Здравко Кънев

                           „Със словото си поучи езичниците
 на Божията вяра” (из тропара)

Надсловът на тазгодишните докторантски четения[1] отправя мисълта ни, с признание и благодарност, към св. Климент Охридски, който успя със „словото си да наставлява човеците“ и така, на разбираем език, да бъде прославено истинското Слово, чрез Което всичко е станало (Иоан 1:2).

Настоящата статия е опит накратко да се открои какво е разбирането за словото в трите монотеистични религии (наричани също и Авраамични) – юдаизма, християнството и исляма. Също накратко ще маркираме и осмислянето на словото в юдейската религия, която ги предхожда и, в която, както е видно още от първите редове на ТАНАХА[2], то (Словото) има изключително място и значение.

Макар предложената статия да има въвеждащ за проблематиката характер, тя цели да изведе и подчертае базисните семантични разлики между трите монотеистични религии относно разбирането за словото, от една страна, а от втора – да проследи разбирането за логоса на древните философски школи, тъй като те значително влияят върху последващото развитие и осмисляне на това понятие, а именно – като слово с живително действие.

Още повече, че ако в исляма словото се възприема като две константи – калима Аллах (Иса ал-Масих) и Коранът (като низпослано слово от Аллах), то в християнството – Словото Божие е Господ Иисус Христос – Второто Лице на Светата Троица, чрез Когото всичко е станало и нищо от онова, което е станало, не е без Неговата сила и творческо действие. Свещеното Писание се нарича – Божие Слово, то е дадено чрез боговдъхновени мъже; Духът Господен е говорил чрез тях (Старият Завет), а в новозаветното време[3] – Словото оживя и благовести в личността на Богочовека Иисус Христос.

Разбирането на юдаизма – словото като творчески акт на Бога

В начало беше Словото – за всеки читател на eвангелието според св. евангелист Иоан Богослов е безспорна смисловата връзка на това в начало с другото в началото от първа глава на книга Битие и изобщо от целия библейски корпус: В начало Бог сътвори небето и земята. Битиеписателят ни казва именно как Бог е сътворил битието от небитие – чрез Словото Си. „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Битие 1:3). Творецът извежда творението Си в битие, обръщайки се към нещата и те започвали да съществуват[4], Бог по думите на отец Иоан Майендорф, е „не само изначалният двигател и цел на сътворението, но и крайният смисъл…“[5]. Юдаизмът и християнството използват семантичното разбиране за словото не просто като действаща причина, според аристотелистко-схоластическата терминология, но и като функционална причина – времево начало на световния процес, а също така е и „формална”, и „целева” причина на съществуващото.

Когато говорим за Слово Божие, религията, която първа получава и разпространява това слово, е юдаизмът. Разбирането за словото в Древен Израил е, че то, като слово от Господа, поражда живително действие, защото е „изпълнено със сила и могъщество, и изречено веднъж, то така сигурно ще се сбъдне, че сякаш събитието вече се е състояло“[6]. Тук се откроява представата, че изреченото слово, поражда и съответно действие; разбиране, което е не само по отношение на Божиите слова, но и по отношение на човешкото слово, което изречено веднъж, е като обет пред Бога (Яхве), който трябва да се спази. Интересно за юдейската религия е, че, често словото се отнася не само към случващото се в Израил, но и до бъдещите събития, които предсказват и известяват идването на обещания Месия[7].

Древноегипетското разбиране за словото е, че поражда творческо действие, но, за разлика от разбирането в юдаизма, то тук, освен творческа способност, се наблюдава магическа сила и природа, като по този начин се явява еманация на божеството. Следователно разбирането е, „че съответното божество, което изрича словото, има отчасти магично, натуралистично и до някаква степен пантеистично отношение към света“[8].

Според юдейското разбиране Божието слово не само твори, но също и изцерява, избавя човека от загуба, извършва чудеса, възкресява и избавя всички, които му се уповават и, които се вслушват в него. Словото на Господ (Яхве) не се разбира само като посредник на Божието творческо слово, а, че самото то твори (Битие 1:3; Битие 1:26-27; Битие 2:7 и други).

В екзегетическата мисъл, когато се набляга върху смисъла на творческото Божие слово, множеството тълкуватели от равинската традиция, а също така и на светоотеческата православна традиция, отправят поглед към обещанието за идването на Месията, Който ще спаси света от греха и ще помири творението с Твореца. „Следователно Словото Божие се очаква и на него човек изцяло се уповава“. Тук се разбира словото като откровение, а смисълът е отправен пророчески към въплъщението на Бог Слово и Неговите благодатни слова (Лука 4:22[9]).

Възприемането на Словото Божие според Стария Завет е като за живително творческо слово, което има силата да твори. Чрез верността към словата Господни религията на праотците Авраам, Исаак и Иаков е насочена към Онзи, Който в последните дни се облече в благодат и истина в лицето на обещания Спасител на света: Иисус Христос Господ, Който е въплътеното Слово Божие, Откровението на Отца и Второто лице на Единосъщната Троица, „Чрез Когото всичко е станало“ (Иоан 1:2).

Словото според ислямската традиция (калима)

На въпроса какво представлява това Откровение, това Слово на Бога, юдаизмът и ислямът ще отговорят еднозначно: Откровението е текст, книга на книгите, съответно Тора (и Танах като цяло) и Коран.

Коранът е свещената книга на мюсюлманите, която, според ислямската традиция, съдържа низпосланото от Аллах Откровение (Коран 2:23). Словото на Корана е получено само от Мохамед в продължение на около двадесет и три години (от тях десет в Медина и тринадесет в Мека)[10]. Мохамед само приема словото на Аллах и го изразява в проповедите си, което означава, че „от една страна, неповторимостта на Корана заема централно място в доказателствата на средновековните ислямски екзегети за чудото на пророчеството и неговата безспорна правдивост, а от друга се явява главно свидетелство за пророческия статут на Мохамед“[11].

Повечето сури (глави) на Корана са дадени чрез посредничеството на архангел Джибрил (Гавриил), а някои – направо от Аллах. Сподвижниците на Мохамед учат кораничното слово наизуст и го препредават устно, което е неизменно правило за изповядващите исляма, като в ново време за наизустяването на кораничния текст се дава специална титла – хафъз. При разпространение на кораничния свод първоначално са правени записи върху палмови листа и каменни плочи. Още по времето на Абу-Бакр, който е имам след Мохамед, негов сподвижник, а по-късно и халиф, текстовете са обединени и този първоначален вид на Корана, не се различава много от сегашния. Унифициран текст на Корана се установява окончателно по времето на третия халиф Осман (управлявал през 644-656 година), като всички прочити, които не съответстват на установената по реда и формата си книга, са унищожени[12].

Коранът, който е наричан още „книга на книгите“, съдържа 114 сури[13]. Сура означава „редица, ред“ (като в градежа на здание) и не се употребява за назоваване на глави в други книги – така се подчертава уникалността на Корана. Словото е материализирано в текста, вместено е в него от първата до последната буква. Не е случайно, че в еврейската религиозна традиция, която, заедно с християнството, предхожда новопоявилата се религия – ислям, толкова много се изчисляват буквите на Писанието, размишлява се над свойствата на буквите им и главно над техните числови значения (особено застъпено в кабализма). За юдаизма също не е чужда идеята за докосмическото предсъществуване на Писанието, която е окончателно разгърната в богословската рефлексия на исляма. Оригиналът, архетипът на Коран е съществувал и до сътворението на света; Мохамед е само посредник на книгата, която стои вечно при „престола“ на Аллах. Догматът за неповторимостта на Корана е гръбнакът на официалната ислямска доктрина за чудото[14]. Ислямското учение определя Корана като основно и вековечно чудо – доказателство за пророческия статут на Мохамед, а оттук – и за истинността на неговото послание: „Представата за чудото на Корана, от една страна, а от друга – представата за човешката природа на Мохамед, изграждат функционална двойка, като двете представи се обуславят една от друга, а разделянето им застрашава доктриналното ядро на исляма“[15]. Твърдението за неподражаемостта на Корана е базисно доказателство, с което мюсюлманското теоретично богословие (калам) борави както при потвърждаване истинността на вярата пред мюсюлманите, така и в полемиките си с представителите на другите религии[16].

В ислямската религия, както в юдаизма, се загатва, а в християнството в пълнота се изпълва, че Иисус Христос е слово, и е Онзи, чрез Когото е сътворено всичко и че Бог действа живително единствено чрез Него. Въпреки че в Корана Иисус Христос се нарича Слово (kalima) от Бога, Той е Божие творение и, за да изясни това, Коранът споменава Адам: „Примерът с Иса пред Аллах е като примера с Адам. Сътвори го Той от пръст, после му рече: „Бъди!” И той стана” (Коран 3:59). Коранът сравнява създаването на Иисус Христос с това на Адам, който също е сътворен от Бога без баща и дори без майка. Макар Иисус да бъде наричан Слово на Аллах,  в това се влага съвсем различен смисъл.

На няколко места в Корана Иисус Христос (Иса ал-Масих) е наречен Слово – при раждането на св. Иоан Кръстител (Яхия) – (Сура 3:39 – Родът на Имран), по-нататък в същата сура (Сура 3:45), където Аллах благосвества Мариам за Слово от Него, с името Иса Месията. В Сура 4:171 (Жените), където се упрекват хората на писанието[17], отново се напомня, че Иисус е словото на Аллах, и се подчертава, че синът на Мариям е само пратеник на Аллах (расул), а и Негово Слово[18].

Радко Попов отбелязва, че в Сура 19:34 (Мариям) е упоменато, че Синът на Мариям е словото на истината, а различните коментатори на Корана, дават няколко тълкувания относно определянето му като Слово на Аллах:

Иисус се нарича Слово, защото е роден по Божия заповед без баща и затова наподобявал останалата част от творението;

Иисус Христос е Божие Слово и Слово от него, защото съществува в резултат на божието слово и заповед (имр);

Иисус е Слово, защото е „пророчество“ и в един определен момент се отъждествява с послание, тоест от наби, той става расул Аллах[19].

В ислямската коранична традиция се утвърждава мнението, че Иисус Христос е като другите Божии творения, извикан за живот чрез Божията заповед (кун). Словото „бъди“ най-често се среща във връзка с Христос и веднъж във връзка с киямата[20], тоест Възкресението и съдния ден.  Според ислямската традиция Иса е един от големите пророци, той е възвестител на волята на Аллах, чрез  разпространяването на Инджил (евангелието), разбирано не като новозаветно писание, а като предаване на цялостното писание, като естествено допълнение на Тората.

И така, макар да определя Иса ал-Масих като Слово Божие (на Аллах), в Корана се влага съвсем друг смисъл. Ако в юдаизма се наблюдава определянето на словото като животворно и като такова, което произлиза от Бога като творческа сила, то, според исляма, единственият, който твори, е Аллах. Коранът е единственото негово слово, което е низпослано на земята, за да направлява падналия и объркан човек. Определението, което се дава на Иисус Христос като Божие слово (калима Аллах), се отнася само до неговото значение в исляма като велик пророк и като този, който е получил небесна книга (Инджил – евангелието) и я разпространява сред човеците.

Наред с различното разбиране за словото в исляма, се наблюдава и сакрализиране на арабския език, тоест на езика, на който, според ислямската традиция, е низпослан Коранът. Това напомня древноезическото възприятие за словото като еманация на божеството. Основно задължение на правоверния мюсюлманин е да чете и наизустява Корана на оригиналния арабски език, защото преводът му води след себе си и омаловажаване на писанието. Както уточнява православният богослов Клара Тонева – Ислямската религия „признава свещеното достойнство на другите религии, но като автентичен определя само Коранът[21]“. В Корана се подчертава богооткровеният характер и на юдаизма, и на християнството: „И дадохме на Муса Писанието, и подир него изпратихме един след друг пратениците, и дадохме на Иса, сина на Мариам, ясните знаци, и го подкрепяхме със Светия Дух…“ (Коран 2:87). От своя страна пък, най-ранното християнско изследване на исляма, се свързва с личността на св. Иоан Дамаскин, за когото съществен елемент от диспута с исляма е въпросът – доколко ислямското откровение е достоверно[22]. „След като твърдите, пише св. Иоан Дамаскин, че Христос е Слово Божие и Дух, защо ни порицавате като другарстващи? Защото Словото и Духът са неразделни от Тоя, в който са по природа. Та, ако в Бога е Неговото Слово, то ясно е, че то е Бог. Ако пък То е извън Бога, то според вас е безсловесен и лишен от Дух“[23].

Разбиране за словото според християнството:

На вярата на юдейските книжници в буквата на текста на Тората се противопоставят думите на апостол Павел: „Буквата убива, а духът животвори” (2 Коринтяни 3:6).

Срещу ислямското вярване в предсъществуването на Корана, тоест на текста, стои християнската вяра в предсъществуването на Иисус Христос, тоест на Второто лице на Светата Троица. Иисус Христос се е обръщал към хората с живо, устно звучащо слово, спрямо което записките на евангелистите са вторични. Църквата вече я е имало преди оформянето на новозаветния канон, а написването на Корана предшества изграждането на ислямската община.

Писанието е вътре в Преданието, в Църквата, а не обратното, което означава, че крайният, пределният отговор на въпроса – какво за християнина е Откровението – е: Самото Лице на Иисус Христос, на въплътеното Слово, изговорило, както казват отците на Църквата, тайната на безмълвието на Отца; явèн „образ на невидимия Бог” (2 Коринтяни 4:4; Колосяни 1:15), при това напълно истинен, защото е единосъщен с изобразяваното[24].

Кое е специфичното в християнското разбиране за Откровението в сравнение с юдаизма и исляма?

1. На християнството му е изначално чужда идеята за особен, „сакрален” език, докато за юдаизма такъв е еврейският, а за исляма – арабският, като и според двете религии, особено според исляма, преводът на писанието не е съвсем позволено дело.

Обратно, от самото начало евангелието възниква като прехвърляне на преданията за Иисус Христос от арамейски на гръцки език, като плод на преводаческа работа в широкия смисъл на думата. Христос е говорил на арамейски – според преданието, първоначалната версия на евангелието според Матей е написана също на арамейски, но запазеното от Църквата Четириевангелие е изцяло на гръцки – на езика, на който то е могло да бъде четено и разбирано от максимален брой поданици на Римската империя[25].

2. Само християнството е в състояние да постави земната природа на езика, на който ни говори Откровението, в осмисления контекст на догмата за Боговъплъщението и Божия кеносис. Човешката реч, в която облича Себе си Словото Божие, също е част от кенотичното снизхождане на Логоса поради любовта Му към нас. Християнството утвърждава, че във физически ограничената човешка личност „… телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9).

Когато разглеждаме разбирането на Логоса (Словото), е необходимо да подчертаем разбирането на евангелист Иоан, който нарича Иисус Христос λογος (Слово). Това понятие е широко употребявано във философските школи, които влагат различен смисъл в него. При Хераклит например заема основно място, а сравнението между разбирането за логоса у Хераклит и това при евангелист Иоан, се откроява следното:

– Логосът е предсъщестуващ;

– Макар философът никъде директно да не нарича логоса божествен, от някои фрагменти може да се заключи, че му се приписват подобни черти[26].

В учението на стоиците логосът е сила, която прониква цялото творение, без него не може да съществува нищо. При учението на стоиците е немислимо логосът да се въплъти или да има изкупително действие.

Юдейският учен Филон Александрийски определя от философска гледна точка логоса като божествена енергия на света[27].  Чрез Логоса Бог създава света и човека по Свой образ[28]. Логосът е една от основните мисли в творенията му, която в много случаи се разбира по-скоро като „посредник“ между Бог и творението, който (Логос) е сътворен веднага след самото творение, за да има посредник с Него[29]. Логосът при Филон е синоним на премъдростта, която е първовородна и начало на всичко, така е и логосът. Логосът е по-стар от всичко сътворено, явява се като светлина и образ на Бога, той е божествен, но не е Бог. Логосът слиза при хората, които са добродетелни, а на богопротивните се противи.

В Свещеното Писание на Новия Завет ясно се посочват деянията, които описват Христос като Слово Божие и като Второто лице на Светата Троица. Божието Слово като Свещено Писание е отправено към всеки един човек, особено към онзи, който се е отдал на греха и няма покаяние.

Словото Божие е откровение, обещание, свидетелство и уверение, че всеки може да се изцери и възкреси от греховната бездна чрез вярата в Господ Иисус Христос. Той може да ни направи слушатели, последователи и проповедници на Своето Слово, което е единственият гарант за истинността на Бог Слово, Господ Иисус Христос.

Никога до днес правомощността на човешкото слово не е била толкова явно, така видимо, толкова фундаментално обвързана от вярата в Словото, било в началото у Бога, в победата на Божието да бъде! над битието. Словото Божие е Богочовешко слово, защото извира от самото Слово и води към Него.

Днешният ΧΧΙ век е време на различно осмисляне и разбиране за словото: широко се злоупотребява с него и все по-често човекът се бори за „свободата“ му, която той самият е затворил и в пълнота е отнел значението ѝ, а сетне я довежда до състояние на логорея. Все по-често сме свидетели на отчуждение и затруднен диалог между хората, който в голяма степен е невъзможен, поради принципа: „аз му говоря, той ми приказва“.

Високата оценка на словото, неговото правилно и отговорно използване е и проява на култура, затова именно Божият призив към Авраам: „излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си“ (Битие 12:1), означава и културна промяна[30].

Когато разглеждаме словото, от една страна, като Писание на трите монотеистични религии, а оттук и като Откровение на Твореца, а от друга – според християнското разбиране за Въплътеното Слово Божие – Второто лице на Света Троица  Иисус Христос, при сравнение на трите религии, особено между християнството и исляма, можем да изведем следното: в някои аяти[31] Иса е наречен Слово (калима), а един от случаите е, когато се оповестява раждането на Яхия (св. Иоан Предтеча) (Срв. Коран 3:39). Словото на Аллах „бъди“ се среща 8 пъти в кораничния текст, като използването му е обвързано или с Иса, или с предстоящото възкресение от мъртвите в Съдния ден. В Корана обаче Иса ал-Масих не е Божие Слово в смисъла, в който се употребява в пролога на евангелието според св. евангелист Иоан.

Калима е най-точният еквивалент на „Логос“, а на български език – слово. На еврейски думата е давар, на гръцки – логос, която на арабски се превръща в калима. Текстът на Корана на арабски език се смята за предвечен, абсолютно съвършен и низпослан през VІІ-ми век. Ислямската постановка напомня учението за божественото Слово (Логоса), което произхожда от Филон Александрийски, и според което логосът е предсъществуващ преди писаното слово (във вид на Писание на монотеистичните религии).

Относно отношението между Словото и Бог Отец, според професор Николай Никанорович Глубоковски, разбирането на християнството за въплътеното слово Божие се разкрива именно в личността на Господ Иисус Христос, Който в отношението Си към Бог Отец проявява синовна теофания (Богоявленост) във времето, когато проявява Своя кеносис към човечеството.

Словото служи за изразяване на разума и е неделимо от Него[32]. Понятието λογος у Божия Син отбелязва вечност, личност и божествена същност, а всичко това ясно подчертава Божествеността на Иисус Христос, чиито думи са вечен живот (Иоан 6:68), и които и след свършека на небето и земята, ще пребъдват во веки (Матей 24:35). 

За християнството, което в пълнота осъзнава смисъла и целта на живото слово, думите Христови са потвърждение за изключителната стойност на изреченото слово. Думи, чрез които и за които в съдния ден, ще бъдем съдени. Да ни удостои Господ да бъдем при онези от дясно, които ще кажат: да бъде Господи, волята ти, а не при онези, от ляво, на които Господ ще каже: да бъде според волята ви.

Използвана литература:

Аверинцев, С. Слово Божие и човешко слово. https://dveri.bg;

Архим. доц. д-р Павел Стефанов. Някои наблюдения върху ислямската религия. https://www.pravoslavie.bg/;

Блашер, Р. Коранът. Враца, 2000.

Глубоковски. Н. Н. Бог-Слово. Екзегетичен ескиз на „предговора“ на Йоановото евангелие (1:1-18). Сп. Богословска мисъл, п.2/2004, ап. XIX, С. 2016.

Евстатиев, С. Ислямът. Кратък справочник. С., 2007.

Корбен, А. История на ислямската философия. С., 2000.

Майендорф, Й. Византийско богословие. Исторически насоки и догматически теми. С., 1995.

Маринова, Анна. Поглед върху значението на понятието „слово Божие“ в Свещеното Писание на Стария Завет. Сборник: Библия-Култура-Диалог, т.5, С., 2013.

Найденов, И. Равинатът и Писанието. – В: Класически и модерни измерения на религиозното откровение. Сборник с материали от конференции на тема: Библия и класическа древност. (Религия и контекст), С., 2009.

Павлович, П. Представата за чудото в ислямската религия.  – В: История и култура на древна Арабия. Студии. С., 2001.

Панчовски, Ив. Най-прекрасният: духовният образ на Иисус Христос. С., 1992.

Пеев, Й. Съвременният ислям. УИ, 1999.

Попов, Р. Иисус Христос в Корана. С., 2008.

Риболов, Св. Мястото на исляма в творчеството на св. Йоан Дамаскин. Сп. „Ориенталия“, 1/2007.

Св. Иоан Дамаскин. За Ересите. Ерес 101: Измаилтяни. Превод: Светослав Риболов. Сп. „Ориенталия“, 1/2007.

Свещен Коран. Прев. Проф. Цв. Теофанов.,С., 2008.

Вълчанов, Сл. Сп. Духовна култура, кн. 4/1973

Стаматова, К. Мюсюлманката между традицията и модерността. С., 2004

Стаматова, К. Защо ислямът не приема Иисус за Син Божи и Спасител? Сп. Богословска мисъл, 3-4/2003, VIII, С. 2005.

Стаматова, К. Ислямската представа за Иисус Христос. С., 2011.

Трайчев, Е. Преобразяващата сила на евангелското слово. https://www.pravoslavie.bg;

Трайчев, Е. Юдаизмът между двата Библейски завета (история, книжнина, значения). – В: Вяра и знание: Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност теология в Шуменския университет. Шумен, 2013.

_________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1]. Докторантските четения са проведени през 2019 година в Богословския факултет.

[2]. ТАНАХ – това е главната свещена книга на юдаизма, съдържаща в себе си основите на вярата и принципите на религиозния живот. Тя включва три свода текстове – тези на Тора (Закон), Невиим (Пророците) и К(Х)етувим (Писанията). Думата „танах“ се образува от началните букви на тези названия (бележка на автора). Богатата литература на юдаизма е свързана с непрестанното изпълнение на принципа за паралелно придържане към Тората и устната традиция и тяхното тълкуване. Вж. у Найденов, И. Равинатът и Писанието. – В: Класически и модерни измерения на религиозното откровение. Сборник с материали от конференции на тема: Библия и класическа древност. (Религия и контекст), С., 2009, с. 63, където авторът пише, че „…. до 70 година след Христа опазването и предаването на сборника със свещена литература е преди всичко задача на храмовото духовенство. След разрушаването на Иерусалимския храм отговорността се приема и продължава от юдейския равинат“.

[3]. Времето между Ездра и Неемия (V-ти век преди Христа) и времето на Иисус Христос е с продължителност над 400 години и в рамките между тези граници се разполага междузаветната епоха. Предвид че междузаветните данни обичайно се използват като историческа рамка във връзка с Новия Завет, то характерна практика е епохата да се разгръща до края на I век след Христа. Вж. повече у Трайчев, Емил. Юдаизмът между двата Библейски завета (история, книжнина, значения). – Във: Вяра и знание: Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност теология в Шуменския университет. Шумен, 2013, с. 84.

[4]. Аверинцев, С. Слово Божие и човешко слово. https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522 (09.07.2020 г.; 12:30 ч.)

[5]. Майендорф, Иоан. Византийско богословие. Исторически насоки и догматически теми. С., 1995, с. 171.

[6]. Маринова, Анна. Поглед върху значението на понятието „слово Божие“ в Свещеното Писание на Стария Завет. Сборник: Библия-Култура-Диалог, т.5, С., 2013, с. 12.

[7]. Месианската идея е най-ярко застъпена и пълно изразена в Свещените Писания на Древния Израил. Най-цялостно образът на Месия е обрисуван в пророческите книги, където, според професор Славчо Вълчанов, „месианските времена се представят като епоха на вътрешни преобразования за целия човешки род“. Списание Духовна култура, кн. 4/1973, с. 22. Сведения относно месианската идея сред културните народи преди Христа вж. у Панчовски, Иван. Най-прекрасният: духовният образ на Иисус Христос. С., 1992, с. 10-20.

[8]. Маринова, Анна. Цит. съч., с. 13.

[9]. Пак там, с. 16.

[10]. Свещеният Коран. http://religiology.org/religions/islam/holy_quran (25.05.2020 г., 21:00)

[11]. Стаматова, Клара. Мюсюлманката между традицията и модерността. С., 2004, с. 15.

[12]. Пеев, Й. Ислямът: доктринално единство и разноликост. С., 1982, с. 39; Според Р. Блашел, при изработването на кораничния канон могат да се различават три етапа: през първия (612-632), когато сам Мохамед проповядва, огласените му послания остават изцяло поверени на живата памет и се предават устно; през втория, започнал след смъртта на Мохамед (632 г.), се налага идеята за налагане на единен корпус, който да обединява индивидуално запазените послания; през третия – окончателно сформиране на кораничния канон през Х век с установяването на седем от прочитите за канонически. Вж. Блашер, Р. Коранът. Враца, 2000, с. 17-22.

[13]. Евстатиев, С. Ислямът. Кратък справочник. С., 2007, с. 113.

[14]. Повече у Павлович, П. Представата за чудото в ислямската религия.  – В: История и култура на древна Арабия. Студии. С., 2001, с. 181-235.

[15]. Стаматова, Клара. Ислямската представа за Иисус Христос. С., 2011, с. 85.

[16]. Според А. Корбен, каламът е схоластиката на исляма, една рационална диалектика действаща върху теологични понятия. Срв. Корбен, А. История на ислямската философия. С., 2000. С. 146.

[17]. Имат се предвид религиите, които предхождат исляма, и които са включени в Корана, като такива, които са изпратени от небето в определено време и към определен народ – юдеи и християни.

[18]. Попов, Радко. Иисус Христос в Корана. С., 2008, с. 112.

[19]. Пак там, с. 113-114.

[20]. Киямата е четвъртият от петте основни догмати (усул ад-дийн), които изграждат ислямската религия. Срв. Сура 75.

[21]. Стаматова, Клара. Защо ислямът не приема Иисус за Син Божи и Спасител? Сп. Богословска мисъл, 3-4/2003, VIII, С. 2005, с. 93.

[22]. Вж. повече у Риболов, Светослав. Мястото на исляма в творчеството на св. Йоан Дамаскин. Сп. „Ориенталия“, 1/2007.

[23]. Св. Иоан Дамаскин. За Ересите. Ерес 101: Измаилтяни. Превод: Светослав Риболов. Сп. „Ориенталия“, 1/2007, с. 36.

[24]. Аверинцев, С. Слово Божие и човешко слово…..(09.07.2020 г.; 20:30 ч.)

[25]. В римокатолическата традиция дълго време е поддържан статутът на латинския като сакрален, а руската православна традиция все още си присвоява този статут чрез църковнославянския език, но това са вторични явления с по-скоро културноисторическо, отколкото богословско значение.

[26]. Маринова, Анна. Цит. съч., с. 16.

[27]. Попов, Радко. Цит. съч., с. 115.

[28]. Битие 1:26-27; 2:7.

[29]. Лега, В. Филон Александрийски. https://www.pravoslavie.bg/ (25.05.2020 г., 22:00 ч.)

[30]. Трайчев, Емил. Преобразяващата сила на евангелското слово. https://www.pravoslavie.bg;
 (09.07.2020г.; 23:00 ч.)

[31]. Знамения (ар.) – Стиховете на Корана.

[32]. Глубоковски, Николай Никанорович. Бог-Слово. Екзегетичен ескиз на „предговора“ на Йоановото евангелие (1:1-18). Сп. Богословска мисъл, п.2/2004, ап. XIX, С. 2016, с. 204; 206.

Избражения: авторът Здравко Кънев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9cL