Иван Йовчев

Изключително печален момент за българската църковност е закриването на вековната Охридска (Българска) архиепископия. Но това тежко събитие не сломява духа на българите в Македония, които след няколко десетилетия започват борба за възстановяване на църковната независимост, противно на нагласата по този въпрос на Цариградската патриаршия, която постоянно се противопоставяла на желанието на българите за избиране на български владици и въвеждането на църковно-славянски език в богослужението[1].

Един пример от град Охрид за началото на борбата на българския народ срещу гръцкото духовенство илюстрира същността на това явление. Против Йосиф, вторият гръцки митрополит на Охрид след закриването на Охридската архиепископия, протестирали жителите на град Преспа, които изпращат петиция до османското правителство. От своя страна охридското население изпровожда делегация до Високата порта, която долага за тиранията на митрополит Йосиф и търси помощта на правителството за смяната му. Изглежда оплакванията били успешни, понеже скоро митрополит Йосиф е сменен, но на негово място е изпратен отново грък – епископ Дионисий, който също така не се понравил на народа.

В началото на 1859 година епископ Дионисий е сменен от поредния гръцки епископ – Йоаникий от Елбасан, което не удовлетворява охридското население, защото у него отдавна се е зародила идеята да имат български владика. След смъртта на епископ Йоаникий, охридчани отправят молба до Цариградската патриаршия да им се изпрати за митрополит Авксентий Велешки, иначе били готови на съпротива. От своя страна Патриаршията държала да въдвори епископ Мелетий Велички, на което охридчани решително се противопоставили. Молбата на охридските жители не е изпълнена, след което на 20 януари 1860 година последвало резонното им обръщение към Патриаршията. Този път молбата им била да бъде изпратен за владика или епископ Иларион (Макариополски), или епископ Авксентий (Велешки)[2]. Патриаршията и този път не дала отговор, което предизвикало охридското население за четвърти път да изпрати на 2 февруари 1860 година писмо, с което моли за изпращането в Охрид на един от двамата желани от тях епископи. Това подразнило Патриаршията, която въпреки желанието на охридските жители, изпратила епископ Мелетий без да се плаши, че ще предизвика голямо брожение сред народа. Но както може да се предположи, това действие предизвиква моментална реакция сред населението, което от този момент нататък повежда постоянна борба против Мелетий, продължила повече от едно десетилетие, до смяната му с екзархийския митрополит Натанаил (Кучевишки), избран за Охридски митрополит през 1872 година, но получил берат (указ) едва след две години, през 1874 година[3].

Известни са още десетки подобни случаи от най-различни населени места в Македония, които не е нужно да се привеждат като доказателство в подкрепа на идеята на българите от Македония за установяване на независима Българска православна църква, като контрапункт на опита на Цариградската патриаршия за елинизиране на българското население по тези земи. Така, след дългогодишна борба срещу фанариотската политика на Цариградската патриаршия, през 1870 година българското църковно-национално движение постига своята набелязана цел.

В петък, на 27 февруари 1870 година, султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, автономна от Вселенската (гръцка) патриаршия. На следващия ден – 28 февруари, събота, Тодоровден, великият везир Али (Аали) паша извикал членовете на двустранната българо-гръцка комисия, за да им връчи по един екземпляр от фермана. Българските представители Гавриил Кръстевич и Иванчо Хаджипенчович веднага отнесли ценния и дългоочакван документ в столичния квартал „Ортакьой“, където се помещава привременният български Свети Синод, и го предали на владиците[4]. Според фермана първата епархия на Екзархията в Македония е Велешката[5], а две години по-късно и други две епархии са присъединени към нея – Солунска и Скопска – след официално проведената анкета (истилям), която установява, че повече от две трети от жителите християни в тези епархии са българи[6].

С провъзгласяването на дългоочаквания султански ферман за учредяването на Българската екзархия[7], Османската империя окончателно разрешила създаването на самостоятелна Българска църква, въпреки че според шериата признаването на самостойна църква означава и признаване на самия народ, което в дадения случай е във вреда на самата Османска империя. Но тя го е сторила в противовес на елинизаторската политика на Цариградската патриаршия, която се стремяла към възстановяване на статуквото отпреди османското нашествие на Балканите. Разбира се, важна роля при взимането на решение за учредяването на Българската екзархия изиграла руската дипломация, защото без намесата на силните политически фактори този въпрос щеше да остане още дълго време неразрешен.

Още в края на 1861 година Високата порта изготвя ферман, в който не се разглежда въпроса за смесените епархии, което провокира несъгласието  на българските църковни представители. По-късно тя изготвя два проекта, които намират място при формулирането на фермана, издаден от султан Абдул Азис на 27 февруари 1870 година[8]. Цариградската патриаршия посреща с несъгласие този акт на османското правителство и го обявява за неканоничен[9]. Мотивът на Патриаршията не отговаря на истината, понеже в приетия ферман е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 година, както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка комисия от 1869 година. Освен това по същество ферманът с нищо не нарушава историческите права на Цариградския патриарх, нито светите канони, приети на Вселенски и Поместни събори. Пет члена от фермана (3, 4, 6, 7 и 9) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската патриаршия и дори в известна зависимост от нея[10].

Това, което смущава Цариградската патриаршия във фермана е чл. 10, който определя духовната юрисдикция на Българската екзархия, като посочва само част от епархиите, където българското население се оказва преобладаващо: Русенска, Силистренска, Преславска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без град Варна и без близо двадесет села по крайбрежието на Черно море до Кюстенджа), Сливенски санджак без градовете Анхиало и Месемврия (днес Поморие и Несебър), Созополска каза без селата по крайбрежието, Пловдивска епархия без градовете Пловдив, Станимака (днес Асеновград), девет села и четири манастира. За остана-лите области със смесено население (от Тракия и Македония) се предвижда да се проведе всенародно допитване и ако 2/3 от православното население пожелае, може да се присъедини към Екзархията. Точно това най-много възмутило Цариградската патриаршия[11].

Има още →