Иван Денев

На 6 август светата Църква чества празника Преображение Господне. Само две по-големи празненства (Успение Богородично – 15 август и Отсичане честнáта глава на св. Иоан Кръстител – 29 август) го делят от началото на църковната година (1 септември). Мястото на празника в църковния календар като че ли създава известно недоумение във връзка с хронологията на евангелските събития. От светото Евангелие знаем, че Преображението на Господ Иисус Христос станало малко преди Неговите кръстни страдания. Следвайки древно предание Евсевий Кесарийски (починал 340) и св. Иоан Дамаскин (починал 750) съобщават, че Господ се преобразил 40 дни преди кръстната Си смърт, събитие, което ние честваме на Велики петък[1].

Ако изходим от това предание следва да се приеме, че Преображението Господне би трябвало да се чества в началото на светата Четиридесятница. Но свeтите отци, които съставяли църковния типик, сметнали за неуместно този голям и радостен празник да се чества в дни определени за покаяние и изправление, поради което го принесли в друго по-подходящо и удобно за Църквата време. Имайки предвид вътрешната духовна връзка между Преображението и страданията на Господа (кръстната смърт на Спасителя), ясно отразена както в светото Евангелие, така и в богослужението, те отредили честването на празника да става на 6 август – 40 дни преди Кръстовден (Въздвижение на светия Кръст), когато отново честваме кръстната смърт на Спасителя[2].

Връзката между Преображението и Кръста Христов намира и друго своеобразно отражение в богослужебния устав. На Втората неделя от Великия пост светата Църква чества паметта на св. Григорий Паламá (1296-1359), чието учение за таворската светлина до голяма степен разкрива догматическия и мистичен смисъл на празника.

Но има и друга причина за особеното местонахождение на празника. Работата е в това, че разположението на празниците в годишния богослужебен кръг се обосновава не само от хронологията на евангелските събития, но до голяма степен и от последователността в тяхната духовност. Всеки празник е израз на една или друга проява на Божия промисъл за спасението на човека. Следователно всеки празник е етап в нашето възхождане към Бога.

Какво място заема празникът Преображение Господне в нашето духовно възхождане към Бога? – Отговор на този въпрос намираме в творенията на св. Теодор Студит (759-826). В едно свое поучение той пише: „Нека ни бъде известно, че великите Господски празници ни напомнят тайната на идването в плът на Господа, Спасителя наш Иисус Христос, като например: как се е родил, как се е кръстил, как е бил погребан, как възкръснал в третия ден и как се възнесъл в слава. Празникът на Неговото славно Преображение ни открива и предобразява състоянието на бъдещия век. Защото, както Неговото Лице просияло подобно на слънце и дрехата му станала бяла като светлината на деня, така Той ще слезе от небесата като мълния със сила голяма и с много сила и страшна слава ще съди целия свят“[3].

Казаното от св. Теодор Студит намира потвърждение в Свещeното Писание. Св. евангелист Матей, като предава проповедта на Господа за кръстоносенето, съобщава и следните думи на Спасителя: „Защото ще дойде Син Човеческий в славата на Отца Си, със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата му “ (Матей 16:27). Следващият стих от светото Евангелие доутвърждава това: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си “(Матей 16:28). По евангелист Марк текстът гласи: „…докле не видят царството Божие, дошло в сила “ (Марк 9:1). Цитираните текстове имат предвид Преображението на Господа, за което евангелистите повествуват по-нататък (Матей 17:1-8; Марк 9:2-8). Заедно с това те разкриват и вътрешната идейна връзка между него и Второто Христово пришествие. „Желаейки да просвети апостолите и да им покаже в какво ще се състои тази слава, с която Той ще дойде, (Христос) им открива тази слава още в този живот, щото те и особено скърбящият (апостол) Петър, да не се опечалят за своята смърт, както и за смъртта на своя Господ[4].“

Преображението Господне, макар по време да предшествало кръстната смърт на Спасителя и Неговото Възкресение, утвърдило вярата на апостолите в Неговото Божество. Заедно с това за тях то било предобраз на Второто Негово пришествие. Оттук вече като че ли става по-понятно, защо светата Църква чества празника Преображение Господне след всички други Господски празници, непосредствено пред празника Успение Богородично, на който ние не само прославяме смъртта (успението-заспиването), Божията Майка, но и нейното възкресение и вход в бъдещия живот.

Ако Преображението Господне, както вече казахме, е предобраз и откриване тайната на бъдещия век, то от значение за нас вярващите е да знаем, че именно този празник ни открива бъдещето на света и човека.

Песнопенията на празника говорят, че таворската светлина при Преображението Господне е не само предобраз на бъдещото идване на Иисус Христос на земята, но преди всичко същностна слава на Неговото Божество. Със Своето Преображение, според църковната песен, Господ „предвечното съкровено тайнство напоследък направи видимо “ (З-та Стихира на Господи воззвах, Велика вечерня, глас 4-ти), „като показа на Своите ученици славата на Своето Божество “ (2-ра Литийна стихира, глас 2-ри). Явилата се на Тавор слава Божия, според св. Ефрем Сириец (починал 372), „Му принадлежала преди вековете, заедно с Отца (Иоан 17:5)… Тази слава на Своето Божество, невидимо и скрито в човешкото естество, Той показал на планината. Защото те видели Лицето Му да блести, подобно на мълния, а дрехите Му били бели, като светлина[5]“.

Въпросът за божествения характер на таворската светлина е изследван многократно. Ценни мисли в това отношение ни е оставил св. Григорий Паламá, архиепископ Солунски. Следвайки светоотеческата традиция той учи, че тя е непостижима за човешкия ум. Това, разбира се, било ясно подчертано и разкрито още в богословието на светите отци и учители на Църквата от първите векове. Св. Василий Велики (330-379) пише: „Постигането на същността Божия е над възможностите на човека и на всяка разумна твар[6]“. Заслугата на св. Григорий се заключава в това, че той не само развил в пълнота светоотеческото учение за непостижимостта на Божията Същност, но заедно с това развил и обосновал православното учение за богообщението и богопознанието. Той направил ясно разграничение между понятията Божествена същност и Божествена енергия.

Св. Григорий Паламá учи, че човек не само не може да постигне същността Божия, но не може и да има с нея непосредствено общение. Такова общение е свойствено само на Трите Лица на Св. Троица.

Но това не означава, че човек не може да има общение с Бога или пък да познава Бога. Като творение Божие той е длъжен да осъществи такова общение. Всяко живо същество и цялата твар имат свое лично битие дотолкова, доколкото те са причастни на Божеството. Но тази причастност не е причастност на Божествената същност или на Божественото естество, но на Божествената енергия, която е външна изява на Божията същност. „Бог е и се нарича естество на всички същества, говори св. Григорий Паламá, защото всички те са Негови причастници и се образуват от Неговото причастие; не от причастието на Неговото естество, да не бъде, но от причастието на Неговата енергия, защото Той дава битие на всичко съществуващо и въобще – всичко за всички[7]“. Божествената енергия не е притежание само на някои от Лицата на Св. Троица, но, като енергия на Божията същност, принадлежи в еднаква степен на трите Лица на Св. Троица. „Тя, според св. Григорий, е същностна изява на Бога[8]“. „Ние знаем, продължава той, за Божествените Ипостаси, че у тях има единно движение и енергия. Животът и силата, които Отец има в Себе Си, не е нещо по-друго, отколкото у Сина; така че Син има също като Отца живот и сила, както и Свeтия Дух[9] “.

Тази единна и предвечна енергия на Св. Троица била проявена преди всичко в сътворяването на света. Или както се изразява св. Григорий: „Цялата твар е дело на трите Ипостаси[10] “ Или по-точно – „на Тяхната единна, несъздадена съприсносъщна енергия[11]“. Тази енергия пребивава в света като сила, която поддържа творението и го предпазва от разрушение. И което е особено важно, тя е онази дреха на славата, в която бил облечен Адам до грехопадението, „Адам, бидейки причастник на Божествената светлина и сияние, като наистина облечен в славна одежда, не бил гол и не чувствал срама на своята голота, но бил украсен повече, отколкото може да се каже, и отколкото са облечени сега мнозина със злато и венци, украсени с ценни камъни[12]“ Дрехата на славата, в която бил облечен Адам, след грехопадението отново облича падналото човешко естество в лицето на дошлия на земята Втори Адам – Господ Иисус Христос.

Славата на Неговото Божество била скрита на земята под образа на плътта, която Син Божи доброволно приел. В деня на Своето Преображение Господ я показал на Своите ученици и те я приели като светлина. В Евангелието се разказва, че когато Господ се преобразил пред учениците Си, Лицето Му светнало като слънце, а дрехата Му станала бяла, като светлина (Матeй 17:2). Тази светлина, според учението на свeтата Църква, не е била физическа и сътворена, а вечно и съприсъщно сияние на Божеството Христово. „Светлината на Преображението Господне, пише св. Григорий, не започва и не свършва, тя остава извън времето и пространството, неподдаваща се на външни чувства (осезание), макар да била съзерцавана с телесни очи…[13]“.

Ако по отношение на Божественото естество на Христа таворската светлина е естествена енергия на Неговото Божество, то по отношение на възприетото от Него човешко естество, тя е светлина на преобразяваното на това естество. Тази мисъл е ясно подчертана в следната църковна песен: „Очерневшее Адамово естество, преображся облистати паки сотворилъ еси, претворивъ е въ Твоего Божества славу же и свЪтлость“ (2-ра Стихира, стхира, глас 1-ви)

Като преобрази на Тавор Своето човешко естество, Господ Иисус Христос откри и за нас път за преобразяване, като ни показа и целта на човешкия живот – да се облечем в тази светлина. „С таворското чудо, отбелязва св. Григорий Паламá, Господ ни показа, какви ще бъдат одеждите на славата, в които в бъдещия век ще се облекат приближените Богу[14]“.

Прочетете още „Преображение Господне*“ →

Архимандрит Методий

На най-големите Господски праз­ници през годината светата Църква пее свещената песен: „Елицы во Христа крестистеся, во Христа облекостеся“. Израз на победно тържество и на високи духовни постижения за хри­стияните – тази песен е дословно взета от посланието на св. апостол Павел до Галатяни: „Всички, които в Хри­ста се кръстихте, в Христа се обля­кохте“ (Галатяни 3:27).

Що значи да се облечем в Хри­ста? В какъв смисъл? – Ясно е, че тук се говори иносказателно. Сам Спасителят често говорел с притчи, тоест сравнения и подобия. Така по­стъпвали и апостолите, когато тряб­вало да пояснят някоя духовна исти­на, за да стане тя по-разбираема. Нека разгледаме какво желае да ни внуши светата Църква, когато с ду­мите на св. апостол Павел тържествено ни уверява, че кръстените в Христа са „облечени“ в Него.

I

Откъде е дрехата и какво е ней­ното назначение? Светата Библия казва, че дрехата за пръв път се появила у първите човеци Адам и Ева след като те съгрешили. Дотогава в рая те ходели необлечени и не изпитвали никаква нужда от облекло, защото не чувствали нито срам, нито пък лошо влияние от атмосферните явле­ния. А те не чувствали това, за­щото били добре „облечени“ в ду­ховната дреха на невинността. Тази невинност произтичала от послушанието им към Тво­реца. Докато Адам и Ева живеели в такова послушание, те били, така да се каже, облечени в благодат, си­реч в такова душевно състояние, при което не правели разлика между своята воля и Божията. Подобно на св. апостол Павел, те също могли да кажат: „Не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20). Те не могли да помислят, още по-малко да извършат нещо, което да не е съгласно с волята Божия, защото били в постоянна връзка с Бога. Бог разговарял с тях като с родни деца; давал им указания, учил ги как да живеят, за да бъдат щастли­ви. Оттук произлизала и невинност­та им, и блаженството им. Но така да продължи – не могло: човеците трябвало да постигат богоподобието, заложено в тях (Битие 1:27), да осъществят възможното пълно богоуподобяване (Матей 5:48). Поради то­ва било необходимо те да бъдат из­питани в тяхното послушание към Твореца, защото осъществяването на богоподобието е немислимо, ако чо­век се отклони от волята Божия. За тази цел им била дадена една единствена заповед – забрана – да не ядат от плодовете на едно дърво в райската градина, с предупреж­дение, че ако нарушат тази заповед, неизбежно ще умрат (Битие 2:16-17). Адам и Ева нарушили заповедта и това било фатално не само за тях, но и за цялото им поколение. До нарушаването на заповедта, бидейки невинни, те ходели голи и никак не се срамували от това. Както невин­ните младенци не се срамуват от своята голота, така Адам и Ева ходели голи, без да съзнават нещо срамно в това, защото съвестта им била чиста поради послушанието им към Господа: „И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха“ (Битие 2:25). Но щом нарушили по­слушанието си към Бога, те извед­нъж се почувствали голи: „То­гава се отвориха очите и на двамата, и разбраха, че са голи“ (Битие 3:7). Те се почувствали лишени от онова блажено състояние на невин­ност, което дотогава ги покривало като някаква вълшебна дреха. Бла­годатното им общуване с Бога било прекъснато, мостът бил разрушен, между тях и Бога се открила бездна, която щяла да остане непреодолима за хилядолетия, докато бъде прока­ран „нов и жив път“, който ще им ц отвори Христос „чрез завесата, сиреч плътта Си“ (Евреи 10:19-20), тоест чрез Голготската смърт. Ти­хата светлина и сладката радост, които дотогава светели и греели в душите на Адам и Ева, сега изчез­нали, вместо това те се оказали об­гърнати от зловеща тъмнина и пъл­на неизвестност за своето бъдеще. Тази именно невъзвратима загуба на невинността те почувствали като ужасна срамотна голота. И чувствайки, че трябва все пак да се на­прави нещо, за да не загинат съв­сем, в своята обърканост, те, като не могли нищо друго да намислят, си съшили препасници от смокинени листа, с които поне малко да прикрият голотата си (Битие 3:7). Колко безпомощни били в това състояние нашите прароди­тели и колко достойни за съжаление!

И Всемилостивият снизходил над тях. Той направил кожени дрехи и ги облякъл с тях (Битие 3:21). Това били дрехи външни, които, подобно на препасниците, са­мо отвън покривали голотата им. Те­зи кожени дрехи имали дълбоко сим­волично и предобразно-пророческо значение. За да ги направи, Бог е трябвало да убие животни, да пролее тяхната кръв. Така се поста­вя началото на кръвните жертви в историята на човечеството. С това Бог е искал да каже това, което по-късно Писанието формулира като несъмнена истина, че „без пролива­не кръв прошка не бива“ (Евреи 9:22). Лукавият измамник успял да изо­пачи значението на тези жертви у езическите народи, като ги заблу­дил да ги принасят на бесовете. У бъдещия богоизбран Израил те за­пазили истинското си предназна­чение, макар че и тук не били ценни сами по себе си, а символически предизобразявали единствената истин­ска и съвършена изкупителна Жерт­ва – бъдещата кръстна смърт и пролятата кръв на Божия Агнец-Христа за избавлението на човече­ството от греха и срама. Защото ни­що друго не е могло да спре цару­ващия от Адам до Моисей (Римляни 5:14) и от Моисей до Христа грях и чрез него – смъртта, да пресече и очисти попадналата и прогресивно развиваща се в човека зараза на греха, пускайки все по-дълбоки ко­рени в телата и душите на всички Адамови потомци.

Днес ние знаем много нещо от историята на падналото човечество: какви грамади от срам и позор са се вгнездили и завладели душите на Адамовото наследство от онзи първи грях, извършен от нашите прароди­тели, какви низши мисли, желания и похоти е имало и какви престъп­ления е извършило падналото чове­чество! „Падението Адамово! – въз­кликва великият руски проповедник Инокентий Херсонски. – Когато произ­насяш тия слова, то струва ти се, че целият свят въстава против тебе: от всички страни се носят вопли, стонове и упреци; навсякъде текат потоци от кръв и сълзи, проляти от нас; всичко зло и престъпно в миналото, настоящето и бъде­щето се явява и иска от тебе отго­вор; небето и земята, слънцето и звездите, растенията и животните излизат на съд пред тебе и викат: ти ни лиши от първобитното съ­вършенство[1]!“

Какво е могло да ни спаси от всичкото това зло? Каква вода би измила опетнения свети Божи образ в нас? Коя дреха би ни скрила от погледа на светите ангели и Госпо­да Бога? Ние знаем, че ни е покрил и ни покрива само Той – Господ Иисус Христос, че ни измива не „кръвта от юнци и козли“ (Евреи 9:13), а само Неговата безценна кръв, за нас пролята: „Кръвта на Иисуса Христа… ни очистя от все­ки грях“ (1 Иоан 1:7). Ние знаем, че Той измива всички наши грехо­ве в „банята на възраждането“ (Тит 3:5) – светото Кръщение, и ги прощава в чистите сълзи на покаянието и изповедта. Той ни учи да отличава­ме злото от доброто чрез светлината на Своето Слово и ни дава благодат­ни сили да държим само чистото и животворното чрез изпълнение на светите Му заповеди. Чрез всичко това, като слага край на символич­ните кръвни жертвоприношения и като снема от нас грубата кожена дреха на падналия старозаветен чо­век, „който изтлява в прелъстителни похоти“ (Ефесяни 4:22), Господ Иисус Христос става спасителна мантия за нас, за новия, възродения и оду­хотворен човек, който е годен да бъде член на Неговото общество – светата Му Църква.

Прочетете още „Да се облечем в Христа!*“ →

Епископ д-р Николай Велимирович

Има ли безсмъртие и възкресение на мъртвите? Това питане, този въ­прос, вярвам, неведнъж сте си поста­вяли, и сте го поставяли на науката и философията, и на изкуството, и на историята. А някои са го задавали дори и на спиритизма и хиромантията.

Вие сте получавали най-разнообразни, често твърде несигурни и колебливи отговори.

Вие се обръщате, особено през Пас­халното време, със същото питане, със същия въпрос и към Църквата, има ли безсмъртие и възкресение на мър­твите?

Вие искате колкото се може по-скоро да получите отговор, защото смъртта с бързи крачки се приближава към всекиго едного от вас, защото смъртта всеки ден броди по вашите градове и села и отвежда със себе си един зна­чителен брой, едно значително множе­ство малки и големи, богати и бедни, учени и прости, млади и стари; от­вежда ги и вече ги не връща. Всички ние в този живот сме поставени като на една лотария: смъртта шета из нашите жилища и между изтеглените купища свои печалби. Нейните печалби в тази лотария – това са нашите родители, нашите деца, нашите приятели и са­мите ние. Нашите най-мили и най-скъпи същества, пълни с топлота, сладка нежност, привлекателност и живот, смъртта пред нашите очи превръща в твърди восъчни фигури. Нам се вижда досаден днешният ден и ние с нетър­пение гледаме, колкото се може по-скоро да го заменим с утрешния. А в същото време забравяме, че с всеки нов ден лотарийното колело на смърт­та все повече се приближава и до на­шия номер. Най-сетне един ден ще излезе и той, и смъртта ще го поглед­не със своите равнодушни очи, преси­тени от погълнатите от нея преди това люде. Ще го погледне, пък ще го вземе и отнесе със себе си. И тогава, братко мой, и ти и аз ще лежим пред своите приятели като восъчна фигура. И твоите, и моите приятели ще сложат в хлад­ните ни ръце свещ и ще стоят край твоята и моята глава. Ще стоят, ще тъгуват и ще си шепнат:

– Гледайте нашия приятел, който беше толкова пъргав, и приказлив, и добър, и топъл, и мил! А вижте сега как лежи пред нас като някаква минерална маса, неподвижен и мълчалив! В погледа му няма светлик поне кол­кото този на тази тънка свещица в неговата ръка. Нито пък в неговото някога горещо сърце сега има поне толкова топлина, колкото дава този мъничък несигурен пламъчец на свещта.

При вида на мъртвец, братя, всички се питаме: има ли наистина безсмър­тие и възкресение на мъртвите? Пък и когато се отдалечим от мъртвеца и хладният пот по нашето чело вече из­съхне, и сълзите в нашите очи пресек­нат, и когато вече отидем на своята дневна работа и се захванем за нашите всекидневни грижи и занятия, нам че­сто ни хрумва край обикновените ми­сли и необикновената мисъл за смъртта, безсмъртието и възкресението на мър­твите.

Една майка неотдавна ми постави същия въпрос: има ли безсмъртие и възкресение на мъртвите?… Нейният син бил взел участие в миналата война и загинал в сражението при град X. След време тя отишла на бойното поле и там разкопавала гроб подир гроб, за да намери своя син. Мъртъвците вече от дълго време лежали под земята и всички били из еднаквени помежду си. Май­ката познала своя син по един медалион на гърдите. Само по една вещ е поз­нала сиротата оногова, когото не е могла да познае повече по лицето. Майката не могла да плаче. Страшният ужас на смъртта остъкленил ней­ните очи и смразил нейната душа. Пред нея лежала една страшна тайна. Един живот овъглен и оземлен. От човеш­кото същество, което някога е било кост от костите ѝ и плът от плът­та ѝ, от човека, който донеотдавна е зовял нея „майко“, който неотдавна е носил оръжие и е участвал в боеве, пред нейните очи се оказала една зем­на и безформена маса, една пасивна пръстена маса, която повече не усещала сродство с никого другиго, освен със земята. Най-сетне майката едвам се решила да се допре с ръце до сина си. Искала поне да помилва този остатък от някогашния неин прекрасен левент-син. Но пръстите ѝ не могли да се задържат на повърхността, а пропад­нали в гнилото тяло, както в гнила диня. Страх я обзел. Тя почувствала, че между нея и нейния някогашен кра­савец-син вече има една непроходима бездна. Нищо свое и нищо мило тя не могла да види сега в този отворен гроб, в тази мрачна, подземна химическа лаборатория. Дойде при мен съкрушена. И когато ми разказа всичко за тази грозна картина, постави ми питането, зададе ми въпроса: има ли безсмър­тие и възкресение на мъртвите?

Нажалената майка ми постави същото питане, зададе ми същия въпрос, който и вие, драги братя, поставяте и зада­вате.

Как да ви отговоря ?

Ако бих ви говорил с езика на песимистите и на отчаяните лю­де, аз трябва да ви кажа: безсмъртие и възкресение на мъртвите няма!

Ако бих ви говорил с езика на късо­гледите мъдреци, трябва да ви отговоря: безсмъртието и възкресени­ето е една пъстра, но глупава басня и измислица на древните и новите вре­мена.

С езика на робите и бедняците, мъчени и гонени заради правдата в този живот, аз бих ви рекъл: безсмър­тието и възкресението на мъртвите е една необходима потребност, за да мо­же чрез и след него да бъде възста­новена потъпканата правда.

С езика на Сократ и Платон, най мъдрите люде от древността, аз бих ви отговорил: да, душата е без­смъртна; смъртта е събуждане от сън и преминаване в идеалния свят.

С езика на Данте, един от най-ве­ликите поети, бих ви отговорил: аз през целия мой живот гледах и въз­пявах този друг, преобразен от смъртта и от Бога възкресен свят на мъртвите.

С езика на Микеланджело и Рафаел аз бих ви отговорил: най-ве­ликият скулптор и най-великият худо­жник са посветили целия свой гений и живот в служба на Църквата, сиреч в служба на онази институция, която вси­чко основава на догмата за безсмър­тието и възкресението.

С езика на Кант, един от най-ве­ликите философи на новото време, бих ви рекъл: животът зад гроба е една сигурност, която почива на моралния закон. Ако животът би бил прекъснат от смъртта, тогава и най-категоричният закон, занонът на съвестта и морала, би бил унищожен!

С езика на някогашния председател на Академията на науките в Лондон, Оливър Лодж, който е държал една сказка за безсмъртието на човешката душа – с езика на този именит физик, аз бих ви казал: над физическия свят има един по-висш свят, духовния. Него­ви съзнателни членове и участници ние ставаме подир нашата физическа смърт.

С езика на славния антрополог и психиатър Ламброзо аз бих ви от­говорил: съществува духовен свят, който се смесва с нашия физически свят и взема участие в неговия живот.

Искате ли да ви отговоря с езика на индийските пагоди, или с ези­ка на египетските пирамиди и мумии, или с езика на арабските джамии, с езика на Мохамед и Каабето, или с езика на Заратустра, или с езика на храмовете на Акропола, или на онези на Рим­ския форум, или с езика на друидските олтари на норвежко-бри­танския север, ще ви отговоря едно и също: ние ще бъдем живи и ще бъдем съдени подир смъртта.

Желаете ли отговор на езика на разума, той ще гласи: трябва да има безсмъртие и мъртвите трябва да въз­кръснат.

Или вие желаете отговор на езика на инстинкта? Той гласи: непре­менно има безсмъртие и мъртвите не­пременно трябва да възкръснат.

Или вие искате да чуете отговора на езика на вярата? Той гласи: безсмъртието и възкресението на мър­твите е несъмнена истина.

Аз съм повикан и моят дълг е да ви говоря единствено в името на Христовата вяра. И аз ще ви дам отговор в името на тази вяра. А той гласи:

умрелите са живи,

мъртвите трябва да възкръснат,

и мъртви вече са възкръснали!

Прочетете още „Има ли безсмъртие и ще възкръснат ли мъртвите?*“ →

Иван Денев

Априлското въстание от 1876 година било потушено с нечувана жестокост. Турците избили около 30,000 невинни жени и деца. Множество градове и села били изгорени. Страданията на българите били неуписуеми.

По искане на Русия на 11/23.12.1876 година била свикана Цариградската конференция на Великите сили, която завършила с неус­пех. Турция отказала да изпълни решенията на конференцията, както и решенията на Лондонския протокол от 19.03.1877 година, което ускорило обявяването на Руско-турската освободителна война на 12/24.04.1877 година в град Кишинев.

Това важно събитие за българите на­мерило отражение и в Църковната проповед.

На 8 април 1877 година руският император Александър II напуснал Петербург на път за Кишинев. На гара Унгени той бил посрещнат най-тържествено от румънското духовенство, начело с Молдавския митропо­лит, който приветствал императора със свитата му. Александър II отговорил и бла­годарил за топлия прием.

В Кишинев той бил посрещнат с камбанен звън. Местният епископ (а от 1869 година и архиепископ) Павел, заедно с градското духовенство го причакал пред катедралата в пълно архиерейско облeчение и светия Кръст в ръце.

При посрещането на императора в града, Кишиневският  и Хотински епископ произнесъл кратка приветствена реч. Тя няма начален текст и започва направо с обръщението: „Благочестивейший Государь!“ В първата ѝ част се говори за положителното отношение на императора към поробените християни на Балканите, както и за целта на идването му в Кишинев. Във втората част се изказват пожелания за ус­пех в замисленото дело.

Види се, епископът ще да е бил запознат добре с намеренията на императора, затова и започва приветствената си реч така: „Ти, единствен, с верния ти народ, възлюби тъпканите от печата на исляма християнски народи, не само с думи или с език, но с дела и истина (1 Иоан 3:18). Царственият ти глас през всички дни на твоето царуване незамлъкващо се е издигал в защита на угнетените. И неотдавна твоето мощно слово стана велико дело на любов към тях.“

Тук епископ Павел намеква за неуспеха в Сръбско-турската война от 1876 година и дипломатическата намеса на Русия в нея.

Авторът на речта формулира целта на посещението на императора в Кишинев ясно и определено така: „Сега ти с августейшия си син, твоят наследник, идваш при нас на границата на Руското царство към пределите на поробителя на нашите братя по вяра и кръв, идваш на мястото, където се съсредоточава твоето христо­любиво войнство за ново още по-велико де­ло на любовта към поробените… Ти идваш при нас, за да заповядаш на твоите войски, ако не всецяло да съкрушат, то съкрушително да разтърсят и самите основи на Вратите адови (Матей 16:18)… и със скъпата руска кръв да изкупиш, с огън и желязо да спасиш поробените от жестокия покорител; да ги избавиш от живот, изпълнен с адски мъчения. Да излекуваш раните им. Да вдъхнеш в тях нов живот и да им дариш човешки права.

Bтopaтa част на речта, както вече казахме съдържа благопожелания за успех в замисленото дело. Още в началото на тази част Кишиневският и Хотински епископ прави кратка психологическа характерис­тика на императора. „Цар праведен и кротък, от Бога пазен!” Следват и пожеланията: Бог да го увенчае с нов лавров венец на славата: да го украси с венеца на освободител на угнетените християнски народи!

Като заключителен акорд звучат словата му, сполучливо съчетание на прекрас­но сравнение с възклицание: „От блясъка на подвизите и победите на твоите войски да помръкне луната и да възсияе като слънце Христовият кръст!“

В Кишинев, на Скаковое поле (хиподрума), днес квартал Ришкановка, красен от възпоминателен мавзолей на българското опълчение, бил направен преглед на войсковите части. След прегледа, Александьр II спрял сред полето и слязъл от коня си.

Излязъл напред, в пълно архиерейско облeчение, Кишиневският и Хотински епископ разпечатал връченото му официално писмо. Чула се заповед: „На молитву!“ Всички войници свалили шапки. Същото сторил и народът. Епископ Павел прочел високо Височайшия манифест на импера­тор Александър II за обявяване на Освободителната война.

В този Манифест четем: „На всички наши любезни верноподаници е известно живото участие, което ние всякога сме проявявали към съдбините на угнетеното Християнско население на Турция. Желанието да подобрим и обезпечим положението му е споделял с Нас и целият Руски народ, изразяващ днес своята готовност за нови жертви за облекчаване участта на Хрис- тияните на Балканския полуостров…

Изчерпали докрай нашето миролюбие, ние сме принудени от високомерното упор­ство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това налагат както чувството за справедливост, така и чувството за Собственото Наше достойнство. Турция със своя отказ Ни поставя в по­ложение на необходимост да прибегнем към силата на оръжието. Дълбоко проникнати от убеждението в правотата на нашето дело, Hue, в смирено упование в помощта и милосърдието на Всевишния, обявяваме на всички Наши вероподаници, че е дошло време, предвидено в Нашите думи, на които би се отзовала цяла Русия. Hue бяхме изразили да действаме самостоятелно, когато на­мерим това за нужно и когато честта на Русия наложи това. Днес, призовавайки благословението Божие върху нашите доблестни войски, ние им повеляваме да влязат в пределите на Турция“.

Последвал молебен. Ликуващ хор запял: „Христос воскресе…“, „С нами Бог! Разумей­те, языци, и покоряйтеся, яко с нами Бог!“

Кишиневский Павел произнесъл реч, която е без начален текст. Започва направо с обръщението: „Вождове и войни христолюбиви!“ В първата част на речта Кишиневският и Хотински епископ говори за задачите, които император Александър II поставя с Манифеста си пред Руското войнство. Във втората част на речта, той сочи образци на бойна слава, които трябва да вдъхновяват войската.

Прочетете още „Църковната проповед в първите дни на Освободителната война*“ →