а) Кой е Тацит?[414] Публий (по други източници – Гай) Корнелий Тацит (Publius Gaïus Cornelius Tacitus) e най-значителният древноримски историк, оратор и политически деец от периода на ранната империя. Той е роден около 50-та година след Хр. и умрял около 120 година. Произхождал от италийско конническо семейство. Бил зет на известния римски пълководец Юлий Агрикола, покорителя на Британия. Заемал важни служби: квестор, претор (в 88 година), консул (в 97 година), проконсул (в 111-112 година).

Тацит ни е оставил два големи исторически труда: „Истории“ (Historiae) и „Анали“ (Annales). „Историите“ обхващат времето на Галба, Ото, Вителий, Веспасиан, Тит и Домициан (т. е. годините от 68-ма до 96-та след Хр.). От това съчинение са запазени и дошли до нас книгите: I-ва до IV-та и част от V-та. „Аналите“ пък разглеждат времето на Тибeрий, Калигула, Клавдий и Нерон (тоест годините от 14-та до 68-ма след Хр.). От тях са запазени книги: I-ва до IV-та и част от V-та и VI-та, после от ХI-та до XVI-та, без началото на ХI-та и края на XVI-та.

„Кръгозорът на историка-аристократ – както отбелязва съветският проф. И. М. Тронский, – е ограничен“[415].  Императорът, сенатът, градът Рим, армията – ето обектите, на които е съсредоточен историческият интерес на Тацит. Животът на провинциите остава вън от неговия поглед. Към всичко неримско Тацит се отнася с презрение[416].

б) Какво говори Тацит за Иисуса Христа и християните?

В XV-та книга от „Анали“, глава 38-ма Тацит разказва за големия пожар, който избухнал в Рим (през 64 година); в глава 39-та говори за мерките, които, по заповед на Нерон, били взети, за да се помогне на пострадалото население; в глава 40-та – за продължаването на пожара: от 14-те квартали, на които се разделял тогава Рим, само четири оцелели, три били унищожени до основи, а в останалите седем се виждали само полуизгорели домове; в глава 41-ва описва неизчислимите загуби от пожара; в глава 42-ра говори за построяването на нов дворец за Нерон; в глава 43-та – за какъв трябвало да бъде новият град, построен на мястото на изгорелия.

Между другото, Тацит съобщава, че се бил разпространил слух, че в това същото време, когато горел Рим, Нерон се бил изкачил на домашната си сцена и запял за разрушаването на Троя, уподобявайки на древните бедствия сегашното нещастие (гл. 39); че Нерон, както изглеждало, търсел слава: да създаде нов град, който да нарече на своето име (гл. 40); че той се възползвал от бедствието на отечеството, за да си построи нов великолепен палат (гл. 42).

А в началото на 44-та глава Тацит пише, че се носела и мълва, че пожарът е дело на самия Нерон: градът е бил подпален по негова заповед, и че нищо не било в състояние да я премахне. Продължавайки по-нататък, Тацит – в същата глава – говори за християните и за Христа така: „И тъй, за да премахне тази мълва, Нерон прехвърлил вината върху омразните поради позорните им дела човеци, които народът наричал християни, и ги наказал с най-необикновени наказания. Този, от когото иде това име, Христос, бил наказан със смърт, през управлението на Тиберий, чрез прокуратора Понтий Пилат; и потиснатото за момента гибелно суеверие отново избухнало не само из Юдея, родината на туй зло, но още и из Рим, гдето отвсякъде се стичат и разгласяват всички ужасни и позорни неща. Прочее най-напред били арестувани тези, които открито се признавали (че са християни – в с. н.), а след това по тяхно показание – твърде значително множество (човеци – вс.н.), които били уличавани не толкова във вината за пожара, колкото в омраза към човешкия род (ergo abolendo rumori Nero subdidit reos et quaesitissimis poenis affecit, quos per fiagitia invisos vulgus Christianos appellabat, auctor nominis eius Christus Tiberio imperitante per procuratorem Pontium Pilatum supplicio affectus erat; repressaque in praesens exitiabilis superstitio rursum erumpebat, non modo per Judaeam, originem eius mali, sed per urbem etiam, quo cuncta undique atrocia aut pudenda confluunt celebranturque. Igitur primum correpti qui fatebantur, deinde indicio eorum multitudo ingens haud proinde in crimine incendii quam odio humani generis convicti sunt[417]). Освен туй, подигравали се с умиращите: покривали ги с кожи на диви зверове, за да бъдат разкъсвани от кучета, или ги приковавали на кръстове, или ги запалвали след настъпване на тъмнината, за да горят като нощно светило. Нерон бил предоставил своите градини за това зрелище и устройвал цирково представление, като, в облеклото на кочияш, се смесвал с народа, или заставал на своята колесница. Тъй станало, че се събудило съжаление към тези хора, понеже те, макар и да били виновни и да заслужавали най-страшни назидателни наказания, загивали не за ползата на обществото, а поради жестокостта на един (човек)“.

в) Твърдението на атеистите и техните „основания“

Едни от привържениците на хипотезата за „мита“ твърдят, че цялото съчинение, озаглавено „Анали“, било „фалшификат“, извършен през XV век от флорентийския учен Поджо Браччолини[418], други от тях „признават, че „Аналите“ в своята основна част се явяват истински, но разказа за гонението срещу християните при Нерон считат за християнска интерполация“[419], или най-малкото – за „християнска преработка“[420]. Кога ще да е направена тази „интерполация“ или „преработка“? Казват: В „епохата на Никейския събор“[421](325 година).Че изцяло „Аналите“ не са никакъв „фалшификат“ от XV век, това доказаха археологическите открития: бяха намерени „монети и надписи, потвърждаващи факти, известни преди това само от „Аналите“. И от теорията за „фалшификата“ „не е останало – по признанието на прогресивния обществен деец и писател А. Робертсон – камък на камък“[422].

Що се отнася до туй, дали „съобщението на Тацит“ е „интерполация“ или не, има между историците – дори по заявата на атеисти -„сериозни спорове“[423]. „Това място – пише А. Б. Ранович – предизвиква големи спорове сред критиците“[424]. Че мястото за християните в „Анали“, XV, 44 не е „интерполация“ от „епохата на Никейския събор“(325 година), туй се вижда например от факта, че Тертулиан (роден 160 година след Хр.) знае за него. Той, в своя „Apologeticus“, пише: „Допитайте се до вашите исторически съчинения (записки, мемоари); там ще намерите, че пръв Нерон против тази секта[425](от римско гледище – в с. н.), която тъкмо тогаз в Рим се бе увеличила, с Кесаревия меч беснееше (Consulite commentarios vestros; illic reperietis primum Neronem in hanc sectam cum maxime Romae orientem Caesariano gladio ferocisse[426])“. Като забележка към това, в Migne е посочено мястото из Тацитовите „Анали“, XV, 44, гдето се говори за бързото разпространение на християнството по времето на Нерон, за обвинението срещу християните от страна на Нерон, че били запалили Рим, и т. н.

Че мястото в „Анали“, XV, 44 не ще да е „християнска преработка“, показва самото му съдържание. Християнството е наречено „гибелно суеверие“ и „зло“, неговите последователи са „виновни люде“, които заслужават „най-страшни наказания“ за своите „позорни дела“ и за „омразата си към човешкия род“. Коя християнска ръка би дръзнала да напише тези фрази? „Това не са възгледи на християнин… – казва А. Робертсон, – а на консервативен римски сенатор“[427]. И съветският професор С. И. Ковалев намира, че „отрицателното отношение към християните“ говори в полза на подлинността (неподправеността) на мястото[428].

Кои са „основанията“ на атеистите, за да твърдят, че мястото за Иисуса Христа и християните в „Анали“, XV, 44 било „интерполирано“?

1.Това място не било свързано с контекста[429] и не било в Тацитов тон и стил

Ние дадохме почти изцяло 44-та глава от „Аналите“ на Тацит, между другото и затова, за да може непредубеденият читател сам ясно да види голословността на твърдението, че мястото за Христа и християните „нямало връзка с контекста“.

В началото на 44-тата глава – както вече читателят знае, – Тацит говори за мълвата: че пожарът е дело на самия Нерон и че нищо не е било в състояние да я премахне.

Какво трябва да следва подир това? Нали туй, което Нерон е направил, за да отбие мълвата?! И ето тъкмо тук е мястото за християните, които той обвинил като подпалвачи на Рим. А щом говори Тацит за „християните“, естествено трябва да обясни на читателите си произхода на това име. Затуй и споменава за Христа и казва кой е Той: Който е бил наказан със смърт през управлението на Тиберий чрез прокуратора Понтий Пилат. След туй читателят пък очаква да узнае: как е било постъпено с обвинените християни. Това именно и разказва Тацит. Очевидно е, че мястото за християните и Христа в „Аналите“, XV, 44 е органически свързано с контекста.

Ако обърнем внимание и на тона на изложението и на стила, отново ще се убедим, че това място („Анали“, XV, 44) несъмнено принадлежи на Тацит. И тук същият „трагически тон“[430] и същият, наситен с мисъл и чувство, изразяващ „тържествена строгост“[431]и нелишен от недомлъвка, стил – какъвто тон и стил са характерни въобще за творенията на Тацит. Справедливо професор С. И. Ковалев подчертава че контекстът и езикът говорят в полза на туй, че мястото е подлинно (неподправено)[432]. Не току-тъй дори атеистите, които считат мястото за християните и Христа в „Анали“, XV, 44 за християнска „интерполация“, са принудени да отбележат, че „интерполацията“ била „по-финна (более тонкой), отколкото в текста на „Юдейски древности“ от Иосиф Флавий“[433]. А професор Ковалев решително отсича: „Ако това е интерполация, то е интерполация във висша степен изкусна… Едва ли ние можем да допуснем от страна на християнски интерполатор такова изкуство“[434].2.Тацит трябвало да говори за Иисус Христос не тук, а когато описвал епохата на Август или на Тиберий

„Тацит не говори за Христос – пише Исак Паси, – нито когато описва епохата на Август, през която уж се родил родоначалникът на християнството, нито когато стига до епохата на Тиберий, през която той бил разпнат. Ако Тацит би искал да опише наказанието на Христос, положително той би направил това на мястото, където говори за Тиберий. Такъв нехронологически метод на изложение е несвойствен на историка Тацит“[435]. Тацит – според цитирания автор – трябвало да говори за Христа, когато бил описвал епохата на Август. Но Тацит нито в „Историите“, нито в „Аналите“ се занимава специално с тази епоха! Както изтъкнахме в биографичните бележки за Тацит, „Историите“ обхващат времето на Галба, Ото, Вителий, Веспасиан, Тит и Домициан (тоест годините от 68-ма до 96-та след Хр.). „Аналите“ пък разглеждат времето на Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон (тоест годините от 14-та до 68-ма след Хр.). Само бегло тук-там (гдето това се налага) в „Аналите“ се споменава за Август, който е бил император преди 14-тата година след Хр. Или Тацит трябвало да говори за Христа, когато говорел за епохата на Тиберий, през която Христос бил разпнат. „Ако Тацит би искал да опише наказанието на Христос – продължава същият автор, – положително той би направил това на мястото, където говори за Тиберий“. Тацит обаче съвсем не си поставя за цел „да опише наказанието на Христа“. Целта му в случая е съвършено друга: да обясни произхода на името „християни“. И, естествено, неизбежно той трябва тук да спомене за разпнатия Христос.

3.Самият термин „християнин” бил се явил чак през II-ри век[436], така че в 64-та година (когато избухнал пожарът в Рим) било „съвсем невероятно… християните да били известни в Рим под своето гръцко название”[437].

Името „християнин“ съвсем не се е явило чак през II-ри век, а още през I-ви век. То се среща в Новия Завет на три места: в Деяния апостолски, 11-та глава, 26-ти стих и 26-та глава, 28-ми стих, и в Първото съборно послание на св. апостол Петър, глава 4-та, стих 16-ти[438].

„Първом в Антиохия учениците (Христови – в с. н.) бидоха наречени християни“ – повествува Дееписателят (Деян. 11:26). Това е било около 42-43-та година сл. Хр. Агрипа казал на апостол Павел: „Още малко и ще ме убедиш да стана християнин“ (Деян. 26:28). Св. апостол Петър пише: „Никой… от вас да не страда като убиец, или крадец, или злосторник, или като посегател на чуждо; но, ако страда като християнин, да не се срамува, а да прославя Бога за такава участ“ (1 Петр. 4:15 и 16).

Терминът „християнин“ е творение на езичниците и с това име последователите на Иисуса Христа през апостолско време са били известни между тях“[439].

Ако името „християнин“ се е появило около 42-43-та година, то до 64-та година, когато избухнал пожарът в Рим, има 22 години. Така че по онова време то вече ще да е било добило широка известност.

Когато говорихме за Филон Александрийски, казахме, че през 40-та година той е ходил в Рим и подчертахме, че тогава там още не е имало християнска община. Вече към втората половина на 51-ва или началото на 52-ра година стават в Рим вълненията между юдеите и по-специално между юдеохристияните по повод на Христа и император Клавдий е издал указ за изгонването им из столицата. Наскоро св. апостол Павел е срещнал в Коринт изгонените из Рим юдеи-християни Акила и Прискила. Тази дата трябва да е била близка към времето на първата евангелска проповед сред римското общество. Когато св. апостол Павел е писал своето Послание до Римляните – не по-късно от 58-ма година, – Църквата вече е съществувала в Рим и апостолът много пъти се канел да я посети. Между годините 61-ва и 63-та той вече е бил в Рим. Тук в продължение на две години живял – както съобщава Дееписателят, – „в особена наемна къща“ и приемал всички, които отивали при него, като проповядвал царството Божие и учел „за Господа Иисуса Христа с пълно дързновение, безпрепятствено“(Деян.28:30-31).Следователно през 64-та година в езически Рим ще да е имало вече твърде голяма християнска община и последователите на Иисуса Христа ще да са били познати там тъкмо с тяхното гръцко название: χριστιανοί (christiani – chrestiani)[440], което е – както казахме, – творение на езичниците. Че името „християнин“ в 64-та година е вече добило гражданство, това може да се заключи и от глава 4-та, стих 16-ти на написаното през същата година Първо съборно послание на апостол Петър. От същото място се вижда, че е имало случаи християните да страдат само затуй, че са християни. Възможно е апостолът да има предвид и Нероновото гонение.

4.Тацит не можел да употреби израза „imperitante Tiberio” (през управлението на Тиберий; когато управлявал Тиберий; при Тиберий)

„Нашето недоверие към истинността на разглеждания текст – пише академик Р. Ю. Виппер -… се увеличава, когато ние обърнем внимание на своеобразната датировка на появата на Христа: „при императора Тиберия (imperitante Tiberio)“. Глаголът „imperitare“, служащ за обозначаване на неограничена власт, не отговаря на политическите възгледи на Тацит и на неговото понятие за принципата от епохата на Юлиоклавдиевците. Така е могъл да се изрази само писател от много по-късно време, когато в Рим се утвърдила едноличната власт, когато за такава конституция, като двойнственото управление на принцепса и сената, съвсем са забравили“[441]. Каква е била de facto – фактически – властта на Тиберий? Ние ще дадем един откъс за него из „Лекциите по всемирна история“ на бележития руски историк проф. М. Н. Петров – Приемниците на Август „с терор и шпионство ограждали своята безопасност“ и стигнали „до страшен деспотизъм“. „Началото на този деспотизъм положил…Т и б е р и й (шп. а.)…Продължавайки по примера на своя предшественик предпазливо да взема в свои ръце всички функции на държавната власт (к. н.), той отнел на народните събрания правото да избират висшите държавни сановници, като прехвърлил това право върху пасивния (к. н.) и изплашен (к. н.) сенат, присвоил на собствените едикти и на сенатските постановления силата на задължителен за всички закон, дал на градската полиция стройна и мощна организация, съсредоточил, по съвета на жестокия и вероломен фаворит Е л и я С е я н а (шп. а.), разсеяните по града кохорти от преторианци в един общ добре укрепен лагер – което не забавило впоследствие да доведе до господство на военщината в Рим, – накрая в качество на най-страшно оръдие на своята тирания (к. н.) започнал да се ползва от възобновения при Август з а к о н  н а  А п п у л е я  з а  о с к ъ р б л е н и е  н а В е л и ч е с т в о т о (шп. а.)(lex Appuleia de majestate). Политическият процес станал отсега любимо средство за отстраняване на тези лица“, които са могли „да възбудят завист или опасение у подозрителния император. Появил се цял клас низки доносчици (accusatores, delatores), готови за лична облага да отправят срещу всекиго всякакво обвинение и скоро работата дошла до туй, че за нарушаване на Аппулеевия закон започнали да наказват даже жени и деца и сред людете, заемащи видно положение, естествената смърт станала рядкост.„Обаче, притежавайки вече всичката пълнота на върховната власт (к. н.), Тиберий все още намирал за нужно… да играе на република (к. н.). Той продължавал да запазва лишените сега от всякакво значение (к. н.) предишни републикански форми… Политиката на преструване била доведена от него до пълно съвършенство…“[442].  Значи Тиберий фактически е имал неограничена власт и за него Тацит, независимо от политическите си възгледи и от понятието си за принципата от епохата на Юлиоклавдиевците, преспокойно е могъл да употреби глагола „imperitare“. Но, което в случая е по-важното, то е следното: Тацит употребява за Тиберий глагола „imperitare“ не само в XV-та книга, 44-та глава на „Аналите“, но и другаде в същите „Анали“ и то тъкмо в книгите, посветени на Тибериевата епоха, например в книга III-та и книга IV-та.

Разтваряме книга III-та на „Аналите“, глава 24-та. В нея става дума за Децимус Силанус, който бил заточен от Август и бил върнат от заточение през времето на Тиберий. Казва се: „Nec nisi Tiberio imperitante, deprecari senatum ас principem ansus est“, тоест:  „Нито се осмеляваше да моли сената и императора (да бъде върнат – в с. н.), освен през управлението на Тиберий (освен, когато управляваше Тиберий, освен при Тиберий)“.

Минаваме на книга IV-та oт „Аналите“, глава 62-ра. Някой си Атилий устроил (във Фидени) гладиаторско зрелище, което привлякло множество римляни. „Стекоха се – четем на посоченото място – жадни за такива (неща – в с. н.), които по времето на Тиберий (imperitante Tiberio) били държани далеч от удоволствията (били лишени от тия удоволствия – в с. н.)“.

Ако Тацит употребява за Тиберий израза „imperitante Tiberio“ другаде в „Аналите“, и тия места – доколкото ни е известно – не се оспорват от атеистите, защо тогава да не можел той да се изрази така за него и в книга XV-та, глава 44-та на същите „Анали“? След като атеистите, които, предполагаме, са чели внимателно „Аналите“ на Тацит на латински език, не обявяват за анахроничен този израз, употребен за Тиберий в III-та и IV-та книга на това съчинение, логично и научно ли е да подхвърлят на критика и съмнение същия израз, употребен за същото лице по-нататък – в XV-та книга, 44-та глава на „Аналите“, гдето става дума за християните и Христа? Явно е, че тук само ще да се цели да се изкове нов изкуствен „аргумент“ за подбиване автентичността на Тацитовото съобщение за християните и Христа и да се подкрепи тезата на „митолозите“, че Иисус Христос не бил съществувал, че Toй не бил историческа личност!

Към това трябва да добавим, че глаголът „imperitare“ се употребява от самия Тацит и за командване на пълководец (Аnn. I, 64; Hist. III, 7) и въобще за изразяване на надмощие (Hist. IV, 25).

5)Било „непонятно, защо Тацит” назовавал „един прост римски чиновник (рядового римского чиновника) Понтий Пилат”[443].

Споменаването за Пилат, „съвсем незначителен чиновник“, указвало – според атеистите – „на християнски източник“[444]. Едва ли прокураторът бил имал право да наказва със смърт „без разрешение на стоящия над него проконсул или пропретор“[445]. Прокураторът[446]   обаче никак не е бил „прост (к. н.)“, „съвсем незначителен (к. н.)“ римски чиновник. Напротив: той е имал военна власт, подсъдността в провинцията е била нему подчинена, съдебната му компетенция е обхващала „и правото на живот и смърт, jus gladii или potestas gladii“. Че туй е било така, свидетелстват някои запазени надписи. „Третата главна функция на прокураторите наред с командването на отреди и съдебната власт, това е финансовото управление. От него наместниците от конническото съсловие носят своята титла“. Защото „прокуратори“ са се наричали изобщо императорските финансови чиновници.

„Юдея… – пише Prof. Dr. Em. Schürеr – не е била в собствен смисъл присъединена към провинцията Сирия, но е получила свой наместник от конническото съсловие, който се е намирал само в известно отношение зависим от императорския легат в Сирия“[447]. За юдейския прокуратор Иосиф Флавий казва, че бил получил μέγα του κτείνειν εξουσίαν – власт чак до правото да убива[448]. Че не е била малка властта на прокураторите и че те не са били някакви си „незначителни римски чиновници“, се вижда например от онова, което Тацит, в ХII-та книга на „Аналите“, глава 60-та, казва: „В същата година често бе чуван императорът (Клавдий – в с. н.) да казва, че решенията, издадени от неговите прокуратори, трябвало да имат еднаква сила като неговите собствени решения. И, за да не би да се сметне, че това случайно се е изплъзнало (от езика му – в с. н.),той го потвърди чрез сенатско решение по-изрично и по-пространно, отколкото преди“[449].

А защо Тацит споменава Понтий Пилат в XV-та книга, 44-та глава на „Аналите“, това е много ясно: като говори за произхода на името „християни“, той неминуемо трябва да спомене за Иисуса Христа и още – да поясни кой е Този Христос: Онзи, Който бил наказан със смърт през управлението на Тиберий чрез прокуратора Понтий Пилат. Така че съвсем неоснователна е заявата на академик Р. Ю. Виппер: „Не по-малко странно е да срещнем споменаването у Тацит за прокуратора на Юдея Понтий Пилат“[450].  „Странно“ било – според Р. Ю. Виппер – да срещнем у Тацит споменаване за Пилат. Но тогава пък какво да кажем за заявата на други атеистически пропагандатори, които намират тъкмо обратното: че писателите непременно трябвало да споменат за Пилат? Така например доцентът Йоно Митев, след като изрежда имена на автори, които не споменавали в съчиненията си нищо за Христа, казва: „Ако тези учени и писатели не са могли да вярват в легендите, че Христос е ходел по водата, че е възкресявал мъртви и сам е възкръснал и заради това не са писали за него, то не може да се допусне, че ще премълчат (ако Христос наистина е съществувал – в с. н.) такъв факт като този (к. н.),  че… е бил съден от еврейски духовен съд и осъден на смърт, като присъдата трябвало да се утвърди от римския наместник Пилат (к. н.)”[451]. Единият се чуди: защо ли е трябвало да се споменава за обикновения римски чиновник Понтий Пилат, другият пък намира за недопустимо опущение това, че не се споменавало за него!…

6. Неясен бил изразът: „се признавали”

„В какво се признавали? – пита съветският професор С. И. Ковалев. – В подпалването или в принадлежност към християните?“[452]  От текста на 44-та глава от XV-та книга на „Аналите“ се вижда, че за Тацит християните не са подпалили Рим. Те са били набедени от Нерон, с цел да премахне мълвата, че по негова заповед е бил запален градът. Следователно Тацит, като казва: „Прочее най-напред били арестувани тези, които открито се признавали“, не може да мисли, че те са се признавали за участие в подпалването на Рим. Тогава остава другото положение, което е и самата истина: че те са се признавали, че са християни. А щом някой се е признавал, че е християнин – понеже върху християните е била прехвърлена вината за пожара, – естествено той е подлежал на задържане: бивал е арестуван.

7.Неправдоподобно било в Рим през 64-та година да е имало „огромно число” християни[453]

В текста на 44-та глава от XV-та книга на „Аналите“, след като Тацит казва, че „най-напред били арестувани тези, които открито се признавали (че са християни – в с. н.)“, после продължава разказа си така: „а след това по тяхно показание (били арестувани – в с. н.) твърде значително множество (човеци – в с. н.)“.

Първите арестувани са били такива, които открито признавали, че са християни, тоест такива, които са манифестирали своята принадлежност към християните, които са били известни на външните, че са християни. Те са били разпитвани. „Невъзможно е да допуснем – пише бележитият църковен историк професор В. В. Болотов, – че римските полицаи са били дотолкова тъпоумни, та направо да поставят въпроса за подпалването, защото отговорът всякога е могъл да бъде само отрицателен. А затова са били предлагани косвени въпроси, гдето и безразличният сам по себе си отговор можел да послужи за улика. Християнина са могли да питат: где беше ти в тази и тази нощ? Ние не знаем, где се е намирало мястото за богослужение на тогавашните християни; възможно е да се е помещавало в изгорялата част на града, гдето през нощта на пожара християните са могли да се съберат, например, за помен на някой влиятелен член на християнската община, правели са годишнина от смъртта на лице, на което с нещо са били задължени и по този случай са извършвали агапи; и ако християнина са питали: бил ли е той там през тази нощ, могъл е с чиста съвест да отговори: „Да!“… А това е било достатъчно, щото римската власт да признае християните виновни. В доказателство на туй, че те не са запалили града, християните са могли да посочват свидетели и съвсем искрено са могли да изброят участвалите в богослужението; оттук се е явил невероятният факт за показания на християни за други християни. „Те не са подозирали към какво ще ги доведе тяхното признание, а са съобщавали имена, за да докажат своята невинност… Против християните са били пуснати изобщо косвени улики, че това били „такива люде, които имат odium generis humani, човеконенавистници, които следователно са могли да извършат подпалването …По такъв начин процесът …малко по малко е добил религиозна окраска“[454]. Така първите арестувани християни са посочили други, с цел, както се изтъкна – да докажат невинността си. Тези посочени християни са посочили нови и т. н., и по този начин ще да се е набрало твърде значително множество (multitudo ingens), за което говори Тацит. Toй не съобщава точно с число: колко приблизително е било това „множество“, а се изразява неопределено: „multitudo ingens“. По тая причина не може сериозно да се възразява срещу туй „multitudo ingens“. Ние говорихме за основаването на Римската християнска община, за християните в Рим, за изпращане послание до Римляните от апостол Павел, за неговото двугодишно пребиваване в Рим – и всичко това става все преди 64-та година. Ако приемем, че Римската църква е основана около 50-та или 51-ва година и вземем предвид, че пожарът в Рим е избухнал през 64-та година, то ще излезе, че в Рим е имало християни в продължение на около 14 години. Нима за 14 години християните в Рим не са могли да станат „multitudo ingens“? Така че твърде правдоподобно е през 64-та година да е имало в Рим „огромно число“ християни.

г) Заключение

Мястото за Иисуса Христа и християните в „Аналите“ на Тацит, кн. XV-та, гл. 44-та е автентично. То принадлежи на Тацит и не е никаква християнска „интерполация“ или „преработка“. За Тацит Христос е историческа личност. През време на император Тиберий е бил осъден чрез Понтий Пилат на смърт. Неговите последователи са се наричали, по Неговото име, християни. Християнството е било разпространено не само в родината му – Юдея, но и в „сърцето“ на Римската империя – град Рим. Имало е гонение на християните през времето на император Нерон и за тях са били разпространявани от противниците най-невероятни обвинения. Това са юдейските и езически „интриги и клевети“, за които говорят християнските писатели от II-ри и дори III-ти век и които те опровергават[455]. Сам Тацит е изразил презрението на гордия римлянин към всичко неримско.

__________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 379-390.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[414].Биографията на Тацит даваме по: 1. проф. И. М. Тронский, История античной литературы, изд. 2-рое, Ленинград, 1951, с. 477-480; 2. Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, B. I, 5 Aufl., Leipzig, 1920, S. 110 и 111; 3. Большая Советская Энциклопедия, 2-рое изд., т. 42, 1956, с. 18, кол. 1.

[415].История античной литературы, с. 480.

[416].Там.

[417].P. Cornelii Taciti libri qui supersunt post C. Halm-G. Andresen denuo curavit Ericus Koestermann, Tomus prior. Libri ab excessu divi Augusti (Annales), Lipsiae in aedibus B. G. Teubneri MCM XXXVIII, p. 347 et 348.

[418].А. Робертсон, Происхождение христианства, с. 128.

[419].Там, с. 128; гл. и у Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 59; Н. Мизов, Съществувал ли е Христос?, цит. вестн., с. 3, кол. 1 и 2.

[420].А. Б. Ранович, Раннее христианство, цит. сборн., с. 270.

[421].Гл. у проф. А. Древс, Отрицание историчности Иисуса в прошлом и настоящем, с. 13.

[422].Происхождение христианства, с. 128.

[423].И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, Москва, 1957, с. 34 и 35.

[424].Раннее христианство, цит. сборн., с. 270.

[425].Става дума за християнската община.

[426].Tertullianus, Apologeticus adversus gentes pro christianos, cap. V, 3 (Migne, P. Lat., t. 1, col. 342-343).

[427].Происхождение христианства, с. 128 и 129.

[428].Основные вопросы происхождения христианства, Ежегодник Музея истории религии и атеизма, II, 1958, Москва-Ленинград, с. 13.

[429].Ср. проф. д-р Н. Н. Розентал, цит. съч., с. 19.

[430].Проф. И. М. Тронский, История античной литературы, с. 480.

[431].Там.

[432].Основные вопросы происхождения христианства, Ежегодник Музея истории религии и атеизма, II, 1958, Москва-Ленинград, с. 14.

 [433].Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 59.

[434].Основные вопросы происхождения христианства, Ежегодник Музея истории религии и атеизма, II, 1958, Москва-Ленинград, с. 14.

[435].Исак Паси, Ранното християнство, списание „Философска мисъл”, год. XIV, 1958, кн. 5, с. 106.

[436].Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 59.

[437].А. Б. Ранович, Раннее христианство, цит. сборн., с. 270.

[438].Атеистите отнасят Новозаветните писания (с изключение на „Откровението” на Иоан Богослов) чак към II-ри век. Нам сега тук е невъзможно да се занимаваме с въпрос из историята на Новозаветния канон. По този въпрос ще говорим при разглеждане на един друг „аргумент” на атеистите против историчността на Иисуса Христа. И тогава ще докажем несъстоятелността на атеистическото твърдение.

[439].Ф. В. Фарраръ, Жизнь и труды св. ап. Павла, Полный переводъ съ последняго англ. изд. А. П. Лопухина, 2-рое роск. изд., Спб., 1901, с. 202.

[440].Тацит казва: „… човеци, които народът (к. н.) наричал християни” (Annales, XV, 44).

[441].Рим и раннее христианство, с. 176.

[442].Проф. М. Н. Петров, Лекцiи по всемiрной исторiи, т. I, изд. 2-рое, въ новой обработке и съ дополненiями А. Н. Деревицкаго, Спб., 1907, с. 330-332. Пък още за император Август се знае, че той „фактически бил пълен монарх” (гл. у засл. проф. д-р Н. Н. Глубоковскiй, Св. апостолъ Лука, Евангелистъ и Дееписатель, Софiя, 1932, с. 57).

[443].Проф. С. И. Ковалев,  Вступительная статья към А. Робертсон, Происхождение христианства, с. 10; гл. и у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 75.

[444].Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 59.

[445].Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 176.

[446].Гл. у Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, B. I, 5 Aufl., Leipzig, 1920, S. 456, 457, 466 и 473.

[447].Ibid., S. 454.

[448].Bell. Jud. II, 8, 1 (Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., S. 467).

[449].Tacitus, Annales, lib. XII, 60 (Oeuvres complètes de Tacite, avec la trad. en français, publices sous la direction de M. Nisard, Paris, MDCCCLXXXVII, p. 181).

[450].Рим и раннее христианство, с. 176.

[451].Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, списание „Философска мисъл”, год. XIV, октомври 1958, кн. 10, с. 51.

[452].Проф. С. И. Ковалев,  Вступительная статья към А. Робертсон, Происхождение христианства, с. 10; Я. А. Ленцман, Происхождение христианства, с. 59; А. Б. Ранович, Раннее христианство, цит. сборн., с. 270.

[453].А. Б. Ранович, Раннее христианство, цит. сборн., с. 270; Проф. С. И. Ковалев,  Вступительная статья…, с. 10; гл. и у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, с. 176.

[454].Проф. В. В. Болотовъ, Лекцiи по исторiи древней церкви, т. II, посм. изд. подъ ред. проф. А. Бриллiантова, Спб., 1910, с. 53.

[455].Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христос?, с. 37.