Етикет: господ иисус христос

Образът на детето в християнското семейство*

Публикувано на от Dragan Bachev

(По случай Международния ден и декада на детето)

Иван Г. Панчовски

С пленителния си образ, с невинността и нравствената си чистота, с обещанията си за ново творчество и по-добра бъднина на човечеството детето винаги е излъчвало очарование и е предизвиквало обаяние. Наистина, има ли нещо по-красиво и по-обнадеждаващо от децата? Често пъти ги сравняваме с живи цветя, със свежо утро и романтичен изгрев; украсяваме ги с най-ху­бави епитети; възлагаме им със светли надежди. Всяко дете е не само невин­ност, но и новоначинание: то е стрела, устремена напред и нагоре – към нова висота; дръзновен полет към неоткрити истини и неподозиран възход. Децата са не само красивият символ на бъдещето, но и пълноценното му съдържание. Те събират като чуден фокус настоящето и бъдещето на планетата. Те са необходимо звено между миналото и бъдещето на човешкия род, което не само го запазва, но и го обновява.

В началото на нашето столетие (1902 година) излезе от печат съчинението „Векът на детето“ от шведската педагожка Елен Кей. Под нейно влияние целият двадесети век е обявен за век на детето. Това съчинение предизвика сензация и въпреки някои недостатъци спечели завидна слава на авторката му. То бързо беше преведено и издадено на много езици в Европа, включи­телно на български (в 1907 година). В него се изтъкват на преден план правата на детето и им се дава енергична защита. Елен Кей не иска да се отнасяме към детето като към играчка и още по-малко като към безправно същество. Тя от­правя вдъхновен призив за запазване детето чисто и невинно, за спасяването му от разновидните угрози на света: бедността, издевателството, демонична­та съблазън, безпризорността, наркоманията, ужаса от войната. От родите­лите се изисква да осъзнаят най-голямата си отговорност и да изпълнят свещения си дълг – отглеждането, образованието и възпитанието на децата си.

След обявяването на нашето столетие за „Век на детето“, след огромния напредък на педагогиката и след колосалните успехи в семейното, училищното и общественото възпитание в наше време бе определен и Международен ден за защита на детето – Първи юни. „Да спасим децата! Да запазим цвета и бъдещето на човечеството!“ Този благороден девиз бе издигнат на 1 юни 1949 година от Международната демократична федерация на жените. Учреденият тогава „Ден на детето“ отправя енергичен призив да отстояваме правата на децата навсякъде и особено там, където те жестоко се погазват, където деца са обре­чени на глад и мизерия, където се лишават от подслон и дом, където се зат­варят вратите на училището за тях, където деца се осакатяват и избиват. В 1959 година Общото събрание на Организацията на Обединените нации изра­боти и прие „Декларация за защита правата на детето“, с която прикани хо­рата и народите от целия свят да ценят и зачитат човешкото достойнство на всяко дете и по законодателен път да осигуряват съзнателно и отговорно правата му, обхванати в десет точки. В тях между другото се повелява: де­тето да бъде защитавано от небрежност, жестокост, принуда, търговски сделки и експлоатация; да бъде защитавано срещу расова, религиозна и всяка друга дискриминация.

Въпреки този законодателен акт на Международното право за защита на детето в световен мащаб, всеки ден по нашата планета умират от глад, недояждане и епидемични заболявания над 80,000 деца, по-голямата част от които не достигат дори до едногодишна възраст. Около 43 милиона деца от 6 до 16 години продават своя невръстен труд, за да изкарат късче хляб. Около 240 милиона деца от 5 до 16-годишна възраст не посещават училище. Около 10 милиона деца под 5-годишна възраст са обречени в развиващите се страни на гладна смърт. Пет милиона деца са изгнаници: нямат отечество и бащина стряха. Общо в света днес има 1 милиард и 300 милиона деца и повечето от половината от тях са лишени от възможност да се радват на живота, да се раз­виват и обогатяват със знание и опит, да се учат на доброта и добродетел; ли­шени от медицинска помощ и изобщо от закрила; угнетявани по всевъзможни начини. Все повече се ширят наркоманията, престъпността, самоубийствата и проституцията сред децата. Посочените цифри не са мъртви, те не са фор­мални: зад всяка една от тях се крие детско създание, което е лишено от хляб, трепери от студ, ужасява се от сграбчваща го смърт.

За насърчаване любовта към децата и грижата за тях, за поставянето на децата в благоприятни условия за живот и развитие, образование и въз­питание, за благополучието и щастието им Тридесет и първата сесия на Общото събрание на Организацията на Обединените нации провъзгласи 1979 година за Международна година на детето. Вече не един ден в годината, а цяла година се провъзгласява за година на детето! Светът се развълнува от този акт от изключително хуманно и социално значение. Връхна точка в международните мероприятия за защита на децата бе „Всемирният ден на детето“, честван на 3 октомври 1979 година. На този ден представителна делегация на деца от целия свят удари в седалището на Организацията на Обединените нации за пръв път така наречената „Камбана на мира“. Чрез звъна на тази камбана децата от целия свят заявиха: „Ние искаме мир между всички хора и народи, за да растем щастливо и щастливо да бъде новото човечество!“ Сред многото мероприятия в нашата страна за всестранна грижа за децата от международно значение е проведената с голям успех в София Международна детска асамблея „Знаме на мира“. Девизът на асамблеята бе: „Единство, творчество, красота“. Това е крилат девиз. Той има предвид „единство в името на мира и щастието на днешните и идните поколения; единство, което създава условия за истинско творчество; творчество, което създава красота в живота, извор на оптимизъм и на действена вяра в мирното бъдеще на нашата многострадална планета“- както се заяви от най-високо място при откриването на асамблеята. Там прозвуча увереният глас на бъдещето, призивът и вярата на децата – бъде­щето на планетата: „Майки и бащи, пазете радостта на човешката общност! Нека символът на детето, което свързва в едно минало, настояще и бъдеще и винаги събира като мост деца и родители, бъде вечно сияйно чист!“

Едва ли има човешко сърце, което да не се вълнува от огромния напредък, от повратния исторически момент в отношенията към децата, в грижата за тяхното благополучно съществуване, хармонично развитие и творческо офор­мяне. Като вярващи и членове на светата Църква ние сме дълбоко убедени, че в сложната тъкан от причини и фактори, които доведоха до такова благо­приятно развитие, има не малък дял и християнската вяра, която ето вече двадесет века призовава да обичаме децата и да се грижим за тях като за Господа. За по-пълно разкриване на тази истина допринася обсъждането на темата за образа на детето в християнското семейство в рамките на Между­народния ден на детето, както и на обявения преди години от Светия Синод на Българската православна църква празник „Въведение Богородично“ за „Ден на християнското семейство“.

Според Библията – тази книга на книгите, свещена книга на божестве­ните откровения и на вечната мъдрост – децата притежават непреходна лична ценност, понеже са сътворени по Божи образ, носят в себе си начатъците на безсмъртието и са предназначени за безкрайно съществуване и вечен живот. Бог е небесен Отец на всички хора. Обръщайки се молитвено към Все­вишния, ние можем да кажем като Гьотевия герой Вертер: „Боже милостиви! Деца стари виждаш Ти и деца млади – нищо повече; а на кои се повече радваш, това отдавна е възвестил Твоят Син“. Бог се радва най-много на децата и тях обича повече от всичко, защото в девствената чи­стота на детската душа, в нейната невинност и искреност най-непокътнат е Неговият свят, пречист и съвършен образ. Колко дълбоко е вникнал в тази истина гениалният руски писател Антон Павлович Чехов, когато изпод вдъхновеното му перо са излезли следните думи: „Децата са свети и чисти. Дори у разбойниците и крокодилите те имат ангелски чин.“

Прочетете още „Образът на детето в християнското семейство*“ →

Κύριος и неговите еквиваленти като означение за Бог в елинистическо-римското обкръжение на християнството*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Abstract

In the present scientific article it is presented the title κύριος and its equivalents as a God’s designation in the hellenistisch Roman background of the Christianity and it is explained the κύριος meaning and etymology. It is asked for it origin and it is examined whether κύριος is rooted in the atl. Judaic tradition or in the cultural-religious and linguistic sphere of the originating Christianity. In the New Testament this title is related specifically to Jesus Christ and at some places to God. In that way it encloses a typical Christian interpretation and new reclassification.

In the text it is ascertained the meaning and the use of these titles concerning other divinities in Egypt, Asia Minor and in the close east in literary springs and archaeological monuments in the time of Jesus Christ, after the context and in the connections in which they are used. The use from κύριος is considered in Septuaginta, in alttestamentlichen Apocrypha and in the Judaic scholars writ-ings. Then the present scientific theories for the origin of the title κύριος are listed and the arguments are introduced for and against.

In the end the author shows her own position and in addition gives prooved places from the New Testament for the use of κύριος in the Christianity and its hellenistisch Roman background.

***

Думата κύριος[1] се употребява  в гръцкия език в елинистическо-римския свят през новозаветно време в много области на живота: в ежедневието, в социалната сфера, в политически контекст и в религията. В античните извори се открива на много места не само думата κύριος,но и множество синоними, както и различни еквивалентни изрази в еврейския и арамейски език. В Свещеното Писание Иисус Христос не е единственият, Когото християните изповядват като Господ[2]. В Септуагинта[3] κύριος служи за означение и на Отца – Богът на Израил[4]. В Новия Завет κύριος се отнася на няколко места също и към Отца (Откровение 1:8; 19:6)[5]. Въпросът за произхода на христологичната титла κύριος е сложен и многопластов. Той не е разрешен в пълнота до днес, въпреки открития и изследван многоброен нов античен текстов материал през ХХ-ти век.

Лексемата κύριος, която произхожда от “господар”, „повелител“, в много езици е антоним на роб, слуга. Тя изразява сила, мощ, могъщество, власт, превъзхождаща силна позиция[6].

В Новия Завет под титлата κύριος ‘Господ’ се разбира отношението на Христос: 1) към единичните вярващи, които Го изповядват; 2) към общността (Църквата) като колективна величина и 3) към цялото творение включително към силите и иерархиите в него.

На гръцки език думата κύριος има следните значения: ‘господар, повелител, владетел, управител, властник, домакин, стопанин, притежател’. Арамейските съответствия на израза κύριε се образуват от съществителното Mare, лексикален еквивалент на гръцкото κύριος съответно на еврейското Adon. Според Даниил 4:16, 21 става въпрос, от една страна, за граматична форма на думата с наставка за притежание в 1-во лице единствено число „Господарю мой“, и от друга за status emphaticus „Господарят”. В античното иудейство Mare е обичайно вежливо обръщение[7]. Старобългарски съответствия са: ‘господар’, ‘владетел’, ‘собственик’[8].

Това кратко изследване цели в него да се проследи и анализира значението на думата κύριος и нейните еквиваленти като означение за „Бог“ в елинистическо-римското обкръжение на ранното християнство. Това е от основно значение за християнската вяра, защото Христос, освен че е Син Божий и Син Човечески, като Второто лице на Свeта Троица, Той е също Бог в пълния смисъл на тази дума (срв. Иоан 20:28, където Иисус Христос се отбелязва едновременно като Господ и Бог). Интересно е да се проследи употребата на една и съща дума в един и същ език – гръцкия, в елинистическото обкръжение на християнството, където е било обичайно тя да се използва за означаване на езически богове, в мистерийните култове, разпространени по същото време в Римската империя, както и при обожествяването на владетели, което достига своята кулминация в култа към императора. Важно е да се установи дали употребата на думата κύριος като означение за Бог в елинистическо-римския свят е оказало влияние върху употребата ѝ в християнството, където тя се отнася към Иисус Христос като Господ, или произходът ѝ в християнството се корени в първите иудео-християнски и арамейски говорещи среди на християнството.

Има много ранни сведения за това, че боговете в гръцката литература са означавани като κύριοι. В този случай думата κύριος се среща употребена с генитив, който дава сведения за това, с какво разполага даденото божество. Според Платон боговете са „притежатели на голяма власт“ (οσης φαίνονται κύριοι δυνάμεως, Ноmoi XII, 966c). Пиндар в V-ти век преди Христа нарича Зевс ο πάντον κύριος „Господар на всички неща“ (Isthm. 5,53, ThWNT III, 1046). В по-късната литература на императорите реторът Aelius Aristides означава богинята Атина като κυρία на богинята Нике (Or 37,17, ThWNT), а Плутарх говори за Изида[9] като ή κυρία τής γίς θεός, „господарката, която владее земята“ (De Iside et Osiride 40,36a, ThWNT)[10].

Κύριος и κυρία като означения за Бог, употребени абсолютно без генитивно допълнение, се срещат не в класическо елинистическо време, а в по-късни паметници от периода на елинизма от I-ви век преди Христа. В един надпис от храма на Изида от 62 година преди Христа стои: ήκω πρός τήν κυρίαν Ισιν. В един папирус се намира формулата ώς θέλει ο Σεκνεβτυ[νις] ο κύριος „както иска Господ-Бог Зекнебтунис“[11] (PTebt 284,ThWNT III, 1048). Eдна сграда в Гиза е посветена на Бог и Господ Зокнопайос“[12], τώ θεώ κυρίώ Σοκνοπαίώ (OGIS 655, 24 година преди Христа, ThWNT). В две покани, написани върху папирус, Бог Серапис е обозначен като „κύριος“ (POxy I, 100). Тези два папируса са от II-ри век след Христа[13]. Според Coppelt през I-ви век преди Христа κύριος се използва в Близкия Изток обикновено като означение за богове, чиито поклонници ги възприемат като помощници и застъпници. В този смисъл особено често се почитали божества, произхождащи от Египет, като например Изида, елино-египетският бог Серапис[14] от времето на Птолемеите и Артемида[15] в Ефес[16].

В северозападния семитски район, в който е разположена културата на стария Израил, се появяват още по-ранни сведения за означението на богове като „κύριος“. Friedrich Avemarie допуска, че са възможни влияния върху употребата на титлата κύριος в елинистическите райони. Такива сведения дава една сирийска каменна плоча от IX-ти век преди Христа (Kai 201). В град Хатра[17] в Северна Месопотамия е запазен надпис от I-II век след Христа, в който се споменава триада от богове, назовани със същата титла (KAI 246). В Газа по времето на император Адриан почитали един бог, наричан „Μάρνας“. Според същия автор гръцкото изписване на Μάρνας произхожда  от арамейското Maranа „нашият Господ“[18].

Името на еврейския Бог JAHWE е предадено на гръцки език в Септуагинта (превода на LXX-те) с „κύριος“. Тетраграмата от равинската традиция се замества при четенето в богослужението с „Адонай“ (ãdonay – „Господи мой“)[19]. В гръцки говорещото иудейство преводът на „Адонай“ е с κύριος[20]. Това предаване на тетраграмата с κύριος е било известно на иудеите в първите християнски общини в Иерусалим. Според W. Foerster, употребата на „κύριος“ за Бог в превода на Стария Завет на гръцки език е довела до означаването и на Христос като κύριος. Според това схващане титлата κύριος произхожда от елинистическо-иудейската диаспора[21]. Пренасянето ѝ към Иисус Христос, още през земния Му живот, се предполага, че е приемано от невярващите в Иисус Христос иудеи като богохулство[22].

Означаването на Бог като „κύριος“ е засвидетелствано и в извън каноничната книжнина на еврейски и гръцки език.Такива примери са: апокрифът „Битие“, „Молитвата на Авраам“, съчиненията на Филон Александрийски и на Иосиф Флавий[23].

Примерите, които показват, че титлата κύριος се е използвала в християнството през I-ви век като означение за Бог на арамейски и гръцки език, в иудейството и в неговата извъниудейска среда, са многобройни.

По отношение на произхода на тази титла на гръцки език, отнесена специално към Иисус Христос мненията на учените се разделят. Според тях kyrios произхожда:

1) от едно строго иудейско-монотеистично ориентирано иудео-християнство, където тази титла е свързанa с Бог в старозаветните свещени книги (Wilhelm Bousset);

2) от мистерийните религии, в които титлата κύριος стои в центъра на култовото тържество[24];

3) от езическата елинистическо-римска среда на християнството (Rudolf Bultmann)[25].

Прочетете още „Κύριος и неговите еквиваленти като означение за Бог в елинистическо-римското обкръжение на християнството*“ →

Значението на призива на св. апостол Петър за «познаването» на Иисус Христос от вярващите в неговото Второ съборно Послание*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

(Болгария)

Анотация

Статията е посветена на изследването смисъла и значението на призива на св. апостол Петър за «познаването» на Христос от вярващите в неговото Второ съборно Послание (2 Петр. 1:2-3, 5-8; 2:20-21;3:18).

***

За Второто съборно Послание на св. апостол Петър се констатира, че в рамките на едно и също Послание, което има обем само от три глави, призивът към вярващите за «познаването на Иисус Христос» се повтаря от апостола общо седем пъти. Честата му употреба в Посланието поставя въпроса за смисъла и значението, които св. апостол Петър влага в него, и какво този призив означава за тях. Целта на настоящето кратко изследване е да се отговори, в какво се състои «познаването на Иисус Христос» от вярващите конкретно според разглежданите стихове във Второ съборно Послание на св. апостол Петър. За постигането на тази цел се привеждат тълкувания на някои свети отци и съвременни учени изследователи върху тях, които се анализират, след което се извеждат изводи за смисъла и значението му. Тезата, която се поставя е, че чрез изявяването и прилагането на изброените от апостола в Посланието добродетели – вяра, добродетел, знание, въздържание, търпение, благочестие, братолюбие и любов (2 Петр. 1:5-8) от вярващите в живота им на дело като плодове на духовния живот, се стига до живото истинско богопознание – до «познаването на Христос». Значението на призива за «познаването на Иисус Христос» чрез съответните добродетели се намира във връзка според автора на изследването и със следните други теми, които апостолът засяга в неговото Второ съборно Послание – тези за Второто Пришествие, което ще изгрее като «зорница» в сърцата на вярващите (2 Петр. 1:19), «огнения Апокалипсис» (глава 3), появата на «новото небе» и «новата земя», на които ще обитава правда (2 Петр. 3:13) и влизането в «царството на Господа Иисуса Христа» (2 Петр. 1:11).

Стиховете във Второ съборно Послание на св. апостол Петър, в които призивът за «познаването на Иисус Христос» се съдържа, са: 1/, 2/ «благодат вам и мир да изобилства в познаване Бога и Христа Иисуса, нашия Господ. Понеже божествената Негова сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие, чрез познаване Оногова, Който ни е призовал със Своята слава и съвършенство» (2 Петр. 1:2-3)[1]; 3/ «…привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов. Защото, ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа» (2 Петр. 1:5-8); 4/, 5/, 6/ «Защото, след като са избягнали световните скверности чрез познаване Господа и Спасителя нашего Иисуса Христа, ако пак се заплетат в тях и бъдат победени, то за такива последното състояние бива по-лошо от първото. За тях би било по-добре, да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям свята заповед» (2 Петр. 2:20-21); 7/ «но растете в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа…» (2 Петр. 3:18).

Епископ Михаил (Лузин) обяснява за израза «в познаване Бога и Христа Иисуса» (2 Петр. 1:2), че думата «познание» е по-силна от думата «знание» и потвърждава, че тя се среща няколко пъти в това Послание[3]. «Познание, с което често се сравнява думата знание, означава познание в дълбочина, пропито по-силно с любов, което обхваща обекта не външно или повърхностно, а дълбоко и концентрирано»[3].

За стиха «Защото, ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа» (2 Петр. 1:8), Иларий Арелатски излага становището, че ако изброените добродетели – вяра, добродетел, знание, въздържание, търпение, благочестие, братолюбие и любов (2 Петр. 5:7) ги има във вярващите (и се умножават), Бог става видим чрез тях, а когато те отсъстват, Той е невидим[7]. Епископ Михаил обяснява, че тези, които отглеждат много видове добри дела, които той сравнява с плодове на плодоносно дърво, ще стигнат до все по-дълбоко, твърдо и широко познание за Господа[4]. Св. Иоан Златоуст смята, че вярващите трябва не само да имат тези добродетели, но и да ги имат в изобилие, както и че този който ги има, ще има дръзновение в деня на Второто пришествие на Господа Иисус Христос[11]. Блажени Теофилакт свързва наличието на съответните добродетели в човека със способността му да посрещне Господа при Неговото Второ пришествие: «Притежаващият ги е извън опасност при Второто пришествие на Господа. Защото, който ги няма, с него ще последва слепота, когато Съдията дойде в слава и заблести като слънце; и дори зрението някак си да оцелее, той не ще може безвредно да гледа безмерния блясък, понеже извънмерният блясък на светлината обикновено потъмнява слабото око, гледащо към нея»[2, с. 362-363]. Освен във връзка с подготовката на вярващите за Второто пришествие на Иисус Христос, което ще ги освети като светлина според 2 Петр. 1:19, споменатите добродетели имат отношение и към влизането им в Царството Божие (2 Петр. 1:11). Св. Кирил Александрийски смята, че тези, които са избрали пътя на живота в Христос, трябва, първо, да растат във вяра, и второ, да добавят добродетел към нея, за да се опитат след това да станат богати в познаването на Христовата тайна на тайнствата и успеят много в съвършеното разбиране за Него[12]. Според Александър Лопухин когато християнският идеал за вяра и живот бъде въплътен в целия живот на християнина чрез изява и преумножаване на добродетелите, само тогава му се открива пътя към истинското познаване на Христос, а който напротив няма нравствените основи на живота, споменати от апостола, прилича на човек със затворени очи. Той сравнява същото с казаното от св. апостол Иаков в неговото Съборно Послание: «който слуша словото и го не изпълнява, той прилича на човек, който гледа естественото си лицe в огледало» (Иак. 1:23)[8].  Блажени Теофилакт обръща внимание още и на степенуването на добродетелите. В тях се започва с вярата като основа, към нея се прибавя добродетелта, тоест делата, тъй като вяра без дела е мъртва (Иак. 2:26); чрез делата се стига до знанието, но не обикновено знание, а знание за тайните Божии, което знание не е достъпно за всеки; след това следват въздържанието и търпението, за да човек да не се възгордее от величието на дара; чрез добродетелта се преуспява в благочестието, което умиротворява и усъвършенства надеждата в Бога; към него се прибавя братолюбието, докато се достигне до любовта, която е най-съвършеното благо и пълнота на всички блага (срв. 1 Коринтяни 13:13)[2, с. 362]. Според споменатия тълкувател посочените добродетели трябва да бъдат не само придобивани от християните, но и преумножавани[2, с. 362]. Христо Попов добавя и едно съществено разяснение за това, в какво се състои разликата между братолюбие и любов. Братолюбието според него е обич към хората, които са ни близки по кръв, начин на живот и вяра, докато любовта е висша степен на обич към ближните. Любовта е вече към цялото човечество, към всички хора без разлика на произход и вяра, като към деца на един Отец. Тя включва и любов към враговете[10, с. 46].

По отношение на стиха (2 Петр. 2:20) епископ Михаил (Лузин) обяснява, че под «познаване на Господа» се разбира живо знание, придобито чрез вяра с чисто разбиране[5]. На това място не става въпрос за вяра и теоретическо знание, а за знание придобито чрез опита от прилагането на добродетелите.

Следователно призивът към вярващите за «познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа» се разбира в контекста на темата за придобиването, изявяването и преумножаването от тях на изброените от апостола добродетели на дело, чрез които те могат да станат участници в «Божественото естество» (срв. 2 Петр. 1:4).

Посланието завършва със същия призив на апостола към християните «да растат в познаване на Господа Иисуса Христа»: «растете в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа. Нему слава и сега и в ден вечний. Амин» (2 Петр. 3:18). Александър Лопухин заключава от това, че «познаването» на Христос е следователно основен предмет на речта на апостола от самото начало на Посланието, тъй като другомислещи хора, за които се споменава няколко пъти в него, заблуждавали християните включително тези, които са запознати с всички тайни[9]. Същият тълкувател обобщава: «Следователно може да се каже, че учението за богопознанието е основното съдържание на Посланието, така че всички други теми на речта на Посланието се свеждат до този основен предмет»[9]. Епископ Михаил (Лузин) обръща внимание още и на значението на думата «ден вечний» в цитирания последен стих на Посланието (2 Петр. 3:18), и какво тази дума означава според него: «ден за разлика от нощта, ден, който никога не свършва…Това е един ден, траен завинаги; той няма вечер и няма утро; в него също няма слънце, защото в него е Христос, Слънцето на правдата (срв. Откр. 21:23 ; 2 Петр. 3:13)»[6].

Авторът на изследването излага твърдението, че призивът на апостола за «познаването на Иисус Христос» от вярващите като резултат от придобитите и изявени на дело в живота добродетели (2 Петр. 1:5-8) се намира още в съдържателна връзка със следните други теми, които св. апостол Петър разгръща също в неговото Второ съборно Послание – за Второто пришествие на Иисус Христос, което ще изгрее като «зорница» в сърцата на вярващите според 2 Петр. 1:19, «огнения Апокалипсис», изложен в цялата глава 3 на същото Послание, появата на «новото небе» и «новата земя», на които ще обитава правда (2 Петр. 3:13) и влизането във «вечното царство на Господа Иисуса Христа» (2 Петр. 1:11).

Заключението от изследването е, че в неговото Второ съборно Послание св. апостол Петър обръща конкретно внимание на вярващите върху това, че чрез изпълняването на Христовото учение на дело – чрез придобиването, преумножаването и изявата на добродетелите, които той изброява в Посланието (2 Петр. 1:5-8), като плодове на вярата и духовния живот, се стига именно до живото истинско богопознание – до познаването на Иисус Христос и участие в Божественото естество.

Список использованных источников

1. Библия, сиреч Книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. – София: «Синодално издателство», 1991. – 1523.

2. Блаж. Теофилакт. Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. – Св. Гора, Атон: Славянобългарски манастир «Св. вмчк Георги Зограф», 2008. – 462.

3. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:2. – Режим доступа:   http://bible.optina.ru/new:2pet:01:02 (дата обращения: 21.09.2022).

4. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

5. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 2:20. – Режим доступа: http://bible.optina.ru/new:2pet:02:20 (дата обращения: 21.09.2022).

6. Еп. Михаил Лузин. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 3:18. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:03:18 (дата обращения: 21.09.2022).

7. Иларий Арелатски. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:   http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

8. Лопухин А. П. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

9. Лопухин А. П. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 3:17. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:03:17#lopuxin_ap (дата обращения: 21.09.2022).

10. Попов, Хр. (състав.). Изяснителен преглед на апостолските Послания и Апокалипсиса. – София: Синодално издателство, 1990. – 596 с.

11. Св. Йоан Златоуст. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

12. Св. Кирил Александрийски. Толкования священного Писания. Толкования на 2 Петр. 1:8. – Режим доступа:  http://bible.optina.ru/new:2pet:01:08 (дата обращения: 21.09.2022).

Eva Kovacheva

(Bulgaria)

THE SIGNIFICANCE OF THE APPEAL OF ST. AP. PETER ON THE «KNOWLEDGE» OF JESUS CHRIST BY BELIEVERS IN HIS SECOND EPISTLE

Abstract

The article is dedicated to the study of the meaning and significance of the appeal of st. ap. Peter on the «knowledge» of Christ by the believers in his Second Epistle in the verses (2 Peter 1:2-3, 5-8; 2:20-22; 3:18)

__________________________

*Материалът е предоставен от автора, а оригинала е публикуван в Сборник с доклади от ХIХ Международный форум «Задонские Свято-Тихоновские образовательные чтения «Поминайте наставников ваших» (Евреи 13:7), посвященный году педагога и наставника, г. Липецк, 14-15 декабря 2023 года, Липецк, 2023, с. 57-60. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-b5P

Модерният човек и Евангелието*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Великият мъдрец Гьоте казал преди сто години: „Човечеството винаги се движи напред, но човекът остава все един и същ“. Днес човечеството дей­ствително е много напреднало в областта на науката, техниката, изкуството и об­ществения живот. То коренно се разли­чава от времето, когато на земята се яви небесният Учител Иисус Христос да възвести на света Своето неземно учение, което беше запечатано в страниците на безсмъртното Евангелие. Ала човекът си е останал същият. Той и днес, както и във времето на Иисус Христос, се чув­ства в безпътица. И днес хората са скитници и несретници в живота. Те бродят по необятната духовна пустиня, мамят се от миражи на оазиси, тичат след лъжливи духовни ценности, но все чувстват известна пустота и незадоволеност в своя живот. Съвременните мо­дерни хора хранят душите си с най-префинени духовни удоволствия, почерпени от четене на високохудожествени творби, и все чувстват страшен духовен глад. Пият упоение от най-тънки наслади, кои­то им доставя съвременната най-модерна техника с киното и театъра и, при все това, чувстват неудържим и непонятен копнеж по нещо друго, което надхвърля границите на рационалното разумяване.

Модерните хора тичат всекидневно по разни учители на живота и търсят да намерят истински учител, който да им каже, какво трябва да правят, как следва да живеят, за да осъществят своето предназначение в живота като човеци. В това стремглаво търсене на път в живота, на идеали на съществуването си хората рядко се обръщат към единствения Учител на живота – Иисус Христос, и рядко си спомнят за единствената книга на живота – Евангелието. Те дори забравят за тяхното съществуване. Ако ли пък си спом­нят за тях, те гледат на Иисус Христос като на древен мъдрец, чиито слова са твърде стари и чужди на новото, модерно време. Едни смятат Евангелието за стара, извехтяла книга, която е ценна само за музеите, но няма никакво отношение и допир към модерния живот. Те дори не си правят труд да я прочетат. Други пък слепешката я четат или слушат, понеже са привикнали към нейните слова. Но тези слова само се плъзгат по повърхността на слуха им, без да се допрат до струните на сърцето. Заради това тези хора никога не са разбрали дълбочината на евангелската вест, никога не са вку­сили от нейната неизказна духовна радост.

Не малцина гледат на Евангелието като на богослужебна книга, която се чете в църквата, както всички останали бого­служебни книги. Свещеникът или певците четат и пеят на някакъв неразбран или полуразбран език, а слушателите в повечето случаи не разбират, какво се чете и какво се пее. Четат някаква вехта рели­гиозна книга, каквато е Коранът за мохамеданите, Ведите за индийците или Талмудът за евреите. Евангелието се чете по стара традиция и по съдържание не пред­ставлява никакъв интерес, още по-малко някаква ценност. Така мислят не само някои „външни“, индиферентни към рели­гията и безбожници, но и някои християни, които ходят редовно в църква, слушат да се чете Евангелието, но не го различават от останалите богослужебни книги и не се вдълбочават в съдържанието му. Разбира се, такива християни са малко.

Това схващане за Евангелието е съвсем погрешно. Евангелието е книга за живота, книга, която не познава ни­какви граници на влияние, книга, коя­то обгръща в себе си всички и всичко. Евангелието не трябва да се среща само в църквите и музеите, както мислят мо­дерните хора, за които е дума тук, а трябва да се намира във всеки дом и да бъде ръководство за този дом. То тряб­ва да се чете от всички и всякога. Човек винаги ще намери в него поука, дори не само поука, но чрез него той ще бъде щастлив, блажен, ще има мир в душа­та си.

Други, които искат да минат за се­риозни и сведущи хора, които считат себе си за хора на изкуството и науката, са прочели Евангелието, но са го чели като всяка друга литературна творба, чели са го със своя езически, плътски ум, без да се вгледат в него с духовните си очи, и заради това като преценка произнасят: „Вълшебна галилейска идилия, копнеж на романтични хора към втори рай, божествено прекрасна мечта на земни, смърт­ни хора за небето и за божествен, безсмъртен живот. Обаче, това е само мечта, само блян, който няма никакво отноше­ние към действителния живот“.

Характеристиката на модерния човек е твърде сложна и трудна работа и не може да бъде направена в една кратка статия. Аз искам да се спра на една особена черта в характера на модерния човек и то във връзка с неговото отно­шение към Евангелието. Тази черта като че ли е присъща на повечето модерни хора, като че ли изразява основната ду­ховна настроеност на съвременния свят. Модерният човек е крайно материалистичен и практичен, както във филосо­фията си, така и в живота си, както в теорията, така и в практиката. Днес са малцина хората, които се интересуват от истината, от обективната и абсолютната истина. На това се дължи и този така силен упадък на мисълта. Едва ли е съ­ществувало друго време, в което човеци­те така да са се отстранявали от разрешаване на теоретически въпроси, като в наше време. Днес хората бягат от всичко се­риозно, дълбоко, което изисква напрягане на мисълта им. Те търсят само лекото, повърхностното, това, което се плъзга по повърхността на съзнанието. Днес човекът е изгубил въобще вяра в съще­ствуването на някаква обективна, абсо­лютна истина. Истината за модерния човек има само относителен, временен и прак­тически характер. Истинно е само това, което има полезни, практически последи­ци. Мисълта съвсем е загубила своята суверенност, своята автономност. Тя не се мотивира, както преди, от логическите закони, а от желанията и интересите. Нейната убедителност извира из полезността ѝ, и истинността ѝ се мери с практичността ѝ. Поради това и единстве­ното философско движение на новото вре­ме, което има повече привърженици, е прагматизмът, философията на делото. Разбира се, в него има нещо дълбоко и ценно, но то е достояние само на голямо малцинство хора. Все пак прагматизмът говори за основната настроеност на мо­дерния човек, тоест за неговия практичен дух. Във философията на делото се дава предимство на живота, на преживяното пред мъртвите формули. В това има нещо ценно. Така се прегражда пътя на сухите и безкрайни философски спекула­ции, които нямат нищо общо с живота и действителността. В широката маса на така наречените модерни хора този прагматичен дух не придава значимост на истинното, а само на изгодното, полезното, разбира се, пре­ценено от гледище на егоистичната личност. Поради тази практичност днешният човек няма никакво търпение към сложната диалектика. Днес хората на фи­лософията най-често биват осмивани като безплодни метафизици, като хора на схоластиката, на средновековието, като хора, които не са в унисон с духа на вре­мето. Днешният човек няма усет към доказателства и не ги търси. Той се под­дава само на това, което увлича неговите ниски страсти.

Предвид на тази характерна черта в духовния лик на модерния човек, последният няма никакъв усет към ре­лигията и нейната ценност. Той не може да се вдъхновява от възвишения идеализъм на Евангелието. Христовите слова за любов към всички хора, дори към враговете, изглеждат съвсем фантастични, които нямат и не могат да имат никакво приложение към действителния живот. Този вид модерни хора почти не могат да разберат евангелските слова за взимане на кръста и за отричане от земните удоволствия и наслади заради при­печелване на небесни, духовни ценности. Ако някой им заговори за тях или ако видят някой пустинник, който е тръгнал по пътя на тяхното осъществяване, веднага на лицето им се явява израз на съжаление към тези хора, които са тол­кова неразумни и жалки, че погубват живота си и се лишават от неговите блага заради някакви фиктивни ценности.

Към тях принадлежи преди всичко една част от нашето висше общество, чиито членове са материално осигурени и не са задължени, нито принудени да работят. Те изцяло са се отдали да търсят само удоволствия, да си създават „външни“ радости, за да прекарат по-ве­село и безгрижно живота. Всяка грижа и труд за благото на другите, според тях, е лудост на фантазьори и мечтатели, кои­то не умеят да ценят спокойствието си и да се радват на живота. Те най-често мълвят: „Животът е красив и приятен. Той трябва да бъде изживян. Защо ни трябва да бъдем сериозни и да се за­нимаваме с разрешаване на въпроси за целите и задачите на живота? Единстве­ната ни цел е: да бъдем здрави и да имаме средства, за да се радваме на кра­сотата на живота“. Разбира се, евангел­ските слова на такива хора никога не ще се харесат. Те зоват човека да се осво­боди от егоизма на животинската при­рода, да надживее страстите и влеченията ѝ и да въплъти в себе си образа на ду­ховния човек, който живее с идеалите за правда и любов към другите.

Друга характерност на модерния чо­век е неговото безрезервно упование в мощта на науката, на положителната, точ­ната наука. Модерният човек само в нея вярва, само на нея се надява. Еван­гелието, понеже не носи в себе си научен дух, не заслужава неговото внимание и доверие. Но необходимо ли е да доказва­ме, че само науката не е достатъчна за един пълен, цялостен и осмислен чо­вешки живот? Науката никак не се ин­тересува от самия човек и от неговото благополучие. Тя еднакво изнамира сред­ства, както за подобрението на живота, така и за неговото унищожаване. Дори в последната област е по-продуктивна. Днес хората много знаят, но станали ли са по-добри и по-щастливи? Имало ли е в друго време повече училища, повече ин­ститути за научни изследвания от днес? И в същото време бил ли е някога броят на престъпниците толкова голям, колкото днес? Днешният век разполага с най-големи научни постиже­ния. Но бил ли е някога изправен светът пред толкова страшни призраци, които го заплашват всеки миг с гибел?

Не. Не е достатъчна само науката за един истински човешки живот. Тя, без евангелската любов към човека, ще стане по-скоро проклятие за човечеството, отколкото благословение, по-скоро ще руши и то в космически мащаб, отколкото да твори.

*

Има и други най-разнообразни отно­шения на модерния човек към Еванге­лието, но те все не са такива, каквито би следвало да бъдат. Защо е всичко това? Защо днешното човечество не може да разбере Евангелието? Защо модерният живот по същина се отличава от еван­гелските принципи? Ние толкова сме отда­лечени по сърце от Евангелието, че дори не можем да разберем неговото съдър­жание. Може ли порочният човек да разбере сърдечните вълнения на добродетелния? Може ли земният, плътският чо­век със своя материалистичен ум да схване и да се вживее в радостите на духовния живот? Не. Също така и днешният, модерният човек, човекът на теоретическия и практическия материализъм, човекът, който се валя в тинята на тукашния живот, който е потънал в блатото на плътските страсти и пороци, може ли да се издигне към светлите пре­дели на лазурното небе, в чиито висини се носи божественото учение на Еванге­лието? Може ли робът на тялото да разбере живота в свободата и доброто, който вещае Евангелието?

Прочетете още „Модерният човек и Евангелието*“ →

Жени свещеници?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Николаос П. Василиадис
(из книгата му “Православие и феминизъм”)

А сега да се насочим към друг щекотлив въпрос – този за ръкоположението на жени. Мнозина питат: “Защо Православната църква не приема ръкоположението на жени?” Тук се налага да припомня, както ни учи Новия Завет, че единствен Господ Иисус Христос остава вечно Първосвещеник и единствен извършител на тайнствата.

В посланието до евреите се говори ясно и подробно за светостта на единствения и вечен Първосвещеник и Богочовек – нашият Господ. Иисус именно е онзи, който принесе кръстната жертва “веднъж” (Евреи 9:28), един-единствен път във времето и завинаги остава единствен посредник между Бога и човеците. Той се моли за хората, дава заповеди, подтиква ги да живеят живот свят.

Свещеникът в църквата не е някакъв “друг” свещеник и жертвата, която принася, не е някаква “друга” жертва. Това е единствено и завинаги свещенството и жертвата на Христа. Същото подчертава и молитвата на херувимската песен на божествената Литургия, която изброява: “Защото Ти си, Който принася, и Който бива принасян; Който приема и Който бива приеман, Христе Боже наш…” Това означава: Ти си Този, Който невидимо принасяш, бидейки Първосвещеник и като безценна жертва биваш принасян и бидейки Бог приемаш и като небесен хляб биваш разделян, Христе Боже наш…“

Тази уникална свещеническа власт, това първосвещеническо достойнство, Богочовекът – нашият Господ, предаде на светите апостоли. Тях Той изпрати в света да проповядват евангелската истина и да продължават Неговото спасително дело. На тях Той даде властта да извършват светите тайнства, които Сам установи, и да предават на вярващите божествена благодат, която ги освещава. Но след като делото и пратеничеството на апостолите е делото и пратеничеството на Христа Спасителя, на великия и единствен Първосвещеник във вековете за всички хора “чрез Църквата”, затова и свещенството Му не можеше да бъде ограничено по часове и дни (тоест по време). То трябваше да пребивава в Църквата и след смъртта на апостолите. Затова те ръкоположиха свои наследници, разглеждайки ги като продължители на своето дело в Христовата Църква. На тях дадоха завета да избират и други достойни наследници за продължение на свещеническото служение. Така че от единствения и вечен Първосвещеник, Господ Иисус Христос, Който има неприкосновено, непрекъснато, ненакърнимо, вечно и ненарушимо свещенство (Евреи 7:24, 25), се предаде свещеническото достойнство на апостолите, и от тях на архиереите и свещениците посредством тайнството свещенство.

Следователно уникалното и тайнствено свещенство е непосредствено свързано с личността на Христа Спасителя, Който я отдаде на Своите наследници. Поради това още от самото начало съзнанието на Църквата е изключило участието на жени в това тайнство “въз основа примера на Господа”, Който бе мъж, и “въз основа на апостолското предание и практика”, и особено след като св. апостол Павел изясни новата действителност на връзката между мъжа и жената в Христа (Галатяни 3:27-29)[1]. Нашата църква, подчертава протопрезвитер Евангелиос Мадзунеас, учи ясно, че “свещеникът представлява непосредствено Христа, но най-вече епископът е видима глава на нашата Църква”, както пише богоносният Игнатий[2]. Така че, тъй като Христос, носителят, образът на това единствено по рода си свещенство е мъж, а не жена, всякога както Самият Първосвещеник, свещениците трябва “да бъдат мъже, за да се запази символическото съответствие между свещенослужителя и Христа”. Протопрезвитер Мадзунеас пише също много характерно следното относно нашата тема. Прилагам текста с известни съкращения, защото прекрасното му съчинение е съставено с научна цел. Той пише:

“От богословска гледна точка отеческата роля на свещеника в Църквата отразява ролята на Бог Отец в Света Троица. Тази роля не е възможно да бъде сменена с майчинска такава (на женска личност), колкото в християнското семейство, толкова и в християнското общество. И двете роли, както мъжката, така и женската, са важни в Църквата, но не са взаимозаменяеми. От една страна една женска личност е по-близо от всички твари до всевишния Бог – това е личността на Богородица. Женска, а не мъжка личност роди Христа и се удостои да държи в утробата си в продължение на девет месеца Словото Божие. От друга страна идването на земята на Бога като мъж не е просто случайност. Бог, обръщайки се към дявола след грехопадението на първосъздадените хора, казва: Този – Иисус Христос – Който ще се роди от Дева, ще те стъпче и ще ти строши главата, и ти – дяволът – ще Му ухапеш само петата, тоест само ще Го нараниш (Битие  3: 15). Така че идването на Спасителя като мъж има символическо значение, което е познато посредством християнското Предание както на Изток, така и на Запад“[3].

Следователно свещенството е непосредствено свързано с богочовешката личност на Христа Спасителя, Който е единственият и вечен Първосвещеник. Нашият Господ е „вторият“ Адам, „човек… от небето“ (1 Коринтяни 15:47). Той стана човек подобен на нас във всичко „освен в греха“ (Евреи 4:15) и принесе един път завинаги (Евреи 5:28) кръстната Си жертва като Първосвещеник, за да ни изкупи от греха. Основавайки Своята Църква, за да продължи изкупителното Си дело след светлоносното Си Възнесение, установи ведно с това и тайнство свещенство. Това уникално свещеническо служение и пастирско достойнство Той даде единствено на мъже – на светите апостоли.

Документът „Апостолски постановления“ – съчинение от края на IV век – засягайки въпроса дали жени могат да кръщават, свидетелства, че това „противоречи на закона и е нечестиво“. А ръкоположението на жени, според „Апостолски постановления“, е дело „на елинското (тоест езическото) безбожие“, а не „на Христова наредба“:

„Но ако трябваше и кръщението да се извършва от жени, тогава Господ щеше да бъде кръстен от собствената Си майка, а не от Иоан Предтеча. И когато ни (нас апостолите) изпращаше да кръщаваме, щеше да изпрати и жени със същата задача. Никъде обаче Той не е заръчал, нито писмено е предал такова нещо, тъй като много добре познава природата ни и това, кое е прилично за самата практика, доколкото е създател на тази природа и законодател“[4].

Така че достойнството на свещенството и по последование, и по позволение за извършване на светите тайнства Господ ги даде единствено на светите апостоли и посредством тях – на епископите, и на презвитерите в Църквата.

Достойно за внимание е и това, че Господ на Тайната вечеря, на която установи тайнството Евхаристия, и на която присъстваха единствено дванадесетте Негови ученици, поръча само на тях: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19), тоест, това да правите и вие, за да носите в паметта си и паметта на тези, които идват след Моята кръстна жертва, която принесох за вас, така и Изкуплението и Спасението, които получихте с тази жертва.

Когато обаче Юда стана предател и неговото празно място сред апостолите трябваше да се запълни, те, следвайки вярно Господа – своя учител, не повикаха жена да поеме апостолското достойнство, въпреки че жени бяха тези, които първи видяха Христа веднага след Възкресението и въпреки, че жени приеха първи заповед от Господа да благовестят Неговото възкресение на учениците, и да станат така апостоли на апостолите.

Богочовекът – нашият Господ и боговдъхновените апостоли са имали в своето отговорно и трудно свещеноапостолско дело много на брой и твърде способни сътруднички и достойни помощници жени. И докато апостолите ръкополагаха чрез тайнството свещенство епископи, сред тях нямаше ни една от иначе достойните във всичко ученички на Господа. А това сториха, както вече казах, по примера на Господа. Но така е не защото Господ и апостолите подценяваха или презираха женския пол, който е особено ценен в спасителното дело на Господа, апостолите и изобщо в Църквата. Те не правеха и някакво разделение, нито пък желаеха да съхранят някаква уж престижна обществена неравнопоставеност, както твърдят някои врагове на Църквата.

Дякониса Фива и други жени, за които споменава св. апостол Павел в шестнадесета глава на Послание до римляни, не са принадлежали към първото ниво на свещенството; за тях важи онова, което пише апостолът за Фива: Тя стана „помощница на мнозина“ християни и на мене (Римляни 16:1, 2). Жените дякониси от апостолските времена „се заемали“ с делото на дяконското служение с благословия и ръковъзлагане (хиротесия) на епископите[5]. Те служели в делата на любовта сред християнските общности и най-вече помагали на бедните[6].

Именно тази линия, зададена от Господа и апостолите, следва вече две хиляди години цялата Христова Църква, която въпреки всички схизми и ереси остана единна по този въпрос.

Древната Църква се е сблъсквала с темата за женското свещенство единствено, когато е била поставена пред проблеми с ереси, които са допускали жени до свещеническо достойнство. Тези еретици, повлияни от идолопоклоннически религиозни вярвания, които в своите храмове са имали жени-свещеници, въвели в своите общности освен еретическото си учение и жени-свещеници. Такива бяха гностикът Марк и еретиците квинтилиани, които имаха за водачи две жени – Квинтила и Присцила. Също антидикомарианитите и колирибианите, чиито членове били само жени, които вместо да служат Богу, служели… на Пресвета Богородица. Те разбира се извършвали това служение с помощта на “жени-свещеници”[7]. Освен това в еретическата общност на проповедника Марк жени произнасяли молитвите по време на тайнство евхаристия и подавали потира с виното на вярващите. В ереста на Маркион жени заклевали и кръщавали членовете на сектата, а в ереста на Монтан така наречените “пророчици” Присцила и Максимила стояли в иерархията до самия Монтан[8].

Тези еретически практики са в пълно противоречие с онова, което е учил единственият и вечен Първосвещеник – Господ Иисус Христос, с онова, което са учили апостолите. Затова и Църквата немедлено и без колебание се е противопоставяла на тези ереси. Големите писатели и свети отци на Църквата като св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов ги осъдиха като “противозаконни и нечестиви” и дори “демонични”[9].

Трябва специално да се отбележи, че в нашите дни претенции да се ръкополагат жени повдигаха постоянно и настойчиво, и за съжаление успяха в претенциите си, еретиците протестанти, които обаче са в непрекъснати достигащи до крайности противоречия помежду и вътре в самите им еретически общности.

Свещеникът трябва да е мъж, за да се запази с това и символическото съответствие между служещия и великия Първосвещеник Христос. И затова именно свещенството е благодат “на отобразяващия представителството на Христа, на Жениха с невестата”, тоест на Църквата, а “не на невестата жена с Невестата-Църква”[10].

Прочетете още „Жени свещеници?*“ →

Църква и интелигенция*

Публикувано на от Dragan Bachev

Б. Попов

Една значителна част от нашето ин­телигентно общество не се чувства здра­во привързана към църквата. Тук се срещат такива образовани хора, на които цър­квата е нещо безразлично. Всъщност това безразличие е чисто и просто една недостатъчно съзната антипатия. Други явно отричат църквата и се борят за унищожението ѝ, а трети, ако и отричайки я, нямат смелост открито да подкопават устоите ѝ. Интересно е да се знае, откога и как се е оформило това отрицателно, неправилно отношение на някои наши образовани хора към църквата. Трябва да се признае, че то идва още от времето на Ботев. Наистина, поради легендарния му подвиг във Врачанския Балкан и заради големия му поетичен дар, той е мил на всяко българско сърце, ала, ако речем да се отнесем обективно, ще трябва да признаем, че Ботев направи грешка, когато с невъобразими хули навремето ругаеше родното духовенство и православните християни. Който е чел стихотворенията и, особено, писмата му, много добре знае това. По едно нещастно стечение на обстоя­телствата, в Русия, където добил образо­ванието си, попаднал под влиянието на нихилизма, едно пагубно безбожно учение, което отричаше всички ценности в миналото и настоящето на народа и създаде почва за появяването на днешните антихристиянски управници на Русия. Поезията на Ботев, както и легендарния му подвиг, пле­ниха умовете на младежта и заедно с това посяха в последната семената на безбожието. Това влияние продължи десетиле­тия и едва в последно време почна да се прави по-трезва преценка на Ботевата лич­ност и значение.

Господ Иисус Христос

След освобождението също така модно за времето стана учението на Маркс, кое­то ратуваше за един нов строй. Младата наша интелигенция, не укрепнала още, се втурна подир това учение, без да си дава сметка за гибелността му, идеща от неприложимостта в живота и от безбожието му. Десетилетия младежта и голяма част от интелигенцията се намираше под влияние на това учение, яростно нахвърлящо се върху родната православна църква, за да подбие авторитета ѝ и да я лиши от въздействието върху живота. След освобождението много наши млади хора отидоха в чужбина да добиват образо­вание. Tе смятаха, че всичко, което там се изнася и което е на мода, е ценно, и затова се заловиха да стават последова­тели на всяко модно течение.Тъкмо тогава там господстваше материалистическия светоглед, който отрича съществуването на Бога, душата и въобще на духовния свят и признава само материята. От чуж­бина тe донесоха и модната за естестве­ната наука Дарвинова теория, която, както е известно, стои в разрез с Библията.Под влияние на всичко това нашето сред­но училище се отдалечи от религията и преподаваше всичко друго, но не и послед­ната. Печатът повече се стараеше да по­мества работи, които уронват престижа на църква и духовенство, отколкото да върши някаква положителна работа в това отно­шение. Държавниците, ако и да бяха длъж­ни, по силата на конституцията, да се грижат за поставяне църквата на едно по-високо положение в обществото, гледаха в повечето случаи да отделят от бюд­жета, така да се каже, само трохи за нуж­дите на църквата, за да развива просветно-благотворителната си дейност. Това стана причина, щото църквата да се види затруд­нена в снабдяването си с просветни ра­ботници, а също и благотворителното ѝ дело да бъде възпрепятствано в голяма степен.

Възползвайки се от либералността на конституцията и на нашата общественост, много секти и чужди религиозни пропаганди свиха гнезда у нас и почнаха да развиват пакостна дейност в ущърб на църквата. Какви са, прочее, онези неща, които безрелигиозните и противоцърковните интелиген­тни хора изтъкват против църквата? Преди всичко, казват, че тя е против прогреса, защото уж между нея и науката имало непреодолима пропаст и даже конфликт. Като най-ярко доказателство за това сочат проявите на инквизицията в средните ве­кове, която изгаряла на клада хора на нау­ката. Да се обвинява за това църквата и християнството въобще е несправедливо, за­щото станалото в средните векове се от­нася до Католическата църква, и то само до една епоха от историята ѝ. То се дъл­жи на нещастно недоразумение, при което папството си представяше, че трябва да господства както в религиозния живот, така и в научния и политическия, без да се държи сметка, че тук имаме отделни и самостоятелни области на човешката дей­ност. Нито днешните католици, нито про­тестантите, а още по-малко православните днес биха смятали, че църквата има по­добно право на господство върху целия живот.

Чрез възгледа си за господството на човека над всички видими твари, както и чрез посочването, че човек трябва да бъде съвършен, както е съвършен Творецът, християнството даде възможност смело да се приближим до природата, за да я изучим и завладеем, а така също, изучавайки себе си и работейки над себе си, да се усъвършенстваме все повече и повече. Христос, основателят на църквата, не беше някакъв фантазор, който не е способен да вижда нещата такива, каквито са в действителност, а бе във висша степен проницателен дух. Той улавяше скритите помисли на хората и мъдро отго­варяше на всички хитро скроени въпроси, с които искаха да Го злепоставят. Хри­стияните не можеха да не Му подражават, а това значи, че и те трябва да имат буден и трезвен ум, който схваща нещата правилно, толкова повече, че Той постоянно ги съветваше да слушат и гледат добре, да бъдат схватливи като змията и незлобиви като гълъбите. Такава една психоло­гия на християнина не може да не бъде годна почва за развиване семената на на­учното знание.

Господ Иисус Христос като бебе

И, наистина, никога науката не е дости­гала такива грамадни размери, както в ерата на християнството. Религията на евро­пейските народи е християнството, а те са, които стоят на челно място в научния прогрес. За да се покаже още по-очебийно влиянието на християнството върху научния прогрес, трябва да подчертаем, че осно­воположниците на днешните точни науки бяха личности с дълбока християнска вяра. Както днес, така и по цялото протежение на историята, между видните представители на науката е имало и хора с религиозни убеждения.

Добре, ще ни кажат, но как да си обясним това, че съществуват противо­речия между някои положения в Библията, от една страна, и науките астрономия, геология и естествознание, от друга? В астрономията, наистина, има една хипотеза, според която всички небесни светила от­начало представяли една газообразна раз­редена маса, която после се сгъстила и почнала да се върти около оста си; след това от нея се откъснали и оформили разните небесни светила. Така се предпо­лага, че е създадена вселената. Ако тази хипотеза стане някога научна истина, хри­стияните могат да я приемат, тъй като с нищо не е против Библията, ако само последната се изяснява правилно. В астро­номията има и друга подобна хипотеза, коя­то пък поддържа, че слънцето се е офор­мило не преди, а след планетите. Всичко това показва, че от научно гледище още не е достатъчно разрешен въпросът, как се е създала вселената.

Науката геология, която изучава земните пластове и разяснява въпроса, как се е оформила земята, уж противоречала на Библията с това, че, докато тя твърди, че за образуването на земята е трябвало да минат хиляди и милиони години, то Библията приема, че това образуване е станало на шест етапи в течение на шест дни. За нас, които вярваме в Бога, светът може да бъде създаден не в шест дни, а в един миг, по силата на Божие­то всесилие, ала нищо не ни пречи да приемем, че библейските дни не са обикновени, а – ­периоди, за каквито говори и геологията. Защото Моисей е знаел мно­го добре, че обикновеният ден зависи от слънцето, а при всичко това казва, че слънцето се е явило в четвъртия ден. Следо­вателно, имаме основание да заключим, че тук не се касае за обикновен ден, а до период, толкоз повече, че в случая Мои­сей употребява думата „Иом“, която значи и период от дълго време. Казват, че геологията смята появата на човека около преди стотици хиляди години, когато Биб­лията изчислява всичко на всичко около 7-8 хиляди години. Ето още едно противо­речие, ще кажат, а всъщност нищо подобно. По въпроса в геологията няма едно строго установено мнение. Някои гео­лози твърдят, че от появата на човека има само 10,000 години, а тази цифра се доближава до библейската.

Що се отнася до Библията и естестве­ните науки, то тук се спират върху Дарвиновата теория, която поддържа, че всички видове животни са произлезли едни от други, че общият им прародител е някой съвсем нисш организъм и че човек произлиза от маймуната. Библията твърди в първите си страници, че животните още от начало са били създадени по отделни видове и че човекът е създаден непосредствено от Бога. Без да се спирам подробно върху изложението на Дарвиновата теория и върху критиките, на които се подлага от естественици, ще отбележа следното. Първо, онези у нас, които се възхищават от нея, съвсем не вземат под внимание, че, все пак, Дарвин е вярвал в съществуването на Бога. Второ – най-симпатичното в тази теория е идеята за еволюцията. Че тази идея има своите основания и е ценна, ние не оспор­ваме, но предположението, че тя е осъ­ществена в Дарвиновата теория, както трябва, не можем да приемем. Идеята за развитие, прогрес и усъвършенстване е християнска. Бъдете съвършени! – казваше Господ Иисус Христос. Съвършенството обаче се постига не изведнъж, а посте­пенно. Ще споменем още, че много есте­ствоизпитатели, като Флайшман, д-р Денерт, Майер и други, оспорват верността на Дарвиновата теория за произхода на животинските видове и на човека. Даже един Ернст Хекел, най-върлият немски дарвинист, се възхищава от естествоизпитателските познания на Моисей. Следова­телно, и в този пункт Библията, а оттук и християнската религия, църквата остава неуязвима.

Господ Иисус Христос и св. Иоан Кръстител

Онези, които искат на всяка цена да видят противоречие между науката и цър­ковното учение, подчертават и това, че първата почива на точно, проверено познание, докато второто се основава на вяра. Истина е, че науката се стреми да ни даде проверено знание, но не бива да се забравя, че, както изтъкват мнозина мислители, в края на краищата и най-точната наука в основата си има нещо недоказано, вяра. Така наречените аксиоми, очевидни истини, не са нищо друго, освен положения, в истинността на които се убеждаваме по интуитивен път. За да имаме наука, трябва да приемем, че светът съществува и че нашият разум е способен да го изучава. Дали обаче светът съществува, дали е такъв, какъвто го виждаме, и какъв е всъщност, това с точност ние не знаем. По това има много спорове меж­ду философите. Дали нашият разум вярно изучава света, и това не е доказано с нищо. От това, че аз и ти смятаме нещо за такова и такова, съвсем не следва, че то е такова. И един смахнат може да има разни образи в главата си, но те невярно отразяват действителността. Има ли пълна гаранция, че човечеството като цяло не живее всъщност с обра­зите на фантазията си – на този въпрос трудно може да се отговори строго научно. Ние вярваме, че има един свят пред нас и че можем да го познаваме. Прието е като основно положение, че законите, които днес управляват природата, и вчера са съществували и че вечно ще съществуват, но това е също така вяра. Ние не можем да знаем по опит, какви са били законите на природата преди да се яви човекът, и какви ще бъдат в бъдеще. Даже между представителите на днеш­ната наука се чуват гласове, че няма точност в природните закони. Ако в на­уката има вяра, то много по-естествено е да срещнем последната в областта на религията, която е насочена към неща, които не можем да възприемем чрез се­тивата си. Религиозната вяра за себе си може да добие вътрешни доказателства, които не е възможно да предадем на не­вярващия. Има мислители, които казват, че съществуването на Бога е по-несъмнено, отколкото най-неопровержимото геометри­ческо доказателство.

Изоставяйки споровете на научна осно­ва, безбожниците заявяват, че църквата с нищо не допринася за обществения живот и за благоденствието на народа и че, сле­дователно, е излишна. Вярно е тъкмо обрат­ното, именно, че църквата упражнява го­лямо благотворно влияние върху обществе­ния морал, а последният е от решително значение за общественото развитие и бла­годенствие. Не е достатъчно за една страна да има добри закони, за да бъде поставено на прав път развитието и бъдещето ѝ. Тя трябва да има честни, морално издиг­нати граждани, които доброволно и съзна­телно да изпълняват държавните наредби и закони. Нещо повече: не би могло да има добри държавни закони без издигнати в морално отношение личности. Не току-така у нас за първите места на управле­нието се търсят хора компетентни (тоест с познания) и, второ, честни (тоест морални). А има ли в света по-възвишен морал от християнския? Същността му е обич към ближния до самопожертвувателност. Великият немски мислител Кант е казал, че всички философи, заедно взети, не са допринесли за обогатяване на морала с толкова възвишени понятия, както това стори Евангелието. Всички ценят морала и значението му, но всички знаят, че трудно се върви по неговия път; затова и Цицерон някога бе казал, че никой философ не е изпълнил на дело моралното си учение. Христос не само даде най-ви­сокото морално учение, което никой здравомислещ човек не може да отрече, но го и изпълни във всичките му разклонения. Животът Му бе въплъщение на учението Му. Не е, обаче, достатъчно да се вземе морала и примера на Христа, за да се ка­же, че всичко ще се постигне. Трябва да се даде на човека сила да разбере учението и примера на Христа, както и сила, за да ги приложи. Тази сила дава Христос, защото със смъртта Му всичко не се свър­ши. Той живее и днес и е готов всеки миг да даде подкрепата Си на онези, които Го търсят в моралния си подвиг.

Прочетете още „Църква и интелигенция*“ →

Съдът на Понтий Пилат*

Публикувано на от Dragan Bachev

Правната и морална отговорност за „осъждането“ на Христа

Любозар Чолаков

Разпитът на Иисус Христос от рим­ския прокуратор на Юдея Понтий Пи­лат (26-36 година след Христа) ни е разказан от синоптиците и от евангелист Иоан (Матей 27; Марк 15; Лука 23; Иоан 18:28).

Евангелист Иоан – по-точен от си­ноптиците – определя мястото, където е бил извършен разпитът, което място – благодарение на особени археологиче­ски открития – днес се знае със си­гурност и съставлява страница от исто­рията на земния живот на Христос. «Преторията» – определя евангелист Иоан. Това латинско наименование – минало в употреба във всички римски провинции, употребявано на еврейски и даже на арамейски – означава мя­стото, където преторът е издавал своите решения. Не се касае значи непременно до съдебна палата. Това е можело да бъде – по време на война – походната палатка на претора или – когато се е отнасяло до колония – собственото му жилище. Мебелировката е била проста. Скромна в полукръг естрада е съставля­вала «трибунала» (на латински, «бема» – на гръцки), върху която естрада е бил поставен «почетният стол» – древната неудобна табуретка на римската тра­диция. Така че когато евангелист Иоан казва, че Иисус от Каиафа е бил пове­ден в преторията, това значи, че Той е бил отведен в жилището на Понтий Пи­лат.

Различни текстове на Филон и на Иосиф Флавий допълват евангелските сведения.

Прокураторите, когато са се устано­вявали в Иерусалим, са живеели в кре­постта Антония, наречена така от Ирод Велики в угода на Антоний (83-30 година преди Христа). Тази крепост се е намирала на север от града, в близост до храма. Тя е удължавала градските стени, из­дигайки се над тях върху скала висока 25 метра. При нормални времена, в крепостта се е намирал римски гарни­зон от 600 души, които от височината на тези мощни стени са бдели над Иеру­салим.

Господ Иисус Христос и Понтий Пилат

Днес върху мястото на някогашната римска крепост се издига обширният католически манастир Нотр-Дам дьо Сион. Още при началните строителни работи са били открити твърде инте­ресни археологически находки: подзем­на баня, водоносни канали, огромни подпорни стени. През годините 1927-1932, там е бил открит огромен плочник (с повърхност от 2500 кв. м.), образуван от големи каменни плочи, дебели 50 см, широки 1,50 метра и често пъти дълги 2 метра, който плочник по местонахождението си съставлява вътрешния двор на кре­постта. Съпоставянето се е налагало. Според евангелист Иоан, Пилат е из­вел вън Иисус и е седнал на съдището, на мястото «наречено Литостротон, а по еврейски Гавата» (19:13).

Литостротон! Тези огромни каменни плочи, където и днес още се виждат браздите, издълбани от конниците, кои­то са минавали през там, значи са съ­щите, по които някога – през последните часове на Своя земен живот – е стъпвал нашият Господ и Спасител!

«Литостротон» означава «място покрито с плочи». «Гавата» изразява понятие за «издигнато място», което в случая на­пълно отговаря на възвишението, където се е намирала крепостта Антония.

Не съществува никакво съмнение, че събитието с «Преторията», за което ни разказва евангелист Иоан, именно тук е станало.

Понтий Пилат! Кой и какъв е бил този човек, от когото е зависела участта на Иисус? Тацит споменава името му. Иосиф Флавий и Филон изобилно го­ворят за него.

Назначен за прокуратор на Юдея от Тиберий «в дванадесетата година на царуването му», тоест по всяка вероят­ност в 26 година след Христа, той за­пазва тази длъжност цели десет години. За произхода му не се знае много нещо. Сигурно – обикновен рицар, с каквито императорите са предпочитали да си служат, намирайки ги за по-удобни от чистокръвните аристократи. Някои като тълкуват името му Рilatus – съкра­тен вид от Pileatus – заключават, че вероятно той е бил потомък на осво­боден роб, защото pilеum (червено боне) е била шапката, която са носили освободените роби. Други автори, тър­сейки произхода на името на Пилат в думата pilum – познатото оръжие на легионерите – предполагат, че той е бил син на офицер, декориран с поче­тен pilum. Трети автори – като Розади – с доста голяма смелост се опитват да възстановят самата биогра­фия на Пилат. Те го считат по произ­ход за испанец (роден в Севиля), син на Марк Понтиус, който по време на войната на Агрипа срещу кантаврите е командвал ренегатите астурийци, съюз­ници на римляните, поради което именно е бил получил и споменатото отличие. Всичко това обаче е само хипотеза.

Двамата еврейски писатели Иосиф Флавий и Филон – фанатични нацио­налисти, готови да припишат всички престъпления на всеки, който не обича евреите – представят Понтий Пилат в най-черни краски. Иосиф Флавий го таксува като неморален, грабител, не­справедлив, насърчаващ корупцията и насилието. Филон говори за «неговите притеснителни мерки, грабежи, не­правди и оскърбления», без обаче да цитира примери. Че римският прокура­тор е имал тежка ръка, за това свидетелстват различни случаи. Между другото – случаят, за който споменава евангелист Лука (13:1). Но все пак, от евангелското четиво човек не остава с впечатление, че Пилат е бил тъй грозно брутален. Той е бил като всички рим­ляни от неговата каста – управлява­щата върхушка на императорския Рим – които Ренан сравнява с английските тори, които «черпят силата си от самите свои предразсъдъци». Образовани в до­брия и в лошия смисъл на думата, те са презирали «сметта», която е трябвало да управляват.

Рим още от деветнадесетата година след Христа е бил антисемитски на­строен, за което свидетелства изгон­ването на евреите от вечния град. По вкус и поради някои по-определени причини, Пилат не е обичал евреите. Той е бил недоверчив към техния краен фанатизъм. Така че – вследствие недо­верие или ненавист спрямо евреите – Пилат по-скоро е бил благосклонно раз­положен към Иисус. Че това е било така, между другото свидетелства фак­тът, че Пилат – след разпита на Иису­с – излиза пред първосвещениците и тълпата и казва: «Ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина» (Иоан 19:4). За това сви­детелства и фактът, че Пилат е искал, щото от тримата осъдени на смърт да пусне за Пасха, тоест да помилва, именно Иисус Христос.

Господ Иисус Христос и Понтий Пилат

Въпреки всичко това, «съдът» на Пи­лат е бил напълно нередовен. В случая въобще не би могло да се говори за «процес» в правния смисъл на тази дума.

Както в еврейското, така и в римското право, гаранциите, дадени от закона на обвиняемия, са били многобройни и здрави. Безспорен факт е обаче, че що се отнася до Иисус едни от тези проце­суални норми открито са били нарушени, други пък – заобиколени поради хит­рост или небрежност.

Например, според римското право обвинението би трябвало да бъде пред­шествано от така нареченото роstu­latio – разрешение за обвиняване – което съдията е могъл да даде или да откаже. Следвало е така нареченото delatio nominis с полагане клетва от обвинителя, че действа без завист, нито омраза. Обвинението се е извършвало публично при призоваване на съд чрез съдебен служител, като подсъдимият е имал право на защита, която е можела да призовава свидетели, да прави до­води, и прочее. В «процеса» на Иисус – нито сянка от всички тези процесуални гаранции! Даже не се вижда да е имало редовно издадена присъда.

За да можем да си обясним – но не и да оправдаем – държанието на рим­ския магистрат в случая, би трябвало да поставим «процеса» в действителната му околна среда. Това за Пилат е бил обикновен епизод в една колониална страна. Но тези съображения – както и страхът му пред евреите да не би те да изнесат пред императора неговите нечисти и нечестни деяния в управле­нието на страната – не могат да нама­лят отговорността на римския прокуратор. Материално, правно, отговор­ността за случая носи той. Пилат е па­лачът на Христа.

Но моралната отговорност? Тя из­цяло пада върху еврейския Синедрион, върху еврейските първосвещеници. Босюе, блажени Августин и много други ве­лики люде с право казват: «Пилат е съучастник в престъплението им, но сравнен с тях, той е много по-малко престъпен от тях».

Какъв е бил краят на Понтий Пилат? Нищо положително за него не се знае след 36 година, когато той е бил отзо­ван в Рим, за да отговаря за масовото избиване на самаряни върху Гаризим. Според някои – той се е самоубил. Според други – той е станал христия­нин.

Жан Маре като Понтий Пилат във филма „Понтий Пилат“ (1962)

Литература: Daniel-Rорs, Histoire Sainte. Jésus en son temps. Париж, 1949; Jean Guitton, Jésus. Париж, 1956; E. Royston Pike, Dictionnaire des re­ligions. Париж, 1954.

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1959, кн. 5, с. 22-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-a7g