Борис Маринов, Александър Величков
2. В съчинението “Юдейски древности” на Иосиф Флавий
а) Кой е Иосиф Флавий?[239]
Юдейски свещеник и историк. Сам той дава някои данни за живота си в своята „Автобиография“ (Βίος, Vita) и в „Историята на юдейската война“ (Пερί του Ιουδαίκου πόλεμου, De bello Judaico). Родил се бил в първите години от управлението на римския император Калигула (37-38 година след Христа) в Иерусалим. Баща му се казвал Матиас и произхождал от виден свещенически род. Иосиф добил прилично равинско възпитание. Запознал се с учението и живота на фарисеите, садукеите и есеите. Три години прекарал в уединение при някой си пустинник, по име Банус (Banus), след което се върнал в Иерусалим. Едва 19-годишен, присъединил се открито към фарисеите (Vita 2). В 63 или 64 година ходил в Рим, за да издейства освобождаването на близки нему свещеници, арестувани по нищожна причина (Vita 3). Наскоро след завръщането му, избухнала войната срещу римляните (66 година след Христа). Иосиф в началото ще да е бил решителен противник на войната (Vita 4). Обаче факт е, че той впоследствие се присъединил към въстаниците и бил натоварен да организира въстанието в Галилея (Bell. Jud.II, 20, 4; Vita 7).
Един след друг галилейските градове минавали в ръцете на Веспасиан. През 67 година паднала и крепостта Jotapata и Иосиф се предал на римляните (Веll. Jud. III, 8, 7-8). Бил отведен в римския лагер при Веспасиан. Иосиф се представил като „пророк” и предсказал на Веспасиан, че ще стане император. Това имало за Иосиф благоприятна последица. Отначало бил удостоен с пощада и отличие (В. J. III, 8, 9; Vita 75), а, когато, след две години, в 69 година Веспасиан наистина бил провъзгласен от легионите в Египет и Юдея за император, той си спомнил за Иосиф и в знак на благодарност му дарил свобода (В. J. IV, 10, 7). Оттогава Иосиф си прикачил, както го изисквал обичаят, фамилното име на Веспасиан – „Flavius“ (Флавий). Веспасиан, след провъзгласяването му за император, отишъл в Александрия. Придружил го Иосиф (Vita 75), който след туй се завърнал в Палестина и останал до края на войната в свитата на Тит, комуто Веспасиан бил възложил да продължи войната (Vita 75; С. Ар. I, 9). През време на обсадата на Иерусалим, Иосиф, по поръка на Тит, трябвало често, с риск на живота си, да призовава юдеите да се предадат (В. J. V, 3, 3. 6, 2. 7, 4. 9, 2-4. 13, 3. VI, 2, 1-3. 2, 5 init. 7,2. Vita 75). След приключване на войната, той отишъл с Тит в Рим, гдето заживял под благоволението на императора. Някогашният юдейски свещеник станал гръцки писател[240]. Веспасиан му дал жилище в своя предишен палат, дал му правото на римско гражданство, определил му годишна заплата (Vita 76) и му подарил хубаво имение в Юдея. При потушаването на юдейското въстание в Суrеnе, заловеният водач на въстанието Ионатан издал много знатни юдеи като негови сътрудници, между тях бил и Иосиф. Ионатан казал, че Иосиф го бил подпомогнал с оръжие и пари. Обаче Веспасиан не повярвал на това невярно твърдение и не променил своето благоволително отношение към Иосиф (Vita 76, В. J. VII, 11, 1-3). На такова благоволение Иосиф се радвал и при Тит (79-81 г.) и Домициан (81-96 година). От по-нататъшния му живот само това е сигурно, че в първото десетилетие на второто столетие е бил още жив, защото „Автобиографията“ е била написана след смъртта на Агрипа II (Vita 65), който е умрял в третата година от царуването на Траян (100-та година след Христа).
б) Какво говори Иосиф Флавий за Иисуса Христа?
За Иисуса Христа Иосиф Флавий говори в съчинението си „Юдейски древности” (Іουδαϊκή Άρχαιολογία, Antiquitates Judaicae), в което „в двадесет книги разглежда историята на юдейския народ от началото до избухването на войната срещу римляните в 66 година след Христа“[241]. „На събитията през I век са посветени трите последни книги на „Древности“ (XVIII, XIX и ХХ)“[242], а местата за Иисуса Христа са в XVIII-та книга, глава 3-та, § 3, и в ХХ-та книга, глава 9-та, § 1.
В XVIII-та книга, глава 3-та, § 3 Иосиф Флавий пише: „Ιίνεται δε κατά τουτον τόν χρόνον Ιησους, σοφός ανήρ, εί γε ανδρα αυτόν λέγειν χρή. Ην γάρ παραδόξων έργων ποιητής, διδάσκαλος ανθρώπων των ηδονή τάληθη δεχομένων˙ καί πολλους μεν Ίουδαίους, πολλούς δέ καί του Ελληνικου επηγάγετο. Ό Χριστός οΰτος ήν. Καί αυτόν ενδείξει τών πρώτων ανδρών παρ΄ ημίν σταυρω επιτετιμηκότος Πιλάτου, ουκ επαΰσαντο οί γε πρωτον αυτόν αγαπήσαντες. Εφάνη γάρ αυτοίς τρίτην έχων ημέραν πάλιν ζων, τών θείων προφητων ταυτά τε καί ̉άλλα μυρία θαυμάσια περί αυτου είρηκότων. Είσέτι τε νυν τών χριστιανων από τουδε ώνομασμένων ούκ επέλιπε τό φυλον“[243]. Това на български език ще рече: „Тъкмо в това време (когато Пилат управлявал Юдея и извършил предизвикателствата, за които се разказва в § 1 и § 2 на глава 3-та от книга XVIII-та на „Древности“ – в с. н.) живял и Иисус, мъдър човек, ако само подобава да Го наречем човек. Защото бил творец на чудни дела и учител на хората, които с радост приемали истината. Той привлякъл към Себе Си мнозина от юдеите, а също и мнозина от елинството (от елините – в с. н.). Този бил Христос. Когато Пилат, по донесение на първите у нас мъже, Го осъдил, на кръстна смърт, ония, които Го възлюбили отначало, не се отрекли от Него: понеже в третия ден Той им се явил пак жив, както предсказали и това, и много други чудеса за Него божествените пророци. Родът на християните, получили от Него своето име, и досега още не се е прекратил“.
В ХХ-та книга, глава 9-та, § 1 се казва: „Ο δέ νεώτερος Άνανος, όν τήν αρχιερωσύνην ̉ έφομεν παρειληφέναι, θρασύς ην τόν τρόπον καί τολμητής διαφερόντως, αιρεσιν δέ μετήει τήν Σαδδουκαίων, οίπερ είσι περί τάς κρίσεις ωμοί παρά πάντας τούς Ίουδαίους, καθώς ηδη δεδηλώκαμεν. Άτε δή ουν τοιοΰτος ών ο Άνανος, νομίσας εχειν καιρόν `επιτήδειον, διά τό τεθνάναι μέν Φηστον, Άλβιον δέ ετι κατά τήν οδόν υπάρχειν, καθίζει συνέδριον κριτων, καί παραγαγών είς αυτό τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου (Ιάκωβος ονόμα αυτώ) καί τινας ετέρους, ώς παρανομησάντων κατηγορίαν ποιησάμενος, παρέδωκε λευσθησομένους“[244]. Или на български: „При това по-младият Анан – казахме, че той получил първосвещенството, – бил по характер твърде нагъл и извънредно дързък, и принадлежал към сектата на садукеите, които в съдебните решения, както е известно, проявявали по-голяма жестокост от всички юдеи. Бидейки Анан такъв, сметнал, че има благоприятен случай, понеже Фест умрял, а Албин бил още на път, и свикал Синедриона. Пред този съд били доведени братът на Иисуса, наричан Христос (на име Яков), и някои други. Анан ги осъдил като престъпници на Закона и ги предал да бъдат убити с камъни“.
в) Твърдението на атеистите за първото място и кои са „основанията им”
Атеистите казват, че това място било „интерполация”[245]; че „интерполацията” – според едни – била „общопризната”[246], според други – призната от „болшинството автори”[247]; че даже мнозина богослови я признавали[248].
Кога била извършена тази „интерполация”? В началото на IV век[249], „в епохата на Никейския събор”[250].
Както се вижда, самите атеисти не са единодушни досежно „интерполацията” в книга XVIII-та, гл. 3, § 3 на „Древности”: според едни – тя била ”общопризната”, според други – „болшинството” (значи не всички!) автори я признавали. Истината е, че по отношение на автентичността на мястото учените се разделят на три: едни считат мястото за автентично[251]; други – за отчасти интерполирано[252]; трети – за пълна интерполация[253]. Туй че даже богослови били признавали „интерполацията”, не е от решаващо значение, ако привежданите в полза на „интерполирането” доводи се оказват несъстоятелни.
Мястото било интерполирано – според атеистите, – в началото на IV век, „в епохата на Никейския събор”. Ако това беше вярно, то в онази бурна епоха на разпалени религиозни спорове и при известността на Иосифовите съчинения, които „били удостоени с място в общественото книгохранилище”[254], интерполаторът не само щеше да бъде открито изобличен, но и най-безпощадно порицан и презрително заклеймен като фалшификатор. Никой обаче не е в състояние да ни посочи документални доказателства за такова разобличаване, порицаване и заклеймяване. А такива доказателства няма, понеже не е била извършена интерполация! Едва през XVI век изниква спорът „за” и „против” това място[255].
Кои са „основанията” на атеистите, за да твърдят, че мястото в книга XVIII-та, глава 3, § 3 на „Древности” било „интерполация“? Ние ще ги разгледаме последователно, като веднага, след всяко „основание“, ще правим нашите критични бележки.
1. Имало екземпляри, в които това място не било съществувало
„Учените са доказали – така пише един атеистически автор, – че в първите ръкописни книги на Флавий до втората половина на III-ти век такива редове не е имало“[256]. „Но и по-късно – заявява друг атеистически писател – нерядко още са попадали екземпляри от книгата на Иосиф Флавий, в които това място за Иисуса не е съществувало. Например в IХ век Цариградският патриарх Фотий имал такъв екземпляр“[257].
Досега обаче науката не притежава ръкописен екземпляр, в който това място да липсва. Всички, дошли до нас ръкописи от „Юдейски древности“, съдържат мястото за Иисуса Христа[258].
И с право атеистическият писател Я. А. Ленцман подчертава: „В дошедших до нас рукописях „Древностей“ (XVIII, 3, 3) написано, что, при наместнике Понтии Пилате, „жил Иисус, человек мудрый, если только его можно назват человеком. Это был Мессия (Χριστός)““[259], тоест: „В дошлите до нас ръкописи (к. н.) на „Древности“ (XVIII, 3, 3) е написано, че при наместника Понтий Пилат „живял Иисус, мъдър човек, ако само може да го назовем човек“. Това бил Месия (Χριστός)““.
Немислимо е да се приеме, че всички те „са били в ръцете на християни и от тях са фалшифицирани“[260]. Ако има ръкописни екземпляри, без мястото за Иисуса, нека ни се каже къде се съхраняват: у кои лица, или в коя библиотека, или в кой институт!
Как тогава „учените са доказали, че в първите ръкописни книги на (Иосиф – в с. н.) Флавий до втората половина на III век“ е липсвало мястото за Иисуса Христа? За това имало „косвени доказателства„. Кои са те?
1.В произведенията на християнските писатели от първите три века това място не се било цитирало[261].
2.Ориген не бил цитирал това място[262]; не му бил известен откъслекът за Иисуса[263]; в екземпляра от „Древности“, който той притежавал, този откъслек бил отсъствал[264]; Ориген се бил „оплаквал в своите произведения, че Иосиф мълчи за Иисуса“[265].
3.Цариградският патриарх Фотий бил имал екземпляр от „Древности“, в който мястото за Иисуса не било съществувало[266].
Вярно е, че в произведенията на християнските писатели от първите три века мястото за Иисуса Христа из „Древности“ на Иосиф Флавий не се цитира[267]. Но туй се обяснява главно със следните причини:
1)при наличността на живото апостолско предание, християнските писатели от онова време не са придавали на свидетелството на юдеите някаква голяма стойност[268], и
2)„Иосиф чрез своето старание да придобие римското височайше благоволение и чрез оправдаването на юдейската война в римски интерес бил станал у своите сънародници предмет на голямо пренебрежение“[269], даже им „бил ненавистен“[270].
Вярно е, че Ориген не цитира това място, но не може да се твърди, че не му е било известно, че в екземпляра, който той притежавал, този откъслек отсъствал, и че Ориген се бил оплаквал, че Иосиф мълчи за Иисуса.
Ориген само подчертава на две места, че Иосиф не вярва в Иисуса като в Месия-Христос и толкова! Първото място се намира в Коментара му на Евангелието от Матей. Като привежда свидетелството на Иосиф за „Яков, брата на Иисуса, наричан Христос (Ιάκωβον τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου)“, Ориген казва: „καί τό θαυμαστόν εστιν, οτι, τόν Ίησουν ημων ου καταδεξάμενος είναι Χριστόν, ουδέν ήττον Ιάκώβω δικαιοσύνην εμαρτύρησεν τοσαύτην”[271], тоест: „И чудното е, че макар да не приел нашия Иисус за Христос, при все това за Яков засвидетелствал такава голяма праведност“.
Другото място е в Оригеновото съчинение „Против Целс“, I, 47. След като говори за свидетелството на Иосиф за Иоан Кръстител, продължава така: „Ό δ΄αυτός καίτοιγε απιστων τω Ίησου ως Χριστώ…”[272], тоест: „А самият той (Иосиф – в с. н.), макар че не вярва в Иисуса като в Христос…“ и т. н.
Ясно е, че Ориген знае мястото за Иисуса в „Древности“, защото тъкмо от това място се вижда, че сам Иосиф не вярва, че Иисус е Христос-Месия. Смисълът на израза „Ό Χριστός ουτος ήν”(Този бил Христос), – както ще видим по-нататък, – е такъв, както го предава в своя превод блажени Иероним: „et credebatur esse Christus“[273], тоест: „и се вярвало, че е Христос“ (=смятали, че е Христос). Значи, сам Иосиф не е вярвал, че Иисус е Христос. Затова и, когато говори за Яков, брат на Иисуса, казва: „брата на Иисуса, наричан (к. н.) Христос“.
Ориген не говори за екземпляр от „Древности“, който той да е притежавал и в който да не е имало мястото за Иисуса Христа. Също и никъде не се оплаква, че Иосиф мълчал за Иисуса. Ако не използва мястото из „Древности“ (XVIII, 3, 3), то е вероятно и затуй, защото за Ориген и християните от негово време „Иисус е бил далеч повече отколкото „мъдър човек„, който правил чудеса, и бил „учител на хората””[274], и понеже в това място – както обяснихме, – Иосиф съвсем не изявява своята вяра в Иисуса като Месия, а говори за какво са Го смятали други.
Твърдението, че цариградският патриарх Фотий бил имал екземпляр, в който мястото за Иисуса не било съществувало, „още с нищо не е доказано”[275]. Сам патриарх Фотий в своите „Кодекси“ във връзка с Иосифовото съчинение „Древности“ не съобщава да е притежавал екземпляр от това съчинение, без мястото за Иисуса. Ако ли от факта, че патриарх Фотий не споменава за това място, се вади заключение, че той е имал екземпляр без него, то туй не е повече от едно необосновано предположение.
2) Мястото за Иисус Христос било „без връзка с контекста”[276].
Пасажът от „Древности“, XVIII, 3, 3 бил „съвършено несвързан с предидущото и последващото изложение“[277], той „разкъсвал тъканта на разказа“[278].
В първия параграф на 3-та глава от XVIII-та книга на „Древности”[279] се разказва как Пилат, управителят на Юдея, заповядал на войниците да влязат в Иерусалим през нощта със своите знамена с образа на императора. И те влезли. Това предизвикало сред юдеите негодувание, което се разразило в бунт. Пилат бил принуден да заповяда на войниците да изнесат знамената.
Във втория параграф[280] се разказва за друга постъпка на Пилат, която също довела до бунт, който бил кърваво потушен: Пилат поискал със средства на храма да докара в Иерусалим вода, чиито извори били далеч, двеста стадии[281].
Ето след тези два параграфа следва З-тият[282]: мястото за Иисуса Христа. Поради своята нетактичност, Пилат е изпаднал в немилост пред Рим, освободен е от длъжност и заточен (36 година). Като припомня Иосиф за злополучното, с неприятни последици за Рим, управление на Пилат, естествено подхожда да спомене и за разпъването на Иисуса, като тежестта за това се стовари върху Пилат: той Го е осъдил на кръстна смърт!
В параграф четвърти[283] се разказва за едно произшествие с богатата римлянка Паулина, станало в храма на богиня Изида в Рим.
В пети параграф[284] се предава за едно мошеничество на 4-ма негодници, които взели от една жена, която била приела юдейската вяра, злато и пурпур уж за Иерусалимския храм, а всъщност – за себе си.
Нека сега се върнем на твърдението на атеистите, че мястото за Иисуса Христа било „без връзка с контекста“, че не било свързано с предидущото и последващото изложение, че разкъсвало „тъканта на разказа!“
Да си представим, че § 3-ти отсъстваше. Питаме: каква връзка тогава има между § 4-ти и § 2-ри? Никаква! Ами каква връзка има между § 4-ти и § 5-ти? Никаква! Все пак между § 1, § 2 и § 3-ти има известна връзка: разказва се за деяния на едно и също лице – Пилат. Но, независимо от това, не бива да се забравя за съчинението „Юдейски древности“, че то е „преди всичко – по думите на Prof. Dr. Em. Schürer – много по-необработено, отколкото „Юдейската война“, именно в последните книги (к. н.), където се забелязва, че са писани при умора. И не само небрежно, но и с голяма свобода и произвол са използвани често изворите, поне там, гдето можем да контролираме“[285]. Изложението на „Юдейски древности“ не е разположено „по законите на историческата последователност и естественост, в повече или по-малко строго логическа (прагматическа) връзка и зависимост на фактите и събитията, на причините и следствията“[286].
Академик Р. Ю. Виппер се спира на характеристиката, която Иосиф Флавий дава на садукеите, фарисеите, есеите и зилотите, и подчертава изкуствеността на построението. Той казва: „Иосиф Флавий отбелязва сред юдейското общество четири секти…: (сектата – в с. н.) на садукеите, на фарисеите[287], на есеите и на зилотите. Характеристика на тези групировки той дава три пъти: два пъти в „Древности“ (ХIII, 5, 9 и XVIII, 1, 2-6) и един път в „Юдейската война“ (II, 8, 2-10)… Не може да не забележим изкуствеността (к. н.) на това построение: всичките три пъти описанието на тези „партии“ стои извън повествованието (к. н.) за събитията, дава статическа картина, откъсната от действието във времето“[288].
Тогава защо ще искаме мястото за Иисуса Христа (XVIII, 3, 3) непременно да било във връзка с контекста, да било свързано с предидущото и последващото изложение, да не се разкъсвала тъканта на разказа?! И въпреки туй – както вече изтъкнахме, – все пак между § 3-ти и предшестващите два параграфа (първи и втори) има известна връзка!
3) Мястото за Иисуса Христа се различавало по стил[289]от другото изложение
Стилът на мястото за Иисуса Христа е чисто „Иосифов стил“ и то дотолкова Иосифов, че, ако се приеме, че това място е „интерполация“, със самото туй вече се изказва – както отбелязва и Prof. Dr. Em. Schürer, – „похвала на интерполатора, който изкусно е извършил своята работа“[290].
4) Мястото за Иисуса по съдържание не могло да бъде на Иосиф: не съответствало на неговите възгледи[291]
Иосиф Флавий не можел да употреби названието „Христос“, понеже това име било символ на въстание. „Не може той (Иосиф Флавий – в с. н.) – пише академик Р. Ю. Виппер – да приложи към Иисуса названието Христос, тъй като в Юдея през I век на нашата ера то било символ на въстание“[292].
Иосиф Флавий не можел да говори за християните. В негово време – според проф. С. И. Ковалев – „не ги е имало в Палестина“. „Нито едно нехристиянско свидетелство – заявява същият автор – не говори за Палестина, като за родина на християнството. Най-ранният[293] християнски паметник – „Апокалипсисът на Иоана“ – също не знае християни в Палестина… Палестина като люлка на християнството е късна конструкция“[294]. Иосиф Флавий въобще не бил знаел за християните, и туй било – според Р. Ю. Виппер – доказателство, че такива не било имало „във времето, когато Иосиф писал „Древности“, а това било в 93-94 година, тоест в края на I век“[295].
Не можел Иосиф Флавий „да пише, че Христос е възкръснал, защото това би означавало той да вярва в невъзможни неща“ – заявява доцент Йоно Митев[296].
Читателят вече знае мястото от „Древности“, XVIII, 3, 3. Но дали то принадлежи на Иосиф? Могъл ли е Иосиф Флавий да се изрази така за Иисуса Христа? Ние считаме, че е могъл!
Иосиф Флавий вярва в чудеса. Ако прочетем неговото съчинение „Юдейски древности“, ще видим, че той говори например: за потопа (книга I, глава 3, § 5), за египетските наказания (книга II, глава 14), за чудесното минаване през Червеното море (книга II, глава 16), за проговорването на Валаамовата ослица (книга IV, глава 6, § 3), за удължаването на деня при Иисус Навин (книга V, глава 1, § 17). Говори за тия чудеса и не ги отрича!
Иосиф Флавий вярва в пророци и пророчества. Говори например: за пророк Илия (книга VIII, глава 13), за пророците Иерeмия и Иезекиил (книга X, глава 5), за пророк Даниил (книга X, глава 10) и ги признава.
Иосиф Флавий вярва и във възкресение. Той е бил фарисеин, а фарисеите признават и безсмъртието, и възкресението (Деян. 23:8). В книга VIII-ма на „Древности“, глава 13, § 3 той, с пълна сериозност, говори за възкресяването на сина на Сарептската вдовица от пророк Илия.
Иосиф Флавий говори и за народни движения, носещи месиански характер. „…у Иосиф Флавий има – пише проф. С. И. Ковалев – няколко споменавания за народни движения, носещи месиански (к. н.) характер. Така, в XVIII книга на „Юдейски древности“ (4, 1) се разказва за това, как в Самария някакъв човек зовял народа да въстане с него на свещената планина Гаризим, гдето той уж (якобы) ще им покаже свещените съсъди, зарити там от самия Моисей. Движението взело масов характер и Пилат жестоко го потушил с въоръжена сила. Инициаторите и водачите на движението били екзекутирани. В ХХ-та книга (5, 1) Иосиф Флавий говори за някой си Тевда, който се представял за пророк (к. н.) и призовавал народа да отива на река Иордан. Според неговите думи…, водите ще се отдръпнат (ще направят път), и всички леко ще преминат на другата страна. Това движение също било потушено с военна сила. Може би, аналогичен характер е носила и агитацията на Юда Гавлонит против преброяването при Квириний („Юдейски древности“, XVIII, 1, 1; ср. „Юдейската война“, 11, 8, 1). Той повдигал народа на бунт, говорейки, че римското преброяване не ще даде нищо, освен истинско робство“[297].
Иосиф Флавий вярва и в Месия, разбира се, в политически смисъл. Месианството и предсказанията той – както се знае, – свързал с Веспaсиан.
Иосиф Флавий в книга XVIII-та, глава 5-та, § 2, говори за Иоан Кръстител. Нарича го: „добър (праведен) човек“ (αγαθόν άνδρα), който увещавал юдеите да се упражняват в добродетелта (αρετήν), да се придържат към справедливостта в отношенията си един към друг (τη πρός αλλήλους δικαιοσύνη), да почитат Бога благоговейно (προς τόν Θεόν ευσεβεία). Казва, че мнозина го последвали, тъй като се били напълно въодушевили от неговите речи. Споменава за голямото му влияние и че хората следвали съвета му; съобщава и за неговата мъченическа смърт[298].
Както ще видим след малко, Иосиф Флавий говори и за Яков праведни, брата на Иисуса, наричан Христос. Разказва, че бил осъден (заедно с други) и предаден да бъде убит с камъни.
Защо тогава да не говори за самия Иисус? Защо да не може да каже, че Той е бил „мъдър човек“, че е „вършил чудни дела“, че е бил „учител на хората, които с радост приемали истината“, че „привлякъл към Себе Си мнозина от юдеите, а също и мнозина от елините“, че бил осъден да бъде разпнат, че не се отрекли от Него ония, които Го възлюбили отначало; че и досега още (т. е. във времето на Иосиф) имало християни? Около 93-та година, когато били написани „Юдейски древности“, „мнозина гърци – казва Prof. Dr. J. Klausner – са се били присъединили към християните[299].“
Защо да не може да каже, че Този Иисус е бил Христос, тоест считаният от последователите Му за Месия-Христос? Нима, когато Пилат пита народа: „Кого искате да ви пусна: Варава ли, или Иисуса, наричан (к. н.) Христос?“ (Мат. 27:17), и после, след като народът поискал да бъде пуснат Варава, запитва: „А какво да сторя с Иисуса, наричан (к. н.) Христос?“ (Мат. 27:22), нима той – Пилат – признава Иисуса за Месия-Христос и изповядва Неговото месианско достойнство? – Съвсем не! – Пилат просто предава „името“, с което Иисус е бил известен сред народа. Така и Иосиф Флавий, като казва: „Ό Χριστός οΰτος ήν“, той – като историк, – свидетелства не своята вяра, а вярата на последователите на Иисуса и въобще на народа.
Блажени Иероним (342-420), който последните 33 години от своя живот прекарал сред евреите във Витлеем, в основания от него и негови приятели манастир, и който добре е познавал съчиненията на Иосиф Флавий, израза „Ό Χριστός οΰτος ήν“ (из „Древности“, XVIII, 3, 3) – както изтъкнахме и по-рано, – предава в латински превод така: „credebatur esse Christus“ (вярвало се, че е Христос=смятали, че е Христос). Той е изразил смисъла, вложен от автора в думите „Ό Χριστός οΰτος ήν“ тъй както в Иеронимово време са го знаели.
И за възкресението на Иисуса Христа Иосиф Флавий е могъл да каже – най-малкото като историк, – онова, което е узнал от разказа на други, без сам да вярва, че Иисус наистина е възкръснал, макар че – както казахме, – Иосиф е вярвал във възкресение.
„С право – според професора по история на еврейската литература в Иерусалимския университет Dr. Joseph J. Klausner – подчертава A. Reville[300], че никога християнски интерполатор не би говорил за Иисуса като за „мъдър човек“ и оттук да прибави: „ако само подобава да Го наречем човек“. Един християнски интерполатор не би се задоволил с тъй общи фрази като „чудотворец“ (вършил чудни дела – б. н. – παράδοξα έργα), нито би характеризирал Неговите ученици като „любещи“ (αγαπήσαντες), нито християните – като „род“ (φυλον), понеже думата „φυλον“ има едно презрително второстепенно значение“[301].
Казват, че Иосиф Флавий не можел да употреби думата „Христос“, понеже тя през онова време била символ на въстание. Но тогава той не трябваше – и то с много по-голямо основание – да говори и въобще за „народни движения, носещи месиански (к. н.) характер“, и да споменава за „пророка“ (к. н.) от Самария, за Тевда и за Юда Гавлонит! При това Иисус (и по описанието на Иосиф Флавий!) не е бил „Христос“ (Месия) в политически смисъл и следователно не е бил така опасен за Рим като „пророка“ от Самария, Тевда и Юда Гавлонит!
Иосиф Флавий не можел да говори за християни, понеже през I век такива нямало в Палестина. И нито едно нехристиянско свидетелство не говорело за Палестина като за родина на християнството. „Откровението“ на Иоан Богослов също не знаело християни в Палестина. Палестина като люлка на християнството – това било „късна конструкция“. Нещо повече: Иосиф Флавий изобщо не бил знаел за християните, и това било доказателство, че такива не било имало във времето, когато Иосиф писал „Древности“ (93-94 година).
Че през I век от нашата ера е имало в Палестина християни, показват например археологическите открития край Иерусалим. За тях се говори в доклада на археолога Е. L. Sukenik (Е. Л. Сукеник), професор в Еврейския Иерусалимски университет, озаглавен: „The earliest records of Christianity“ (Най-ранните паметници на християнството), напечатан в „American journal of Archeology“[302].
През 1945 година, през време на строеж върху мястото, принадлежащо на A. David Kiraz, недалеч от Талпиот (Talpioth), предградие на Иерусалим, била открита една еврейска гробница, която съдържала костници (осуарии – миниатюрни саркофази)[303]. Отделът за старините в Палестина предложил на Музея за еврейски древности при Иерусалимския университет да направи разкопки в гробницата и да изследва съдържанието ѝ. „Ние – пише Сукеник – извършихме разкопките от 10 до 13 септември“[304].
Намерени са 14 костници, направени от местен варовик, наречен ка’куба[305].
На 3 от костниците (№ 1, № 4, № 10) има надпис на еврейски, на 2 (№ 7 и № 8) – надпис на гръцки език. На костница № 8 по средата на всички четири страни има по един голям кръст; на костница № 10, върху едната от no-късите ѝ страни, в горния ѝ край е издълбан един малък кръст[306].
Надписът на костница № 1 – според както го чете Сукеник, – гласи: Симеон Барсаба; надписът на костница № 4: Мириам, дъщеря на Симеон; надписът на костница № 7: Иисус иу (Ίησους ίου); надписът на костница № 8: Иисус алот (Ίησους αλώθ)[307].
Сред остатъците в пещерата е намерена една монета от времето на Агрипа I. Датата личи: това е шестата година от управлението на Агрипа I или 42/3 г. на нашата ера[308]. Намерени са и керамични изделия.
Сукеник счита, че „този гроб не съдържа нещо, което да е по-късно от първата половина на I век от нашата ера“[309].
В заключение, проф. Сукеник казва: „От всичко е ясно, че в този гроб ние имаме най-ранните паметници за съществуването на християнството. Това може също да има значение за историчността (к. н.) на Иисуса и разпятието Му“[310].
Я. А. Ленцман прави на проф. Сукеник някои възражения:
1)че гробницата била някога ограбвана;
2)че палестинските надписи от I век на нашата ера били съставяни на древноеврейски език, а не на гръцки;
3)че нямало основания да се отнася името „Иисус“ в надписите към „евангелския Иисус“;
4)че било общоизвестно, че кръстът като символ на християнството се бил явил не по-рано от IV век[311].
На първото възражение ще отговорим с думи на самия Сукеник. Той пише: „В нашия случай нямаше никакво съмнение относно древността на кръстовете, понеже беше ясно, че макар пещерният гроб да е бил отварян веднъж, тези осуарии не са били пипани от момента, когато са били поставени в тяхното място, до деня, в който ние ги извадихме (к. н.). Нашето впечатление беше, че гробоограбвачите са влезли в пещерата и са отворили няколко loculi и са извадили осуариите, като са се надявали да намерят ценна плячка. Обаче са били разочаровани, като са видели, че те не съдържали нищо друго освен кости, и затуй са ги оставили вътре в гроба. Когато са отворили последния loculus, те са решили, че не си струва труда да извадят осуариите и ги оставили, както са си били“[312].
Палестинските надписи от I век на нашата ера съвсем не са били съставяни само на древноеврейски. Те са били съставяни: на арамейски, на арамейски и гръцки (значи двуезични надписи) и само на гръцки[313]. Един двуезичен надпис (на гръцки и арамейски) е например надписът по осуария, намерен на Елеонската планина[314]. Запазените от Иродово време надписи по разни обществени места са съставени на гръцки език[315]. Надписи на гръцки език в Палестина от онова време можем да намерим публикувани в капиталния труд на бележития протестантски богослов Prof. Dr. Adolf Deissmann, озаглавен „Licht vom Osten. – Das Neue Testament und die neuentdekten Texte der hellenistisch-römischen Welt“ (Светлина от Изтока. – Новият Завет и новооткритите текстове на елинистическо-римския свят)[316]. Гръцкият език е бил в употреба сред евреите през първия век на нашата ера. „Не е чудно – пише проф. Сукеник – да се срещне класическият гръцки език, употребяван от евреите, жители на Иерусалим, преди разрушаването на града от римляните. Като доказателство за широко разпространеното знание на гръцкия език ние можем да приведем многочислените надписи върху осуарии, които надписи съдържат гръцки имена.Ние също знаем, че Ирод построил театър в Иерусалим[317].Трябва да предположим, че в този театър са били представяни класически гръцки пиеси и че това е било един извор, от който жителите на Иерусалим са черпели изрази от класическия гръцки език… Едно интересно доказателство за знанието на класическия гръцки намираме в един от споровете между садукеите и фарисеите, запазени в Мишна[318], [319]. В тоя спор става дума за съчиненията на Омир[320]. „Споменаването на Омировите книги в такъв един спор – казва Сукеник – ясно показва, че те са били широко известни в Иерусалим“[321].
Сукеник отнася името „Иисус“ в надписите към евангелския Иисус. За това той има основания. „Туй, което ме особено смущаваше – заявява Сукеник – е, че едно и също име стои на две костници, поставени една до друга. Както е добре известно, тези погребални помещения (като това в еврейската гробница върху мястото на Кирац – в с. н.) представляват фамилна гробница. В една еврейска фамилия едно и също име може да се повтори от дядото у внука, но твърде рядко от бащата у сина“[322]. Двете костници с името „Иисус“ са поставени една до друга в един loculus. Това дава право да се предположи, че туй не ще да са двама „Иисусовци“ умрели наскоро един след друг. Подир „името“ трябва да следва презимето (името на бащата). „Иу“ (ίου) обаче в надписа на костница № 7 – както доказва Сукеник – означава възклицанието „Уви!“, а не име[323]. След името „Иисус“ в надписа на костница № 8 стои „алот“ (αλώθ). Какво означава тази дума? Сукеник предлага – макар и с голяма резерва, – мнението, че думата „алот“ произхожда от дума, която между другото означава „вопия“, „тъгувам“[324]. Значи – според него – и тук нямаме „презиме“.
Кръстът бил станал символ на християнството не по-рано от IV век. Всъщност кръстът е символ на християнството още от I век. В един мъченически акт четем езичникът да казва: „Аз по това узнавам, че те са християни, понеже всяка минута правят на своите чела кръстен знак“. Св. първомъченица Текла (I век) осенила с кръст дървата и храстите, натрупани под нея, за да я изгорят[325]. Благочестивият мъж Ир (I век) – по наставление на св. апостол Филип – начертал образа на Христовия кръст върху повредените членове на болния Аристарх[326]. Св. Юлиян (I век) направил на поднесената му чаша с отрова светия кръст[327]. В първата Апология на св. Юстин Мъченик (II век) се говори за кръста като „най-големия знак (символ) на Неговата (на Христа – в с. н.) сила и власт (το μέγιστον σύμβολον της ίσχύος καί αρχης αυτου)[328]. (Тертулиан (роден 160 година) казва: „При всеки напредък и успех, при всяко влизане и излизане, при обуване, при къпане (при бани), при ядене (на трапезите), при ставане (при светлината, съмване), при лягане, при сядане, с каквато и работа да сме заети, ние осеняваме челото си с кръстния знак (frontem crucis signaculo terimus)“[329].
Че кръстът е бил християнски символ още през I век, това се потвърждава и от находката в развалините на Херкулан. В една постройка, в малка стая на втория етаж, на стената има „квадрат, покрит с фин гипс, в който дълбоко е гравиран латински кръст[330], който заема почти цялата повърхност на квадрата. Кръстът е висок 0.43 м. и широк 0.365 м… Грижливото изследване на гипса показа, че тук е бил закрепен с два гвоздея един дървен кръст. От ляво и от дясно на квадрата се намират следи от два гвоздея, на които… може би са били закачвани лампи… Един… дървен сандък е бил намерен… до стената, точно под гипсовия квадрат…”
Професор A. Maiuri е чел върху това откритие доклад в Понтификалната академия за археология в Рим през ноември 1939 година. Той дошъл до заключението, че това е било място за християнски култ и че сандъкът под кръста може да е бил олтар[331], свързан с култа[332].
Херкулан е бил разрушен едновременно с Помпей и други съседни места, при изригването на Везувий в 79 година от нашата ера[333]. Тази находка показва, че кръстът е бил символ на християнството още преди 79 година.
Естествено християните не са почитали и не почитат кръста, както езичниците почитат своите идоли, тоест те не са му отдавали и не му отдават почитта, която принадлежи само Богу, – божеска почит. Във вероопределението на VII Вселенски събор (787 година) относно иконопочитанието се казва: „Да ги почитаме (иконите – в с. н.) с целуване и почтително поклонение, – не с истинското богопоклонение, което, според нашата вяра, подобава само на божеското естество, но почитане като онова, с което се отдава чест на изображението на честнѝя и животворящ кръст (к. н.), на светото Евангелие и на други светини чрез кадене тамян и поставяне свещи, – какъвто благочестив обичай имало и у древните“.
Сега ще ни стане ясен и смисълът на думите, които християнинът Октавий казал на езичника Цецилий: че християните не почитат кръстовете[334]. Те не ги почитат, както езичниците почитат своите идоли. Затова и Октавий продължава своята реч-отговор към Цецилий така: „Без съмнение вие, които боготворите дървени богове, вие може би почитате дървените кръстове като части (к. н.) на вашите богове (Vos plane qui ligneos deos consecratis, cruces ligneas, ut deorum vestrorum partes, forsitan adoratis)“[335].
Нито едно нехристиянско свидетелство не говорело за Палестина като за родина на християнството.
Това не отговаря на истината! Ето например Тацит и Лукиан Самосатски говорят тъкмо за Палестина като за родина на християнството! Тацит, в своите „Анали“, пише за християнството, че това „гибелно суеверие“ (exitiabilis superstitio – така той нарича християнството!) избухнало отново „не само из Юдея, родината (к. н.) на туй зло (originem eius mali), но и из Рим, гдето отвсякъде се стичат и разгласяват всички ужасни и позорни неща“[336]. Атеистите оспорват автентичността на това място, но дали те са прави, туй читателят ще узнае по-нататък, при разглеждане съобщението на Тацит за Христа и християните. У Лукиан Самосатски (който живял приблизително в 125-200 година.[337]), в съчинението му „За смъртта на Перегрина“, в характеристиката, която оратор от публиката дава за Перегрина Протея, се казва за християните така: „те и сега още почитат онзи велик човек, който бил разпнат в Палестина (к. н.)“ — „τον μέγαν γουν εκείνον έτι σέβουσι τόν άνθρωπον τόν έν τή Παλαιστίνη ανασκολοπισθέντα“[338]. Доколкото ни е известно, поне това място не се смята от атеистите за фалшификат!
„Най-ранният („най-ранният“ – според атеистите! – в с. н.) християнски паметник – „Апокалипсисът на Иоана“ също не знаел „християни в Палестина… Палестина като люлка на християнството това било „късна конструкция“.
И това не отговаря на истината! „Апокалипсисът“ (Откровението) на Иоан Богослов знае тъкмо Палестина като люлка на християнството. В Откровението се говори например за „Лъва от Юдиното (к. н.) коляно“, за „Корена Давидов (к. н.)“, Който победил (5:5), т. е. за Иисуса Христа. Говори се още за труповете на двамата Христови „свидетели“, които, „облечени във вретище, ще пророкуват хиляда двеста и шестдесет дни“ (11:3), и ще бъдат убити (11:7); че ще бъдат оставени (11:8) „по стъгдите на големия град (к. н.), който духовно се нарича Содом и Египет (=Иерусалим – в с. н.), дето и Господ наш биде разпнат (к. н.)“.
Във времето, когато Иосиф Флавий писал „Древности“ (93-94 година), въобще нямало християни. Вярно ли е това?
Когато говорихме за Филон Александрийски, ние споменахме и за християните в Рим, за християнската община в Рим: кога е била основана тя. Че във времето, когато Иосиф Флавий е писал „Юдейски древности“, действително е имало християни, и той е могъл да знае и следователно и да пише за тях, по това ще говорим още, когато разглеждаме данните за Христа и християните у Тацит и Светоний. А сега ще дадем думата на двама съветски учени, за да се изкажат по въпроса: дали през времето на Иосиф Флавий е имало християни. Н. А. Машкин, в своя труд „История древнего Рима“, пише: „Християнство возникает в I в. н. э.“ (християнството възниква в I век на нашата ера)[339]. Проф. В. К. Никольский, във встъпителната си статия „Шарль Эншлен и его труд по истории религии“, към: Ш. Эншлен, Происхождение религии[340], казва: „Из „Откровения Иоанна“ советские историки делают… тот бесспорный вывод (к. н.), что за несколько лет до его появления, то есть около середины I века (к.н.) в Малой Азии в районе Эфеса существовали небольшие христианские общины, которые вели между собой жестокую идеологическую борьбу, так как различались и по верованиям и по обрядам (Из „Откровението на Иоана“ съветските историци правят… този безспорен извод, че няколко години преди появата му (на „Откровението“ – в с. н.), тоест около средата на I век в Мала Азия в района на Ефес съществували неголеми християнски общини, които водили помежду си жестока идеологическа борба, тъй като се различавали и по вярванията, и по обредите)“.
Па и сам Виппер, който смята, че „във времето, когато Иосиф (Флавий – в. с. н.) писал „Древности“, а това било в 93-94 година, тоест в края на I в.“, нямало християни[341], като пише по-нататък в същата книга за „християнските общини на гръкоримска почва“ от първата половина на II век, че те са изменили „своя социален състав в сравнение с I век от нашата ера“[342], признава, че през I век от нашата ера е имало християни и даже – „християнски общини“!
г) Твърдението на атеистите за второто място.
По отношение на мястото за Яков, „брата на Иисуса, наричан Христос“ („Древности“, XX, 9, 1) у атеистите има колебание: било възможно това място да било подправка[343], но било възможно и да е автентично[344]. Но, ако било автентично, то в туй място – според тях – не се говорело „за Иисуса Назорея, а за някой си друг Месия“[345]. Ясно е, че атеистите не се решават категорично да отрекат мястото, но, нали априори (отнапред, предварително) са приели, че Иисус Христос не бил историческа личност, то, за да се избавят от затруднението, прибягват до нова измислица: „Тук наистина се говори за Иисус, но това не е християнският Иисус Христос, а някой си друг Месия!“ Кой е обаче този „някой си друг Месия“, те не казват, па и не могат да кажат, понеже сами го не знаят, а и историята не познава друг Месия – Иисус.
Ориген (роден 185 година след Христа) цитира това място из „Древности“ три пъти, във връзка с обясняване от Иосиф Флавий причината за гибелта на Иерусалим.
В съчинението си „Против Целс“ той пише: „(Иосиф – в с. н.)… казва, че това (тоест гибелта на Иерусалим и храма – в с. н.) се случило на юдеите като възмездие за Яков праведния, който бил брат на Иисуса[346], наричан Христос (εκδίκησιν Ίακώβου του δικαίου, ος ην αδελφός Ίησου του λεγομένου Χριστου)“[347].
В същото съчинение, книга II-ра, Ориген казва: „… Тит разрушил Иерусалим, както Иосиф пише, поради Яков праведния, брата на Иисуса, наричан Христос; а както истината показва, поради Иисуса Христа Сина Божий (διά Ίάκωβον τόν δίκαιον, τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου, ως δέ η αλήθεια παρίστησι, διά Ίησουν τόν Χριστόν τόν Υίόν του Θεου)“[348].
В „Коментар към Евангелието от Матея“ Ориген говори така: ”… Иосиф Флавий… казва, че това (тоест гибелта на Иерусалим и храма – в с. н.) ги (тоест юдеите – в с. н.) сполетяло по гняв Божий, поради онова, което те дръзнали (да извършат – в с. н.) спрямо Яков, брата на Иисуса, наричан Христос (διά τα είς Ίάκωβον, τόν αδελφόν Ίησου του λεγομένου Χριστου, υπ΄ αυτών τετολμημένα)”[349].
Мястото за Яков, брата Господен, из „Древности“ (XX, 9, 1) привеждат и Евсевий Кесарийски[350], и блажени Иероним[351].
„С право Reville отбелязва, че един християнин никога не би говорил“ за Иисуса Христа така: Когото наричали Христос (λεγομένου Χριστου)“. „Тъй би могъл да пише само фарисеинът юдей Иосиф, който по-рано[352] вече е споменал за Иисуса“[353].
д) Заключение:
Смятаме, че за безпристрастния читател е ясно и убедително:
1.Че местата за Иисуса Христа в „Юдейски древности“ на Иосиф Флавий – XVIII, 3, 3 и XX, 9, 1 – могат да бъдат считани за автентични.
2.Че те говорят за християнския Иисус Христос – за Иисуса Христа, Сина Божий, „Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти… и стана човек; и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда и бе погребан; и възкръсна в третия ден, според Писанията“.
______________________________
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.