Цветомир Пенков
The author is a doctoral student in the Department of Historical Theology at the Faculty of Theology of Sofia University “St. Kliment Ohridski,” е-mail: ts.penkov@theo.uni-sofia.bg; https://orcid.org/0009-0008-2922-6923.
Abstract
Tsvetomir Penkov,The ‘People’s Court’ of 1944–1945 and the ‘Second People’s Court’ of 1948: The Repressions Against the Church and Church–State Relations Under the Communist Regime
On 9 September 1944, Bulgaria was occupied by the Red Army, and an atheist regime, modelled on that of Soviet Russia, was imposed. State institutions were rapidly brought under full control. Within only a few months, hundreds of clergy passed through the prisons. During the so-called “First Wave” (9 September 1944 – 1 February 1945)—often described as the Bartholomew Nights of mass killings in Bulgaria—thousands of people disappeared without trial or sentence. Yet can a person truly be made to “disappear” physically? With the establishment of the People’s Court on 20 December 1944, through the Ordinance-Law for the prosecution of those deemed responsible for involving Bulgaria in the world war against the Allied nations and for the atrocities associated with it, the murders committed after 9 September 1944 were effectively given a veneer of legality. The autodafés now served a new purpose: through “legal” executions, terror, the cultivation of fear, and systematic repression, to uproot and eradicate the Christian identity of the Bulgarian people and their belonging to the Church of Christ. The God-opposing spirit of the communist authorities did not spare even the clergy of the Bulgarian Church.
Keywords: Church History, Orthodox Church, Religious Studies, State and Church Relationships, Communist Regime, Persecutions
***
Съкращенията на използвани архиви [Abbreviations of the Archives Used]: АКРДОПБГДСРСБНА [AKRDOPBGDSRSBNA] – Архив на Комисията за разкриване на документи и обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия [Archive of the Commission for Disclosure of Documents and Announcing the Affiliation of Bulgarian Citizens with the State Security and Intelligence Services of the Bulgarian People’s Army].
Предистория
В навечерието на 09.IX.1944 година, не много години след „освобождението“, България е на прага на непоправима катастрофа в своята история. След тази дата България изгубва пълната си независимост и е дълго в периферията на развиващите се страни. Ако погледнем обаче назад в нашата най-нова история, ще видим, че във всички катастрофи, до които България е довеждана, личи винаги пръстът на Съветска (имперска) Русия[2].
След завземане на властта от доминирания от комунистите Отечествен фронт (ОФ) на 09.IX.1944 година започва кампания за наказване на виновниците за подпалване на Втората световна война. Подпомогнати от Червената армия комунистите пристъпват веднага към преустройство на държавния апарат. За това става необходимо не само укрепване на партията във властта, но и разправа с действителните и потенциални нейни противници и опоненти[3].
В България, след влизането на Червената армия, е въведена „революционна законност“, което е равно на хаос, но контролиран, подреден хаос. Целта на страданията, които ще понесат стотици хиляди българи-християни, се крие преди всичко в това, да се изтрият и заличат носителите на християнското самосъзнание и да се погубят представителите: държавници, политици, военни, индустриалци, банкери, дейци на културата и образованието, представители на Българската православна църква и други, носители на националната идентичност. Премахването и заличаването на приемствеността обаче е в основата на терора[4].
Съветската политика спрямо България след установяването на окупационния режим цели да съдейства да бъде изменена най-напред политическата обстановка в страната. Благоприятно обстоятелство за това е ролята на Българската комунистическа партия за изпълнение на съветските планове.
На 1 февруари България отбелязва Деня на почит към жертвите на комунистическия режим. Решението за това честване е взето от правителството на 19 януари 2011, а предложението е направено от двамата президенти – Желю Желев (1992-1997) и Петър Стоянов (1997-2002).
На тази дата 1/2 февруари 1945 година са изпълнени първите смъртни присъди на 147 души, сред които присъди четем и тези на принц Кирил Преславски, Богдан Филов (бивш министър-председател), Никола Михов и още много други, от Тринадесет-членният Първи състав на така наречения „Народен съд“ – инструмент, не само за политически реванш с „виновните“ за националните катастрофи, но и за жестока разправа с духовниците на родната ни Църква, с цел елиминиране на интелектуалния елит на страната[5].
Така нареченият Народен съд се явява всъщност като извънреден съдебен орган, създаден след окупацията на Царство България от Червената армия на СССР и преврата на 9 септември 1944 година от властта на Отечествения фронт в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. „Народният съд“ функционира в периода декември 1944 година – април 1945 година, като в резултат на дейността му е обезглавен държавният, политическият и военен елит на страната. На 17 септември 1944 година министър-председателят Кимон Георгиев обявява програмата на правителството на Отечествения фронт, която включва и „Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население в България”. На 30 септември 1944 година Министерски съвет гласува единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея[6].
По изнесени официални данни от партията, съдът от 1 февруари 1945 година осъжда 2,730 души на смърт, около 8,000 на затвор, доживотните са 1,900, голям брой от осъдените на затвор умират от побой и изтезания, над 28,000 души са изселени, а имуществото им е конфискувано или разграбено[7]. В доклада си Антон Югов, член на Политбюро от 16.11.1944 година, отбелязва, че до този момент са арестувани 28,630 души, включително и голяма част от укриващите се. В отчета си до Георги Димитров в Москва от 20 ноември 1944 година д-р Минчо Нейчев съобщава, че броят на подсъдимите по наредбата-закон е 10,000. От разликата в числата, посочени в двата отчета (28,630-10,000), се вижда, че се губят следите на 18,630 души[8].
В друг доклад обаче, писан от д-р Минчо Нейчев до Националния комитет на ОФ от 20.07.1945 година, само няколко месеца по-късно от първия, намираме други интересни данни. В него се съобщава, че „За времето от 23.12.1944 до 31.03.1945 година, Народният съд разгледа 145 дела с общо 10,907 подсъдими. От тях са осъдени: на смърт – 2,680, на доживотен – 1,921, на 20 години – 19, на 15 години – 962, на 10 години – 727, и останалите 3,241 – не на по-малко от 10 години строг тъмничен затвор. Конфискувани са имотите на почти всички. В отчетите на главния обвинител Георги Петров до ЦК има и други неясни объркващи данни, разминаващи се дори с отчетите до ЦК на БРП (к), изготвени от същия Георги Петров – месец по-рано. От изчисленията на Георги Петров се вижда, че към края на юни 1945 година от осъдените на смърт 2,618 човека са изпълнени присъди на 1,576. По пътя на логиката следва, че останалите 1,042 не са екзекутирани. Но какво тогава е станало с тези хора, които липсват[9]?
В други статистики, се четат цифри на убити до 30,000, а на места те са повече от 40,000[10]. И въпреки цифрите, които са приблизителни и вероятно занижени, те и изискват много уточнения. Но от тези списъци, можем да направим донякъде равносметка за престъпленията на марксистския-ленинско-сталинистки режим в България.
За да оневинят престъпленията си обаче, извършени по време на „Народния съд“, Отечествения фронт, който по това време е на власт, се позовава на подписаното на 08.08.1945 година (при положение, че вече са пострадали не малко хора) в Лондон от правителствата на САЩ, Англия, СССР и Франция съглашение „за съдебно преследване и наказание на главните военни престъпници от европейските страни на оста, тоест Германия и Италия. Но „Народния съд“ няма нищо общо с тези международни договорености. А България не е сред виновниците за разпалване на Втората световна война (01.09.1939-02.09.1945)[11].
Прокламираните намерения на новото ОФ правителство, след окупацията на България през 1944 година, и намеренията за възстановяване на демократичен правов режим, опирайки се на Търновската конституция, така и не се реализират. Следвайки официалната линия на Москва, през следващите няколко години в страната ни ще се създаде фасадна демокрация, утвърждавайки и установявайки окончателно тоталитарен строй по съветски модел. Непосредствено след 09.IX.1944 година редица закони са премахнати, приетата Димитровска конституция през 1947 година, привидно дава права и свободи на гражданите, но всъщност – българите не са легализирани в собствената си държава[12].
Отечествения фронт продължава управлението на държавата, следвайки практиката, установена след преврата от 19.05.1934 година, тоест Министерският съвет започва управлението на страната с наредби, имащи силата на закони, опирайки се на чл. 47 от Търновската конституцията и формално одобрявани от регентите. В действителност обаче схемата за вземане и прокарване на решения от държавен и политически характер е доста по-различна[13].
Подготовка, учредяване и състави на „Народните съдилища“ 1944-1945
В началото на октомври 1944 година в СССР са отведени бивши, министри и военни лица за времето от 01.01.1941 до 09.09.1944 година, за да бъдат „разпитвани“. С радиограма от 25 ноември 1944 година Трайчо Костов пита Георги Димитров: „Кой и как ще съди принц Кирил Преславски, Богдан Филов и другите, които са под съветско попечителство“. Другият проблем, който възниква по това време и безпокои Политбюро, е как да се постъпи със сестрата на цар Борис III – княгиня Евдокия. За щастие „разследванията“ по нейния казус не доказват прогермански прояви и тя е освободена[14].
Началото на Българската гилотина не започва с изпълнението на смъртните присъди на 1 февруари 1945 година, тоест физическото отстраняване на „виновниците“ по обвиненията. Механизма за завземане на властта е задействан от Отечествения фронт и е пуснат в действие още на 28 август 1944 година[15]. А няколко дни по-късно Кимон Георгиев чете Манифест на Националния комитет на Отечествения фронт, в който се казва, че „Отечествения фронт поема в тия съдбоносни часове и тежки условия управлението на страната, за да я спаси от погибел“. Така е извършен фактически политическия преврат от ОФ, в лицето министър-председателя Кимон Георгиев[16].
Подобна заявка (обещание), е дадена месец по-рано и на Георги Димитров от Сталин, където се казва, че „никой друг крак няма да стъпи в България освен крака на Червената армия. Друг нов момент, формулиран в точка 11 от Манифеста, който чете Кимон Георгиев, е заявката за: „Прочистване на целия държавен апарат от противонародни елементи“. Под подписаните на документа се четат имената на: Кимон Георгиев (ПК „Звено“), Добри Терпешев (БРП (к)), Никола Петков (БЗНС), д-р Иван Пашов (цял квартал носи неговото име в Перник) и още много други[17].
На 9 септември 1944 година България е окупирана от Червената армия и е въведен атеистичен режим по подобие на този в Съветска Русия. За кратко време са превзети всички държавни институции. Богоборческият дух на болшевиките не подминава и родната ни Църква. За няколко месеца през затворите минават стотици духовни лица, а една не малка част от тях са убити без съд и присъда – по време на така наречената „Първа вълна“ – (9.IX.1944-1.III.1945[18]).
След превратът от 09.09.1944 година в България се формира структурата на Държавна сигурност по подобие на съветски модел. Тя има за цел да проучва, разследва, разпитва, малтретира, реквизира и не рядко да екзекутира „негласно“ противниците на режима[19].
С решение на Министерският съвет от 30 септември 1944 година се приема единодушно законопроекта Наредба-закон за съдене от „Народен съд“ виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, изготвен от Министерството на правосъдието с министър Минчо Нейчев[20] включително и от некомунисти, съюзници на БРП (к), както и земеделците на Никола Петков и социалдемократи, участващи в Отечествения фронт[21].
С указ №22 на регентите на България (под натиск), е одобрено 6-то Постановление на Министерски съвет, „…. взето на заседанието му от 30 септември 1944 година“, с което е приета наредбата-закон. Тази наредба-закон влиза в сила от деня на обнародването си в „Държавен вестник“, на 6 октомври 1944 година, бр. 219[22], и е изменяна двукратно с укази от 4.11.1944 година и 4.01.1945 година[23].Всъщност, срокът на наредбата-закон е удължен до 31.03.1945 година. Но процесиите по него продължават чак до края на месец април. Едва на първи май със заповед на министъра на правосъдието народните екзекутори са освободени от длъжност[24].
На 18 декември 1944 година Политбюро решава, че главните процесии не могат повече да бъдат отлагани. В тази връзка инквизиторите започват да обсъждат присъдите, които ще поискат. С шифрована радиограма Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров в Москва, че „Утре, на 19.12.1944 година започва „Народния съд[25].“ В денят, в който започва „Народния съд“ 20.12.1944 година, Министерски съвет приема нова наредба-закон, този път за трудово-възпитателни общежития[26] (ТВО) за опасни лица. Съгласно чл. 1, това са хора обвинени за фашистка дейност и противници на държавния ред и сигурност. Всъщност в България изобщо никога не е имало фашизъм, тоест дори и някои организации да се увличат по фашизма, който е изцяло италианско изобретение, те никога не идват на власт, никога не участват пряко в управлението на страната[27]
Създадените трудово-възпитателни общежития, излизат на „бял свят“ – официално, с наредба-закон, публикувана в „Държавен вестник“, бр. 15/20.01.1945 година, заедно с правилник за вътрешния ред на общежитията [28]. Тази „наредба-закон“ на ОФ, както и „Наредбата-закон в защита на народната власт[29]“, подписани от Кимон Георгиев, целят, от една страна, да узаконят беззаконието в страната и да се утвърдят като съвестта на нацията, а от друга страна, опирайки се на „наредбата-закон“ – да прикрият и оправдаят пред историята именно онези „безследно изчезнали лица“ до датата 20.12.1944 година, когато се установява официално народния съд като ги включват в списъците на „законно осъдени“ от „Народния съд“, тоест записани като въдворени в ТВО-та, а след това починали по необичайни и непредвидени ситуации. Видяхме, че в отчетите и докладите на комунистите, има разминаването на данните в списъците, което не е случайно явление, а е преднамерено и тенденциозно.
Голяма част от задържаните, както знаем са убити и когато съдебният състав на „Народния съд“ ги призовава по имена, получава отговор, че тези лица са в „неизвестност“. Горното твърдение се доказва и от признанията на главният народен обвинител Георги Петров, който заявява, че в списъците на подсъдимите и по-късно осъдени попадат много „изчезнали при чистката [30].“
Прочетете още „„Народен съд“ 1944-1945 и „Втори Народен съд“ – 1948: репресиите над Църквата и отношенията между нея и държавата при комунистическия режим[1]*“ →
Трябва да влезете, за да коментирате.