НЮ ЕЙДЖ*

От протестантизъм към Ню Ейдж и новоезичество: един български феномен

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Отношението към различните религии и религиозните общности у нас и по света най-общо може да бъде сведено до 3 основни вида:

– Безразлично отношение, базиращо се на религиозна неграмотност и духовна индиферентност.

– Безкритично и либерално отношение, одобряващо съществуването на всякакъв вид религии и движения на религиозна основа.

– Осъзнат и последователен плурализъм, отчитащ правото на всеки човек да изповядва дадена вяра при условие, че тя не засяга интересите, правата и свободите на останалите хора и на обществото като цяло.Dr. Desislava Panaiotova-PulievaКато неделима част от вселенското православие Българската православна църква споделя плуралистичната нагласа спрямо съществуването на различните религиозни вярвания. Не е необходимо да правим историческа ретроспекция, за да илюстрираме добре известната толерантност на православните християни, които – без да изпадат в религиозен релативизъм – съзнателно се стремят да виждат преди всичко Божия образ в другия, в различния по вяра човек. Същевременно Православната църква ревностно отстоява и пази догматичната, етичната и литургичната устойчивост на своето учение и духовен живот. Последното е особено важно за личностния и духовен интегритет на всички православни хора, съдейства за оздравяване и стабилизиране на духовния климат в обществото и безусловно подпомага цялостното развитие на народите по земята. Ето защо православието с тъга констатира отклоненията от пълнотата на Свещеното Писание и Свещеното Предание и с тревога се отнася към религиозните деформации, до които тези отклонения често водят.

В този пореден брой на нашия бюлетин се илюстрира именно рискът от смесването на православната духовност с други религиозни традиции. Подчертава се също и опасността от пълното отричане на православните догмати и канони, които за Църквата Христова са щит срещу всички „Троянски коне“, търсещи начин да я превземат, ако е възможно, отвътре и в края на краищата да я разрушат. За обществото православните догмати и канони винаги играят ролята на фактори, които носят благословение на съответния народ, поощряват отговорността, градивността и  цялостната стабилност на социалния му живот.

Настоящата статия се базира върху конкретни данни и свидетелства на пострадали хора, които са се измъкнали от здравата „прегръдка“ на  новопоявила се секта с български произход. Нейната деструктивна дейност беше извадена на светло в последните два месеца[1] благодарение на общите усилия на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“, наши видни учени и доблестни представители на национални медии като Би Ти Ви, ежедневниците „24 часа“ и “168 часа“ и други.

І. EPOCH (Ecclesia Protestanto Orthodoxa Catholico Hebraica), Градът на Христос или The City of Christ, Нови Ерусалим, Съборна църква, богомили, Институт по трансцендентна наука, Сдружение „Академия Орфика“, Тракийска църква са част от имената, зад които се крие една и съща българска секта. Тези имена също така отразяват и „еволюцията“, която изживява тази общност в периода от 1994 година до днес.

Създатели на общността.

ЕПОХ или Градът на Христос е създадена от двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски. Техните родители са протестанти, които дълги години посещават ІІ-ра Евангелска Петдесятна църква в София. Стефан и Цветан израстват в същата среда, а по-малкият брат Цветан за известно време дори е ръководител на младежката секция на тази протестантска общност, което не му попречва по-късно да работи и като псалт (църковен певец) в православния столичен храм „Св. Неделя“.

Цветан завършва музикалната консерватория „Професор Панчо Владигеров“ в София със специалност оперно пеене и не спира да търси пресечни точки между изкуството, душевната екзалтация и религията. Около 1992 година Цветан заедно със свои приятели и съмишленици гравитират около сектата на Георги Бакалов Слово на живот и активно участват в динамичните процеси,свързани с оформянето и разпадането на най-различни групи от протестантски тип.

По-големият му брат Стефан завършва у нас медицина, но в самото начало на демократичните промени емигрира в САЩ и заживява в Калифорния, където се бори за оцеляване и попада в различни религиозни групи, между които е и така наречената Мелхиседекови братя. Най-вероятно там у него се запалва идеята да основе собствена религиозна общност в България и за целта използва своя брат Цветан. Стефан е идеологът, Цветан е лицето на новата секта.

Възникване на сектата.

В средата на 90-те години на ХХ век Цветан Гайдарски е главен пастор на Нови Ерусалим. Впоследствие започва да действа чрез други лица. Така през 1998 година в Троян е регистрирано местното поделение 11 на Национален алианс „Обединени Божии църкви“ на името на Димитър Дакашев, съпругата му Мариела Дакашева и Мария Гайдарска, майка на двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски.

Междувременно Стефан дава насоки от Америка, а групата в България вербува нови членове сред всички християнски деноминации, включително и сред православните. Около 2000 година Цветан за пръв път споделя с Димитър Дакашев възхищението си от посланията, закодирани в иероглифите на гробните камери в египетските пирамиди, на които „се подчинявали дори и ангелите“. Цветан Гайдарски започва да се държи все по-безпардонно и да внушава на всички свои съмишленици, че е Божи пратеник, призован да поведе посветените в тайната общност, а на следващ етап да завладее и душите на всички вярващи от останалите деноминации.

През 2003 година започват радикални промени в идеологията и оформянето на култовите пространства на сектата, която провежда своите събрания в апартаменти в София на улица „Московска“ № 27, на площад „Славейков“ № 8, в Зона „Б-5“ (блок 5) и други[2]. Междувременно се правят опити за сформиране на групи и в градове като Троян, Бургас и други.

Сдружение „Академия Орфика“ е най-новото и обществено приемливо лице на сектата. Сдружението представлява класическа форма на сектантска мимикрия чрез културно-образователна дейност за „възраждане“ на древната тракийска култура. Директор на „Академия Орфика“ е Цветан Гайдарски; той, както и брат му не пропускат да изтъкнат, че са официално вписани в регистъра за меценати на Министерството на културата на Република България. Очевидно чрез някаква схема за дарения или сътрудничество това сдружение си е „закупило“ формално обществено признание в лицето на министерски чиновници, които или не подозират какво се крие зад този „меценат“, или проявяват непростимо безразличие. Така чрез „Академия Орфика“ братята Гайдарски работят в три главни направления: институционализиране на идеите и присъствието на сектата в българското общество; развиване на дейност, която им носи финансови приходи от представянето на „тракийски“ спектакли в читалищата из страната, от продажбата на книги, аудио- и видеоматериали и т. н.; и най-вече – „зарибяване“ за сектантските идеи на Гайдарски на нищо неподозиращите младежи и девойки, които с ентусиазъм се включват в живота на групите, ангажирани с музикално-поетични и танцови занимания по проектите на „Академия Орфика“. Изкуството е най-прекият път към сърцата и умовете на младите хора, които са много важна за братята Гайдарски целева група, от която те имат жизнена нужда за набиране на свежи, наивни и себеотдайни членове за тяхната секта.

Учение

Тръгвайки от либералното протестантство, свързано с „кръщаването със силата на Светия Дух“ и „говоренето на езици“ (евангелистко петдесятничество), сектата на братята Гайдарски с всяка измината година се отдалечава все повече от християнството. Постепенно или пък с решителна авторитарност Стефан и Цветан въвеждат в учението и практиките на общността окултно-масонски идеи и символи, кабалистични подходи, египетски езически елементи, медитация. След 2003 година братята все по-безцеремонно натрапват вярвания, уж свързани с тракийско-орфическите мистерии от древността. Без съмнение това е свързано с изобилието от археологически открития по нашите земи през този период. Стефан и Цветан Гайдарски добре се ориентират в културно-пазарната ситуация и се опитват да извлекат лични материални изгоди, флиртувайки с потребността на българина да се почувства наследник на велико минало, пък било то и безвъзвратно изживяло времето си езичество.

Ако дотогава водачите на сектата са се обличали в одежди, сходни с тези на православните и римокатолическите свещеници, и са се наричали „пастири“ и „епископи“, то през последните няколко години Цветан Гайдарски започва да използва и думата „жрец“.

Библията вече не е върховен авторитет за лидерите. Те се вдъхновяват от от окултистка и езотерична литература, от египетската „Книга на мъртвите“, от „древни тракийски писмена“, уж разчетени от Стефан Гайдарски и т. н.

Личността на Христос започва да се замества с образите на Орфей, с египетското слънчево божество Хорус с глава на сокол, и с някакво хибридно божество, което „Божиите пратеници“ наричат Тион Иисус, тоест слагат знак на равенство между вакханския езически бог Дионис и Спасителя на човечеството Иисус Христос. Също така се пропагандира божествеността на мъжкото и женското начало, което води и до обожествяване на човека.

Кулминация на идеологическото си видоизменение сектата изживява с публикуването на книгите на Стефан Гайдарски „Тракийски послания“, „Тракийски мистерии“ и най-новата „Тракийското Писмо Декодирано – ІІ“ (2006 година). Те излизат под авторското име – д-р Стефан Гайд. Днес тези книги са настолни за членовете на сектата и играят роля на „свещено писание“. Основната идея в тях е, че Орфей е пророчествал за Христос още преди Рождество Христово и че тракийското писмо предшества египетското и стои в основата на всички древни тайни религиозни знания, включително и в основата на Моисеевия закон, съхранен в Стария Завет.

Тук е мястото да напомним, че някои от най-видните български учени-траколози активно заявиха възмущението си, както от ненаучните публикации на Стефан Гайдарски, така и от факта, че чрез тях той разпространява сектантски идеи. Профeсор Валерия Фол, ст. н. с. д-р Георги Китов, профeсор Димитър Овчаров, профeсор Кирил Йорданов са някои от личностите, които през последната една година защитиха българската наука от поредното посегателство на самозванци и манипулатори, каквито, извън всякакво съмнение, са братята Гайдарски.

Практики

В началото сбирките на ЕПОХ преминавали в типично протестантски стил – молитвени събрания с пеене на протестантски химни, някои от които лично написани от Цветан Гайдарски. Към тях започнали да се прибавят и чисто инструментални изпълнения предимно на студенти от консерваторията в София, чрез което на последните се давало поле за изява, което допълнително ги привличало към членуване в сектата.

Въвеждането на нехристиянски практики като медитация и повтаряне на „тракийски мантри“ не закъснява. Бивши членове на сектата разказват, че по време на сеансите им се давали за повтаряне тракийски изрази, чието енергийно въздействие върху действителността било „преоткрито“ и „доказано“ от жреците на общността. Към подобни занимания са принуждавани и децата на членуващите в сектата, а това води някои от малолетните до психически отклонения и асоциалност, както свидетелстват техни загрижени близки[3].

Свидетелите потвърждават, че в „Градът на Христос“ широко се използва хипнозата, вследствие на която някои по-лабилни последователи получават пристъпи на холерична еуфория, пълно отчаяние или неуправляема агресивност. Там се практикува и така наречения ритуал „Оракул“, който – от гледна точка на православния духовен опит – представлява опасна смесица от хипнотично въздействие и демонично обсебване. Вследствие на участието си в този ритуал през 2005 година скулпторът Руси Русев полудява, след което напълно изчезва. И до ден днешен родителите му и семейството му – жена с две деца – нямат никаква открита следа и продължават да очакват неговото завръщане в дома им във Владая (близо до София).

С цел пълно контролиране на живота в сектата лидерите ѝ нарушават принципа за съхраняването на изповедната тайна. В съвета на „епископите“ на ЕПОХ се обсъжда всичко, което е научено за болките, дилемите и проблемите на членската маса. Така става възможно безпардонното направляване на отделните човешки съдби, както и на процесите в сектата като цяло.

Без да информират последователките си какво точно означава носенето на бели забрадки, гурутата в сектата заставят част от жените да изпълняват това предписание безпрекословно. Едва след напускането на сектата Зорница (32-годишна) разбира, че това я е задължавало да живее в безбрачие, за което личното ѝ мнение не е било потърсено.

Братята Гайдарски и техните най-близки сътрудници-„епископи“ никога не събират заедно всички свои последователи, а ги ръководят в отделни групи, които нямат никаква връзка помежду си. Те се състоят от около 10 човека и по правило дори не подозират за съществуването на останалите. Когато се появят недоволни или питащи членове, те биват пренасочвани към групата на вербовчиците, които всъщност вече не участват в никакви „богослужения“, а са натоварени със задачата да привличат нови членове към сектата. Осъзнаването на този факт от страна на някои вербовчици и духовната им неудовлетвореност са направили възможно излизането им от тази тоталитарна религиозна общност.

Когато някой член напуска сектата, се събират заседателите на Небесното Съдилище и издават присъди, които имат двойно действие – проклинат и унижават прогледналия човек и поддържат чувството за страх у заслепените последователи. Във връзка с напускането си на „Тракийската църква“  преди няколко години Димитър Дакашев и други хора като него са „осъдени“ от Небесното Съдилище по  следния абсурден и човеконенавистнически начин: „Понеже вашият съюз е без Божия Дух, неговото резцепление ще се разраства докако се разпръснете съвсем в сърцата и пътищата си. /…/ Това ще продължи докато останете сами, изоставени от всички близки и родственици около вас… /…/ Бог ще ви предаде на враговете ви и ще ви се случва това, от което се страхувате[4].“

Светилищата

Първоначалните домашни събрания на сектата на Гайдарски се организирали в помещения с украса, съчетаваща символични елементи с православен, римокатолически и протестантски произход. С времето обаче вътрешните пространства придобиват все по-ярък езически облик. В светилището на площад „Славейков“ и в други апартаменти започнали да се появяват египетски иероглифи и божества, окултни и масонски символи. Зад двата реда завеси, делящи „простосмъртните“ от лидерите на сектата, има две псевдоправославни изображения – на Христос и на подкупващо „свенлива“ жена, която трябва да представя св. Дева Мария. И двете изображения напомнят на православни икони, но нито Христос е с вписан кръст в нимба и със съпътстващите го букви Сый (гръцки O ΩN, ο ων =Вечносъществуващият), нито жената е посочена изрично като Майка Божия чрез църковнославянски или гръцки абревиатури. В капищата си жреците-“епископи“ имат тронове, а също и меч под ръка: вероятно за по-голям авторитет. Те кощунствено употребяват  хляб и вино като заблуждават последователите си, че това има нещо общо с Христовите Тяло и Кръв и с православното св. тайнство Причастие. Всъщност символиката е свързана не с Христовите изкупителни страдания, а с митовете за смъртта на Орфей и Озирис като метафора на сезонните цикли, плодородието и възраждането на земята.

Негативен опит на бивши членове на сектата

Зорница, Димитър и Мариела Дакашеви, Г. И. М., С. Г. и други бивши членове на сектата споделиха с нас, че в тази общност се извършат не просто неправославни и нехристиянски ритуали, но и неща, които заплашват цялостта на човешката личност и на семействата, тяхното благополучие, физическото и духовното им здраве.

–  Цветан Гайдарски изисква безпрекословно подчинение спрямо личната си воля. Има случаи, в които Цветан пита последователите си дали са готови да скочат от прозореца, например, ако той им нареди.

–  Някои от „епископите“ и редовите членове са изключително агресивни. Не са рядкост физическите, психически и съдебни заплахи с цел обезсърчаване на решилия да се избави от сектантската си зависимост. Случвало се е син да бие майка си и да я сваля на земята затова, че е напуснала общността и че не се поддава на манипулациите, внушаващи ѝ да припише цялото си недвижимо имущество на детето си, тоест на сектата. Оказването на натиск за приписване на жилища (бъдещи капища) в „името на Господа“ продължава и досега.

–  Заповядано е на Зорница да напусне работата си, както и да спре следването си в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Вследствие на това тя, която е самотна майка, вече четвърта година с труд изкарва прехраната си чрез наемна работа, която стои далеч под образователния ѝ ценз[5] и професионална квалификация[6].

–  Разваляни са семейства заради безплодието на един от партньорите.

–  Приятелският кръг на членовете на сектата е бил строго ограничаван само до съответната членска група. Лидерите категорично са забранявали лични контакти извън общността.

–  По време на „молитвите“ малките бебета са в отделна стая и майките им нямат достъп до тях, дори дечицата да посиняват от плач.

–  Зорница споделя, че повече от година след напускането си се е намирала в тежка депресия и не е можела да се грижи адекватно за дъщеря си; дори наливането на една чаша вода я е претоварвало извънредно много.

–  Синът и снахата на Г. И. М. не ѝ разрешават даже да погали внучето си, тъй като е напуснала „Тракийската църква“. По време на даваните от нас консултации други семейни двойки също споделиха, че законното им право да общуват с внучетата си е нарушено – системно им е отказван достъп до тях, децата са настройвани срещу бабите и дядовците им чрез внушението, че последните са техни най-страшни врагове.

–  В сектата се толерира доносничеството.

–  Даването на ежемесечен десятък от заплатата е задължително.

–  Доброволният труд в полза на сектата достига размери, застрашаващи оцеляването на цели семейства.

Анализът ни ще стане твърде дълъг, ако трябва да предадем всички болки, проблеми, раздели и разочарования, които сектата е причинила на свои бивши и настоящи членове. Затова ми се струва, че е уместно да спрем тук, предлагайки на вашето внимание някои изводи, които касаят сектантството въобще и сектата „Гайдарски“ в частност.

ІІ. Изводи

„Градът на Христос“ е пряко следствие от либералното протестантско схващане за легитимността на частното мнение и свободата да решаваш извън съборното съзнание и без съгласието на едната света, съборна и апостолска Църква – Православната.

Деформациите, до които се стига в сектата, в много голяма степен се дължат на протестантското отричане на Свещеното Предание и църковната иерархия.

Сектата е плод на мегаломанските и користни цели на своите създатели.

Сектата вербува млади хора, хора на изкуството, хора в нужда, възрастни жени, които не са богословски подготвени и нямат солиден духовен опит.

Сектата заплашва физическото, психическото и духовното здраве на своите членове.

Сектата разстройва семейния и професионален живот на своите членове.

Сектата създава синкретично учение от Ню Ейдж и новоезически тип, който днес е много популярен.

Лидерите не се колебаят да си служат с лъжи. За целта Стефан Гайдарски без свян лансира съчинени от него самия псевдонаучни теории за наличието на тракийско писмо и за значението на тракийската култура.

Сектата развива пропагандна дейност в София и страната като работи с местните читалища, които – без да подозират – стават домакини на нейната общественоопасна активност.

Мимикрията зад паравана на културното Сдружение „Академия Орфика“ (Удостоверение №3/04.09.2006 година; София, булевард “Евлоги Георгиев” № 72[7] – представлявано от Цветан Гайдарски), подпомагащо дейността на Министерство на културата, цели институционално признание, както и създаване на влиятелен кръг от спонсори и лоби сред обществения елит.

Сектата „Градът на Христос“ нарушава основни човешки права, поради което следва да бъде поставена под наблюдението и контрола на компетентните държавни органи.

В заключение трябва да подчертаем, че зачитането на религиозните права и свободи на българските граждани никога не бива да бъде прилагано механично и безкритично, защото подобен подход би могъл да заплаши други техни неотменими права: правото на личен и здравословен начин на живот, правото на образование, правото на труд, правото на свобода и щастие[8].

Обществото ни ще покаже зрялост, ако не допуска в недрата си влиянието на религиозност, която се самопревъзнася и безчинства. Всички сме отговорни за това в живота ни да вирее и процъфтява жизнеутвърждаващата вяра, която действа чрез любов. А истинската любов е „дълготърпелива, пълна с благост, … на неправда се не радва, а се радва на истина“ (1 Коринтяни 13:4, 6). Такава вяра, такава надежда и такава любов Бог да дари на всички ни, за да прославяме достойно името Му и да наследим вечно спасение! Амин.

_______________________

*Източник http://www.infocultbg.org/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. “Г. Вашингтон” № 47, София.

[1]. Става дума за периода май-юни 2007 година.

[2]. За новоезическите капища на групата става дума по-нататък.

[3]. Изпълняваме изричната молба на свидетелите да запазим пълната им анонимност, за да не бъде навредено на техни близки, останали в сектата.

[4]. Вж. пълния текст на присъдата в неправославния, но поучителен линк на пострадалите от сектата – http://www.lozata.info/svideteli.php?action=2

[5]. Зорница все пак завършва богословие в СУ „Св. Климент Охридски“, но след като се разделя със сектантите.

[6]. За определен период от време Зорница е работила като адютант на един от генералите в Генералния щаб на Българската армия.

[7]. На този регистрационен адрес не съществува приемна, офис или сграда с така посоченото име на сдружението.

[8]. От името на ЦРИК „Св. св. Кирил и Методий“ и на обществото като цяло благодарим на всички бивши членове и свидетели по случая за проявената доблест и активност в осветляването на вредната дейност на сектата „Градът на Христос“. Информираността е важна предпоставка за намаляване на отрицателното въздействие на сектантството в национален и международен мащаб.

Изображение: авторът на статията, д-р Десислава Панайотова-Пулиева. Източник http://novinar.bg.

ХРИСТИЯНСТВО, ОКУЛТИЗЪМ И МАГИЯ. ЦЪРКВАТА И ЕЗИЧЕСКИТЕ РИТУАЛНИ ПРАКТИКИ*

Доц. Костадин Нушев

Разгорещените спорове и публични дебати, които бяха породени от някои по-резки и категорични изказвания на православни свещеници относно съвременните „феномени” на окултизма, ясновидството, прорицателството и лечителските практики на екстрасенсите, поставиха отново Българската православната църква, или поне някои нейни „по-ревностни” клирици, пред лицето на един особен тип „духовност” и „религиозност”, които носят  белезите на старото езичество, което в днешно време е загърнато в модните дрехи на интереса и вкуса към необичайното и свръхестественото.Костадин НушевДали тези православни свещенослужители, подели своята духовно-мисионерска кампания в началото на Великия пост с нагласата да прогласят анатеми срещу магьосничеството в Неделята на Православието, ще съумеят да насочат процесите, които отприщиха в обществото, в здравото русло на мисионерското и пастирско просвещение, или тяхната акция ще се превърне в медийна истерия, която провокира поредния „скандал” около Българската православна църква, предстои да видим в близко бъдеще.

Във всеки случай явлението срещу което се изправят, и което набира страшна сила през последните години в България, не е за подценяване и дано Бог да им е на помощ в мисията, с която са се нагърбили! Екзорцистките заклинания и заклеймяването на оокултизма и окултно-магичните явления, обаче, следва да се съпровожда и със задълбочено изучаване и добро познаване на това, което се отхвърля. За подобно задълбочено познаване на теософски възгледи и окултни феномени някои от радетелите за чистотата на вярата дават известни заявки, че го притежават. Но все пак не е излишно да си припомним отново някои основни и азбучни истини.

Окултно-магичното и неоезическите ритуали, които го съпътстват, са сложно и многопластово явление, което е трудно за изследване и още по-трудно за изкореняване. И макар да си даваме сметка, че не бихме могли да го изследваме и анализираме в пълнота, все пак сме длъжни да го познаваме, за да сме наясно  с неговата природа и характер. Затова и богословието, а също така историята и философията на религията, отдавна са го подложили на систематично проучване и задълбочено изследване, които могат да ни дадат важно и ценно знание. Явлението е познато от дълбока древност и е съпътствало винаги човечеството. Срещу него от векове се е изправяло и християнството и се е опитвало да го превъзмогне и преодолее чрез духовната просвета и силата на вярата.

Християнството и старите религиозни вярвания в миналото и днес

В резултат на особеностите на процеса на християнизация и трансформация на традиционната религия и култура на езическите народи – траки, славяни и прабългари, образували  през Средновековието единството на българския народ, съществува продължителен период на съжителство между стари предхристиянски народни (езически) религиозно-митологични и магични вярвания и християнската вяра, изповядвана от Църквата. Това паралелно съществуване или едновременно съжителство на стари магични представи и езически елементи в народния бит и практикуването на християнската вяра на Църквата, възприета от новопокръстените българи, се наблюдава през средновековния период като типична характеристика на народната култура и особеност на народното благочестие[1].

Подобно съжителство на стари езически обичаи и ритуали, привнесени в системата на църковните празници, е документирано от множество исторически свидетелства – хроники, проповеди и слова, агиографска и химнографска литература. Тази средновековна система на светогледно преплитане на разнородни културни и религиозни елементи в народното благочестие се признава като културно-исторически факт и многопластово антропологично явление от богословието, етнографията и историята на религията. Този своеобразен религиозен синкретизъм е предмет на сериозни и задълбочени научни изследвания в различни области на хуманитарното знание.

В “Отговорите на папа Николай по запитванията на българите” ясно се визират практики от старата езическа религия, свързани с култа към слънцето – обичаите за палене на огньове на Сирни заговезни, съвпадащи с времето около астрономическото определяне на пролетното равноденствие. Тези славянски стари народни обичаи, запазени и у християнизираните българи, макар и без своето религиозно ядро на “огнепоклонничество” и езическо обожествяване на природни стихии, остават устойчиви и до днешно време в народния бит и се срещат в народния календар при празнуване на споменатите християнски празници преди Великден.

Случаен ли е фактът, че този спор и сега възникна във времето между Неделя Сиропустна и Неделята на Православието? Време на християнски пост и практикуване на стари ритуали, време на провъзгласяване на Победата на Православието над заблудите и ересите!

Но какви са пътищата за духовната победа на Православието над мрака на езичеството и как може да се превъзмогне това явление?

От някои духовни наставления на “Заветът на свети Иван Рилски” можем да заключим, че към края на ІХ век и средата на Х век, сред новопокръстения български народ, под една или друга форма, продължавали да битуват някои стари езически обичаи, остатъци от религиозно-митологични вярвания или магични представи. Св. Иван Рилски завещава на своите духовни последователи да продължават да “просвещават своя единокръвен народ” с истините на християнската вяра, защото сред народа “поради незнание”, а не от упорство, се срещат още някои стари суеверия. Това е много важно указание за съществуването на остатъци от старата езическа култура, но и за оценката на Църквата, в лицето на великия Рилски светец и духовен наставник на българския народ, за причините на това суеверие и начините на неговото духовно преодоляване чрез истинско просвещение. Суеверията са често пъти плод на незнание и заблуда, а не на упорство в езичеството и най-верният път на Църквата е този на духовното просвещение, а не на инквизиторските напъни и църковните наказания!

Тези остатъци от древни народни вярвания, са проникнали много дълбоко в бита и културата на българите и те се адаптират постепенно към новата християнска религия като образуват един своеобразен пласт на така нареченото “народно християнство” или “народно благочестие”. Някои изследователи са склонни дори да разглеждат това като една паралелна “народно-митологична вяра”, която е своеобразна алтернативна на християнството светогледна система, но по-скоро става дума за различно равнище или пласт на средновековната християнска народна култура.

Като свидетелство за това че не става дума за алтернативна религиозна система служи фактът, че тези народни обичаи лесно се приспособяват към новата християнска религиозно-светогледна система и литургичната практика на Църквата. Те нямат свое собствено религиозно ядро и виталност сами по себе си, а са като своеобразна обвивка или традиционна ритуална форма на практикуването на християнството. Старите култови практики и обичаи постепенно се свързват с някои аспекти на християнската религия или се приспособяват към определени църковни форми на молитвата, почитането на светците или празнуването на църковните празници[2].

Богословски и доктринално-вероизповедни аспекти

Според християнската философия на религията и Православното богословие за да разграничим по-ясно чистотата на християнската вяра от остатъците на езически вярвания е необходимо да направим ясна разлика между религията и вярата, които изповядва и практикува Църквата и митологията и магията. Християнската религия се изгражда върху духовното общение на човека с Бога, основано на вярата в Иисус Христос като Изкупител и Спасител на човешкия род. Чрез духовното обновление на живота, възприемане дара на изкуплението и участие в благодатното лоно на Църквата – чрез светите тайнства, се постига мистично единение с Бога, спасение и освещение.

Митологията и митологичният светоглед ни представят предимно в символична форма тайните на космогенезиса или разкриват космическите сили на природата, а чрез ритуалните форми на старата предхристиянска религия се прави опит за мистериално възпроизвеждане или участие в космическите тайни на природата. Сходно е равнището и на магията, при която се цели предпазване или използване на скрити (окултни) космически и природни сили и опити за човешко въздействие върху тях.

Според професор Иван Панчовски за да се ориентираме в тази сложна проблематика и да разбираме по-добре начините и формите на съжителство на християнската вяра и старите езически обичаи е необходимо да прокарваме принципно разграничение между религиозното и митологичното (магичното) като два различни и несъвместими начина на духовно преживяване и културно-светогледно осмисляне на човешкия живот и връзката на човека със света и Бога. Тези различни равнища на духовност и култура – религията и митологичните представи, могат да съжителстват външно помежду си и да си взаимодействат. Определени елементи от тях могат да се проникват взаимно и да си влияят като различни културни и светогледни системи, а така също и да образуват синкретични или смесени форми. Като две равнища в религиозно-светогледната култура религията и митологията или религията и магията дори могат да съществуват и съжителстват паралелно без дълбока вътрешна и органична връзка помежду си, защото са израз и на различни степени и форми на религиозно съзнание. Типовете връзки и модели на взаимодействие между тях в рамките на народната култура и народното благочестие или в структурата на съзнанието на отделния човек се обуславят от множество културни, исторически и духовни фактори.

В своите изследвания по История на религиите и по-специално в областта на историята на славянските езически религиозни вярвания архимандрит Евтимий Сапунджиев[3] и професор Иван Панчовски предлагат една важна систематизация на типовете езически елементи или “категории остатъци от езически религии на прадедите ни”, които участват в назованите културни процеси и практики:

1.“Езически елементи, които Православната църква е намерила за възможно да използва за единение с народните маси и за популяризиране на някои християнски празници”. Тук наред със споменатия подход към празника Рождество Христово може да се включат и много елементи на фолклорния комплекс от обичаи за коледните празници, съпътстващ Рождественско-Богоявленския празничен цикъл от църковния календар на Православната църква. Използването на елементи от старото предхристиянско изкуство, което има религиозен или култов характер, за конструктивни или декоративни цели при изграждането на християнски храмове също може да се разглежда в този контекст. Например случаите на използване на пластични каменни изображения на тракийския конник като барелефна икона на св. Георги Победоносец в някои християнски параклиси или църкви в ареала на Странджа и Южна България или митологични образи и сюжети в декоративните елементи за украса на православните иконостаси. Примерите, които показват използване на символични или митологични образи и сюжети за декорация или като средство за културна комуникация, съвсем не означават някакво религиозно сливане или съчетаване на християнските верови истини с езически елементи в практиката на Църквата.

2.”Езически елементи в бита и обичаите на народа ни, които са се запазили благодарение на това, вече без участие на Църквата, че самият народ ги е приспособил към някои християнски празници, или ги е вмъкнал в не чисто религиозните си умотворения.” Тук могат да се посочат различни стари гадателски обичаи или жертвени практики, които имат чисто натуралистичен характер и се свързват от народа по външен начин с християнските празници. Това може да става и чрез съвпадението им по време или заради сезонни дейности от народния бит.

3. Езически остатъци, които при приспособяването им от страна на народа не се свързват органично с някои светец, макар че постоянно се практикуват в определени дни и понякога се поставят във външна връзка с името на празнуваните през тези дни християнски светии[4]”. Към тази група синкретични форми и ритуални практики вероятно следва да причислим и обичаите на нестинарството, при които се използват иконите на св. св. Константин и Елена. Макар, според изследователите, да става дума за обичаи, свързани с древни тракийски соларни култове или жречески практики, иконата на християнските светци е станала част от този ритуал. Като най-далечни и напълно несъвместими с християнството следва да разглеждаме кукерските обичаи, които произлизат от древната тракийска езическа религия и имат отношение към природните сили и периодичната смяна на сезоните.

Във връзка с посочения трети модел – на паралелно съжителство на християнски и религиозно-митологични елементи или магични представи без вътрешна органична връзка помежду си, професор Иван Панчовски в своето богословско-систематично изследване върху езическата религия на славяните дори допуска и постулира наличието на своебразен религиозен дуализъм в рамките на средновековната християнска традиция след покръстването. Този религиозно-светогледен дуализъм или синкретизъм между “народно-митологична вяра” и християнството като “църковно православие” в рамките на народната религиозност е определен като религиозна система на “двуверие”. Въпреки наличието на подобни връзки между езически елементи и практикуването на християнството, което е засвидетелствано сред славяните през средновековието, все пак старите религиозни вярвания си остават митологични или магични по своя характер и не могат да се свържат и идентифицират напълно с християнската религия, изповядвана от Църквата.

От християнска и богословска гледна точка митологията, магията и магичното съзнание имат отношение към космоса и природата и скритите – окултни, сили на природата, а не към Бога. Митологията, магията и магичното съзнание са космоцентрични, а не теоцентрични, каквото е християнството. В центъра на митологичните представи, на магичното преживяване, а така също и в структурата на магичното съзнание, е връзката на човека със света и скритите природни сили, а не религиозното и духовно-нравствено общение с Бога, което е в центъра на християнството. Митологичните представи и магичните преживявания са израз на елементарен религиозен натурализъм и религиозен утилитаризъм – те представляват примитивна форма на религията, свързана преди всичко със страха пред свръхестественото и стремежа за утилитарно отношение към него. От богословска и етнографска гледна точка е безспорно, че тази народно-митологична вяра е остатък от по-древните и примитивни форми на религия, свързани с анимизма, фетишизма и тотемизма, които са натуралистични по характер и в своята митологична и магична форма не могат да бъдат идентични с християнството[5].

Въз основа на научните изследвания на езическата религия на славяните (Б. Рибаков, Н. Державин и други) професор Иван Панчовски дефинира древната славянска религия като “анимистичен пантеизъм” с ясно изразени елементи на религиозен натурализъм, дуализъм, антропоморфизъм и зооморфизъм[6]. В своето задълбочено изследване на култа и ритуалите на славянското езичество той анализира и ролята на магията, видовете магия и магичните практики в религиозните представи на древните славяни и тяхната езическа вяра.

Някои стари народно-митологични вярвания или магични представи се свързват с християнски обреди или църковни празници[7] като се приспособяват към църковното почитане на определени светци[8]. По своя характер, обаче, независимо от външната ритуална близост или преплитане с християнството, тези стари митологични или магични представи си остават дълбоко чужди на християнската религия.

Християнството и старите езически вярвания

Съжителството между християнската вяра и някои елементи на старите езически вярвания в историята и религиозната практика на българския народ, според духовно-пастирския опит на Българската православна църква, ни дават основание да направим следните по-важни изводи и заключения:

1.Под “народно християнство” в средновековната старобългарска култура или под “народно благочестие” и „битово християнство” може да се разбира, от една страна, своеобразното възприемане и пречупване на догматико-вероучителни истини, християнски нравствени ценности или култово-богослужебна практика на Църквата в ритуалните форми на богопочитание, характерни за традициите на българския народ. От друга страна, обаче, това може да обозначава и по-низшия пласт религиозно-митологични или магични представи в народната култура, които не се съгласуват напълно с Православната християнска вяра и учението на Църквата. Тук народните традиции и религиозни ритуали примесват с християнството магични и суеверни представи, гадателски и прорицателски практики или в търсенето на изцеление и свръхестествена помощ и закрила прибягват до такива форми на молитвено и култово благочестие, които не са приети в каноничните норми и литургичната практика на Църквата.

2.“Народното християнство” и официалното църковно изповедание на вярата в традиционния бит не се възприемат като две напълно и същностно различни едно от друго и не се противопоставят като две алтернативни религиозно-светогледни системи. Те по-скоро съществуват паралелно или се допълват като две различни равнища на “висока” и “низова” (народна) култура или като два културни пласта на единната средновековна или традиционна народна християнска култура. В такова своеобразно отношение може да се види странното понякога синкретично съжителство между християнската вяра и църковното благочестие с извънцърковни или суеверни практики и в днешно време. Феномени като храма в Рупите или някои форми на битиво християнство днес са напълно идентични с по-старите традиционни или средновековни представи и обредно-ритуални системи.

3. По своята характеристика “народното християнство” не носи и не изразява в пълнота и чистота доктриналното съдържание на християнската вяра, но и не може да бъде по същеиство алтернативна религиозно-светогледна система на вярата, изповядвана от Църквата. То по-скоро представлява синкретичен синтез на различни елементи и остатъци от стари народно-митологични представи, които се свързват с християнската църковно-обредна система и битуван във връзка с нея. Откъснати от духовната сърцевина на християнската вяра и нравственост и загубили значението и смисъла на християнските празници и събития, празнувани в църковния календар – затворени само в природната цикличност на своята натурална религиозност или ограничени в битовото измерение на обичаите – тези остатъци от древното езичество лесно се превръщат в “суеверие” или “обредоверие”, което не носи нито чистотата на християнството, нито изразява пълнотата на религията.

4.Някои елементи на “народното християнство”, които изразяват религиозното съдържание на старата езическа светогледна система, преминават естествено в дуалистичните вярвания на богомилството или могат да бъдат основа за възраждането на неопаганистични, окултни и теософски учения, на магични култове и псевдорелигиозни практики. Засиленото присъствие на заклинателните и гадателни езически практики в това равнище на възприемане и преживяване на религията, връзката с традицията на апокрифните молитви и гностико-дуалистични възгледи, е предпоставка за лесното преминаване на подобни стари езически суеверия към нови религиозни синкретични движения и окултни  “ню ейдж” практики.

5. В днешно време старите езически религиозни вярвания и магични традиции се свързват с новите окултни, теософски и религиозни движения чрез една своеобразна експлоатация на “дълбоката езотерична” традиция на Балканите, която идва от “тракийския орфизъм”, преминава през богомилството и дъновизма и се възражда чрез поклонниците на нео-езичеството и съвременните нео-гностически секти и “ню ейдж” култове. Характеристиките на тези движения могат да бъдат различни, но в тях неизменно има и нещо общо – вярата в древни тракийски мистерии и мистериални култове, прорицалища и търсене на светилището на “Орфей”; стремеж към тайна доктрина, гадателства и древна окултна наука, която ако не по-стара, то поне е еднакво древна с египетската; усилия за възраждане на “халдейската мъдрост” и гностическата теософия; приемане че в балканския дуализъм и гностико-манихейски синкретизъм на богомилството има нещо революционно и ново, а не стари езически представи; приемане на своеобразния месианизъм на избраната шеста раса на посветените, характерен за модерната теософия и дъновизма, но под нова и осъвременена постмодерна форма – чрез повсеместния интерес към астрологията и окултното, модата по ясновидството, желанието за бързо просветление и достигане до “нова духовност”, увлечението по лечителските и “ведически” практики. Пред лицето на това окултно, “езотерично” и “мистично” възраждане християнството днес се изправя срещу познати на Църквата стари езически вярвания, преродени в нова форма и преоблечени в нова одежда. Предизвикателствата на това ново езичество изискват задълбочено познаване и позоваване на духовния опит на Църквата, събран от християнските духовници и църковни учители в тяхното свидетелство за вярата и срещата им с изпитанията, изкушенията и съблазните на тази езическа “мъдрост”. Мъдростта на “този сват”, която периодично се възражда в различни сектантски учения, а днес ни се предлага и в различните нови религиозни или псевдорелигиозни движения.

____________________________________

*Източник http://www.infocultbg.org/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Акад. Иван Дуйчев. Духовният живот в Българската държава след Покръстването. – в: Рилският светец и неговата обител.(1947), С.,1990,с.с.5-29; Димитър Ангелов. Основни моменти в развитието и облика на средновековната българска култура. – в: Из Средновековното ни минало. Държава, народност, култура. С., 1990,с.с.356-376.

[2]. Н.Шиваров, Д.Киров. Народни традиции и обичаи: приспособяване на обичаи към християнски празници; по-слабо християнизирани обичаи. – в: Беседи по Религия. С.,1992,с.с.87-100; Вера Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С.,1997.

[3]. Архим. Евтимий. Въводни мисли и материали за работата по История на религиите в Богословския факултет. – ГСУ, БФ, Т. ХVІІ, С.,1940.

[4]. Иван Панчовски. Пантеонът на древните славяни и митологията им. С.,1993, с.10.

[5]. В. Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С., 1997, с.5;

[6]. Ив. Панчовски. Пантеонът на древните славяни….., с.с.15-29.

[7]. Срв. Маргарита Николова. Езически християнски мотиви в коледните песни за раждането на “Млада бога” – в: сб. Криптохристиянство и религиозен синкретизъм на Балканите.С., 2002,с.с.69-76.

[8]. Срв. Стефан Мутафов. Светците – покровители на професиите, социалния статус и здравето. Стара Загора, 2002.

Изображение: авторът на статията, доц. Костадин Нушев. Източник ТВ СКАТ.

ЕДИН НЕВЕРОЯТЕН ОБРАТ*

Мартин Ралчевски

Тази година се навършват 20 години от едно събитие, което никога няма да забравя. Предполагам, че някои от вас ще се почудят, а други дори може и да се присмеят над това, което ще прочетат, защото ще им се стори нереално. Аз обаче вярвам, че ще има немалко читатели, за които споделеното ще се окаже от реална полза. Най-вече за тези от вас споделям тази истинска, лична история.Martin Ralchevski, 2009Преди 20 години една моя много близка жена се разболя от нещо ужасно. Тогава тя беше 50-годишна. Случи се така, че без особени симптоми за каквото и да е заболяване, просто усещайки известно неразположение, тя посети доктор. Лошата новина дойде като гръм от ясно небе. Докторите ѝ откриха едновременно няколко сериозни болести. Най-страшните от тях бяха гонартроза, мускулна атрофия и сърдечна недостатъчност. Първото е заболяване, което е свързано с изяждане (разпад) на коленните стави. Второто води до пълна немощ и неподвижност. А третото е свързано с неспособността на сърцето да изтласква необходимото количество кръв за задоволяването на метаболитните нужди на тъканите.

Диагнозите бяха потвърдени паралелно от няколко специалисти. Прогнозите бяха, най-много до година, тя да се обездвижи напълно. Първоначално трябваше да пострадат краката ѝ, после цялото тяло, и накрая, поради атрофията и слабото сърце, да се стигне до летален завършек.

Тя  беше много интелигентна, начетена и всеотдайна жена. Родена е в Пловдив, но почти през целия си живот е живяла в София. По професия е химик. В семейно положение е разведена, с две деца.

В онзи период от живота си тя работеше във Военна болница в София и имаше не само много познати, но и солидни връзки там. Затова, когато усети накъде вървят нещата тя веднага се обърна за съдействие към приятелите си и използва всичките си връзки в местоработата си. Успоредно с това започна да посещава и болниците Алексндровска, Окръжна, както и една частна клиника. Или с други думи казано – посвети всичките си сили на това да разреши здравословния си проблем. В продължение на половин година тя премина през невероятно психическо и физическо напрежение. Съответно направи всичко възможно, за да си помогне по какъвто и да е начин, но уви, без резултат. Вместо това, с всяка измината седмица, тя се влошаваше все повече и повече, от което страдаше не само физически, но и емоционално. От жена на положение, здрава, красива, работеща и отворена за света, тя бързо се превръщаше в жалка картина. Коленете я боляха както никога, мускулите отказваха да работят, а слабото сърце не ѝ позволяваше да премести сама дори лека пазарска чанта. Докато се усети, противно на волята ѝ, започна да се движи много бавно. Започна, също така, и да не може да пресича в нужното време на кръстовищата. Не можеше да се качва и слиза, без чужда помощ, в превозните средства. А скоро след това не можеше да ходи без някой да я придържа. Следващата фаза беше още по-ужасна – тя не можеше вече да стои дори права за повече от пет минути… В този период, по съвет на нейни приятели, тя се обърна към народни лечители и екстрасенси. Опита какво ли още не, но отникъде не получи разрешение на проблемите си. Напротив – положението ѝ се влошаваше толкова бързо, че бе осезаемо дори в очите на страничните наблюдатели. Към целия този здравословен регрес, като добавим и силните болки, които изпитваше, съвсем логично бе тя да загуби всякаква вяра. Вследствие на това, съвсем закономерно, тя изпадна в апатия. По мое мнение, в онзи критичен период, тя се предаде напълно.

Сподавена в сълзи, бледа като платно, увита в две одеяла и трепереща от болка и мъка, една вечер тя сподели с мен, че е отчаяна до краен предел и че вече не вижда никаква надежда. Тогава аз бях прекалено млад, за да реагирам адекватно. Завършвах гимназия и, едновременно с това, се готвех за приемни изпити в Софийския университет. Беше ми истински трудно, защото исках да я успокоя по някакъв начин, но не знаех как. Виждах я, че страда много и че едвам търпи болките, и това ме измъчваше ужасно. “Щом, при всичките ѝ солидни контакти, никой не можеше да ѝ помогне, какво следва оттук нататък? – питах се в онези дни аз. – Какво повече може да се направи?“ И тогава, изпълнен от състрадание и желание да помогна, аз се осмелих да ѝ предложа нещо коренно различно. Предложението ми бе да направи опит да тръгне по единствения неизпробван до този момент път: пътят към вярата. По-конкретно казано, предложих ѝ да посети и да се обърне за съвет към един възрастен монах в квартал “Княжево“, който се казваше Сергий Язаджиев и който днес не е измежду живите. Онези времена бяха смутни. Хората все още бяха объркани и нямаха почти никаква идея за Бога, а църквите за тях бяха просто по-различни сгради. Така че, честно казано, аз не очаквах тя да се вслуша в съвета ми. Но както често става в живота – оказва се, че правилата винаги имат изключения. Или иначе казано, за моя изненада, тя се съгласи да опита.

Гледайки сега назад към онова време, съвсем не мога да съм сигурен какви са били нейните мотиви, но каквито и да са били те, важното за мен тогава бе, че тя каза: “Добре“.

И така, една утрин, подкрепяна изцяло от мен, тя се отправи бавно и неуверено от квартал “Сухата Река“, където живееше, към квартал “Княжево“, където живееше споменатия монах. За да стигнем до него трябваше да сменим три превозни средства и да пътуваме повече от час. За нея това беше убийствено изпитание.

Когато пристигнахме тя изглеждаше толкова изтощена, че направо се свлече на пода. Пред вратата на отеца имаше доста чакащи хора, които като я видяха, я подканиха да мине първа. Тя обаче пожела търпеливо да изчака реда си. Другите посетители обаче настояха да мине преди тях.

Срещата между нея и отец Сергий беше дълга. Когато тя излезе изглеждаше все така бледа и немощна, но в очите ѝ се бе появил един живец, който ме озадачи. “Трябва да се погрижа за душата си – сподели тя, – и после всичко ще си дойде на мястото“. Онова, което се случи в следващите дни с нея, меко казано, ме изненада. Тя сподели, че отец Сергий я е посъветвал да пости три дни, да се изповяда и после да се причасти. Аз бях наясно с тези практики, но ме озадачи нейната покорност да се вслушва в тези съвети. Когато изминаха трите дни тя отново посети, заедно с мен, отеца. Тогава тя се изповяда за пръв път в живота си. А на следващия ден, както бе и заръката, се причасти.

Свидетели на случилото се с нея от този ден насетне са всичките нейни роднини, семейството ѝ, съседите от “Сухата река“, бившите колеги от Военна болница, всичките ѝ приятели, лекуващите я лекари и на последно място и аз самия.

Крайно отпадналата физически, полупарализирана и видимо отиващата си от този свят жена, започна осезаемо да се подобрява. Бе изминал по-малко от месец от посещението ѝ при монаха, а тя вече можеше да ходи напълно сама. А  за изненада на всички, два месеца по-късно, се върна и на работа. Когато колегите ѝ от Военна болница я видяха да се движи съвсем свободно, да се изкачва сама по стъпалата и да носи различни предмети се изумиха, а докторите изпаднаха в нещо като шок. Те я подложиха на всички възможни изследвания, за да си изяснят обрата в състоянието ѝ. Резултатите от тези изследвания показаха неочаквана клинична картина – жената бе е напълно оздравяла! Случилото се бе необяснимо. В очите на лекуващите я лекари и на другите специалисти от болницата този обрат изглеждаше нелогичен. И наистина – логично обяснение на случилото се нямаше, защото случилото се бе чудо! Благодарение на него тя трайно промени възгледите си се превърна в истинска православна християнка.

Изводът е от тази чудна история е красноречив. Когато здравето ни е силно повредено, и когато дори самия ни живот е застрашен, е по-добре вместо да се отчайваме, да почерпим сили от примера на такива хора.

Съзнавам, че е трудно изведнъж да повярваме в нещо, в което повечето от нас всъщност, никога не са вярвали истински. Но преди да захвърлим прочетеното настрана и да насочим погледите си към ежедневния бит, би било добре поне за момент да се замислим, че може би има и друго решение на нашите проблеми, както и, че няма нищо случайно в нашия живот, а всичко, което ни спохожда има цел и смисъл.

Сега, 20 години по-късно, тази жена е все още жива, здрава и независима. Наскоро навърши 70 години, и въпреки сериозната възраст, тя все така се чувства  уверена в себе си и още продължава да работи.

Според потвърдените лекарски диагнози тази жена отдавна трябваше да е починала. С нея обаче се случи нещо необяснимо и тя не само оцеля, но и днес се радва на завидни старини. Какво именно се случи тогава с нея и как толкова много лекари не успяха да обяснят нейната клинична промяна оставям уважаемия читател да прецени сам.

Накрая само ще добавя, че тази жена продължава и до ден-днешен редовно да посещава близкия до дома ѝ православен храм и дълбоко да вярва, че в онзи критичен момент ѝ е помогнал не някой друг, но Сам Бог.

Тази жена се казва Мария. Тя е моята майка.

______________________________

*Материалът и изображението са предоставени от автора.

Изображение: авторът, Мартин Ралчевски, 2009. Същият има авторски блог – www.ralchevski.blogspot.com

ЗА СВ. ГРИГОРИЙ ПАЛАМА И СЪЩНОСТТА НА ИСИХАЗМА*

Епископ Атанасий Йевтич

Константинополският събор от 1351 година ясно утвърждава опита и богословието на исихастите. Десет години преди това, през 1341 година, се провежда първият такъв събор, на който св. Григорий Палама и неговите монаси-атонци представят Светогорския томос, за да изложат същността на своя опит и богословска аргументация срещу Варлаам. След това, през 1347 година, се провежда още един събор – срещу Акиндин. По това време Варлаам вече е кардинал и подема борба срещу исихасткото богословие.

И така, за богословския опит и оправданието на исихазма.Svt._Grigorii_Palama.Исихазмът естествено не е ново явление. Исихазмът е молитвен живот, живот с любов и в същото време – светотайнствен, литургичен живот, в който след очистване от страстите човекът получава дълбок опит, възможност за съзерцаване на Божията слава и благодат. Това не е просто начин на подготовка за молитва, както в началото мислел Варлаам и дори някои невежи монаси обяснявали, че трябва да се притисне главата към гърдите, да се следи дишането и да се гледа в пъпа… Това са глупости, които още св. Григорий критикува.

Разбира се, необходима е добра концентрация, но това не е медитация. Не медитация, а вглъбяване в молитвата, така че умът да отиде в сърцето. Това е дълбината на човешкото битие. Както Спасителят е казал, “от сърцето излизат зли помисли” (Матей 15:19). Сърцето винаги се е смятало за център на волевия и чувствен живот, а умът е рационалният център на мисленето. Но Спасителят знаел какво казва, познавал е човека. И сърцето е много повече от чувствен или волеви център. Това е ядрото на човешкото битие. Когато Спасителят казва “блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Матей 5:8), това означава, че не само чувствата и волята, а целият човек е очистен. Това включва, разбира се, и човешкото тяло, дори физическото сърце.Ep. Atanasije JevticСърцето – това е целият човек. И затова, ако молитвата се извършва само с ума, тя ще е повърхностна. Но ако умът се съедини със сърцето, тогава ще може да функционира задълбочено. Такава е връзката между органите, в психофизическия състав на човека. За това говорели св. Палама и отците-исихасти.

Има едно слово за молитвата, което се приписва на св. Симеон Нови Богослов, но не е негово. Там се казва: “просохи” е внимание, а “просевхи” е молитва. “Евхи” е моление, молитва, а “прос-” означава приближаване, като например “стъпвам” и “пристъпвам”. Така е и в “просевхи”. А “просохи” означава също и близост до нещо, внимание към нещо или към някого. Сега внимание, драги мои, това е нещо много важно в живота на човека. Св. Василий поправя гръцката мъдрост. В Делфи било написано, уж пророчицата Пития го била казала: “Познай себе си” (“Gnothi seauton”). Сократ и учениците му обичали да го повтарят. Но св. Василий в едно свое слово казва, че човек не може да познае себе си, но може да внимава върху себе си. Вместо “познай себе си” св. Василий казва “внимавай върху себе си”.

Внимателният човек може да направи много повече за себе си, вътре в себе си – на първо място, той може да привлече Божието внимание, Божията любов, Божията благодат.

Св. Симеон Нови Богослов казва, че човек трябва да се подвизава, да се моли, да плаче, да се кае, да извършва подвизи, но при всичко това да съзнава, че не подвизите го спасяват, а вниманието, Божиите очи, които ни виждат в това разположение на духа, в това състояние. Той, Господ, ни спасява. С подвига си човек просто показва, че иска спасение, и предоставя себе си за това, показва, че внимава за това. Подвигът се състои в това, да се молиш по-дълбоко в себе си, да бъдеш концентриран.atanasije jevticПадението на човека, между другото, се заключава в това, както казва св. Григорий Синаит, а св. Симеон Нови Богослов го е казал преди него, че човекът се разконцентрирал: неговите чувства, мисли, воля, желания – всяко от тях теглело тялото в своята посока. Благодатта е добър координатор. Благодатта на Св. Дух ни обединява, прави ни един човек. И действително, когато човек почувства дара Божи, получи го, веднага вътрешно става едно, единен. Така утвърждава исихазмът.

Цел или пълнота е явяването на благодатта Божия – човекът с цялото си битие не само да почувства това, но да го вкуси и дори да види това явяване. И исихастите казвали: „ние видяхме такава светлина, каквато апостолите на Тавор”. Те казвали, че тази светлина е божествена, тази светлина е божествена енергия, нея можеш да я различиш, но тя не се отделя от Бога. Затова, когато идва божествената благодат, тогава идва Бог в Своето енергийно присъствие, защото същността е винаги същност на някого и същностната енергия също е енергия на някого, но тя е действие на неговата природа, на неговата същност. В това св. Палама вече изповядал пълнотата на триадологичното богословие.

Варлаам като философ и последовател на Аристотел отричал и казвал, че в Бога не може да се различават такива категории, защото битието на Бога е просто, “аплотис” (простота), няма никаква сложност, а това въвежда съставност. Св. Палама отговорил много умно: а нима същността Божия и Неговите ипостаси са едно? Ние вярваме в три ипостаси и една същност. Нима това разделя Бога, нима това прави Бога сложен? Не, Бог си остава прост. Ако изповядваме Бога като триипостасен и всемогъщ, тоест, че Той има мощ, има енергия, сила, то с това не Му придаваме никаква съставност. Така св. Григорий говорел с езика на богословското изповедание, а не с философския език. Вярата дава смисъл на думите!ep-atanasije-jevticИ така, Варлаам отричал каквото и да е различаване и още повече разделение в Бога, а подчертавал само вечната простота. По неговите думи, светците там само ще се приобщават към Божията същност, а тук виждат само някаква създадена светлина и благодат като сътворен дар, като habitus, навик. Значи Бог сякаш създава пакетчета, кутийки и ги раздава на всеки, но вече е ясно, че тези пакетчета, дарове, нямат никаква връзка с Бога. По своята същност, по своето съдържание всичко това е външно, чуждо, създадено. Получава се така, че ние нямаме общение с Бога.

Например: една млада съпруга, невеста е доведена в дома, а мъжът ѝ не я вижда, не я забелязва, не я обича, не живее с нея, но всеки ден ѝ дава пакетчета, подаръци. Тя ще се побърка.

Така стигаме до най-важното. Какво е спасението? Това е единение с Бога, най-тясно и най-близко. Както Христос се съединил повече от близко със семето Авраамово: “параплисиос”. “Плисион” – означава близо, “плисиос” – това е нашият ближен. А “параплисиос” – това е още повече, отколкото просто да се приближим до тялото и кръвта. Най-голяма близост на приобщаване ние получаваме, когато се причастяваме.

И така, ние се съединяваме с Бога. Но какво е това съединение? По същност? Тогава ние ще изчезнем, това ще бъде пантеизъм, а нас няма да ни има. Та нали Бог е толкова могъщ в своята същност… Това ще е като да хвърлим троха хляб в огъня или капка вода в океана. Какво ще стане там с нея? Затова и съединение по същност няма. Съединение по ипостас в нашата природа е станало само в личността на Христос. Ние се съединяваме само с Божията енергия благодарение на ипостасното съединение на Христос. Той е дошъл при нас, Той е станал посредник, “меситис”. „Ходатай“  не е съвсем точно. Ходатаят “ходи” между двама, аз така чувствам тази дума. “Посредник” – това е този, който стои посредата между двама. А отците казвали (например св. Николай Кавасила, от времето на св. Григорий Палама), че това е като един, който взима други двама и ги съединява със себе си и те стават свързани и единни. Така и Христос е Посредник, който е съединил Бога и човека в едно.

Христос е разрушил стената на разделението (срв. Ефесяни 2:14) и Бог е станал човек – Богочовек.Значи, благодарение на Христовото ипостасно въчовечаване ние можем да се приобщим към божествената енергия, а тази енергия е и съдържанието на божествения живот.vladika_atanasijeВсяко битие, всяка твар има енергия. Дори у камъка има енергия на тежестта и силата. Всяко битие има качествени характеристики и ако тези характеристики бъдат премахнати, няма да остане нищо, това ще бъде същност-фикция. В този смисъл енергиите са способности, същността проявява с тяхна помощ своите  действия.

Такава е онтологията на божествената енергия. Затова ние можем да се приобщаваме към божествения живот – живот,в който Бог живее. Божественото съдържание между Отец, Син и Светия Дух – това са радост, любов, светлина, блаженство… Към това ние се приобщаваме и, следователно, се приобщаваме към Бога.

Реалността на спасението – това е обожението, това е общението с Бога, но реалното, а не интелектуалното, не душевното, не сантименталното. И ето, че Палама има смелостта да каже, че когато човек се съединява с Бога в обожението, не изчезва, а се прославя, Господ го изпълва с благодат и възобновява връзката Си с него. И когато Варлаам заявил, че подвигът на човека трябва да е в придобиване на безстрастие -“апатия”, че трябва да умъртвява всички свои желания и да бъде спокоен, безстрастен, св. Палама отговорил: “Но това е  мъртвец”.

И св. Григорий казал на Варлаам, че нашият подвиг не е в достигането на апатия, не е в това да се умъртви всичко, а всичко да се принася в “жива жертва” на Бога. Необходимо е очистване и умъртвяване на страстните сили на душата и тялото, трябва те да бъдат обърнати към Бога: тези сили са дадени от Бога, за да живее човек с тях. И трябва да бъдат принесени като жива жертва, която пулсира с вечния живот.

Вижте какво тълкувание! Когато прочетох това, разбрах, защо Православието винаги е жизнерадостно. Мнозина казват, че трябва да умъртвим себе си, да станем “мъртви”, но това едва ли може да стане. Когато в човека има благодат, това е невъзможно, благодатта дава живот. Ето, св. Игнатий Антиохийски отивал да пострада – старец на почти 80 години – и казва: “Аз чувствам шума на живата вода, чувствам в себе си ромона на ручея, който казва: Ела при Отца”. И това е старец на 80 години! Ето какво е Православието. Подвигът се състои не в умъртвяването, а в очистването от мъртвостта. Грехът – това е смъртност, тленност.

Св. Палама казва: когато се постига обожение, то човек става безкраен, вечен, безсмъртен, но дори – в това той повтаря св. Максим – и безначален. Това е парадокс! Битието на човека има начало, а няма край – както лъчът в геометрията, който започва от една точка и отива в безкрайността. Но св. Григорий говори, че той става и безначален. Как е възможно това? Просто той влиза в течението на вечния божествен живот, така че човек, като влиза в него, се храни и живее с него, а той е безначален. В този смисъл обожението – това е благодат, която човекът приема “и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:20).

Текстът е част от лекция на сръбския епископ Атанасий Йевтич, изнесена в Русия, в Сретенското висше православно училище през 2001 година.

Със съкращения

Превод: Полина Спирова

______________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: св. Григорий Палама и авторът, епископ Атанасий Йевтич. Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

МОДЕРНАТА КРИТИКА НА БИБЛИЯТА*

Иван Спасов Марковски

BibleРелигията e жива духовна сила. Историята на обществата и наблюденията върху личния живот достатъчно ясно потвърждават тази истина. Има друг въпрос. Религиозният живот не всякога е бил достатъчно жив и силен. Той има свой разцвет и упадък, свои затъмнения и нови прояснения; било е време, когато неговото влияние ставало доста силно в живота на народите, или пък настъпвал голям индиферентизъм и отрицание. Причините на това явление всякога са се криели в появяването на нови жизнени сили, на нови духовни насоки и интереси. Духът на времето всякога е играл важна роля в религиозния живот.

Новите събития и движения, които силно се отразиха в областта на вярата, са преди всичко: 1. Политическите и социални противоречия, изразител на които се явява социалдемокрацията. 2. Развитието на естествознанието и популярната натурфилософия. 3. Философията на XIX век особено неокантианизма, Шопенхауер и Ницше, и 4. Новата белетристична литература.

Но освен тях има и други нови духовни сили в областта на самата религия, наследство от по-миналите векове, и те оказват не по-малко влияние върху съвременния религиозен живот. Критическите насоки в областта на богословието при изследване на разните религиозни въпроси имат за свой вдъхновител протестантския рационализъм. След така наречения ортодоксален период (около 1550-1660) идва пиетизмът (приблизително до 1750 година) и след това – рационализмът[1] – третата фаза от развитието на протестантството. Последното още от епохата на реформацията насади свободния религиозен дух на себеизживяване, на субективизъм и собствено разбиране въпросите на вярата, в противовес на католицизма, който смята религиозното учение на Църквата за твърде стабилно и неизменно.

Рационализмът в областта на религиозното отрицание се подема първо във Франция. Волтер и енциклопедистите са неговите родоначалници. Известно е влиянието на Волтер в двореца на Фридрих Велики. Оттук този дух се разпространява и в Германия. Немският рационализъм си поставя и една позитивна задача: не само да отрича и руши, той иска да разбере християнството по човешки и прави сериозен опит да приведе в хармония вярата и знанието. Начело на това грамадно умствено движение се поставят преди всичко Кант и Лесинг. Първият със своето съчинение: “Die Religion innerhalb der Grenzen der blossen Vernunft“, вторият чрез издаване на „Волфенбютелските фрагменти” (1774, 1777, 1778 година), и със своята драма „Мъдрият Натан“.

Рожба на този рационалистичен дух се явяват две богословски дисциплини: Изследване живота на Христа, тоест проблемът около личността на Иисус Христос (Christus problem), и модерната библейска критика. И двете са оказали голямо влияние върху религиозния живот на новото време и са дали повод за създаване на една грамадна литература. Тук главно ще се спрем върху критиката на Библията през XIX век, специално на Стария Завет, като я разгледаме в нейното историческо развитие и като посочим резултатите и значението ѝ за религиозния живот сега и в бъдеще.BibleСега пристъпваме към въпроса, как се е появила критиката на Библията.

В първите векове на християнството не е имало никакво съмнение върху автентичността и интегритета на Библията, защото никой не е оспорвал божествения произход на Свещеното Писание. В полемиката си нито християните, нито евреите са отричали боговдъхновения характер на Стария Завет. Наистина, от средата на просветените езичници се явили писатели (като Целз, Порфирий и други), които са отричали свърхестествения произход на свещените книги, но това още не може да се нарече библейски рационализъм в сегашен смисъл на думата. Те са отхвърляли свещените книги, защото са били против цялата християнска система, без да се занимават с критическо изследване на текста. Рационализмът, който положил основите на библейската критика, води своето начало от реформацията в XVI век, когато разумът открито въстанал против авторитета на Църквата. Но тази генетическа връзка между библейския рационализъм и протестантизма не се е появила от един път; от Лутер до най-новите отрицатели на Библията тя изминава дълъг път на развитие. Протестантството се явява като реакция против едностранчивия стремеж у католиците, които пренебрегвали буквалния смисъл за сметка на духа в Свещеното Писание. Но последователите на Лутер отишли в друга крайност, като почнали да обожават буквите и изпаднали в „библиолатрия“. Библията скоро станала един вид книжен папа.

Това едностранчиво разбиране съвсем не било в духа на новото време, особено след като новата философия от времето на Декарт и Бейкън извоюва такова привилегировано положение на разума. Всичко се основава на Библията – такъв  бил  досега основният догмат на протестантството. Но настанало време, когато започнали да се питат: „На какво се основава самата Библия? Откъде произлиза? Какво представлява тя всъщност?” Следвал и такъв въпрос: до колко библейският текст се е запазил в своята истинна и неизменна форма?

Трябва да се признае, че това критично отнасяне към свещените книги не е инспирирано от някаква дързост или лошо намерение. Такова едно научно изследване се явило необходимо, особено в  своите последни стадии на развитие през XIX век. Като вземе човек  в ръка Библията, не може да не си зададе въпрос: по какъв начин тази свещена книга след толкова века е дошла до нас, как тя е преминала през ръцете на стотици и хиляди преписвачи и преводачи? Досега тя е преведена на около 300 езика. Така че още в тихата и скромна работа на преводача се явява мисълта за критическо отнасяне към библейския текст, от желание да се открие, колкото е възможно, по-верния текст в съдържанието на Библията.

Освен това, необходимо е да се напомни, че както книгите на Стария, така и на Новия Завет до XV век, до откриване на книгопечатането, са се разпространявали по света ненапечатани, чрез ръкописи и преписи. И ако искаме да знаем, какво е точното съдържание на Библията, ще трябва да се отнесем към най-старите преписи, които притежаваме. Но и най-древните преписи, които се запазили до нас, не могат да се отнесат по-късно от IV век след Христа. Безспорно е също, че при честите преписвания било възможно някоя макар и незначителна грешка да се вмъкне в текста, или пък от недоглеждане да се пропусне някоя дума или да се напише погрешно. Твърде понятно е, а понякога и неизбежно, дори цял ред да се npескочи, когато следният почва със същата дума. Това се потвърждава и от точното сравнение на разни текстове. Това обстоятелство налага по необходимост една критика на библейския текст, която наистина е твърде трудна, но затова пък и толкова полезна работа, особено за привържениците на Библията, дори и пред опасността да се окаже, че някоя любима дума, пък даже и цял израз са отпосле вмъкнати.

Освен тази критика на текста постепенно почва да си пробива път така наречената историческа критика на Библията, която особено се засилва в XIX век. Тя разглежда съдържанието на Библията откъм фактическата му страна, изследва историческите, философски, нравствени и религиозни възгледи на Библията, сравнява мислите и идеите, прокарани в свещените книги, с тези, които се срещат в извън библейската литература.

Още в XVII век Хуго Гроциус започнал да видоизменя понятието за боговдъхновеността, както е съществувало между протестантите. Отначало критиката се спирала само на Стария Завет. Като създатели на нова епоха в това отношение се смятат пантеистът философ Спиноза (1632-1677) и Ричард Симон (+1712 година). В „Богословско-политическия трактат“ Спиноза изхожда от своя пантеистически възглед, според който няма ни откровение, ни чудеса, ни пророчества. Това е дало повод на много богослови и учени сериозно да се заемат с изследване историята на библейския текст и канон. Ричард Симон пък в своята Histoire critique de Vieux: Testament се опитва да докаже, че Ездра, а може би и други след него, събрали всички дошли до тях свещени книги и от свободното използване на този материал са съставили нашия Стари Завет.

По такъв начин към средата на XVIII век се подготвила почвата да се хвърлят семената на екстремната критика, от която произрасло неверието на английските деисти и френските философи от същия век. У немците пък Раймарус създаде доста обезпокоителен шум. Обаче едва в XIX век всички въпроси, повдигнати от библейската критика, са били подхвърлени на основно и систематично изследване и така се достигнало до една по-висока и по-научна историческа критика на Библията.

Като се оставят настрана всички онези преднамерени и тенденциозни изследвания, които a priori отричат историческия и божествен характер на свещените книги, и затова са лишени от научна стойност, ние ще трябва да признаем, че и историческата критика на XIX век в лицето на своите сериозни и обичащи истината представители не се е породила от произвол и лоши намерения, а от научен и религиозен интерес. Различията в разните преводи, привидните противоречия, невъзможността на разума да проникне във всички божествени тайни са правили често пъти достоверността, високият авторитет и божествеността на Библията за много читатели проблематични. Строгата наука не може да отмине тези неща незабелязано. Тя трябва да види, дали не може да се дойде до едно разбиране. Нейните привърженици смятат, че са го намерили в историческите условия, в разните обстоятелства и влияния, през които Библията е преминала. И ние ще трябва да се радваме, ако такова едно критическо изследване ни доведе до един по-истински превод, или ни представи по-верния библейски текст.

Като оставим настрана Ернст Ренан, Фр. Щраус, Калтхов, К. Хаас, Б. Ваис и други, които преимуществено се занимавали с изследване живота на Иисус Христос, тук ще споменем само за Фердинанд Кристиан Баур. Последният се счита за главен представител на историческата библейска критика в областта на Новия Завет и за основател на така наречената тюбингенска школа; неговото епохално съчинение е „Paulus, der Apostel Jesu Christi“ (1845 година). Баур застъпва възгледа в своите съчинения, че Новият Завет трябва да се разглежда като дело на един голям процес, а отделните му части или книги, като документи на този процес. Между привържениците на апостолите Петър и Павел е възникнала в началото борба, която е създала две направления в току-що основаната християнска Църква. Отпосле се явила тенденция за помирение, и така постепенно възникнала католическата вселенска Църква. Това е така наречената тенденциозна критика (Tendenzkritik) на Баур, понеже разглежда книгите на Новия Завет с известна тенденция. Въпреки твърде радикалния му възглед, в работата има все пак нещо позитивно: да се разбере исторически Новия Завет.

По-нататък делото на Баур се подема по-умерено и с по-голяма научна стойност от Харнак. В своята „Chronologiе der altchristlichen Literatur bis Eusebius“ (1898 година) той пише, че в Новия Завет навярно само една книга може да се отбележи като псевдонимна в строг смисъл на думата, а именно второто послание на апостол Петър. В областта на новозаветната критика заслужва да се отбележи и името на щрасбургския професор Хайнрих Холцман.

***

През XIX век, а особено в последните десетилетия, Старият Завет става отново предмет на основно, критическо изследване. Би могло да се каже, че чрез тези изследвания традиционните възгледи са получили съществено видоизменение. За по-кратко и по-нагледно резултатите от старозаветните критически изучавания могат да се сведат към следните няколко точки:

Преди всичко касае се за изследванията върху петте книги на Моисей, или върху така нареченото петокнижие (Pentateuch). „Петокнижие“ се казват петте книги в началото на Библията, които излагат развитието на Божието откровение от началото на света до влизането на евреите в Палестина. Модерната критика се опитва да разклати традиционното убеждение, че те са написани от Моисей, с изключение на разказа за неговата смърт, изложен в тридесет и четвърта глава на Второзаконие. Преди всичко бие на очи, че петте книги на Моисей не носят отпечатъка на едно-единно съчинение, например първите две глави очевидно се различават една от друга. От втора глава, четвърти стих, започва промяна в стила. От този стих нататък се говори за „Господ Бог“, а до този стих – само за „Бог“. В еврейския оригинал в първата глава Божието име се нарича с думата „Елохим”. Това име се среща по-после и в други части на текста. Във втората глава и на други места, сходни по стилизация с втората глава, се среща пък „Яхве-Елохим“. Това не е нещо ново. Освен това и двете глави по-отделно имат свой специфичен характер не само по съдържание, но и по начина на изложение разказа за сътворението.

Също това различие може да се наблюдава глава по глава и стих по стих в цялото Петокнижие, пък даже и в книгата Иисус Навин. От това следва, казват модерните критици, че ние в това обширно съчинение (петокнижието) нямаме работа с едно-единно произведение на един автор, а с едно сборно творение, съставено главно от два древни първоизточника; в единия се употребява изключително думата Бог (на еврейски елохим, и оттук единия източник или документ се казва елохист), в другия – Господ (на еврейски яхве, оттук яхвист). Тази хипотеза е известна в немската богословска литература под названието Urkunden hypothese (Urkunde документ, свидетелство) или Quellen schriften hypothese (Quelle – източник). Още в средата на XVIII век парижкият лекар Аструк, който се занимавал и с изследване на Библията, се опитал да докаже, че Моисей е съставил онази част на петокнижието, която засяга времето преди него, от различни писмени откъслеци, дошли в негово време. Тази теория по-нататък се развива от Граф, Ватке, Ройс, Хупфелд и други.

В по-ново време сред учените критици на Библията почва да се шири възгледа, че не може да се говори за петокнижието като самостоятелно и завършено съчинение, а по-скоро – за едно шестокнижие (хексатеух), към което принадлежи и книгата Иисус Навин. Цялото това съчинение, казват те, навярно е съставено от множество различни по стил и време документи. Най-старите съставни части на шестокнижието се появили във времето на Иисус Навин, и сигурно чак от Ездра в V век преди Христа са били подредени в едно съчинение. Според този възглед, вместо изложената в Стария Завет история на израилския народ се построява една съвсем друга. Цялата тази теория, стъкмена отначало от де Вете (de Wette),  се доразвива после от Шрадер, Дилман, а най-вече от Велхаузен.

Друга една хипотеза, която си задава за цел да обясни по друг начин произхода и автентичността на петокнижието, е така  наречената допълнителна хипотеза (Ergänzungs hypothese). След едно щателно изследване се е открило, че „елохистичните“ фрагменти, след като се отстранят от тях „яхвестичните“, съставляват едно планомерно цяло. Това е дало повод да се създаде убеждението, че в основата на първите четири книги от петокнижието е легнало едно фундаментално писмено произведение (елохист, Еlоhimschrift), което по-после е било допълнено от друг автор, към което още по-късно е прибавено и Второзаконието, и оттук допълнителна – Ergänzungs – хипотеза. Този възглед се застъпва от Евалд, Тух, Щехелин (Stähelin), Ренау и други.

Приведените хипотези се основават не само на различната употреба на Божието име в текста (елохим, яхве, яхве-елохим), но и на привидни противоречия и повторения в съдържанието, след това на различието в стила, религиозните представи и схващания. Обаче, при всички усилия на новата критика, тя още не се е добрала до такива резултати, които да са в състояние да изместят традиционното църковно учение за Моисеевото петокнижие, както относно неговия произход, така също и за смисъла на неговото съдържание. Още повече като се знае, че неговата достоверност се потвърждава и от Новия Завет. За онзи, който признава Новия Завет, много лесно е да приеме, че петокнижието е един автентичен документ, който свидетелства за основаването на израилския народ и за старозаветната религия. И думите на Спасителя в Иоан 5:45-47, Лука 20:37 потвърждават авторството на Моисей. Според традиционното схващане, което си остава и занапред в сила, и петте книги се приписват на Моисей, на този велик основател на старозаветната религия. Всички предписания на закона водят своя произход от него и се отнасят към една дълбока древност на около 1300 години преди Христа.

Що се касае до възраженията на модерната критика, оформени в казаните по-горе хипотези, те лесно могат да се отстранят при едно по-свободно безпристрастно изследване на библейския текст.

Различната употреба на Божието име може да се обясни от етимологичното значение на тези две думи: елохим=Бог, Божество, се употребява там, дето за Твореца се говори просто като свръхестествена сила; напротив, яхве или Иехова[2] се среща там, дето става дума за положителното откровение Божие на човеците. Първата дума е едно нарицателно име, което се дава и на лъжливите езически божества, втората напротив, е собствено име на истинския Бог. В гръцкия превод на седемдесетте, от който е направен и нашия славянски превод, думата яхве (иехова) е преведена с Κύριος – Господ. Предпочитането на едно от тези две имена е в зависимост от чисто стилистични съображения и от смисъла на текста. Така че разните хипотези на библейската критика, които се основават на различната употреба на тези две думи, нямат достатъчно основание за своето твърдение.

Също така погрешно е твърдението, че в петокнижието едно и също събитие се предава два пъти по различни начини. Такъв е случая с историята за творението на света в Битие 2:4. Ясно е обаче да се разбере, че тук авторът няма за цел да разправя едно и също нещо отново, а да разправя нещо ново за онова, което му известно вече от първата глава.

Що се касае до различието във външната и вътрешна форма, тоест до стила и схващанията в разните части на петокнижието, то, естествено е, в една книга с такова различно съдържание да се допуснат известни различия и във формата на израза.

Ще бъде отклонение от темата, пък и не влиза в плана ни, да се занимаем тук с разните привидни противоречия и несъгласия с науката, които библейската критика открива в текста на Свещеното Писание. Това е една грамадна работа, на която са посветени хиляди съчинения от европейската богословска литература (главно немската). Библията има своите противници, но не по малко и своите защитници. Нашата цел е да направим един бегъл преглед на модерната критика относно интегритета, автентичността и достоверността на библейския текст и как се е отразила тя върху съвременния религиозен живот. Тази критика се балансира с контракритика, и по такъв начин много заблуди на ненаучния и преднамерен рационализъм се разбулват пред светлината на истината. Достатъчно е да споменем само за капиталното съчинение на Е. Rupprecht: Die Anschauung der kritischen Schule Wellhausens vom Pentateuch, Leipzig 1893. To е насочено главно против модерната критика.

Не ще бъде излишно да споменем нещо и за най-новата старозаветна библейска критика, която в последните години създаде общ интерес сред учения свят. Повод за това дадоха публичните лекции на професор Делич върху Библията и Вавилон, държани през 1902-ра и 1903-та година пред самия кайзер. На ориентираните богословски сфери и на учените Делич не каза нищо ново по същество. Не беше неизвестно на учения свят, че Вавилон е оказал известно влияние върху историята на израилския народ. Прочитането на клинообразното писмо и новите асирийски изследвания внесоха само по-голяма светлина в тази област. Главната заслуга на автора на „Bibel und Babel” се състои в това, че той събрал и систематизирал последните резултати на науката по този въпрос. Безспорно, възгледът на вавилонците за света в общи черти е еднакъв с този на Стария Завет и на всички древни културни народи. И Библията гледа на небето като на твърда плоскост или грамаден купол; и тя си представя земята като център на вселената, около който се въртят слънцето и звездите. Въпреки това, обаче, религиозният дух на еврейския народ е самобитна творба, произлязла на израилска почва. Сам Делич и всички нови изследвания и разкопки потвърждават това убеждение.

Както библейско-вавилонският въпрос, който навремето вдигна голям шум в богословската литература[3], така и библейската критика въобще засегнаха дълбоко традиционните убеждения на вярващите. Не може да не се отбележи, че всичко това предизвика едно пробуждане на религиозния дух тъкмо в наши дни, макар че сега пò други въпроси движат и вълнуват днешното общество.

Дотук ние разгледахме по-главните въпроси из областта на модерната библейска критика. Спряхме се изключително на петокнижието по две причини: първо, защото то е основата на Стария Завет, фундамента, върху който се е изградил през течение на вековете целият библейски канон, и второ, защото петте книги на Моисей са давали, както преди, така и сега, най-често поводи за критика и стълкновение с науката и питливия човешки разум. Сега ние се изпречваме пред въпроса: какво влияние е оказала библейската критика върху съвременния религиозен живот.

Безспорно, много благочестиви и вярващи християни дълбоко са засегнати и обезпокоени. За тях всяка една библейска критика е едно подозрение и съмнение в Библията, следователно едно раздрусване основите на вярата. По такъв начин, казват те, цялото Свещено Писание се свежда от рационалистите към една изкусно наредена приказна книга, както всички други книги, която на никаква съвест не може да въздейства, нито може да служи за безсъмнено ръководно начало в живота. Според преценката на това строго догматично направление, дори хора като Ричел и Харнак, както и много от по-независимите богословски факултети – всички със своя рационализъм и критична дейност един вид подкопават авторитета на Библията. Накратко казано, както забелязва на едно място Хайнрих Холцман, за мнозина стои окачен надпис върху научната критика на Библията със следните думи: „Забранен вход“!

Обаче едно по-безпристрастно и по-точно вникване в работата ни убеждава, че дори и най-ортодоксалните богослови, ако те се заловят сериозно с изучаване на свещения текст, ще захванат малко или много да упражняват известна библейска критика. Че Библията е Божие слово, не трябва да се съмняваме, но това не трябва да се разбира в буквален смисъл. Днес почти никой не е съгласен с Иисус Навин, че слънцето се върти около земята. Има известни негладкости в Стария Завет, пък дори и в Новия, това не може да се отрече. Но всички те се отнасят до маловажни работи. Главната цел на Стария Завет е била да служи за религиозно-нравственото възпитание на израилтяните, като богоизбран народ и носител на месианската идея; всичко друго е второстепенна работа. Като имаме това предвид, няма защо да си затваряме очите пред резултатите на истинската наука, нито пък да не искаме да признаем човешкия елемент в текста. Тук не всяка дума е и Божие слово, духът е божествен, а това е най-важното. Мнозина богослови, за да отстранят всяко подозрение и съмнение в библейския текст, прибягват до екзегетичния похват, завещан още от александрийската школа начело с Ориген. Те се опитват да обяснят необяснимото с търсене на преносен смисъл, с алегорическо тълкувание, и често пъти идват до изнасилване на текста и изопачаване на смисъла. Това е един погрешен и отживял времето си метод в екзегетиката.

Като оставим настрана крайно рационалистическата критика, чиито представители, изхождайки от своя философски мироглед: теистически, пантеистически и други, пристъпват към изучаване на свещения текст с известна тенденция и с преднамерената цел да подронят авторитета на Свещеното Писание – може да се каже, че днес по въпроса за Библията има главно две различни религиозни направления, които се намират в борба едно срещу друго. На едната страна стоят вярващи, които не позволяват да се отмести нито една дума от библейския текст. Те искат да виждат във всичко една откровена истина, за да могат да запазят религиозното си спокойствие и да имат здрава опора под краката си. Те искат така и затова си затварят очите пред трудните проблеми, пред човешкото, на места дори твърде човешкото в Библията. Това религиозно направление намира своята сила в това, че иска да постави благочестивостта като главен фактор в решение на религиозните въпроси. Неговата слабост пък се състои в това, че не смее да признае истината и да я види. Една тайна несигурност и един спотаен страх създават враждебно настроение към всяко научно и сериозно изследване.

На това религиозно направление се противопоставя друго, което без страх върви ръка за ръка с библейската критика и използва добрата страна от нейната сериозна безпристрастна и строго научна работа. По такъв начин привържениците на това направление могат да вникнат по-дълбоко в историческото разбиране на Библията, да разберат борбите и победите за създаване религиозния дух на Библията. Само така читателят на Библията може да се направи свободен от човешката покривка, която е обвила Божествената истина, свободен от националната ограниченост, която е господствала дори до времето на пророците, свободен от всички преходни схващания в различните времена.

Това второто направление е свободно от всяко суеверно поклонничество на Библията от библиолатрията на протестантския ортодоксализъм. То не е съгласно с необяснимото предположение, че някога Бог е говорил по човешки и с човешки слова направо на хората. Никъде няма такова непосредствено Божие откровение в думи, нито в най-отдалечената древност, нито в най-ново време. Божието откровение почти във всички времена е еднакво по същество. То става всякога посредством могъщи и свръхестествени явления, които разкриват волята и всемогъществото на Твореца. И никоя друга книга не е така богата от свидетелства за такова истинско откровение.

Вечните религиозни истини, изказани в Библията, и в наши дни остават незасегнати от сериозната и строга критика. Двадесет и вторият псалом остава това, което е, една несравнима песен на упованието в Бога, безразлично дали той е написан от самия Давид или половин век след него. Книгата Иов, безспорно, принадлежи към най-великите творения на човешкия дух. Тя си остава една религиозно-философска поема, безразлично дали в основата ѝ е легнала някаква стара народна приказка[4], или пък е написана дословно от благочестивия Иов. Никъде вечно мъчещият въпрос за реалността на нравствения порядък тук на земята не е получавал по-задоволителен отговор, по-картинен и прочувствен израз. Дали разказът за грехопадението на първите човеци води началото си от Моисей или от друг някой автор, дали трябва да се разбира като исторически факт или е едно религиозно-поетично вдъхновение, каквото ще мнение да има по този въпрос, все пак откровеното достойнство и нравствената сила на този разказ се състои главно в това, че той напомня на всеки човек: и до ден-днешен така става с грехопадението на хората.

Ето тази увереност в значението и силата на Библията, това  разбиране духа на богооткровените истини е крепяло и поддържало авторитета на Свещеното Писание през всичките времена на отрицание и богоборчество и до днес. Почти всички сериозни духовни сили на новото време са за такова едно религиозно схващане. То е чуждо, както на религиозното тесногръдство и слепота, така също и на изсушаващия рационализъм и тенденциозна критика. Като не отрича правото на науката да се занимава с историческото изследване на Библията, то поставя наред с познанието, и волево-емоционалния елемент в религиозния живот. Волята, която се стреми към възвишени жизнени блага, е най-мощната и победна сила в историята. Засилването на това религиозно направление ще има голямо значение и за засилване на християнството въобще, защото ще настане по-голямо помирение в разбирането и умовете на хората. Сега мнозина не влизат в Христовата църква, защото им се виждат вратата много тесни. Оттук липса на единство, което поражда разцепление, сепаратизъм и отслабване. Времената искат своето. Религиозните сили трябва да носят размах на вътрешна радост и увереност, на убеждение и един ентусиазиран дух. Съедини ли се библейската критика с религиозен ентусиазъм, тогава можем да се надяваме, че вървим по пътя за достигане на епоха, която ще бъде проникната от всеобща религиозност и християнски дух.

Така стоят нещата днес, както за Запад, така и у нас, защото не само всяка крупна културна, социална или политическа борба на Запад е намирала отражение у нас, но и във всяка по-важна проява било в теоретичния или практичен религиозен живот на просветените народи не е оставала и не трябва да остане незабелязана у нас. Това беше подбудителният ни мотив при желанието да запознаем читателите със съвременната критика на Библията.

Големи са силите на отрицание, мощни тенденциите за разслабване и унищожение на религията, но неуморна и непоколебима е също и работата да се разбере християнството за човешкия разум, и стремежът да се помирят най-възвишените интереси и човешкия дух. И така, цялото последно столетие до настояще време се е изминало в борба за разрешаване на най-важните проблеми, от което зависи достигане на най-висшите блага и добруването на човечеството.

___________________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1920, кн. 1-2, с. 33-43. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Понятието рационализъм е твърде широко. Трябва да се прави разлика между рационализъм въобще (всяко гледище и положение, основано на разума) и между рационализъм в областта на философията и религията. В гносеологичен смисъл рационализъм значи възгледа, според който главният източник на познанието е разумът, мисълта. В новата философия негов основател е Декарт (1596-1650). В областта на философия на правото рационализъм е възгледът, който поддържа, че същността на всички правови системи е естественото, основано на разума, право, което е единственият критерий (Locke, Pufendorf и други). Богословският пък рационализъм учи, че всички исторически религии в своята същност имат естествен, а не свръхестествен произход, и че въпросите на религията също подлежат на изследванията на разума. Привърженици на рационална религия са английските и френски деисти, а в Германия Wolff, Semler и други.

[2]. Еврейската дума яхве (иехова) в зависимост от пунктуацията се произнася по два начина: яхве или иехова; болшинството немски учени предпочитат първото произношение.

[3]. Само в продължение на няколко месeца през 1903 година се появиха повече от 28 брошури и 1650 статии в разни вестници и списания, посветени на тази тема.

[4]. Вж. Lic. Dr. W. Staerk, Die Enistehung des Alten Testaments, стр. 145.

Източник на изображенията – Гугъл БГ.

АПОСТОЛ ПАВЕЛ ЗА ИЗКУПИТЕЛНОТО ДЕЛО ХРИСТОВО*

Проф. Димитър В. Дюлгеров

Апостол Павел, макар и “званны на последок времен”, става първенец учител и систематизатор на Христовото учение. В православните богослужебни книги той е наименован „печат, венец и первопрестолник апостолов, уста Господня, неразоримая церкве стена и столп, труба божественныя Христових учении и страдании, основание учении и церкви, камень веры, учитель вселенныя, приведший Церковь Христу, многоплодная лоза, ловец мира, разорител лести непоколебимый”.

Св. апостол ПавелПриел Евангелието чрез откровение Иисус-Христово (Галатяни 1:1-12), апостол Павел смогнал да разкрие всички тайни на изкупителното дело Христово и да посочи верния път към спасение. Най-видните измежду апостолите – Иаков, Кифа и Иоан – му подали ръка за общуване (Галатяни 2:6-9). И мисъл, и дело, и вяра и подвиг у него са ярки, победоносни, с поразяваща проникновеност и глъбина. Той най-много се потрудил, като апостол и учител (2 Коринтяни 12:23).

Апостол Павел разкрива ярко същината и значението на изкупителното дело Христово, в което се препъват онези, които като някогашни елини търсят мъдрост или като някогашни юдеи „знамения просят“ (1 Коринтяни 1:17) и искат да „испраздниться крест Христов“ (1 Коринтяни 1:17). Кръстът Христов за тях е или безумие, или съблазън (1 Коринтяни 1:22-23). Те приличат на фарисеите пред кръста Христов на Голгота, а не на разбойника, разпънат до Христа (Матей 27:39-42). За чистите сърца тази „велия благочестия тайна“ (1 Тимотей 3:16), в която искат да проникнат и серафимите (1 Петр. 1:12), става напълно ясна чрез думите на апостол Павел.St. apostle PaulКръстът Христов е основа на нашата вяра, наше спасение и наш символ. Той ни дава всичко, „яже κ животу и благочестию“ (2 Петр. 1:3). Той разкрива смисъла на страданията, спътници на доброто. Той е изява на добро и всяко добро е кръст. „Крест – хранитель всея вселенныя; крест – красота церкве; крест – царей держава; крест – верных утверждение; крест – ангелов слава и демонов язва“ (Светилен на Въздвижение).

Кръстът е венец на изкупителния подвиг Христов. Разумът се смущава oт кръста, но сърцето го търси и в него намира утеха и разгадка на вълнуващи го въпроси. Кръстът е тайна за човешкия разум, а за чистото сърце е най-очебийна истина (1 Коринтяни 2:14-15; 10-13).

Кръстът на Голгота е завършек на изкупителното дело Христово, а негово начало е въплъщението на Сина Божи. Христос извършил делата, които Отец Му дал да извърши (Иоан 5:36), прославил своя Отец, като свършил делото, що Му бе дал Отец да изпълни (Иоан 17:4) и заради предстоящата Му радост претърпял кръст (Евреи 12:2), прославил Отца Си и след като казал „свърши се!“, навел глава и предал дух (Иоан 19:30; Евреи 2:10-15; 5:8-10; Откровение 16:17; 21:6). Христос свършил делото на изкуплението и извикал на кръста „свърши се!” изкуплението на човешкия род.St. apostle PaulЗа апостол Павел тайната на изкуплението е неоспорима истина, радостна вест, сила Божия. Тази тайна не се нуждае от доказателства. Който повярва в Христа и се кръсти в Негово име, узнава реалния факт на изкуплението. Него не го вълнуват въпросите: каква е връзката между страданията, кръстната смърт на Христа и спасението на човека? Не можеше ли Бог да прости греха на Адам и без голготския кръст? Не е ли достатъчна само вяра в Христа, само покаяние, за да се получи примирение с Бога? Нали Иоан Кръстител отпускаше грехове преди Голгота, Петър получи прошка след сълзи на покаяние, блудницата бе опростена заради вярата ѝ, а грешницата – заради любовта ѝ (Лука 7:47)? Как да примирим правдата и любовта Божии? Ако кръстната смърт Христова е удовлетворение на Божията правда, то може ли да се говори за прошка, за любов към човека? Правдата и любовта не се ли изключават взаимно?Apostle PaulГолгота е дело на Божията абсолютна любов, но тя е и жертва за удовлетворение на Божията правда, за примирение на Бога с хората. На кръста „милост и истина сретостеся, правда и мир облобызастася“ (Псалом 84:11). Това е може би антиномия за разума, но не е антиномия за сърцето. Бог е справедлив съдия (Римляни 2:5-6, 11; Галатяни 2:6; Ефесяни 6:9; Колосяни 3:2, 5). Той не пощадил дори Единородния Си Син в „явление правды Своея“ (Римляни 3:25). Кръстът е бил необходим, за да се изпълни закона (Галатяни 3:13, 19; Римляни 5:20), за да бъде откупен човека (1 Коринтяни 6:20; 7:22), за да бъде избавен от ”настоящаго века лукаваго по воли Бога” (Галатяни 1:4), за да бъде разрушено „средостение ограды“ между Бога и човека „плотию Христовой“ (Ефесяни 2:14). Христос принесъл Себе Си като агнец непорочен в жертва (Римляни 3:25) за греховете на човешкия род, за оправдание на мнозина (Римляни 5:18-19; Евреи 7:28). Той станал първосвещеник (Евреи 2:17; 5:5, 10; 6:20; 8:1), архиерей (Евреи 4:14, 15; 7:26; 9:11), свещеник (Евреи 5:6 и други). На кръста Христос принесъл изкупителна жертва Богу за хората и вместо хората, по подобие на старозаветните първосвещеници. Той бил „приносяй и приносимый”, първосвещеник и жертва. Кръстът дава благодатни сили на изкупения човек да възраства в Христа (Ефесяни 4:15) в „мужа совершенна, в меру возраста исполнения Христова” (Ефесяни 4:13).apostle PaulС вяра, чрез свето кръщение християнинът се омива от греха, оправдава се, освещава се, но не cе спасява. Грехът губи само своята сила; неговият пламък ослабва, едва тлее. За да се получи спасение, необходим е нов благодатен живот. Семе за праведност и святост е дадено; получен е „начаток Духа“; но те не действат против волята на човека. Необходимо е действено да бъде усвоено даденото от Христа изкупление; необходими са лични усилия, подвиг, кръст, „люби от чиста серца, и совести благия, и веры нелицемерныя“ (1 Тимотей 1:5).

Хората са изкупени от Христа даром (Ефесяни 2:8). Усилията на човека да усвои даденото от Христа изкупление не са негова заслуга. Те са само условие за усвояване на даденото изкупление, оправдание и освещение; те са само показ на осъществявана чрез вяра в Христа вътрешна обнова (1 Коринтяни 13:2; Филипяни 2:12-13).Спасението е завършек на духовното усъвършенстване, на духовното възраждане. Възраждането е немислимо без страдания. Страданията съпътстват замяната на старозаветния човек с нов, на старата закваска с ново съдържание на волята. Тази замяна става с усилия, с борба, с жертви, със страдания. Тя е духовно творчество. Чрез нея се постига святост (1 Солуняни 4:3). Светостта води към спасение. Спасение се постига чрез творчески усилия, страдания, кръст, подкрепяни от Бога. „Сила Божия в немощи совершается“ (2 Коринтяни 12:9).rembrandtvanrijn_apostle_paulОсобено ярко апостол Павел разкрива първосвещеническата жертва на Христа в посланието си до евреите: Син Божи предвечно е определен да принесе, като първосвещеник, изкупителна жертва за греховете на хората (Евреи 2:17), да им даде освещаващи ги сили, за да възрастват в доброто (Евреи 9:12) и да установи нов завет между Бога и хората. Служи си със старозаветна терминология, но на исторически осветените форми на левитския ритуал дава новозаветно съдържание. Никой не може да се спаси сам, със свои сили. Всеки се спасява само чрез Христа. С кръста на Голгота са отменени старозаветните законнически жертви и законнически средства; действена е само Божията благодат; тя се усвоява чрез послушание и вяра. Вярата дава сила за единение с Христа. Тази вяра е вяра на Бога, а не вяра в Бога, тоест пълна надежда на Бога, пълна увереност в Неговата помощ, в Неговото съдействие да се увенчаят с успех усилията на човека за нравствена обнова. Този успех е сигурен, но се постига с търпение и надежда на Бога. Вярата става надежда и се слива с нея.Paul on the Road to DamascusВолята Божия е всемогъща, но не се проявява магически; тя действа само там, дето има приготвена почва чрез послушание, търпение и надежда. Послушанието прониква вярата и ѝ дава твърдост и постоянство. Спасението на човека зависи от послушанието му (Евреи 5:9). Послушанието не е заслуга; то няма активен характер; то е само напрегнат слух, внимание да бъде чут благовестния зов на Христа и своевременно да бъде отворено сърцето за Христа. Така се постига непрекъснато общение между Даващия спасение и търсещия спасение. Вярата свързва човека с Бога; тя дава реален обект на послушанието. Без вяра в Христа се руши основата, върху която се изгражда спасението. Бог не спасява човека против волята му. Спасение чрез насилие е невъзможно и немислимо. Спасението има обективен източник, но то е и вътрешен субективен процес.

Вярата не е само средство, за да се получат обетования; тя дава реални плодове – дела. В Стария Завет живеели с надежда, а в Новия Завет вярата осъщестява надеждата, прави я осезаема реалност и възпламенява увереност в бъдещето (Евреи 11:1, 13, 25-26). Делата нямат значение сами по себе си. В Новия Завет са отменени старозаветните законнически средства. Делата са необходимо следствие на вярата. Благодатната обнова на човека не остава скрита; тя има свои естествени, на нея само присъщи прояви, които свидетелстват за нея – че тя е станала. Делата само свидетелстват за осъществявано чрез вяра оправдание, което невнимателността може да погуби (Евреи 2:1).06.29_sv_peter_and_paul_CUTИзкупителното дело Христово е извършено от любов към хората и независимо от тях. То е основа на спасението. Спасение не е възможно без изкуплението и преди него. Абсолютната правда и абсолютната любов Божии са неделими. Това може да бъде антиномия само за мъдруващия лукаво разум на плътския човек. Изкуплението се усвоява само чрез вяра. Усвоеното изкупление дава реални плодове: духовна обнова, святост, съвършенство и чрез тях – спасение, царство Божие, царство небесно, живот вечен. Спасение се постига с усилия, със страдания, с кръст. Спасяващият се строи духовен дом. Основите на този дом са положени от Христа, но самият дом се доизгражда с божествена благодатна помощ от човека. Благодатната помощ се получава с вяра. Любовта съпътства вярата (Галатяни 5:6). Невнимателността в подвига на вярата може да постави непреодолима пречка за спасението.

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1951, кн. 7-8, с. 37-39. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

ВЕЛИК МОМЕНТ В ПАСТИРСКАТА ДЕЙНОСТ НА СВ. АПОСТОЛ ПАВЕЛ*

Проф. протоиерей Христо Димитров

St. apostle PaulВсяко време има своите борби, търсения и страдания. И нашето време в това отношение не прави изключение. Люти борби за нови форми на живот и дейност ту се подемат, ту отслабват, за да се засилят пак отново. Упорити търсения на нови истини и откровения отбелязват усилията на отделни личности и общества, на цели народи и групи от народи, на цялото човечество. И все пак, както всеки може да констатира, труден и много бавен е напредъкът на човечеството, за да отстрани или поне да ограничи и намали жертвите и страданията, разрушенията и ужасите на все по-страшни войни, които за зла чест съпътстват тези вечни борби и търсения.

Църквата Христова, в духа на своята мисия в света, не стои безучастна зрителка към това трагично положение. Основана върху примера, учението и делото на Спасителя, тя също се стреми да помогне на човечеството да излезе от това отчаяно положение. Но тя се чувства длъжна да измести тези борби от периферията на живота, дето човечеството лекува само симптомите на болестта, като задълбочава и насочва тези борби към истинската първопричина на всички злини – към греха и неговите прояви. За тази цел тя предлага на човечеството свое неизменно ръководство и свой изпитан метод, а на органите си – примера и дейността на своите велики духовни водачи в миналото.St. apostle PaulПръв, който най-пълно разкрива и точно определя в духа на Христа това ръководство и този особен метод, е безспорно св. апостол Павел. Той, не само с учението си, а и с личността и особено с душепастирската си дейност, се явява като най-дейният апостол и пастир, като най-дълбок християнски мислител и със световно историческо значение водач на повечето първохристиянски църкви. Също  така за християните и пастирите в днешните и бъдещите времена неговото учение и пастирската му дейност представят най-широка програма за истинско и активно служене на Църквата и човечеството[1].

В този смисъл днес, когато християните от цял свят отбелязват с благоговейна почит 1900-годишнината от идването на св. апостол Павел за пръв път да проповядва християнството на Балканския полуостров и оттук – в Европа, много важно и дълбоко поучително е за нас, приемниците на някогашните народи на този полуостров и континент, да си припомним с чувство на най-дълбока признателност към Провидението този велик момент от Павловата душепастирска дейност. Слязъл след раздялата си с Варнава в началото на второто си пътешествие на брега на Троадското море в малкия и нов пристанищен град Троада, близо до Александрия – само на двадесет километра южно от древната крепост Троя, съпровождан от двама, тогава малко известни мъже (Сила и Тимотей), а от този град – и от лекаря и живописец Лука, апостол Павел съвсем не се чувствал да е изнемогнал от преживените беди и опасности досега и от непосилните, денонощни усилия и трудове да утвърждава новооснованите християнски общини и да привежда към Христа нови хиляди човешки души. Напротив, всичко това сякаш още повече повдигало духа му, окриляло волята му и разширявало все повече сърцето му, за да обгърне, ако е възможно, за новата вяра в живия Бог целия, нему добре познат от пътуванията му по цяла Западна Азия, юдейски и гръко-римски свят. Затова тук, обърнат с лице към още непознатата му Европа, той вече вижда и пресмята отвъд синьото море на Гърция, като втори Александър Велики, само че с поглед към Запад, своите нови задачи и постижения, своите нови борби и победи, за спечелване света за Христа и Неговото царство на смирението и любовта, на жертвата и мира.Paul-iconТук, преди всичко, отвъд сините вълни на Хелеспонт, дори под прекрасното южно небе и всред разкошната и поетична природа на Гърция, апостол Павел вижда с окото на истински реалист и нов човек общото положение и състоянието на човешките души такива, каквито са били в действителност. Вместо повече свобода и справедливост за народите под властта на римските цезари, техните заместници и гарнизони из провинциите, настъпили нови неправди, нова робия и тирания. Защото земните властелини си остават всякога едни и същи за Христа и Неговия последовател: те само властват, тоест само господаруват и излагат гордо само себе си, докато той се смирява и самоунижава, не иска други да му служат, а той иска да служи на другите, като помага и издига сведените в робски страх глави и паднали в земния прах милиони човешки същества днес пред едно чудовище, наречено Калигула, а утре – пред друго, което ще се нарича Нерон или с друго име. А зад всичкия разцвет на науките и изкуствата в Гърция, през множеството ѝ школи и академии, философи и поети, историци, оратори и законодатели Апостолът вижда в човешките души надигащите се вълни от мъчителни съмнения, нравствени колебания и конфликти, пълна похабеност и извратеност на нравите. Не по-добро било и религиозното състояние на народите тук: храмовете пустеели, боговете като мъртви немеели, а самите им жреци се подигравали на собствените си молитви и жертви[2].Св. апостол Павел в ДамаскТогава у апостол Павел се разгаря пламъкът на свята загриженост и любов към изнемогващите човешки души. Във великата му пастирска душа бликват нови, сякаш неподозирани вътрешни сили на воля и решителност, на които Провидението дава скоро плът и кръв, живот и глас в едно съновидение още през следната нощ. Както се казва в Свещеното Писание: „През нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни!“ „След това видение – продължава дееписателят св. Лука, присъединил се оттук към апостол Павел и двамата му спътници, – веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумехме, че Господ ни е повикал да проповядваме там евангелието“ (Деяния апостолски 16:9-10). И тъй като отпътували с първия кораб от Троада, те стигнали направо в усамотения скалист остров Самотраки, а на другия ден – в пристанищния град Неапол (днешна Кавала), отишли оттам във Филипи, който в тази част на Македония тогава бил първи град – римска колония. В този град те престояли няколко дни и в него най-напред започнали своята проповед на християнството в Балканския полуостров и оттук – в Европа. Така бързо и почти светкавично за онова време, с пламенна ревност за покоряване всички народи на Христа и Неговото царство апостол Павел се отзовал на тайнственото съновидение-покана: „мини в Македония и ни помогни“!Paul on the Road to DamascusНо този вик за помощ, вик на скръб и отчаяние на древния свят, се чува през всички християнски векове. Той се повтаря в историята и на всяка християнска и пастирска душа. Само че ние, като че ли, не отваряме охотно слуха си за гласовете на хилядите човешки материални и духовни беди и скърби, нужди и страдания. Грижата за бедните, унизените и страдащите като че ли не смущава и не тревожи нашето спокойствие. А при вида на толкова около нас нови езичници, които живеят и умират далеч от Бога и Христа без вяра, любов и надежда, у колцина от нас, църковниците, заговаря и бие тревога пастирската съвест? Особено при вида на бушуващото размирие в света днес, когато призракът на нова, още по-ужасна, война застрашава да залее с нови потоци от кръв и скъпи жертви и да превърне в жалки развалини цветущи полета и културни центрове пак в Европа, всички ние, пастири и християни сме длъжни да се вслушаме, както св апостол Павел се вслуша в гласа на тайнственото си видение, в милионите гласове в полза на мира и разбирателството между народите. И трябва не само да се молим, а и дейно да се притечем, както той някога се притече в Македония и за пръв път стъпи на европейския бряг, като дейно подкрепим и ние мощния стремеж на масите в света за „мир на земята и добра воля между човеците“. По този начин само ние, като християни и душепастири, не само външно ще можем да отбележим тази велика годишнина и този велик момент в душепастирската дейност на св. апостол Павел, а и вътрешно ще се приобщим към метода, духа и завета на великия Апостол на народите.

_________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1951, кн. 7-8, с. 40-42. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Димитров, Хр., прот., Св. Апостол Павел като пастир. Пастор. изследване, Пловдив, 1928, с. 3.

[2]. Берсье, Евг., Беседы, т. III, Спб, 1910, с. 157-158.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.