Антоний Хубанчев

„Видях предела на всяко съвършенство,

но Твоята заповед е безмерно широка“

(Псалом 118:96 )

Един от най-задълбочените и самобитни представители на руското православно богословие от първата половина на XX-ти век е отец Павел Александрович Флоренски. В неговата личност удивително се съчетават възвишеният мистик, духовно свързан със старците от Оптинската и Зосимовската пустиня[1], ученият богослов, познаващ в детайли светите отци, енциклопедично ерудираният философ, изключителният филолог, изкуствовед, богато надареният математик и физик, овладял и приложил на практика математическите постижения на Николай Иванович Лобачевски, Георг Кантор, Бернар Фонтенел и редица други, служещ си също така в творчеството си – още в началото на нашия век – със средствата на съвременна математическа (символна) логика.

Отец Павел Флоренски е роден през 1882 година в семейството на инженер в градчето Евлах, в Азербайджан. Баща му е русин, а майка  му – арменка. Средното си образование получава в Тбилиси, като отраства в културна среда. Още в гимназията блясват неговият математически талант и разностранни интереси. По онова време заедно със своя много близък приятел Александър Викторович Елчанинов той създава научен кабинет с богати геологически и ботанически колекции. През 1904 година завършва Московския университет, където изучава математика и физика, но същевременно слуша лекциите по философия на Сергей Николаевич Трубецкой и Лев Михайлович Лопатин. Въздействие върху мирогледното оформяне на младия Павел Флоренски оказват също така Александър Иванович Введенски и Николай Василиевич Бугаев. През този период от неговия живот настъпва и ориентацията му към религиозната философия и богословието. Той отбягва предложенията да остане на работа във Физико-математическия факултет на Университета и се записва да учи в Московската духовна академия (МДА), която завършва през 1908 година. Приема свещенически сан в 1911 година. Блестящите дарования и изумителната начетеност в много и същевременно разностранни области на научното знание дават възможност на отец Павел Флоренски да направи бърз напредък по степените на академическата лествица. От 1911 година чете лекции в МДА, а през 1914 година защитава магистърска дисертация на тема „За духовната истина“ (Москва, 1912 година), от която по-късно седем глави (писма) влизат в основното му съчинение „Стълб и крепило на истината“ (1914 година). Бил е професор по философия в МДА от 1911 до 1917 година и същевременно редактор на списанието Богословски вестник[2]. От 1919 година отец Павел Флоренски насочва своите изследвания „в областта на физиката и техниката, където той прави редица открития и изобретения, които имат народно-стопанско значение в правителствени мащаби[3]“. Във връзка с плана ГОЕРЛО на младата Съветска държава в числото на най-големите учени и Флоренски е привлечен през 1920 година към научно­изследователска работа в системата на Висшия съвет на народната икономика. Чете лекции от 1920 до 1927 година по теория на перспективата в Математическия факултет на Московския университет. Има около 12 засвидетелствани изобретения в областта на електродинамиката и химията. Публикува книгите „За недействителните измерения в геометрията“ и „Числото като форма“, а през 1924 година излиза фундаменталният му научен труд „Диелектриците и тяхното техническо приложение[4]“. От 1927 година е в редакционната колегия на „Большая советская техническая знциклопедия“, в която помества и много свои статии[5]. След 1930 година се насочва и към въпросите на атомната физика. Почива през 1943 година.

*

По-важни съчинения: „За символите на безкрайността“ (в списание Новый путь, № 9, 1904); „Спиритизъм като антихристиянство“ (в списание Новый путь, № 4, 1904); „Вопросы религиозного самопознания“ (в списание Християнин, 1907); „Догматизъм и догматика“ (в списание Християнска мисъл, София, 1907); „Общочовешките корени на идеализма“ (в списание Богословский вестник, № 2 и 3, 1909); „Пределите на гносеологията“ (в списание Богословский вестник, № 51, 1913); „Смисълът на идеализма“ (в Юбил. сб. на МДА, т. 2, 1914); „Стълб и крепило на истината“ (Опит за православна теодицея в 12 писма), Москва, 1914; „Първите стъпки на философията“, СПб, 1917; „Земният път на Богоматер“ (в списание Возрождение, № 10, 1917); „Обратната перспектива“ (в Ученные записки Тартуского университета, вып. 198, 1967), където са изложени изследванията на отец Павел Флоренски по въпросите на естетиката и изкуството[6]. В „Богословские труды“(Сб. № 17, 1977, 85-248) под надслов „Из богословското наследство на свещеник Павел Флоренски“ са публикувани съчинения, които са част от лекциите му, четени през 1918 година. Това са: 1) Страх Божи, 2) Култ, религия и култура, 3) Култ и философия, 4) Култ и обряди, 5. Дедукция на седемте тайнства, 6) Освещаване на реалността, 7) Свидетели, 8) Словесно служение. Молитва, 9) Философия на култа.

Прочетете още „Свещеник Павел Флоренски – жизнен път и творчество*“ →

Епископ Николай

Въведение

Уважаеми читатели,

Преди да публикувам тази статия, почувствах необходимост да се поинтересувам кой е нейният автор. В брой №1 на списание „Духовна култура“ от 1949 година текстът е подписан единствено като „епископ Николай“. В Българската православна църква по това време няма епископ с това име – двамата известни български архиереи Николай са ръкоположени години по-късно.

Това ме насочи към вероятността авторът да е епископ Николай Велимирович – известен сръбски духовник, богослов и духовен писател, чиито текстове по онова време често са разпространявани в православните среди на Балканите. Поради политическата обстановка през 1949 година редакцията вероятно е предпочела да не изписва фамилията му.

Независимо от това, статията носи силно духовно послание и вярвам, че ще бъде полезна и вдъхновяваща и за днешния читател.

ДБ

***

Никой под слънцето не е истински велик, драги читатели, освен онзи човек, който твърдо вярва в крайната победа на доброто. И никой сериозно не вярва в Бога освен онзи човек, който вярва в крайната победа на доброто. Тези две вери така съвпадат една с друга, както слънчевата светлина съвпада със слънцето. Както не може да бъде признавана слънчевата светлина и да бъде отричано слънцето, също така не може да бъде признавана крайната победа на доброто, пък да бъде отричан Бог! Нито пък обратното! Да вярваш в Бога, значи да вярваш в крайната победа на доброто. Може да вярва истински в крайната победа на доброто само човекът с вяра в Бога. В онзи миг, когато потъмнее вашата вяра в крайната победа на доброто, знайте, че е потъмняла и вашата вяра в Бога. Людете, които казват, че вярват в Бога, а често твърдят, че злото винаги побеждавало доброто, нямат ясно съзнание за своята вяра. Защото, ако съществува Бог, то само Нему едному принадлежи крайната победа, и никому другиму. В света постоянно се борят доброто и злото. Ако на злото би принадлежала крайната победа, това би означавало, че Бог е зла сила. Но Бог по-скоро не би съществувал, отколкото да съществува като зла сила. Съществува ли Бог, то Той съществува непременно като добра сила. Съществува ли пък Бог като добра сила, то тогава крайната победа на доброто произтича като неминуема последица от Божието битие. Оттук вярата в Бога непременно означава и вяра в крайната победа на доброто.

Всички вие, читатели, предполагам, вярвате в Бога. Но има ли поне един между Вас, който истински да вярва в крайната победа на доброто! Тоест: има ли поне един, който да вярва последователно? Нека не ви учудва и не ви обижда моето питане! Вижте, всякога е имало много вярващи в Бога, а малко вярващи в крайната победа на доброто!

Аз знам, кои две ненормалности под слънцето са най големи: едната е вярата в Бога без вяра в крайната победа на доброто; другата е вярата в крайната победа на доброто без вяра в Бога. Едното е огън, който се губи в мрак; другото е мрак, който тук-таме завършва с някакви си блясъци.

Вярата в Бога и вярата в крайната победа на доброто, това е едно дърво със стъбло и с корона. Сама едната вяра в Бога, това е дърво със стъбло, без корона. Едната само вяра в крайната победа на доброто, това е корона без стъбло, която виси във въздуха. В света се препират две групи люде. Едните са набожни, които не вярват в победата на доброто; другите са безбожни, които вярват в победата на доброто. Името на едната група е заблуда; и на другата група името е пак заблуда. Едните са стъбло без корона, другите са корона във въздуха. Има ли някой между вас, чиято душа да е достатъчно широка и достатъчно яка за една нормална, пълна вяра? Има ли някой сред вас, чийто дух да не представлява разбито огледало, в което биха могли да се огледат само дребни частички от хармонията в света и живота? Има ли някой между вас, когото едновременно и да осветлява вярата в Бога и да го съгрява вярата в крайната победа на доброто? Ако има такъв човек, тогава нашето време не е останало без „месии“. Ако има двама, трима и десет, тогава нашето време не е без пророци и апостоли, нито без герои, нито без мъдреци.

Кой е месия? Това е онзи човек, който вижда Бога в своя живот и в живота на всичко около себе си и вижда крайната победа на доброто в света.

Кой е пророк! Това е онзи човек, който се чувства вдъхновен от Бога и вдъхновен от вярата в крайната победа на доброто.

Кой е апостол? Това е онзи човек, който проповядва за Бога и крайната победа на доброто.

Кой е истински герой? Това е онзи човек, който е уверен, че доброто, в края на краищатa, непременно ще победи злото, и който в живота неустрашимо се проявява като бранител и носител на доброто.

Кой е мъдрец? Това е онзи човек, чиито мисли водят към Бога и чието сърце гори от вярата в победата на доброто.

Всяко време в историята носи свой отличителен белег, както всяка планета в небесната висина си има свой особен блясък. Всичките времена са втъкани тясно едно в друго, както разнобагрен вътък в една и съща тъкан. Знакът на едно време е култът на тялото и на физическата сила. Знакът на друго време е увлечение по философия и аскетизъм. Знакът на трето време е развитие на науката и изкуството. Знакът на четвърто време е отдаване изключително предимство на техниката.

„Властване на техниката“ е тъкмо белегът на нашето време. Никога техниката не е била така развита, както във времето, в което ние живеем. Нейната власт преминава почти в абсолютизъм. Всички други области на човешкия дух и на човешката дейност са принудени да се задоволяват с един скромен ранг в сравнение с всепогиващата техника. Това засяга, за съжаление, и Христовата Църква.

Тя обаче и от малкото място, което людете ѝ дават, всякога се е старала да бъде „стълб и крепило на истината“ и да изпълни своя дълг. И винаги, това трябва дебело да се подчертае, е била един непрекъснат протест срещу людете такива, каквито са.

Що е идеалът на Църквата? Набожен човек с вяра в крайната победа на доброто. Докато не види в своята среда такъв човек, Църквата няма да мирне със своя протест. Намери ли се един такъв човек, Църквата пак продължава с протеста, задето и всички нейни членове не бързат да се стремят към съвършенството на този човек.

Идеалът на Църквата не е нещо невъзможно и неосъществимо. Той досега много пъти е бивал осъществяван в историята на човечеството. Своя идеал Христовата Църква е видяла досега осъществен преди всичко в лицето на своя Божествен Основоположник, после – в лицето на своите пророци и апостоли, и в лицето на много герои и мъдреци. Но Христовата Църква все още съществува, макар нейният идеал толкова пъти да е бивал осъществяван. Църквата съществува с тази именно цел, щото да приведе всички към своя идеал. И тя съществува и ще съществува като институт на недоволство от людете и институт на доброжелателна критика, и като институт за възпитаване на людете.

Все още има много хора, които живеят в голяма отдалеченост от идеала на Христовата Църква. Онези люде, които са бедни откъм вяра в Бога и откъм вяра в крайната победа на доброто, упорито и вироглаво въздигат някое свое „съкровище“, като свой идеал, мислейки, че това тяхно „съкровище“ е несравнено по-голямо от онова, което Църквата предлага.

Църквата предлага на всички люде по земята богатството на вярата в Бога и в крайната победа на доброто, като единствено истинско богатство, което могат да имат всички люде и което трябва да надживее и наследи всички останали богатства. Не си правете оглушки, братя, пред това спасоносно предложение на Църквата; защото Църквата не го прави заради себе си, но заради вас. Човекът, за когото идеалът на Христовата Църква завинаги остане недостъпен, не е пълен човек, не е цяло и правилно, но – натрошено и надробено на късове огледало, което отобразява разногледи и изкривени лица.

Спомнете си за ония люде, здрави и красиви и силни телом, които не вярват в победата на доброто над злото! И аз си спомням за такива люде, и те ми изглеждат като едно ситно натрошено огледало в златна рамка.

Спомнете си за оня философ и за онзи свещеник, които неуморно говорят: „колко правдата е по-добра от неправдата, но колко пък неправдата е по-яка от правдата, още отначало и досега, и отсега и завинаги!“ И аз си спомням за такива люде и ми се струва, че виждам болник, който говори: „здравите люде наистина са по-добри от болните, но болните са по-яки от здравите“.

Спомнете си за онзи милионер, под тежестта на чиито милиони неговата душа живурка като пребита змия под тежестта на железен лост, и който от все сърце се ядосва, че този свят ще трябва да пропадне затова, че малките и сиромаси люде, със семейства и обременени с военни и данъчни тежести, търсят повишение на своята надница с някой лев. И аз си спомням за такива люде, и ми се струва като да си спомням за човешки лица във вдлъбнато оптическо огледало, които със своята сплеснатост, със своите погачести глава и нозе и в елипса развлечен труп предизвикват у децата неудържим смях.

Спомнете си за онзи художник, който вижда красотата изключително само в своето художествено произведение, в картината, или статуята, или симфонията, или поемата. За такъв художник нашият свят е една брутална, животински груба грозота, от която той е изкристализирал един къс красота в своето дело. За него грозотата, или дисхармонията, е истинският облик и живот на тоя свят. И аз си спомням за такива художници и ми се чини, че пред мене стои едно нацупено дете, което грабва от морето вода в една мидена черупка, па се обръща гърбом към морето и злъчно говори, че морето е това, що е в мидената черупка, и че друго море няма; а онова, що е зад неговия гръб, това е пустинята Сахара.

Спомнете си за учения, който класифицира няколко минерала или написва няколко химически формули на хартия, и след това с укор гледа на Църквата, която проповядва някакъв по-висш Разум от неговия. Всичките минерали и всичките химически елементи и техните съединения е направил неразумът, слепият случай, а човешкият разум, разумът на учените, е кумувал на всички тия продукти на неразума, на слепия случай; и ето, затова вън от човешкия разум няма разум във висинето или на земята, в нея и под нея. Така си мисли това дребничко човеченце, което твърде много е далеч от вярата в крайната победа на доброто и което прилича на разбито огледало.

Спомнете си изобщо за всички онези люде, стари и млади, които всеки ден се оплакват от някаква победа на неправдата и безнравствеността и от грозотията и безсмислието в света. Спомнете си за онези човеци, които своята вяра в крайната победа на злото в света изграждат често на твърде дребнави основания, най-често на дневни неприятности. Спомнете си за тези люде и ги поразгледайте внимателно! Те са навсякъде около вас. Погледнете и в себе си и вижте, да не са и у вас самите, и чуйте тогава следния прост разказ, който Христовата Църква повествува като отговор на хората за тяхното песимистично малодушие, за тяхното маловерие и зловерие!

Едно Дете се родило в пещера. Други деца се раждат в светли стаи, в пух и коприна, и пак се оплакват от надмощието на злото над доброто в света. А Онова Дете от пещерата и от сламата никога не се е оплаквало от това. То вярвало в Бога и в крайната победа на доброто.

Това Дете, Което е било родено в пещера и на слама, било принудено да остави Своя роден край, така мил на всяко детско сърце, и да бяга със Своите родители в чужда, далечна земя, за да спаси Само̀ Своя живот от бесния характер на деспота на Неговото отечество.

Другите деца не усещат горчивината на хляба в чужда земя, и не чувстват от своя владетел нищо друго освен бащински грижи и милости, и нежности, и все пак вярват, че злото е по-яко от доброто. А Онова Дете, Което още като дете е усетило толкова тежки злини, каквито са: тирания, и подлост, и мъчен живот в чужбина, все повече е укрепвало в Себе Си вярата в крайната победа на доброто.

От Това Дете, Което е било родено в пещера и Което рано е трябвало да бяга от Своя роден край поради бясна тирания, е пораснало Момче, Което трябвало да върши изморителна работа в дърводелска работилница. Другите момчета често нищо не работят и не пипат нищо изморително до своята зряла възраст, и все пак се оплакват от множеството и тежестта на злото в света. А Онова Момче, Което със секира е трябвало да дяла и чрез това да поддържа своя живот, не се оплаквало нито от количеството, нито от тежестта на злото в света, но радостно е понасяло всички напрежения, с вяра в крайната победа на доброто.

Прочетете още „В края на краищата все пак доброто ще победи!*“ →

Св. Василий Велики

Вие чухте словата на апостол Павел, с които той се обръща към солунци, давайки всекиму правила за живот. Защото учението му беше насочвано всеки път към определени лица, но ползата от него се простира върху целия човешки живот. „Винаги се радвайте, казва той, непрестанно се молете, за всичко благодарете“ (1 Солуняни 5:16-18).

Каква е тая радост и коя е ползата от нея? Как е възможно да се постигне непрекъсната молитва и за всичко да се благодари на Бога? За това нещо, доколкото е възможно, ще поговорим след малко. А най-напред трябва да се занимаем с онова, което противниците възразяват, хулейки заповедта като неизпълнима. „Каква добродетел е, казват те, денем и нощем да прекарваш в радостно и весело разположение на духа? И как е възможно това да се постигне, когато ни обграждат безброй независещи от нас злини, които причиняват неизбежно униние в душата и поради които да се радваш и да си весел е по-невъзможно, отколкото гореният да не чувства болка и пробожданият да не се измъчва. А може би и някой от стоещите тук около нас, страдащ от същата болест на разсъжденията, се оправдава с „думи лукави за извиняване грешни дела“ (Псалом 140:4). Поради трудността за изпълнение на заповедите той се опитва да прехвърли вината върху законодателя, който уж предписвал невъзможни неща. И казва: „Как мога винаги да се радвам, като не зависят от мене причините за радостта? Защото поводите за радост идват отвън, а не са заложени в нас: посещение на приятел, среща с родителите след дългогодишна разлъка, придобиване на пари, почести от хората, възстановяване на здравето след тежка болест и всякакво друго жизнено благоденствие; дом, задоволен с всичко, изобилна трапеза и близки, причастни на радостта ти, слова и зрелища, носещи наслада, здравето на домашните и общото им благополучие в живота. А печални са не само скърбите, които нас обземат, wo и които се случват на приятели и роднини. Така че от всичко това трябва да се извеждат радостта и веселието на душата. А освен това, още когато може да се види провалът на враговете у осуетяване на зли замисли, възнаграждаване на благодетели и въобще, когато нито някаква настояща, нито предстояща трудност разтърсва живота ни, тогава душата ни може да изпита радост. Как, прочее, ни е дадена заповед да вършим нещо, което не се постига само с желание, а е следствие на определени предпоставки? И как ще се моля непрестанно, след като нуждите на тялото неизбежно привличат към себе си вниманието на душшата и е невъзможно в едно и също време разумът да се разделя между две грижи?

А пък ми е наредено и за всичко да благодаря. Ще благодаря ли, когато ме измъчват, позорят, когато ме разпъват върху колело за мъчения и ми избождат очите? Ще благодаря ли, когато оня, който ме мрази, ми нанася коварен удар? Когато се вцепенявам от студ, когато глад ме мори или съм привързан на кръста, когато отведнъж се лишавам от чедата си и дори от собствената си жена? Когато внезапно поради корабокрушение загубвам състоянието си или когато попадна на пирати в морето или на разбойници на сушата? Когато съм в рани или съм оклеветен, или се скитам, или живея в тъмница?“

Такива и още повече неща дори изброяват ония, които обвиняват законодателя, като възнамеряват да използуват за оправдаване на греховете си клеветата срещу заръките, обявявайки ги за неизпълними.

Какво да отговорим в случая? Това, че апостолът има други неща предвид и се опитва да възнесе душите ни от земята къз висините и да ни преведе към небесно гражданство. А ония, които не схващат възвишената мисъл на законодателя, тънейки в телесните си страсти, въргалят се в земното и плътското, както червеите в калта, и търсят леснина в апостолските повели. Но апостолътi приканва винаги да се радва не когото и да е, а оня, който е станал като него, който не живее вече в плът, но има Христа, жив в себе си (Галатяни 2:20). Защото съприкосновението с върховното благо въобще не допуска отстъпка пред изкушенията на плътта. Но дори и да бъде разсечена плътта, нарушението на връзката се проявява само в пострадалата част на тялото и разпространението на болката не може да, проникне до разумната част на душата. Ако сме умъртвили земните си членове, според завета на апостола (Колос. 3:5), и носим в тялото си мъртвостта на Иисус (2 Коринтяни 4:10), то би трябвало болкатг от умъртвеното тяло да не достигне до освободената от връзките си с него душа. Безчестил и щети, и смърт на близки хора не ще достигат до разума, нито ще понижават възвишеността на душата до степен, тя да се влияе от тукашното. И ако изпадналите в трудност разсъждават като мъж достоен, те не биха причинявали скърби другиму, нито сами щяха да понасят тягостно случилото им се. Ако живеят по плът (Римляни 8:13), не ще скърбят толкова, но ще бъдат считани за жалки и то не заради друго, а понеже не са избрали подходящия път. Въобще душата, която веднъж е обзета от любов към Създателя и е свикнала да са весели с отвъдните хубости, не променя голямата си радост и благонастроеност под влияние на различните форми на плътските страдания. Дори онова, което от други се счита за печално, за нея е повод за веселост. Така постъпваше и апостолът, който се радваше в немощи „в скърби, в гонения, в нужди, като се хвалеше с нищетата си (2 Коринтяни 6:4;12:9-10). Докато в глад и жажда, на студ и в голота (2 Коринтяни 11:27), в гонения и притеснения другите страдат силно и се отказват от живота, при всички тези неща той ликуваше. Затова онези, които неподготвени се занимават с апостолската мисъл и не разбират, че той ни призовава за евангелски живот, дръзват дх обвиняват Павла, че ни предписва невъзможни неща.

Но нека да разберат колко поводи за основателна радост ни се предлагат чрез Божията щедрост. От небитието ние бяхме извикани за живот. Родихме се по образа на Създателя (Битие 1:26). Имаме разум и слово, които възпълват нашето естество и чрез които ние познахме Бога. Изкусно изучавайки хубостите на творението, чрез тях ние като чрез някакви писмена разчитаме великия Божи промисъл и мъдрост във всяко нещо. Умеем да разпознаваме доброто от лошото. От самата природа сме научени да избираме полезното и да се отвръщаме от вредното. Отчуждили се от Бога чрез греха, пак бяхме призовани за общение чрез кръвта на Единородния, като се избавихме от безчестното робство. А надеждите за възкресение, наслаждение с ангелски блага, царство на небесата, блага̀та на обетованието, които превишават силата на разума и словото!

Прочетете още „Слово за благодарността към Бога*“ →