Жоржета Назърска

Във втората част на трактата си Пенов оборва конкрет­ните обвинения на студента. Той посочва, че Духовната семи­нария е институция, съдадена на конституционни основи, но отдавна се е превърнала в трън в очите на неуспелите[33]. Съг­ласен е обаче, че там учениците не получават добро образо­вание, но не защото са по-слабо интелигентни от връстниците си, а понеже нямат достъп до нужните им книги. Това е така по липсата на достатъчно средства от Българската православна църква, заради нежелани­ето ѝ да купува книги, които ругаят религията и оскърбяват религиозното чувство на учениците[34] и не на последно място следствие от насилственото лишаване на Семинарията от собствената ѝ сграда в столицата, изпратила младежите да живеят изолирани високо в планината и далеч от културния живот. Скоро, пише Пенов, учениците ще заприличат на гла­диаторите, обречени в съдбата си: да не би по Нероновски да искате […] да мине тържествено покрай императорската ложа и да поздрави: Ave, Caesar, morituri te salutant! [35]. По по­добен начин Пенов отхвърля мнението на Спиридонов, че Ду­ховната академия е цитадела на предразсъдъци и че в нея учат деца от буржоазни фамилии.

Пенов оборва последователно личните обвинения в ста­тията. Той не отрича, че вярва в превъзходството на христи­янството пред марксисткия светоглед, но подчертава, че това не е съревнование или борба, а твърдо убеждение, че всеки материализъм преминава в творчески идеализъм, че теизмът е по-съвършен от материализма[36]. Пенов отрича да е против из­граждането на новия обществен строй, българо-съветската дружба и борбата за мир. Напротив, пише той, християнство­то е за социализъм, патриотизъм, равноправие и мир. То учи на труд и честност, любов, правда и мир[37].

Пенов отрича да е казал, че безбожниците от Джордано Бруно до наши дни са неморални хора, понеже средновеков­ният мислител е бил еретик, но религиозен, а не безбожник[38]. Срещу обвинението, че е почитател на расизма и Хитлер, Пенов подчертава, че германският фюрер е бил последовател не на християнски, а на ницшеански идеи. Напротив, в Духовната академия пре­подавателите защитават славянството, смятат Русия за осво­бодителка, а руско-българската църковна дружба – за опора на националното битие. Така че, институцията е русофилска, славянофилска и антихитлеристка[39]. Християнското учение е против всеки капитализъм и империализъм, като мамонизъм – добавя той[40].

Обвиненията от статията, че в Духовната академия са криели вестта за из­литането на Гагарин, защото е разбил на пух и прах цялата християнска митология, Пенов опровергава с факта, че поле­тът е бил през Великденската ваканция. На Веселин са му набе­лязали определени лица, което трябва да засегне в статията си, без да го питат […] за истината и елементарната логика[41], констатира авторът и отхвърля това скалъпено обвинение. Твърдението за Гагарин и християнската митология Пенов на­рича най-голямата глупост в цялата статия, защото християнстовото няма никаква митология, никакви бо­гини и богове, а има строго логично и разумно обосновано учение за един Бог-творец. В него представата за Бог и представата за света са взаимно свързани. Бог е творчес­ката воля и сила, към която трябва да се отнасяме със сми­рение и благоговение[42].

Подвигът на Гагарин, продължава разсъжденията си полемистът, не може да се сравни с величието на Бога: Ако е ве­личие да литнеш на някакви си 300 км, колко необозримо по-голямо величие е да бъде създадена, управлявана и в абсолю­тен смисъл владяна Вселената[43]. Творческа несъизмеримост между човека и Бога, морално пигмейство и нищожност на човека Пенов илюстрира и със стихове на Блага Димитрова. Коментирайки новата ѝ книга Светът в шепа, посветена на овладяването на Космоса, той посочва, че дори невярваща материалистка като нея пише Бог с главна буква и го нарича Творецът на необятната вселена (Димитрова 1961).

В края на трактата си богословът заключава:

Примирени в светлините на мирогледа на вярващия, чо­вешките постижения, които доведоха до полета на Гагарин, получават единствено правилна, реалистична оценка. Тогава те не водят до главозамаяност и до изстъпване срещу Бога, а […] до смирение, поради съизмерване величината на човека с величината на Бога. Водят до благодарност към Бога, че ни е дал такива големи духовни сили да проникваме в негово­то творение […], да поверяваме съдбата си във всемогъща­та Божия десница и да изпросваме Неговата помощ за все по-нови и по-големи космически завоевания[44].

Според Пенов, мирогледът води до различно човешко поведение. Ако се мислят за пълни господари на небето, хо­рата го делят на периметри. Но ако смятат, че над небето стои Богът-Отец, те непременно ще стигнат до идеята за братство, като деца на един баща. При първия случай изходът е война, а при втория – братство, любов и мирно съществуване[45].

В края на изложението Пенов използва думите на Георги Димитров аз отстоявам смъсъла на моя живот[46] и на Кант звездното небе над мене и духовният закон у мене, за да се обяви категорично против съществуването и поддържането на атеистичната политика на комунистическия режим, против нейната нехуманна същност и незаконосъобразност. Той пише:

Когато пресата, радиото, училището, читалището, книжнината, киното и изобщо всички пропаганди и средства на ОФ власт насаждат само атеистичния мироглед и с всички сили отказват съществуването на право на христи­янски мироглед, който е мирогледът на болшинството от народа; когато на ръководните политически, културни, сто­пански, административни, възпитателни и други постове и изобщо в целия горе-долу държавен организъм се поставят само атеисти материалисти, а религиозните се лишават от равноправие; когато способните деца на християните биват обучавани и възпитавани в атеизъм и материализъм; докато децата на атеиститие биват възпитавани в мирогледа на своите родители; когато всичко туй заедно с всичко друго, което лишава християнския ми мироглед от равноправие, се върши, аз не намирам никакво място за аполитичност и из­дигам глас на протест, глас в защита на Конституцията[47]!

Поантата на трактата е:

Докога в родината ни бащина ще царува[48] тая атеистическа, противоконституционна дискриминация към вярва­щите, която позволява такива неспособници да бъдат през главата на хиляди отличници, приемани в Университета; ко­ято […] принуждава Семинарията и Академията […] да приемат и такива неспособници; и която позволява на бъл­гарската ОФ преса да печати техните недомислия и чрез тях да провокира по най-груб начин религиозните чувства на вярващите български граждани? […] Мен ме интересува съдбата на нашия […] веротърпим, но не безверен и не без­мълвен в своята вяра народ, който има право да изисква чес­тно, чисто и конституционно служене от страна на българ­ската преса[49]!

Заключение, или религиозната идентичност срещуатеистичната пропаганда

Едно от най-разпространените средства за водене на ате­истична пропаганда в България през 50-80-те години на ХХ-ти век са публицистичните материали в пресата. Писмени или визу­ални, те имат преки послания и голяма ефективност, тъй като не пощадяват нито една от религиозните деноминации. Тех­ните автори често са служители на репресивните или дър­жавните органи, което обикновено възпира обектите им от от­говор и последваща реакция. Друг често обикнат способ са анонимните статии, дописки, репортажи, фейлетони и други или тези, чиито автори са скрити под псевдоним. В тях на воля се тиражират инсинуации, лъжи и клевети.

Засвидетелстването на лична религиозност писмено или вербално не е сред разпространените средства за противопос­тавяне срещу атеистичната пропаганда и изобщо срещу атеи­стичната политика на комунистическата държава през про­учвания период. Вместо тях лаици и вярващи предпочитат да демонстрират формално адаптиране или видима лоялност към съществуващия ред. Протести под формата на отговори на публикации или отворени писма обикновено са напълно невидими – те потъват в документацията на институциите или са разследвани от милицията или Държавна сигурност. Всъщност те дават нагледна представа за безнадеждността на съпротивата в то­талитарната държава.

Точно това показва и своеобразният протест на Димитър Пенов. Макар ценни откъм идеи и аргументация, тъй като са дело на професионален богослов, текстовете му остават в чекмедже – в книжата на патриарха и понастоящем в неговия институционализиран личен архив, неизвестни на публиката. Възможно и логично е те да са били спрени от самия патри­арх Кирил било като тип цензуриране, съзнавайки невъзмож­ността тези полемични трактати да се отпечатат в тоталитар­ните медии[50], било с цел да предпази своя близък приятел от последваща репресия, било с оглед укрепването на църковно-държавните отношения. Затова, независимо от актовете на подобна съпротива, атеистичната политика не е прекратена. Напротив, тя продължава с пълна сила в следващите 30 години, а в някои от елементите си – и до днес[51].

Ако обаче писмените протести на Пенов бъдат анализи­рани от друга перспектива, песимистичните изводи за край­ния резултат от двубоя атеизъм-религиозност могат да изг­леждат и другояче.

Следвайки традициите на Емил Дюркем и Уилям Джеймс, немалко социолози на религията като Робърт Бела и съвременни културолози като Клифърд Гиърц подчертават, че човешката емоционалност е съществен елемент от религиоз­ния живот (Bellah 1970; Geertz 1983). Социално-конструктивисткият подход очертава социалното измерение на религиозните емоции, извежда разбирането, че те са ед­новременно частни и колективни, лични и обществени, су­бективни и обективни. Емоциите са неразделна част от рели­гиозния опит. Нормън Дензин подробно разработва въпроса за емоциите като въплътен опит (Denzin 1984). Марк Уин де­ли емоциите на позитивни и негативни, на себенасочени и ко­лективни (Wynn 2005). В своя специален труд Оле Рийс и Линда Уудхед (Riis, Woodhead 2010) теоретизират върху така наречения религиозен емоционален режим, смятайки, че той е връзка на индивидуалното с общото, понеже религиозната емоция не е просто чувство, а има социокултурен характер; тя се конструира в социалните структури и е свързана със соци­ализацията на индивида. В този смисъл те смятат изразяване­то на религиозната емоция за форма на социално отношение, а емоционалните режими – за свързани с властовите струк­тури. Тези режими са единство на участник, колектив и сим­воли, и когато едно от трите звена рухне, се наблюдава разру­шаване на самия емоционален режим. Рийс и Уудхед въвеж­дат понятията динамика и сила на религиозната емоция, мар­кирайки положителните и отрицателните ѝ страни: динамизиране, обогатяване, трансформация на личния и обществе­ния живот, укрепване на ценностите, но същевременно пос­тавяне на цели групи и индивиди в зависимост: източник за омраза и дори престъпления. Арли Хоксчилд (Hochschield 2012) формулира още ключови понятия: управление на емо­циите, правила на чувствата и емоционална работа.

Прочетете още „Религиозната идентичност срещу атеистичната пропаганда в България: свидетелства от 50-60-те години на ХХ-ти век – продължение и край*                                                                                                      „ →

Жоржета Назърска

Abstract

The article deals with topic of atheistic propaganda of the communist regime in Bulgaria in the 1950s-1960s, in particular with one of the mechanisms of action of atheistic propaganda – polemical publications in the dependent print media, which usually initiate restrictive actions by the authorities against the objects and personalities. The text combines the perspectives of history and religious anthropology to explore the possibility of opposing personal acts demonstrating a religious identity during the totalitarian regime against mass media pressure.

***

Атеистичната (антирелигиозната) пропаганда в България (50-60-те години на ХХ-ти век)

След прекия терор над религиозните общности в Бълга­рия – убийства на духовници, изправяне пред така наречения Народен съд и в специални режисирани процеси (1949-1952), в края на 50-те години на ХХ-ти век държавата по съветски пример дава на­чалото на целенасочена атеистична кампания. Условно тя се дели на четири етапа: 1) края на 50-те – края на 60-те години на ХХ-ти век; 2) 70-те години на ХХ-ти век; 3) средата на 80-те години на ХХ-ти век; 4) средата на 80-те години на ХХ-ти век – 1989 година (Чурешки 2004; Ог­нянов 2009; Методиев 2010; Денев 2012).

Най-сериозната офанзива е през първите два етапа. Тя стартира с Решение А №344 от 26.12.1957 година на Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия (Решение 1965), което предвижда мерки за ограничаване на църковно-религиозната дейност по административен път, осъществяване на атеистична пропаганда в сферата на наука­та, курсове и подготовка на пропагандатори, публикуване на статии, брошури, монографии и сборници и други. Нормативната рамка на атеистичната политика е допълнена и от други пар­тийни документи: резолюции на Пленума на Централния комитет За идеологи­ческата борба на Комунистическата партия (04.1962); ре­шение на Политбюро на Централния комитет За безкомпромисна борба против проя­вите на буржоазна идеология (04.1963); решение на Секрета­риата на Централния комитет на Българската комунистическа партия за засилване на атеистичната пропаганда и за ликвидиране на влиянието на религията в бита (12.1966-01.1967)[1]; Решение на Секретариата на Централния комитет на Българската комунистическа партия за по-­нататъшното подобряване на работата за атеистичното възпи­тание на трудещите се (27.12.1966) (Решение 1969).

В изпълнение на партийните повели през посочения пе­риод в цялата страна са основани домове  на атеиста (1959), секция Научен атеизъм в Института по философия към БАН (1960), Дружество за разпространение на научни знания Георги Кирков, народни университети, клубове, кръжоци, лектории и други. На атеистична тема се изнасят лекции, пишат се брошури, излиза поредицата Библиотека Научно-атеистични знания, публикувани са монографии и сборници, организират се из­ложби на карикатури и плакати, произведени са анимационни и игрални филми, режисират се театрални постановки и други.

Тоталитарният режим отрежда особена роля на пресата. Специално се създават периодични издания по съветски образец[2]. Много чести са тематичните публикации на статии, ре­портажи, дописки, фейлетони и карикатури в тиражните ме­дии – вестниците Стършел, Труд, Вечерни новини, Коопера­тивно село, Отечествен фронт, Народна младеж и списани­ята Младеж и Изкуство (Nazarska 2017). В периодичния пе­чат пропагандата е ориентирана против всички религиозни общности, обвинявани в злоупотреби, саботаж на мероприя­тията на властта и производството, разпространяване на мо­нархически и буржоазни идеи, подхранване на суеверията, ретроградност, влияние върху възрастните и младото поколе­ние, поддръжка на експлоатацията и потисничеството и колаборация с чуждестранните врагове [3].

Симптоматично е, че адресатите на тези цинични и унижа­ващи свободата на съвестта и достойнството публикации не от­говарят. И няма как да го сторят в условията на цензура и липса на свобода на словото. Те се задоволяват с реакция само в тесен кръг. Предизвикана от фейлетон на Васил Цонев във вестник Стършел (1958) (Цонев 1958), игуменката на Княжевския манастир Серафима обявява на монахините, че всяка е свободна да напусне, без истории, които ни излагат. Тезата ѝ, че никой не може на­сила да ни застави да се откажем от Бога, не е публикувана[4]. Отворено писмо-петиция на анонимни граждани, изпратено до Централния комитет, Министерския съвет и Президиума на Народното събрание (май-юни 1969), също не попада  на страниците на вестник Поглед. В него авторите, верующи христия­ни, миролюбиви и родолюбиви, пишат възмутено срещу отречници, изтънчени кандидати на науките и професори, ненужни критикари, журналисти и писачи на статии и епиграми. Те твърдят, че храмовете се рушат, защото не се ремонтират, а се поддържат само когато се превърнат в музеи, и протестират против следенето, осмиването на вярващи и богослови, против специалното отношение на ръководителите към религиозните подчинени и следенето в храмовете (Захариев 1967[5]).

През 50-60-те години на ХХ-ти век в печата стават модни лич­ните изповеди на духовни лица, скъсали с религията. Във вестник Народна младеж (1958) монахиня Антония от Мъглижкия манастир разобличава религията и манастирите и се отказва от Българската православна църква[6]. Епигонствайки съветския опит[7], Йордан Николов – семинарист и студент в Духовната академия (ДА), не само пише брошурата Защо не сложих расото (1962), но става платен пропагандатор на атеизма (Елдъров 2002:13).

Истинолюбивият човек: случаят Димитър Пенов

Димитър Пенов Димитров (1903, село Сухаче – 1983) принадлежи към първата генерация богослови, школувани у нас. След като завършва Софийската духовна семинария (1925) и Богословския факул­тет на Софийския университет (БФ на СУ, 1929), специализира теология и филосо­фия в Берн и Йена (1938-1940); там за­щитава докторската си дисертация. Рабо­ти като учител в Софийската (Черепишката) духовна семина­рия (1929 -1938, 1940-1951). Членува в Учителския въздържателен съюз. Преподавател (1951), доцент (1960) и про­фесор (1962) е в Катедра Апологетика и история на филосо­фията на Духовната академия, където е титуляр по история на философията, психология и логика. Работи в областта на апологетиката, проучва отношенията религия и философия, значението на монотеизма за човешкия светоглед, религиозната философия на Кудрявцев и Голубински, Фридрих Паулсен и други. (Пенов 1941, 1942, 1952, 1954a, 1956a, 1960, 1962, 1963, 1969). Участва при съставянето на новия Устав на Българската православна църква (1951) и в Третия Църковно-народен събор (1953) (Стаматов 2000:69; Крикорян, Пенов 2014).

Близък с патриарх Кирил[8], Пенов започва работа в Духовната академия в момент, когато след разформироването на Богословския факултет на Софийския университет много от колегите му са били интернирани, книгите им конфискувани, а те заклеймени като буржоазни мислители и антикомунисти (Нушев 2018:19). В ход е съветизацията и комунизацията на науката, включително философията, с активната роля на Тодор Павлов (Живкова 2006). Известен със своята нетърпимост към атеиз­ма и бездуховността, още в началото на 50-те години на ХХ-ти век Пенов е предизвикан да участва в редица полемики за своите публикации[9].

През 1957 година властта организира кампания против негова­та статия Религия и образование (Пенов 1956в)[10], призоваваща към религиозно обучение и възпитание на младежта. Оценена като опасно религиозна (Чурешки 2004:146), тя е заклеймена първо от главния редактор на Литературен фронт Славчо Васев (Васев 1957). Той укорява Българската православна църква за това, че не е разбрала как комунизмът е осъществил християнските идеали и не е нужно религиозно обучение за новите поколения. Статията, която според британския посланик показва дълбочините на интелектуалната стагнация, до която е затънал сателит­ният режим (Димитров 1994:13), завършва с поантата: На­шият народ роди Ботев и Георги Димитров, ние имаме художни­ци, поети и музиканти, които продължават да творят, ние дори сме превели сонетите на Шекспир на български. Какво повече може да се иска от нас?

На същата публикация реагира с недоумение, възмущение и учудване университетският преподавател Гавраил Хрусанов (Хрусанов 1957)[11], който громи Пенов, че е враг на всичко но­во, творческо и прогресивно в страната че е изопачил исто­рическата истина и че е предложил идеи без основание.

В отговор богословът съставя отворено писмо до патриарх Кирил, озаглавено Гавраил Хрусанов и истината. На 35 машинописни страници той разглежда всички измислици и клевети, долни и недостойни инсинуации, клеветническия мо­нолог против истината. Пенов смята, че атеистичното въз­питание открито нарушава Димитровската конституция (1947) и пледира да се спазва гарантираната от нея свобода на съвестта и на изповеданието. Според него, науката и религия­та са съчетаеми, когато не се налагат от държавни закони и училищни режими: Гарантирането на свободата на съ­вестта за всички е единственият път да не се дохожда до позорни за човечеството неща, като изгарянето на Бруно. Той отрича атеистичните аргументи като лишени от смисъл, понеже обясняват религията с обществено-икономическите условия, смятат я за обслужваща експлоататорските класи и за разпространяваща суеверия, гледат на нея като инстру­мент на мракобесието и тиранията.

Пенов си служи отлично с характерни реторични похва­ти, използвайки въпроси, възклицания, обрати на мисълта, игра с думи, привеждане мнения на авторитети и прочее. Той ци­тира Алеко Константинов, Ботев и Макаренко и дори влиза в диалог с опонента си (Срамно, много срамно, Гавраил Хрусанов!). Според него, религията е висша форма на морал, слепец е оня, който води нашата младеж по пътя към щастието без философско себевглъбяване, без високите морални норми на християнството. И добавя: рай на земята без небето и против небето е пълното Вавилонско стълпотворение и ги­бел за човеците и народите – ад. Атеистичното възпитание е наречено плитка политика, която учи децата ни, че тоя свят няма творец, промислител и съдия, който няма сам респект към нищо свято и така възпитава децата ни, поругава основна светиня на човешката душа. Пенов пише:

Смятам, че социализмът ще се построи не като започ­нем да гоним и обезправяваме различаващите се мирогледно от нас и да искаме да ги изкореняваме – тях и мирогледа им, а ще се построи, ако спазваме конституционно гарантира­ното равноправие на мирогледите и ако въпреки различния си мироглед, всички задружно строим социализма, съревнова­вайки се помежду си кой повече постижения ще даде[12].

Прочетете още „Религиозната идентичност срещу атеистичната пропаганда в България: свидетелства от 50-60-те години на ХХ-ти век*“ →

Димитър Христов

Настоящата статия има за цел да представи перипетиите на военното време чрез разказ за една лична съдба преплетена с хода на Балканските войни. Това е съдбата на историка Иван Снегаров. Впрочем, определението „историк” тук е дадено за ориентация на читателя. По време на описваните събития Снегаров е на 30 години и се изживява преди всичко като публицист, а същинската кариера на историк тепърва му предстои. 

Иван Снегаров е роден на 30.09/13.10.1882 година в Охрид. Семейството му е много бедно. Учи най-напред в своя роден град, а през 1900 година получава стипендия да продължи образванието си в столицата на Османската империя. В периода 1900-1906 година Снегаров следва в Цариградската духовна семинария, където израства под силното духовно влияние на българския екзарх Йосиф (1877-1915). През 1902 година младият семинарист претърпява дълбок вътрешен прелом, свързан с две събития – първо, става член на ВМОРО и второ, започва да пише. В началото на своя творчески път бъдещият историк пише възторжени патриотични стихове по подражание на ботевата поезия. През следващите години революционният му дух е в голяма степен укротен под въздействие на мъдрите съвети на екзарха, благодарение на когото у Снегаров се формира един по-умерен, като цяло еволюционен възглед за националния въпрос. Скоро след завършване на семинарията, в края на 1907 година Снегаров започва работа като публицист в органа на Българската екзархия – цариградският вестник „Вести”. На този пост го заварва и избухването на Младотурската революция през юли 1908 година, събитие, което младият автор възприема с възторг. Междувременно, обаче, покрай еуфорията, Снегаров действа и за продължаване на своето образование в чужбина и в крайна сметка получава стипендия на Светия Синод на Руската православна църква, за да учи богословие. През септември 1908 година охридчанинът заминава за Русия, където постъпва в Киевската духовна академия[1].

Иван Снегаров завършва Киевската духовна академия през юни 1912 година с дипломна работа на тема „История на Охридската архиепископия (от основаването ѝ до турско робство)”. След успешната ѝ защита охридчанинът получава научна степен „кандидат на богословието[2]”. Скоро след това младият богослов напуска своята алма матер и Русия и поема обратно към столицата на Османската империя. Контрастът между едно относително спокойно, академично битие в Киев и все по-нажежената атмосфера в Истанбул сигурно е бил доста рязък, но как самият Снегаров се чувствал в този момент можем само да гадаем. Със сигурност, възможността да се върне в Русия и да продължи учението си там го е вълнувала силно, защото на няколко пъти през следващите години той прави безупешни опити да си издейства нова стипендия.

Иван Снегаров се завръща в Цариград вероятно през август 1912 година и веднага е назначен за учител в Цариградската духовна семинария, неговото бивше училище, от 1 септември 1912 година[3]. Обстановката на Балканите вече е доста напрегната. ВМОРО, отново минала в нелегалност, извършва предизвикателни атентати. В отговор, мюсюлмански тълпи налагат терор над християнското население в някои райони на Македония, включително Охридско. На 5 септември 1912 година Снегаров пише отворено писмо до уважавания охридски турчин Еюб Сабри бей, един от детронаторите на „тирана” Абдул-Хамид II (1876-1909). Писмото, публикувано на страниците на екзархийския вестник „Вести”, е апел да бъде усмирен Джемал бей, развилнелият се водач на погромаджиите край Охрид[4]. Призивът на Снегаров обаче е глас в пустиня и вероятно той самият е наясно с това. В конкретния момент обстоятелствата не предвещават мирно разрешение на националните проблеми в Османската империя. Отвсякъде се усеща дъхът на предстояща война между империята и нейните балкански съседи.   

Месец по-късно, на 5 октомври 1912 година, Балканската война избухва. Българската духовна семинария в Цариград е затворена. Снегаров оставя повечето от книгите си на съхранение при оставащ в града свой родственик, взема най-необходимото от багажа си, и заедно с колеги и ученици се качва на кораб за Кюстенджа. От пристанището на неутрална Румъния продължава за София. През ноември 1912 година вече е в българската столица, на адрес “Антим І” № 27. Това е първото му пристигане в града, който ще се окаже негов дом за в бъдеще.

Като екзархийски учител е на разположение на Просветния отдел на Екзархията, но за момента оттам не могат да му дадат работа. Докато чака развитието на събитията, Снегаров, във възторг от постигнатите военни успехи, пише. Резултат от творческите му усилия е обемиста прозаична импресия  „Писмо на български герой към своята майка”, отпечатана в няколко поредни броя на „Църковен вестник”, печатният орган на Светия Синод на Българската православна църква[5]. Текстът представлява послание от името на  загинал български войник, насочено най-вече към близките на падналите на бойното поле. Постигнатите от българската армия победи и особено обединението на всички български земи са предадени като кулминация на родната история.  Съдбата на жертвите е представена като своеобразен апотеоз, възнасяне към някаква прекрасна вечност, разбирана по-скоро пантеистично, отколкото вярно на православното учение.

Може би през същите тези месеци на очакване на развръзката от войната, Снегаров прави своя първи опит да публикува дисертацията си от Киевската академия, посветена на историята на Охридската архиепископия. Той дава своята дипломна работа за публикуване в София на историка Георги Баласчев (1869-1936), негов по-възрастен съгражданин от Охрид. В издаваното от Баласчев списание „Минало” излиза една част от съчинението, засягаща периода 1185-1334 година[6]. На корицата на броя е посочена 1912 година, но в действителност №7-8 се забавя и излиза след Букурещкия договор от 1913 година. Накрая на публикацията има бележка: „Следва.” Редакционната бележка не излиза точна – този брой на списанието се оказва последен. На Иван Снегаров ще му се наложи да премине през още много перипетии, преди да види цялото си изследване в завършен и отпечатан вид. Това ще се случи чак 12 години по-късно, през 1924 година, когато на бял свят излиза том първи от капиталното съчинение на учения: «История на Охридската архиепископия[7]».

С оглед на поуспокоената атмосфера по фронтовете, на 22 февруари 1913 година Снегаров получава от Екзархията назначение за учител в Серското педагогическо училище, в сила от 1 март. Училището, обаче, е затворено (поне до 22 март) и дошлият от София преподавател вероятно не дочаква да го отворят[8]. Той стои в Сяр известно време без работа и без ясна перспектива за това, което предстои. На 5 април получава ново назначение, със задна дата – 1 април, за Солунската българска мъжка реална гимназия, като учител по български език. Заминава от Сяр за Солун на следващия ден [9].

Прочетете още „Перипетиите на военното време: Иван Снегаров и Балканските войни*“ →

Костадин Нушев

През 2023 година се навършват 100 години от създаването на Богословския факултет и 110 години от рождението на нашия изтъкнат богослов и дългогодишен преподавател във висшата ни богословска школа професор д-р Иван Панчовски (1913-1987). Той е един от водещите християнски мислители и български православни богослови през ХХ-ти век, който има сериозен научен принос в областта на Православното нравствено богословие, етическите и религиозно-философски изследвания, християнската социология и психологията на религията.

Професор д-р Иван Панчовски работи главно в областта на Християнската етика, но също така и в много други области на църковната наука като психология на религията, религиозна педагогика, апологетика, агиология, история на религията и други сфери на систематическото богословие.

1.Кратки биографични данни и първи научни трудове

Иван Панчовски е роден през 1913 година в пазарджишкото село Мечка, което днес се нарича Оборище, в благочестиво християнско семейство. Завършва Пловдивската духовна семинария през 1932 година и след това Богословския факултет в София (1936) като продължава своето богословско образование в Германия, където получава докторат по философия от Университета в град Йена (1940). През тези години той започва да публикува своите първи богословски статии на различни актуални теми в църковното списание „Духовна култура“ и пловдивското списание „Братско слово“. След завръщането си в България д-р Иван Панчовски е учител в Софийската мъжка гимназия и автор на книги по християнска религиозна философия. През 40-те години се занимава с въпросите на християнската нравственост и психология на религията като разработва и публикува своя първи изключителен и актуален до днес труд „Психология на религията“ (1943).

Научният труд на д-р Иван Панчовски “Психология на религията” (1943), който той публикува като хабилитационен труд и посвещава на патриарх Кирил със синовно чувство на благодарност и признание. Чрез този научен труд в България се поставя началото на сериозните богословски и научно-емпирични изследвания в областта на религиозната психология и анализа на религиозното преживяване. С Окръжно писмо (N 763 от 1.02.1943 година) Светият Синод изпраща до всички епархийски и енорийски центрове на Българската православна църква известие за свое решение от 29.01.1943 година с което се дава одобрение и препоръка книгата на д-р Иван Панчовски “Психология на религията”, написана в християнско апологетическо осветление, да бъде включена в църковните библиотеки и културно-просветната дейност на църковните братства. В своето решение от началото на 1943 година архиереите от Светия Синод препоръчват на митрополитските, енорийски и манастирски библиотеки да се снабдят с тази книга, която е полезна не само за богослови, но също така и за свещеници, учители, вярващи и образовани хора, които търсят истинско познание за Бога и се интересуват от научните данни за религиозния живот, а по-специално за характера и силата на религиозно-психологическите преживявания (“Църковен вестник”, брой 7, 12.02.1943, с. с.57-58).

Десетилетия наред през втората половина на ХХ-ти век, и до ден-днешен, това изследване остава най-сериозното, цялостно и задълбочено богословско и систематично представяне на религиозната психология от християнско и научно гледище, което продължава да е актуално в своята методологична пълнота и обоснованост. Този богословски труд стои в основата на обучението, преподаването и на новите изследвания на поколения български богослови, философи, психолози и изледователи на религията и религиозните преживявания в техните усилия и опити за проникване в дълбочина и осмисляне на спецификата и характера на религиозните феномени в сферата на духовния и психичния живот и структурата на съзнанието и самосъзнанието на човека като разумна и свободна съзнателна личност.

През следващите години д-р Иван Панчовски е асистент по Нравствено богословие и доцент в Богословския факултет на Софийския университет до неговото закриване и премахване от структурата на университета през 1949 година.

През този първи период от своята църковна и академична дейност професор д-р Иван Панчовски е бил също така епархийски проповедник на Пловдивска митрополия, редактор на списание „Братско слово“ – орган на Съюза на православните християнски братства в България, член на богословски комисии на Светия Синод и участник в редица международни и междуцърковни конференции, конгреси, семинари и изследователски проекти.

2.Научно творчество и академична дейност

В своята преподавателска и научно-изследователска работа в областта на систематическото богословие професор д-р Иван Панчовски разработва множество учебници за Духовната семинария и Богословския факултет, пише книги, монографии, студии и статии, които са отпечатани в наши и чужди научни списания и води лекции по Нравствено богословие и Етически системи в продължение  на над три десетилетия. В своите научни трудове той разработва много въпроси от областта на Християнската етика и философските учения на морала в историческа и систематична перспектива.

В Духовната академия той води специален семинар по Систематическо богословие, сътрудничи на църковните периодични издания и следи развитието на богословската наука в другите поместни православни църкви, в източноевропейските страни и отвъд “желязната завеса“. В много свои упебници, публикации и рецензии от 60-те и 70-те години той откликва на актуалните въпроси на времето и следи развитието на църковния и международен академичен живот, главно с оглед на проблемите на миротворството, социалната етика, екологичните въпроси, християнската духовността, науката и религията.  

3.По-важни научни трудове на професор д-р Иван Панчовски

Научно-богословското творчество на професор д-р Иван Панчовски е обширно по своя обем и богато на религиозно-философски, духовни, нравствени, етични, културно-исторически, педагогически и социологични идеи. Неговите трудове могат да се групират и систематизират както хронологично, така и тематично в няколко основни насоки.

3.1.Християнска педагогика, философия и апологетика

В началото на своята научна работа Иван Панчовски се занимава с проблемите на християнската духовна и нравствена просвета на младите хора в България през 20-те и 30-те години на ХХ-ти век. Той разработва своята докторска дисертация, защитена в Германия, която е посветена именно на този кръг от църковно-просветни и религиозно-педагогически въпроси и на дейността на Православните християнски братства в България през периода между двете световни войни.

След това той пише серия от книги и статии, посветени на въпросите на психологията на религията, философия на религията, християнска етика и апологетика, които представляват първи цикъл от научни трудове в неговото разностранно и богато научно творчество. Първата група научни трудове са религиозно-философски и религиозно-психологически по своя характер и насоченост. Те обхващат съдържанието на първите книги на д-р Иван Панчовски, публикувани през 40-те години на ХХ-ти век след завръщането му от Германия и разкриват научната му дейност от първия етап на неговата преподавателска работа в Богословския факултет до 1950 година. През този първи период по-важните негови книги са:

Пътят на модерния човек към Бога. С., 1943.  

Психология на религията. С., 1943. Фундаментален  и единствен по рода си труд в българската богословска наука и до днес.

Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. С., 1944;

Естествена наука и религия. С., 1944;

Религията на естествениците. С., 1945.

През 1944 година д-р Иван Панчовски става преподавател в Богословския факултет и тогава разработва и публикува серия от научни изследвания – главно студии и статии, за отношението между религия и етика, съдържащи задълбочени богословски и религиозно-философски анализи и богословска критика на определени постановки от областта на философската антропология, метафизическата философия и ценностната етика на германските философи Макс Шелер и Николай Хартман.

През 1949 година при закриване на Богословския факултет и отделянето му от Софийския университет Иван Панчовски е интерниран извън София заедно със своето семейство и споделя съдбата на някои други професори и преподаватели по богословие, завършили в Германия**. През този период някои от книгите му са конфискувани като буржоазни религиозни изследвания и той е подложен на известен натиск от страна на новата комунистическа власт заради наличието в тях на определена критика срещу идеологията на комунизма. Става дума за един параграф в една от първите му книги, озаглавен „идеологическите заблуди на комунизма“, заради който е третиран като „буржоазен мислител“ и антикомунистически автор.

Прочетете още „Научното богословско творчество и академично дело на професор д-р Иван Панчовски*“ →