Ирод Велики*

Публикувано на 31.12.202231.12.2022 от Dragan Bachev

Герхард Крол

Св. евангелист Матей съобщава, че Спасителят се е родил „в дните на цар Ирода“ (Матей 2:1). Този цар получил прякор „велики“. Според юдейския историк Иосиф Флавий наименованието „велики“ нямало сегашния смисъл, а означавало „най-стария“, за да се отличава този Ирод от другите от неговия род, носили същото име, като например цар Ирод, който обезглавил св. Иоан Предтеча (Матей 14:1-11).

Съжденията на съвременниците на Ирод „велики“ гласели: „Ирод се е възкачил на трона като лисица, управлявал като тигър и умрял като куче“. Тази критика, макар и да е остра, ни дава ключ за правилно разбиране на много неща и събития, свързани с живота на Господ Иисус Христос.

Ирод (името му значи „герой“) е роден в 73 година преди Христа, вероятно в град Аскалон, който се намирал на брега на Средиземно море. Той не бил юдеин. Неговият род произхождал от Идумея – страна, която граничила с Юдея и се намирала между Палестина и Египет. Бащата на Ирод – Антипатър заемал висок пост при първосвещеника Хиркан II, последният от царския род на Асмонеите. Как се е случило, че Ирод, който не е бил от юдейски произход, станал цар на юдеите? Началото на това владичество има дълга история. Само когато я узнаем, ще можем да разберем политическите, духовните и религиозните взаимоотношения от онова време, през което Господ Иисус Христос възвестявал Царството Божие.

Историята започва от борбата за свобода на еврейския народ, започната от братята Макавеи. През времето, когато сирийският цар Антиох IV Епифан (175-164 година преди Христа) угнетявал еврейския народ, свещеник Мататий от Модин организирал въстание срещу сирийското робство. Мататий произхождал от рода, който получил прякор „Асмонеи“. Заедно със своите пет храбри синове той взел смело решение: „За какво още да живеем?“ (1 Макавеи 2:12). Храмът Божи в Иерусалим лежал в запустение и във всеки град и село били издигнати езическите статуи на Зевс. Който откажел да принесе жертвата, определена от сирийския цар, на езическата статуя, бивал хванат, бит пред всички и след това убиван. Един ден в селището Модин, което се намирало на 25 километра северозападно от Иерусалим, пристигнала сирийската контролна комисия, за да приведе в изпълнение царския указ. Мататий убил евреите, които са били готови да принесат жертви, а също и сирийския царски чиновник. След това със синовете си избягал в пустинята и повикал да го последват всички, които желаели да бъдат верни на закона на бащите им. След смъртта му (166 година преди Христа) борбата за свобода била продължена от синовете му. Измежду тях най-много се издигнал Юда, който получил прякор „Макавей“ (чук). Този прякор преминал след това върху цялото им семейство и се превърнал в почетна титла на всеки юдеин, който се е борил за политическата и религиозната свобода на своя народ.

По-късно между потомците на Макавеите се появила вражда поради борбата им за власт. От това се възползвали римляните и през 63 година преди Христа Помпей завладял Юдея. Той отстранил тогавашния първосвещеник Аристовул и вместо него назначил брат му Хиркан II. Първосвещениците по онова време били същевременно и князе в Юдея, но са били подчинени на римските управители на Сирия. Хиркан е бил слабохарактерен. Фактически управител на Юдея е бил идумеецът Антипатър, бащата на Ирод. В 47 година преди Христа Антипатър добил право на римски гражданин от Цезар и е бил назначен от него за прокуратор на Юдея. Оттук именно започнала политическата сила на Иродовото семейство. Бащата се е погрижил за синовете си. Най-възрастният свой син Фазаил той назначил за префект на Иерусалим, а втория си син Ирод назначил за управител на Галилея. Тогава Ирод е бил едвам 26-годишен. Първите му прояви като управител са останали паметни за юдеите. Из планинската част на Горна Галилея известния Иезекия, бащата на Юда (Деяния на светите апостоли 5:37), събрал една група хора, които били недоволни от религиозните и политическите порядки. Юдеите ги считали за патриоти.

Ирод успял да хване Иезекия и го ликвидирал заедно с неговите съмишленици. В Иерусалим срещу тази своеволна постъпка на идумееца се повдигнал въпрос, понеже Ирод наредил да бъде убит Иезекия без да бъде изслушан той, нито е било взето решение за това от Синедриона – висшия юдейски съд. Ирод бил повикан да се яви на съд в Иерусалим пред първосвещеник Хиркан II. Когато младият Ирод се явил пред висшия съд, заобиколен от своите телопазители, книжниците се разтреперали и никой от тях нямал смелостта да каже нещо срещу престъпника. Само престарелия Шемай безстрашно поискал Ирод да бъде наказан със смърт. Когато първосвещеникът забелязал, че съдиите имат намерение да се присъединят към мнението на най-стария, отложил процеса. Той дал съвет на Ирод тайно да избяга от града. Ирод избягал при римския управител на Сирия Сектус Цезар, който го назначил за управител на Самария. Начело на една войскова част Ирод тръгнал срещу Иерусалим. С големи усилия бащата успял да го убеди да се въздържа от отмъщение. От тази случка Ирод си взел добър урок за през целия си живот: „Да не се уповава на никого от евреите, а да се държи здраво за римляните“.

На 15 март 44 година преди Христа Цезар бил убит. Антипатър заедно със синовете си преминал на страната на силните убийци на Цезар – Брут и Касий. Обаче през 43 година преди Христа Антипатър бил отровен от неговите политически съперници. Междувременно Брут и Касий били победени от Антоний и Октавиан и положението на синовете на починалия Антипатър станало критично. Тук за пръв път се проявил политическият инстинкт и дипломатическата скруполозност на младия Ирод. Той успял да спечели благоволението на победителя Антоний. Антоний провъзгласил Ирод и брат му Фазаил за „тетрарси“ (четверовластници) в Юдея. По този начин на хасмонея Хиркан II е била отнета политическата власт. Той останал само като първосвещеник. Това положение на Антипатровите синове не продължило дълго. В 40 година преди Христа Антигон, син на Аристовул II, организирал при помощта на партяните нападение срещу Юдея. Партяните превзели Иерусалим. Фазаил бил взет в плен и се самоубил. На стария първосвещеник Хиркан II партяните отрязали ушите. По този начин, съгласно еврейския закон, той изгубил достойнството на първосвещеник. Партяните поставили Антигон за цар и първосвещеник. Ирод успял да избяга през нощта заедно със своята жена Дария и бъдещата му втора жена Мариана с войска и слуги на юг. Когато на другата сутрин неговото бягство било открито, партяните и юдеите тръгнали да го преследват. Зад Витлеем станало сражение. Крайно изморен, Ирод излязъл срещу враговете. Това бил най-опасния час от живота му. По-късно той отбелязал това място за спомен от бележитото сражение, като изградил там крепостта „Иродиум“ – Джебел ел Фуреидис, която се е запазила и до днес. Целта на неговото бягство е била крепостта „Масада“, разположена при западната част на Мъртво море. Тук той оставил приближените си под закрилата на своя брат Иосиф. След това побързал през Египет за Рим. Там той за пръв път се срещнал с Цезар Октавиан, който по-късно станал император. По негова препоръка римският сенат в 40 година преди Христа удостоил 33-годишния Ирод с титлата цар на Юдея. Иосиф Флавий в своите „Древности“ подробно описва тази сцена: Антоний, комуто Ирод връчил една значителна сума и Цезар Октавиан го взели в средата и потеглили, съпроводени от консули и други висши началства, към Капитолия, за да бъде принесена жертва там и да бъде сложен декрет за провъзгласяването

Ирод станал цар, но без територия. По-късно той се настанил в крепостта „Масада“, която безуспешно била обсаждана от Антигон. След това новият цар потеглил за Иерусалим. Обаче броят на неговите привърженици не се увеличил значително, за да може да бъде превзет добре укрепеният град. Той бил принуден да чака помощ от римляните. През пролетта на 37 година преди Христа пристигнал с войска Сосий, римски управител на Сирия и започнал обсада. Градът геройски се отбранявал. Три месеца продължила обсадата, додето Иерусалим бил превзет от римляните. Антигон, последният цар от рода на Макавеите, е бил взет в плен и откаран в Антиохия, където главата му била отсечена със секира. За пръв път такава присъда е била изпълнена от римляните за един цар. „Сосий не вярваше по друг начин да принуди евреите да приемат Ирод на мястото на Антигон. Те са били неведнъж принуждавани чрез мъчения да признаят Ирод за цар“, пише Иосиф Флавий.

Ирод бил на 36 години, когато през лятото на 37 година преди Христа сe възкачил на царския трон. Той не разполагал със средства и бил принуден да претопи своя сребърен съд, за да добие нещо за подарък на своя покровител Антоний.

Така Ирод станал цар на Юдея и се оженил за Мариана от рода на Макавеите. Безусловно младият цар бил човек с необикновени способности. Маниерите му били привлекателни. Той заслепявал даже самия император Август със своята увереност. Притежавал огромна сила и издръжливост. Бил превъзходен ездач, добър борец, отличен стрелец с лък. За неговия лик липсват документални свидетелства, понеже той, ръководейки се от религиозните възгледи на своите поданици, не се осмелил да нареди неговият лик да бъде изобразен върху монетите, които се правели при двора му. От своя баща той наследил тактичност към политическите ситуации. Освен това обладавал инстинктивна способност да прозира намеренията и мотивите на другите.Тази способност на стари години дегенерирала в едно безгранично недоверие. Притежаваната абсолютна власт го превърнала в тиранин не само за своите юдейски поданици, но и за неговото семейство. Ирод, навикнал от младини на предателства и заговори, станал абсолютен властелин, който за достигане на своите цели не се спирал пред никакво престъпление.

На този исторически фон са се развили събитията след раждането на Иисус Христос през първите Му детски години.

Има още →

2. Богоустановеност на привличането между мъжа и жената*

Публикувано на 30.12.2022 от Dragan Bachev

(Из книгата „Тайнството Брак“, продължение от Съдържание 6, публикация № 1336)

Любомир Тенекеджиев

Малко по-дискусионен в Църквата стои въпросът за произхода на привличането между половете, във връзка с родовия възпроизводствен процес. Макар в настоящия труд тази материя да се разглежда отделно от фактическото установяване на брака, като естествен стремеж и форма на общуване между двете проявления на човешката природа – мъж и жена, трябва да се има предвид, че границата между тях е твърде неуловима и в някои случаи богословската интерпретация на единия е равнозначна или твърде близка до тази на другия.

В съборното църковно съзнание може да се посочи не един пример на свети отци и аскети-пустинници, които говорят с възхищение за любовта между мъжа и жената в брака, имайки предвид не рядко тяхното „законно общение” с цел раждане на деца. В езическия свят бракът се разглежда изключително като средството за раждане на законни деца, но в Църквата като че ли се има предвид нещо друго. Отците често употребяват думата έρως, за да означат както законната любовна връзка между мъжа и жената, така и любовта на човека към Бога. На какво се дължи това? Св. Иоан Лествичник казва: „Блажен е този, който е придобил такова влечение (έρως) към Бога, каквото има лудо влюбен в любимата си[39].”Св. Иоан Златоуст пък използва тази дума в смисъл на възпитателно средство. В контекста на цялостната си мисъл за брака, като предпазно средство срещу блудството, той препоръчва: „Ако предстои да ожениш сина си, намирай бързо булка[40], за да я има постоянно в ума си. Използвай любовта (έρως) за това. Когато това чувство го завладее, ще презре всяка друга жена… Така прочее да хвалиш булката за хубостта ѝ, за честността ѝ, и за всичко друго. След това кажи в добавка, че в случай, че ще живее невнимателно (тоест ще се опитва да има връзки извън дадената дума за брак – бел. моя), тя ще научи и няма да иска да се омъжи за него. Тогава синът ти, заплашван от тази опасност като най-лоша, ще внимава много за себе си[41]”.

Говорейки съвсем свободно и естествено за тези отношения, св. апостол Павел пише до християните от Галатия, за да осъди онези от тях, които желаели да се обрежат подобно на юдеите (виж. Галатяни 5:12). В тази Павлова диалектика по въпроса за обрезанието се поставя и проблемът за отношението между брака и девството (виж Римляни 2:26-29)[42].

В късните си проповеди върху Новия Завет, св. Иоан Златоуст твърди, че стремежът за единение между половете, физическата любов и интимните отношения не са човешко откритие, а дар Божи[43]. „Не е това нещо човешко, а Бог внедри (в хората) физическите любовни стремежи (τοΰς έρωτας τοΰτους εγκατέσπειρε)…”[44]. Според него св. апостол Павел затова подчертава, че бракът има и духовна, и материална страна, „за да ни покаже по този начин брака и любовта от всичките им страни”[45].

В този смисъл антиохийският отец тълкува думите на апостола от 1 Коринтяни 7:5, като препоръчва на съпрузите да не се лишават един от друг от съпружеска физическа близост, казвайки: „не се лишавайте един от друг”. В друго съчинение св. Иоан Златоуст обяснява, че това е казано „явно единствено за сношението”[46].

По същия начин разсъждава Амфилохий Иконийски, когато говори, че „законното сношение в брака е почтенно пред Бога” (ή ένθεσμος του γάμου μίξις τίμια παρά τώ Θεώ)[47].А Климент Александрийски добавя, че бракът е свят, защото е свят и законът Божи: „При положение, че законът е свят, свят е и бракът[48]”. Съпружеските интимни отношения не отнемат светостта на брака, защото „най-светото на светите… е и семето[49]”. Както той, така и Методий Олимпийски тълкуват физическата близост между съпрузите като извисяване на човека нагоре, към Бога. Близост, която „Бога ради зачева”, е божествена дейност, тъй като човек по този начин става сътрудник в продължаването във вековете на човешкия род, което е дело и воля Божия[50]’’.

Друг пример може да бъде посочен при големия аскет св. Симеон Нови Богослов (XI-ти век). Той казва, че Иисус Христос тайнствено се свързва с целия човек и в това число с детеродните му органи: „Пак ти казвам: Виж Христос в утробата и откъде излизайки, дойде Моят Бог”[51].

В аскетическата книжнина почти винаги знаменитите старци се отнасят внимателно към другия пол. Рядко се наблюдават крайности в отричане на жената (съответно – мъжа) за разлика от различните гностически аскетически движения[52]. Аскетът Виталий например (VI-ти век) изоставил пустинята на 60 години и слязъл в Александрия, където започнал работа в кметството за 12 обола на ден. Два обола на ден той използвал за храна, а останалите използвал да плаща, за да прекара с различни блудници цяла нощ (службата му в кметството изисквала да опише в списък всички проститутки в града). По цяла нощ той се молел на колене в стаята на поредната блудница. С убеждение и молитва склонил много от тях да се откажат от този противен на Бога занаят[53]. Друг аскет на име Яков съжалил една жена, студуваща през зимата навън и я прибрал в килията си. Тя обаче се оказала твърде лукава и решила да провери неговото благочестие. Един ден се престорила на болна и пожелала той да постави на гърдите ѝ компрес. Яков изобщо не заподозрял нечестивите намерения. Толкова чисто било сърцето му, че отпуснал ръка на гръдта ѝ, и положил топъл компрес без да изпита каквато и да е страст[54].

Според разказа за Сътворението в началото на книга „Битие”, Божието благословение за размножение: „Плодете се и множете се” (Битие 1:28) има отношение към физическата страна на брака. Чрез него на първата човешка двойка се дава способност да раждат подобни на себе си по тяло и душа същества, които да станат родоначалници на цялото човечество. Макар благословението за размножение да е дадено още в Рая, за раждане Писанието споменава едва след грехопадението и то без да се натоварва с определена оценка – положителна или отрицателна (Битие 4:1)[55]. Това създава предпоставки да се оформят известни разномислия в Църквата относно причините за привличането и формата на интимната близост между мъжа и жената, плод на която се явява размножаването на човешкия род. Някои от църковните мислители са склонни повече да отнесат познатата ни реалност към повредите, настъпили вследствие на първия грях. Те съзират в съществуващата форма на родовия процес известно принизяване на човека в посока на неразумния животински свят.Други се опитват да ги обвържат с дълбоката връзка между мъжа и жената, обусловена от единосъщната им природа и нейният стремеж към единство,за осигуряване възможност на пълноценна битийна реализация.

В новозаветната и следновозаветната епоха в църковните извори не се наблюдава особен интерес към тази тема. Причината се намира в това, че през апостолската епоха всички християни с нетърпение очакват скорошното Второ пришествие на Господа и оставят настрана въпроси от този род (виж Коринтяни 7:1, 1 Тимотей 6:8)[56]. Други, обикновено по-крайно настроени, се вглъбяват в своите аскетични търсения и съответно отношението им към интимното влечение между мъжа и жената е твърде негативно, тъй като библейските текстове не споменават за плътска близост между прародителите до грехопадението. Тъкмо обратното. Адам познал Ева едва след греха и тя му родила деца (Битие 4:1-2). Възможен извод от такава позиция е, че този тип влечение е пряко следствие от греха и е препоръчителен пълен отказ от него, за да се преодолее гибелното влияние на греха върху човешката природа[57].

Представител на това течение, макар и не в неговите крайни форми, каквито са енкратитите и други секти, е св. Григорий Нисийски. Той изразява мнение, че състоянието на първо създадения човек до грехопадението може да бъде наречено равноангелско. И тъй като бракът е непознат за ангелите, както и за човека след възкресението (Матей 22:30), съвсем логично е да се мисли, че безбрачието (девството) е нормалното състояние за човешката природа. Що се отнася до размножаването на човешкия род, кападокийският отец счита, че то би могло да става и по друг начин, изхождайки от факта, че макар и една, ангелската природа се проявява в множественост. Това говори за някакъв неизвестен способ за количествено нарастване на ангелската природа до множество. Светият отец разбира, че това е недостъпно и неизразимо за ограничения ни разум. Той е убеден обаче, че такъв съществува и той би могъл да действа сред хората, понижени малко спрямо ангелите (Псалом 8:6), умножавайки човешкия род до количеството определено от Твореца[58]. Поставяйки брака в тясна обвързаност с размножаването, св. Григорий счита, че човекът би останал може би без брак така, както ангелите съществуват без брак. Но Бог, предузнавайки, че човешката свобода няма да се насочи по правилния път към прекрасното и поради това ще отпадне от равноангелския живот, дава на хората начин за количествено нарастване, подобен на този при неразумните животни. Това премъдрият Творец е сторил, за да не се ограничи броят на човешките души, поради отхвърления от тях ангелски начин за нарастване[59].

Според св. Григорий Нисийски разделението на полове прави сексуалността възможна, но представлява „ненормално състояние” на човешката природа. Човекът, създаден по образ и подобие Божие, не е бил замислен в двойнственост. Едва след грехопадението се налага да има размножаване и съответно – брак, за да се преодолее физическата смърт[60]. „Това – казва светителят, – което е сътворено по образ и подобие е едно, а онова, което сега може да се види е съвсем различно нещо[61]”. Всъщност при Възкресението от мъртвите ще бъде възстановена първоначалната „чистота” – състояние на незаченатост. Крайната съдба на тялото и душата за него е завръщането в тази изначална хармония[62]. Въпреки това св. Григорий не разсъждава за сексуалността при човека като наказание. Напротив, тя е знак за продължаващата Божия грижа за човека и след грехопадението. Бог е предузнал, че човек ще се отклони от пътя към Бога и ще се отдаде на греха. Затова Той е създал човека като мъж и жена[63]. Въпреки това обаче, този „Божи дар” – възпроизводството на човешката природа, според св. Григорий Нисийски, не преодолява напълно смъртта. Самата човешка природа се раздробява на все повече части и бива унищожавана от смъртта една по една в непрекъсната схватка с нея[64]. По сходен начин разсъждава и св. Исидор Пелусиот[65].

Подобно отношение към привличането между половете и стремежът им към съединение поддържат и други древни църковни мислители като блажени Теодорит, преподобни Максим Изп оведник, св. Иоан Златоуст (в ранното си творчество, например в „За девството“) други[66]. Поставяйки знак на равенство между брака и раждането, те приемат изказаното мнение, аргументирайки го с библейски текстове и събития. „Не се споменава за брака в Рая – пише св. Иоан Златоуст. – Имало нужда от помощница и тя била дадена. Брак не бил необходим. След греха се появил и бракът. Това е смъртна и рабска одежда, защото където има смърт, там има и брак. Какъв брак сътворил Адам? Какви родилни скърби създали Ева? Бог е могъл да създаде хората… Той би се погрижил и за начина за увеличение на човешкия род… Защо бракът не е преди измамата, защо съвкуплението не е в Рая, защо родилните скърби не са преди проклятието? Защото бракът бил излишен, а по-късно станал необходим вследствие нашите слабости[67]”.

Св. Иоан Златоуст, макар от една различна гледна точка от тази на св. Григорий Нисийски, в това ранно свое съчинение[68] поставя привличането между половете в контекста на последиците от грехопадението. Бракът, казва той, е установен, за да поставя преграда пред половите нагони на човека. Той е създаден заради блудството[69]. Бракът по такъв начин представлява законна и практична реализация на тези полови стремежи, контролирани обаче в прилични рамки. Той е сигурно убежище за младите, което да ги предпази от разпуснатостта и безнравствения живот на нисшите класи в Антиохия в края на IV-ти и началото на V-ти век. Несъмнено в тази своя теза той се опитва да тълкува думите на св. апостол Павел: „Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена и всяка жена да си има свой мъж” (1 Коринтяни 2:7).

Повлиян от св. Иоан Златоуст и блажени Теодорит Кирски в „Изясненията си върху книга Битие” потвърждава, че предвиждайки греха, Бог създал мъжкия и женския пол[70]. Подобно становище застъпва и св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на православната вяра”. И според него в Рая господствало девство. Едва когато смъртта влязла в света, Адам познал своята жена. Той счита, че благословението за умножаване на човешкия род не означава именно това числово нарастване, което произтича от физическата близост. Според него Бог би могъл да умножи нашия род по друг начин. Но предузнавайки предстоящото грехопадение, Бог създава мъжа и жената[71].

Има още →

Седемдесет години Богословски факултет – продължение 1 и край*

Публикувано на 29.12.2022 от Dragan Bachev

(Доклад на декана на Богословския факултет проф. д-р Иван Денев, изнесен по случай юбилейното честване на 1.XI.1993 година)

Иван Денев

VII. Катедра „Църковно право“

През изминалите седемдесет години в катедрата работят:

1.Професор академик протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965) – редовен професор и ръководител на катедрата от 1.II.1923 до 1960 година.

2.Професор ставрофорен иконом к.б.н. Радко Поптодоров (роден 1924) – аспирант (28.IX.1951), асистент (1.1.1955), старши преподавател (28.III. 1958), доцент (15.IX.1960), професор (1.XI.1960). Ръководител е на катедрата. От 10.II.1992 година чете хонорувани лекции по църковно право.

3.Старши асистент Владимир Бакърджиев (роден 1946) – задочен аспирант (от 1976, с прекъсване, възстановен през 1982 до 1985), асистент (1986), старши асистент (от 1.IX.1991). Чете лекции по устройство и управление на БПЦ и води упражненията по църковно право[25].

През изтеклите седемдесет години на студентите-богослови четат лекции видни наши учени-професори, както следва:

1.Професор д-р Васил Николов Златарски – по българска история.

2.Професор Иван Георгов – по история на философията.

3.Професор Йордан Иванов – по история на старобългарската литература.

4.Професор Стоян Романски – по църковно-славянски и старобългарски език.

5.Професор Димитър Михалчев – по логика, психология и метафизика.

6.Професор Михаил Попруженко – по религиозно-етични проблеми в руската и западноевропейската художествена литература.

7.Професор Спиридон Казанджиев – по психология.

8.Професор Иван Саръилиев – по история на философията.

9.Професор Стефан Баламезов – по Конституция на НРБ.

10.Професор Кирил Мирчев – по църковно-славянски и старобългарски език.

В Богословския факултет се преподават църковна музика, хорово пеене, руски, немски, френски и английски език, както следва:

1.Църковна музика (източно-църковно пеене) – преподавано последователно от Ангел Попконстантинов (1947-1950), Божидар Белогушев (1951-1955), иконом Димитър Попконстантинов (от 1.I.1956), Георги Йонков, Симеон Димитров (по-късно Левкийски епископ Неофит), а днес от старши преподавател Иван Димов Праматаров.

2.Хорово пеене (музика) – последователно преподавано от Ангел Попконстантинов, Божидар Белогушев, а днес от старши преподавател Димитър Николов Димитров. (Същият е диригент на хора на храм-паметник „Св. Александър Невски“ и на състава „Йоан Кукузел“.)

3.Руски език – дълги години преподаван от професор д-р Николай Дилевски, за кратко време от професор д-р Димитър Дюлгеров, свещеник Владимир Иванов, а днес (от 1990) от главен асистент при Катедрата по руска филология в Университета Людмила Савова.

4.Немски език – дълги години преподаван от университетски професори, през учебната 1950-1951 година от д-р Константин Цицелков, от 1.I.1952 година от д-р Николай Ганев, а в по-ново време от старши преподавател Стоян Христов Стоянов (от 1.IX.1974).

5.Френски език – преподаван последователно от Атанас Драгиев (1950- 1953), Милан Дамянов (от 19.II.1953), д-р Иван Стефанов, Ана Симеонова, а в по-ново време от Теменужка Маркова (от 1990).

6.Английски език – от 1.I.1981 година насам преподаван от старши преподавател Александър Петров Господинов.

В Богословския факултет днес работят: седем редовни професори (професор протопрезвитер к.б.н. Николай Шиваров, професор к.б.н. Тотю Коев, професор к.б.н. Николай Маджуров, професор к.б.н. Христо Стоянов, професор к.б.н. Славчо Вълчанов, професор к.б.н. Антоний Хубанчев и проф. к.б.н. Иван Денев); двама хонорувани професори (професор ставрофорен иконом к.б.н. Радко Поптодоров – по църковно право, и професор д-р Стоянка Жекова – по педагогическа психология); трима редовни доценти (доцент к.б.н. Иван Желев, доцент к.б.н. Иван Петев, и доцент д-р Димитър Киров); един хоноруван доцент (старши научен сътрудник II степен Стефан Кожухаров); петима старши преподаватели (Румен Стефанов – по библейски гръцки и латински езици, Димитър Николов Димитров – по музика, Иван Димов Праматаров – по източно-църковно пеене, Стоян Христов Стоянов – по немски език, и Александър Господинов – по английски език); двама хонорувани преподаватели (иконом Анатолий Балачев – по пастирско богословие и богослужение и един преподавател – по български език за чужденци); трима асистенти (Иван Рашков – по църковна археология и християнско изкуство, Владимир Д. Бакърджиев – при Катедрата по църковно право, Любомир Тенекеджиев – при Катедрата по догматическо и нравствено богословие); осем хонорувани асистенти (един при Катедрата по Стари Завет – Петър Граматиков, един при Катедрата по Нови Завет Емил Трайчев, двама при Катедрата по църковна история – Александър Омарчевски и Стойчо Стайков, един при Катедрата по християнска апологетика с християнска философия – Драган Бачев, двама при Катедрата по практическо богословие Божидар Андонов – по омилетика, педагогика (катехетика) и методика на обучението по богословие и Маринка Великова Иванова – по педагогическа психология).

Във Факултета се обучават в момента четирима аспиранти (двама при Катедрата по догматическо и нравствено богословие, един при Катедрата по Нови Завет и един при Катедрата по практическо богословие).

Административно-стопанската част на Факултета се обслужва, както следва: един секретар (инж. Павлина Михайлова), един инспектор по учебната част (Сидер Сидеров), един специалист по административно-стопанската дейност (инж. Славея Юрукова), един машинописец (Евгения Гогова), трима библиотекари (Маргарита Андреева, Лозана Тончева и Маргарет Адамова),един домакин (Костадин Велев), един електротехник, един техник по ВИК, четирима портиери и шест чистачки.

През изминалите седемдесет години Богословският факултет се ръководи от следните декани:

1.Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков – през годините 1922- 1923, 1923-1924, 1938-39. През учебната 1940-1942 година той е и ректор на Софийския университет.

2.Професор архимандрит д-р Евтимий – през учебната 1924-1925.

3.Професор д-р Иван Спасов Марковски – през годините 1925-1926, 1931-1932, 1939-1940, 1945-1946, 1946-1947.

4.Професор д-р Ганчо Стефанов Пашев – през годините 1926-1927, 1932-1933, 1941-1942.

5.Професор протоиерей д-р Иван Гошев – през годините 1927-1928, 1932-1933, 1941-1942.

6.Професор д-р Иван Снегаров – през годините 1928-1929, 1933-1934, 1940-1941.

7.Професор д-р Димитър В. Дюлгеров – през годините 1929-1930, 1937- 1938 и зимния семестър на учебната 1942-1943.

8.Професор протоиерей д-р Христо Димитров – през годините 1930-1931, 1935-1936,1943-1944.

9.Професор д-р Христо Гяуров – през 1936-1937 и летния семестър на учебната 1944-1945 година.

10.Професор д-р Илия К. Цоневски – през годините 1948-1949, 1949-1950. Същият изпълнява длъжността ректор (при отделянето на Факултета от Университета и обособяването му като Духовна академия) от 1.IX.1950 до 31.XII.1953 година.

11.Макариополски епископ Николай – изпълнява ректорски задължения от 1.I.1954 до 31.XII.1973 година.

12.Драговитийски епископ Йоан – изпълнява ректорски задължения от 1. I.1974 до 31.XII.1980 година.

13.Професор протопрезвитер к.б.н. Николай Шиваров – изпълнява ректорски задължения от 1.I.1981 до 24.XI.1989 година.

14. Левкийски епископ Неофит – изпълнява ректорски задължения от 24.XI.1989 до 26.VII.1991 година. От 26.VII.1991 година той е първият избран декан на възстановения Богословски факултет (1.VII.1991) до 10.XI.1992 година.

15.Професор к.б.н. Иван Денев Георгиев – декан на Факултета от 11.II. 1992 година до днес.

През изтеклите седемдесет години преподавателите в Богословския факултет (респективно Духовната академия) развиват активна научно-изследователска и учебно-преподавателска дейност. За това време са издадени общо 59 тома от Годишника с около 500 студии.

След възстановяването на Факултета започва издаването на нова серия на Годишника – първите два тома за учебната 1991-1992 и 1992-1993 година са вече под печат в Университетското издателство.

За времето от 1951 до 1993 година в Богословския факултет (респективно Духовната академия) са удостоени със званието „доктор хонорис кауза“ 16 души: Видински митрополит Неофит, професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков, Патриарх Кирил Български, Митрополит Николай Крутицки и Коломенски, професор Иван Снегаров, професор протоиерей Иван Гошев, професор Димитър Дюлгеров, професор Иван Марковски, професор Ганчо Пашев, професор протоиерей Христо Димитров, професор Христо Гяуров, професор Борис Маринов, професор Боян Пиперов, Макариополски епископ Николай, професор Илия Цоневски, включително един хабилитиран доктор на богословските науки – професор Тодор Събев за труда му „Самостойна народностна Църква в Средновековна България“ (1982).

За времето от 1955 до 1993 година 20 души стават кандидати на богословието: Тотю Пенчев Коев – за съчинението „Догматически формулировки на I-ви и II-ри Вселенски събори“ (1955); Тодор Събев Тодоров – за съчинението „Религиозно и нравствено състояние на християните през първите три века“ (1955); иеромонах Сергий Петров Язаджиев – за съчинението „Мисионерските речи на светите апостоли Петър и Павел в книгата Деяния на светите апостоли“ (1956); Николай Стефанов Шиваров – за съчинението „Отношението между законодателствата на св. пророк Моисей и Хамурапи откъм произход и съдържание“ (1958); протоиерей Симеон Нанков Симеонов – за съчинението „Литургическото дело на св. Патриарх Евтимий Търновски“ (1959); свещеник Радко Поптодоров – за съчинението „Съборното начало в живота, устройството и управлението на Църквата“ (1959); дякон Петър Попрадославов – за съчинението „Християнският катехуменат през първите пет века“ (1960); Румен Димитров Василев – за съчинението „Откритият при Айн Фешка древен ръкопис с текст и коментар на книгата на пророк Авакум – исагогическо и екзегетическо изследване“ (1964); архимандрит Климент Рилец – общо за богословското му творчество; свещеник Димитър Попфилипов Добрев – за съчинението „Образът на душепастира, отразен в съчиненията на светите Трима светители“ (1968); Николай Иванов Маджуров – за съчинението „Религиозно-философските възгледи на Михаил Василиевич Ломоносов в апологетическо осветление“ (1971); протоиерей Панайот Колев Памуков – за съчинението „Индивидуалното душегрижие чрез пастирски посещения на вярващите“ (1971); Христо Стоянов Христов – за съчинението „Протестантските мисии в България през XIX век“ (1972); Славчо Вълчанов Славов – за съчинението „Кумранските текстове с апокрифно съдържание и старозаветните апокрифи“ (1972); Иван Денев Георгиев – за съчинението „Св. Климент Охридски като проповедник“ (1972); Иван Желев Димитров – за съчинението „Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос – екзегетически анализ на Иоан 17-та глава“ (1982); архимандрит Пантелеймон Пулос (Гърция) – за съчинението „Български светии от времето на Първото българско царство“ (1983); Димитър Станков Киров – за съчинението „Божият образ у човека – богословско-антропологично изследване“ (1982); Иван Петев Димов – за съчинението „Учението на св. Григорий Богослов за Света Троица“ (1985); Любомир Ганчев Тенекеджиев за съчинението „Учението на св. Иоан Дамаскин за иконопочитанието“(1988).

Има още →

Седемдесет години Богословски факултет*

Публикувано на 28.12.202228.12.2022 от Dragan Bachev

Иван Денев

Идеята за откриване на Богословски факултет у нас се заражда още преди Освобождението от турско робство. Основаването на Българската екзархия през 1870 година налага необходимостта от високо просветени църковни кадри. Идеята на църковно-народните ни водачи в Цариград за откриване на Българска гимназия и Български университет с Богословски факултет към него не могла да намери реализация поради липса на средства и на подготвени преподавателски кадри, както и поради последвалите политически събития – Априлското въстание и Руско-турската освободителна война от 1877-1878 година[1].

Първите и настойчиви постъпки за откриване именно на Богословски факултет (а не на Духовна академия или на Висше духовно училище) Светия Синод прави през 1908 година. В писмо (№ 2295 от 24 юни 1908 година) до Министерството на изповеданията той настоява за откриване на Богословски факултет към Университета с цел – подготовка на висши кадри за Църквата. Министърът на изповеданията Стефан Паприков (в писмо № 864 от 14 юли 1908 година) уведомява Синода, че е сезирал министъра на просвещението Никола Мушанов, който отговаря (писмо № 8780 от 4 юли 1908 година), че „този въпрос ще се има предвид от страна на повереното му министерство“[2].

Въпреки всичко Министерството на просвещението внася Законопроекта за народното просвещение в Народното събрание, без да придвижи въпроса за откриването на Богословски факултет. В ново писмо (№ 3577 от 29 октомври 1908 година) Светият Синод отново настоява пред министъра на изповеданията да се открие Богословски факултет. Но и след тази акция от страна на Синода Народното събрание приема Законопроекта (26 февруари 1909 година), без да придвижи въпроса за откриване на Богословски факултет[3].

Отказът на правителството да внесе в Законопроекта за народното просвещение въпроса за откриването на Богословски факултет към Университета и поведението на Народното събрание по този въпрос не обезкуражават Светия Синод. В ново писмо до министъра на изповеданията (№ 1289 от 24 април 1909 година) Синодът отново обосновава настояването си за откриване на този факултет и за улеснение предлага той да бъде открит при Софийската духовна семинария. На преден план излиза въпросът за сграда на факултета. В същото писмо до министъра на изповеданията Светия Синод предлага събраните след 1895 година суми за въздигане на паметник на Българската екзархия да се използват за построяване на сграда за Богословския факултет – именно като паметник на Българската екзархия; Синодът моли да му се възложи със събраните по фонда средства да построи тази сграда, но правителството продължава да се колебае дали все още е назряла необходимостта от висше богословско образование у нас.

Протакането на въпроса за откриване на Богословски факултет към Университета от страна на правителството налага Светия Синод да промени искането си – вместо факултет към Университета той предлага да се открие „Висше богословско училище“ под негово ведомство. Синодът отново настоява фондът за „паметник на Екзархията“ да се използва за построяване на сграда за „Висшето богословско училище[4]“.

За място за построяването на тази сграда се предвижда да се даде даром старо митрополитско място на площад „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“) – там, където се намира факултетът и сега[5].

Искането на Светия Синод намира реализацията си обаче едва при Иван Евстатиев Гешов като министър на изповеданията, а след това и като министър-председател. Силно подкрепя идеята за откриване на „Висше богословско училище“ и секретарят на Министерството на изповеданията – Стефан Костов.

Верен на своята идея за откриване на Висше богословско училище, Светият Синод отправя ново писмо (№ 2244 от 25 май 1910 година) до Министерството на изповеданията. Министър Иван Евстатиев Гешов възприема идеята и внася синодалното предложение в Министерския съвет, който с постановление от 28 април 1911 година (I-во постановление, протокол № 33) удовлетворява искането на Св. Синод[6].

През следващата година (1912) Народното събрание гласува „Законопроект за разрешаване на Свeтия Синод да построи здание-паметник в столицата, което да служи за помещение на Висше богословско училище“ (Държавен вестник, 24 април 1912, № 91).

Съгласно клаузите на Законопроекта (чл. 1) строежът трябвало да възлезе на 500,000 лв., а фондът „за въздигане на паметник в спомен учредяването на Българската екзархия“ към 1 януари 1911 година възлизал на 200,000 лв. Недостигът на средства трябвало „да се покрие изключително със средства от Светия Синод“ (чл. 2).

Отдаден на търг през юли 1912 година, строежът на сградата започва в началото на 1913 година под ръководството на архитект Фридрих Грюнангер и завършва чак през 1922 година[7].

Наред със строежа на сградата Свeтият Синод се заема с организацията и подготовката по откриване на Висшето богословско училище. Своевременно той назначава и специална комисия, която да подготви учебен план, да посочи броя на катедрите, които трябва да се открият, както и броят на предметите, които трябва да се изучават. В състава на комисията влизат: Велички епископ Неофит, ректор на Софийската духовна семинария (по-късно Видински митрополит), протосингелът на Светия Синод архимандрит (по-късно Неврокопски митрополит) Макарий, началникът на културно-просветното отделение на Светия Синод протоиерей Стефан Цанков и университетските професори Васил Николов Златарски и Беню Цонев.

На 8 юли 1914 година Светият Синод определя и бъдещата професорска колегия на Висшето богословско училище, както и катедрите, които трябва да се заемат:

1.Архимандрит Стефан (тогава протосингел на Светия Синод, по-късно Софийски митрополит и Екзарх Български) – Катедра по пастирско богословие, омилетика и катехетика.

2.Протоиерей Стефан Цанков (тогава началник на просветното отделение на Светия Синод, по-късно професор и академик) – Катедра по църковно право.

3.Иеродякон Евтимий (командирован тогава да следва философия в Берн, Швейцария) – Катедра по основно богословие.

4.Милко Генов (тогава гимназиален учител в София) – Катедра по църковно-славянски език и литература.

5.Иван Спасов Марковски (тогава учител в Софийската духовна семинария) – Катедра по Свещено Писание на Стария Завет.

6.Александър Чучулайн (гимназиален учител в София) – Катедра по църковна история.

7.Протоиерей д-р Кръстю Ценов (тогава учител в Софийската духовна семинария) – Катедра по философия.

8.Ганчо Стефанов Пашев (тогава гимназиален учител в Плевен) – Катедра по нравствено богословие.

9.Данаил Ласков (тогава учител в Софийската духовна семинария) – Катедра по догматика.

10.Христо Попов (тогава учител в Софийската духовна семинария) – Катедра по Свещено Писание на Новия Завет[8].

След края на Първата световна война (в заседание от 27 декември 1919 година) Светият Синод назначава и първите професори във Висшето богословско училище (считано от 1 февруари 1920 година) – архимандрит Стефан и протоиерей д-р Стефан Цанков на определените им преди това катедри, като им възлага да подготвят условията за откриването на Висшето богословско училище, както и условията за провеждане на конкурс за професори и доценти на свободните катедри. Шест месеца след това (средата на 1920 година) Светият Синод назначава с двугодишен договор за професор във Висшето богословско училище новодошлите у нас емигранти – руските богослови:

1.Протоиерей Александър Петрович Рождественски (бивш професор в Петроградската духовна академия) – при Катедрата по Свещено Писание на Стария Завет.

2.Протопрезвитер Георги Иванович Шавелски (бивш професор по богословие в Петроградския императорски историко-филологически институт) – при Катедрата по пастирско богословие.

3.Александър Павлович Доброклонски (бивш професор по църковна история в Одеския университет) – при Катедрата по обща църковна история. (Доброклонски обаче наскоро се отказва и отива професор в Белградския богословски факултет.)

4.Михаил Емануилович Поснов (бивш професор по обща църковна история в Киевската духовна академия) – при Катедрата по догматика.

5.Архимандрит Тихон (бивш професор, по пастирско богословие в Киевската духовна академия) – професор по патристика.

6.Сергей Викторович Троицки (бивш доцент по църковна история в Новоросийския университет).

През март 1920 година Светият Синод решава бъдещите професори и доценти във Висшето богословско училище (временни и редовни) да бъдат назначавани чрез конкурс[9].

Има още →

Втори Родос – продължение 1 и край*

Публикувано на 26.12.202226.12.2022 от Dragan Bachev

+ Левкийски епископ Партений

«С Всеправославното съвещание тук отпреди две години нашата Православна църква откри нова ера в своята история и живот, следвайки една своя традиция още от апостолско време – да се третират възникналите проблеми на общи съвещания и даже събори в дух на единство и сътрудничество, за да се съблюдава светият принцип на общото единно действие. Както е известно, на онова Съвещание беше поставен проблемът за отношението на Православната църква към останалия християнски свят и за сближението, та дори обединението на църквите във всеправославна перспектива. Във връзка с това беше поставен и въпросът за отношението към Римокатолическата църква, който и се вписа в каталога на темите за бъдещия предсъбор. Но докато Православната църква вече отдавна се намира в контакт и в положението на диалог (разговор по различията между православието и другите християнски вероизповедания) с древните «малко отклонени» източни църкви, Световния съвет на църквите, Англиканската, Старокатолическата, Реформираната и други, не е така с Римокатолическата. Затова сега по повод разпратените от последната покани до Поместните православни църкви да изпратят свои наблюдатели за втората сесия на Втория Ватикански събор, Вселенската патриаршия реши, че е време Православната църква да вземе инициативата и да предложи на Римокатолическата църква нещо повече от изпращането на наблюдатели – отпочването на диалог с нея на равни начала. Това именно свое предложение Вселенската патриаршия докладва на братските Поместни православни църкви на това наше Съвещание.»

«Това предложение, което се прави в духа на Христовата любов и с искрено разположение към християнското единство – ние сме уверени – отговаря и на общото искане в нашата епоха за разбирателство и сътрудничество не само на християнските църкви, но и на всички добротворни духовни сили за обединено и резултатно отстояване разнообразните огромни проблеми и опасности, които застрашават човека и света, както отговаря и на великата мисия, която има Православието като решителен миротворен и зиждителен фактор в християнския свят и като ангел на благоволението и мира между всички човеци на земята. За изпълнението на тази своя света мисия, за която съществува голямо ожидание в света, Православието трябва смело да заеме позицията на действащия и канещия, а не да стои на позицията на зрителя, който само изчаква и приема покани».

«В този дух и перспектива Вселенската патриаршия поставя пред нас и за наша преценка това свое предложение за отпочване диалог на нашата света Вселенска Източноправославна църква с почитаемата Западна Римокатолическа църква, и се моли, резултатът от работата на нашето Съвещание да бъде както за доброто на нашата Православна църква, така и за построяването и провеждането на християнското единство»!

Тази реч с това предложение прозвуча за нас като изненада, защото ние бяхме свикани и нашите началства ни бяха натоварили с поръчението да обсъдим само поканата на Ватикана, дали да изпрати Православната църква наблюдатели на тамошния събор или не. А сега неочаквано Цариградската патриаршия прави предложението за диалог между двете Църкви! Но понеже времето беше напреднало, затова разискванията бяха отложени за следобедното заседание, което можа да започне едва в 18 часа.

Председателят формулира двата въпроса, с които трябваше да се занимае Съвещанието: изпращането на православни наблюдатели на Ватиканския събор и отпочването диалог с Римокатолическата църква на равни начала. Реши се, днес да се разгледа въпросът за наблюдателите, за който сме първоначално свикани, а утре – въпросът за диалога, който възниква едва сега.

Пръв говорѝ третият член на Цариградската делегация, митрополит Яков Филаделфийски, който изрази становището на своята Патриаршия… Въпросът за поканата на Ватикана се поставя пред нас втори път. Цариградската патриаршия била назначила комисия, която влязла във връзка с всичките православни църкви по тази покана и всички църкви се били изказали отрицателно. На това основание тя отговорила в Рим, че се моли да бъде работата на събора плодоносна и да се създадат условия, при които ще бъде възможна връзката между Православната и Римокатолическата църкви. Същевременно Майката Църква (той разбираше Цариградската) поставила пред Ватикана въпроса за диалог между православието и католицизма на равни начала. Затова ние сега не трябва да се спираме на изпращането наблюдатели, а да минем на въпроса за диалог.

Представителят на Александрийската патриаршия, престарелият митрополит Партений Пелусиотски, каза, че – доколкото помни – въпросът за взаимоотношенията на Православната църква с Римокатолическата трябва да бъде поставен на предстоящия Всеправославен предсъбор. Александрийската патриаршия смята, че не трябва да бъдат пращани православни наблюдатели на Ватиканския събор и че тя е напълно съгласна по това с «Великата Църква» (Цариград).

Представителят на Антиохийската патриаршия, митрополит Илия Алепски, намира, че изпращането на наблюдатели във Ватикана противоречи на нашето православно учение. Духът на Римокатолическата църква е до такава степен различен от духа на Православната, щото именно той станал причина за разкола между двете Църкви. Сега изпращането на наблюдатели ще свидетелства, че Православната църква се намира в добри отношения с Римокатолическата, когато католическата пропаганда по нас се стреми да унищожи православието. Затова Антиохийската патриаршия е съгласна с «Великата Църква» и е против изпращането православни наблюдатели на Втория Ватикански събор.

Представителят на Иерусалимската патриаршия, архиепископ Аристовул Кирнакополски, заяви, че не трябва да се пращат наблюдатели във Ватикана, защото това нищо няма да ни даде. Ние желаем въпросът да бъде обсъден по-широко – въпросът за диалог, защото той покрива първия. С изпращането наблюдатели ние не ще можем да излекуваме тази язва на православния Изток – римокатолическата пропаганда, когато при един диалог работата стои по-иначе. Моля да се вземат хубави решения в дух на любов и на добре разбраните интереси на православието!

Митрополит Василий Жички заяви, че Сръбската църква и сръбският народ много са страдали от католицизма в миналото и до най-ново време. Затова и особено ако този въпрос смущава православното единство, то по-добре да не се пращат наблюдатели, за да не се смущава нашето единство. Щом има между нас противоречие, ние молим братята да се реши този въпрос в смисъл, да не се пращат наблюдатели!

В същия смисъл се изказа и митрополит Генадий Пафски, представителят на Кипърската архиепископия. По този начин от десетте представени Православни Църкви шест взеха становището да не се изпращат наблюдатели. Но взе думата митрополит Никодим Мински и Белоруски, представителят на Московската патриаршия, и каза приблизително следното:

Московската патриаршия смята, че въпросът за изпращане наблюдатели на Ватиканския събор спокойно може да бъде решен в положителен смисъл. Наблюдателите не са участници в събора, а имат само задачата да гледат и слушат, какво става там, за да докладват. Затова ние не виждаме противоречие между православието и изпращането на наблюдатели. Ако ли в това може да се види свидетелство за добри отношения, то същото нещо може да се види и в един диалог. А ние желаем да знаем, какво става на Ватиканския събор. Но не можем да вярваме на светския печат, който често изопачава истината затова нашите наблюдатели могат най-добре да ни информират. Едни отричат ползата, други виждат ползата от изпращането на наблюдатели. Характерна за православието е свободата – в практиката на Поместните православни църкви свободно са третирани много въпроси от характер недогматически и неканонически. В духа на тази свобода и трябва да решим въпроса. Нашата делегация смята, че всяка поместна църква сама може да определи своето отношение към поканата на Ватикана. Които изпратят наблюдатели, ще бъдат полезни на неизпратилите. А които не изпратят, ще дадат достатъчно всеправославно свидетелство за обидата на православието от римокатолицизма. Цял свят ни наблюдава. И ако ние решим въпроса свободно, то светът ще види свидетелство за нашата свобода, при което различното отношение към въпроса няма да наруши нашето всеправославно единство. А е желателно въпросите на нашето Всеправославно съвещание да се решават не само с болшинство, но и с пълно единство.

В същия смисъл се изказа и водачът на румънската делегация, Яшският митрополит Юстин: Поставени са пред нас два въпроса – изпращането на наблюдатели и отпочването диалог с Римокатолическата църква. Не е необходимо еднообразно отношение към тези въпроси от страна на Поместните православни църкви. Православието трябва да бъде единно по въпросите на догмите и каноните. Но първият въпрос няма нито догматически, нито канонически характер. Православната църква е влязла в отношение с протестантския свят. Не всички Поместни православни църкви са в Световния съвет на църквите, но този факт съвсем не нарушава единството на Православието. Нашите наблюдатели само ще присъстват на Ватиканския събор, по който начин ще ни въведат във връзка с Римокатолическата църква и ще ни дадат точни сведения за произшествията там. Всяка поместна православна църква може да прати или не свои наблюдатели. Това няма догматически или канонически характер, затова всяка поместна църква може свободно да си го реши. Румънската делегация смята, че необходимостта да се съхрани единството на Православието се явява твърде важен момент. А то ще се спаси, ако заедно решим, всяка поместна църква свободно да третира въпроса и да прати или да не праща наблюдатели.

И българската делегация застъпи тази права и логична позиция. Негово Високопреосвещенство митрополит Максим Ловчански на хубав руски език с гръцки превод изрази становището на светата Българска патриаршия и аргументирано защити становището да се разреши свободата – които православни църкви се смятат обидени от католицизма, нека не пращат наблюдатели, но които не са особено обидени, нека изпратят. И едното, и другото ще бъде еднакво полезно за Вселенското православие.

И последен говорѝ Пражкият митрополит Иоан, който е предстоятел на Чехословашката православна църква. Той каза кратко и ясно следното: Третираният въпрос има различно отношение към отделните автокефални православни църкви поради различните поместни обстоятелства на всяка една от тях. Има разлика между наблюдатели и делегати: делегатите са пълноправни членове на събора, а наблюдателите са само почетни гости без право на гласуване. Ние споделяме становището на Московската патриаршия, че всяка поместна църква може свободно да реши, дали да изпрати или не наблюдатели на Ватиканския събор. И аз заявявам, че нашата Православна църква ще изпрати такива.

На 28 септември – събота – Божествената литургия отслужи по желание митрополит Илия Халепски (Антиохийска патриаршия). В службата беше застъпен арабският език повече във възгласите, апостолското и евангелското четиво, но гръцките съслужители и клиросът четяха и пееха по гръцки. Особеност на митрополит Илия или на арабското богослужение трябва да бъде това, дето служащият архиерей не стои всред храма от началото на светата Литургия до «малкия вход», а на владишкия трон. Неразбраният език развличаше вниманието и малко разсейваше личната молитвеност. Но в момента на «Отче наш» стана нещо съвсем неочаквано: някъде изотзад на храма някой започна да пее Господнята молитва и то на български език! Всички изненадани се обърнаха да видят, кой е този певец: митрополит Максим Ловчански! Това беше истински сюрприз за богомолците, който направи силно впечатление. Епископ Георги Тримитунтски (Кипърска архиепископия) няколко дни по-късно вече в Атина ме питаше, дали всичките наши църковни мелодии са все така минорни. Гърците все още не можеха да повярват, че нашата Църква държи цялото музикално богатство на св. Иоан Дамаскин с всичките негови разнообразни осем гласове.

В 10 часа започна заседанието с някои встъпителни въпроси и дребни решения: четене и приемане на вчерашния протокол, коя делегация кога ще може да получи точни преписи от протоколите, четене и приемане на комюникето за вчерашното заседание и прочее. Родоският митрополит Спиридон прочете телеграмата, която получи от Цариградския Патриарх: Благодари на митрополита за изпратената телеграма и за прекрасния прием, който е оказал на делегациите. Моли да предаде на Съвещанието неговите сърадвания и топли молитствования!

Тогава взе думата митрополит Илия Халепски (Антиохийска патриаршия) и направи изказване, противно на вчерашното: «От вчерашните спорове се видя, че някои православни църкви искат да имат свободата да изпратят наблюдатели на Ватиканския събор. Понеже този въпрос не е от догматически характер и различното му решение от поместните църкви нищо няма да повреди на нашето православие, затова аз предлагам да се предостави на всяка църква свободата да си го реши според местните условия»!

С това предложение се съгласиха всички вчерашни противници. Само архиепископ Аристовул (Иерусалимска патриаршия) запита: «Но това не значи ли, че ние отричаме вчерашните си изказвания?» Обаче настроението си остана същото. Тогава Митрополит Генадий (Кипърска архиепископия) направи предложението, поне да не бъдат наблюдателите в епископски сан! Секретарят на Съвещанието формулира решението за гласуване: Нашето Съвещание в своето болшинство приема, всяка помества православна църква да действа свободно по въпроса за изпращането на наблюдатели на Ватиканския събор, само наблюдателите да бъдат презвитери или цивилни богослови, но не епископи! За това решение гласува целият пленум.

Има още →

Втори Родос*

Публикувано на 25.12.202225.12.2022 от Dragan Bachev

+ Левкийски епископ Партений

Вселенският събор представлява върховен орган за изразяване правилната верска мисъл и воля в Христовата църква. Той е боговдъхновен инструмент, който кове непогрешимите благодатни и общозадължителни формули на православната догматика и каноника. Православният свят признава седем такива събора – първия от 325-та и последния от 787-ма година.

Римокатолическата църква наброява много повече вселенски събори. Например, отпреди разделянето си от Православната църква (1054) тя брои поместния събор от 869-870 година в цариградския храм «Св. Софѝя» за Осми вселенски, на който Българската православна църква само пет години подир официалното всебългарско покръстване получила своята автокефалия и своя пръв архиепископ св. Иосиф Изповедник (Нови). А оттам нататък тя си свиквала още дванадесет други «вселенски», та всичко стават Двадесетият 1870 година, наречен «пръв Ватикански». Вече в наше време покойният Папа Иоан XXIII (Ронкали) свика Двадесет и първия, наречен «втори Ватикански», и можа преди да умре да проведе неговата първа сесия (12 октомври-22 декември 1962 година), а неговият приемник, Папа Павел VI (Монтини), проведе втората му сесия (29 септември-20 декември 1963 година).

Ватиканът покани православните църкви да изпратят свои наблюдатели-гости на този «вселенски» събор. Понеже Православната църква нямаше колективно становище по тази покана, затова разните поместни църкви различно се отнесоха към нея: докато Цариградската патриаршия не изпрати наблюдатели, Московската изпрати. За да се създаде еднаквост или даже различното отношение да изхожда от едно колективно решение, Цариградската патриаршия взе инициативата да се свика един «втори Родос»: второ Всеправославно съвещание на остров Родос, което именно да вземе колективното решение на православните Църкви по тази покана на Ватикана. Беше поканена и Българската патриаршия, която определи за свои делегати митрополит Максим Ловчански и епископ Партений Левкийски. След едно продължително колебание в датите – ту преди 9 септември, ту на самия 9 септември – най-после Цариградската патриаршия с телеграма от 19 септември 1963 година съобщи, че трябва да се намерим в Атина на 25-ти същия месец, поради което ние трябваше да излетим от София поне предния ден.

Изпратени на Софийското летище от митрополит Никодим Сливенски, ректора на Духовната академия епископ Николай Макариополски, викария на Софийската митрополия епископ Иосиф Знеполски, предстоятеля на гръцката легационна църква в София архимандрит Тимотей, предстоятеля на българската църква в Москва архимандрит Стефан, началника на протокола при Българската патриаршия архимандрит Горазд, протосингела на Софийската митрополия архимандрит Иоан, синодални и митрополитски чиновници, свещеници и цивилни лица, ние излетяхме благополучно в 17,45 часа. Нашият мощен самолет KLM ни понесе по познатия от 1961 година път за старославната столица на Елада – Атина. След като прелетяхме легендарния Пирин и под нас блесна светлата лента на епичния Вардар, устремена от север към юг, до нас се приближи любезната стюардеса, за да ни предупреди, че тъкмо сега летим над поразеното от стихиен земетръс Скопие. Направихме опит да погледнем от орловата височина на 6000 метра тежко наранения град, но доколкото можахме да видим, това бяха някакви хаотични руини и навярно твърде много човешко страдание!

В този момент се приближи и ни се представи един българин, Ал. Моров, родом от Скопие, а живущ вече много години в Торонто – Канада който имал там пътническа къща и дошъл в София и Варна да урежда условията за пътуването на американски туристи и курортисти за България. Споделихме общи съболезнования по случай тежкото нещастие на неговия роден град. По-нататък стана ясно, че той бил църковен настоятел на българския храм в своето американско местожителство, в който свещенодейства отец Васил Д. Михайлов, и затова добре е запознат с църковните работи. Стана дума за неприятните разногласия всред българската американска епархия. Той деликатно се опита да хвърли вината върху митрополит Андрей. Обаче ние бяхме чели протоколите на самочинния неканоничен «църковно-народен събор» в Детройт, дето дори не се споменава името на митрополит Андрей, а се обявява разкол от Българската православна църква. Следователно, не една личност е обвинена, а цялата света Българска Църква, която е известна като вековен крепител на българската народност и през времената, когато е нямало българска държава. Накрая той изказа надеждата, че тези работи ще се оправят подир някое време.

На Атинското летище се приземихме в 19,30 часа, дето ни посрещна Родоският митрополит Спиридон, домакин на остров Родос от църковна страна и пак натоварен със задължението на главен разпоредител, както беше и на «първия Родос» през 1961 година. Той беше придружен от своя вече стар епархийски проповедник, архимандрит Спиридон, който с известна гордост ни разказваше, че бил ръкоположен за иеродякон от покойния Цариградски патриарх Мелетий, а за иеромонах и архимандрит от покойния Атински Архиепископ Хрисостом I. Помислихме си, как гърците се чувстват като у дома си в толкова много православни църкви: и в Цариград, и в Александрия, и в Антиохия, и в Иерусалим, Кипър, Атина! Малко по-късно пристигна да ни посрещне един от тримата викарии на Атинската архиепископия, епископ Хрисостом, закъснял поради недоразумение по разписанието на самолета. Представители на Българската делегация в Атина ни очаквали на обикновения изход, а нас ни превели гръцките посрещачи през официалния, поради което сме се разминали. От летището бяхме отведени в хотел «Сесил» (столичния квартал «Кифисия).

В Атина бяха вече дошли и в същия хотел бяха настанени: руската делегация в състав – митрополит Никодим Мински и Белоруски (сега Ленинградски и Ладожски) и архиепископ Василий Брюкселски (Кривошеин); румънската делегация в състав – митрополит Юстин Яшски, митрополит Фирмилиан Крайовски и епископ Антим Търговищянски (Ника); чехословашката в състав — сам предстоятелят на Чехословашката православна църква митрополит Иоан Пражки и епископ Методий Требишовски; сръбската – митрополит Василий Жички и митрополит Владислав Херцеговински, към който състав се присъедини в Атина професор Траян Костич, както това стана и през 1961 година; цариградската – митрополит Мелитон Илиополски, който беше назначен от Цариградския Патриарх за председател на «Втория Родос», митрополит Хрисостом Мирликийски, който беше назначен за секретар на «Втория Родос», и митрополит Яков Филаделфийски; александрийската – с престарелия митрополит Партений Пелусиотски и митрополит Константин Леонтополски; антиохийската – с единствен митрополит Илия Хелепски; иерусалимската – с архиепископ Аристовул Кириакополски и архимандрит Герман, скевофилакс на светия Гроб Господен; кипърската — с митрополит Генадий Пафски, епископ Георги Тримитунтски и Андреас Мицидис, секретар на Кипърския архиепископ Макариос и преподавател в Кипърската духовна семинария. Не бяха изпратили свои представители Грузинската патриаршия, Албанската архиепископия, Полската и Финландската.

Двадесет и пети септември – сряда – беше един доста неблагополучен ден за нашето Съвещание. В 10,30 часа всички делегации в пълен състав направиха посещение на Негово Блаженство Атинския Архиепископ Хрисостом, бивш председател на «Първия Родос» от есента на 1961 година, като Кавалски митрополит. Събрани всички гости и домакини в големия приемен салон на Атинската архиепископия, нашият председател митрополит Мелитон Илиополски, поднесе на Атинския Архиепископ нашите почитания. Тогава последва един отговор, който изненада както негръцките делегати, така дори и самите гърци извън Еладската Църква. Ние бяхме чули за някакви несъгласия между Цариградската патриаршия и Атинската архиепископия по въпроса за поканата на Ватикана, поради които се забави свикването на нашето Съвещание. Обаче смятахме, че в спестеното чрез това бавене време са се срещали атински с цариградски представители и са съгласували становищата си, за да се стигне до свикване на Съвещанието, както съобщи Цариградската патриаршия в телеграмата си от 19 септември 1963 година: «всички предварителни въпроси са разрешени». А ето че становищата на двете страни са си останали непримирени. С един доста строг тон Атинският Архиепископ заяви, че неговата Църква е не само против изпращането на наблюдатели във Ватикана, но и против свикването на това Всеправославно съвещание, поради което тя няма да изпрати своя делегация в Родос. Историята свидетелства, как Ватиканът враждебно се е държал против нашето скъпо Православие чрез своята вековна политика: било чрез кръстоносните походи, които само ограбвали духовните и материалните ценности на православния Изток, било чрез подпомагане враговете на православна Византия, докато тя падна под турска власт, било чрез продължаващата безогледна римокатолическа пропаганда всред диоцезите на православните църкви. И апелира към всички нас строго да съблюдаваме догмите и каноните на светото Православие. В този смисъл той ни пожела добри успехи.

Разбира се, Атинският Архиепископ едва ли беше прав в категоричното си становище, бидейки прав в аргументите си. Ние знаем свидетелството на историята дори до днес, но тази аргументация можеше да бъде изнесена на Съвещанието в Родос от делегатите на Еладската църква, а не тази последната да се лъчи от всеправославното единство по такъв начин. А каквото се реши съборно, то ще трябва да бъде задължително за цялата Православна църква, която догматически и практически винаги е била «съборна».

Понеже вече беше обедно време, трябваше да се завърнем в хотела. Веднага след обеда се обадихме по телефона на Българската легация. Създаде се връзка и към 5 часа дойде една легационна кола да ни вземе. В легацията търговският сътрудник, г-н Златанов, ни прие много любезно и разговаря с нас по нашата задача на Родос и по църковните въпроси. Разговорът ни продължи доста време. Когато трябваше да си вървим, шофьорът не се намери. Тогава сам г-н Златанов застана на кормилото и ни върна в хотела. Той беше в Атина само от 3 месеца и малко я познаваше, но с питане лесно се оправихме без много лутане.

На 26 септември – четвъртък – сутринта отлетяхме с аероплан от Атина за Родос. Пак съзерцавахме от високо красивото Егейско море, което не се натрапва на зрителя толкова с безбрежната си водна маса, а по-скоро прилича на воден басейн, гъсто населен от острови и островчета. На Родоския аеродрум бяхме тържествено посрещнати от почетна рота и музика, които ни отдадоха военни почести. На автомобили ни откараха в град Родос – за всяка делегация отделна кола за през всичкото време, на която само шофьорите се сменяха според работните си часове. Широкият булевард и площад между катедралата «Св. Благовещение» и Димархиона (кметството) бяха препълнени с училищна младеж, граждани и люботни чужденци, които само това търсеха, кого и какво да фотографират. Тук, на открито, ни посрещна с приветствена реч градският кмет д-р Петридис, на която отговори нашият председател митрополит Мелитон. А южното слънце беше още твърде горещо, та с право един от руски говорещите делегати шеговито нарече това посрещане «солнечная вмставка» – «слънчева изложба»: всички се избърсваме от изобилна пот и фотоапаратите щракат ли щракат, а не отиваме на сянка!

След един кратък прием в Димархиона отправихме се в катедралния храм «Св. Благовещение», дето Родоският митрополит Спиридон отслужи тържествена «доксология» (молебен) за посрещането и произнесе вдъхновено приветствено слово. Той спомена като забележителни събития през годината скорошното юбилейно честване 1000-годишнината на атонското монашество, посещението на Елада и Родос от «духовния орел на Православието, честнѝя Предстоятел на светата Източна, Христова, съборна и апостолска църква» (той подразбираше Цариградския Патриарх), юбилейното честване на «уважаемия Предстоятел на Руската църква» от «изпълнението на православните Божии църкви», заседанията на централния и другите комитети при Световния съвет на църквите, дето прозвучало посланието на светите Божии православни църкви с мощния глас на Православието, – в същата тази година Православната източна църква изпраща своите представители да засвидетелстват своето всеправославно единство и своето твърдо решение, че благополучно ще продължат започнатото тук преди две години добро дело, макар «някои да си затварят очите пред една от най-актуалните и повелителни нужди» (той правеше намек навярно за поведението на Еладската архиепископия). Няма нужда да се казва, че Всеправославното съвещание е преди всичко дело и плод на Светия Дух, който пък е постоянният Утешител, Водител и Подател на всяко добро. И заедно с апостол Павел (2 Коринтяни 13:11) отправи пожелания към членовете на Съвещанието: «Радвайте се, братя, съвършенствайте се, утешавайте се, бъдете единомислени, живейте в мир, и Бог на любовта и мира ще бъде с вас»! Хорът изпя няколко многолетия и така молебенът по посрещането завърши.

Има още →

Всеправославното предсъборно съвещание на остров Родос – продължение 4 и край*

Публикувано на 24.12.2022 от Dragan Bachev

+ Левкийски епископ Партений

Днешният ден беше твърде претрупан за гостите с придвижване от място на място едно след друго. Връщайки се от семинарията, ние помислихме, че ще ни отведат в хотела за една малка почивка, защото между нас имаше и много стари хора. Толкоз повече че според програмата ние трябваше от паметника «Незнайният воин» да наблюдаваме религиозното шествие на благочестивите атиняни със старинната икона на св. Дионисий Ареопагит. Обаче по средата на пътя шофьорите завиха в обратна посока закъм Пирея и оттам за Сунион на 60 километра от Атина. Сунион е един висок хълм, който от 360 градуса на окръжността само на 60 градуса се държи за сушата, а останалото е в морето. И трябва да е бил голям и умен артист оня, който дал идеята на елините именно тук да построят величествен храм на Посейдон, бога на морето, – храм в стила, размерите и достойнствата почти на знаменития «Партенон» в Атина. Дотук се пътува по едно асфалтирано шосе все по морския бряг, приказно изрязан от алчната морска вода и с приказен изглед към морето. За съжаление флората е в същото окаяно състояние, както вече няколко пъти отбелязахме. Аз си представям, в колко степени би се повишила красотата на това място, ако тези фантастично красиви близки и далечни ридове и склонове бяха обрасли с някаква растителност! Колите ни изкачиха малко нещо под самия връх, дето има едно скромно питейно заведение и заслон от постоянните силни ветрове. И сега духаше бурен вятър. Въпреки това ние се изкачихме на самия връх, дето е храмът, макар расата ни да се развяваха като корабни платна чак до височината на раменете. Величествено място! Като че ли сте стъпили не върху твърдата земя на Сунион, а като че ли някаква огромна ладия или триера на класическото минало ви носи по морето – навсякъде море, осеяно с острови, примамливо ретуширани и прибулени от влажната синкава омара. Въпреки бурния гняв на Посейдон, който като да ревнуваше от нас своето пустинно спокойствие, ние разгледахме непоклатно стоящите вече хилядолетия прави колони на бившия храм, видяхме и собственоръчно издълбания върху една колона подпис на знаменития английски поет, лорд Байрон, който дошъл тук преди около 140 години да се бори за освобождението на Елада от турско робство и умрял тук – в Мисолонги през 1824 година. Обрулени и разрошени от яростния «евроклидон», ние слизаме долу до самия морски бряг, дето зад крепкия гръб на хълмистата суша вятърът нямаше абсолютно никакъв достъп. Тук е построен съвсем нов хотел «Егеон», в чийто ресторант щеше да даде гала-вечеря на Всеправославното съвещание професорският корпус на Атинския богословски факултет.

От името на хазяите говори деканът, професор Иоаннис Кармирис, чиято реч или по-добре академична лекция беше раздадена на всички гости в оригинал и в немски превод. Един недостатък в това отношение допуснаха братята гърци: даваха ни почти всички свои произнесени речи в оригинал или в преводи (с изключение на председателя, Кавалски Хрисостом, който почти винаги импровизираше), без обаче да отбелязват, кой и къде говори. Поради това ние сега при нужда не сме в състояние да си направим справки по тях. Но речта на професор Кармирис прави изключение в това отношение. Той говорѝ за вселенското православие като такова, което – според думите на св. Василий Велики – се стреми да включи в себе си «целия свят под слънцето». Но то трябва да възстанови своята апостолска и светоотеческа традиция на вселенска съборност, прекъсната по известни исторически причини от 787 година насам – VII-ми – последния за Православната църква вселенски събор. Така то ще издигне своите изповедници над дробящото национално съзнание до високата мисъл на апостол Павел, че в църквата няма «юдеин или елин» (Галатяни 3:28) и до всеправославното единство в Христа Иисуса. В това отношение са били знаменателни инициативи предсъборните съвещания в Цариград от 1923 година и на Св. Гора Атонска от 1930 година. А току-що състоялото се Всеправославно съвещание на остров Родос вече изготви в окончателен вид тематиката на бъдещия Всеправославен предсъбор, който най-после може да бъде свикан в най-близко бъдеще. Подготвителните работи ще трябва да бъдат възложени на висшите богословски школи в целия православен свят, и Атинския богословски факултет, както въобще еладската църковна общественост, вече е започнала системното разработване на предсъборните въпроси. Чрез това свое и външно проявено (покрай вътрешното) съборно единство православието ще даде за себе си свидетелство против разпространеното на Запад мнение от времето на протестанта Харнак до съвременния римокатолически богослов Бойер, че то не е застояло, вкаменяло и замряло християнско вероизповедание, а че живее в Божията благодат и че расте с Божий растеж (Колосяни 2:10). Накрая професорът вдигна тост за здраве и дълъг живот на «Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Атинагор I», който свика това Съвещание; за здраве и дълъг живот на «всички Блаженства, които председателстват светейшите православни църкви, и за благополучието на всички делегати, участници на тази трапеза, и най-после на всички, които се отзоваха на нашата покана и взимат участие в тази вечеря на Богословския факултет»! Благодари му от името на Всеправославното съвещание председателят, Кавалският митрополит Хрисостом. Късно вечерта на фарово осветление нашият дълъг автомобилен кортеж се завърна в столицата и хотела.

Следният ден – 4 октомври, сряда – беше посветен на едно преинтересно пътуване до Коринт с няколко спирки пътьом на забележителни места. Първата спирка направихме в края на самата Атина, за да се запознаем с едно оригинално в православния свят гръцко църковно-просветно учреждение, наречено «Апостолики диакониа» – «Апостолско служение». Построено е специално солидно здание, дето нашироко да се помести това учреждение. Директорът професор Фитракис обясни на гостите предназначението и очакваната полза за църквата от тази инициатива. Той каза, че докато в църквата е съществувал институтът на диаконисите, тогава жените и семействата са били добре христианизирани. И сега тази именно цел се предпоставя на «Апостолики диакониа». Тук постъпват жени не по-възрастни от 30 години, завършили своето висше образование в някой богословски факултет, за да получат в течение на един двегодишен курс специална подготовка за църковно-просветната си дейност с жените и в семействата. Намерението е, при всеки енорийски храм да има по една такава образована диакониса, която ще помага на свещеника: докато той работи с мъжете, тя ще работи с жените. Същевременно през време на курса възпитаничките на института помагат на църковното книгоиздателство. А една част от голямото здание е обособена за църковен студентски дом, дето биват приемани на пълен пансион и християнско възпитание студентки от всички научни специалности. Подир тази осведомителна реч на директора възпитанички на института поднесоха на гостите разни почерпки. И за наша приятна изненада между белите диакониси можахме да видим и една симпатична негърка от новоосвободената африканска република Уганда, която, за да бъде тук, трябва да е завършила Атинския богословски факултет. Изглежда, гърците водят някаква църковна православна мисия всред африканските туземци, щом имат на този континент една Александрийска патриаршия с митрополит в Картаген и даже в Судан. Но още на Родос ние се запознахме с две симпатични негърчета, студенти в Атинския богословски факултет, които много се привързаха към нас българите и изразиха желание да посетят някога нашата страна. От тях ние узнахме, че в Уганда има православен епископ от местен произход. Неслучайно императорът на Етиопия бил натоварил представителя на своята църква да заяви пред православните на конференцията за мир в Прага от миналата година, че цяла Африка е жадна за православие. И това е самопонятно за психологията на този континент на доскорошното колониално робство, което е било предшествано и следователно провеждано от мисиите на римокатолицизма и протестантизма: ако вече езичеството няма почва в нашия век даже всред африканските народи, то из сред християнските вероизповедания само православието не е свързано с омразната за тях колониална политика.

Като говорим за «Апостолики диакониа» не можем да не споменем и за друга една известна организация в Еладската църква, наречена «Зои» – «Живот». В нея членуват образовани гърци, най-често богослови, които се посвещават така всепредано на църковнопросветна дейност, понеже по силата на дружествения устав те се отказват дори от брак докато членуват в «Зои». Много хубави популярни монографии на богословски, философски, педагогически и исторически теми са написани от членове на «Зои» и са издадени от издателството на « Зои». Основал я някой си архимандрит Евсевиос Маттопулос, който умирайки през 1929 година оставил по завещание за свой заместник архимандрит Серафим Панакостас. Когато да умира този последният (1954), по същия начин оставил за свой заместник архимандрит Георгиос Димопулос. Обаче след около пет години една партия в «Зои» издига чрез избор – уж по завета на Серафим – за председател на организацията архимандрит Илия Мастрогенопулос. Тогава се създава разцепление, като авторитетният професор П. Трембелас заедно със своя любимец архимандрит Георгиос и някои свои съмишленици основаха ново дружество под името «Сотир» – «Спасител». Сега вече духовете се успокояват и разцеплението отива към изглаждане.

Има още →