Борис Маринов, Александър Величков

а) Кой е Светоний[456]?Гай Светоний Транквил (Gaïus Suetonius Tranquillus)[457] е римски историк. Произхождал от второто съсловие – конничeското. Бил съвременник на Плиний Младши, който му бил сърдечен приятел, ходатай и покровител. Сам Плиний нарича Светоний „моя Транквил“, „най-достойния човек“ и се обръща към него със свои съмнения.

Младостта на Светоний протекла през времето на император Домициан (81-96 година след Хр.), при Траян (98-117) заемал службата трибун, при Адриан (47-138) станал magister epistolarum, тоест частен секретар на императора. Бил неуморим събирач на исторически и културноисторически материали.

От съчиненията му са запазени отчасти „За знаменитите мъже“ (De viris illustribus) и „Биографии на поетите“ (De vitis poetarum), и почти изцяло „Биографиите на дванадесетте императори“ (Vitae XII Imperatorum): Цезар, Август, Тиберий, Калигула, Клавдий, Нерон, Галба, Ото, Вителий, Веспасиан, Тит и Домициан. Това са биографии-характеристики, с разни подробности, без да се държи сметка за хронологическа последователност и прагматическа връзка.

***

б) Какво говори Светоний за Иисуса Христа и за християните?

За Иисуса Христа и за християните Светоний говори в биографията на Клавдий, глава 25-та, и само за християните (ала все пак косвено и за Христа!) – в биографията на Нерон, глава 16-та.

В глава 25-та от биографията на Клавдий[458] Светоний изброява най-различни Клавдиеви деяния. Едно от тях е и това: „Изгони от Рим юдеите, които по повод на Крестус (заради Крестус) постоянно (вдигаха шум) се вълнуваха (Iudaeos, impulsore Chresto assidue tumultuantes, Roma expulit[459])“.

Израза “impulsore Chresto” Prof. Dr. J. Klausner превежда cъс: „заради Крестус“ (wegen Chrestus)”[460]; проф. Ив. C. Марковски – cъс: „заради Христа“[461]; проф. Г. В. Флоровский – със: „под влияние на Хреста” [462]; проф. Б. Пиперов – със: „заради подбудителя Христа“[463]; Д. Мережковский – със: „подстрекавани от… Хреста“[464]; Шарл Еншлен – със: „по подстрекателство на Хреста“[465]; В. Ф. Марцинковский – със: „вследствие на възбуждащото влияние на Христа”[466].

Основното, което се подчертава при всички преводи, това е: че причината на „шума“, на „вълненията“ е Крестус или Христос.

В глава 16-та от биографията на Нерон[467] Светоний, като изрежда някои Неронови дела, споменава и за наказанието на християните: „Били наказани със смърт християните, люде от ново и вредно суеверие (afflicti suppliciis christiani, genus hominum superstitionis novae ac maleficae[468])“.

***

в) Възраженията на атеистите.

Срещу първото място (у Claudius, XXV, 4) атеистите правят главно възражението, че името „Крестус“ или „Хрестус“ не било тъждествено с името „Христос“; това име (Крестус, Хрестус) било твърде обикновено и често се било срещало. „Името Хрест (Chrestus) – пише проф. С. И. Ковалев – съвсем не е тъждествено с името Христос (Christus)“. То – както справедливо бил указвал А. Б. Ранович („Первоисточники по истории раннего христианства“, 1933, стр. 170), – било твърде обикновено и често се срещало в надписи[469]. „Името на Хреста било общоразпространено сред робите и пуснатите на свобода (роби – в с. н.)“[470]. Хрест бил някой роб или освободен роб, който бунтувал юдеите в Рим. Но историята – по заявата на проф. В. В. Болотов – не знае за бунтовник Хрест, който да е действал в Рим и да е бунтувал юдеите[471]. Появяването на такъв „месиански революционер в Рим – подчертава Bousset – самò по себе си е немислимо“[472]. „Ние добре знаем – пише Д. Мережковский, – че през управлението на Клавдий, никакъв бунтовник-юдей под това име (Хрест – в с. н.) не е имало“[473].Някои смятат, че „Хрест“ (Chrestus) бил християнски апостол, който проповядвал за Христа в Рим. Че било имало проповедник „Хрест“, това се виждало например от 1 Кор. 1:12, гдето се казва: ”един от вас дума: „аз съм Павлов“, друг: „аз пък – Аполосов“, трети: „аз съм Кифин“, а друг: „аз пък – Христов““. „Христов“ – това указвало на апостол „Хрест“. Обаче:

1. Такъв апостол „Хрест“ в Църквата не е познат.

2. „Христов“ в 1 Кор. 1:12 е написано с „йота“ (ι) – Χριστου, а не с „ита“ или „ета“ (η) – Χρήστου, за да може да се чете „Хрест“. Prof. Dr. Н. Graetz, за да избегне затруднението, прави поправка на „Χριστου“ в 1 Кор. 1:12. Той казва: „Вместо Χριστου, трябва да се чете Χρήστου“[474]. Но той не е прав, защото в критичното издание (с вариантите) на гръцкия текст на Новия Завет[475] не се намират разночетения на 1 Кор. 1:12.

3. Следващият 13-ти стих: „Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?“ (1 Кор. 1:13) и особено стихове 21-23 от 3-та глава на същото послание: „И тъй, никой да не се хвали с човеци, защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа… вие пък сте Христови, а Христос – Божий“, – много ясно показват, че „Христов“ (Χριστου) в 1 Кор. 1:12 се отнася до Христа, а не до някой си „Хрест“.

„Сhrestus“ е тъждествено с „Christus“. Онези, които твърдят, че не било тъждествено, забравят, че през времето на императорите са казвали и писали обикновено вместо „Christus“ – „Chrestus“[476]. И са казвали: вместо „christianus“ – „chrestianus“. Лактанций (pоден около 250, умрял след 325) в своето съчинение „Divinae institutionеs“ (Божествени установления), книга IV, 7 пише, че неосведомените са имали обичай да произнасят името „Христос“ (Christus) – Хрестус (Сhrestus)[477]. Тертулиан в своя „Apologeticus“, cap. 3 говори, че римляните криво са произнасяли името „christianus“ (христианус) – „chrestianus“ (хрестианус)[478]. И не само народът е казвал вместо „christianus“ – „chrestianus“, но ето и у Тацит, в Annales, XV, 44, е било написано: „chrestianos“ вместо „christianos“. Затова в критичното издание на Teubner от 1938 година, под черта, в бележка 22, е казано: christianos соrr. ех chrestianos, m. posteriore, ut vid. (chrestianos аl), което ще рече: christianos, коригирано от chrestianos, от по-късна ръка, както изглежда (иначе chrestianos)[479].

А защо езичниците – гърци и римляни – обикновено са употребявали повече „Chrestus“-„Χρηστος“ (с „ита“ или „ета“ – η) вместо „Christus“-„Χριστός“ (с „йота“ – ι) и „chrestianus“ – „χρηστιανος“ вместо: „christianus“ – „χριστιανός“? За тях думата „χρηστιανος“ (с „ита“ или „ета“ – η), производна от „χρηστός“ (=полезен), е била – според проф. В. В. Болотов – по-понятна[480], отколкото „χριστιανός“ (с „йота“ – ι), от „χριστός“ (=който служи за помазване, subst.: мас, масло; намазан, помазан). Въобще в първите векове –  както се вижда от I-та Апология на св. Юстин Философ и Мъченик и от „До Автолик“ на св. Теофил Антиохийски, – се наблюдава едно игрословие с думите: „χρηστός“ и „χριστός“[481].

А какви са тези разпри, тези спорове, тия вълнения сред юдеите в Рим през втората половина на 51-ва или началото на 52-ра година след Хр.?

Преди всичко трябва да отбележим, че тогава римляните не са правели голяма разлика между „юдеи“ и „християни“. Че това е било така, вижда се например от два случая, описани в Деяния апостолски (18:12-17; 21:27; 22; 24; 25). Юдеите – както изтъкнахме по-рано, – били считани за „gens superstitiosa“ (суеверен народ)[482] и били презирани и мразени[483]. Както вече знаем и християните са били окачествени и от Плиний Младши, и от Тацит, а ето – и от Светоний, като „суеверни“, и са били мразени и гонени. Християнството – според тях – е „суеверие“ (superstitio).„Вълнението“ в Рим между „юдеите“ (в случая това са на първо място юдеохристияните, сред които ще да е имало без съмнение и юдействащи), по повод на Христа, е „било предизвикано от решението[484] на станалия в Иерусалим „през първата половина на 51-ва година“[485], Апостолски събор „за незадължителността на Моисеевия Закон за езичниците, които влизат в Христовата църква“. Туй решение скоро е „достигнало до Рим и предизвикало… сред юдеохристияните особено бурни публични спорове“. Юдеите пък са спорели и за месианското достойнство на Христа[486]. Изобщо „въпросът за Христа твърде оживено“ ще да „се е дебатирал… в римските синагоги,… тук“ ще да е гърмяло „името на Христа“, което нещо изглежда ще да е дало даже „повод да заподозрат появата сред юдеите на някакъв си агитатор“[487]. „Бдителната римска полиция, колкото могла, доловила, че се спори за някакъв… Христос (Хрестус – в с. н.) и съобщила на императора“[488]. И последвало изгонването въобще на юдеите (значи и на юдеохристияните) от Рим[489].

За да разберем добре това „вълнение“ сред юдеохристияните и изобщо сред юдеите в Рим, което е привлякло вниманието на римската власт, и се е стигнало чак до изгонване от столицата, трябва да вземем предвид отношението на юдеите към Моисеевия Закон и отношението на юдействащите християни към него, както и юдейския възглед  за Месия.

Юдеите са били ревнители на Закона Моисеев (Деян. 21:20). Той е бил за тях, наред с Иерусалимския храм, най-голямата и скъпа светиня, за която са били готови да се бунтуват и да умират. Ще подкрепим това с няколко примери. От стареца Елеазар, един от първите книжници, искат да наруши Моисеевия Закон: да яде свинско (2 Мак. 6:18). Иначе го грози смърт. Изпълнителите на царската заповед, които добре познавали стареца, му предлагат възможност за симулиране: да донесе той сам месо, което би могъл да употреби и се престори, че уж яде от отреденото от царя жертвено месо, та чрез това да се избави от смърт (6:21-22). Ала Елеазар не се съгласява и казва: „Веднага да ме предадат на смърт (к. н.)“ (2 Мак. 6:23). Той иска и да остави на младите „добър пример охотно и доблестно да отиват на смърт за многопочетните свети закони (к. н.)“. И приема мъчение и смърт (6:28). И от седемте братя с майка им, за които се разказва във 2-ра книга Макавейска, глава 7-ма, се иска същото нарушение на Моисеевия Закон: принуждават ги да ядат непозволено свинско месо, мъчейки ги с бичове и жили (2 Мак. 7:1). Разказва се: „Един от тях, като взе пръв думата, каза:… ние сме готови по-скоро да умрем, нежели да престъпим отеческите закони (к. н.)“ (7:2). Подложен на страшни мъки, умира. Вторият от тях казва: „Ти, мъчителю, ни лишаваш от тоя живот, но Царят на света ще възкреси за живот вечен нас, умрелите за Неговите закони (к. н.)“ (7:9). На третия искат езика. Разказва се: „… той го веднага подаде, като без страх протегна и ръце, и каза сърдечно: „от Небето съм ги получил и за Неговите закони (к. н.) ги не жаля““ (7:11).“ Майката насърчава 7-те си сина да умрат за Божиите закони (7:22-23). Най-младият се обръща към мъчителите с думите: „Какво чакате вие? Аз… се покорявам на… закона, даден на отците ни чрез Моисея… аз…, както и братята ми, предаваме душа и тяло за отеческите закони (к. н.)“ (7:30 и 37). След синовете умира и майката (7:41). Трети пример: В параграф 1-ви на глава 3-та от XVIII-та книга на „Юдейски древности“ – както вече е известно на читателя, –  се разказва за бунта на евреите срещу влизането на войниците в Иерусалим нощем със своите знамена с образа на императора, което станало по заповед на Пилат. Юдеите отишли в голямо множество в Кесария Палестинска, резиденцията на Пилат и в продължение на шест дни го молели да заповяда на войниците да изнесат знамената. Пилат не отстъпвал. На седмия ден просителите-юдеи били обкръжени от войска и заплашени, че ще бъдат умъртвени, ако настояват повече и ако не се върнат всеки у дома си. „При тези думи те – разказва Иосиф Флавий – се хвърлили на земята, открили вратовете си, за да дадат на Пилат „да разбере, че спазването на техния Закон за тях е много по-скъпо, отколкото  техният живот (к. н.)“. Пилат отстъпил. Четвърти пример: св. апостол Павел бил в Иерусалим, в храма. В Деяния апостолски се разказва: „… асийските юдеи, като го видяха в храма побуниха целия народ и туриха ръце на него, викайки: мъже израилтяни, на помощ! Тоя човек учи навсякъде против народа, против закона (к. н.) и против това място… Целият град се раздвижи, и народът се стече. И като хванаха Павла, повлякоха го навън от храма; и веднага вратата бидоха затворени. И когато искаха да го убият, стигна вест до хилядника на полка, че цял Иерусалим се е побунил“. Хванали Павла и го оковали във вериги. Хилядникът питал: „Кой е той и какво е направил?“ Дееписателят казва: „От народа едни крещяха едно, други друго (к. н.)“. А той, като не можал поради крясъка да узнае истината, заповядал да заведат Павла в стана (Деян. 21:27, 28, 30, 31, 33, 34).Според юдействащите християни – както изтъкнахме, когато говорихме за юдействащите във Филаделфия, за които пише св. Игнатий Богоносец в Посланието си до филаделфийците, – „езичниците (които стават християни – в с. н.) трябва да се обрязват и… да пазят Закона Моисеев“ (Деян. 15:5); макар да са християни, длъжни са да живеят по юдейски; трябва да се задържат в християнството юдейски обреди и обичаи, като необходими за спасението.

А ето че Апостолският събор решил да не се възлага такова „бреме” на езичниците (Деян, 15:28), тоест че Моисеевият Закон не е задължителен за езичници, които приемат християнството и оттук, че и за юдеите той вече е изгубил своето значение. При това юдеите очаквали Месия в политически смисъл: славно и велико Лице, което ще ги освободи от римляните, и царството му (в политически смисъл) не ще има край.

Сега вече можем ясно да си представим какво „вълнение“, какви „спорове“, какви „разпри“ ще да е предизвикало съборното решение сред юдеохристияните, пък и сред самите юдеи в Рим, за които вече и било напълно явно, че Христос променя обичаите, що им е предал Моисей (Деян. 6:14) и че Той не е очакваният от тях Месия-Цар. От Рим са били изгонени въобще юдеите, не само юдеохристияните, защото разприте, споровете, вълненията – както разяснихме, – са били сред всички юдеи: и християни, и нехристияни. Така че напразно един атеистически автор пише: „… не може да се приеме, че по времето на Клавдий (41-54 г.), тоест 10-15 години след предполаганата смърт на Христос християните в Рим ще бъдат толкова значителна сила, която ще принуди римския император да ги разгони“[490].

***

Срещу второто място (у Nero, XVI, 2) атеистите възразяват, че „този текст“ доказвал „само съществуването на християни, но не на Христа“[491]. Действително в това място Светоний говори само за християните, но не и за Христа. Ала „християните“ говорят за Христа: че Христос е бил, че е съществувал, че е историческа личност.

Нима, като говорим за „дарвинисти“, не изказваме същевременно мисълта, че е съществувал Дарвин; като казваме „марксисти“, че е имало Маркс; като споменаваме за „ленинци“, че е живял Ленин; като говорим за „Павловски среди“, че е съществувал Иван Петрович Павлов? Да казваме, че текстът в XVI-та глава от биографията на Нерон, параграф 2, доказвал само „съществуването на християни, но не и на Христа“, тоест да приемаме „християни“ и „християнство“ без Христа, това не ще ли рече: да приемаме „дарвинисти“ и „дарвинизъм“ без Дарвин; „марксисти“ и „марксизъм“ без Маркс; „ленинци“ и „ленинизъм“ без Ленин; „Павловски среди“ и „Павловско учение“  без Павлов! Съществуването на „християни“ вече е едно доказателство за съществуването на Христа. Сам Тацит, като споменава в Annales XV, 44 за християните, обяснява за читателите си произхода на името „християни“, че то идва от Христа, Който „бил наказан със смърт, през управлението на Тиберий, чрез прокуратора Понтий Пилат“. Съществуването на християните му говори за Христа, Който им е дал името!

г) Заключение

И в „местата“ у Светоний става дума за Иисуса Христа (във второто място – косвено) и за Неговите последователи – християните. И тук възраженията на атеистите са изкуствени и за нас, а и за непредубедения читател, те са слаби и несъстоятелни.

IV. ИИСУС ХРИСТОС Е ИСТОРИЧЕСКА ЛИЧНОСТ

От онова, което читателят прочете в тази втора книга на „Наръчник на апологета“, вярваме, ще да се е убедил, че така нареченият от атеистите „убийствнен аргумент” против историчността на Иисуса Христа, който „аргумент“ бил „камък на препъване“ и нещо „страшно за християнската легенда,“ е голословен и не издържа критика. Не отговаря на истината твърдението, че „никой нехристиянски писател от първото и половината на второто столетие на нашата ера“ не споменавал „ни дума за Христос“. Напротив: За Иисуса Христа говорят нехристиянски писатели от I-ви и първата половина на II-ри век от нашата ера, и то най-изтъкнати – първенци.Че Иисус Христос е историческа личност, читателят може да прочете например в книгата „Iисусъ и первыя христiанскiя общины“ от съветския учен Николай Михайлович Никольский. За него в „Большая Советская Энциклопедия“, том 30-ти[492], се казва; „Никольский, Николай Михайлович (р. 1877) – советский востоковед и историк религии, действительный член Белорусской Академии наук (с 1931), член корреспондент Академии наук СССР (с 1946), заслуженный деятель науки БССР (с 1938)“, т. е.: „Никольский, Николай Михайлович (р. 1877) – съветски ориенталист и историк на религията, действителен член на Белоруската Академия на науките (от 1931), член-кореспондент на Академията на науките в СССР (от 1946), заслужил деец на науките на БССР (от 1938)“. През 1918 г. Н. М. Никольский е бил професор в Смоленския университет, а от 1921 г. е професор в Белоруския държавен университет (гр. Минск).

В книгата си „Iисусъ и первыя христiанскiя общины„, издадена в Москва през 1918 година, в глава втора (страница 31-ва до 42-ра) той поставя и разглежда въпроса: „Былъ ли Iисусъ или не былъ?“ (съществувал ли е Иисус или не е съществувал)?

 [458]. Claudius, XXV, 4.

 [459]. Bibliothèque latine-française, publièe par C. L. F. Panckoucke Suètone, tome deuxième, Paris, MDCCC XXXII, p. 154.

[460]. Jesus von Nazareth, Berlin, 1930, S. 76.

[489]. За него се споменава в Деяния Апостолски, 18:2.

[490]. Исак Паси, Ранното християнство, списание „Философска мисъл”, год. XIV, 1958, кн. 5, с. 106.

[491]. Шарл Эншлен, Происхождение религии, с. 236.

[492]. Второе издание, с. 12, кол. 2.

[493]. Iисусъ и первыя христiанскiя общины, с. 31.

[494]. Там, с. 35.

[495]. Там, с. 36.

[496]. Там, с. 37.

[497]. Там, с. 37 и 38.

[498]. Там, с. 39.

[499]. Там, с. 40.

[500]. И. А. Стучевский, Восточные корни мифа о Христе, Москва, 1958, с. 14.