Дарин Алексиев

В сонма на светците от XIX-ти век като ярка звезда се откроява личността на великия Божи угодник св. Игнатий Брянчанинов. В една своя беседа иеромонах Серафим (Роуз), имайки предвид св. Игнатий и св. Теофан Затворник, пише следното: „Те говорят с езика на своето време – една епоха, твърде близка до нашия ХХ-ти век. Всички изкушения на нашето време са им били ясни. Познавайки своето съвремие и цялата западна „мъдрост“, те са изложили православното учение с оглед на съвременността, като дават отговор на всички противни нему аргументи. Така например, епископ Игнатий е написал цял труд за ада и състоянието на душата след смъртта, осветлявайки православното учение по един начин, който може да бъде разбран от западния човек. Тези отци, както и онези, които са ги чели и са ги последвали, ни предават Православието по един много достъпен за нас начин“[1].

Връзката между древните свети отци-аскети и съвременните православни християни е невъзможна без този своеобразен „мост“ между миналото и настоящето. В лицето на св. Игнатий откриваме не само велик молитвен застъпник, но и дивен пример за трезво и мъдро пренасяне във всекиедневието на най-трудно осъществимите правила на християнската нравственост – спазването на евангелските заповеди.

Св. Игнатий със светско име Дмитрий Александрович Брянчанинов, е роден на 5 февруари 1807 година и произхожда от древния дворянски род Брянчанинови.

„Родоначалникът на рода бил боляринът Михаил Бренко, оръженосец на великия Московски княз Дмитрий Иоанович Донски. Летописите съобщават, че Михаил Бренко бил онзи войн, който, преблечен в княжески дрехи, геройски загинал под княжеските знамена в битката с татарите на Куликово поле“[2].

Бащата на св. Игнатий – Александър Семенович Брянчанинов – запазва жив спомена за славното потекло на своя род. Детството на бъдещия епископ преминава в имението на неговия баща в село Покровско, Волгоградска губерния. Майката – интелигентна и образована жена – посвещава целия си живот на семейството. София Атанасиевна изпитва силна любов към своя най-голям син – Дмитрий. Макар обграден от любов и внимание, но поради липсата на духовно удовлетворение, за този период от живота си св. Игнатий години по-късно ще напише: „Моето детство беше преизпълнено със скърби“[3]. Някак странно звучат тези думи, като се има предвид отличното светско образование, което получава, и не лошия откъм материална страна живот в многолюдното семейство – св. Игнатий има четирима братя и четири сестри. „Неговият баща бил много властен човек. От своето многочислено семейство изисквал безпрекословно подчинение, а майката на св. Игнатий във всичко се подчинявала на съпруга си и родителите въобще били не само далечни за своите деца, но и често много строги и дори жестоки към тях“[4]. Самият светител пише години по-късно: „Аз нямах на кого да открия сърцето си. Започнах да го изливам пред моя Бог, започнах да чета Евангелието и житията на Неговите светии. Мисълта, често възнасяйки се към Бога с молитви и четене, започна малко по малко да внася мир в душата ми. Когато бях 15-годишен юноша, неизказана тишина се възцари в ума и сърцето ми. Но аз не я разбрах, мислех, че това е обикновено състояние на всички хора“[5].

С такова духовно настроение младият юноша е заведен в Петербургското военно-инженерно училище, за да продължи образованието си. По пътя към Петербург младият Дмитрий за първи път споделя своето желание да стане монах, но думите му не предизвикват интерес у неговия баща. Подчинявайки се на волята на своя родител, Дмитрий кандидатства, представя се блестящо на приемните изпити и през 1822 година вече е ученик във военната школа. И именно тук той започва да изпитва онова неизказано влечение към Бога, което никога вече няма да го напусне. В любознателната му душа срещата на знанието и вярата се превръщат в източник за търсене на истинския смисъл на живота: „Човешките науки станаха предмет на моето внимание, към тях се устремих с всички сили на душата: ненужните занимания и религиозни усещания оставих настрани. Преминаха две години в земни занимания, роди се и израсна в душата ми някаква странна пустота, появи се глад, неописуема мъка по Бога. Започнах да оплаквам своето безгрижие, да оплаквам това забвение, на което предадох вярата, да оплаквам сладостната тишина, която загубих, да оплаквам тази пустота, която бях придобил, която ми тежеше, ужасяваше, изпълваше с усещането за сиротство и липса на живот“[6]. Тази духовна жажда, съчетана със стремежа към знания, отличава Дмитрий от неговите съученици и го прави неразбираем не само за тях, но и за наставниците му. Най-лошото е, както отбелязва свещеник П. Викторов[7] (един от изследователите на живота на св. Игнатий), че духовникът на училището също не разбира духовната жажда на своя възпитаник. Единствено неговият приятел Михаил Чихаев познавал добре този устрем на чистата душа. За този период от живота си св. Игнатий пише, че светските науки не удовлетворяват духа му. Може би поради това, протоиерей Георги Флоровски коментирайки възгледа на св. Игнатий за телесността на душата, пише: „Позоваването на химията и математиката едва ли звучат убедително в богословските разсъждения“[8]* „Науката стана предмет на моето внимание: към нея аз се устремих с всички сили на душата си“, пише св. Игнатий[9]. Позоваването на съвременната тогава наука не води до грешка, а по-скоро е частно богословско мнение на св. Игнатий, което с нищо не нарушава православността и ценността на неовите творения.

Професор Алексей Осипов (Московска духовна академия) задълбочено изяснява отношението на великия руски светител към науката, посочвайки, че това не е просто юношеско увлечение, а дълбоко осъзнато търсене и изграждане на светоглед. За това свидетелстват следващите думи: „Светът не представляваше за мене нищо примамливо: аз бях към него така хладен, сякаш светът беше без съблазни. Все едно, че те не съществуваха за мене. Моят ум беше винаги зает с науката и заедно с това гореше желанието да разбера къде се крие истинската вяра. Между другото, пред мене се представиха границите на човешкото знание във висшите науки. Достигайки до тези граници, аз попитах науката: „А какво вие давате на човека? Човекът е вечен и собствеността му трябва да е вечна. Покажете ми тази вечна собственост, това богатство, което аз бих могъл да взема със себе си в гроба!“[10]. Св. Игнатий (Брянчанинов)  получава два отговора. Първият е: значимостта на науката се ограничава до земните потребности на човека и завършва за индивида с неговата смърт. Вторият е: истината на вярата е единна с истината на науката и затова не могат да се самоизключват в живота на човека и обществото. В такова духовно състояние св. Игнатий се опира на онова изпитано средство за успокоение на търсещата душа, която още от най-ранна възраст изпитала сладостта на Божията благодат – молитвата и четенето на Свещеното Писание и светите отци. Поемайки този път, Дмитрий успява да се утвърди в желанието да следва евангелската вяра и единственият път за него става пътят на отричане от света. Най-тежкото изпитание обаче предстои, защото за своето решение той трябва да съобщи на родителите си. Те не само, че отказват каквато и да е материална помощ, но преустановяват и отношенията си със своя син. Той се оказва и под заплаха от царския гняв – император Николай I не разрешава младия кадет да напусне армията. На Дмитрий Брянчанинов се предлагат изкушенията на този свят: кариера в армията, материална обезпеченост и други, но Бог, имайки предвид желанията на сърцето, не оставя просбата на чистата му душа и само година по-късно Дмитрий Александрович е освободен от армията по здравословни причини. Мъжеството и настойчивостта на 20-годишния юноша преодоляват всички земни препятствия и на 6 ноември 1827 година той получава желаната оставка и възможност да съедини живота си с този на своя духовен старец – отец Леонид. Постъпването в манастира обаче се оказва не край, а начало на нови тежки изпитания за младия послушник. Самият старец Леонид трябва да претърпи много наказания, а неговите послушници, между които и младият Дмитрий, преживяват мъките на гоненията: от Александро-Севирския манастир, където постъпва и Дмитрий Брянчанинов, отец Леонид е преместен в Площанския манастир на Орловската епархия, а оттам – в прочутата по-късно Оптинска обител, където преживява до последните си дни. От всички ученици следващи стареца, за Дмитрий Брянчанинов, който се отличава с крехко здраве и дворянско възпитание, вероятно тези изпитания са по-тежки за понасяне. В Площанския манастир към малобройните ученици на отец Леонид се присъединява и Михаил Чихаев – приятел на Дмитрий, който единствен разбира зова на вярващата му душа.

Заболяване на майката на Дмитрий го принуждава да се прибере у дома, където се сблъсква с хладния прием на семейството си. В това неопределено положение – нито послушник, нито в света, Дмитрий живее повече от година. Честите му срещи с Волгоградския епископ Стефан убеждават епископа в духовните дарования на младия послушник и водят до решението за неговото пострижение. На 28 юли 1831 година, в нощта преди празника на св. св. апостоли Петър и Павел, пострижението е извършено и Дмитрий получава монашеското име Игнатий. С това пътят към света е отрязан и роднините трябва да прекратят своите увещания. Твърде скоро Игнатий е ръкоположен в иеродякон, а след това – за иеромонах. Епископ Стефан, пренебрегвайки младостта на новопостригания монах, го назначава за настоятел на Пелшемско-Лопотовския манастир където Игнатий прекарва две години и е назначен за игумен (1832 година).

Има още →