На 18-годишна възраст Гай Цецилий преживял изригването на Везувий (79 година сл. Хр.) и загубил вуйчо си, който умрял, задушен от пепел и дим. По завещание, вуйчо му му предал не само цялото свое литературно и друго наследство, но и своето име и по такъв начин го осиновил. Оттогава пълното име на Гай Цецилий станало: Гай Цецилий Плиний Секунд (Minor=Младши). Смъртта на майка му ще да е последвала наскоро след смъртта на брата ѝ.

Плиний Младши станал съвсем самостоятелен притежател на много земя и друго имущество. Завършил образованието си при Квинтилиан, който бил ръководител на първата държавна латинска ораторска школа в Рим. Проявил се като добър адвокат и съдия. От 80 до 82 година заемал длъжността член на Комисията на десетте за разглеждане на съдебни тъжби (Decemvir stlitibus indicandis). През 82 и 83 година (т. е. през 21-вата и 22-рата години от своя живот) отбивал военната си повинност в III-ти Галски легион в Сирия. Възползвал се от възможността да слуша александрийските философи Артемидор и Евфрат, с които установил дружеска връзка. Като се върнал в Рим, слушал разни философи и оратори, преимуществено стоици и усвоил основните положения на това направление във философията и морала.

Плиний преминал всички длъжности, по реда за римските благородници, като се почне от севир на римската конница (Sеvir еquitum Romanorum), т. е. един от членовете на колегията на шестте лица по делата на римската конница, после – квестор на императора, народен трибун, претор и през времето на Траян – началник на държавното съкровище (Praefеctus aerarii Saturni), а в 100-тата година бил консул, след което минал в категорията на консулариите, т. е. във висшия разред на сенатското съсловие. В 112 година Плиний вече бил императорски легат с пълномощия на консул във Витиния и Понт (Мала Азия). Умрял на тоя пост – не по-късно от 113 година.

Според императора, длъжността „императорски легат с пълномощия на консул“ била най-подходящата за Плиний. Но, според самия Плиний – както отбелязва В. С. Соколов, – тя била най-неподходящата с оглед на неговия характер и склонностите му. „Той – казва Соколов – никак нямал административни способности. Губел се при всеки случай, малко излизащ из реда на обикновените и всекидневни случаи, не можел да вземе бързо решение, колебаел се, смущавал се. За всяко, даже незначително, нещо се обръщал за съвет към императора“[355].Друга особеност, която трябва да отбележим, това е, че той се старал „да действа меко и снизходително, за да не извика раздразнение и протест у жителите на провинцията“[356], както това се случило при двама негови предшественици.

б)Какво говори Плиний Младши за Иисуса Христа и християните?

Литературното наследство на Плиний Младши „се състои от девет книги писма до приятели (в тях влизат 247 писма), „Преписката му с императора Траян“, състояща се от 122 писма, и „Панегирика за Траян“. Това е дошло до нас[357].

В случая за нас е важна „Преписката с Траян“. Тя – както се каза, – съдържа 122 писма. От тях: 71 – на Плиний до Траян, и 51 – отговори на Траян до Плиний[358]. По-частно ни интересуват писмата 96-то (на Плиний до Траян) и 97-мо (отговор на Траян до Плиний), в които именно се говори за християните и покрай тях, в 96-тото писмо се говори и за Иисуса Христа. Ето текстът на тези две писма, в български превод“[359]:

Че може „да се мълчи”, за нещо по някаква особена причина, и че това „мълчание“ съвсем не доказва, че онова, за което се мълчи, не съществува – туй признава и авторът на статията „Ранното християнство“, поместена в списание „Философска мисъл“, година XIV, 1958, книга 5, страници 96-110. Той казва, че „християните от времето на редакцията на канона“ не споменавали за „есеите“. И иска да обясни това „мълчание„. И ето как го тълкува: „Това се обяснява с факта, че есеите бяха чистокръвни евреи, а антиеврейският (според автора – в с. н.) характер на новозаветното християнство е изключвал възможността (к. н.) от позоваване на есеите“[382].Св. апостол Павел не е ходил във Витиния. Искал е да отиде там, заедно със Сила и Тимотей, но – както повествуват Деяния апостолски, – Духът не ги пуснал (16:7): не е било воля Божия да отидат във Витиния. Там ще да е проповядвал св. апостол Петър[383], затова и той адресира своето I-во съборно послание така: „Петър, апостол на Иисуса Христа, до пришелците, пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния (к. н.)“ (1:1).

Когато говорихме за Иосиф Флавий, ние засегнахме и въпроса: дали в негово време е имало християни. За доказателство, че е имало такива, приведохме и цитат из встъпителната статия на проф. В. К. Никольский към книгата на Ш. Эншлен – Происхождение религии, в който цитат се казва, че съветските историци смятат като безспорно, че „около средата на I век в Мала Азия (к. н.) в района на Ефес са съществували неголеми християнски общини, които“ били „водили помежду си свирепа идеологическа борба, тъй като“ се били „различавали и по вярванията, и по обредите“[384].

Щом като „около средата на I-ви век” в Мала Азия имало християнски общини и те тогава били водили „борба“ помежду си, то не е ли естествено да се предположи, че вече в края на I век и началото на II век (нещо около след 60 години!) християнството ще да е „стигнало“ и до Витиния, и не само стигнало, но и преминало там и се настанило в нея, която е също Малоазийска провинция, не кой знае колко далеч от района на Ефес?! Така че във времето, когато Плиний е бил императорски легат във Витиния (112-113 година), там ще да е имало и то доста, християни!

3.Не било имало нужда опитният юрист Плиний Секунд да запитва императора за юридическите тънкости при делата срещу християните

Ако наместникът е намерил, както се вижда от писмото му – „действени средства за борба” със „злото” (християнството), „защо е трябвало – пише Р. Ю. Виппер – да пита за юридическите тънкости на процедурата в делата около християните?“[385]

Отговор на въпроса на академик Р. Ю. Виппер ни дава сам Плиний.

1.В писмо 3-то до император Траян той заявява: „Аз желая за всички мои дела и слова одобрение от тебе (к. н.), човека с най-чистите нрави“[386].

2.В писмо 47-мо казва: „Моля те, удостой ме да ми бъдеш ръководител… Боя се да не би да излезе, че аз съм превишил своята власт или не съм се възползвал от нея до край“[387].

3.Самото 96-то писмо започва така: Аз си поставих за правило, Господарю, да се обръщам към тебе с всички мои съмнения. (Защото – в с. н.) кой по-добре (от тебе – в с. н.) може да ме упъти в моята нерешителност или да ме поучи в моето незнание?”[388].4.В същото 96-то писмо Плиний казва, че „никога не е присъствал (к. н.) на следствия по дело срещу християните” и затова не знае за какво и в каква степен следва да ги наказва или как да води следствието. Съобщава към какъв начин на действие той се е придържал ”временно” (interim=пока=временно, засега) и че е отложил следствието[389](явно защо: да не би да греши и, очаквайки да получи наставления от императора, към когото е прибегнал за съвет).

Към всичко туй ще прибавим и характеристиката, която съветският учен В. С. Соколов дава за Плиний и която ние приведохме в биографията на Плиний. Той „се губел при всеки случай, макар малко излизащ из реда на обикновените и всекидневни случаи, не можел да вземе бързо решение, колебаел се, смущавал се. За всяко, даже незначително, нещо се обръщал за съвет към императора“[390].

Смятаме да е много ясно защо Плиний запитва императора за юридическите тънкости на процедурата при делата срещу християните!

4. Краят на писмото противоречел на началото

„Краят на писмото, с неговото самоуверено заключение за победата над лъжливата вяра, противоречи – казва Р. Ю. Виппер – на началото, гдето с известно смущение наместникът се изказва за трудностите на своето положение“[391]. Тук обаче няма никакво противоречие! В края на писмото Плиний съобщава за резултатите от взетите от него мерки срещу християните. Но те съвсем не изключват трудностите, за които той говори в началото на писмото си, както и недоуменията му,  по които чака осветление от императора. Казахме по-рано, че Плиний иска всички негови дела и слова да имат одобрението на императора, и се бои да не би в някои случаи дa е превишил своята власт или пък дa не се е възползвал от нея докрай. Затова той и съобщава на Траян всичко: не само своите недоумения и затруднения, но и резултатите от своите действия. Направеното от Плиний се оказало твърде ефикасно. Но, въпреки това, той, като го съобщава на императора, все пак иска да има неговата преценка, както и указания: как точно трябва да процедира занапред.

5. Имало у съставителя на писмото тенденция да защити християните

„Не е трудно да се забележи – пише Р. Ю. Виппер, – че у съставителя на писмото е имало тенденция към защита на християните“[392]. Съставителят бил се отзовавал „с похвала за нравите“ на християните. А тая „възхвала“ била „повече от всичко“ „нагледен показател за чуждото вмешателство“, т. е. за фалшификацията. Плиний прави донесение на императора и, разбира се, ще пише точно това, което е узнал от християните за самите тях. Дава му вярна картина, за да получи и точни указания от него: как трябва да постъпва по отношение на християните. Обаче, наред с онова, което узнал от християните, той казва и своето мнение, което никак не е благоприятно за тях: че християнството – според него – е едно „неизмеримо уродливо суеверие (superstitionem pravam immodicam)[393].“

Наистина Плиний проявява склонност към известна снизходителност по отношение на християните: загатва да се даде място на разкаянието, за да се изправели толкова много люде[394], но това е лесно обяснимо, като се има предвид неговата обща тактика: „да действа меко и снизходително, за да не извика раздразнение и протест у жителите на провинцията[395].“6. Съставителят на писмото нямал представа за административните порядки от онова време

Че това било така, виждало се например от туй, че той бил употребил неправилно термините „edictum“ за заповедите на наместника и „mandata“ за разпоредбите на императора[396].

Но „edictum“ и „mandata“ се употребяват и за разпоредби на императора, и за разпоредби на проконсула, за разпоредби на претора и т. н. Това може да се види даже от някои други писма из „Преписката на Плиний с император Траян“. Така например писмо 39 (книга X)[397] от император Траян до Плиний започва така: „Secundum mandata mea fecit Sempronius Caellianus“[398](в руския превод:„Согласно моим указам поступил Семпроний Целиан“=според моите укази е постъпил Семпроний Целиан[399]). Значи сам императорът употребява за своите разпоредби термина „mandata“. В писмо 64 (кн. Х)[400]Плиний говори за предписанията на Траян с израза: „mandatis tuis“[401](в руския превод: „В предписаниях твоих“=в твоите предписания). В същото писмо се говори за указа на Сервилий Калв, проконсул на Витиния, 3 години преди Плиний. В латинския текст е употребен терминът „edictum“. Писмото завършва с думите: „Decretum Calvi et edictum, item decretum Bassi his litteris subjeci“[402](в руския превод: „Декрет Кальва и его указ, а также декрет Басса присоединяю к этому письму“[403]=декрета на Калв и неговия указ, а също декрета на Басса присъединявам към това писмо). В писмо 65 (кн. Х)[404]от Траян до Плиний се казва: „Quid in personam eorum statuendum sit, qui a Publio Servilio Calvo proconsule in triennium relegati, et mox ejusdem edicto restituti in provincia remanserunt…“[405](в руския превод: „Что постановить относительно людей высланных проконсулом Публием Ссрвилием Кальвом на три года и затем по его же указу (к. н.) востановленных в правах и оставшихся в провинции…[406]=Какво да постановиш относно людете, пратени на заточение от проконсула Публий Сервилий Калв за три години и после по неговия указ възстановени в права и останали в провинцията…). Сам императорът говори за указ (edicto) на проконсула Калв.

7. Антифонното пеене било въведено чак в IV век

В писмото на Плиний до Траян се казва, че християните са възпявали Христа като Бог, „редувайки се“ (invicem). А  според атеистите  било доказано, че такова „поредно“ пеене, наречено „антифонно“, било въведено в Църквата чак през IV век“[407]

„Антифонното пеене“ обаче – според Църковното предание, – е било въведено на Изток за пръв път от св. Игнатий Богоносец, антиохийски епископ (+107 година сл. Хр.). Историкът Сократ пише: „Игнатий…, епископ на Антиохия Сирска, който живял със самите апостоли, имал е видение: видял Ангели, които с антифонни песни възпявали Светата Троица, и предал на Антиохийската църква начина на виденото (т. е. начина на пеенето при видението – в с. н.)“[408]. Същото утвърждават Никифор Калист, Георгий Александрийски и един сирски писател от ХII век Бар Гервей[409].

Флавиан и Диодор, антиохийски презвитери през IV век, само са превели псалмопеенето на гръцки и гърците в Антиохия са почнали на гръцки антифонно да пеят псалмите. Към думите на Сократ: „Игнатий…, епископ на Антиохия Сирска (Ίγνάτιος Άντιοχείας της Συρίας)“ има в Migne бележка 32-ра, която гласи: „… Флавиан и Диодор първи от всички превели (к. н.) от сирски език на гръцки този вид псалмопеене… Онова, което сирийците били вършели дълго време преди Флавиан, като пеели Давидовите псалми антифонно на сирски език, това Флавиан и Диодор установили да се извършва от гърците-антиохийци, които пеели псалмите на гръцки“[410].  И Никита Хониат казва: „… този вид псалмопеене, който наричаме антифони, те (Флавиан и Диодор – в с. н.) го превели от сирски на гръцки“[411].г) Заключение

„Основанията“ на атеистите за „интерполация“ и „фабрикация“ относно 96-тото писмо от „Преписката на Плиний с император Траян“ са изкуствени и тъкмо за тях би могло да се каже, че са „изфабрикувани“, за да се представи то – изцяло или поне отчасти – като неавтентично (а оттук и 97-то писмо – отговорът на Траян до Плиний!), и по такъв начин да се унищожи едно така ценно известие за Христа и християните в един действителен писмен паметник от началото на II-ри век от нашата ера. От тези писма ние узнаваме:

1.Че много преди Плиний е имало във Витиния християни (някои от разследваните му заявили, че са били християни, но преди 20 години били отпаднали);

2.че християнството във Витиния е било масово явление (множество люде от всякаква възраст, от всяко звание и от двата пола били християни);

3.че имало християни – римски граждани;

4.че християните по онова време били гонени;

5.че истинските християни били твърди и непоколебими във вярата си;

6.че християните имали богослужебни събрания и възпявали Христа като Бог;

7.че християнските нрави били чисти и възвишени;

8.че Иисус Христос е бил за християните и човек, историческа личност. Мережковски казва: „Ако Плиний бе узнал от християните, че Христос за тях е само Бог, то така и би написал: „на своя Бог Христос пеят“; а щом пише: „на Христа като на Бог“, Christo, quasi Deo, то затуй, разбира се (пише тъй – в с. н.), понеже знае, че Христос за християните е не само Бог, но и човек… и извънхристиянският свидетел (Плиний – в с. н.) вярва в това, че човекът Иисус е съществувал[412]. А, като вземем предвид, че Плиний не пише на Траян: „някой си Христос възпяват като Бог“, а направо казва: „възпяват Христа като Бог“, трябва да заключим, че и император Траян добре е знаел за Кого става дума. Така че съвсем неоснователно е следното твърдение на автора на напечатаната във „Философска мисъл“ статия „Ранното християнство“: „Но дори и писмото на Плиний да е автентично, това още нищо не би говорело. В него се разправя за разпространението на християнството във Витиния, но никакви доказателства за съществуването на Иисус Христос не са приведени“[413].

__________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 369-379.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[354].Биографията на Плиний Младши даваме по В. С. Соколов, Плиний Младший, Издательство Московского университета, Москва, 1956, с. 21-46.

[355].Там, с. 45.

[356].Там, с. 46.

[357].Там, с. 5.

[358].Там, с. 281.

[359].Преводът е направен по руския превод в Письма Плиния Младшего, перевод М. Г. Сергеенко, А. И. Доватура и В. С. Соколова, изд. Акад. наук СССР, Москва-Ленинград, 1950, с. 343-345, като сме прибягвали главно за писмо 96-то и до латинския текст, ed. C. F. W. Müller, Lipsiae, 1904, Teubner, p. 291 sq., поместен в Enchiridion Fontium historiae ecclesiasticae antiquae…, collegit Condratus Kirch, Friburgi Brisgoviae MCMX, p. 18-20.

[360].Често едното име “християнин” е било достатъчно за обвинение и осъждане (Письма Плиния Младшего, с. 546).

[361].„Преди разсъмване” – тези събрания са могли да минат незабелязано, а освен това, участващите в тях е трябвало, с настъпване на деня, да отидат да изпълняват своите всекидневни задължения (там, с. 546).

[362].Обвинявали християните, че на своите събрания вкусвали кръв и месо от убито езическо дете (там, с. 546).

[363].Предвид на подозрение за политическа неблагонадежност (там, с. 546).

[364].При подозрение за политическа неблагонадежност, според римското право, разпитвали с изтезание (там., с. 546)

[365].И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, с. 36.

[366].Ш. Эншлен, Происхождение религии, с. 237.

[367].Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 60.

[368].А. Ранович, Восточные провинции Римской империи в І-ІІІ вв., Москва-Ленинград, 1949, с. 83, бележката.

[369].Cap. II, 6 et 7.

[370].Tertullianus, Apolog., cap. 2 (Migne, P. Lat., t. 1, col. 321 и сл.)

[371].Ibid.

[372].Разполагаме със строго определен брой страници.

[373].Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 180.

[374].Там.

[375].История античной литературы, Изд. 2-ое, Ленинград, 1951, с. 473.

[376].Плиний Младший, Москва, 1956, с. 303 и 304.

[377].Проф. И. М. Тронский, цит. съч., с. 257.

[378].Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 180.

[379].Там.

[380].В. С. Соколов, Плиний Младший, с. 239.

[381].Там. с. 5.

[382].Стр. 98.

[383].Речникъ на Святото Писанiе, Цариградъ, 1884, с. 77, кол. 1.

[384].Ш. Эншлен, Происхождение религии, с. ХVІ.

[385].Рим и раннее христианство, с. 181.

[386].Письма Плиния Младшего, кн. Х, писмо 3, с. 298.

[387].Там, с. 320.

[388].Там, с. 343.

[389].Там, с. 344-345.

[390].В. С. Соколов, Плиний Младший, с. 45.

[391].Рим и раннее христианство, с. 181.

[392].Рим и раннее христианство, с. 182.

[393].Письма Плиния Младшего, с. 344.

[394].Там, с. 345.

[395].В. С. Соколов, Плиний Младший, с. 46.

[396].Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 183.

[397].У Письма Плиния Младшего това писмо носи № 30 (гл. на с. 311).

[398].Collection des auteurs latins avec la traduction en français, Paris, 1881, tom. XIX, p. 696.

[399].Вероятно военен трибун или префект (Письма Плиния Младшего, с. 371).

[400].В руския превод е писмо № 56.

[401].Collection des auteurs latins etc., p. 703.

[402].Ibid.

[403].Письма Плиния Младшего, c. 324.

[404].В руския превод е писмо № 57.

[405].Collection des auteurs latins etc., p. 704.

[406].Письма Плиния Младшего, c. 324.

[407].Гл. у В. С. Соколов, Плиний Младший, Москва, 1956, с. 302.

[408].Socrates, Hist. Eccl., lib. VI, cap. 8 (Migne, P. Gr., t. 67, col. 689, 692);

[409].А. Петровскiй, Антифонъ, Правосл. Богосл. Энциклопедiя, т. І, кол. 819.

[410].Посоченото място у Migne.

[411].Hist. Eccl., lib. ІI, cap. 19 (Migne, P. Gr., t. 82, col. 1060).

[412].Д. Мережковскiй, Иисусъ Неизвестный, т. І, Белград, с. 20.

[413].Исак Паси, Ранното християнство, списание Философска мисъл, год. ХІV, 1958, кн. 5, с. 106.