Д-р И. К.

Да можех само един час да вървя с Него, само един час!… Бих желал да се заслушам в звука на Неговия глас, както са го слушали апостолите! Ис­кам да се вгледам в дълбоките Му очи, както св. Йоан Го е гледал често! Бленувам да поговоря един или два часа с Него, както Никодим говорѝ нощем! Ах, да мога да бъда при Него, както бях при майка си като дете и се притисках до нейното сърце или до коленете ѝ! В кого ли не са въз­никвали всички тези желания, обле­чени в светлите „сватбени“ одеяния на копнежа? Кой от нас не би раз­крил пред Него стотици свои мъчи­телни загадки на живота, разрешение на които може да даде само Той, Кой­то всичко знае, ако бихме имали въз­можност да прекараме поне една-един­ствена блажена вечер в Неговото учи­лище?!

Но уви! Той е вече недостъпен в Своя земнотелесен вид за нашите смъртни очи! Нямат възможност сети­вата ни да почувстват цялото – неиз­разимо обаяние, което се е излъчвало от Него и за което съдим от някои евангелски места!

Трябва да е било действително дивно това очарование, което е заставяло с непреодолима сила човеците да Го след­ват. Ние знаем малко или собствено почти нищо не знаем за външния вид на Иисус от Назарет. Не знам дали слънцето е обгорило лицето Му при Неговите дълги пътешествия, дали вя­търът е развявал светли или тъмни къдрици по челото Му, дали Неговите очи са били озарени от тиха светлина или са изразявали скрита меланхолия. Свещеното Писание ни дава само ня­колко кратки намеци за осанката на Иисус. Но от тях се вижда, че в ця­лото Му същество се е криело нещо, пленително. Той поглежда само един-единствен път в очите и през очите – в душата прости люде, които поради своята професия са чужди на всяка склонност към мечтания, произнася само три малки думи: „Вървете след Мене!“ – и тези, които не са Го виж­дали никога преди това, тръгват с Него и не се грижат вече за нищо от онуй, което досега е било съдържание на техния живот. — Но тази пленителна сила била съединена с царствена не­зависимост и величие. Когато тълпа от Негови гонители застава пред вра­тата на Гетсимания, за да улови голе­мия „Противник“ на синагогата и да Го заведе на съд, тогава Иисус излиза от сянката на маслинените дървета и пита: „Кого търсите ?“ И Неговото явя­ване действа в тоя момент така ве­личествено, че враговете Му падат на земята, като че ли някой изплющява с невидим камшик над главите им, и те се сгромолясват. Още стоеше по ли­цето на Иисус дълбоката бледнина от смъртния ужас пред настъпващите стра­дания; още не бе се свърнал напълно Неговият поглед из далечината на предстоящата кръстна смърт, която зърна, – и все пак човеците залитат и падат пред Него, като че ли са оза­рени от прекомерно ослепителна свет­лина. Предава им беззащитните Си ръце, за да Го вържат, – и все пак Той стои пред тях „стопроцентов цар“, и никой не се осмелява за известно време да сложи ръка върху тази цар­ствена осанка. – Обаче аз предполагам, че очите на Спасителя ще да са из­пускали съвсем особена сила. Изглеж­да те са излъчвали всезнанието на Не­говата душа, когато са се спирали на някой човек. Един поглед на тези очи, един-единствен поглед, непридружен от никаква дума из богочовешките уста, е бил достатъчен, за да превърне Петър от отрицател на Христа в разкаял се грешник, който с горчиви сълзи умива греховния позор от своята душа. Погледът на Иисус трябва да е притежавал истинска слънчева сила, която изнася на показ всичко, що се крие в най-тайните дипли на човеш­кото сърце.

И в Сина Човечески е кипял душе­вен живот, но – най-идеалният, който земята е видяла. Иисус е имал истин­ска, действителна човешка душа, – което не бива никога да забравяме за­ради вярата в Неговото Божество. И който се вдълбочи в главните черти на този душевен живот на Иисус, срещу него блясва съвършеният идеал на това, към което може и трябва да се стреми една човешка душа с вът­решно нравствено величие.

Той беше преди всичко вътрешно свободен. Не тегнеха върху Му никакви душевни бремена, под които ние греш­ните човеци пъшкаме. Никакви вериги, не Го обвързваха, които дрънкат тихо или шумно – при всяка наша стъпка. Не го теглеше копнежът, който ни принуждава да гледаме назад, назад към детството, към родния край, към блажените отминали дни. Той е бил в най-широкия смисъл на думата свобо­ден от родина и дом. Тук ми идва на ум една малка подробност из живота на Наполеон I. В деня, когато бил ко­ронясан за император, той, който се изкачил на най-високото стъпало на живота, бил блед като мрамор. Като полубог крачел бавно в коронното ше­ствие, горд, недостъпен, почти мрачен. Обаче душата на властелина, когато вървял видимо твърдо, се намирала под закона, който бил по-силен от почти стихийно силния подем на този властен дух, под закона за копнежа по миналото, който напада почти всеки велик човек, когато се намира на ви­сотата на своя живот. През време на коронното шествие Наполеон се обър­нал към своя брат Йосиф с думите: „Йосифе, ако беше жив сега баща ни!“ По-добре може да се почувства, от- колкото с думи да се изрази онова, което се крие в туй единствено изре­чение. В него се таи звук от песента: „О, блажено, блажено е да бъдеш още дете!“ В него се таи звук от песента:. „Помогни ми да забравя бремето на живота, и нека отново да стана като дете!“ Това чувство е толкова човеш­ко, толкова понятно, но Синът Чове­чески бе издигнат над него. Той изрече думи, които бяха резултат на продъл­жително самовъзпитание на един ис­тински човешки волев живот, макар никога не поддаващ се на слабости „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за Царството Божие“. Този, Който постави стоманеното изискване: „Не поглеждай назад, когато твоят дълг изисква настойчиво да вървиш на­пред!“,- Той сам изпълни това искане. Когато се повдигнаха първите преследвания против Него, тогава майка Му и роднините Му искаха да Го върнат отново вкъщи в тишината на град Назарет, обаче Той им отговори, че не познава родно място, и майка и братя, ако любовта към тях би Го спряла да върши волята на Своя Отец. Какво ве­личие се крие в това! Всеки от нас, който има родно място и дом, знае какво обаяние те притежават. Той знае как от всички техни уютни кътчета и скрити пътеки пеят сладките гласове на приказното минало и викат и при­мамват: „Твоето щастие лежи само във възможността да се върнеш към дет­ството, а в света и в твоята дейност се крие само твоето, никога не прекра­тявашо се, разочарование!“ Кое родно място и кой дом не са говорили така на човека, който след раздяла отново ги е виждал?

И към Марииния Син от Назарет родният край и дом отправи своя зов; това напълно трябва да го вярваме. Полските лилии Му викаха: „Остани, остани; Ти като дете почиваше в нас сякаш върху мека благоуханна коприна! Остани тук и не отивай при човеците, които не Те разбират!“ Но да остане там, това би значело да остави неиз­пълнена волята на Отца… И Той не остана: сложи ръката върху ралото и вече не погледна назад.

Но въпреки това Синът Човечески не беше беглец от родина и дом. Тъкмо поради Своята вътрешна свобода не биваше да стане такъв. Буда нощем и в мъгла избяга от жена и дете, за да не бъде победен от чара на родното място и домашното щастие. Обаче Иисус, Който каза: „Който изпълни волята на Моя Отец небесен, той Ми е брат и… майка“, въпреки това ос­тана и добър брат, и добър син. Тъ­жеше за сънародниците Си и плака за Иерусалим, а едно от последните Му слова, висейки на кръста, беше из­раз на грижа за Майка Му.

И тази възвишена свобода, която стои над всяка сантименталност, Гос­под притежаваше по отношение на всички човешки обстоятелства. Той ня­маше дом и чувстваше това, – че няма. Затуй и каза: „Лисиците имат леговище, и птиците небесни – гнезда, а Син Човечески няма где глава да подслони“. Има една картина към тоя текст: Спасителят върви в пороен дъжд из безлюдна степ. Една лисица префу­чава пред самотния пътник през друма и търси своята дупка, птиченцата се скриват от проливния дъжд в клоните на дърветата, обаче Синът Човечески трябва да върви нататък, без да на­мери закрилящ покрив. И тази картина несъмнено някога е била действител­ност. Но Синът Човечески никога не се оплаквал, че е бил лишен от удоб­ствата на живота. Във всичката Своя бедност Той е бил приятел на враб­четата и на полските лилии. В душата Му не е имало място за онова на­строение, на което Ницше е дал кла­сически израз в своята песен „Самот­ният“, в която скърби: „Враните гра­чат и отлитат в шумен полет към града: скоро ще завали сняг – горко томува, който няма покрив!“

И това е великото и свръхвеликото в Него, че Този, Който никога не по­чувства като горчива оскъдица ли­шението, което понасяше заради Своето призвание на Спасител, не отблъсна и никоя невинна и благородна радост, която нетърсена се приближаваше до Него. Неговите притчи са взети почти из всички области на природата и чо­вешкия живот, и доказват, че Той е показвал извънредно наблюдателно око за всички реалности. Имаше бо­жествено велика любов към всичко съществуващо. Той гладува и жадува и се задоволяваше с рибите, които Не­говите ученици печеха на въглени, и с чаша вода от Якововия кладенец; но той прие и поканата за сватба или за гощавка, щом можеше там да послужи на Своята велика задача, и не отхвърли при това виното и гостбите, които Му поднасяха като на високопочтен Гост, приготвени сигурно не по ежедневните рецепти. И все пак от друга страна Той настави Своите ученици да ядат и да пият, каквото им предложат. Дре­хата, която Господ носеше, изглежда да е била тъкана с особена любвеобилна старателност, може би от ръката на Неговата майка, която добре е по­знавала високия естетически усет на Своя Син. Той не презираше сивия прах на обгорелите от слънцето дру­мове на Палестина, който покриваше сандалите и краката Му, – обаче също позволи да потече по Неговите нозе и нардовото миро със своето рядко благоухание и не отритна обичта на бедната, каеща се жена, която по тоя начин искаше да Му засвидетелства своята смирена и благоговейна пре­даност.

*

Но всичко туй още не е най-вътреш­ното светилище на човешката душа на Иисус. Той стоеше над нещата и чо­веците на тази земя. Ако се вдълбочим в съзерцание на Спасителевия образ, винаги имаме чувството, че тук един Цар се е унизил до човеците не само, за да бъде приет от тях, но и да им даде от Своето изобилие; че тук дойде Един, Който остава еднакво в мир и величие, безразлично дали чо­веците идват при Него или се отдале­чават от Него.

Казах: еднакво в мир и величие. Туй е една от най-характерните черти в живота на Иисус, че Той живееше винаги в чуден мир и вътрешна съсре­доточеност, безразлично дали ликуването на масите Го заливаше от всички страни, или пък разочаровани Го оста­вяха самотен. Обаче и като аплодиран, и като самотник, неразбран, зле раз­бран, той оставаше вътрешно еднакво в мир и величие.

Иисус остана такъв при Своите успехи. Никога не смесваше буйно пламналото въодушевление с изправлението на онези, които са били въодушевени от Него. Два пъти Му предлагаха царска корона: след чудесното умножаване на хлебовете и при последния Му вход в Иерусалим. Той, Божият Син, несъм­нено би могъл да насочи всяко на­родно движение според Своите пла­нове, – обаче се отказа от всякакъв блясък, който би бил само външен… Той остана точно тъй в мир и величие и спрямо Своите неуспехи. Съветваше, предпазваше, заплашваше; обаче ни­кога не стана дребнав и обезсърчен. Често дълбоко въздишаше, че се на­тъкваше на толкова тъмни души, които не бяха способни да разберат светли­ната, на толкова жестоки сърца, които не искаха да се отворят за Него, обаче вървеше винаги изпълнен в мир по Своя трънлив път.

Синът Човечески имаше приятели. Мнозина се привързваха към Него с дълбоко и въодушевено почитание. Обаче и спрямо тях остана всякога несмутим и непоколебим. Не се мамеше в това, че те бяха грешни човеци. Той ги прозираше чак в дълбините на ду­шата им и – бих желал, коленичейки,- да напиша тези думи: въпреки това Иисус ги обичаше. Знаеше, че нито един от Неговите ученици не Го раз­бираше напълно, и все пак не ги от­прати от Себе Си. Знаеше предвари­телно, че Петър ще се отрече от Него, че Юда ще Го предаде, и въпреки туй не се отвърна с презрение от тях. Той знаеше, че цялата Негова трудна, в буквалния смисъл кървава, спасителна дейност е напразна за мнозина човеци, и все пак я извърши, извърши я в не­поколебим душевен мир, дори до най-последната въздишка на живота Си, най-тежката, която изобщо някога чо­век е изтръгвал: „Свърши се!“

Прочетете още „Иисус Христос като идеален човек и като идеал на човечеството*“ →

Иеромонах Павел Стефанов

Тази Христова притча е изложена в Евангелието от св. Лука (16:19-31). При разглеждането и анализирането ѝ на преден план възниква въпросът: може ли този текст да се нарече изобщо „притча[1]“? Св. Амвросий Медиолански смята, че този откъс изглежда по-скоро повествование, отколкото притча. Същото мнение се споделя от св. Ириней Лионски и Тертулиан. Без да навлизаме в подробности, ще приемем традиционното в Църквата убеждение, което приема и тълкува евангелист Лука 16:19-31 като притча.

Трябва да се изясни и нейният ад­ресат. Според стихове 14-15 тя е отправена към фарисеите. Разбира се, те били сребролюбиви и алчни според свидетелството на евангелистите (стих 14; срв. Матей 23:14), но нито от свещената, нито от гражданската исто­рия не се вижда, че те са били така разточителни, както представеният тук богаташ. Иосиф Флавий пише в „Юдейски древности“ (18:1, 3) за фарисеите, че обръщали слабо внима­ние на своята трапеза, не тачели скъпите дрехи и садукеите ги осмивали за тяхното постене. По-скоро те били пестеливи, водели умерен живот, а някои от тях се отличавали със суров аскетизъм. Това се признава и от Самия Христос. Споменатият от Не­го фарисеин пости „два пъти в седмицата“ (Лука 18:12). Като точни пазители на буквата на Закона те се славили като духовни люде и не си позволявали разкош, пищност и разточителност.

За избягване на трудностите немският учен Мосхайм дори предполага, че притчата е насочена против садукеите и по неговото мнение ние трябва да видим тук пълно описание на тяхната страст към самоугаждане, жестокост и презрение към нуждаещите се. За садукеите бедността била престъпление или във всеки случай явно доказателство за проява на Божия гняв. Но в притчата не се споменава за присъствието на садукеи, а между стиховете 18-ти и 19-ти не виждаме намек за промяна в състава на слушателите. Може да се допус­не обяснението, че Господ, порицавайки фарисейството и свойствените за него мирски надежди и цели, кои­то го отдалечават от служението на живия Бог, взел пример от грях, наглед противоположен на сребролюбието, но създаван от същото пороч­но сърдечно настроение. Главната цел на притчата не е да покаже страшните последици от злоупотребата с богатството и жестокосърдечното презрение към бедните, а да изтъкне ужасните следствия от неверието, от упоритата привързаност към този свят и непризнаването на друга, не­видима, познаваема с вяра сфера, докато трагичният и за съжаление необратим опит не открие и за невярващите съществуването на отвъдното. Главното престъпление на богаташа е именно безверието. Презрението към нищетата и егоистичната разточителност са различии видове, под които се проявява този непростим грях.

Който не вярва в невидимия свят на правдата и доброто, в насладата от духовната радост, възлага надеждите си само на онова, което вижда, вкусва, напипва или обонява. Същността на въпроса не е в това дали той събира или разпилява. И в единия, и в другия случай той възлага надеждите си на светските „блага“. Грехът на богаташа – извор на всички други негови грехове – бил този, че той не вярвал не само в задгробния живот, но и в истината и любовта, които реално съществуват сред жестокосърдечния и себелюбив свят. Този грях бил много свойст­вен за фарисеите.

„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво“. Българският превод тук е много добър; срв. славянския „веселяся светло“. Багреницата (порфирът) и висонът често се съпоставят в Библията (Естир 1:6; Откровение 18:12). Порфирът бил скъпа материя за горни дрехи с тъмночервен до вишнев цвят, имащ син­кав отблясък, а висонът бил долна дреха, бяла на цвят, направена от много фин египетски ленен плат, който бил ценен наравно със златото[2]. Пурпурните тъкани се използвали за царски дрехи (Естир 8:15; Даниил 5:7; 1 Макавеи 10:20, 11:8, 14:43) и за обличане на езически идоли (Иеремия 10:9), поради което те били предмет за гордост и разкош. Пурпурът и висонът били ежедневна дре­ха за богаташа, а разточителните пирове запълвали неговите дни и нощи.

Не трябва да се забравя, че той не се обвинява в някакво нарушение на Закона, не се изобличава в нито едно от тежките престъпления на богаташите (Яков 5:1-6). Иисус Христос не го нарича нито клевет­ник, нито притеснител на бедните, нито хищник. Престъплението му е в това, че прокаженият Лазар ле­жал безпомощно при вратата му. Христос не назовал името на бога­таша, а споменал по име само бедния просяк. Блажени Августин пише, че Спасителят прочел книгата на живота, където било записано име­то на бедняка, но не намерил в нея името на богаташа (Проповед 61).

„Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар[3], който струпав лежеше пред вратата му и петимен бе­ше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа“. Пред дверите на богаташа, чието име било неизвестно на небесата, но гърмяло по цялата земя, бил захвърлен сиромахът Лазар. Може да се предположи, че той бил донесен тук от роднини и познати, които, след като сметнали, че са извършили достатъчно за него, сложили бремето си пред очите на човека, надарен с изобилни средства за облекчаване съдбата на нещастника. Не се споменава дали Лазар е лежал дълго време тук, но е ясно, че богаташът бил свикнал с лежащия пред вратите на двореца му просяк, защото веднага го познал в лоното Авраамово. Екзегетите Щраус и Кьонигсман се опитват да докажат, че богаташът бил наказан напразно, че единствената му вина се криела в богатството. Но той не можел да се позовава на своето незнание, защото ако действително не би знаел за мизерията, която го заобикаляла, са­мото незнание би му се вменило в грях.

Подобно на праведния Иов (Иов 2:7), Лазар бил покрит със струпеи и искал да се нахрани дори само с трохите от трапезата на богаташа (срв. Съдии 1:7). Отчужден от човешкото състрадание, той намирал съчувствие единствено в безсловесните животни. „Псетата“, които обикновено скитат без стопанин по улиците на ориенталските градове (Псалом 58:15-16; 4 Царства 9:35-36), „прихождаха, та ближеха струпеите му“. Св. Иоан Златоуст вижда в това картина на крайно злополучие, до което са го довели болестта и гладът. Не му достигали дори сили да разгонва псетата, които, лижейки струпеите му, усилвали неговото страдание. Но последното едва ли е истина. Народната мълва приписва на кучешкия език целебно свойство, тъй като неговата влажност и мекота смекчават болката от раните. Тази грижа на кучетата още повече подчертава пренебрежението и жестокостта на богаташа. Пред нас са две еднакво ярки картини: богата­шът, покрит с багреница, и Лазар, покрит със струпеи; единият е седнал на пищна трапеза, а другият жадува за трохи; единият е окръжен от тълпа кокетки и слуги, които задоволяват всички негови прищевки, а другият е окръжен само от псета, които идват да ближат стру­пеите му. Тълкувателите често обръщат внимание на факта, че нищо не е казано за нравственото състояние, вярата, търпението, надеждата на Лазар. В своята екзегетика на Псалом 85:1 блажени Августин прие­ма, че Христос подчертава и въздава чест на Лазаревото смирение, а въздава наказание на гордостта на богаташа.

Но тази житейска слава и житейска мизерия имат един и същ край. „Умря сиромахът“ – и каква див­на промяна! Онзи, комуто никой не желаел да служи, освен псетата, „бил занесен от ангелите в лоното Авраамово“. Някои тълкуватели виждат в тези думи изява на особено Божие благоволение. Лазар постигнал блаженството, за кое­то молели Заведеевите синове (Матей 20:23), бил приобщен към сон­ма на верните и по преимущество бил приет в лоното на Авраам, по­добно на това както на пасхалната трапеза възлюбеният ученик се облегнал на гърдите Иисусови (Иоан 13:23). „Лоното Авраамово“ не означава трапезата, описана в Матей 8:11 и Лука 13:29-30, а както се вижда от Иоан 1:18, в собствен смисъл представлява дълбок покой и висше вътрешно общение. Юдеите, от чието богословие е взет този си­ноним за всички правоверни, говорели, че се преселват при Авраам, блаженстват в неговото лоно, обитават Едемските градини или че пред Престола на славата се събират блажените, но очакващи души (Премъдрост Соломонова 3:1-3). Иосиф Флавий в книгата си „За Макавеите“, глава 13, приписва тези думи на един от мъчениците – Макавеи: „Ако умрем, Авраам, Иса­ак и Яков ще ни приемат в лоното си“. Христос осветил този израз и той преминал в речника на Църквата, при което означавал чуждото на болести, печал и въздихание би­тие на праведниците след смъртта в очакване на Второто пришествие на Иисус Христос и Неговото блажено царство. Това е именно раят (Лу­ка 23:43), пребиваването на душите под Божия жертвеник (Откровение 6:9) – място за блаженство, а не за сла­ва. С крилата на бремето Христово сиромахът се възнесъл към лоното Авраамово.

„Умря и богаташът, и го погребаха“. Както може да се заключи от хода на разказа, това събитие ста­нало след смъртта на Лазар, тъй като на богатия бил даден по-дълъг срок за покаяние. Лазар, който ле­жал пред очите на богаташа, бил последно изпитание за него, а равнодушието към Лазар била последната капка, препълнила чашата на Бо­жието дълготърпение. В изричното споменаване на неговото погребение се съдържа рядка ирония. Светът, който обича своето, несъмнено придружил богаташа до гроба с изключителна пищност. По улиците на града се проточила дълга погребална процесия с неизбежната тълпа наети професионални оплаквачки; тялото било намазано с благовонни масла; надписът на великолепната гробница също свидетелствал за великите заслуги на покойника; хиляди жълтици били пръснати за погребалното угощение[4]. Тук жалката светска суетност се противопоста­вила на истинското величие в Бога.

Смъртта събудила богаташа от сладкия сън на удоволствията и го пренесла в строгата и страшна веч­на действителност. Театърът, в кой­то той играел ролята на богаташ, завършил. От този стих притчата преминава извън пределите на нашия земен опит в света на безтелесните духове. И отвъд гроба Бог продължава да говори с човешки глас, за да бъде разбран от хората. Но едновременно с това става трудно да се различи буквалният от иконосказателния смисъл на разказа. Тертулиан в трактата си „За душата“ (глава 7) приема тази притча дословно, макар че има и известни съмнения. Пищно погребаният богаташ се ока­зал в ада, защото както лоното Ав­раамово не е небе, а води към небето, така и адът не е геена, а води към нея. „Смъртта и адът бидоха хвърлени в огненото езеро“ (Откровение 20:14), което представлява ад в собствения смисъл на думата. Това е тъмницата, където са заключени ду­шите на грешниците до деня на Великия съд; това е бездната, където гадаринските бесове се боели да попаднат, защото както раят е предвкусване на небето, така и мястото, където се намирал богаташът, е предверие на геената. Неговата разкошна багреница била заменена от огнена одежда, както сам той потвърждава: „Мъча се в тоя пламък[5]“.

В продължение на известно време богаташът все още не могъл да свърже настоящето с миналото, понеже страшната промяна на неговото състояние му се струвала временен кошмар. Но когато в края на краищата той дошъл на себе си и измерил дълбочината на своето падение, „подигна очите си, видя Авраама от­далеч и Лазаря в лоното му“ (срв. Исаия 65:13-14; Лука 13:28). Това из­речение прекрасно пояснява истината, че нещастието на осъдените се усилва при сравняването на тяхното състояние с блаженството на спасените. „И, като извика, рече: отче Аврааме“. Той не преставал да се надява, че плътското му предимство ще му донесе някаква полза, поне­же намекнал за произхода си от Ав­раам, като го нарекъл „отец“ или баща (Матей 3:9; Римляни 2:7; Иоан 8:41). Той молел за слабо и нищожно облекчение: „Смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък“. Не е излишно да се отбележи, че тази молитва е единственият пример за призоваване на светиите, за който споменава Свещеното Писание, но тя далеч не е утешителна (Иов 5:1). Има друг Отец, за Когото богаташът не иска да знае – Отецът на блудния син: „Само Ти си наш Отец; защото Ав­раам не ни познава, нито Израил ни признава за свои“ (Исаия 63:16).

Прочетете още „Притчата за богаташа и бедния Лазар*“ →

Иван Панчовски

Между всички митове на древния свят най-упорито се посочва митът за персийския бог Митра като същински първоизвор на евангелския разказ за Иисус Христос. Френският историк Конс­тантин Волней (1757-1820 г.) в изследването си “Развалини или размисли за революциите в империята” извършва опит да предс­тави живота на Иисус Христос като мит за движението на слънцето по зодиака. Непосредствено след него френският учен Шарл Дюпюи се придвижва значително по-нататък в това отношение. В съчинението си “Начало на всички култове или всемирната ре­лигия” той се опитва да докаже, че Иисус Христос е двойник на Митра, на бога Слънце; следователно, Той скоро щял да стане за нас същото, каквото са Херкулес, Озирис или Вакх.

Оттогава до наши дни се повтаря твърдението, че митът за Митра е първообразът на евангелския Христос. При това този мит така се възпроизвежда и се предава от някои съвременни писатели, че човек може да остане с неотразимото впечатление, като че ли евангелският образ на Иисус Христос е фотомеханич­но копие на митичния образ на Митра. Това ни задължава да се спрем специално върху мита за Митра, да установим точно оригиналните черти на това божество, да посочим различието и евентуалното сходство между мита за Митра и евангелския раз­каз за Иисус Христос и да направим извод относно генетичната връзка и зависимост между тях.

Митра е едно от най-забележителните митологични божест­ва на Древния Изток. Неговият култ е претърпял дълга история на развитие и неговият образ е преживял много превъплъщения. Най-напред името на Митра се среща в много древни времена (още през второто хилядолетие преди Рождество Христово) като една от бележитите божествени фигури в пантеона на древните индийци и иранци. Във “Ведите” името Митра често се споменава в различни словосъчетания. Самата дума “митра” означава договор. Първоначално Митра е бил почитан като покровител на договорите наред с Варуна, който пък се считал за покровител на клетвата. Постепенно Митра се оформил като бог на слънцето, на небесната светлина и на деня, а Варуна – като бог на луната, лунната светлина и нощта.

Чрез реформата на Заратустра (на гръцки Зороастър), коя­то се извършила вероятно около 700-та година преди Рождество Христово, Митра за­губил висшето си положение, станал второстепенно божество в персийския пантеон и бил превърнат в служебно оръдие на върховния бог Ахурамазда. Все пак народът продължавал да почита Митра. През историята народната религия взела превес и около 550-та година преди Рождество Христово Митра пак принадлежал към върховните богове на персийската държава. Денят, посветен в чест на Митра, станал всеобщ и главен празник в персийското царство. Древни­те гърци знаели Митра като специално персийско божество. За него говорят Херодот, Ксенофон и Плутарх. Разпадането на пер­сийската държава не затъмнило култа на Митра. В провинции като Армения, Кападокия и Понт Митра бил почитан, най-вече от управляващите среди и аристокрацията.

Още по това време Митра бил считан за бог на войната и особено бил почитан от висшите военни кръгове. Древният рели­гиозен литературен паметник на персите “Авеста” описва Мит­ра съвсем определено като бог на войната, когото бойците призовават на помощ за унищожаване на врага. Тогава Митра бил изобразяван като прекрасен конник, като боец, възседнал бял кон, въоръжен с дълго и остро копие и с бързи стрели.

Култът на Митра обходил редица източни страни, но най-много бил практикуван от някои римски военни поради борческия об­раз на това божество. Според Плутарх митраизмът проникнал в Рим чрез сицилийските пирати, които били победени от Помпей в 67-ма година преди Рождество Христово. Култът на Митра обаче се разпространил по цялата Римска империя едва в края на първия век след Рождество Христово, осо­бено между войниците от легионите, завербувани от Мала Азия.Твърде важно е да се посочи, че римските императори толерирали този култ, а някои от тях дори участвали в мистериите на Митра. От тях следва да споменем Нерон (54-68 г.), Комод (180­-192 г.) и Диоклетиан (284-305 г.). Комод бил посветен в мистери­ите на Митра, а Диоклетиан провъзгласил Митра като “непобе­димо слънце” за държавен бог. През 307 година Диоклетиан, Галерий, Максимилиан и Лициний се срещнали в Карнантум на Дунава и издигнали светилище на Митра като “покровител на империя­та”. Култът на Митра бил почитан от някои римски императори дори след Константин Велики (306-337 г.). Император Юлиан Отстъпник (355-363 г.) провъзгласил Слънцето Митра (Хелиос – Митра) за главен бог в Римската империя. Тогава култът на Митра процъфтял за кратко време. След победата на император Теодосий Велики през 394 година, култът на Митра претърпял упадък на Запад. На Изток Митра намерил прием като трети пратеник на бащата на светлината в системата на манихейското учение.

Митът на Митра се развива в сферата на строг дуализъм, който се поддържа от персийската религия. От вечност се про­тивопоставят царството на светлината, начело с Ахурамазда, и царството на мрака, начело с Ариман. Последният постоянно се стреми със своите демони да въвлече хората в грях и развала. В борбата си против царството на мрака хората търсели помощ от Митра. Той се представя като посредник между небето и земята, между Бога и човеците. Рисува се също като закрилник на ис­тината и правдивостта и като враг на Ариман и подчинените му демони. Животът на Митра протича в непрекъсната борба против силите на мрака. Съответно на това той не призовава вярващите в него към съзерцателен покой, а към действия и борба. В този религиозен култ се изисква от човека сериозно и мъжествено от­ношение към живота. Поради това Митра бил почитан като бог на войната. Борческите черти в характера му най-много са привличали бойците от римските легиони и ги заставяли да вярват в “непобедимия” Митра.

По-късните митове разказват за въплъщаването на този бог и го представят като спасител на човечеството. Според тях Митра е роден по чудесен начин от скала на брега на една река под сянката на свещено дърво. Оттук идва и името Петроген, тоест роден от камък, с което се назовава Митра. Пастири виждат бога да произлиза от скалата. Те се затичват към него, за да му се поклонят и да му принесат дарове от своите плодове и стада. Мит­ра пораства бързо и започва да се бори. Той побеждава бога на слънцето и му поставя на главата корона от лъчи. След това двамата сключват приятелство и се подкрепят взаимно. Най-тежката борба Митра води с космическия бик, който е олицетворение на необузданите стихии и природни сили. Митра скача върху гърба му и забива ножа си в хълбока му. Митраизмът придава на убиването на дивия бик както космогоническо, така и изкупително значение; от неговия труп произлиза светът, всички растения и животни, а чрез пролятата кръв се постига изкупление на чове­чеството.

Митра се представя като спасител на хората и във всекидневния им живот. Той ги закриля от пожарите и наводненията, които Ариман донесъл на земята, и им помага при различни беди, които им причиняват демоните на мрака. След като изпълнил земната си мисия, Митра си устройва прощален обед с бога на слънцето (Хелиос), през време на който те ядат хляб и пият вино. След това Митра отива заедно с Хелиос на небето със слънчева колес­ница. Оттук той продължава да помага на хората в борбата им против злите духове и придружава техните души след смъртта им през седемте сфери на планетите до най-горното небе. Като висш съдия той определя тук съдбата на всяка душа. След свършека на дните Митра обаче пак ще дойде на земята, за да възкреси всички мъртъвци, отново да принесе в жертва бик и да отдели добрите от злите. Най-после ще падне огън от небето, ще разру­ши царството на мрака и ще изтреби неговите демони.

След като беше очертан в най-общи линии митът за Митра, трябва да се посочат на първо място различията му от евангел­ския разказ за Иисус Христос. Тези различия могат да бъдат сведени главно към следните няколко точки:

1.Митът за Митра се движи изцяло в сферата на най-нисш политеизъм, докато евангелският разказ за Иисус Христос е проникнат напълно от духа на чист и възвишен монотеизъм. Митра е само един от многото богове, почитани наред с него от привържениците на митраизма. А Иисус Христос е въплътеното Второ Лице на Света Троица. Това различие е основно, защото на рели­гиозна основа няма и не може да има по-голяма противоположност от тази между политеизма и монотеизма, между многобожието и еднобожието. Само тази разлика е напълно достатъчна, за да ста­не ясно на всеки, който познава религията, че между митраизма и християнството не може да има генетична връзка.

2.Диаметралната противоположност между митраизма и хрис­тиянството върху плоскостта на религията се задълбочава и разширява и придобива напълно непримирим характер чрез метафизичната им разлика. Митраизмът е строго дуалистична религия, докато християнството е религиозен монизъм. Според митраизма от вечността съществуват две метафизични начала: доброто – Ахурамазда, и злото – Ариман. Съответно на метафизичната си противоположност те се намират в изначална и непримири­ма вражда и водят непрестанна борба помежду си. В тази борба Митра изпълнява второстепенна роля. Той е само оръдие на Ахурамазда в борбата му с Ариман. Нито следа от такъв мета­физичен дуализъм няма в християнската религия. Според нея от вечност съществува само един Бог, Който е добър по природа и всемогъщ по сила. Той твори всичко, промисля за всичко, управлява и владее над всичко. В едния по природа Бог се различават три божествени лица (Бог Отец, Бог Син, Свети Дух), които като прояви на една божествена същност винаги се намират в съвършено единство, единомислие и единодействие. Иисус Христос е въплътеното Второ Лице на Света Троица. Вярно е, че в хрис­тиянската религия се говори за сатана и за демони, но те не са божества, а сътворени духове; те са сътворени от единия Бог, но поради възгордяването си отпаднали от Него. Заради сътворения си характер сатаната не е равен с Бога нито по природа, нито по сила, нито по власт. В съгласие със Своя премъдър промислителен план, Бог допуска и търпи изкусителната дейност на сатаната, за да запази висшата ценност на нравствената свобода, достойнството на човешката личност и за да предостави възможност за свободен избор и творчество, а също при отстъпване от истината и правдата – възможност за свободно обръщане, поправяне и спасяване на падналите. Когато обаче изтече времето, определено за покаяние и поправяне, сатаната ще бъде лишен от сила и власт, ще бъде окован и хвърлен във външната тъмнина, за да гние в призрачно съществуване и в пълна изнемога.

Тази метафизична разлика между митраизма и християнството подсилва тезата, че те нямат общо помежду си, че са две напълно разнородни явления в духовния живот на човечеството. До­като митраизмът разделя битието на две противоположни сфери, внася непримирима вражда помежду им и обрича човешкото съществуване на разяждащо го вътрешно раздвоение и противо­речие, християнството постановява единството на битието, кое­то има за своя вътрешна спойка любовта и приканва човека да вгражда хармонично живота и дейността си във великия Божи план за утвърждаване на връзките на мира и любовта във вре­мето и във вечността.

3.Въпреки някои нравствени идеи, които възприел в истори­ческото си развитие и в синкретичното си обогатяване с чужди на първичната си същност религиозни елементи, митраизмът се намира върху нисшето стъпало на религиозния натурализъм и е чисто натуралистична религия. В него се обожествяват природни сили; Митра от началото до края на съществуването на неговия култ е почитан като бог на слънцето и на небесната свет­лина. Християнството пък е възвишена духовно-нравствена рели­гия. Според Христовото учение “Бог е дух; и тия, който Му се покланят, трябва да се поклонят с дух и с истина” (Иоан 4:24). Съответно на това християнството издига човешкия дух, показва му безпределни простори за усъвършенстване и възпитава у последователите си най-възвишената нравствена ценност и доб- родетел – универсалната и безкористната любов.

4.Поради митологичния си характер митраизмът е преминал дълга история на естествено развитие и Митра се е видоизменял в съзнанието на своите поклонници под влияние на много фактори от техния духовен, нравствен, политически и икономически живот. От персонификация на слънцето и на физичната светлина, Митра се е развил до борец с демоните, бог на войната и дори изкупител и спасител на хората. В противоположност на това християнст­вото като богооткровена религия е неизменно в божествената си същност. Образът на Иисус Христос е един и същ и неизменен през всички времена. “Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки” (Евреи 13:8). В християнството също има развитие, но то се отнася само до все по-пълното разкриване, разбиране, усвояване и осъществяване на неговите възвишени божествени истини. Следователно, тук се прибавя още една съществена разлика между митраизма и християнството. Тя показва, че митраизмът е естествено явление в духовния живот на човечеството и че об­разът на Митра е плод на човешката фантазия, поради което той непрестанно претърпявал метаморфози. Християнството пък е божествено явление, поради което образът на Иисус Христос блести със съвършенство и с пълнота; той е абсолютен по своята възвишеност, следователно, неизменен и вечен; към Него никой човек не може да прибави нищо, за да го превърне в по-съвършен. Задачата на хората по отношение на съвършения Христов образ се състои в това, да го считат за свой идеал и образец, да се вдъхновяват от него в живота си и все по-пълно да го изобразяват в дейността си.

5.Разликата между митичния образ на Митра и божествения лик на Иисус Христос изпъква по-силно, когато се вземе под вни­мание, че Митра бил почитан като бог на войната, а Иисус Хрис­тос открил на човечеството, че Бог е любов, следователно, Бог на мира. Сам Спасителят през земния Си живот се проявил като бо­жествен Миролюбец и Миротворец и завещал на последователите Си благословеното дело на мира. Митра бил почитан като бог на войната; той бил вдъхновител на персийските армии и на римските легиони в техните завоевателни, поробителски и грабителски действия против народите почти на целия тогавашен свят. Заради това войнствените римски императори ценели извънредно високо култа на Митра и старателно го насаждали сред пълководците, военачалниците и войниците си. В пълна противоположност на то­ва откритият от Христос Бог, е Бог на мира (1 Коринтяни 14:33). През пророческия поглед Иисус от Назарет бил възторжено очертаван и жадно очакван като божествен Цар на мира, Който ще учи хората “да прековават мечовете си на орала и копията си – на сърпове; чрез Неговата дейност народ срещу народ не ще вдига меч и вече няма да се учат на война” (Исаия 2:4). Още при самото раждане на Иисус ангелски хор Го възпял като божест­вен Миротворец и очертал Неговата мисия в това, да въдворява мир на земята и между човеците добра воля. (Лука 2:14). Иисус Христос ублажавал миротворците и им обещавал най-високата награда: да бъдат наречени синове Божии (Матей 5:9). При раздялата с учениците Си Спасителят им завещал Своя божествен мир и ги изпратил по целия свят да го насаждат между всички народи (Иоан 14:27). Ето нова и основна разлика между Митра и Христос; първият е бог на войната и се почитал от военолюбци, а вторият е божествен Миротворец и се почита от кротките и миролюбиви християни. Нима може тогава Митра, митичният бог на войната, да бъде първообраз на Христос, пламенния проповедник на любов между хората и божествен Миролюбец и Миротворец? Ясно е, че образът на Митра е създаден от човешката фантазия, която била обладана от ниски военолюбиви инстинкти и страсти, а Христос е божествено въплъщение, тъй като от Него извира само мир и обич, а няма нищо по-божествено от тях.

6.От съществено значение е още да се изтъкне, че Митра бил почитан предимно от висшите класи, начело с императорите в римската държава, тъй като той най-много бил пригоден да слу­жи на интересите на тяхната завоевателна политика. Спомена се вече, че едни от най-военолюбивите римски императори като Не­рон, Комод, Диоклетиан и Юлиан Отстъпник били възторжени поклонници на Митра и ревностни радетели за разпространяването и успеха на митраизма в Римската империя. Всеизвестна истина обаче е, че Иисус Христос се родил в дома на обикновен галилейски дърводелец и дошъл на света да възвести братолюбие между всички хора, да издигне човешкото достойнство най-вече на унижените, на онеправданите и потиснатите, на поробените. Поради това римските императори и управляващите в Римската империя виждали в лицето на християнството свой смъртен враг. Те го подложили на почти непрекъснато тривековно най-жестоко гонение, на каквото не са подлагани привържениците на никоя ре­лигия в световната история. В този случай как може да се твърди сериозно, че християнството е развитие на митраизма и че свети­те евангелисти обрисували образа на Иисус Христос, като имали пред очи и се ръководили от мита за Митра? Какво общо може да има между митичния бог на римските императори, военни и робовладелци и действителния Бог на общочовешкото братство и на обезправените, поробените, потиснатите? И така, митът за Митра е човешко създание, а Христос е въплътеният Единоро­ден Син на Небесния Отец, в Чиито очи всички хора са братя и трябва да живеят в братска обич и взаимопомощ.

7.Накрая култът на Митра бил предназначен само за мъже, докато Иисус Христос е Спасител на целия човешки род, на всич­ки хора без оглед на пол. Очевидно митраизмът споделял напълно схващането на античния свят, че жената стои по-ниско от мъжа. За същински човек древният свят считал само мъжа. В Христос обаче всички хора са едно; няма роб, нито свободен, няма женски пол ни мъжки” (Галатяни 3:28).

Посочените различия между митраизма и християнството са толкова съществени и основни, че не позволяват да се намери някакво идейно повлияване и зависимост на евангелския образ на Иисус Христос от митологичните сказания за Митра. Все пак научната обективност изисква да се спрем специално и върху изтъкваните сходства между митраизма и християнството, респективно между Митра и Христос, и в известна степен да ги обясним. За сходство между митраизма и християнството споменават още св. Юстин Философ и Мъченик и Тертулиан, в което те виждат примка на дявола.

1.Би могло да се търси някакво сходство между мита за въплъщаването на Митра и евангелския разказ за въплъщаването на Бог Слово в лицето на Иисус Христос. Но това сходство може да бъде отнесено само до най-общата идея за въплъщаването на Бог, която, както е известно от историята на религиите и както се обоснова в предишните страници, е достояние почти на всички религии и дължи своя произход главно на еднаквите религиозни потребности на човешката душа, на първоначалното всеобщо Бо­жие откровение и на разпространяването на старозаветните пророчества чрез превода на 70-те тълкуватели, както и от страна на разпръснатите по света иудеи.

Що се отнася конкретно до съдържанието на мита за въплъщаването на Митра и на християнското учение за въплъщаването на Бог Слово в историческото лице на Иисус от Назарет, трябва да заявим: те толкова се различават, че между тях не може да се установи никакво действително сходство и никакво влияние на митраизма върху християнството. Напълно в духа на натурализ­ма Митра се ражда от скала. Тук всичко е измислица, напълно неестествена, дори противоестествена и противоразумна. Съвсем различно е въплъщаването на Бог Слово в лицето на Иисус Хрис­тос. Тук Иисус се ражда не от скала, а от жена – от пречистата Дева Мария – в семейството на благочестивия и праведен Иосиф от Назарет. По-нататък в съпоставките никой не знае и не може да знае къде и кога е станало раждането на Митра. За Иисус Христос обаче то е точно установено, защото тук се срещаме с действително историческо събитие. Иисус е роден в палестинския градец Витлеем през времето на римския император Август, ко­гато Палестина се намирала под местното управление на иудейския цар Ирод; Той отраснал и бил възпитан в галилейския град Назарет; учил хората по палестинските села и градове; бил заловен от иудейските властници в Иерусалим, осъден от иудейските първосвещеници Анна и Кайяфа и от римския прокуратор Пилат Понтийски; накрая бил разпнат на кръст върху голготското възвишение над Иерусалим. В мита за Митра всичко е измислица, а в евангелския разказ за Христос всичко е историческа действителност, която е обрисувана с най-подробна и достоверна точност и изисканост.

2.Борбата на Митра носи също така изцяло митичен харак­тер. Той се бори с бога на слънцето (Хелиос) и с бика, олицет­ворение на природните стихии. Борбата на Иисус Христос пък била против духа на отрицанието, против съблазните и изкушенията, против греховните влечения и гибелните страсти, против греховете и пороците, против егоизма и безчовечието. Тази е най-трудната борба и в нея Христос победил, като учил и последователите Си как успешно да се борят и непрестанно да напредват в добродетелния подвиг и да се издигат по стълбата на усъвършенстването. Следователно, между борбата на Митра и на Христос съществува основна разлика: борбата на Митра носи натуралис­тичен характер, а борбата на Христос нравствен характер.

3.Закрилата, която според мита Митра дава на хората, се отнася до пожари, наводнения и други физични бедствия и злини. Иисус Христос пък закриля вярващите в Него: Той на първо място ги запазва от най-големите злини – греховете и пороци­те, от които произлизат страданията и бедите в живота и които причиняват смъртта и вечната гибел. Христос дава на вярващите в Него сили да побеждават греха, чрез които леко понасят неизбежните в този временен свят и живот страдания, избавят се от страха пред смъртта и си осигуряват вечен живот в блаженство.

4.Обедът, който Митра си устройва с бога на слънцето (Хе­лиос), няма нищо общо с Тайната вечеря, на която Иисус Христос установил тайнството св. Евхаристия (св. Причастие), чрез кое­то вярващите в Спасителя през всички времена се приобщават непосредствено към Него и участват в Неговия божествен жи­вот.

5.Митра се представя като бог изкупител и в това отношение се сочи като първообраз на Христос Изкупителя. Но да помним, че цялото човечество преди идването на Христос копнеело по бо­жествен Изкупител и въз основа на това в езическите религии възникнали много митове за божествени изкупители. Обаче докато всички тези митове са само свидетелства за силна религиозна жажда на човечеството за изкупление на греховете и за рели­гиозната потребност от божествен Изкупител, Иисус Христос е действителен божествен Изкупител. Ако вникнем в изкупителната жертва, която според мита Митра принесъл за изкупление на греховете на човечеството, ще се убедим, че тя не се различава от кръвните жертви, принасяни във всички езически религии, но коренно се различава от Христовата изкупителна жертва. Мит­ра принася в жертва животно, пролива кръвта на бик, която не е достатъчна да изкупи човешките грехове, защото в нея не участва лично и съзнателно съгрешилият. В противоположност на това Христос принесъл в жертва Себе Си, като чрез богочовешките Си страдания удовлетворил, от една страна, изискванията на Висшата правда, а от друга страна, изпълнил изискванията на човешка­та съвест – виновният сам да участва в изкуплението на вината си. Следователно, и относно изкуплението между Митра и Хрис­тос съществува непроходима бездна: Митра извършва изкупление чрез проливане на кръв на жертвено животно, а Христос е при­несъл Себе Си в саможертва на Голготския кръст. Заради това изкуплението от Митра е фиктивно и не удовлетворява никого, а изкуплението от Христос е действително и от неговите плодове се ползват вярващите до днес.

6.Също няма прилика между възнесението на Митра и това на Христос. Митра се възнася на небето заедно с друг митически бог – Хелиос – седнал върху слънчева колесница. А Христос сам се възнесъл без посредничество, само чрез Своята собствена божествена сила.

7.Накрая се установяват далечни сходства в култа между мит­раизма и християнството. В мистериите на митраизма се разграничават седем степени на посвещение. Обредите били слабо развити и притежавали примитивен характер. Тук например придобилият посвещението “гарван” подражавал на гарвана и грачел като него; получилият посвещението “лъв” ревял като лъв. В центъра на култа на митраизма било жертвоприношението. То се състояло в заколване на бикове. На принасяния в жертва бик украсявали опашката с житни класове и го заколвали над яма, покрита с продупчени дъски. Кръвта на бика обливала тялото на участващия в тайнството, който стоял в ямата; вярвало се, че по този начин обленият в жертвена кръв придобива божествените свойства на принасяното в жертва свещено животно. Посвещаваният, според свидетелството на митраистични надписи, бил обявяван за “възроден във вечността”. Освен това участниците в мистериите на митраизма яли хлебчета, върху които имало кръстен знак, и пиели вино, размесено с вода.

Очевидна е огромната разлика между култа на митраизма и богослужението на християнството. Докато целият култ на мит­раизма бил примитивен и груб, в християнското богослужение всичко е възвишено и одухотворено. В центъра на култа на мит­раизма стояла кръвната жертва, а сърцевината на християнското богослужение съставлява светата Евхаристия, при която се принася безкръвна жертва. Цялото християнско богослужение е проникнато от духовност – напълно според изискването на Иисус Христос да се покланяме на Бога, Който е дух, „с дух и с исти­на” (Иоан 4:24). Християните не принасят на Бога кръвни жертви и не се надяват на плътта, а служат на Бога духом (Филипяни 3:3) и празнуват “с безквасни хлебове от чистота и истина” (1 Коринтяни 5:8). Християнското богослужение е духовно, защото Бог иска милост, а не жертви (Матей 9:13). “Жертвата Богу е дух съкрушен” (Псалом 50:17).

Външните сходства между митраизма и християнското богос­лужение са толкова далечни по съдържание и смисъл, че те – според църковния учител Тертулиан – наистина могат да бъдат считани само като дяволска карикатура. Дяволът – говори Тер­тулиан – “също кръщава някои лица, които вярват в него; той обещава изкупление на греховете посредством очистване с вода. И ако аз споменавам за Митра, той (дяволът) осенява тук челата на войниците. Той благославя причастяването с хляб, рисува картината на възкресението и с меч припечелва корона”.

Действително сходство между култа на митраизма и христи­янското богослужение се установява относно празнуването на 25 декември. Църквата постановила през IV-ти век Рождество Христо­во да се чества на 25 декември, когато се празнувал и празникът на Митра. Това станало, от една страна, защото този ден въобще бил утвърден като празничен в народните традиции, а от друга страна, да се подчертае, че не Митра, а Христос е истинското духовно слънце на света и на правдата, както и се възпява в рождественския тропар.

В тези размисли се обхващат главните пунктове, където може да се търси сходство между мита за Митра, респективно митраиз­ма, и евангелския разказ за Христос, респективно християнство­то. Всички други твърдения, които доближават много митичния образ на Митра до действителния евангелски лик на Христос с цел да бъде доказано тяхното тъждество и да бъде отречена историческата достовереност и идейна самобитност на Христос, не са основани на факти и не са почерпени от автентични документи и паметници. Напълно произволни са твърденията за раждането на Митра от непорочна дева, за разпъването на Митра, за погребението му в пещера и за възкресението му. Те не почиват на никакви исторически извори, поради което като произволни не заслужават да бъдат обсъждани. В посочените по-горе разли­чия и сходства между Митра и Иисус Христос се основавахме на най-авторитетните специални изследвания върху митраизма. Критичното съпоставяне и сравняване на тези достоверно установени факти от мита за Митра с евангелския разказ за Иисус Христос показаха, че между Митра и Христос има само външно и привидно сходство, което не позволява да се твърди с основа­ние, че евангелският разказ за Христос е само перифраза на мита за Митра.

В края на критичното съпоставяне следва да отбележим още две важни обстоятелства.

Първо, ако евангелският разказ за Иисус Христос би бил пе­рифраза на мита за Митра, поддръжниците на митраизма, а и всички други просветени езически противници и критици на хрис­тиянството в своята ожесточена борба против Христос не биха премълчали този факт. Чрез разкриването на истината, че Ии­сус Христос не е историческа личност, а само копие на митичния Митра, която тогава е трябвало да бъде съвсем очевидна и лесно доказуема, те изведнъж биха нанесли смъртоносен удар на ненавистното им християнство. Никой обаче не се досетил за тако­ва нещо, защото поддръжниците на митраизма и всички езически критици на християнството добре знаели, че Иисус Христос е ис­торическа личност и че между митраизма и християнството не съществува никаква генетична връзка и никаква идейна близост и зависимост.

Второ, ако Митра и Христос са две имена на един и същ митичен бог и между митраизма и християнството не съществува никаква идейна разлика, напълно неразбираема е борбата на жи­вот и смърт между тези две религии. Щом езическите императори започнали да гонят християните, последните следвало да обяснят, че Христос е само друго название на Митра и да се присъединят към покровителствания от тях митраизъм. В историята на хрис­тиянството никъде не се забелязва нещо подобно. Християнството се утвърдило още от първия ден на своята история като напълно нова и самобитна монотеистична религия, която се намирала в пълна идейна противоположност на езичеството. Християнството и езичеството като най-големи противоположности в сферата на религията повели непримирима борба помежду си и влезли в не­равно сблъскване от чисто естествено гледище, понеже от страна на езичеството, респективно на митраизма, била неограничената власт на римските императори, огромната мощ на римските легиони, иудейската и елинската образованост. Въпреки това христи­янството победило езичеството и Христос утвърдил Своето вечно надмощие над Митра, тъй като Той имал на Своя страна не само недостижимото за никое митично божество съвършенство, но и безспорната историческа достоверност.

Притиснато от всестранното превъзходство и особено от духовно-нравственото величие на Иисус Христос и на основаната от Него Църква, “непобедимото слънце” на Митра залязло през IV-ти век, без изгледи някога да изгрее отново в съзнанието на чо­вечеството. Всепобедното Слънце на правдата и любовта, което изгряло за човечеството в историческото лице на Иисус Хрис­тос, шества по вълните на вековете и неотстъпно озарява с благодатните си духовни лъчи всички, които отключват душите си за вярата в Него.

Следва…(виж тук).

_________________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 51-63. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d4V

Иван Панчовски

След вярата в триличния Бог непосреден извор на християнската надежда е изкупителното дело на Богочовека – Господ Иисус Христос. Без Него ние бихме останали в плен на греховете си, в отчужденост от Бога и враждебност към Него, следователно далеч от благата на духовното общение с Него, вън от царството Божие и в страната на смъртна сянка, обречени на духовна изнемога. Чрез въплъщението Си и още повече чрез изкупителното Си дело Спасителят ни приближи към Бога, примири ни с Него и откри за нас достъп до съкровищата на неизказаните и вечните Му блага, които са въжделеният предмет на християнската надежда. Затова Свещеното Писание нарича Спасителя „нашата надежда“ (1 Тимотей 1:1) и „упование на славата“ (Колосяни 1:27). Господ Иисус Христос е нашата надежда и упованието на славата не само в свещеноисторически, но и в есхатологически аспект: не само по силата на принесената от Него богочовешка жертва, чрез която изкупи човечеството от робството на греха и основа Новия Завет на помирението, богообщението и спасението, но и по силата на Неговото вечно първосвещенство на Посредник между Бога и човека, на Ходатай пред престола на Всевишния за помилването и спасението на всички човеци, на Подател на придобитата от Него освещаваща и спасяваща благодат и на божествен и благонадежден Гарант за изпълнението на съдържащите се в християнската надежда обещания. Свещеноисторическият момент е съединен неразривно с есхатологическия, но свързващото звено между тях е еклезиологичната реалност и вседействащата в нея Божия благодат. Въз основа на саможертвената любов на Спасителя и на безпримерното Му послушание, което прие за делото на човешкото спасение всяко унижение и дори смърт и то смърт кръстна, Бог „Го постави над всичко глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:22-23). От този божествен Глава се изливат в църквата, мистичното тяло Христово, преизобилни животворни, обновяващи и освещаващи благодатни сили, които проникват в отделните живи членове на църквата, за да достигнат всички „до единство на вярата и на познаването Сина Божи до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13), а заедно с това и до пълно участие в Христовата вечна слава и блажена радост.

Изкупителното дело на Спасителя е акт на Неговото единствено, изключително и вечно първосвещенство. За осъществяване предвечния Си план – домостроителството на човешкото спасение – Бог постави Спасителя за Първосвещеник вовеки по чина Мелхиседеков, от една страна, поради единосъщието Му с Отца и божественото Му лице, от друга страна, поради личните Му качества: Той е свят, незлоблив, непорочен, отделен от границите, съвършен във всичко и издигнал се по-високо от небесата, и, от трета страна, поради божествената Му саможертва, която веднъж завинаги принесе изкупление за човешките грехове (Евреи 7:21-28; срв. Псалом 109:4). Като такъв Той „стана за всички, които са Му послушни, причина за вечно спасение… Той може винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Отца, понеже е всякога жив, за да ходатайства за тях“ (Евреи 5:9; 7:25). Не само в посланието до евреите на св. апостол Павел, където той предимно разкрива вечното първосвещеническо служение на Господ Иисус Христос, но и другаде Свещеното Писание нарича прославения Богочовек постоянен, усърден и неотстъпен Ходатай и Поръчител за човеците пред престола на Всевишния (1 Иоан, 2:1; Римляни 8:34; 1 Тимотей 2:5; Евреи 7:22 и 25; 8:6; 9:15; 12:24). Разбира се, Той не принася нови жертви за човешкото спасение, понеже жертвата Му на Голгота е безкрайна по сила и валидност и всеобхватна по обсег, тоест отнася се за греховете на цялото човечество. И тази жертва постоянно стои пред очите на Всевишния и изпълва с жалост, състрадание и милост всеблагото Му сърце. В мистически смисъл може да се каже, че принесената на Голгота в един исторически момент велика и непостижима жертва в очите на Бога е вечно извършващо се тайнство, което облива с неизчерпаемата си благодат и с несекващото си освещение всички човеци. Към това тайнство се прибавя и непрекъснатото ходатайство и застъпничество на Спасителя, Който винаги седи отдясно на Отца и наравно с Него и Светия Дух ръководи съдбините на човеците и направлява кораба на живота им към спасителнпя бряг. Именно в историческото и вечното първосвещенство на Спасителя, в непрестанното Му ходатайство и застъпничество за човеците християнската надежда далеч превъзхожда надеждата, основана на старозаветния закон, и получава непоклатна опора. Според думите на св. апостол Павел „законът не докарва нищо до съвършенство“, затова „се въведе по-добра надежда, чрез която се доближаваме до Бога“ (Евреи 7:19). Тази по-добра надежда се основава на Новия Завет. Прекрасно е обрисувал разликата между надеждата на закона и надеждата на евангелието св. Иоан Златоуст, който говори: „И законът е имал надежда, но не такава; по-рано тези, които били угодили на Бога, се надявали да наследят Земята и да не търпят никакво бедствие; ние пък, ако угодим на Бога, се надяваме да наследим не Земята, а Небето; или даже, което е много по-важно, надяваме се да застанем близо до Бога, да се приближим до самия престол на Отца, да Му служим заедно с ангелите“[1]. Тази нова „по-добра надежда“ в сравнение със старата, сама по себе си най-добра, отправя към вярващите опрeделени нравствени изисквания, на които е дал израз св. апостол Павел с думите си: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа по нов и жив път… и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест… нека държим неотклонно изповеданието на надеждата… и нека бъдем внимателни един към друг, за да се насърчаваме към любов и добри дела“ (Евреи 10:19-24).

Прочетете още „Християнската надежда и Христовото изкупително дело*“ →