(Към християнската философия на историята)

Димитър Пенов

1. Първоначалният мир

Християнството е религия на мира в абсолютния, космичен смисъл на думата. Защото то учи, че първоначално, когато е излязло от ръцете на Твореца, цялото творение е било в красота, хармония и мир. И макар впоследствие злото да е внесло дисхармония, грозота и размирици в живота на човека и на вселената, Сам Синът Божи е слязъл от небето, възстановил е хармонията, примирил е света с Бога и затова всички, които Го слушат и следват, имат с Него, чрез Него и в Него – мир. Това е основната същност на християнството.

Седем пъти, според първата глава на книгата „Битие“ Бог при сътворяването на отделни части от света с вътрешна радост и задоволство виждал, че създаденото е добро (Битие 1:4, 10, 12, 18, 21, 25, 31). Последният път дори, когато било завършено и сътворението на човека, се казва, че Бог видял всичко, което бил създал, и ето, „беше твърде добро“ (1:31). 

Нас в случая не може да ни занимава антропоморфичният начин, по който битиеписателят – с оглед на своите някогашни читатели се изразява за преценката на Бога. Защото ясно е, че Бог не е „видял“ творението едва след създаването му, а го е знаел и „виждал“ винаги. Важното е, че то се оценява като добро и много добро. А това разбира се не е само в тесен нравствен смисъл, както ние днес говорим за добро, а е било и в естетически, и дори в телеологически смисъл: то е добро, защото е хармонично и красиво и защото е в състояние да изпълни отреденото му предназначение, отредената му цел – да служи на доброто (Ефесяни 2:10).

Доброто на творението се изразявало и в пълния ред, който владеел в него. Над всичко стояла Божията воля, волята на Твореца. В изпълнение на нея служат небесни войнства. Под тях е човекът като последно по време творение, на когото пък е подчинено всичко земно: морско и сухоземно, надземно и подземно (Битие 1:28). Той е поставен в Райска градина, в която има всякаква красота и всякакви плодове. Поставен да я обработва и пази (Битие 2:5, 15), да се наслаждава на красота и изобилието ѝ и сам да я краси, не само чрез това, че ще я обработва и пази, но и чрез собственото си присъствие в нея, бидейки той самият последното най-хубаво Божие земно творение[1]. Човекът се подчинява с доверие, благодарност, благоговейна почит и любов на това, което е над него; радва се и прилепва сърцето си към това, което е равно на него (Битие 2:23-24), и владее това, което е под него. Като е тъй всяко нещо на своето място и в своите функции и като е то творение подчинено на едната обща Божия воля, желаеща доброто и радостта на всичко, особено на човека, тогава има навред мир и ред, хармония и райска радост.

Св. Василий Велики в своите беседи върху шестте дни на творението изтъква, че вече самото посочване, че Бог е „сътворил“ света (в първия стих на „Битие“), разкрива величието на хармонията и мира в света, защото е велик светотворческият Божи Разум. “Премъдрият Моисей – пише той – желаейки да покаже, че светът е художествено произведение, достъпен за съзерцаване от всекиго, така че чрез него се познава премъдростта на неговия Творец, не употребил друга дума, а казал: „В началото Бог сътвори“. Не „направи“, не „произведе”, а „сътвори“. Мнозина си представяли, че светът съществува от вечността, или че от само себе си се е създал като някакъв отобраз Божието всемогъщество. Затова и когато признавали Бога за причината на света, считали Го като причина несъзнателна, непроизволна, както тялото е причина за сянката или сияещото тяло – за сиянието. Пророкът поправя тези лъжливи мисли като употребява особено точна дума, казвайки: „В началото Бог сътвори“. Бог станал за света не само причина, на битието му, но го сътворил тъй, както добрият твори полезното, мъдрият твори красивото, могъщият твори великото. Така пророкът показва в Бога художник, който като пристъпва към създаването на вселената, свързва нейните части една с друга и произвежда целесъобразно, вътрешно съгласувано и хармонично цяло[2].

2. Начало на война

Мирът и хармонията траяли до онзи момент, когато на самия връх на творението, в сферата на ангелите дошло отпадане от Божията воля, проявило се отрицание, противоборство, вражда.

Ангелите на всичките си степени били създадени свободни, а това значи, че можели по своя воля да останат при Бога и с Бога, или пък да се отделят от Бога и да се надигнат против Него и Неговата воля. Защото ако не бяха свободни, това би било насилена механична хармония. Дори най-високо поставените в духовната иерархия били най-много свободни. Но ето, че тъкмо поради свободата и поради гордостта, че са на върха на творението, забравяйки тварността си и желаейки да се премерят с Твореца, те се отдалечили от Бога, обявили се против Него и станали завинаги Негови врагове – напуснали дотогавашното си жилище и служение. Кратко и ясно го казва св. апостол Юда: „Ангелите, които не опазиха своето началничество, а напуснаха жилището си, (Бог) запази във вечни окови, в мрак за съда на великия ден“ (Юда 1:6).

Ние не можем лесно да вникнем в някои подробности на произлезлия космичен разрив. Защото ясно е, че преди да се дойде до откритата вековечна вражда и война против Бога, най-напред се прокраднало едва забележимо недоверие и съмнение към Него и Неговата благост. Гордостта, която произлязла от притежаваните високи лични качества и от повереното високо, господствено, началническо положение, замъглила съзнанието за бездната между Твореца и творението, затворила сърцето и пресякла благодарността, доверието и любовта за дадените качества и положение. А дойдат ли съмнението, недоверието, неблагодарността и омразата, лесно се преминава в открита вражда и война. Така и станало. И колкото били по-високи качествата, положението и близостта до Бога в Неговите жилища, в бащиния Дом, толкова по-непримиримо и ожесточено станало богоборството на отпадналите и отдалечените от Него бивши ангели.

Има още →