ОТ КОГА ДАТИРА ТВЪРДЕНИЕТО, ЧЕ ИИСУС ХРИСТОС НЕ БИЛ ИСТОРИЧЕСКА ЛИЧНОСТ? – продължение*

Публикувано на 08.04.201216.04.2012 от Dragan Bachev

Борис Маринов, Александър Величков

4. Отрича ли Целс, че Иисус Христос е историческа личност?

Целс е римски философ от II век[61] сл. Хр. „За името, идеите и отношението му към християнството знаем само от апологетичния труд на Оригена“[62] „Против Цeлса“ (Κατά Κέλσου, Contra Celsum), в 8 книги, „най-значителната… предникейска апология“[63]. Този труд Ориген „е написал, когато е бил над 60 години, по молбата на своя приятел Амвросий, за опровержение на „Αληθής λόγος”[64] на… Целса“[65]. Щвейцарският либерален богослов Т. Кайм през 1873 година се опитал, въз основа на приведените от Оригена в „Против Целса“ цитати, да възстанови изгубеното Целсово съчинение и го издал под заглавие „Celsus „Wahres Wort“, älteste Streitschrift antiker Weltanschauung gegen des Christenthum vom Jahre 178”[66]. (Целсовото „Истинско слово“, най-старото полемическо съчинение на древния мироглед срещу християнството).В „Αληθής λόγος” Целс критикува християнството. Книгата има въведение, четири части и заключение:

Част I. Юдаизмът против християнството;

Част II. Критика на християнството от гледище на философията и историята;

Част III. Критика на отделни християнски догмати и

Част IV. За необходимостта да се спазва официалният култ[67].

„Сериозни доводи (Целс – в с. н.) нe е могъл да приведе. Всичките му възражения са плод или на неговото недостатъчно запознаване с Християнската църква, или имат характер на необосновани твърдения[68]„

Привежданият от атеистите текст: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар чe мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия, против вас“[69], който е предаден от Воропаева съвсем свободно и с преувеличение[70], се намира в I-та част на „Αληθής λόγος”, в която се критикува християнството от гледище на юдаизма. Ако прочете човек цялата първа част, ще се убеди, че Целсовият юдей (а това значи сам Целс, защото той всъщност води разсъждението в тая част, той стои зад евреина, когото поставя да говори) съвсем не отрича историчността на Иисуса Христа. Той се обявява против твърдението, че Иисус Христос е Бог, и обвинява, че някои от вярващите преправяли и преработвали Евангелието, за да имат възможност да отхвърлят изобличенията[71]. Че действително Целс не само в първата част на съчинението си, но в цялото си съчинение не отрича, че Иисус Христос е историческа личност, това изтъкват и съветски автори. Така например Я. А. Ленцман в книгата си „Происхождение христианства“, издадена през 1958 г. от Академията на науките в СССР, на стр. 236 пише: „… Целс не се съмнява… в историческото съществуване на Иисуса и само указва на нелепостта на твърдението на християните, че Иисус бил син Божий“[72].За да разберем кои „вярващи“ са преправяли и преработвали текста на Евангелието, та са дали повод на Целса да корѝ християните, трябва да чуем отговора на Ориген. „Не зная – казва той – други да са подправяли Евангелието, освен последователите на Маркиона и онези на Валентина, а мисля, и тия на Лукана[73]. Но обвинението в това не се отнася към учението, а към ония, които са дръзнали да изопачават Евангелията. И както не е виновна философията за софистите, или епикурейците, или парепатетиците, или за които и да било други лъжемислещи (за техните погрешни учения – в с. н.), – така истинското християнство не е виновно за онези, които подправят Евангелията и вмъкват ереси, чужди на мисълта на Иисусовото учение“[74]

Ясно е, че еретиците са подправяли Евангелието, за да го при способяват към своите лъжеучения, а не Църквата, която е истинският и законен пазител и изяснител на Свещеното Писание.

5. Отричат ли Ориген, Августин и Тертулиан съществуването на Христа?

Ориген, Августин и Тертулиан били „отричали съществуването на Христа“[75].За да се разбере голословността и абсурдността на това твърдение, ние ще запознаем читателите накратко с биографиите на тези трима бележити в Християнската църква мъже и ще се спрем по-специално на едни Августинови думи, с които често се спекулира.

Ориген[76] е роден през 185 г. сл. Хр., вероятно в Александрия. Той е син на ритор Леонид, който пострадал мъченически за християнската вяра и ученик на Климент Александрийски. Притежавал обширни и многостранни познания, бил „чудо на учеността“ за своето време. Проявил удивително трудолюбие и необикновена работоспособност. Евсевий го нарича „Άδαμάντιος“— стоманен човек (твърд като елмаз). По писателска плодовитост Ориген надминал всички старохристиянски Отци.

В 202/203 г., едва 18-годишен, бил назначен, след оттеглянето на Климента, за пръв църковноавторизиран ръководител на Александрийската катехизическа школа, която при него стигнала върха на своята слава.

Учудвайки със своята ученост, Ориген поразявал всички и с начина на своя живот – бил строг аскет: постел, не вкусвал вино, не носел обувки, спял на голи дъски, по-голямата част от нощта прекарвал в научни занятия.

В 212 г. предприел пътешествие до Рим. В 215 г. трябвало да бяга от Александрия и Египет поради жестокото изтребление (клане) на александрийски жители по заповед на император Каракала, който бил кръвно обиден от някакви си саркастични стихове. Намерил убежище в Кесария Палестинска. След време се върнал отново в Александрия. В 230 г., при едно пътуване за Гърция, се отбил в Кесария. Неговите двама приятели – епископите Теоктист и Александър го посветили в презвитерски сан. Но те нарушили канона, като не взели съгласието на Александрийския епископ Димитрий. Разсърден от това, епископ Димитрий свикал един след друг два събора (230 и 231 г.), които осъдили Оригена и го лишили от презвитерски сан. Основанията били: понеже се бил самоскопил[77], понеже бил изказал мнения, които изглеждали твърде свободни, и понеже бил напуснал Александрия. Ориген се заселил окончателно в Кесария и открил там нова школа, която също се прославила. Между бележитите негови ученици били св. Григорий Чудотворец и св. мъченик Памфил. През време на гонението при император Декий, Ориген бил хванат и хвърлен в тъмница вероятно в Кесария и тежко измъчван. След Декия получил свобода, но вследствие на изтезанията той умрял на 70-годишна възраст, вероятно в 253 или 254 г. в гр. Тир, гдето дълго време сочели неговия гроб.Каква е била Оригеновата привързаност към Господа Иисуса Христа се вижда например от следните факти: Когато през гонението срещу християните при император Септимий Север взели баща му Леонид под стража и го затворили в тъмница, 17-годишният Ориген поискал да приеме заедно с него мъченическа смърт. Майка му с големи усилия го отклонила от това. Тогава той написал на баща си писмо, в което го молел да не мисли за многочленното си семейство, а да се окаже верен на Христа докрай. Преследвани за вярата християни той придружавал до съда, осъдените пък съпровождал до ешафода и „позорния стълб“, най-настойчиво убеждавайки ги да бъдат твърди и предани на Христа до последно издихание. За тия му деяния езичниците люто го намразили и веднъж насмалко щели да го убият с камъни.

Не е ли най-малкото странно да се твърди за този Ориген, който другите насърчавал да умират за Христа, а и сам умрял за Него, че бил отричал съществуването на Христа?!…

Наистина Ориген в свои трудове е допуснал грешки и неточности, някои негови мнения са били осъдени. Обаче той никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христа.

Августин[78]. Блажени Августин (Aurelius Augustinus), епископ Ипонски, знаменит църковен учител, се е родил в 354 г. в Нумидийския град Тагаст (в Алжир, Северна Африка). Следвал риторическата школа в съседния град Мадаура. Богато надарен, той жадно търсел истината. Известно време се увлякъл в Манихейството[79]. После преминавал от една философска школа към друга. Но никъде не намерил удовлетворение. Бил учител по красноречие в Тагаст (374-375), в Картаген (375-383 г.). после в Рим (383 г.), а по-късно в Медиолан (384 г.). Тук той слушал проповедите на св. Амвросий Медиолански и под негово влияние приел християнството, бидейки 32-годишен, и бил кръстен в Медиолан на Велика събота, 25 април 387 г. Една година престоял в Рим. През есента на 388 г. той се върнал отново в своя роден град Тагаст и се предал на аскетически живот. През 391 г. бил избран за свещеник в Ипон (Северна Африка), в 395 год. станал помощник на тамошния епископ Валерий и наскоро (396 г.) – епископ Ипонски.

Като епископ, той се отдал всецяло в служба на Църквата. Водил упорита борба против разните ереси в неговия диоцез и против разколниците донатисти и ги съкрушил. Творенията, съставени от него в разгара на тези cnopoвe, гo прославили и дали тон и направление на цялото по-нататъшно богословие на Западната църква.

Последните години от живота на Августина били за него тежко изпитание: той видял падането на Рим, разграбен от Аларих, разгрома и опустошението от вандалите на цветущата Африканска църква и неговата Ипонска епархия. Всичко това го съсипало и той умрял в Ипон на 28 август 430 г., когато градът е бил обсаден от вандалите.

„Великият ипонски епископ съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, практическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка. Августин е… най-значителният и най-влиятелният богослов“ на Западната църква[80].В съчинението си Retractationes той прави преглед на своята литературна дейност. Споменава за 93 свои съчинения в 232 книги. Но тук не влизат неговите писма и проповеди. Всички негови борби и изследвания се отнасят до овладяването на божествената истина, „която той търсел в безрезервна връзка с църковния авторитет“[81].

Може ли да се каже за този християнски колос – епископ, причислен от Християнската църква към блажените, че е отричал съществуването на Христа? Само неосведоменият, онзи, който не знае кой е и какъв е бил блажени Августин, може от себе си да твърди това!

За да докажат, че бл. Августин бил отричал историчността на Иисуса Христа, бил се съмнявал в истинността на разказите за Него, някои се позовават на негови – Августинови – думи. В съчинението си „Против манихеите“ бил писал: „Аз не бих повярвал на Евангелието, ако не би ме задължавал към това авторитетът на католическата църква“[82]. От тези думи било ясно, че Августин бил „виждал безсмислието на легендата“ за Христа[83].

Приведеният питат е из 5-та глава на Августиновото съчинение „Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti“ (Против посланието на Манихея, което наричат основно). Бл. Августин предлага: „Нека видим на какво ни учи манихеят и нека разгледаме най-важната книга, която наричате Epistola Fundamenti (Основно послание – в с. н.), където се съдържа почти всичко, което вярвате“[84]. Най-напред става дума за личността на Манихея: кой е той? – „питам ви – казва бл. Августин – кой е този Манихей? – Ще отговорите: „апостол Христов“. – Не вярвам!“[85] „Може би – продължава бл. Августин – възнамеряваш да ми прочетеш Евангелието и оттам ще се опиташ да утвърждаваш за личността на Манихея“[86]. Но, „ако би намерил някого, който още не е повярвал в Евангелието, какво би правил, когато той ти казва: „не вярвам!”[87]? – Бл. Августин иска да каже: За този, който вярва в Евангелието, добре, ще му търсиш доказателства за личността на Манихея в Евангелието; но, ако имаш пред себе си някого, който още не е повярвал в Евангелието, с какво ще му докажеш твърдението си за Манихея? На какво ще се опреш, че онова, което се казва в Евангелието, е истина? – И бл. Августин му посочва на какво в такъв случай един християнин се опира, за да докаже истинността на писаното в Евангелието: на авторитета на Вселенската църква, на църковното предание. По силата на този „църковен авторитет“, на това „църковно предание“ и сам Августин вярва в Евангелието. Затова и заявява: „Ego vero Evangelio non crederem, nisi me catholicae Ecclesiae commoveret auctoritas“[88], което ще рече: „Да, аз не бих вярвал на Евангелието, ако да не беше (не ме движеше) авторитетът на Вселенската църква“. Когато този авторитет, това църковно предание ми казва: „Noli credere Manichaeis“ (Не вярвай на манихеите!), защо да не му се покоря? – „Затова – заявява бл. Августин, — ако мислиш да ми даваш сметка, остави Евангелието! Ако ли ме насочваш към Евангелието (за да ми доказваш за Манихея и манихейството — в с. н.), тогаз аз ще те насоча към ония, по чиито наставления съм повярвал в Евангелието (ergo me ad eos teneam, quibus praecipientibus Evangelio credidi)“[89], т. е. към Църквата, към авторитета на Вселенската църква, към църковното предание. И понеже Църквата, църковният авторитет, църковното предание казва да не се вярва на манихеите, то затова и бл. Августин съвсем не може да вярва на Манихея. Той заявява: „tibi omnino nоn credam“[90], тоест: съвсем няма да вярвам на тебе. Нашата вяра е „основана не само на текста на Cв. Писание, но и на Църковното предание“, – такъв е смисълът на цитираните Августинови думи[91].Ако атеистичният автор, като твърди, че Августин отричал съществуването на Христа[92], има предвид разглежданите Августинови думи, не е на прав път: той се заблуждава. Бл. Августин във въпросното място само подчертава значението на Църквата, на църковния авторитет[93], на църковното предание, а съвсем не се занимава с историчността на Иисуса Христа: дали Иисус Христос е съществувал, дали Иисус Христос е историческа личност. Сам бл. Августин никога не се е съмнявал в историчността на Иисуса Христа: че Той е бил, че е съществувал на Земята. Своята чудна книга „Confessiones“ (Изповеди) бл. Августин завършва със сърдечна молитва из дълбините на душата си, в която се изразява и неговата твърда вяра в Иисуса Христа, като въплътил се и живял между човеците: „Колко много си ни възлюбил, Отче благий! Ти не си пощадил Единородния Си Син, но си Го предал за нас нечестивите (Римл. 8:32)… За нас Той, като не счете за похищение да бъде равен Богу, послушен бе до смърт и то смърт кръстна (Филип. 2:6 и 8)!… Ние бихме могли да мислим, че Твоето Слово (Твоят Син – в с. н.) е далеч от общение с нас, че То не се грижи за нас, ако То не бе се въплътило и не бе обитавало у нас (nisi cаro fieret, et habitaret in nobis. – к. н.)…

Ето, Господи, аз се поверявам на Твоята грижа… Ти знаеш моята неопитност и моето безсилие: научи ме и ме изцели! Твоят Единороден Син, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието (Кол. 2:3), ме изкупи със Своята кръв… аз вкусвам и пия и се причащавам от нея, и окаяният аз желая да се наситя от нея сред тези, които ядат и се насищат: и хвалят Господа, които Го търсят (Пс. 21:27)!“[94]

Тертулиан[95] (Quintus Septimus Florens Tertullianus) е роден в Картаген през 160 г., като син на езически римски стотник. Получил солидно, особено юридическо, образование и ораторска школовка (Eus., Hist. Ессl. 2, 2, 4). В 195 г. се завърнал от Рим, гдето е бил адвокат, в своя роден град – като християнин. Започнал оживена литературна дейност в служба на Църквата. Бил е учител и катехет. Бл. Иероним даже твърди (Vir. ill. 53), че е бил и презвитер. Но това се оспорва. Berthold Altaner в своята Патрология намира твърдението на бл. Иероним за „твърде невероятно“[96].

„Тертулиан е един от най-оригиналните и до Августина най-индивидуалният от всички латински църковни писатели… Религиозно възпламенен, притежавал проникновен ум, увлекателно красноречие, винаги духовито остроумие и превъзходни познания във всички области. При това той владеел като никой друг латинския език… Неговите съчинения след Vetus latina и Vulgata[97] са упражнили най-много влияние върху старохристиянския латински език”[98].

Всички негови произведения са полемични. Главното му съчинение е „Apologeticus“. „Апологетикът“ на Тертулиана е адресиран „към провинциалните управители на Римската империя. За разлика от всички други древни апологии, „Апологетикът“ разглежда само политическите обвинения срещу християните“[99] и аргументирано ги отбива.

Може ли този, който е повярвал в Христа и разпалено е защитавал християните, да е считал, че Иисус Христос не бил съществувал? – Наистина Тертулиан е изпаднал в монтанизъм[100] и е изказал някои погрешни в догматическо отношение възгледи, но никога не е отричал историчността на Христа. Въпреки уклоните му „Църквата е оценила неговата ревност във вярата“[101] и го е зачислила в кръга на своите писатели.

6. Отричат ли историчността на Иисуса Христа докетите?

Правят и това възражение: „Ами докетите, не са ли отричали историчността на Христа?“

Докетите са еретици от апостолско време. Във Второто послание на апостол Иоан Богослов, 1-ва глава, 7-ми стих се казва: „…в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът“. Блажени Иероним пише, че още при апостолите, когато кръвта на Христа в Юдея не била засъхнала, от някои „било обявено тялото на Христа за призрак (phantasma Domini corpus asserebatur)“[102]. Съществуването на докетите доказвало, че още в началото на християнската ера се били съмнявали в историчността на Христа. „Съществуването на такива течения като докетизма“ било „едно от доказателствата за митичността“ на Христа“[103].Съществувал ли е Иисус Христос? – такъв въпрос в онова време не е бил поставян. А са спорели по друг въпрос: Какъв е бил Иисус Христос? – Бог, човек, или Богочовек? Докетите отричали, че Иисус Христос е бил човек: те отричали „реалността на човешката природа в Иисуса Христа“, човешката природа в Него била „призрачна (δοκέω=имам вид, изглеждам)“[104].

„Докетите никак не отричали, че това, за което е разказано в Евангелията, действително е ставало в определено време и в определени обстоятелства, и е могло да бъде видено и описано. Те само мислели, че Христос не е бил, но само е изглеждал като човек, явявал се е като човек. В историческото достойнство и достоверност на евангелската история… не се съмнявали, макар и да се занимавали с мнимо изправяне на евангелския текст, окастряйки и изменяйки го. Но те посвоему тълкували смисъла на евангелската история, смисъла на Боговъплъщението и Богоявлението“[105]. В своите крайности докетизмът „понякога се израждал просто във фантастически измислици, като например, когато Василид учел, че под вида на Иисуса бил разпнат Симон Киринеец“, а „Сам Иисус тъй да се каже стоял близо в образ на Симон Киринеец и се смеел над Своите гонители“[106].

Защо докетите мислели така ?

Главната причина е в това, че те били християни от езичниците, които не се били отърсили от езическите идеи. Те се намирали „под влиянието на източните езически възгледи за материята“[107]: че тя е източник на злото. „Приписвайки всяко зло на материята, трябвало по необходимост да предположат, че Христос не е могъл да има никаква връзка“ с материята[108], не е могъл да приеме човешко тяло, плът.

7. Общият извод

И така: нито Трифон-Юдеят, нито юдействащите християни, които св. Игнатий Богоносец има предвид в VIII-та глава на Посланието си до филаделфийците, нито езическият философ Целс, нито Ориген, нито Августин, нито Тертулиан, нито даже докетите са отричали историчността на Иисуса Христа, че Той е съществувал, че е бил на Земята, макар за докетите да е бил само „призрак“, но дори и тогава пак – според самите докети – „за всички, окръжаващи Го, е изглеждал като човек“[109].

Следователно твърдението, че „съмнения в историчността на Иисуса“ били изказвани още в древност, че били изказвали съмнение „в историчността на Иисуса… не само евреи, противници на християнството,… но и правоверни християни“, па даже – и езичници, че хората, които били живели наскоро след времето, когато според „легендата“ бил живял Христос, считали, че Той бил измислена личност, – не отговаря на истината.

_______________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 319-334.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[61]. Больш. Сов. Энциклоп., 2-рое изд., том 46, 50.

[62].Проф. Боян Пиперов, Целз и свидетелството му за Иисуса, Църковен вестник, 1956, бр. 13, с. 6, кол. 1.

[63]. B. Altaner, Patrologie, S. 179.

[64]. “Правдиво слово” или „Истинно учение”, бел. наша.

[65]. B. Altaner, op. cit., S. 179.

[66]. Zürich, 1873. Гл. у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее християнство, с. 236.

[67]. Гл. превода на Ранович, поместен в Древнеримские мыслители, составил А. А. Аветисьян, Киев, 1958, с. 179-228.

[68]. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 83.

[69].К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 23.

[70].Ранович превежда: „некоторые из верующих (к. н.)… переделывают и переработывают первую запись евангелия” (гл. в „Древнеримские мыслители”, с. 186) – „някои от вярващите”. Воропаева казва: „мнозина от вас” (к. н.)… са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия” (Воропаева, цит. съч., с. 23)

[71]. Гл. превода на Ранович в „Древнеримские мыслители”, с. 186.

[72]. Москва, 1958, с. 236.

[73]. Маркион, Валентин и Лукан са еретици-гностици.

[74]. Origenes, Contra Celcum, II, 27, Migne, P. gr., t. II, col. 848.

[75].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, Вечерни новини, год. V, бр. 262, С., 4 ноември 1955, с. 2, кол. 5.

[76]. Биографията на Ориген даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 175-177; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 157-162, 166-168; 3. Der grosse Herder, B. 8, Freib. im Br., 1934, Kol. 1660; 4. Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 159; 5. Полный Правосл. Богословскiй Энциклоп. Словарь, том II, изд. П. П. Сойкина, кол. 1706-1708.

[77].Ориген направил това към 202/203 година, за да избегне възможни клевети от страна на езичници и юдеи, тъй като между слушателите му имало и много млади жени, а и понеже разбирал буквално думите на Спасителя в Мат. 19:12: „има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно”. Тия думи обаче имат съвсем друг смисъл.

[78].Биографията на бл. Августин предаваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 375-378; 2. Dr. R. Eisler, Philosophen – Lexikon, Berlin, 1912, S. 33; 3. Православная Богословская Энциклопедия (А. П-въ, Августинъ), том I, кол. 102-110; 4. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 200-202.

[79]. Манихейството е ерес (според проф. М. Поснов) или по-точно – религия (според Дюшен). Негов родоначалник е „бил Мани, наричан от гърците Манес, а от латинците – Манихей” (проф. Функ). Появило се е на Изток през III в. „Източници на учението на Манес били персийски, вавилонски, юдейски и гностически представи. До днес се явява недостатъчно изяснен въпросът, доколко манехейството се е възползвало от християнството” (проф. Поснов). Личи, че е заимствало от него „имена и външни аналогии” (проф. Функ), негови учреждения и култови действия (проф. Поснов).

[80]. B. Altaner, Patrologie, S. 387.

[81]. Там.

[82]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, М., 1957, с. 29. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, с. 52.

[83]. Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание.

[84].Augustinus, Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti, cap. 5, Migne, P. lat., t. 42, col. 176.

[85]. Там.

[86].Там. Манихеите вярвали, че техният учител Мани (Манес, Манихей) бил апостол Христов или обещаният от Иисуса Христа Дух Утешител-Параклит (Иоан 15:26).

[87]. Там.

[88]. Там.

[89]. Там.

[90]. Там.

[91]. Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2, русск. перев., Спб., 1875, с. 143, бел. 2 и 3.

[92]. Тодор Стойчев, цит. статия и вестник.

[93].Както се изтъкна: бл. Августин е търсел божествената истина „в безрезервна връзка с църковния авторитет”.

[94]. Lib. N, cap. 43, p. 2 et 3 (Confessionum Aurelii Augustini, Liber decem. Cum notis P. H. Wagnerack, Ratisbonae, 1926, p. 530-532).

[95]. Биографията на Тертулиан даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 132-133; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 144 и 148; 3. Der grosse Herder, B. XI, Freib. im Br., 1935, Kol. 1091.

[96]. B. Altaner, Patrologie, S. 131.

[97]. Латински преводи на Библията.

[98]. B. Altaner, ibid.

[99]. B. Altaner, Patrologie, S. 131. Тези политически обвинения са: презирането на държавните богове и оскърблението на императорското величество.

[100]. Монтанисти – сектанти-разколници от началото на втората половина на II в. Носят името си от основателя на сектата Монтан.

[101]. П. И. Малицки, цит. съч. и том, с. 148.

[102]. Hieronymus, Dialogus contra Luciferianos, cap. 23, Migne, P. lat., t. 23, col. 186.

[103]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 55.

[104].Професор протоиерей П. Я. СвЪтловъ, Христiанское вЪроученiе въ апологетическомъ изложенiи, т. II, 2-рое изд., Кiевъ, 1912, с. 726.

[105]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христос?, Варшава, 1929, с. 41.

[106]. Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.

[107].Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 65.

[108].Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.

[109].Проф. В. В. Болотовъ, Лекцiи по исторiи древней церкви, т. II. Посмертное изданiе подъ ред. проф. А. Бриллiантова, Спб., 1910, с. 327.

Следва…

ХРИСТИЯНСТВОТО И СМИСЪЛЪТ НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ*

Публикувано на 07.04.201208.04.2012 от Dragan Bachev

Иеромонах Йоан (Филипов)

Знаем ли защо сме християни? Знаем ли защо живеем на този свят? Знаем ли какво ще стане с нас, след като умрем? Има ли друг свят или всичко свършва тук?

Какво ни дава християнството? Какви са нашите задължения по отношение на Бога?

Отговорите на тези въпроси тук са дадени по същество, в кратка и популярна форма

Животът

Животът е най-прекрасното нещо, създадено от Твореца. „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31).

Всеки човек рано или късно си задава въпроса: „Защо живея?” Въпросът за смисъла на нашия живот има огромно значение за нас.

В човека е вложена жаждата за живот. Това безспорно го потвърждава и нашият инстинкт за самосъхранение. Да, обаче всички ние добре знаем, че един ден ще умрем. Какво значи това?

Смъртта

Смъртта не е унищожение. Смъртта е само разкъсване на връзката между душата[1] и тялото на човека. Образно казано, при смъртта душата се освобождава от тялото, подобно както човек сваля горната дреха от себе си. Самият човек остава същият, просто е съблякъл дрехата си. Така и при смъртта душата на човека, която всъщност е пълноценният човек, е „свалила” от себе си телесната обвивка.

Ние сме по начало двусъставни[2]: от душа и тяло. Така сме създадени от Твореца.

„И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7).

Това, че сме облечени в смъртно тяло, е следствие от човешкото грехопадение. Преди грехопадението, тялото на човека не е било смъртно. Но след като нашите прародители Адам и Ева извършили първия грях, телата им станали тленни, смъртни.

„И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече” (Бит. 3:21).

„Кожените дрехи” – това е тази веществена плът, с която сме облечени.

Тялото и душата на човека са свързани по такъв начин в едно цяло, че разкъсването на тази връзка е болезнено. Актът на смъртта е съпроводен със страдание.

Докато душата е в тялото, то е живо. Тя го оживотворява. Когато обаче душата се отдели от него, тялото започва да се разлага, тъй като е материално. Библейският израз, че Бог направил човека „от земна пръст” означава точно това – че тялото ни е материално, веществено, съставено от тези вещества, които се срещат на земята.

Душата на човека обаче е безсмъртна. Защо? Така е създадена от Твореца. Тя е нематериална. Материалното се амортизира и се разлага, но душата, която е нематериална, няма как да се амортизира, нито пък може да умре. Това го потвърждава многократно опитът на хора, прекарали клинична смърт. Те никога не са преставали да чувстват себе си живи и пълноценни хора, макар че виждали тялото си отстрани, т. е. душата им се е отделила от него.

Смъртта е следствие от човешкото грехопадение.

Ние добре знаем, че в света действат физическите закони. Да, но също така действат и духовните закони. Физическите закони се отнасят за материалния свят, а духовните – за духовния. Човек, като двусъставен, принадлежи и на единия, и на другия. И както физическите закони са непоклатими и неизменни, така неизменни и непоклатими са и духовните.

Грехопадението

Грехопадението е нарушаване на Божията воля. Волята на Твореца е съграждаща. Нарушаването ѝ пък е разрушаващо. Всичко, което е в синхрон с Божията воля, действа съзиждащо за света. Обратно, онова, което е в разрез с Божията воля, действа разрушително за света.

Когато Бог създал първия човек, Той го предупредил да не нарушава Неговата воля, тъй като това ще е гибелно за него.

“И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:16-17).

Това е все едно да предупредим детето си: „Не се качвай на стръмния покрив на къщата, защото ако се качиш, ще паднеш и ще умреш”.

Ето, казано е ясно: щом човек наруши Божията заповед, веднага ще умре. Това на някого може да се стори прекалено строго и дори жестоко, но не е така. Бог не е казал на човека: „ако ядеш от дървото, ще те убия”, както и родителят не казва на детето си: „ако паднеш от покрива, ще те убия”, но: „ще умреш”. В последния случай смъртта е следствие на несъобразяването с физическия закон (гравитацията), а в първия – на нарушаването на духовния закон (Божията света воля). И тъй, неспазването на физическите закони може да причини разрушаване на тялото ни, а неспазването на духовните – смърт на душата ни.

Затова грехопадението, което е нарушаване на Божествената воля, води след себе си смърт. Такъв е духовният закон.

Коя е причината за грехопадението?

Коя е причината за нарушаването на Божествения закон? Виждаме, че Адам доброволно се съгласил да яде от забранения плод. Също и Ева. Никой не е упражнил насилие над тях. Следователно причина за техния грях е решението им да го сторят, което те доброволно взели. Тоест вината е в самите тях. Но те всъщност не са искали да сторят грях. А какво искали? Искали да станат „като богове, знаещи добро и зло” (Бит. 3:5). Така ги посъветвала змията, т. е. дяволът.Под образа на змия в случая, според всеобщото църковно разбиране, става въпрос за дявола, началника на отпадналите от Бога духове – демоните.

Дяволът, както и всички демони (те са му подчинени), са безплътни духове, които са били сътворени от Бога като добри ангели, но се възгордели, пожелали да изместят Бога[3] и като престъпили Божествения закон, се извратили – от добри станали зли (защото злото е всичко онова, което е противно на Божествения закон). Така те отпаднали от Бога и били свалени от небето и хвърлени в особено място – преизподния ад, което било приготвено за тяхно вечно мъчение, вечно наказание.

И така, Бог казал на Адам: „не яж”, а той заедно с Ева послушали дявола, който им казал: „яжте”. И умрели с вечната мъчителна смърт. Защо Адам послушал дявола? Нали бил сътворен от Бога и само Него трябвало да слуша? Така е, но Адам бил сътворен свободен да избере дали да послуша Божия глас или не. Нека отбележим, че Адам не взел непосредствено решение да стори грях. По-скоро той се е поддал на заблуда, оставил се да бъде заблуден от Ева, а тя – от дявола. Ако дяволът бе казал на Адам: наруши Божията заповед, за да умреш”, Адам не би го послушал. Затова дяволът постъпил коварно. Първо, действал под образа на змия, прикрито. Второ, говорил с Ева, като по-податлива по природа. Трето, чрез лъжа успял да представи на Ева греха в привлекателна светлина, като нещо добро.

Така постъпва дяволът и с днешните християни. На хората, които по начало се стремят към добродетелен живот, той никога няма да им внуши директно да извършат зло. На такива хора дяволът няма да каже: „иди убий”, „иди се напий”, „иди блудствай”, „иди открадни”, защото знае, че няма да го послушат. Но по хитър начин, чрез лъжа, той ще им представи злодеянието като нещо добро, за да ги убеди да го сторят. Ще каже например: „Виж, колко несправедливо се отнесе с теб този твой сродник. Ти не заслужаваш това. Справедливостта изисква да му отмъстиш. Той ще те нападне, но ти не се предавай, а вземи оръжие и го победи!” Или: „Виж колко ти е скръбно. Пийни си малко и ще ти мине…” В повечето случаи дяволът дори внушава мисли на човека не като: „направи това и това” а във вида: „аз мисля, че трябва еди-какво си…”, „аз реших да сторя еди-що си”, „аз прецених…” и т. н., все едно, че самият човек го е помислил.

Как да различим дяволското внушение?

Първо, като се смиряваме и внимаваме над себе си. „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение” – казва Христос (Мат. 26:41). Смирението е най-важната християнска добродетел. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Иак. 4:6). Второ, като постоянно (или поне често) се поучаваме в Божия закон или се молим. Добре е за нас да се научим да се молим с непрестанна молитва (1 Сол. 5:17). „Колко обичам Твоя закон! – възкликва св. пророк Давид – Цял ден размислям за него” (Пс. 118:97). Трето, като често пристъпваме към светите църковни Тайнства и най-вече към светото Причастие, откъдето да черпим благодатни сили, защото Божествената благодат е, която ни вразумява и запазва от мрежите на лукавия.

Вечната смърт

Има два вида смърт: смърт на тялото и смърт на душата. Смъртта на тялото е разкъсване на връзката между тялото и душата. Смъртта на душата е разкъсване на връзката между душата и Светия Божий Дух, Който я оживотворява. Както душата оживотворява тялото, така и Божият Дух оживотворява душата. Разкъсването на връзката между душата и тялото е болезнен процес, но еднократен. Човек умира по тяло веднъж. След това в тялото започва процес на гниене и то се разлага. Разкъсването на връзката между душата и Светия Дух също е болезнен процес, но понеже душата е безсмъртна, той не е еднократен, а постоянен. Затова смъртта на душата не е унищожение на душата, а непреставащо мъчение на душата, вечно страдание. Това означава понятието „вечна смърт”, или както още се нарича – „втора смърт” (Откр. 2:11).

Първата смърт, телесната, е неизбежна за всеки човек. Защо? Както казахме, тя е следствие от грехопадението. Самото грехопадение е подобно на раково образувание. Образуват ли се макар и малко ракови клетки в тялото, то вече е обречено на смърт. Ракът постепенно се разраства, обхваща все по-голяма част от тялото и то умира. По същия начин стои въпросът и с греха по отношение на човешкото общество. Дори и най-малкият грях, който навлезе в човешкото общество, постепенно се разраства и го поврежда все повече и повече, тъй че то бива разядено от него, както тялото от рака. Или, щом един човек е нарушил волята на Твореца и е вкарал в човешкото общество отровата на греха, то и цялото човешко общество оттам насетне е отровено от тази отрова и закономерно попада под действието на смъртта.

Бог казал на Адам, че ако яде от дървото за познаване на добро и зло, веднага ще умре. Да, но след това в Библията не е казано: „тогава Адам и Ева умряха”, а само: „тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи” (Бит. 3:7). Да не би Божието предупреждение да не се е изпълнило? Не, Бог им е казал истината. Веднага, щом съгрешили, Адам и Ева почувствали в себе си вечната смърт – почувствали, как Светият Божий Дух се отдръпнал от тях. За пръв път те изпитали чувство на срам от голотата си, което дотогава не познавали. За пръв път изпитали страдание и болка, които дотогава също не познавали. За пръв път изпитали страх. Те изгубили вечния живот – райското блажено състояние, и станали подвластни на вечната смърт, която обаче не е унищожение, а мъчение, непрестанно страдание. Душите им, изгубили благодатта на Светия Божий Дух, умрели. Телата им също станали смъртни – словото Божие ги нарича „кожени дрехи” (Бит. 3:21) – и след време също умрели.

Така сред човешкия род проникнала отровата на греха. С течение на времето тя прониквала все повече и повече сред хората. Греховете се умножили. Хората масово започнали да грешат, да престъпват волята на Твореца.

Адът

Адът е мястото, където се осъществява вечната смърт. Обиталището на вечно мъртвите, на тези които са отхвърлили вечния живот и са попаднали във вечната смърт. Да, но вечната смърт не е унищожение, а непреставащо мъчение. Адът е мястото на непрестанното мъчение и страдание. Душите, които доброволно са престъпили волята на Бога и са разкъсали връзката си с Божия Дух, са приели в себе си вечната смърт, адското състояние, което започва още в този живот и се осъществява в пълнота, когато човек премине в задгробния, вечния живот.

Адът не е създаден за човека, а за демоните (Мат. 25:41). Те първоначално били сътворени от Бога като ангели и докато изпълнявали волята на Създателя, имали вечния живот. Но след като самоволно нарушили Божията воля, като се възгордели, те отпаднали от вечния живот и се предали на вечна смърт – на вечно мъчение[4]. За тях Бог определил особено място, наречено „ад” (от гр. „а`дис” – подземно царство на мъртвите), „преизподня” (слав. – подземно място), „геена” (от евр. „гехином” (Иис. Нав. 15:8) – долина на Еном, в която горели огньове и се изхвърляли нечистотии), „пъкъл” (ст. бълг. „пекло” – горещо място). Това място, както се вижда и от наименованията му, е място на вечните мъки, на вечните страдания, в което гори вечен огън (Мат. 18:8), има вечен мрак, „външна тъмнина” (Мат. 8:12), неумиращ червей (Марк. 9:44), плач и скърцане със зъби (Лукa 13:28).

Всички видове мъчения в ада причиняват на намиращите се в него души (човеци) и духове (демони) неизказани страдания, които никога не престават. Както е казал Господ Иисус Христос, „червеят им не умира, и огънят не угасва” (Марк. 9:44).

Но защо заради един грях Бог е определил вечни мъчения? Човекът еднократно нарушил Божията воля, а бил осъден вечно да страда и да се мъчи, както и всичките му потомци. Не е ли това несправедливо?

Не, не е несправедливо, а напротив. Грехопадението е било еднократен акт, все едно еднократно впръскване на отрова в организма на човешкото общество. Оттам насетне обаче тази отрова плъзнала и се просмукала в целия организъм. Адам вкусил отровата на грехопадението. Станал причастен на вечната смърт. Тази отрова по наследство се предала и на потомците му. Лишен от Божествената благодат, Адам отпаднал от вечния живот и по необходимост предал това лишение и отпадане на потомците си. Те също унаследили вредата от греха. Греховната повреденост на цялото човешко общество се нарича „първороден грях” и се предавала по наследство. Към нея обаче всеки човек прибавял и личните си грехове, с което я умножавал и отново я предавал умножена на потомството си, и така нататък.

Затова неизбежно цялото човечество трябвало, според Божествената справедливост, да бъде осъдено на вечните адски мъчения. Така и станало. Веднага след грехопадението раят бил затворен за човеците. След смъртта си те всички отивали в ада[5].

От това страшно бедствие не е имало начин човечеството самò да се избави. По Божествената правда, по непоклатимия духовен закон, престъплението на човешкия род водело след себе си своето наказание. А отровеното от греха човечество не било годно да обитава в рая, където няма никакъв грях, нито най-малкия, а следователно и никакво страдание – нито най-малкото.

Бог е Любов (1 Иоан. 4:8). Съвършена Любов и съвършена Правда. Той съвършено обича всички Свои създания. Въпреки че грехопадението било допуснато от Бога[6], Той никога не престанал да се грижи за избавлението на човека от това най-голямо зло, което води след себе си вечна смърт.

За да бъде удовлетворено Божественото правосъдие, трябвало човекът да бъде съвършено излекуван и освободен от греха и от последствието му – страданията. Но това не можел да стори никой човек, защото всички хора носели повредата на първородния грях. Праведният Бог устроил изкуплението на човешкия род и освобождаването му от греха и вечната смърт да стане от въплътения Син Божий, Който приел образ на човек, като се родил не по естествения начин, а свръхестествено – от Светия Дух и Дева Мария. Така по Своята човешка природа Иисус Христос бил чист от първородния грях, който тегнел над цялото човечество. Въплътеният Син Божий – Господ Иисус Христос – извършил спасението на човешкия род от вечната смърт и затова се нарича Спасител, а понеже едновременно е Бог и Човек, се нарича и Богочовек.

Защо е дошъл Христос?

Мнозина от днешните християни влизат в църква само „за здраве” или когато имат някакъв проблем. Те мислят, че като запалят свещ и постоят 2-3 минути, проблемът им ще се реши. Голяма заблуда!

Мислите ли, че Христос е дошъл, само за да ни даде телесно здраве? Само за да ни избави от болести? Или за да ни реши житейските проблеми? Или за да ни дари богатство и доволство? Нищо подобно.Не бива да мислим, че Христос е дошъл, за да ни даде нещо земно, житейско, мимолетно и незначително по отношение на вечността. Христос е извършил най-великото дело в историята на човечеството. Величието на изкупителното Му дело е неизказано голяма. Нека само се замислим. Божият Син, Второто Лице на Светата Троица, Вечният, Всемогъщият, е приел образ на човек, смалил се е до нищожеството на Своето творение, станал е като един от нас. Не е ли това унизително за Него? Да, заради нас Той е приел това унижение.Но и целият живот на Въплътилия се Бог бил изпълнен с унижения. Още от раждането Му във Витлеем. Спасителят се родил в пещера, в ясли, където ядели животни. Коя майка днес би се съгласила да роди детето си в ясли? Никоя. За всяка това би било крайно унизително. Всяка отива в родилното отделение на болницата. А защо Пречистата Богородица родила своя Син в ясли? Защото не е имало място за тях в града. Да, не е имало място за Въплътения Син Божий в човешкото общество, та е трябвало Той да се роди в ясли. Дивно смирение на Неговото Божествено величие! Но не случайно. Човешкото общество и след това не приело Спасителя, уви. Като чул за Неговото раждане, „цар Ирод се смути, и цял Иерусалим с него” (Мат. 2:3), след което Ирод „прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу” (ст. 16), за да убие и Христос. Ужасната човешка злоба преследвала Спасителя през целия Му живот.

Накрая, Христос пострадал невинно. Той не извършил никакъв грях, а бил предаден на съд пред Пилат и осъден на смърт. И не просто бил осъден на смърт. Преди нея Божият Син бил подложен на нечуваното унижение да понесе плесници, подигравки, бичуване и заплюване от Своето създание – човеците. (Как би се чувствал един родител, ако понесе такива безчестия от невръстните си деца пред всички?) Още повече, Той, съвършеният Праведник, понесъл смърт като най-последен грешник, с каквато римляните осъждали най-големите престъпници от низшите съсловия и робите. Най-позорна смърт в очите на обществото. Разпъването на кръст е било именно за най-тежките престъпници, за да може преди да умрат, максимално дълго да се мъчат.

Защо е било нужно Иисус Христос да претърпи всички тези страдания и да умре като най-последния престъпник?За да ни спаси от смърт ли? Очевидно не, защото дори и да вярваме в Него, пак ще умрем. Смъртта е неизбежна участ на всички – и вярващи, и невярващи.

За да ни даде здраве и да ни избави от болести? Нали повечето от днешните християни палят свещи и се молят само за здраве – за себе си и за близките си. И казват, че здравето е най-важното и от него по-хубаво няма. Но за да сме здрави, не е било нужно Христос да страда. По-скоро трябва да водим природосъобразен живот, да прибягваме до лекарите навреме, да се пазим и ще се радваме на добро здраве.

За да ни спаси от бедност, да ни направи богати и да сме материално добре? Не, Той Самият е живял бедно. А и няма как чрез страданията Си да ни даде материални богатства. Богатите на този свят, които живеят в доволство и имат много пари, не се нуждаят от Христа за придобиването им, а го правят чрез неправди, грабежи и измами.

За какво тогава е пострадал Христос?

За да отговорим правилно, трябва да осъзнаем, че Неговото въплътяване и Неговите страдания са нещо наистина велико и неповторимо в цялата история на човечеството. И да не търсим обяснение за тях в нещо житейско, нищожно и мимолетно. Христовите страдания имат своя велик смисъл. Чрез тях Христос ни е дал нещо наистина велико, отнасящо се не до нашия временен живот, а до вечния живот. Христос ни е спасил не от временната смърт, а от вечната, не от временните страдания, а от вечните. Не е нужно Христос да страда, за да ни спаси от болестите, страданията и скърбите в този живот. Те сами ще минат или в най-лошия случай смъртта ще ги прекрати. Но няма никакъв, абсолютно никакъв друг начин да се избавим от вечните мъки и от вечната смърт, нито пък да получим вечния живот, освен чрез Христовите изкупителни страдания. Затова именно Христос е пострадал: за да ни спаси не от временни, а от вечни страдания, не от временна, а от вечна смърт, за да ни облагодетелства не за малко, а завинаги. Това е великият смисъл на Неговото изкупително дело на земята. Съвършеният Праведник е пострадал като най-последен престъпник, за да направи нас, осъдените грешници, оправдани и праведни по Божията милост. За да ни спаси от вечната смърт и да ни даде вечен живот.

Нямаме ли право тогава, ще се запитаме, да просим от Бога житейски неща (здраве, успех в работата и т. н.)? Да, имаме. Но ако се молим само за това или главно за това, ще се покажем крайно неразумни пред Бога и крайно неблагодарни за Неговите велики дарове, просейки от него малки неща. Все едно родителите да кажат на детето си: „Ето, даваме ти прекрасно жилище”, а то да ги моли: „Не ме интересува прекрасното жилище, искам бонбон и дъвка!”

Сам Спасителят ни е научил как да се молим:

„Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това (т. е. житейските неща) ще ви се придаде (т. е. ще ни се дадат дори и без специално да молим за тях)” (Мат. 6:33).

Дал ни е и образец на молитва:

„Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята;” Ето кое трябва най-напред да търсим и да молим от Бога: да се слави Божието име, да бъде Божията света воля (съзидателния духовен закон) и да дойде Божието Царство (което е вечният живот) – това са най-важните неща!

„насъщния ни хляб дай ни днес”

Колко скромно ни е научил Спасителят да се молим за житейските си потребности: само за хляба и то – насъщния, без който не можем, и то – само за днешния ден.

„и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия”

Поради нашето грехопадение ние сме виновни пред Бога. Затова Го молим за прошка, като и сами прощаваме на виновните спрямо нас. Още молим Бога да не допуска да попадаме в изкушение, т. е. в беда, но да ни избави от злото и от дявола, който е негов изобретател и проводник.

„защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин” (Мат. 6:9-13).

Христос ни учи да завършим молитвата си с прослава на Бога, което е справедливо. Да, по правда, на Бога подобава слава и възхвала – Той е Великият Цар на всички твари и по Своите съвършенства е достоен вечно за прослава. Това е непоклатимият духовен закон, истината: „на Бога подобава слава!” Който търси Божията прослава, той е в истината. Обратно, ние, човеците, които сме в състояние на грехопадение, отхвърлени от вечния живот и обречени на вечна смърт, на вечни мъчения в ада, а в този живот – на страдания, болести и нещастия, сме достойни не за слава, а за смирение, за окайване. На нас подобава смирение – това е истината. Прославата подобава не на нас, а на Бога, както и на ангелите и светците, които са във вечния блажен живот в Царството Божие. Несправедливо е да си присвояваме слава ние, грехопадналите човеци. Ако кажем, че на нас подобава слава, не е така. Истината е, че на нас подобава смирение. Единствените хора, които трябва да бъдат прославяни, са светците. Но за тяхната слава Бог е засвидетелствал по някакъв начин: или чрез чудеса, или оставяйки телата им нетленни след смъртта, или чрез откровение.

Тук не става въпрос за земните герои и видни личности, прославяни от човешките общества. Тяхната прослава е мимолетна, тя е измислена от хора или за пари, или по политически причини. Тя не е от Бога.

„Как можете вие да повярвате – казва Христос, – когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите?” (Иоан 5:44).

Защо сме християни?

Каква е целта на нашия живот? И в частност, на нашия християнски живот? Целта на нашия живот е вечният живот. Вечният живот пък е възобновяването на връзката на нашата душа със Светия Божий Дух. Възобновяването на тази връзка, която ние сме изгубили при грехопадението, не може да стане никъде, освен в християнството. По никакъв друг начин, освен чрез вяра в Христос. Чрез вярата в нашия Спасител Христос ние усвояваме Неговото изкупително дело. Биваме оправдани пред Божественото правосъдие. И когато застанем пред Божия съд и бъдем попитани кой ще отговаря за нашите грехове, посочваме Него – Той ще отговаря, Той ги е взел върху Себе Си.

Велика е Твоята милост към нас, грешниците, Господи!

Мнозина, за съжаление, принизяват и омаловажават великото дело на Изкуплението, което Христос, нашият Спасител, е извършил. Мнозина, за съжаление, дори не знаят защо са християни. Толкова лекомислено, пренебрежително и даже (уви!) подигравателно се отнасят към християнството, сякаш то е незначително явление в живота им. Мнозина не разбират християнството, макар и да се наричат християни. Мнозина са християни по традиция или по стечение на обстоятелствата, а животът им е в разрез с християнството. Мислят, че като влязат в църква, като запалят свещ и постоят 2-3 минути, са извършили Божието дело. И излизат, за да се потопят в много „по-важните” си дела от житейската суета. За вечния живот не са чували, а и да са чували, не се интересуват от него. „Никой – казват – не се е върнал оттам, за да каже какво има”. Или: „Като отидем там, ще видим”. Каква заблуда! Може ли да си християнин, а да не живееш с вечния живот, който ти е дал Христос?

„Ние – казват – сме християни, за да бъдем добри, човечни, милостиви, честни, морални хора”. И тези, които така мислят, не правят особена разлика между православие, римокатолицизъм и протестантизъм. „Важно е – казват – да вярваме в Христос. Нали всички сме християни?” Или даже не правят разлика между християнство, ислям, юдаизъм и разните видове езичество. „Важно е – казват – да вярваме в Бога, без значение как ще Го наречем: Христос, Аллах или Буда. Нали Бог е един?”

Ужасна заблуда! И такива хора си въобразяват, че са християни! А не знаят каква е целта на християнството.

Да сме добри? Не, това не е целта на християнството. Никъде в Библията не е казано: „Бъдете добри”. Няма такъв текст. Да сме честни, морални, справедливи и т. н.? Или да обичаме ближния, да помагаме на бедните и т. н.? Съвсем не! Защото, за да бъде човек добър, честен, морален, справедлив, да обича ближния и да помага на бедните, изобщо не е необходимо да вярва в Бога. На света има много атеисти, безбожници и нехристияни, които са добри, честни, морални, помагат на бедните и т. н. Т. е. за такава цел християнството изобщо не е необходимо: тя може да се постигне и без него.

За да разберем коя наистина е целта на християнството, нека се обърнем към словото Божие. В св. Библия не е казано: „бъдете добри”. Защото е ясно, че трябва да сме такива, но не това е нашата цел като християни. А е казано: „бъдете свети”: „Ще Ми бъдете свети люде” (Изх. 22:31); „Осветявайте се и бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, съм свет” (Лев. 11:44,45; 19:2); „Освещавайте се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, (свет) Бог ваш” (Лев. 20:7, 26); „да бъдете свети пред вашия Бог” (Числ. 15:40); „По примера на призовалия вас Светия и вие сами бъдете свети” (1 Петр. 1:15); както и в същия смисъл е казано: „бъдете съвършени”: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48); „Бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък” (Иак. 1:4); „Да пребъдете съвършени и изпълнени с всяка воля Божия” (Кол. 4:12).

И така, целта ни като християни е не просто да бъдем добри, а да бъдем свети, да постигнем святост. Човек може и без вяра в Бога да постигне доброта и добродетелност в някаква степен. Но без правилна вяра в Бога човек никога не може да постигне святост, защото тя не е плод само на човешките усилия, а е дело най-вече на Божията благодат. Божията благодат можем да получим единствено в Христовата Църква – в светата Православна Църква. Никъде другаде. Нито в римокатолицизма, нито в протестантските секти, нито в други религии и вероизповедания.

Бог ни е създал „по Свой образ” (Бит. 1:27), като самоопределящи се личности. Сам Бог е Личност. Божият образ в нас е даденост. Но ние сме създадени освен това и по Божие подобие (Бит. 1:26). То не е даденост, а процес. Божият образ го има у всички хора. Всеки човек е личност. Дали обаче в човека има Божие подобие или няма, зависи от самия човек, от неговия свободен избор. Божието подобие е дадено в нас като заложба, която ние трябва да развием в себе си. То е наша цел, наше призвание. Ние сме призвани към богоуподобяване. Богоуподобяването, или Божието подобие, това е именно светостта, за която стана въпрос по-горе и която е цел на нашия християнски живот. Както Бог е Един и Неговата св. Църква е една, така и тази едничка правилна цел на нашия живот може да се постигне само с помощта на Божията благодат, която действа единствено в едната Христова Църква – Православната. Никъде другаде. В никоя друга вяра или религия. Последните имат съвсем различни цели, свързани най-вече с материални интереси и политическо влияние.

Но човек, имайки Божия образ, е свободен, ако поиска, и да не развие в себе си Божественото подобие, а напротив – да развие демонично подобие, да се демоноуподобява. Как става това?

Зависи накъде човек ще насочи своите усилия: към вършене на добро или към вършене на зло. То е като всяка друга дейност. Който дълго време се упражнява в някоя професия, той става специалист в нея, майстор. Който дълго време върши добродетели, той до такава степен се усъвършенства в доброто, че става подобен на ангелите и на Самия Бог, става богоподобен; тъй да се каже, става професионалист в доброто. Става свят по душа и по тяло. Доброто става неотменно качество на неговата човешка природа. И идва момент, когато той дори става неспособен на зло – това е ангелското състояние. Тогава човек даже да би поискал да стори зло, не би могъл, защото е запазван от Божествената благодат[7]. Придобил святост, човек още в земния живот предвкусва райското блаженство, приготвено от Бога за праведниците. Още в земния живот той живее вечен живот, който след смъртта му ще се разгърне в пълнота в Царството Христово.

Който пък дълго време върши зло, той придобива навик и до такава степен се усъвършенства в злото, че става подобен на демоните, става демоноподобен. Става професионален злодей. Злото става неотменно качество на неговата природа. В определен момент той дори става вече неспособен за добро и макар да би искал да го стори, не може. Това е ужасно, мъчително, демонично, адско състояние на душата. Такъв човек още в земния си живот усеща началото на геенските мъки, още тук, на земята той е умрял за вечния живот и се е предал на вечната смърт, която в пълнота ще се осъществи в ада под формата непреставащи безкрайни страдания.

„Да – ще каже някой, – аз не съм светец, но не съм и злодей. Нима Бог ще ме прати в ада?”

Такава е нагласата на онези християни, които, щом стане въпрос за греховете им, казват: „Аз нямам грехове: не съм убивал, не съм крал, не съм измамил. Нищо лошо не върша”.

Такава е нагласата, за жалост, на повечето православни християни у нас. За жалост, повечето православни християни у нас не знаят каква е целта на нашия християнски живот. Не знаят защо са християни. И, разбира се, не се стремят към святост и богоуподобяване, не жадуват за вечния живот, не търсят Царството Божие. Рядко влизат в църква, не се изповядват и причастяват или го правят формално. Ще се спасят ли? Ще влязат ли в Царството Христово? Самите те не търсят и не се стремят към това Царство, не показват, че непременно искат да бъдат там. Как тогава ще влязат? Без да желаят и без да са се потрудили ли? Не, Бог насила никого няма да спаси.

„Ако праведникът едвам се спасява – казва апостолът, – нечестивецът и грешникът де ще се яви?” (1 Петр. 4:18).

Ако праведникът едвам се спасява, какво да кажем за топлохладните християни, които са се оставили да ги носи течението на тоя свят? На такива Христос казва:

„Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:16).

Тази масова заблуда, особено много разпространена в днешно време, още може да се нарече „християнство между другото”. Има ли обаче християнство „между другото”? Не, няма. Но повечето хора са с тази нагласа: те са първо чиновници, фирмени работници, професионалисти в някаква област, родители, приятели, имат си хоби, и някъде на последно място са християни. Имат важни основни дейности в живота си и между другото понякога ходят на църква. По традиция. Или защото сега е модерно да се кръщават и да се венчават.

Истината обаче е, че християнство „между другото” няма. Ние на първо място сме християни, и после – всичко останало: чиновници, работници, родители и т. н. Това е вярната, правилната нагласа, която няма да ни остави излъгани. Християнството е най-важното нещо в живота ни. Вярата в Спасителя Христос ни дава вечния живот, отваря ни вратите на Царството Небесно.

„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Мат. 16:26).

„Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” (Мат. 11:37-38) – казва Спасителят.

Вечният живот

Всички знаем какво представлява временният живот, защото сме родени за него и го живеем. Но дали знаем какво е вечният живот?

Временният живот, най-общо казано, е връзката на душата с тялото. Когато душата е свързана с тялото, човекът е жив. Зачеването на нов телесен живот става в утробата на майката – там става свързването на новообразуваното тяло с душата, която Бог дава. Това е раждането за телесния живот. Той обаче трябва и да се поддържа. Новороденото дете трябва да се храни, да пие и да диша, за да живее. Ако не се храни, т. е. ако не поддържа телесния си живот, човек ще умре.

По подобен начин става и с вечния живот. Както се спомена, при грехопадението ние сме го загубили и сме мъртви за него. За да влезем във вечния живот, следователно, ние трябва да се родим за него. Раждането за вечен живот е светото Кръщение. То е раждането от вода и Дух, за което говори Спасителят:

„Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан 3:5).

В светото Кръщение човек се ражда за вечен живот – Светият Божий Дух се свързва с душата и тази връзка се запечатва в тайнството Миропомазване. Ето, човекът се е родил за вечен живот, станал е християнин. Но ако не поддържа вечния си живот, той ще умре. Както, уви, става с мнозина. Кръщават се и отново се потапят в греха с пълна сила. Такива хора са подобни на мъртвородените или на младенци, живели няколко дни и умрели. Макар и някога да са били кръстени, те не живеят вечен живот, не го поддържат, дори може би не знаят за него и са го загубили. Христос казва за тях: „Носиш име, че си жив, а си мъртъв” (Откр. 3:1). Такива живи мъртъвци постоянно виждаме около себе си. Те дори влизат в църква, палят свещ, стоят малко и излизат. Носят име, че са живи, а са мъртви. За вечен живот не са чували, или макар да са чували, не се интересуват от него, имат си „по-важни” дела от житейската суета.

Как ние, християните, да поддържаме вечния живот в себе си?

Вечния живот ние можем да поддържаме в себе си единствено с помощта на Божията благодат. А Божията благодат се дава на вярващите единствено в Тайнствата на Христо-вата Църква – светата Православна Църква, която е пазителка на неповреденото Христово учение и на преданията на светите Апостоли и светите Отци.

Христовото възкресение

„Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта потъпка, и на тези, които са в гробовете, живот дарува”[8] – възпява светата Църква.Христовото възкресение е най-великото събитие в цялата човешка история. Затова и денят на празнуването му се нарича „Велик ден”. Христовото възкресение е видимият знак на победата на Христос над вечната смърт, видимият знак на възтържествуването на Божията правда над греховната неправда, както и на праведниците над неразкаяните злодеи.

Както Христос е възкръснал от мъртвите, така и ние, по Неговия пример, сме призвани да възкръснем от греховната си мъртвост още в този живот. Това наше възкръсване за вечен живот, словото Божие нарича „първо възкресение”. „Блажен и свет е – казва то, – който има дял в първото възкресение: над тях втората смърт няма власт” (Откр. 20:5). И така, първото възкресение е оживяването ни за вечния живот.

„Истина ви казвам – казва Христос: – иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят” (Иоан 5:25).

Да, след идването на Христос, всички (дотогава мъртви за вечния живот), които истински ще повярват в Него (т. е. „ще чуят гласа Му”), ще възкръснат за вечния живот още в този свят („ще оживеят”). Този час вече е дошъл – това е времето от първото до второто Христово пришествие, т. е. новозаветното време, в което ние живеем.

А кое е „второто възкресение”? Това е всеобщото възкресение на цялото човечество в деня на Страшния Христов съд.

„Иде час – продължава да говори Спасителят (но този час още не е дошъл), – когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Иоан 5:25-29). Това е всеобщото „второ” възкресение, когато ще възкръснат както праведниците, така и грешниците. Първите ще отидат във вечния живот, а последните – във вечните адски мъчения. При всеобщото възкресение, умрелите човешки тела, вече обновени и нетленни, отново ще се съединят със своите души, за да може и праведниците да получат пълната си награда (тъй като са вършили добро с телата и душите си), и неразкаяните грешници да получат пълното си вечно наказание (понеже са грешили с телата и душите си).Обновените човешки тела ще бъдат вече нетленни, неподвластни на разрушение, подобно на тялото на възкръсналия Христос. Неговото възкръснало тяло е било от „плът и кости” (Лук. 24:39), а не дух, но с това Свое тяло Той при заключена врата влязъл в къщата, дето се били събрали Неговите ученици (Иоан 20:19), което е невъзможно за обикновеното човешко тяло. И тъй, новите одухотворени тела след възкресението ще имат, освен безсмъртие, и различни свойства от сегашните ни тела.

Христовата Църква

Нека проследим накратко как Бог се е откривал на хората и им е дал познание за Себе Си в течение на историята на човечеството.

На първите хора Бог се е откривал пряко. Те имали непосредствено общуване с Него. В книга Битие, 3 гл. е описан разговора на Адам с Бога. Тогава никой не се е съмнявал, че Бог е един.

Но с течение на времето и с умножаване на греха сред хората, познанието за истинския Бог постепенно се замъглило. Появили се вярвания в много богове. Откъде? Те били измислени от хора. Многобожието, езическите религии са плод на човешка измислица, с цел извличане на земни облаги и политическо влияние. Същата цел, каквато през всички времена, включително и днес, имат религиите, измислени от човеци. Грехът има свойството да извратява човешката при-рода, да я помрачава, да я демонизира. Помрачения от греха човек в даден момент сам започва да вярва на заблудата, която е измислил. Така са възникнали човешките религии-фалшификати, имащи за цел да изместят в обществото истинската, дадена от Бога вяра и познание за Него.

В течение на историята на човечеството винаги е имало хора, носители на истинското Богооткровено учение. Отначало това били старозаветните праведници: Адам, Сит, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Яков. Приемствеността им на носители на истинската вяра в Бога никога не се прекъсвала. Имало е моменти обаче, когато почти цялото човечество отхвърляло истинската вяра в Бога и приемало греховни заблуди, а нейни носители били твърде малцина, дори само един човек – например праведният Ной. В тези случаи Бог унищожавал безнадеждно изпадналите в нечестие люде (подобно на раково образувание в човечеството), а възобновявал света от потомството на праведника[9].

По това време познанието за единия истински Бог все още се предавало устно, от поколение на поколение. Но хората се умножавали и се наложило Богооткровеното учение да бъде записано. Това сторил по Божия заповед св. пророк Моисей ок. 1300 г. пр. Хр. Той написал първите пет книги на Свещеното Писание – Библията. След него Бог наредил и на други старозаветни пророци и праведници да напишат още неща от Неговото Откровение и така се оформил старозаветният набор от библейски свещени книги, които внимателно се преписвали от грамотни мъже и се предавали от поколение на поколение. Носител на истинската вяра в Бога през старо-заветното време бил еврейският народ. В този смисъл той се нарича „богоизбран”, защото старозаветните праведници произлизали предимно от него и той се оформил като общност, където се знаела правилната вяра в единия истински Бог и целенасочено се пазело записаното Божие слово – св. Библия[10].В цялото Богооткровено учение, още от първосъздадения човек, Бог предсказал за идването на Спасителя на човечеството от грехопадението и вечната смърт – Христос, въплътения Син Божий. През цялата история на човечеството праведниците очаквали Неговото идване. Точна дата Бог не назовал, но дал признаци – събития в човешката история, по които хората да разберат, че времето е наближило. Всички тези признаци били предсказани по Божие вдъхновение от старозаветните пророци.

С наближаването на времето да дойде Изкупителят, сред старозаветния еврейски народ, който имал историческата мисия да бъде носител на истинската вяра в Бога, се появило голямо отстъпление от нея. Всички евреи очаквали Месията – Христос, но повечето от тях, начело със свещенството, били дотолкова помрачени от грехове и земни политически интереси, че си представяли Месия не като Небесен, вечен Цар, а като земен, който ще ги освободи не от вечната смърт, а от римското господство. Когато Богочовекът Иисус Христос се родил на земята, Той живял тридесет и три години и половина, проповядвал сред еврейския народ идването на Царството Божие, благовестил им за вечния живот, излекувал мнозина болни и извършил невиждани чудеса. Но понеже еврейските първосвещеници се стремели неистово само към земни облаги и политически цели, те отхвърлили въплътения Син Божий и го предали на римския езически управител Пилат, за да го умъртви. Те не желаели Небесно, вечно Царство, а земно, временно. Затова отхвърлили пратения от Бога Изкупител и извършили чудовищното дело на богоубийството. В безумието си те се възпротивили срещу Самия Бог. Тогава от богоизбран народ те станали богоотхвърлен народ. Страшен в Своя гняв, Бог допуснал те да бъдат жестоко наказани, като голяма част от тях били изтребени от римляните (през 70-та и 135-та г.), Йерусалим бил из основи разрушен, а останалите били разпилени по цялата земя. И до ден днешен проклятието заради пролятата кръв на Праведника тегне върху този народ. И до ден днешен отхвърлените от Бога евреи кроят богоборчески планове как да устроят идването на своя лъжлив Месия – антихриста. Вярно е, че чрез убийства, насилия и измами те днес държат голяма част от световните капитали, но това с нищо няма да ги ползва, когато попаднат във вечните адски мъчения.

„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Мат. 16:26) – казва Христос.

След като Бог отхвърлил еврейския народ и го пръснал по цялата земя, носител по приемство на истинската вяра в Бога станали християните – последователите на Христос, Който известил на хората Богооткровеното учение в пълнота. То било записано от Неговите ученици – апостолите, и оформило групата от новозаветни библейски свещени книги – Новия Завет. Ние живеем в новозаветното време.

Чрез Своето страдание Христос придобил от Божествената правда право на изкупление на човечеството. След като бил погребан, Той слязъл в ада и извел старозаветните праведници, намиращи се там (тъй като раят след грехопадението бил затворен), и ги въвел в рая, в Небесното Царство. Като възкръснал от мъртвите, Христос окончателно победил смъртта, т.е. вечната смърт. Оттогава насетне всички новозаветни праведници след смъртта си отиват в рая, благодарение на Христовите изкупителни заслуги.

И така, в новозаветното време – от идването на Христос до наши дни – носител на истинската вяра в Бога е Христовата Църква. Тя е обществото от вярващи в Христос, където се осъществява спасението на хората от вечната смърт и въдворяването им във вечния живот. Който иска да се избави от вечната смърт и да получи вечния живот, трябва да влезе в Христовата Църква. Извън нея това не може да стане. Защо? Защото ако можеше, не би имало смисъл Христос да я създаде. Целта на основаването на Христовата Църква е да бъде пазителка на неповреденото Христово учение, пазителка на истинската вяра в Бога. Извън Църквата се разпространяват многобройните измислени от човеци религии (мохамеданство, юдаизъм, будизъм, шинтоизъм, индуизъм, секти и пр.), както и многобройните изменени пак от човеци „християнски” учения-ереси (римокатолицизъм, протестантски секти, монофизитство (арменци, копти) и др.), които не могат да избавят от вечната смърт и не могат да дадат на хората вечен живот.През двехилядогодишната история на Църквата винаги е имало лъжеучители и еретици, които се стремели да изопачат автентичното християнско учение. Светата Църква, чрез своите най-добри представители – новозаветните праведници – всякога твърдо се е борила против еретиците и е пазила чистотата на Христовото учение и на цялото Свещено Предание, предадено от светите Апостоли и светите Отци.

От какво се пораждат ересите и лъжеученията? Както и по-горе се спомена, причината е човешкото грехопадение. В частност може да се каже следното. Бог е дал на човеците познание за Себе Си чрез Своето Откровение, което се пази в Църквата. Благоразумният човек, който иска да се спаси, казва така: „Да, аз зная, че Бог е дал Своето Откровение, приемам го така, както го е дал и ще пригодя живота си към неговите изисквания”. Това е пътят на истината, пътят на спасението. Бог не иска от нас нищо друго, освен да приемем истините на Неговото Откровение и да ги следваме така, както Бог ги е дал.

Но неразумният човек си казва: „Да, аз зная, че Бог е дал Своето Откровение и го приемам, но не всичко в него ми харесва. Защо например трябва да постим? Нали е писано, че нищо което влиза в устата, не осквернява човека (Мат. 15:11)? Аз пак ще си вярвам в Христос, но няма да постя. А защо трябва да палим свещи? От дима им направо се задушавам. Защо трябва да ходим на църква? Нали Бог е навсякъде? Може и вкъщи да Му се молим. И защо трябва да се молим на светиите? Искам направо да се моля на Иисус Христос. Не е нужно да се моля по църковните книги. Ще се моля както аз си знам… И не е ли все едно, като се моля на Господ, дали ще Го наричам Христос, или Аллах, или Буда? Нали Бог е един. Пък и да не е един, нали важно е да вярваме? Аз съм вярващ човек, вярвам, че има нещо, има някаква Сила…” Така човек се опитва да нагласи Божественото Откровение към своите разбирания и вкусове. Това е погрешният път, пътят на заблудата. По този начин са възникнали всички ереси и лъжеучения. До едно. Такъв човек сам излиза от Христовата Църква. През цялата ѝ история от нея са отпадали отделни групи еретици с точно тази нагласа. И всички еретици до един са погивали в ада, ако не са се разкайвали за греха си. Но дори човек формално да се води като член на Христовата Църква, има ли такава погрешна нагласа, той рано или късно ще отпадне от нея. В днешно време може да се видят мнозина богослови със същата нагласа. Типични представители са съвременните „православни” модернисти и икуменисти. Те се опитват да нагодят църковното учение към духа и разбиранията на сегашния богоотстъпнически свят. В резултат се получава едно светско „православие”, деформирано до неузнаваемост, но удобно за днешния грехолюбив човек. От такива хора ние трябва да се пазим, защото те незабелязано въвличат в погибел както себе си, така и своите последователи, отделяйки се малко по малко от Христовата Църква чрез непослушание към нея.

Малцина се спасяват

Истинските Христови последователи винаги са били малко. Нищожно малка част, в сравнение с цялото човешко общество.

„Ако броят на синовете Израилеви бъде колкото морския пясък, остатъкът само ще се спаси” (Римл. 9:27; Ис. 10:22 по слав.) – е казано за старозаветния богоизбран народ.

Морският пясък е неизброим. Остатъкът пък е една нищожно малка част от него. Същото обаче важи и за новозаветния богоизбран народ – християните. Спасителят казва: „Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират” (Мат. 7:14), и добавя: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде Царството” (Лука 12:32).

Затова не бива да униваме, като виждаме как днес се шири нечестието и разтлението, особено сред младите хора. Всеки отговаря пред Бога за себе си. Господ пък е Същият и в древност, и сега, и в бъдеще (Евр. 13:8). Малцина са се спасявали в древност, малцина се спасяват и сега, даже сега са особено малко, поради умножаването на греховете.

Храната за вечния живот

Нашата безсмъртна душа поддържа вечния живот в себе си чрез Божията благодат. А тя се дава на вярващите в църковните Тайнства. Последните се извършват само от свещенослужители[11]. Благодатта за свещенослужение пък се предава също по приемство, чрез ръковъзлагане, в тайнството Свещенство. Божествената благодат се дава на християните най-вече в тайнството св. Евхаристия, където те се причастяват с Тялото и Кръвта Христови.

Сам Спасителят е засвидетелствал, че не може човек да се спаси, ако не се причастява:

„Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света… Истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:51-53).

Когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние приемаме в себе си частица от Сина Божий, частица от Божеството, Което е Огън. Този Божествен Огън действа на душата и тялото ни освещаващо и очистително, изгаря и най-малките петна на греха и ни прави свети и богоподобни – ние се съединяваме със Самия Бог и получаваме от Него вечен живот. Светата Църква е определила християните да се причастяват поне веднъж през четирите годишни пости, т. е. минимум четири пъти годишно. По-добре е, разбира се, по-често да пристъпваме към тази най-велика Светиня, но с голямо благоговение и с надлежна подготовка. Извън установените от Църквата пости, за несвещени лица е определено преди да се причастят, да постят седем дни[12]. По благословение на духовника, този срок може и да бъде съкратен.

Преди да пристъпим към Тялото и Кръвта на Сина Божий, необходимо е да очистим съвестта си чрез искрено разкаяние за сторените от нас грехове, като ги изповядаме пред свещеник в тайнството Покаяние или Изповед. В него чрез Божията благодат ни се прощават всички грехове, които изповядаме, все едно, че не сме ги вършили. Не бива християнинът да дръзва да пристъпя към Пречистите Тайни с неразкаяна душа и обременена от неизповядани грехове съвест. Тогава, по думите на св. апостол Павел, причастяването с Тялото и Кръвта Христови ще ни бъде за осъждане, вместо за спасение.

„Който яде тоя Хляб или пие Чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо Тялото и Кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от Хляба и да пие от Чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени” (1 Кор. 11:27-31).

Божията благодат се дава на християните и във всички останали църковни Тайнства.

Мястото, където се извършват Тайнствата и се служи общественото богослужение, е Божият храм.

Значение на Божия храм

Грешат тези християни, които подценяват значението на Божия храм. Той е дом Господен. Божията благодат действа навсякъде, но особено много – в храма. Храмът е видимото място, където се извършват църковните събрания. Цялата обстановка в него, украсата с икони, строгостта и благолепието, издигат душата към небесното. Образите на светците ни напомнят за техния богоподражателен живот. Запалените свещи и кандила символизират нашето молитвено горене пред Бога с пламъка на вярата. Благозвучното църковно пеене ни напомня за това, как ангелите непрестанно възпяват на небесата Бога. Църковните богослужебни книги ни напояват с духа на светостта на тези богоносни отци, които са ги написали.

Ние трябва да познаваме богослужението. Трябва да знаем духа на църковните молитвословия. Какво покаяние, благоговение, смирение и святост лъхат от тях! Каква дълбочина на истинско богословие имат те! Не е възможно да се научим правилно да се молим, ако не познаваме духа и съдържанието на църковните молитви. Грешат тези християни, които мислят, че могат сами да се молят вкъщи, без да четат от църковните молитвени книги и без да участват в богослужението. Това е все едно някое дете да си каже: „Мога да науча математиката сам, без да чета учебниците и без да ходя на училище”.

Свещениците са Божии служители. Всеки християнин трябва да има почтително отношение към тях, заради свещения им сан. Днес мнозина се съблазняват, като видят някой свещеник да съгрешава и го осъждат. Това е неправилно. Правилно е да осъждаме себе си, а не другите. А обикновено се получава точно обратно: ние сме крайно снизходителни към своите нравствени немощи, но строго съдим греховете на ближните, особено на свещениците. Нима ще отговаряме пред Бога за греховете на свещеника? Той също е човек като нас. Божията благодат в църковните тайнства се дава на вярващите независимо от нравствените немощи на свещеника.

Християнската кончина и Божият план за света

Ако е толкова важно за нас да прекараме живота си в Христовата вяра, още по-важно е да го завършим по християнски.

В сравнение с вечността, времето, което прекарваме на земята, е нищожно кратко. Но в този кратък наш живот самите ние определяме вечната си участ.

За всекиго е ясно, че на този свят доброто и злото са смесени и няма съвършена справедливост: нито доброто получава пълна награда, нито злото – пълно наказание. Обратно, виждаме, че злодеите обикновено живеят в охолство, а почтените хора – в бедност. Защо е така?

Причината за това пак е човешкото грехопадение. На този свят Бог е оставил да се проявят свободните човешки воли. Всеки човек е свободен: ако иска, върши добро, ако иска – зло. Но нравствената свобода сама по себе си предполага и морална отговорност. Да вземем за пример човешкия съд. Престъпниците на държавния закон биват подлагани на съд и им се търси отговорност за делата им. Отговорността на човека произтича от свободната му воля. Ако няма свободна воля, няма и отговорност. Ето, например, ако човек убие друг човек, веднага бива подлаган на съд и му се търси отговорност. Но ако животно (да кажем, бик) убие човек, никой няма да го съди и да му търси отговорност, защото животното няма свобода на волята си.

Мнозина, възмущавайки се от неправдите в този свят, казват: „Няма Бог! Ако имаше Бог, защо Той допуска да стават войни, да загиват много хора, да умират невинни малки деца?” Така разсъждава плътското мъдруване, чуждо на духовния разум. Такива хора наистина се възмущават от злото, но само от злото извън себе си. Те самите не се включват в числото на вършещите зло. А ако обърнат поглед към себе си, въпросът им би прозвучал така: „Защо Бог допуска аз да върша зло? Защо не ме спре?” И сами ще си отговорят: „Бог ми е дал свобода да върша добро или зло”.

На този свят Бог е оставил да се проявят свободните човешки воли – добри или зли. Той ограничава злото, но с нищо не ограничава човешката свобода. Войните, бедствията, конфликтите, убийствата стават, защото нечии зли човешки воли са го пожелали. Причина да страдат и умират невинни деца също е човешкото грехопадение – на родителите им или на околните им. На този свят доброто и злото са смесени[13].

Бог премъдро е устроил всичко.

Няма смисъл Той да отдели доброто от злото в този свят[14]. Бездруго този свят е твърде разяден от зло. Освен това е временен. Какъв смисъл има доброто да бъде отделено от злото само за малко? Никакъв. Напротив, Бог е устроил на този кратковременен свят доброто и злото да се проявят в пълнота. Христос казва:

„Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му” (Откр. 22:11-12). 38

Да, Бог ще отдели доброто от злото, но не тук. Творецът премъдро, и същевременно много просто е устроил всичко. Доброто ще получи пълната си награда, а злото – пълното си наказание, не в този временен свят, а в бъдещия – вечния. И това ще бъде завинаги. След Страшния Христов съд „небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят” (2 Петр. 3:10). А „ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петр. 3:13).

Така Бог ще извърши обновяването на света. Доброто и злото ще бъдат окончателно отделени. Праведниците ще отидат в Царството Небесно, където няма никакво зло, никакъв грях, няма и никакво страдание, нито болести. А неразкаялите се грешници ще отидат в ада, в огнената геена, в мястото на вечните мъчения, където има само безкрайно страдание. Адът е своеобразен затвор за престъпниците на Божествената воля. Там злодеите ще бъдат изолирани завинаги, за да не могат да вредят никому, а сами ще бъдат подложени на неизказано вечно мъчение.

Христос е казал за Юда: „Добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил” (Мат. 26:24). Да, но той се е родил и безкрайно ще се мъчи в геената. А това се отнася и за всички осъдени там.

Човек сам определя задгробната си участ, в зависимост от това, дали е вършил добро или зло и дали се е каел за греховете си или не.

Що се отнася за вечното блаженство на праведниците, можем да кажем, че то е онова пълно щастие, към което човек по начало се стреми. Стремежът към щастие е тъй присъщ на хората, както и жаждата за живот. Но поради грехопадението този стремеж е придобил погрешна насока. Мнозинството от хората търсят щастието там, където то не е: в греховните удоволствия, в разврата, в натрупването на пари. Небесното блажено състояние на праведниците няма нищо общо с подобни представи за греховно „щастие”. Св. апостол Павел казва:

„Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9).

Вечното блаженство е така неизказано велико, че светият апостол не намерил думи, за да го опише. Това блаженство Христос е обещал на всички, които истински вярват в Него.

Причина за неверието

Защо тогава повечето хора не вярват в Бога? Или макар да признават, че „има нещо, има някаква Сила”, животът им е далеч от Божиите заповеди?

Недостатъчно ли е за тези хора вечното блаженство в Царството Божие? Или се съмняват, дали това, което Бог е обещал, е вярно?

Някои казват: „Нашият живот мина в една атеистическа епоха, учеха ни, че няма Бог, забраняваха ни да ходим на църква, а сега пък вече остаряхме и е трудно да се променим”. Смешни оправдания! Ако са ви учели, че няма Бог, трябвало е сами да проучите въпроса, дали наистина няма или има. А сега никой не ви пречи да ходите на църква, но сами не искате. Това, че сте остарели, само трябва да ви наведе на мисълта, че краят на живота ви е близо и часът, когато ще застанете пред Божия съд, скоро ще дойде. Горко ви, ако се окажете неподготвени!

Истинската причина за неверието в Бога е любовта към греха. Съвременният човек обича да греши. Грехът му е сладък. Повечето хора ненаситно се стремят към всевъзможни грехове. Как тогава да вярват в Бога? По-удобно им е да си кажат: „няма Бог”, като онзи безумец от псалмите (Пс. 13:1). При това сами не си вярват, защото добре знаят, че Бог има, но са свикнали с тази самозаблуда, тя им е приятна. Да, може да вярват общо, че „има там нещо, някаква Сила” и толкова. Такава обща вяра не ги ангажира морално, а и те не искат да се ангажират морално.

Погледнете какво става днес? Необуздан разврат, пиянство, алчност. Бог ни е заповядал да сме целомъдрени. Ако някой обаче заговори за целомъдрие в обществото, ще му се изсмеят. Млади и стари жадуват за разврат и блудстват с мисъл и дело. В повечето случаи дори не го считат за грях. Мислят, че е нещо нормално, нали всички правят така. Как тези хора ще повярват в Бога?

Почти всички от жените днес са жени-убийци! Всяка от тях прекъсва живота на едно или повече неродени деца! Кръвта на тези нещастни деца, проляна от собствените им жестоки майки-кръвопролителки, вика към Бога за отмъщение. Какво са им виновни децата на тези жени-убийци!? Единствената им „вина” е, че, зачевайки се, са станали неволна спънка за техния необуздан разврат.

Бог ни е заповядал да сме трезвени. Но повечето хора не обичат трезвостта. Те искат да са опиянени по някакъв начин, малко или много. Опиянението заглушава гласа на съвестта, цигареният дим я замъглява, алкохолът я стъпква, шумът от музиката я заглушава. Все едно, че я няма. Не искат тя да напомня за Бога. Водовъртежът на греха е опияняващ.

Христос е казал: „Пазете се от користолюбие, защото животът на човека не се състои в това да преумножава имотите си” (Лука 12:15). Повечето хора днес обаче са ненаситно алчни. За какво им са всичките тези пари, които трупат? Не могат да ги отнесат в задгробния свят. „Горко вам, богати” (Лука 6:24) – казва Христос; „Горко вам, преситените сега” (ст. 25). Алчността няма разумно обяснение. Като всеки грях, тя е безумие.

Вярата в Бога пречи на грехолюбците да вършат любимите си грехове. Пречи на блудниците да блудстват, на пияните да се опияняват, на алчните да трупат материални блага. Такива хора не могат истински да вярват в Бога.

Някои се оправдават: „Защо Бог не ни се яви осезателно, тъй че да Го видим? И ще повярваме в Него.” Лъжа. Пак няма да повярват. Причината за неверието им е тази, че са възлюбили греха. Както е казал Спасителят, „Светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всякой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени” (Иоан 3:19-21).

Желанието на хората да видят Бога по начало е неосъществимо. Човек е една прашинка в сравнение с безкрайния Бог. Но от това не следва, че Той не съществува. Ако бълхата каже: „Щом не виждам слона, значиш слонове не съществуват”, нима ще ѝ повярваме?

Бог винаги има Своята премъдра грижа за създанието Си – човека. Не е оставил Той Своето създание да не знае нищо за Него. Напротив, във възможната мяра му е дал познание и за Себе Си, и за спасението му. Ние имаме познание за Бога чрез Божественото Откровение и чрез вярата. Бог се е открил на хората посредством Свещеното Писание и Свещеното Предание. Оттам черпим знанията си за Него. А съществуването Му приемаме с вяра[15]. Да, именно вярата е средството, чрез което Бог е определил да Го познаваме. Така е преценил, че е най-добре за нас. Вярата в Бога не само че не е противна на нашата съвест, а изцяло е съгласна с нея. Съвестта пък е неписаният Божий закон в човека.

Но ще каже някой, че днес има много вери. Така е вследствие на грехопадението. Бог обаче се е погрижил да не се заблудим в това. Православната вяра в Бога е единствената, която автентично и коректно се основава на Божественото Откровение. Истинността ѝ е засвидетелствана многократно от Самия Бог чрез Божествени знамения и чудеса. Нея са следвали всички Божии угодници – светците, които са най-добрите хора в човешката история.

По техния пример и ние сме призвани към святост чрез вярата в Бога, „докато всички достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Ефес. 4:13).

___________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият е клирик на Пловдивска епархия.

[1].Съществуването на душата се потвърждава многократно от преживяното от хора, изпаднали в клинична смърт. Те нито за момент не са изгубвали усещането, че са живи. Но при смъртта, т. е. при разкъсването на връзката между душата и тялото им, душата, която всъщност представлява пълноценния човек и е лека и ефирна, се е издигала във въздуха и тези хора наблюдавали отстрани как лекарите се занимават със собственото им тяло.

[2].Човекът е разумно Божие творение, създадено по Божий образ. Божият образ се състои в това, че човек е личност, т. е. притежава разум и свободна воля. Човекът е самоопределящо се същество. Той е двусъставен: състои се от душа и тяло. Ангелите също са сътворени по Божий образ, също са самоопределящи се личности. Но за разлика от човека, те са едносъставни – те са само духовни същества, нямат тяло (плът). По тяло човек принадлежи към материалния свят, а по душа – към духовния. Т. е. по душа ние сме от един разред с безплътните духове – ангелите и демоните. Последните също са ангели, но отпаднали от Бога поради своето грехопадение.

[3].Това, разбира се, е невъзможно. Няма как ограниченото и немощно творение да измести Безграничния и Всемогъщ Творец. Защо тогава са поискали? Защото се възгордели. Гордостта има свойството да заслепява ума: който се възгордява, върши безумни неща.

[4].Както по-горе се спомена, ангелите са изцяло духовни същества, без телесен състав. Поради това, че те са само духове, при тях процесът на грехопадение, при който става изменение на духовната им природа от естествена (ангелска) в противоестествена (демонична), е много кратък (тъй да се каже, мигновен), в сравнение с грехопадението при човека. По причина на това, че човек носи тяло, при него процесът на грехопадение, т. е. извратяването му от богоподобно същество в демоноподобно, е продължителен процес, обхващащ целия му земен живот, и през цялото това време на човека е дадена възможност за покаяние, т. е. отново да се обърне към Бога и да върши Неговата света воля.

[5]. До идването на Спасителя Христос всички хора след смъртта си отивали в ада – както грешниците, така и старозаветните праведници. Но по Божествената правда, докато грешниците там били осъдени на непреставащи страдания, праведниците пребъдвали в покой, и мъка до тях не се докосвала (Прем. Сол. 3:1,3).

[6].Грехопадението е резултат от проявата на свободната (в случая – злата) човешка воля. Бог е допуснал то да стане (макар и да е било противно на Неговата Божествена света воля), защото е сътворил човека свободен. Бог ни най-малко не накърнява свободата на човека. Човек е сто процента свободен. Сам е пожелал да наруши волята на Твореца и го е сторил. Не е уместно да задаваме въпроса: не е ли можел Бог да възпре човека от падане в грях? Разбира се, че е можел. Но с това би отнел човешката свобода. Човек има свободата сам да избере да върши добро или зло. Ако обаче Бог му отнеме свободата да върши зло, с това би му отнел изобщо Божия образ, човешката личност. Човек би станал досущ като животните, които нямат свободата да избират дали да вършат добро или зло, а само вършат това, което им е вложено като инстинкти от Твореца. Те са, тъй да се каже, програмирани и не вършат нищо по-различно от това, което им е заложено като програма.

И тъй, Бог е създал човека по Свой образ, като самоопределяща се личност.

[7].В Отечника е описан следният случай. Двама монаси живели в такъв мир и разбирателство, че нямали дори най-малки пререкания и всички се учудвали на това. Дълго време те живели така. Веднъж си казали: „Да опитаме да се скараме за нещо”. Тогава единият взел от другия някаква вещ в килията и му казал: „Дай ми я! Тя е моя”. „Е, щом искаш, вземи я” – кротко отвърнал събратът му. Така те и този път не успели да се скарат.

[8].Тропар на Пасха

[9].Така по времето на праведния Ной Бог унищожил потъналото в грехове човечество чрез потоп, а възобновил света от потомството на праведния Ной (Бит. гл. 6-8).

[10].Същевременно всички останали народи били носители на лъжливи езически религии и изповядвали многобожие. Защо, нали е грях? Грях е, но тогава многобожието, т.е. заблудата, е била представяна като нещо модерно. Да, в древност е било изключително модерно и престижно в очите на грехопадналото човешко общество да се кланят на идоли (статуетки), и да вярват, че те са богове. Смешно? Но тази „мода” била твърде съблазнителна даже за мнозина от старозаветния богоизбран народ, който в голямата си част се увличал от нея и отпадал от Бога. Днес не е по-различно. „Модата” на неоезичеството, която налага съвременният богоотстъпнически свят, като магнит привлича малки и големи, потопява ги в греха и ги откъсва от вярата в Бога.

[11].Не може благодатно свещенодействие да се извършва от непосветени в църковната йерархия лица. Затова в протестантизма изобщо не може да се говори за тайнства, защото там няма свещенство. Още от времето на Лутер йерархическата приемственост в протестантизма е прекъсната. Повечето протестантски деноминации и днес нямат нито епископи, нито презвитери, но имат „пастори”, които не са йерархически лица и няма как свещенодействено да преподават Божията благодат.

В католицизма и монофизитските църкви (арменци, копти и др.) има приемство на йерархията, но поради наличие на ереси, върху тези поместни църкви са произнесени анатеми от църковните събори и „тайнствата” на техните йерархически лица са недействителни.

[12].Типикон, М., 1867 г. Гл. 32, О причащении Христовых Таин. Л. 39.

[13].Затова всички опити за установяване на „рай” на земята, предварително са обречени на провал. А такива опити е имало много. Като се започне от „Държавата” на Платон и се стигне до утопията на „комунизма”. Последният неуспешен опит ще бъде този на антихриста да установи господство на евреите на земята („земен рай” за тях).

[14].Това се вижда от Христовата притча за доброто семе на нивата и плевелите (Мат. 13:24-30).

[15].Християнската вяра не е някаква произволна вяра, а напротив – тя има своите дълбоки основания в Божественото Откровение – Свещеното Писание и Свещеното Предание. Тя е здрава вяра. Вяра аргументирана. Потвърдена от Самия Бог с множество чудеса и Божествени знамения. За разлика от несериозните суеверия, които днес масово се ширят и са особено разпространени сред невежите и неграмотни „вярващи” люде, най-вече възрастни жени, които се имат за големи църковни авторитети, но като ги попитаме от кои свещени книги са научили суеверията си, казват: „ами тъй сме чули”, или: „ами ние тъй си го знаем”.

За разлика и от измислените от човеци „вери” и „религии”, чиято цел е трупането на земни облаги и политически интереси (за тях подробно бе писано по-горе).

УЧЕНИЕТО НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА ЗА СВЕТОТО ПРЕДАНИЕ И НЕЙНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ НОВИЯ КАЛЕНДАРЕН СТИЛ[1] – продължение 2 и край

Публикувано на 04.04.201205.04.2012 от Dragan Bachev

ПОСЛЕСЛОВ

В живота на Христовата Църква има едно явление, което се нарича отстъпление (на гръцки апостасия). То съпътствува Църквата през всички времена и епохи на нейния живот, като се започне още от евангелските и апостолските времена. Отстъпничеството, съзнателно или несъзнателно, е основано на душевността на поразената от греха човешка природа, сиреч, на плътската, материалистичната страна на човешкото същество, която мъчно се преодолява дори в духовния живот в стремежа към духовност, в пренебрегването на материалното, „плътското мъдруване, което е вражда против Бога” и противоборствува срещу духовността (Иак. 4:4; Римл. 8:5-9).

За отстъпничество се говори в пророческите текстове на Стария Завет (Иез. 44:15; Дан. 8:23; 9:7; 11:30). Св. апостол Павел в Новия Завет е категоричен в определението си за отстъплението и ясно сочи докъде ще доведе то – до крайно оскъдняване на пребиваващите в Църквата и отваряне на път пред антихриста за установяване на сатанинско царство на земята сред човешкото общество (2 Сол. 2:3; 1 Тим. 4:1).

Но св. апостол Павел сочи, че отстъпничеството трябва да стигне един предел, след който светът, човешката цивилизация ще рухне. Този предел е, когато отстъплението ще добие санкцията на мнозинството архиереи от самата Църква, които ще отстъпят от истината. Как и кога ще стане това? – Чрез човешкото изпълнение на Църквата, на първо място на нейните клирици, когато те ще се преизпълнят с душевния мироглед на този свят и няма дори да разбират какво правят (Дан. 12:10; Иоан 16:2) и когато „отстъпниците ще преуспяват” (1 Тим. 2:16; 3:13).Клирът на Църквата идва от света. В Църквата човек би трябвало да претърпи дълбока вътрешна духовно-нравствена промяна. Но когато в Църквата се влиза със суетата на самолюбиви и честолюбиви стремежи за кариера и власт, тогава Църквата постепенно бива превземана от клирици душевни, а не духовни, за които Църквата е всичко друго, но не и средство за спасение. При такова положение Църквата става разменна монета за какви ли не политически сметки. Историята изобилствува с примери за това.

Но там е работата, че:

1. Глава на Църквата е Сам Господ Иисус Христос; че

2. Църквата е духовна институция, предназначена за спасението на човеците, които пожелаят това, и че

3. в Църквата обитава Божията сила на благодатта на Светия Дух, която я прави непреодолима за дявола.

Как тогава тя ще бъде премахната? Господ е обещал, че портите адови няма да ѝ надделеят (Мат. 16:18), тоест, че тя ще пребъде до края на света чрез своите верни на Бога чеда и че тя е вечна както в своите чеда, отминали в отвъдния свят, така и в бъдещето, при пресъздаването на света след възкресението на мъртвите и Страшния Христов съд, когато възобновеният свят на Царството Небесно ще бъде изключително църковен (Откр. 21:1-3:22).

Със своята непреодолима благодат на Светия Дух Църквата пречи на дявола да се възцари в света. Целта е тя да бъде премахната като духовна сила. Как? Чрез действията на самите нейни архиереи. Кога? На тъкмения VІІІ „Вселенски” събор (наричан „Велик събор”), когато именно ще бъде санкционирано отстъплението, когато се очаква да обявят, че всички монотеистични религии са еднакво спасителни, и когато провъзгласят единението на всички християнски разклонения, тоест, с цената на отстъпничеството и отречението на самите православни архиереи и клирици от единствената спасителност на Православието – светата православна вяра на светата Православна Църква. Това не е нещо ново и невиждано – то и сега е всекидневие на мнозина свещенослужители на Православната Църква. Достатъчно е да се послушат някои проповеди от църковния амвон и да се четат писанията в църковната периодика. Но на VІІІ Вселенски събор това ще бъде санкционирано, утвърдено официално. Когато сторят това, когато го санкционират, тогава оскърбената Божия благодатна сила ще се отдръпне от изпадналия в нечестие епископат и тогава светът – човечеството – ще остане без Божията защитна сила на св. Православна Църква, която сега го пази (2 Сол. 2:7).

Но от друга страна, в свещените текстове на св. Писание има указание, че Бог ще държи света, тоест Църквата Си, докато на земята сред човеците все още има някой, който да търси Бога и спасението си в Него (Пс.13:2;52:2-3;Откр.7:2-3:9). Затова, макар мнозина йереи и миряни да отпаднат от Църквата в последните времена, тя ще продължи да съществува в лицето на малцината, останали верни на Истината. В този смисъл Бог наистина „държи времената и годините в Своя власт” (Деян.1:7), защото Той спира, забавя развитието на човешкото общество към гибелта му и с това дава възможност на онези, които Го търсят, да Го намерят в св. Православна Църква. И тъй като свободата на волята, избора и произволението у разумните твари е основополагащ принцип на Божието творение, то наистина не може да се определи времето на свършека на света, защото в крайна сметка, то зависи от това, доколко сред човешките поколения има все още някой, който да търси Бога, а това знае единствено само Бог, Който знае настроенията на човешките сърца (Иоан 6:44,65). Но въз основа на историческия опит на Църквата, съотношението на противоборствуващите сили в света и на Богооткровените текстове в св. Писание, може да се установи по какъв начин ще се стигне все пак до края на света и Страшния съд Господен, с който ще приключи и човешката история на земята. Именно, чрез отстъпничеството на висшия клир на Православната Църква от спасителната истина на св. Православна Църква, на нейното вероучение, и със санкционирането на това на планирания „Вселенски” събор, чиито решения всъщност няма да бъдат в съгласие с предишните Вселенски събори и със св. Предание. Когато стане това, ще може да се предположи (разбира се, Бог знае) и кога ще свърши светът: 6 години, 4 месеца и 45 дни след деня на приключването на VІІІ-я Вселенски събор (Дан. 8:14).

Колкото и да хитруват и да се изплъзват в аргументацията си отстъпниците от светото Православие, в богооткровеното свето Писание вярващите изрично са предупредени от Самия Бог за т. нар. календарен въпрос: Пс. 73:8 и прор. Даниил 7:25, въпреки всичката фалшификация на свещения текст. „Рекоха в сърцата си съгласно чедата им: елате да премахнем всички Божии празници на земята” (Пс.73:8, по превода на 70-те) и [антихристът] „ще произнася против Всевишния думи и ще угнетява светиите на Всевишния; дори ще замисли да отмени у тях [християните] празничните времена и закона” (Дан.7:25). Календарният въпрос е есхатологичен признак за действително последните времена на съществуването на света и човечеството. За разкъсващите църковната тъкан с брутално налагане в църковния богослужебен живот на очебийно несъстоятелния католически григориански новостилен календар и преследващи верните на Църквата, които се придържат към църковния юлиански календар, Страшният съд Божий им е неминуем, освен ако навреме принесат плод на покаяние (включително чрез връщане на православния църковен календар официално в богослужението). Щом нямат страх от Бога за безогледните си противоправославни действия, с които рушат Църквата и нейното еортологично единство, това ясно свидетелствува, че те дълбоко в себе си не са вярващи хора и нехаят за правдата на Бога, която би трябвало да търсят ПЪРВОМ (Мат. 6:33). За православните всичко това дори е в известен смисъл утешително – значи Господ е близо за Страшния Си съд. „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви” (Лука 21:28 ).

Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева

Бележка на преводача. Писаното в квадратни скоби [ ] са вметнати думи или изрази от преводача, за по-ясно предаване на мисълта от съответния текст.

На много места, където в текста се срещат думите „Вселенская (Церковь)” и „кафоличность”, те са предадени с думите „Съборна (Църква)” и „съборност”, защото в наше време често се спекулира с титлата „Вселенска” на Цариградската Патриаршия и в понятията на обикновените хора „Вселенска (Църква)” се отъждествява не със „Съборна Църква”, а с Вселенската Цариградска Патриаршия и с това и се приписва власт, която тя никога не е притежавала, т. е. с това се внушава, че Цариградският („вселенският”) патриарх едва ли не има еднолична власт над Православната Църква, власт на „източен папа”, каквато нито Римската Църква, нито Вселенската Цариградска Патриаршия нямат и не са притежавали.

ПРИЛОЖЕНИЕ

БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, СВ. СИНОД

П О С Л А Н И Е

№5953, 18 юли 1968 г.

София

ДО КЛИРА И ВСИЧКИ ЧАДА НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

ВЪЗЛЮБЕНИ ЧАДА В ГОСПОДА,

Благодат вам и мир от Бога Отца нашего и Господа Иисуса Христа!

Възлюбени,

Напоследък се умножиха исканията – писмени и устни – да се въведе в родната ни света Църква употребата на поправения юлиански календар. Исканията идват от всички църковни среди. Явно стана, че се касае до общо желание на клира и миряните [ЛЪЖА].

Св. Синод пълен състав в няколко заседания през изтеклата 1967 година обсъди календарния въпрос.

Юлианският календар в основата си има древноегипетски календар, който бил в употреба от 2776 година преди Р. Хр. Съставен е по поръчение на Юлий Цезар в 46 година пр. Р. Хр. от александрийския математик Созиген, с оглед календарната година да съвпада с годишния слънчев кръговрат.

Тоя календар бил въведен в цялата, обширна по онова време, Римска империя. С него обаче въпросът за уеднаквяване календарната с астрономическата година не получил задоволително разрешение, защото календарната година се оказала по-дълга от астрономическата (слънчевата) с 11 минути и 14 секунди. Вследствие на това тя постепенно изоставала [ЛЪЖА]

По време на Никейския събор на св. Църква, състоял се в 325 година, пролетното равноденствие е било на 21 март, а през XVI-и век, вследствие на това изоставане, то е било на 11 март.

Тоя недостатък на юлианския календар налагал изправянето му. [ЛЪЖА (Църковните празници са духовни, а не сезонни.)] На Запад, в 1582 година, папа Григорий XIII внесъл поправка, с която разликата между календарната и астрономическата година била сведена до незначителна величина (26 секунди), а набраното по това време 10 дни закъснение на календарната година компенсирал като 5 октомври 1582 година обявил за 15 октомври с. г.

Тоя календар, наречен „григориански”, като по-съвършен, започнал да се разпространява, и днес той е възприет от почти всички народи. За Православната църква обаче той не бил удобоприемлив поради отклонение от църковните установления относно датите за празнуване на Пасхата. Но и юлианският календар, поради недостатъците си, не задоволявал[ЛЪЖА]. По тая причина за Православната църква календарният въпрос стоял открит[ЛЪЖА].

Цариградският патриарх Мелетий свикал през 1923 година в престолния си град междуправославна комисия. Тя заседавала през май и юни и внесла поправки в юлианския календар, чрез които – както с григорианския календар – разликата между календарната и слънчевата (астрономическа) година била почти премахната. Набраното по това време закъснение на календарната година Комисията компенсирала, като прибавила 13 дни, без да се променят датите на неподвижните празници. Датите, на които били празнувани дотогава, същите останали и след като се прибавили 13-те дни. А Пасхата и свързаните с нея подвижни празници решила да се празнуват на дати, определяни както дотогава, съобразно църковните установления.

Против това решение тогава са се обявили Иерусалимската, Антиохийската, Александрийската и Кипърската църкви [РУСКАТА и БЪЛГАРСКАТА изобщо не са участвали, и въобще това съвещание, организирано от предателя-масон Мелетий Метаксакис, се състояло само от 9 души. Сръбската църква също е против. Румънската църква търгува със стила и само за една нощ през 1924 г. получава статут на патриаршия от Константинопол срещу приемането на новия стил. Финландската църква също търгува и срещу приемането на новия стил получава признание на автокефална – пак от Константинопол…] И комисията оставила приемането на изправения юлиански календар да става по усмотрение на автокефалните църкви в благоприятно за тях време. [Така предателите поставили началото на еортологичното разделение (разкол) в Едната Църква.]

Цариградската и Еладската църкви приели тоя календар без отлагане. Други православни църкви го приеха по-късно. Все още не се ръководят по него Иерусалимската, Руската, Сръбската и нашата църкви. Но и у тях схващането, че тоя календар следва да се възприеме, става все по-популярно. В Българската църква желанието да се въведе изправеният юлиански календар е всеобщо, желае се от клира и от вярващия народ[ЛЪЖА].

В България календарният въпрос бе поставен на разрешение още през 1916 година – седем години преди събирането на междуправославната комисия в Цариград. И тогава със закон, гласуван от Народното събрание на 14 март 1916 година, в гражданска употреба бе въведен григорианският календар.

Св. Синод е разгледал календарния въпрос в заседанията си на 2 и 21 юни 1916 г. (ст. ст.). Като е взел предвид, че по онова време никоя православна църква не е приела григорианския календар, оставил е богослужебния кръг по стария календар, а книжата, съставяни от църковните учреждения, е следвало да се датират по новия календар, като в скоби се поставя и датата по стария календар с обозначение „ст. ст.” (стар стил).

През 1967 година Св. Синод посвети няколко заседания на календарния въпрос и като взе предвид:

1) че въвеждането на изправения от междуправославната комисия юлиански календар се желае от клира и вярващия народ; [ЛЪЖА]

2) че то ще премахне тая несъобразност Нова година да се чествува преди Рождество Христово, при което се нарушава Коледният пост; [БЕЗСРАМИЕ и БЕЗБОЖИЕ. ЧРЕВОУГОДИЕ.]

3) че приемането на тоя календар съответствува на икуменическите стремежи на св. Църква; [ЛЪЖА, БЕЗСРАМИЕ и БЕЗБОЖИЕ. Св. Църква няма икуменически стремежи – такива имат само предателите и рушителите на Църквата.]

4) че въвеждането на поправения юлиански календар означава връщане към църковно-богослужебните традиции на нашия народ, когато имаше единна дата на празници и особено на такива, които са свързани с празнуване богослужебно паметта на български светии (напр. св. св. Кирил и Методий) [ЛЪЖА. Традициите се нарушиха именно с богопротивното новостилие.], на 22 декември реши:

Въвежда от 20 декември 1968 година поправения юлиански календар, тъй че Коледа ще се празнува на 25 декември 1968 година, Нова година ще се празнува и църковно на 1 януари и т. н.

Благоговейни свещенослужители и възлюбени християни,

Като ви съобщаваме това решение на Св. Синод пълен състав, което отговаря на едно ваше желание, усърдно молим Бога, да умножи милостите Си към вас, за да градите в здраве, мир и с успех своя християнски образ на живот.

Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас. Амин.

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД: КИРИЛ, ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ

ЧЛЕНОВЕ:

Видински НЕОФИТ

Врачански ПАИСИЙ

Варненски и Преславски ЙОСИФ

Сливенски НИКОДИМ

Неврокопски ПИМЕН

Ловчански МАКСИМ

Великотърновски СТЕФАН

Доростолски и Червенски СОФРОНИЙ

Американо-Австралийски Български Митрополит АНДРЕЙ

Старозагорски ПАНКРАТИЙ

ЗАБЕЛЕЖКА: По решение на Св. Синод, на 28 август, Успение Богородично, посланието да се прочете на богомолците от църковните амвони.

***

Православен коментар:

Решението е нищожно не само поради противоречие с Устава на БПЦ от 1950 г., който не позволява на Св. Синод да променя нищо от Св. Предание (митрополитите са пазители на Вярата и Преданието, а не редактори), включително църковния календар. Богослужебният ред въобще не е в компетентността на никоя поместна църква – ако беше иначе, всяка поместна църква щеше да си празнува който и да било празник когато си поиска (Църквата обаче е ЕДНА, защото Създателят ѝ е един, в нея няма национализъм). Затова и празнуването на Пасхата е било определено общо за всички християни на Вселенски събор – именно за да се подчертае дълбокото значение на църковно-празничното единство в Църквата и на единомислието. Затова и източните Патриарси не са казали за новия стил: „не е толкова важно, не е нарушение на догматите, нека си празнува всяка поместна църква както си иска”, а обратното – анатемосали са не само григорианския календар, но и „всяко нововъведение в Църквата”. Който нарушава това единство, е рушител на Църквата, а който приема нарушението (съзнателно), е съучастник. Св. ап. Павел, когато беше още Савел, не участвуваше в убийството на св. Стефан, само стоеше отстрани и гледаше. Но беше и той виновен и се кая по-късно, задето безучастно е гледал. Тъй и всеки от нас, който небрежи за чистотата на вярата и единството на вселенската Църква, с нехайството си е съучастник в отстъплението.

Докога, православна душо, ще се лениш да прочетеш по-задълбочено и да проучиш въпроса? Нима мислиш, че Бог е двоедушен, та да благоволи еднакво и към единия календар, и към другия? Или нима Богочовекът Христос се е родил два пъти, та да има две Рождества или се е преобразил два пъти, та да има две Преображения? Или нима Бог се радва на разделението в Църквата Си, което новостилието създаде? Чуй как учи св. Марк Ефески: „Никога това, което се отнася до Църквата, не може да се изправя чрез компромиси. Защото няма нищо средно между истината и лъжата”. Ето ядката на въпроса – разликата между двата календара (православен и смесен) не е толкова в цифричките на датите, а е разликата между лъжа и истина, между правда и неправда. Или се съмняваш в непогрешимостта на Църквата и календара, който тя 2000 години ползва в богослужението си, който е бил в действие през земния живот на Спасителя, по който са датирани всички дати от църковната история, по който стават ежегодните чудеса (слизането на нетварния огън на Божи Гроб, появата на благодатния облак над храма на Тавор и др.)? Ако се съмняваш, де ти е вярата в непогрешимостта на Църквата (всяка сутрин и всяка неделя казваш: „Вярвам в Една Свята … Църква” (Символ на Вярата)? Ако пък е непогрешима Църквата, как така календарът ѝ е сбъркан, та папистите и масоните да трябва да го поправят? Не чуваш ли как вика апостол Павел от страниците на св. Писание:

„О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с която, като се занимават, някои се отклониха от вярата” (1 Тим. 6:20)? Отклоняват се от вярата тези, които с математически изчисления се опитват да докажат точността на новия стил – плод на плътската гордост. Междувременно големите астрономически обсерватории продължават да работят по юлианския календар. Още повече се отклоняват от вярата тези, които хулят християните, държащи светоотеческия календар (и то без да правят разколи).

Философите увъртат: „календарът не е догматичен въпрос”. Философи, когато Господ Иисус Христос е наредил да се слуша Църквата (Мат. 18:17), нима е казал: „ама само по догматическите въпроси”? За какво са каноните, за какво е Св. Предание, за какво е църковната традиция и приемствеността? Не с тях ли се подиграва новостилието? Или нима Св. Синод стои над каноните и над Св. Предание, или нима те не се отнасят за него (такова разбиране по своята гордост се отдалечава от Православието и се доближава до папизма, където папата утвърждава каноните и преценява кои да приема и кои не). Погледни, православна душо, донесе ли новостилието нещо добро на Църквата? Станаха ли хората по-нравствени, станаха ли по-ревностни, станаха ли по-единни? Църквата ли спечели нещо от новостилието или спечелиха само враговете ѝ? Кой от аргументите в горното Послание за въвеждането на новостилието приемаш, душо?

Някои, използвайки невежеството на хората, казват, че новият стил трябвало да се спазва по послушание… Такова послушание обаче е съучастие в греха на отстъплението. То е отявлено непослушание към Св. Предание и Отците на Църквата. На Съда няма да се оправдаем с това, че сме изпълнявали послушание към този или онзи архиерей (който е проявил непослушание спрямо Църквата) – ако беше иначе, всеки католик щеше да се оправдава с послушанието си към своя кардинал и всеки протестант щеше да се оправдава с послушанието си към своя пастор. Но послушание в лъжата не може да има! Послушанието против вярата е абсурдно. То е човекоугодие. А Богоугодието е правда и истина (Ефес. 5:9; Иоан 4:24). Затуй и в Писанието четем: „Подвизавай се до смърт за истината – и Господ Бог ще надвие за тебе.”(Иис. Нав. 4:32).

Някои архиереи казват, че връщането на светоотеческия календар трябвало да се реши на Вселенски или на църковен (църковно-народен) събор. Това е абсолютно невярно. Както се вижда от срамното послание по-горе, новостилието се въведе от Св. Синод. Никой не е събирал народа на църковен събор, за да иска мнението му. Св. Синод създаде проблема – Св. Синод трябва и да го разреши. А и да беше направен събор – вярата не е въпрос на преговори и пазарлъци. Не може съборът да решава каквито и да било въпроси в противоречие със Св. Предание. Каквото сме приели от светите Отци, това пазим, това и предаваме на поколенията. Нищо не редактираме. Това е Православието, това е послушанието към Църквата. С горното послание Св. Синод е излязъл извън правомощията, които има съгласно каноните и Устава на БПЦ – Св. Синод няма право да променя богослужебния ред и календара. Затова и въпросното решение от 1968 г. е нищожно, а задължителен за Църквата си остава светоотеческият календар. Анатемите на източните Патриарси срещу приелите григорианския календар за църковен и срещу „всяко нововъведение” не са отменени. И имат власт да свързват и да развързват (Мат. 18:18).

Отново осланяйки се на невежеството на миряните, мнозина ги лъжат, като им показват минеи от 19-ти век и казват: „Виж, че тук пише, че Рождество е на 25 декември, а не на 7 януари и че Преображение е на 6 август, а не на 19 август”… Разбира се, че Рождество е на 25-ти и Преображение е на 6-ти – нали това пише и в старостилното календарче. Само че истинският 25 декември е с 13 дни по-късно (когато по гражданския календар е 7 януари) и истинският 6 август е с 13 дни по-късно (когато по гражданския календар е 19 август). Защо? Защото преди да променят църковния календар с Посланието от 1968 г., още в 1916 г. в България по западен образец е изменен гражданският календар – датите са изместени с 13 дни напред. Тогава Българската православна Църква, оставайки вярна на каноните, на църковната традиция и на Св. Предание, не променя църковния календар (богослужебния ред). Оттогава започва издаването на църковни календарчета, в които празниците се отбелязват с две дати – по гражданския календар (който е по папски образец изместен с 13 дни) и по църковния (непроменения светоотечески) календар. Така, когато по гражданския календар е 7 януари, по църковния календар е 25 декември. А през 1968 г. под натиска на безбожната комунистическа власт с горното Послание няколко архиереи променят и църковния календар (т.е. „отрязват” и оттам 13 дни). Затова, когато лицемерно ти сочат минеите, душо християнска, проучи по-отговорно въпроса, и отвръщай: „да, Рождество е на 25 декември, но въпросът е, че 25 декември по неизменния светоотечески календар е на този ден, в който по гражданския календар е 7 януари”. Ето, че ако имаш ревност и четеш, няма да могат да те лъжат. Но ако ти сама не си пазиш вярата, душо, не разчитай на други да ти я пазят. Вярата те пази, пази си я и ти нея. И не се оправдавай с другите – делото на спасението е лично дело.

Още ли не разбираш Господните думи към ангела на една от църквите от последните времена:

„Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв. Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако ли не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец, и няма да узнаеш, в кой час ще дойда върху тебе.” (Откр. 3:1-3).

Възлюбени, какво ясно указание за всички нас – да имаме ревност, да четем, да си припомним как е приела и чула специално БПЦ, да пазим, да се каем за отстъплението, защото то в никакъв случай не е вина само на архиереите. На хладен народ Бог праща хладни архиереи. Ако народът е горещ и ревностен, и архиереите ще бъдат. Нека принесем покаяние и за нашите бащи и майки и баби и дядовци, ако те са съдействували чрез безразличие за утвърждаването на новостилието. А плодовете на покаянието ние всички знаем – да не се повтаря греха. Да започне всеки да пости по светоотеческия календар (неправилно наричан „стар” – повечето поместни църкви го спазват и досега: Руската по целия свят, Грузинската, Сръбската, Йерусалимската, Александрийската, Св. Гора и др.), да изпраща молби до Св. Синод за връщане на стария стил и официално в богослужението на Църквата, да се моли всекидневно Бог да обърне сърцата на тези митрополити, които заради земни съображения изоставят небесните и вместо да съобразяват вярата, включително и календара, с Бога и Църквата, съобразяват ги с човеците (журналисти, политици и пр.). И най-вече: да не се оправдаваме с другите. Всеки отговаря на Съда за себе си (и за тези, които е съблазнил и не е принесъл покаяние).

Нелъжлив е Бог, Който казва „Искайте и ще ви се даде” (Мат. 7:7). Но трябва да има кой да поиска, молитвеници трябват, ревнители. Ето, руският вярващ народ не прояви овче послушание в лъжата и се възпротиви на новостилието, когато го въведоха в 1923 г., и след два месеца върнаха обратно стария, т.е. православния стил. По подобен начин вярващите запазиха църковния календар и в Грузия. Това показва, че когато има ревност, икуменизмът и отстъплението не може да проникнат в Тялото Христово. Те обаче проникват където има небрежие и уклон към философстване вместо смиреномъдрена решимост да се пази чистотата на вярата според както е заповядал св. апостол Павел (Евр.13:7). Пазенето на вярата в нейната цялост е и първото нещо, което нарежда св. Иван Рилски в своя Завет.

И тъй, възлюбени, нека подкрепим Св. Синод на Българската православна Църква – Българска Патриаршия, за това богоугодно дело – връщането на светоотеческия календар в официална богослужебна употреба. Да го подкрепим на думи – чрез изповядване и разпространение на истината по този въпрос (особено във връзка с есхатологическото учение на Църквата и икуменическата ерес, чийто проводник е новият стил), и на дело – чрез спазване на постите по т. нар. стар стил и молитва. И без да се правят разколи.

В http://www.budiveren.com освен светоотеческите текстове и духовните разкази, има цял раздел за новостилието, за някои от масоните, които го внедряват в Православната Църква, подробна хронология на разпространението му през годините в Едната Църква и т.н. Информация днес има достатъчно, само ревност трябва. И делата да не се разминават с думите. Връщането на светоотеческия календар официално в БПЦ-БП зависи от вярващия народ – ако има молитвеници, Бог е силен устрои.

Ул. „Оборище” 4, гр. София, 1000

До Негово Светейшество † М А К С И М,

Патриарх Български и Митрополит Софийски,

До Св. Синод на БПЦ-БП

ЗАЯВЛЕНИЕ ЗА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ

Към жалбата, заведена в деловодството на Светия Синод, под номер 1014 на 20.11.2009 г. срещу „решението на Светия Синод за промяна на богослужебния юлиански календар – прот. № 35/22.XII.1967 г., обнародвано с окръжно послание №5953/18.07.1968 г.”

От ……………………………………………………………………………………..

…………………………………………………………………………………………..

адрес: ………………………………………………………………………………..

…………………………………………………………………………………………..

Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства,

Още веднага след демократичните промени в страната през ноември 1989 г., от православния народ многократно са писани писма до Светия Синод за връщането към стария стил. Искане за връщането към светоотеческия църковен календар, официално внесено и заведено в Светия Синод с №1093 от 24.06.1997 г., са подписали и повече от 200 свещенослужители от Българската Православна Църква, между които и архиереи и митрополити. То е препотвърдено и от такова с №1146 от 27.06.2001 г. и с редица други, чиито номера не е необходимо да се изброяват.

От 1989 г. до сега има излязла многобройна литература, много са съчиненията, отнасящи се към новия и стария църковно-календарен стил, от които се виждат доводите и множеството личности и институции, които се изказват „за” светоотеческия църковен календар (известен като „стария” – юлиански – календар) и „против” т.нар. календарна реформа и „поправения” юлиански календар:

– Константинополският събор от 1583 г. – григорианският календар е предаден на анатема;

– патриарх Калиник XI Цариградски и Антиохийският патриарх Атанасий, нач. на XVIII в.: „Приемането на уставите на Римската църква е измяна на Православието”;

– патриарх Кирил V Цариградски, 1756 г. – на всички християни, приели новия стил, страшни проклятия за временния и вечния живот;

– Послание на Източните Патриарси от 1848 г.: „всички, правещи нововъведения… макар това да са папи, макар патриарси, макар миряни, даже и ангел от небето – анатема на него”;

– изказвания на представителите на автокефалните църкви: Цариградска, Йерусалимска, Еладска, Руска, Сръбска, Румънска и Черногорска през 1902-1904 г.;

– официалната делегация на Цариградския патриарх на Ламбетската конференция в Лондон;

– Всеруският църковен събор през 1917-1918 г. „засвидетелствува пагубността на всякакво сближение с григорианския стил”;

– светител Тихон Изповедник, патриарх Московски;

– проф. Н. Глубоковски: „За реформата на календара”;

– светителят архиепископ Серафим Соболев в неговия доклад от Московското Всеправославното съвещание през 1948 г. „За новия и стария стил”;

– преп. Юстин Попович в книгата „Православната Църква и икуменизмът”;

– йеромонах Серафим Роуз;

– приснопаметните архимандрит Серафим (Алексиев) и архимандрит Сергий (Язаджиев) в книгата „Православие и икуменизъм”;

– архиепископ Теофан Полтавски: „Кратки канонически разсъждения върху летоизчислението”;

– йеросхимонах Теодосий Карулски: „Гласът на Света Гора Атон”;

– Александър Каломирос: „Знанието възгордява, а любовта назидава”;

– архимандрит Рафаил (Карелин): „За църковния календар”;

– И. В. Булгаков: „Календарната реформа”;

– йером. Анатолий (Караваев): „Летоизчислението в Русия (За чистота на църковния живот)”;

– В. И. Матвеев: „Докато има възможност”;

– свещеник Григорий Коновалов: „Църковното право и юлианският календар”;

– йеросхимонах Серафим: „Ерес ли е новият стил”;

– йеромонах Касиан: „Съвременният християнин и разделението или старият календар и науката; Научната стойност на т. нар. «нов календар»”;

– Злати Златев: „Календарът и пасхалията на фона на историята”;

– Людмила Перепьолкина: „Юлианский календарь – 1000-летняя икона времени на Руси”;

– освен изброените и: Св. Йоан Златоуст: „За деня на светата Пасха”; Св. Амвросий Медиолански: „Слово за Пасхата”; Св. Атанасий Велики: „Празнуването на Пасхата”.

По въпроса има предостатъчно богословска литература, а голяма част от нея е достъпна и в Интернет. В сайта budiveren.com може да се прочетат и статиите на свещ. Божидар Главев „За новостилния разкол” и „Евангелие от Матея 18:17 – фаталният за отстъпленците стих”, където е подробно разкрита неканоничността на новия стил.

Решението на Св. Синод от 1967 г., с което става подмяната на светоотеческия църковен календар с паписткия григориански, е грях срещу Свещеното Предание на Православната Църква и е нарушение на каноните. Тъй като не искаме този грях и анатемите, произнесени срещу тези, които празнуват по паписткия католически григориански календар да бъдат върху нас, се обръщаме с молба Светият Синод да прогласи нищожността на решението на Светия Синод за промяна на богослужебния юлиански календар – прот. № 35/22.XII.1967 г., обнародвано с окръжно послание №5953/18.VII.1968 г., с което става подмяната на светоотеческия църковен календар с паписткия католически григориански (наречен „поправен юлиански”), като противоканонично и така да се възстанови богослужението и празнуването по светоотеческия църковен календар.

Молим нашето искане да бъде заведено и присъединено към официално внесеното и заведено в Светия Синод с №1093 от 24.06.1997 г., и подписано от повече от 200 свещенослужители от Българската Православна Църква, между които и архиереи и митрополити, и към жалбата, заведена по същия въпрос в деловодството на Светия Синод, под №1014 на 20.11.2009 г.

Въпросът за календара не е въпрос за гражданския календар, а е въпрос за църковния. Затова аргументи за астрономическа точност на новия календар (оспорвани от науката) въобще не следва да се слушат – те са ирелевантни, защото са светски, а въпросът касае не светския (гражданския) календар, а богослужебния ред, определен с Типикона. Някои казват, че нарушаването на църковния Устав (Типикона) не представлява тежък грях, защото в него няма отстъпления от догматите. Но нали и думите на Господ: „Ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17), не се отнасят конкретно до нарушаване на едни или други догматически истини на вярата. Въпреки това, както свидетелствуват тези Божествени слова, който от нас окаже непослушание на Църквата (неколкократно анатемосала новия стил през вековете), той бива отсечен от нея и попада в числото на тежко съгрешилите, защото в случая му се налага най-строгото наказание – отлъчване от Църквата (архиеп. Серафим Соболев „За новия и стария стил”).

Връщането на богослужебния ред по светоотеческия календар ще инжектира силен имунитет в БПЦ-БП срещу настъпващата зараза на икуменическата ерес – най-сериозният враг на Православната Църква, който се опитва да я разяде и намира благодатна почва навсякъде, където усети безпринципност и човекоугодие. Дори само заради отпора срещу тази най-лукава от всички ереси богослужението следва да се върне по реда, използван и осветен от светите отци – нека не извръщаме поглед от тях, търсейки симпатиите на неправославния свят. Спасението идва от подражаването на вярата именно на светите отци, а не от подражанието на неправославния свят – „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр.13:7).

Нека не забравяме, че за светоотеческия календар има и ежегодни Божествени санкции – нетварният огън, който слиза над Божи Гроб само на Велика събота по православния календар; чудният облак, който се спуска над православния храм на върха на планината Тавор всяка година на 19 август (по гражданския календар, когато по църковния календар, т.е. стар стил, е 6 август – Преображение). Само това да беше – достатъчно е, за да замълчи всяка плът пред лицето на Господа (Зах. 2:13).

Освен противоцърковно, въпросното решение от 1967 г. за промяна на църковния календар е и юридически недействително – защото Св. Синод никога по никой Устав на БПЦ не е имал правото да променя богослужебния ред. Правомощията на Св. Синод са изчерпателно изброени в 26 точки в чл.108 от тогава действуващия Устав на БПЦ от 1950 г., а правомощията на намаления състав на Св. Синод са изброени в 35 точки на чл.110. Никой от тези текстове не позволява на Св. Синод да променя каквото и да било в богослужението, а най-малко църковния календар. Същото е положението и по сега действуващия Устав на БПЦ-БП, където правомощията на Св. Синод в пълен и намален състав са изчерпателно и подробно изброени в чл.58 и чл.59 и където също липсва право да се променя богослужебният ред. Следователно с разглежданото решение през 1967 г. Св. Синод е излязъл извън рамките на предоставената му от Устава компетентност, което прави решението нищожно. Този извод намира категорично потвърждение и в чл. 69, ал. 2 от настоящия Устав на БПЦ-БП, където ясно е посочено, че не са задължителни решенията на Св. Синод, които противоречат на каноните на светата Православна Църква, с други думи – нищожни са, не пораждат задължения за никого. Затова единствено задължителен за БПЦ остава светоотеческият юлиански календар. Епископите са пазители на вярата, а не редактори (за редактор се изживява папата).

Почти всички свещеници в България, които правят разлика между правда и неистина, са наясно кой е каноничният богослужебен ред и служат по новия календар единствено поради нежелание за конфронтация с владиката си, но те също очакват адекватното решение на Св. Синод.

Случайно ли Христос ни учи, че „първата и най-голяма заповед” е да обичаме Бога (Мат. 22:38), а любовта към ближния нарича „втора” заповед (Мат. 22:39)? Нали затова ни казва „първом търсете царството на Бога и Неговата правда”, защото любовта към Бога и към Истината (другото име на Св. Дух, Когото Сам Иисус Христос нарича „Дух на Истината” многократно в Евангелието) е преди всичко останало. Нали затова Господ казва „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37). Ако правим компромиси с правдата (каноничния богослужебен ред) и обръщаме полугръб на Истината, т. е. на Св. Дух, спасителна ли е тогава любовта към ближния? Та нали Православието е Православие именно заради стоенето в Истината. Защо тогава да продължаваме да стоим наполовина в католическия календар – така и на католиците не помагаме да се върнат в Православието, защото ги съблазняваме, че истината всъщност е без значение за спасението. Западните ереси горделиво отхвърлят послушанието към Църквата и Правдата и се концентрират върху втората заповед – човеколюбието. „Първата и най-голяма” заповед се оказва по-трудна за изпълнение.

***

Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства,

Горещо ви молим: не обръщайте гръб на жалбите и молбите ни, не ни подминавайте с мълчание. Христос и на езичниците обръщаше внимание и отговаряше (Мат. 15:26-28), а колко повече внимание трябва да се обръща на верните овчици. Не презирайте нас заради светски съображения, не предпочитайте неверните и нововъведенията им пред покорните и послушанието им. Сложете край на разделението на вярващите православни в България – този въпрос е само във вашите ръце и от никой друг не зависи.

Ние всички постоянно много съгрешаваме чрез недостойно служение, чрез непостоянно покаяние, чрез недостиг на Христова любов и падаме в много други грехове. Нека поне да пазим вярата, но не само догматите, а и каноните, което включва и непроменяне на богослужебния ред и реда на годишните пости.

Като целуваме Светейшата Ви десница и архипастирските ви десници, очакваме с упование правдивия Ви отговор и оставаме Ваши верни в Христа духовни чеда:

Подписи: …………………………………

(имена: ……………………………………..)

________________________________

[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 г.

Оригинално заглавие от първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 г. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 г.

Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”

Изображение: Cв. апостол Павел

УЧЕНИЕТО НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА ЗА СВЕТОТО ПРЕДАНИЕ И НЕЙНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ НОВИЯ КАЛЕНДАРЕН СТИЛ[1] – продължение

Публикувано на 03.04.201204.04.2012 от Dragan Bachev

2. ЗА ПАСХАЛИЯТА И ЗА ЦЪРКОВНИЯ КАЛЕНДАР

„Въпросът за установяването на Пасхалията и стила, въз основа на направените от учените изследвания” („Програма”, точка 14), пръв зае вниманието в съвременното реформаторско движение на църковния живот и предизвика смущение в Църквата с противоканоничното преминаване на някои поместни Църкви към новия [календарен] стил и даже [промяна] на Пасхалията. Общозадължителността и неизменността на старата Пасхалия и на стария календар вече се доказа от предидущите свидетелства за задължителността изобщо на Преданието – писаното (каноните) и неписаното (църковната практика). Но освен тях има и отделни, изредени по-долу свидетелства в полза на нашата Пасхалия и нашия календар.

За по-доброто разбиране на долу цитираните свидетелства, ще ги предварим с кратки разсъждения за Пасхалията на църковните писатели.Сведенията за Пасхалията подробно са изложени в сборника от канони от ХV в. „Синтагма” на солунския монах Матей Властар. Без да се спираме подробно върху „Синтагмата”, само ще забележим, че за правилното определение на празнуването на празника на светата Пасха, се изисква спазването на четири условия:

1. Този празник да бъде след пролетното равноденствие;

2. След пълнолунието подир равноденствието;

3. В първия неделен ден след него;

4. Да не съвпада този празник с еврейската пасха, от която зависи неговото определяне.

Канонистът Матей Властар, а по-рано от него св. Йоан Златоуст, посочват духовно-историческото значение на тези условия по отношение на първото мироздание [сътворението на света] и следващото пресъздаване на света с Кръста и Възкресението Христово. По тайното, споменато по-горе, еврейско предание, според свидетелството на еврейските мъдреци Филон [Александрийски] и Йосиф [Флавий], месец Нисан по еврейски, а по римски – Март, е първият месец на творението на света и начало на летоброенето. Равноденствието и пълнолунието, траели през всичките шест дена на създаването на света, са показвали на създадения в шестия ден човек съвършенството на новосъздадения свят. „Но тъй като Господ благоволително е предопределил – обяснява Матей Властар, – да изправи човека след неговото грехопадение, то надлежало е да се извърши неговото възсъздаване по същото време, когато първоначално е бил създаден, тоест, по време на равноденствието. И както след него [равноденствието] светлината трябва да нараства, а тъмата на нечестието да намалява, то не без основание спасителната Пасха се извършва след равноденствието, когато светлината нараства, а мракът на нощта намалява” (Синтагма, с. 352).

Св. Йоан Златоуст с горепосочените условия за правилното празнуване на Пасхата обяснява причината, защо празнуването не се извършва в определен ден, подобно на неподвижните празници: „Това е, защото тайнството не се отнася към един и при това някой случаен ден; но празнуването му се пада тъкмо по това време, което много удовлетворява предварително определени срокове… при това не може да се празнува, ако дори едно от тези времена липсва… У нас силата на тайнството се запазва неприкосновена, защото времето, в което е пострадал Спасителят, не се изпуска от внимание. В историческите свидетелства, запазени от Пилат, се сочи, че Спасителят е пострадал осем дена преди априлските календи, а този ден се пада след равноденствието, както това добре знаят разбиращите, и именно в петък, както се знае от св. Писание. А петък тогава се е падал в 14-я ден на луната; после, Той е пострадал по време на еврейската пасха, а юдейската пасха тогава е била събрала в едно, към времето на Христовото страдание, всички срокове: тя е била предварена от равноденствието, падала се е на 14-я ден на луната и дните тогава са били съответни на нашите петък, събота и неделя… Така, Единородният Син Божий всичките онези времена, в които е паднал сътвореният човек, се е стараел да ги сведе в едно [време] за неговото изправление и да устрои обновлението на природата, за което е било необходимо съединението на времената… Затова и ние спазваме всички определени времена, за да покажем подражание на онзи тайнствен смисъл. А ако нещо от тях [посочените условия] би липсвало, то подражанието би било куцащо” (Т. 8, Слово VІІ за Пасхата, с. 957-958).От това духовно-историческо обяснение на условията за правилното празнуване на Пасхата от църковните писатели се вижда, че в него се обръща внимание на тези условия – на тяхното тайнствено и историческо значение, а не само на точното числово съвпадение на празнуването на Пасхата с празнуваното събитие на страданията и Възкресението Христово и на астрономическата точност на равноденствието, защото това е невъзможно, поради не всякога съответственото движение на светилата, а „това – според забележката на Властар – не вреди на благочестието, а още повече твърде му съдействува; защото от това по-очебийно става разстоянието между празнуването на старозаветната пасха и нашата… защото Отците са смятали за справедливо да се отдръпват от богоборния и непразничен празник на юдеите на по възможност по-голямо разстояние на нашата Пасха от тяхната пасха” („Синтагма”, с. 823). Обаче до Първия Вселенски събор е имало разногласие за празнуването на св. Пасха: едни Църкви, западните, са празнували така, както и ние сега; а другите, източните – малоазиатските – заедно с евреите. „Това разногласие между християните, макар и да не е нарушавало единството на вярата, но е пораждало известно разделение в духа и църковния бит, [а] с времето започнало да поражда съблазни и стигнало до открити спорове. В течение на два века – втори и трети, съборите в Рим, в Галия, в Палестина и в Мала Азия са разисквали този въпрос и се стараели да установят общо правило за всички Църкви, въз основа на несъмненото апостолско Предание; това Предание без съмнение се съдържа в 7 Апостолско правило:

1. Да не се празнува [Пасха] заедно с юдеите;

2.Да не се празнува преди пролетното равноденствие.” (Еп. Иоанн Смоленский, Опыт церковного законоведения, т. І, с. 149.)

А) ЗА ПАСХАЛИЯТА

66. Седмо апостолско правило.

Ако някой – епископ, или презвитер, или дякон, празнува светия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие с юдеите, да бъде низвергнат от свещения сан (Книга на правилата)

67. Първи Вселенски събор.

Богомъдрите Отци на този събор в своето Послание възвестяват на всички: „Съобщаваме ви радостната вест и за съгласието относно времето на празнуването на всесветата Пасха. По вашите молитви и този въпрос е решен така, че всички наши източни братя, които по-рано са празнували Пасхата с юдеите, отсега ще я празнуват съгласно с римляните, с нас и с всички, които от древност я спазват според нашия обичай.” (Деяния Вселенских соборов, изд. 1859 г., с. 189.)

68. Светият равноапостолен цар Константин написал на епископите, които не са могли да пристигнат на І-я Вселенски събор, следното:

„Познал от общественото благосъстояние колко голяма е благодатта на Божествената сила, аз си поставих за цел особено да се грижа, щото блаженият народ на Съборната Църква да пази една вяра, чиста любов и съгласно почитание на Всемогъщия Бог.”… „Тук също имаше разсъждения за деня на светата Пасха, и според общото мнение беше признато за добре тя да се празнува от всички и навсякъде в един ден… защото какво може да бъде по-благолепно и какво по-прилично за нас от това, всички по един устав и определен начин, непогрешително да празнуваме този тържествен ден, в който ние получихме надеждата за възкресение.” … „Към това трябва да се прибави, че при толкова важно дело и при извършването на толкова тържествено богослужение, е твърде неприлично да се проявява несъгласие. Спасителят ни е оставил един ден на нашето избавление… Нека благоразумието на ваша светост да размисли, колко непохвално и непристойно е, щото в едни и същи дни, едни да постят, а другите да правят пиршества, и след свършването на пасхалните дни, онези да празнуват и да се наслаждават на покой, а тези да спазват определените пости.”… „Затова с общото съгласие се постанови да се извършва най-светият празник на Пасхата в един и същи ден.” (Блаж. Феодорит Кирский, История Церкви, Книга І, главы 7, 10 и 11)

69. За Първия Вселенски събор свидетелствува историкът от ІV век Евсевий Памфил: „Всичко, което са определили светите Отци на І Вселенски събор в Никея, както за вярата, така и за празнуването на Пасхата, е установено не по друг начин, а по волята на Самия Бог… Не ни прилича да празнуваме Пасхата заедно с враговете Божии.” (Евсевий, Церковная история, глава 20.)70. Св. Йоан Златоуст свидетелствува следното за Първия Вселенски събор: „Повече от триста Отци, събрани във Витинийската страна, са постановили относно празнуването на християнската Пасха… щото празникът на Пасхата християните да го извършват всички заедно и съгласно. И тъй, могли ли са тези мъже, не изменили на вярата в толкова тежки времена, да лицемерят при определянето на известните дни на поста и Пасхата?… Ако Христос е посред двама или трима, толкова повече Той е бил и се е намирал там, всичко е определил и всичко е постановил, където са били повече от триста.” (Трето слово против юдеите.)

71. Св. Кирил Александрийски свидетелствува за Първия Вселенски събор: „Аз старателно изследвах какво е определил Никейският събор именно за 14-я ден на първия месец на всички години в течение на 19-годишния кръг, за да не се заблуждаваме, празнувайки заедно с юдеите и еретиците-четиринадесетници в 14-я ден на лунния месец, и на всички събори, освен само на Гангърския и Кесарийския, че е било постановено, щото никоя [поместна] Църква и никоя държава да не правят противното на това, което е било утвърдено относно Пасхата на Никейския събор.” (Пасхално окръжно послание.)

72. За Първия Вселенски събор свидетелства канонистът епископ Йоан Смоленски: „Определението на Никейския Вселенски събор е било съобщено на всички [поместни] Църкви и е било прието всеобщо правило за Пасхата; всички предишни разногласия по този въпрос са били примирени.” (Том І, с. 339.)

73. Антиохийски поместен събор, 341 г.

„Всички, дръзващи да нарушават определението на светия и велик събор, събран в Никея, в присъствието на благочестивия и боголюбезен цар Константин, за светия празник на спасителната Пасха, да бъдат отлъчени от общение и да бъдат отхвърлени от Църквата, ако продължават упорито да се противят на доброто определение. Това се отнася за миряните. А ако някой от предстоятелите на Църквата, епископ или презвитер или дякон, след това определение дръзне за развращаване на людете и за смут в църквите да се отделя и да извършва с юдеите Пасхата, такъв светият събор отсега вече го осъжда да бъде чужд на Църквата, понеже е станал не само причина за грях сам на себе си, но и причина за смущението и развращаването на мнозина. И не само такива съборът отстранява от свещенослужение, но и всички, дръзващи да бъдат в общение с тях след низвергването им от свещенството. А низвергнатите се лишават и от външната чест, към която те са принадлежали според светото правило и Божието свещенство.” (Книга на правилата. Първо правило.)74. Тълкувание на това правило от еп. Никодим [Милаш].

„Според изяснението на църковните тълкуватели, това правило има предвид: 1. Вече приетото постановление за светата Пасха от І Вселенски събор; 2. Отнася се за продължаващите от страст към спорове да се опълчват против доброто установление; и 3. Следователно те без съмнение вече са виновни, без нужда от никакъв нов съд…

Като установява с това правило кога християните трябва да празнуват всяка година спомена за Христовото Възкресение, съборът повелява заедно с това да се смятат за отлъчени от Църквата епископите, презвитерите и дяконите, които са се решили да действуват против неговото определение. Няма нужда съд да изтръгва и да съди такива лица, тъй като те вече са осъдени от това съборно правило от мига, в който са нарушили постановлението … За някои тежки престъпления, особено отнасящи се до църковното единство, … такова наказание се налага от само себе си от църковното право. В такива случаи наказанието и изгубването на известни права следват сами по себе си като непосредствено следствие от наказуемото деяние.” (Тълкувание на Книгата на правилата, т. ІІ, с. 50-57.)

75. Матей Властар, канонист от ХІV век.

„Четири ограничения са положени за нашата Пасха, които необходимо се изискват: две от тях узаконява апостолското Предание; а две са от неписаното Предание … Затова, за да се спазват тези еднакво мъдри и прости ограничения и християните по цялата земя да празнуват Пасхата в едно време, без при това да имат никъде нужда от особени астрономически изчисления за това, Отците са съставили канон и са го предали на Църквата, без нарушение на казаните ограничения.” (Синтагма, с. 386.)

76.Съборно постановление в Константинопол [Цариград] при патриарх Йеремия ІІ в 1583 г.

„Тъй като отново църквата на стария Рим, сякаш радвайки се на тщеславието на своите астрономи, непредпазливо е изменила прекрасните постановления за светата Пасха, извършвана от християните по цялата земя и празнувана, както е определено, [и] поради това става причина за съблазни, защото пред нашата мерност застанаха мъже арменци, които питаха за практиката на празнуването, понеже и те са принудени да приемат нововъведенията. Поради това, ние трябваше да кажем какво е постановено за това от светите Отци. Нашата мерност, като обсъди заедно с блаженнейшия Патриарх Александрийски и блаженнейшия Патриарх Йерусалимски и с останалите членове на Синода в Духа Светаго, определя и разяснява решението за това на светите Отци. Който не следва обичаите на Църквата и онова, което са заповядали седемте свети Вселенски събора за светата Пасха и месецослова [календара] и което са ни законоположили добре да спазваме, а желае да следва григорианската пасхалия и месецослов [календар] и с безбожните астрономи противодействува на всички определения на светите събори и иска да ги промени и отслаби – анатема да бъде, да бъде отлъчен от Църквата Христова и от събранието на верните. А вие, православни и благочестиви християни, пребъдвайте в това, в което сте научени, в което сте се родили и възпитали, и когато стане необходимо и кръвта си пролейте, за да запазите отеческата вяра и изповедание. Пазете се и бъдете внимателни към това, щото и нашият Господ Иисус Христос да ви помогне и молитвите на нашата мерност да бъдат с всички вас. Амин.Константинополски патриарх Йеремия ІІ, Александрийски патриарх Силвестър, Йерусалимски патриарх Софроний и всички архиереи на събора, станал на 20 ноември 1583 г.

77. Силвестър, патриарх Александрийски.

„Римското [календарно] стилно нововъведение причини голямо зло. Защото то предизвика вълнение в Църквата, смут сред народите, подигравка над Отците, презрение сред децата и заблуда, близка до юдейството. Римляните казват, че става дума не за вярата, следователно, нововъведението е безопасно. О, жестокосърдни синове човешки! Да предположим, че от това няма вреда, но няма и полза – каква е нуждата тогава от него? Ако не е опасно то да се приеме, то и да се изостави не вреди. А ако то е съпроводено от опасности, тогава трябва да се избягва. Малкото не е малко, според Василий Велики, когато то причинява голяма вреда. А малко нещо ли е да се разбуни Църквата, да се превъзнасяш над Отците и да презираш Божествените повели? Защото Сам Бог заповядва: не престъпвай вечните предели, които положиха твоите Отци.” (Александрийски томос, 1584 г.)

78. Окръжно послание на патриарсите Калиник и Атанасий.

„Патриарсите, Вселенският Калиник и Антиохийският Атанасий, са разяснили, че празнуването на Пасхата едновременно с латинците, отричането от установленията на Православната Църква за постите и прилагането на уставите на Римската църква, е измяна на Православието и отстъпване от светоотеческите завети, което е гибелно за чедата на Православната Църква. Затова всеки истински християнин е длъжен да се придържа твърдо към установленията на Православната Църква и трябва да празнува Пасхата и свързаните с нея празници и църковни времена според практиката на православния Изток, а не на инославния Запад.” (Доклад на професор [И. И.] Соколов, в-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 13, с. 684.)

79. Пидалион.

„Ние празнуваме нашата Пасха след юдейската пасха, така че предобразът да предваря, сиреч яденето на агнето, а после вече да следва образът – смъртта Господня и Възкресението.”

80. Архиепископ Корнилий.

„Поместните Църкви, дръзнали да променят времето на празнуването на Пасхата, нямат оправдание.” (Из лично писмо от заточението му в Сибир.)

81. Архимандрит Симеон.

„Онези, които говорят за остарялостта и неприложимостта в живота на някои канонични правила, трябва да знаят, че правилото за празнуването на Пасхата, без съмнение, не може да бъде причислено към тях. То има дълбок богословски смисъл и аз вярвам, че Православната Църква никога няма да приеме и григорианския календар, чиято научна несъстоятелност отдавна е доказана.” (Из лично писмо.)

82. Професор [вероятно Е. Е.] Голубински от Московската Духовна Академия, [† 1912 г.].

„Първият Вселенски събор е постановил такива предели, според които денят на християнската Пасха винаги се пада след деня на юдейската пасха и не може да съвпада с него. Светата Църква е усвоила високото значение на приетото постановление на І Вселенски събор за празнуването на Пасхата и го е почитала като задължително за всички. Това ясно е изразил проведеният през 341 г. Антиохийски събор. Въобще, Църквата е смятала въпроса за празнуването на Пасхата от всички християни в един ден за въпрос много важен. По такъв начин спазваната в Православната Църква неизменност на пределите за деня на Пасхата е напълно съгласна с духа на църковното постановление на Вселенския събор.”

83. Е. А. Предтеченски, астроном.

„Пасхалните таблици, тоест, нашият Православен календар, са били съставени от най-учената от древните Църкви – Александрийската. Този колективен труд е изпълнен така, че досега остава недостижим. По-късната римска пасхалия в сравнение с Александрийската е до такава степен тромава, нескопосана, груба, че прилича на примитивна дървена щампа в сравнение с художествена картина със същия сюжет.”(Цитат от „Посланието на Пекинския Митрополит Инокентий.)

Б) ЗА ЦЪРКОВНИЯ КАЛЕНДАР

Посоченото достойнство и задължителност на Пасхалния канон се отнася не само за самата Пасхалия, но и за целия църковен календар – стария стил на летоброение, който тясно е свързан с Пасхалията. На Вселенските и поместните събори не е имало специални разсъждения за стила, и църковните канони пряко не го засягат – такива особени въпроси за него тогава не са съществували, както и по-късно. Защото той е бил господствуващ и употребителен по онова време в църковната практика. Но това разбираемо мълчание на каноните за [календарния] стил не значи, че той има маловажно значение в Православната Църква; напротив, той има твърде важно значение не само във връзка с Пасхалията, но и сам по себе си. Пасхалията е била приспособена от св. Отци към тогавашния господствуващ римски календар – юлианския. „Светите Отци – пише Матей Властар – са съставили канон – таблици, който показва на кой ден на месеца по римското изчисление ще се падне пълнолунието в първия месец по еврейския [календар]; при това, в кой именно ден на седмицата, така, щото тръгвайки към първия ден на седмицата и знаейки при това в кое число на месеца ще бъде този ден, са могли да празнуват нашата Пасха” (Синтагма, с. 832); тоест, спазвайки горепосочените четири условия за правилното празнуване, и най-важното от тях – да не се празнува с юдеите (Ап. пр. 7), което при новия латински календар често бива неизбежно. Нашият православен календар и сам по себе си, без отношението към Пасхалията, като изначален по употреба от началото на християнството и църковния обичай, за нас, православните, е задължителен в църковната употреба, както и всички древни общоупотребителни църковни обичаи. Ако, обратното, православният календар не се смята за общозадължителен само поради едното неправилно разсъждение, че за него не е споменато на Вселенските събори, то тогава ще трябва по [силата на] същото разсъждение да се отхвърли и цялото неписано Предание – църковната практика, въпреки горепосоченото църковно учение за нея. Ето защо Православната Църква още от първото появяване на новия григориански стил, в течение на три столетия усилено го е отхвърляла и е утвърждавала православния [календарен стил], което тя прави и досега чрез своите най-добри представители – пастирите и другите ревнители на православната вяра и църковната наука, както ще видим това по-долу.84. Св. Кирил Йерусалимски, † 389 г.

„Утвърдената от Духа Божий света Църква не изисква да променя дните и месеците във всички свои предания. Тя спазва непременно един устав и чин, и преданията на св. Апостоли и св. Отци, и държи това до свършека на света.” (Творения св. Кирилла; сп. „Христианское чтение”, 1908 г.)

85. Св. Йоан Златоуст.

„Дори и да би сбъркала Църквата при определянето на празника на Пасхата, то и в такъв случай не толкова би било похвално точното астрономическо спазване на времената, колкото достойното осъждане на разделението.” (Творения, т. 31 с. 678.)

86. Вселенски патриарх Йеремия ІІ, † 1595 г.

„Остро е порицавал григорианския календар, като произведение на папизма – сила, враждебна на Православния Изток; гледал на този календар, като на характерно нововъведение в цялата система от папски нововъведения в сравнение с традициите на Православния Изток; смятал го е за средство на папистката завоевателна политика по отношение на автокефалните гръцки Църкви.” (Проф. Соколов, в-к „Церковные ведомости”, 1906, № 14.)

87. „Знаменитият Вселенски патриарх Кирил І, заемал Вселенския престол шест пъти, енергично се борил през цялото време на своето патриаршествуване с йезуитите, по чиито интриги той е бил удушен в 1639 г., неведнъж е осъждал григорианския календар, преценявайки го в духа на синодалните определения на патриарх Йеремия ІІ.” (Проф. Соколов, в-к „Церковные ведомости”, № 14.)

88.Вселенският патриарх Кирил V по случай станалите съблазни, предизвикани от папистите относно промяната на нашата Пасхалия и месецослов, е издал в 1756 година, подобно на патриарх Йеремия ІІ, Сигилион – Окръжно послание, в което пише:

„Който не следва неботаинника Павел, който е казал в Посланието си до галатяни (гл. І, ст. 8): „Но ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде”, такъв – бил той йерей или мирянин, да бъде отлъчен от Бога, да бъде проклет и след смъртта си да не се разтлее, но да пребъде във вечни мъки… Да подлежат те на всички проклятия на Патриарсите и Съборите, на вечно отлъчване и на мъките на вечния огън. Амин! Да бъде!”

89.Вселенският патриарх Агатангел [българин родом] през 1827 г. отклонил предложението на руски учени за смяна на календара.

90.Вселенският патриарх Йоаким ІІІ , † 1904 г.

„Съществен признак на Православието, който образува самата основа на цялото му канонично и управително построение, се състои в това, да не се нарушават вековните определения, положени от нашите Отци. Само това може да отблъсне новите стремежи и сили, които изхождат, казано с думите на апостола, от мъдрост земна, душевна и бесовска. Как това, което по време на толкова векове е съществувало чинно и благообразно, да не си е запазило силата и да не е свещено и за в бъдеще?” (В-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 1.)

През 1902 г. Вселенската Патриаршия [при Йоаким ІІІ] се обръща към източните Патриарси и към предстоятелите на всички автокефални Православни Църкви* със специално послание, в което наред с други църковни въпроси, е бил повдигнат и въпросът за реформа на календара, който е в сила в Православната Църква.

В отговор на това обръщение на Вселенската Патриаршия са били изпратени следните Послания от предстоятелите на Църквите на Православния Изток.

91.Йерусалимската Църква отрича необходимостта от въвеждането не само на григорианския календар, вместо юлианския, но и всякакво изменение на юлианското изчисление, като е мотивирала своето отрицание със съображението, че всяка календарна промяна ще служи във вреда на Православието, предвид господствуващата на Изток [в Близкия Изток] инославна пропаганда.

92.Руската Църква, като посочила научното превъзходство на юлианския календар в сравнение с григорианския, според свидетелството на учените, имайки предвид също така и възможността от църковен смут, липсата на назряла [нужда от] църковна реформа и съмнителната състоятелност на предполагаемите календарни поправяния, се изказала за запазване на действуващата календарна система.

93.Гръцката Църква се отказала от съвременната реформа на календара предвид на това, че обикновеният народ съвсем не е подготвен за нея, и че ще започне враждебно да се отнася към всеки нов или поправен календар и ще бъде тласнат към смут, което съвсем не е безвредно за авторитета на Църквата.

94.Сръбската Църква, като отбелязала научната стойност на григорианския и юлианския календари, допуска възможност за календарна реформа при изключителното условие Пасхалията и църковните празници да останат, както преди, в строго съгласие с каноните и с духа на Православната Църква.

95.Румънската Църква смята и ходатайствува, че трябва да остане сегашният календар, тъй като е невъзможно да не бъдат засегнати каноничните постановления, ако почнем да разсъждаваме за каквато и да е промяна или преобразование на юлианския календар, с който Православната Църква е живяла толкова продължително време и не се е чувствувала стеснена… „Преди всичко това, на нас не ни е позволено и с пръст да се докоснем до установените от древност определения, които представляват нашата църковна слава. Бог, Великият Господ на вековете и в това ще прояви Своята воля и което Той определи, това и ще бъде”.

96.Черногорската Църква, като се опасява от църковен смут сред народа, решително се изказва против каквато и да е промяна в действуващия календар. (В-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 13-14.)

97.Най-сетне, Константинополската [Цариградската] Църква, която [именно] е предложила въпроса за календарната реформа пред съда на Църквите, категорично се изказала против каквато и да е промяна в действуващия календар („Церковные ведомости”, 1906 г., № 13-14.).

98.Всеруски [църковен] събор 1917-1918 г.

Светият събор, съзнавайки пагубността от всякакво сближение с григорианския стил и като дава предимство на юлианския календар, решително отхвърля новия стил и постановява [Църквата] да се придържа към стария стил за църковно изчисление.През 1923 г. Руската Православна Църква отново потвърждава решението на своя събор от 1917-1918 г. и отново отказва да приеме новия стил, въпреки властната принуда на пленилата я богоборческа болшевишка власт, твърдо спазвайки свещеното църковно Предание и своя православен календар.

99.Съборни постановления на Руските Задгранични Архиереи.

Четири събора на православните Архипастири на Задграничната Руска Църква, проведени в 1923, 1924, 1926 и 1931 г., постановяват да се отхвърли новият стил, тъй като през 1583 и 1756 г. от източните Патриарси са наложени клетви върху новия стил, които са върху него и досега, защото те от никакъв събор не са отменени и премахнати. (В-к „Церковные ведомости” от тези години.)

100. Антиохийският Патриарх Григорий ІV пише за въвежданите в някои Църкви нововъведения:

„Смятаме за свещен дълг да заявим като потвърждение на нашия предишен отзив за така наречената „жива църква” и за обновленците, че за единствено истинска Православна Църква в Русия ние признаваме онази, която се възглавяваше от блаженопочиналия патриарх Тихон и която винаги се е отличавала с най-искрена преданост и вярност към светата Православна вяра, а всички отстъпници от [общо]известните основни начала на св. Православна Църква и вяра ние не само не признаваме и няма да имаме с тях никакво общение, като действуващи с бесовския дух на покварения свят, но и предаваме на анатема тяхното сатанинско сборище, а също и тяхното безбожно учение и незаконни деяния и решения, насочени против св. Православна вяра. Това наше заявление ние официално и велегласно изразяваме на всеослушание, за утвърждаване и укрепване на истинските и верните чеда на св. Православна Църква.

22 септември 1925 г.

101. Йерусалимският патриарх Дамян, † 1932 г. [Родом българин.]

„Ако някой поради своя неопитност или по заблуда се е отклонил от древната отеческа вяра, утвърдена от св. апостоли и от Вселенските събори, то всеки и без никакво съмнение нека се върне в правия и спасителен път и Господ ще излее Своята милост над всички, съзнаващи своите грешки, защото Той е дошъл на земята да подири и да спаси погиващите и отклонилите се от правия път.” (Послание до руския народ, 1925 г.)

102. [Св.] Руски патриарх Тихон, † 1925 г.

„Божествената красота на нашето истински назидателно по своето съдържание и благодатно действено църковно богослужение, така, както то е създадено от вековната апостолска вярност, молитвено горене, подвижнически труд и светоотеческа мъдрост и е утвърдено от Църквата в чинопоследованията, правилата и устава, трябва да се запази в св. Руска Православна Църква неприкосновено, като нейно най-голямо и най-свещено достояние.” (Послание от 4/17 ноември 1921 г., № 1575.)

103. [Прот.] С. В. Булгаков, Настольная книга священнослужителя.

„Твърде важна причина за неразположението на православните към новия календар е бил също така стремежът на католиците да [им] натрапят заедно с новия календар папизма и неговото досадно предлагане, преминаващо понякога направо в потискане и преследване… Пропагандата на новия календар е причинила на южноруския народ много скърби, много страдания, оскърбявала е най-добрите чувства, внасяла е раздор и озлобление в семействата …

Историята на целия живот на руския народ през последните 300 години ни задължава да се отнасяме напълно отрицателно към григорианския календар като към средство на полско-йезуитската интрига, извор на духовно и материално потисничество.

104. Наистина, според откровената мисъл на католическия патер Тондини, изказана от него през 1905 г., същността на нещата по въпроса за календара се състои не в нещо друго, а в приемането или неприемането на върховенството на папството в Христовата Църква. „И тъй като – добавя Тондини – Православните Църкви не признават това върховенство, то те не искат да приемат и предлаганата реформа на календара”.

В устата на патер Тондини това признание има голямо значение, което ясно показва съкровените мотиви, насочени към постигането на реформата на юлианския календар. (В-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 36.)

105. Санкт-Петербургски Митрополит Антоний (Вадковски), † 1912 г.

„Юлианският календар в приложението му към църковната практика, при всички случаи е сигурна котва, която удържа православните от окончателното им поглъщане от инославния свят, и е като знак, под който чедата на Православието се събират заедно. Позволението на едно от православните че да да се отдели от нас в църковната практика и да е в съгласие с инославните, при цялата привидна полза и безразлично спрямо догмата, може да има в бъдеще нежелателни и дори пагубни последствия за благосъстоянието на Вселенската [съборната] Църква и може да послужи като оръжие в ръцете на нейните врагове, които под предлог уж в интерес на православните народи отдавна се опълчват срещу вселенското единство.”

106. Киевски Митрополит Антоний (Храповицки), † 1936 г.

„Паството във Финландия, Полша, Румъния, Елада и в съвременна Турция изгуби мира, като сякаш се раздели на паднали (принуждаващи да се приема новия стил) и на изповедници. Последните ще получат венеца на нетлението, а първите да се вразумят своевременно със своите неразумни архипастири и пастири.

Истински вярващите са малцинство, както във времената на иконоборците и монотелитите.” (Скръбно послание, 1925 г.)**

107. Пекински митрополит Инокентий, † 1931 г.

„Не бива да се смущаваме, че верните на заветите на светата Църква са останали малко. Да не се смущава сърцето ви и да не се устрашава! Истинските почитатели на Господа през всички времена не са били много. Дори Самият Господ са Го оставили Неговите истински ученици; и Сам Той е предсказал, че в последните времена любовта ще оскъднее [Мат. 24:12] и човеците ще враждуват не само едни срещу други, но и против Самия Бог. Истината никога не е имала многобройни последователи, и те винаги са били и ще бъдат гонени. Не слава и не богатство ги очаква в тукашния свят, а кръстен път. Само по този път те могат да достигнат до Царството Божие. За това ни поучава и самата природа: трябва да се разровят цели планини, за да се намери само един елмаз.Който вярва в Бога, той няма от какво да се бои от синовете на този свят. Ако Христос е с нас, то кой ще е против нас? [Ср. Рим. 8:31]. С Него ни е дадено да победим света [1 Иоан. 5:4 ]. (От лично писмо.)

108. Пак той.

„Ние със спокойна съвест можем да се придържаме към нашия православен календар и Пасхалията; като ги спазваме, ние никога няма да празнуваме Пасхата преди юдеите или заедно с тях и няма да имаме вина за нарушаването на свещените канони. Твърдо да помним кое ни кара да се придържаме към православния календар, а именно, същите причини, които са подбудили св. Апостоли и Отците на Антиохийския събор да изработят постановление за празнуването на Пасхата, защото, ако приемем да следваме григорианския календар, то ще бъдем принудени често да празнуваме нашата Пасха преди юдейската пасха, а понякога и в един ден с юдеите и тяхното порождение – масоните, от което да ни пази Господ! Да не помисли някой, че ние се препираме за времена, месеци и дни и търпим лишения и гонения заради пълнолуния и равноденствия. Ние държим за светата Църква и я защитаваме от адовите сили, които въстават против нея…” (Открито писмо, 1929 г.)

109.Инокентий, епископ Ладожки, заедно с преосвещените епископи Венедикт, Николай и Григорий.

„Преминаването към новия стил и особено празнуването на Пасхата по новата западна, римокатолическа по своя произход пасхалия, без определение за това на Вселенски събор, е, разбира се, крайно безчиние, което в дадения случай, по самото извършено дело, решително извежда от общение и от единство с цялата Христова Църква дръзналите да сторят това… Поради това новостилците се отделят от Православната Църква, предпочитат да се съединяват с католици и лутерани, и новостилците могат да се смятат от нас за еретици. Каноните за Пасхата имат безспорно велико вселенско значение.” (Въвеждането на новия стил във Финландия, с. 278.)

110. Архиепископ Владимир.

„Да се въвежда новият стил в църковния живот принудително, особено с налагане на наказания и запрещения, е безмислено и незаконно. Главатарите на такива Църкви са превишили властта си и на тяхното поведение трябва да се гледа като на отделяне от съборната Православна Църква.” (От лично писмо.)

111. В-к „Церковные ведомости”, 1905 г., № 36.

„Въпросът за църковния календар е именно въпрос от църковно-религиозно значение и дори се отнася към най-важните основни въпроси, по повод на които има разделение между църквите.”

112. [Прот.] С. В. Булгаков, Настольная книга священнослужителя.

„Приетото у нас юлианско летоброене е тясно свързано с църковните обреди. Като се ръководят от юлианското летоброене, православните, съгласно определението на Никейския събор, никога не празнуват Пасхата нито заедно с евреите, нито по-рано от тях, но винаги по-късно, както изисква това и седмото Апостолско правило.”

113. Маврокордато, гръцки писател от ХІХ в.

„Първият Вселенски събор се е занимавал с календара по повод на времето за празнуването на Пасхата… Съборът е постановил, щото Пасхата навсякъде да се извършва в определеното от него време… На това постановление тогава се е покорил целият християнски свят; такъв е бил авторитетът на Вселенския събор… Ще се осмели ли която и да е Църква да промени юлианския календар и с това да противоречи на предписанията на Първия Вселенски събор, тържествено постановил за целия православен народ да празнува Пасхата в един и същи ден? Нямаме ли, в такъв случай, право, с авторитета на Първия Вселенски събор, да кажем на ония, които ще се осмелят да приемат григорианския календар, че те образуват отделно сборище?” (Сп. „Христианское чтение”, 1857 г., ч. І; Календарь, с. 222-223.)

114. Глас от Света Гора Атонска.

„Третото слово на св. Йоан Златоуст, което сочи важното и неотменно значение на постановлението на св. Отци от Първия Вселенски събор за Пасхата, свързано със стария [календарен] стил, еднакво осъжда както древните нарушители на това постановление, така и съвременните новостилици, защото според древното истинско изяснение на това постановление в запазеното послание на св. равноапостолен цар Константин, ясно се казва: „отхвърляйки техните, на евреите, обичаи, много по-добре ще бъде и в бъдещите векове да се продължава онзи истински ред, който сме спазвали от самото време на Христовите страдания и до сега”.

Този ясен израз „и в бъдещите векове” не изисква новостилнически претълкувания. Източно-Православната Църква се е придържала изначално към разбирането на това и е изразила това ясно, веднага след въвеждането на григорианския календар, на Константинополския [Цариградския] събор в 1583 г., като е казала: „Тя, Пасхата, е установена от светите Отци, правилно свързана със стария стил и вечно ще пребъде безпогрешно, а новото римско изчисление съдържа в себе си хаос и очевидно недоразумение.”

115. Професор доктор по църковна история В. В. Болотов [† 1900 г.].

„Лично аз намирам отмяната на юлианския календар за съвсем нежелателна. Аз, както преди, си оставам решителен почитател на юлианския календар. Неговата изключителна простота съдържа неговото научно предимство пред всякакви поправени календари. Мисля, че културната мисия на Русия по този въпрос се състои в това, тя още няколко столетия да удържа в живота юлианския календар и с това да облекчи за западните народи връщането от никому ненужната григорианска реформа към ненакърнения стар стил.” (31-ви дневник на заседанията на Комисията за реформата на календара към Руското астрономическо дружество в 1899 г.)

116. Професор д-р по богословие А. А. Бронзов [† 1919 г.].

„Под никакъв предлог не бива да се празнува Пасхата по новата пасхалия, тоест една седмица или още по-рано от Православната. Това не е шега работа! Пък и как може да се допусне, че някой, който и да е, въпреки строгото църковно постановление, би дръзнал да празнува Пасхата по новому? За такова деяние такива задължително биха били отлъчени от Православната Църква.” (Лично изказване.)

117. Професор [вероятно Д. А.] Лебедев [† 1923 г.].

„На Всеруския [църковен] събор през 1917-1918 г., по съображения научно-астрономически, църковно-канонични и технически, проф. Лебедев категорично е обосновал пагубността на всякакво сближаване с григорианския стил, отдавайки преимущество във всяко отношение на юлианския, и съборът е решил старият стил да остане.” (Английская и Восточная ассоциация за 1914-1921 гг., с. 72.)

118. Професор [вероятно И. И.] Соколов.

„Господствуващият глас на Православния Изток, гръцки и славянски, се издига не само против григорианския календар, като порождение на враждебния [на Православието] католически Запад, но и изобщо против неутралния или поправения календар, тъй като реформата крайно неблагоприятно ще се отрази на църковния живот на православните народи.” (В-к. „Церковные ведомости”, 1906 г., № 13-14.)

119. Деяния на VІІ Вселенски събор.

„Който след установената истина издирва още нещо, той търси лъжата.”

120. Заключителен Светогорски глас от Атон.

„Ние живеем в изключително време: истински вярващите са малцинство, както по времето на иконоборците и монотелитите; в същото време новостилното нововъведение се прокарва в живота на православните с прибързаност и насилие.

Обаче не по сегашното ненормално църковно състояние трябва да се отсъжда кой е прав, кой е в Църквата и кой е извън нея; а самото сегашно църковно състояние, смутено от новостилническото нововъведение, трябва да се разглежда в светлината на Божествените закони, запазени у нас, православните, според светото Писание в светото Предание – писано в съборните правила, и неписано в църковната практика, имащи еднаква сила и двете (св. Василий Велики, пр. 91). Ние трябва сега да определяме съборната истина вече не в общоцърковното съзнание, а в общоцърковното предание, което е съгласно с древната Църква, когато относно болния съвременен въпрос за църковния календар не е имало никакво разделение, а обратното, пълно единомислие между всички, утвърдено на нееднократните поместни събори и областни [диоцезни] синоди. Ръководейки се преди всичко от този принцип, преп. Максим Изповедник е отхвърлил монотелитската ерес като нововъведение и решително е отказал да се причасти заедно с патриарха – монотелит, пък ако ще би и цялата вселена да се причасти с него (Чети-минеи [Жития на светиите], 21 януари). Така и мнозина изповедници и мъченици, пострадали за св. икони, веднага след обявяването на иконоборството са се опълчили против него, без да чакат събор. Светото Предание е прост, ясен и достъпен и за обикновените вярващи критерий на съборната църковна истина, по думите на св. свещеномъченик Киприан Картагенски: „На благочестивите и прости души им е лесно да избегнат заблудите и да намерят истината, защото, щом се обърнат към източника на Божественото Предание, заблуждението ще изчезне.” Или по думите на св. Йоан Златоуст: „Има Предание – не търси нищо повече.” На светото Предание, както и на светото Писание, трябва да се вярва и то да се тълкува пак според Преданието – по разума на предшествуващата на нас Църква, а не според своето заключение и според сегашното ненормално църковно състояние.По Преданието ние трябва да определяме, кой сега е истински син на Църквата и кой е разколник. В този смисъл преп. Максим Изповедник е казал: „Христос нарече правото и спасителното изповедание на вярата съборна Църква”.

Спазването на светото Предание, казва патриарх Йоаким ІІІ, е признак за Православие – и това е преди всичко най-сигурен критерий при разглеждането на сегашните смутни църковни дела и при определението кой е православен и кой – разколник.

Отците на събора, свикан от патриарх Йеремия, са смятали стария календар, заедно с Пасхалията, не само основан върху църковния обичай, но и „узаконен” от седемте Вселенски събори, а приелите новия календар – за противници на определението на всички събори и затова попадащи под клетвите на съборите; с други думи, отците на събора смятат и календарния въпрос за въпрос каноничен.

Отците на събора са били прави, когато за своето решение са се позовавали на всички Вселенски събори; както са били прави защитниците на иконопочитанието, изповядали на Седмия Вселенски събор, че те „следват богогласното учение на св. Отци и Преданието на съборната Църква; и на възражението на иконоборците – че Вселенските събори нищо не са узаконявали за иконите, са отговаряли, че Вселенските събори в по-голямата си част са били провеждани в храмове, украсени със свети икони, [което] със своето безмълвно спазване на обичая от най-стари времена, не по-малко от някакво правило, е узаконявало иконопочитанието. В този смисъл и съборът при патриарх Йеремия за потвърждение на каноничната задължителност на своето решение за църковния календар се е позовал, подобно на Отците на Седмия Вселенски събор, на обичая – църковната практика, известна и спазвана от всички Вселенски събори, като на „учение на св. Отци и Предание на съборната Църква”. Затова, по същия начин, макар и преди Седмия Вселенски събор, който е узаконил иконопочитанието и е проклел иконоборството, клетвите против иконоборците са тегнели върху им като на презрители на църковния обичай – неписаното църковно Предание относно светите икони; така същата клетва тегне и върху презрителите на другия [църковен] обичай – същото неписано Предание за църковния календар; и съборът при патриарх Йеремия справедливо е потвърдил клетвата против старите и новите новостилци, и без това тегнеща върху им по силата на неписаното Предание, известно и спазвано от всички Вселенски събори. При това 300-годишната давност на събора при патриарх Йеремия не само не намалява силата на клетвата, а напротив – усилва я, както и всичко, осветено от църковната древност (св. Василий Велики, пр. 91).

Не само съборът при патриарх Йеремия, но и следващите след него Вселенски Патриарси и другите предстоятели на Църквите с техните синоди са смятали въпроса за църковния календар за въпрос каноничен. В течение на следващите три века цяла поредица от Вселенски Патриарси решително са се изказали против григорианския календар, преценявайки го в духа на съборното постановление при патриарх Йеремия и увещавайки православните да го избягват като измяна на Православието и остъпване от светоотеческите завети.

Подобно на Сигилиона на патриарх Йеремия, с още по-голямо запрещение в 1756 г. е бил издаден друг Сигилион – Окръжното послание на Константинополския [Цариградския] Патриарх Кирил V, с което новаторите се отлъчват от Бога със страшни вечни проклятия на всички Патриарси и събори. В друго подобно „Окръжно послание на едната съборна и апостолска Църква” до всички православни християни патриарсите Антим, Йеротей, Методий и Кирил свидетелствуват: „У нас нито Патриарсите, нито съборите никога не са могли да въведат каквото и да е нещо ново… И тъй, всички новатори… доброволно „са се облекли в проклятие като с дреха” (Пс. 108:18)”.

Съответно с действията на Вселенските Патриарси по отношение на новия стил и Патриарсите на Палестина [Йерусалимският], Сирия [Антиохийският], Египет [Александрийският] и Архиепископите на Кипър, опазвайки паството си чрез послания и грамоти, са му разяснявали истинското значение на григорианския календар, като са подчертавали, подобно и на съборното постановление при патриарх Йеремия, неговата връзка с цяла поредица новаторски измислици на папството.В новите, неотдавнашни времена, в 1902-1904 г., предстоятелите на всички Православни автокефални Църкви официално са се изказали по въпроса за реформата на църковния календар; [крайният] резултат от преценката е бил отрицателен за календарната реформа, по съображения вероизповедни и от опасение за църковен смут.

Също и Руската Православна Църква на великия [църковен] събор през 1917-1918 г., от църковно-канонични съображения, решила да запази стария стил.

В 1923 г. тя отново потвърдила решенията на великия събор за календара и отказала да приеме в църковната практика григорианския календар, въпреки принудата на болшевишката богоборческа власт.

Най-сетне, четирите събора на православните задгранични Архиереи [на Руската Задгранична Православна Църква, със седалище в гр. Сремски Карловци в Сърбо-Хърватия], единодушно и съгласно отхвърлят новия стил, като го смятат за недопустим по никакъв начин, въз основа на каноните и църковната практика и защото върху него са наложени клетви на всички източни Патриарси.

Такава е каноничната съборна истина за църковния календар.

След всичко това – ще кажем с думите на блаж. Августин за пелагианската ерес, – „нима трябва да се свиква събор, за да се изобличи толкова явна пагубност? Като че ли никаква ерес никога не е била осъдена без свикване на събор, когато, напротив, известни са твърде малко ереси, за изобличаването на които това е било необходимо, докато много и при това голям брой, там, където са се появявали, са и били подлагани на справедливо изобличение и вече оттам се е разпращало известието за това на всички останали Църкви за предпазване”. Казаното от блажения отец за пелагианската ерес, осъдена само на поместния Картагенски събор и тъкмо поради това и отхвърлена от цялата Православна Църква, е приложимо и към новия [календарен] стил, осъден не на един, а на много събори – синоди, [осъждане] не отхвърлено, а прието от всички Православни Църкви, след надлежното предварително съобщение за това.

Древната общоцърковна практика относно календара е равносилна на каноните. И съвременната [календарна] латинска ерес не е била осъдена на нито един Вселенски събор, като появила се след тях, освен на поместните Константинополски [Цариградски] събори; обаче по силата на установената всеобща църковна практика, всички православни се отнасят към латинците като към еретици***; по същия начин, по силата на тази църковна практика, ние трябва да се отнасяме към нашите новостилци като към разколници.

В заключение ще направим равносметка на всички подобни разсъждения за летоброенето и ще изведем от това последователен извод.

1.Въпросът за църковния календар е въпрос вероизповеден, каноничен.

2.Старият юлиански (по произход), църковен (по употреба) календар е канонично задължителен, особено във връзка с Пасхалията и богослужебния устав.

3.А новият григориански [календар] като противоположен, водещ по силата на своя принцип към нарушение на Пасхалията и богослужебния устав, и [поради това] наложително е канонично забранен, както по силата на общоканоничните правила за спазването на неписаното църковно Предание и църковната практика и със заплахата за клетва за нарушаването им (Деяние на VІ Вселенски събор); така и в частност, по силата на съборното за това постановление, прието с общоцърковно съзнание при патриарх Йеремия [и] многократно изказвано на съборите (синодите) и от отделни ревнители на Православието.

Логичният извод от тази равносметка е:

4.Новостилците със своето самоволно и безчинно нововъведение, което нарушава, както е доказано, писаното и неписано Предание, доброволно „са се облекли в клетва, като в дреха” (Пс. 108:18), според израза на Окръжното послание от 1848 г., подписано от четирима Патриарси и от много членове на синода.

5.С такива [новостилци-разколници] е укорително църковното общение, по силата на църковните правила, които забраняват молитвено общение с отлъчени, под заплахата за еднакво с тях наказание (Ап. пр. 10; Антиох. съб., пр. 2; Лаодик. съб., пр. 33 и др. под.). А отделянето от тях е похвално, дори и преди всякакъв съд срещу тях (Антиох. съб., пр. 1; Двукр. съб., пр. 15).

Като се ръководят от тези убеждения и се стараят да бъдат верни на Преданието, истински вярващите по милост Божия, не се смущават по съвест от [това,] каквото биха говорили преждевременно за тях неединомислените с тях.

Имайки подкрепата на това свидетелство на св. Отци на Църквата, невидимо тържествуваща, те в същото време не са лишени от ободрителния глас на Църквата, видимо войнстваща, на съвременните пастири – ревнители на [свето]отеческата Църква, с надеждата, че рано или късно гласът на църковната правда ще възтържествува. Амин.

121. Инокентий, епископ Ладожки.

„Поведението на старостилците, не пожелали да скъсат с цялата Църква Христова, заслужава пълно одобрение.

Мисля, че натискът, който сега се прилага върху тях от страна на новостилците, всъщност е гонение заради вярата.”

В заключение ще приведем изцяло утешителните и ободрителните за истински вярващите думи от писмото на друг пастир, ревнител на Православието, което привеждахме по-горе според необходимостта, само в отделни части:

122. Архиепископ Инокентий Пекински.

Открито писмо до всички верни чеда на Христовата Църква, които се придържат към Православния календар и Преданието на Светата Съборна Църква, от 1920 г.

ЗА КАЛЕНДАРНАТА РЕФОРМА:

ОТКРИТО ПИСМО НА АРХИЕПИСКОП ИНОКЕНТИЙ ПЕКИНСКИ

Инокентий, архиепископ Пекински

ОТКРИТО ПИСМО

До всички верни чеда на Христовата Църква, пазещи Православния календар и Преданието на Светата Съборна Църква

Ние получихме скръбни известия за това, колко жестоки гонения претърпяват твърдо придържащите се към преданията на Светата Православна Църква от лъжебратята, които дръзват под защитата на гражданската власт, да потъпкват Божествените закони и да се надсмиват над тях.Изтъквайки се за мъдреци и просветители, тези вълци в овчи кожи са дръзнали, като потъпкват страха Божий, да се наемат да поправят законите на Църквата Христова, ослепени от димната надменност на този свят, като се почитат повече от Апостолите и светите Отци на Църквата, чрез устата на които е проповядвал Самият Господ.

Но оглупи Бог цялата им мъдрост. Те даже не знаят какво говорят и не разбират това, което искат да поправят. И са се заели да реформират календара, без да знаят какво вършат!

Те твърдят, че нашият Православен календар много е отстъпил от астрономическата истина, та затова отдавна било време да се премине към григорианския календар, признат от учените за правилен и приет от целия богоотстъпнически свят.

Трудно е да се каже дали те лъжат, като се стараят да въведат в заблуда всички малки [слаби] във вярата, или пък в неведение повтарят чуждата лъжа. Но за разбиращия е ясно, че в нито едно от техните твърдения няма и следа от истина.

Те казват, че православният календар е изостанал с 13 дни от истинския календар, понеже равноденствието се пада на 8 март, докато светите отци на Първия Вселенски Събор били постановили завинаги да го смятаме на 21 март, което уж било вече изправено чрез григорианския календар.

Обаче, това те не могат да докажат! Оригиналът с постановленията на I Вселенски събор не се е запазил и в нашата Книга с правилата няма никакво постановление на I Вселенски събор за равноденствието; не са се запазили също и другите документи, на които така обичат да се позовават новостилците. А повечето доказателства за това, че Светият I Вселенски събор е решил да се смята за ден на равноденствието 21 март, са били измислени и подправени от католиците не по-рано от XVI в., за да сложат канонически фундамент под ненужната и вредна реформа на календара през 1582 г. Така че твърденията на новостилците, че нашият православен календар нарушава решенията на I Вселенски събор, не се основават на нищо!

Не по-основателно е и твърдението им, че григорианският календар е правилен. Астрономите отдавна са доказали, че е невъзможно въобще да се състави съвършено правилен календар. А при това григорианският календар е и така неудобен, че учените от цял свят вече повдигат въпроса за смяната му. Много от тях признаха нашия православен календар за толкова прост и удобен, че се изказаха за връщане към него: Нюкомб, Болотов**** и др. Не са основателни и твърденията на новостилците, че въвеждането на григорианския календар е било предизвикано от необходимостта да се поправи юлианският. Целта на въвеждането му е произлизала само от желанието на йезуитите, придобили в края на XVI в. огромно влияние в католическата църква, окончателно да скъсат с Православния Изток, така че даже празниците да се празнуват в различно време.

Подобно на тези, главните, и другите второстепенни доводи, привеждани от новостилците в защита на григорианския календар, също са неоснователни и бездоказателствени. Но не в това е тяхната основна грешка, а в това, че те смятат нашия Православен календар и Пасхалия за слънчеви, а не за лунни.

Те или не знаят, или умишлено скриват, че в основата на нашия Православен календар е положен лунният. Ние, православните, празнуваме Пасхата съвсем не по указанията на григорианския и юлианския календар, а по библейския календар, по който празнува Пасха старозаветният Израил, следвайки Божиите заповеди, дадени чрез Моисей.

Новозаветната Църква – Православната, помнейки думите на Спасителя: „Докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко се не сбъдне” (Мат. 5:18), – свято пази древния обичай да празнува Пасхата по лунния календар.

Как е живял на земята нашият Спасител Иисус Христос? Той е живял също по лунния древно-библейски календар. Заедно със старозаветния Израил, Той отишъл в пълнолунието на месец нисан, първия месец на еврейската година, в Йерусалим на празник Пасха. Тогава е бил и предаден, съден, разпънат и възкръснал.

През годината на кръстната смърт на Спасителя юдейската пасха се падала в петък и събота. В петък, 14 нисан, в който, както и сега по църковните изчисления, пасха е започвала вечерта в четвъртък, Господ е бил разпънат; в събота – 15 нисан, Той прекарал в покоя на гробната пещера, а рано сутринта в първия ден на седмицата – неделя, 16 нисан – възкръснал. По такъв начин събитията смърт и възкресение на Спасителя неразкъсваемо са свързани с юдейската пасха и са длъжни да вървят след нея. Именно затова още от първия век на християнството е станало обичай да се празнува светата кръстна Пасха, тоест великите четвъртък, петък и събота, след юдейската пасха. А след изминаване на кръстната Пасха се празнувала светлата Пасха, както това и досега пази Светата Църква.

За да увековечат този порядък и завинаги да запазят тази връзка, светите апостоли постановили да празнуват светата Пасха след юдейската пасха, след пролетното равноденствие. Тъй като равноденствие има през септември и март, и от най-древни времена новата година е започвала или от септември, или от март, то Пасха, празнувана след равноденствие, никога не е можела да попадне в края на годината, а винаги в началото. От това правило св. Църква не е отстъпвала никога. Ако е имало спорове, те са били само за това, може ли кръстната Пасха да се празнува едновременно с юдейската пасха. Вследствие на тези спорове било обявено решението на Антиохийския събор, първо правило, за времето на празнуване на Пасхата и с това постановление е била потвърдена неизменността на Апостолските правила. Затова, през четвърти век е била съставена Православната Пасхалия. Съставила я е най-учената Църква на древността – Александрийската, пред която католическите реформатори от XVI в. са били не повече от дръзки невежи, изопачили нейния най-съвършен труд.

Целта на съставянето на Пасхалията е била в това, Пасхата да се празнува навсякъде по едно и също време и при това винаги строго да се спазва Апостолското правило: да не се празнува Пасхата по-рано от юдейската пасха или едновременно с нея.

Прекрасно е било известно на най-учените съставители на Пасхалията, че юлианският календар, който те са съгласували с лунния еврейски, не е точен, но също са знаели, че не е точен и лунният календар и че грешката на юлианския календар толкова точно поправя грешката на лунния календар, че, според свидетелството на астронома Е. А. Предтеченски*****, грешката на нашата Пасхалия – таблица на лунното течение – не превишава три часа за 1900 години.

С това се обяснява и този поразителен факт, че нашата Пасхалия, съставена в четвърти век и оттогава нито веднъж не поправяна, и досега безпогрешно показва фазите на луната и времето за празнуване на юдейската пасха. Затова всеки опит да се „поправи” или да се замени нашата Пасхалия трябва да се разглежда като опит за изземане от църковната съкровищница на една от най-великите ценности, с която тя справедливо може да се похвали даже пред учените от нашето време.

Но и без Пасхалия, и без специални изчисления всеки православен лесно може да определи деня за празнуване на Пасхата: нека следи направлението на сенките при изгрева на слънцето и ще забележи, че през този ден сенките започват да падат право на запад. Този ден ще бъде денят на равноденствието. След това той ще трябва да обърне внимание на луната и ще забележи през този ден, когато луната изгрее на изток едновременно със залеза на слънцето, че ще залезе едновременно с изгрева му. В този ден, когато пълната луна ще свети цяла нощ, ще е денят на пълнолунието, денят на юдейската пасха. В следващия ден след пълнолунието, четвъртък, започва кръстната християнска Пасха, и в неделя ще бъде светлата Пасха. При това е нужно да се помни само едно, че пълнолунието се смята за пасхално само тогава, когато то се случва не по-рано от десет дни след равноденствието, тоест не по-рано от 18 март. Най-ранната Пасха ще бъде тогава, когато пълнолунието се пада на 18 март в сряда, 19 март ще бъде велики четвъртък, а 22 – светлата Пасха. Ако пък пълнолунието се пада с дни по-рано от 18 март, то Пасха се пренася за месец април. Тогава за пасхално пълнолуние ще се смята пълнолунието на 18 април и този ще е денят на юдейската пасха. Ако този ден се пада в неделя, то кръстната Пасха започва в четвъртък, 22 април, а светлата Пасха ще бъде на 25 април – най-късната Пасха. Така всеки без календар и без Пасхалия винаги може точно да определи деня за празнуването на нашата Православна Пасха.

И така, ние със спокойна съвест можем да държим Православния календар и Пасхалия. Следвайки ги, ние никога няма да празнуваме Пасхата по-рано от юдеите или заедно с тях и няма да сме виновни за нарушаване на светите канони.

Твърдо да помним, какво ни заставя да държим Православния календар – именно същите причини, които са подбудили светите Апостоли и Отците на Антиохийския събор да издадат постановление за празнуването на Пасхата, защото ако ние следваме григорианския календар, то често ще се случва да празнуваме нашата Пасха преди юдейската пасха, понякога и в един ден с юдеите и с тяхното порождение – масоните, от което да ни пази Господ.

Не само това. С преминаването към новия стил, целият ред на църковния живот ще бъде нарушен. Така например, през тази 1929 г. съвсем би изчезнал Петровият пост. По нов стил 29 юни се пада в събота преди неделя на Всички светии. По същия начин и други Петрови пости през годините ще се съкратят.

Твърде приятно е това за лъжебратята, така че защо те заедно с католическия календар да не въведат и католическите пости, и през св. Четиридесетница да не се угощават със сирене и яйца******?

Ние не пречим на новостилците да въвеждат за себе си новия стил. Нека те правят каквото искат: нека да отменят пости, да празнуват Пасхата с юдеите, нека нарушават Божествените канони. Бог да ги съди!

Но защо те се стараят и нас да направят съучастници на тяхното беззаконие и с жестоки гонения ни принуждават да се отречем от предадените ни от Отците обичаи, които не противоречат на Свещеното Писание, нито на Преданието? Цялата Църква е живяла до злополучната 1582 г. по юлианския календар и на никого това не е пречело, но защо изведнъж сега започна да пречи? Нещо повече, в основата на нашия Православен календар лежи съвсем не юлианския и даже не лунния календар, а седмичното броене на времето, което ясно се вижда от нашите богослужения, където броенето е по недели. От самото Сътворение на света ние свършваме своите дела в шестия ден, а седмият е посветен на Бога. Сега и много цивилизовани страни вече са оставили месечното броене на времето и всички сметки правят седмично.

Нямайки никакви доводи в полза на реформата, новостилците с насилие искат да ни заставят да повярваме на техните празномислени доводи в защита на новия стил. Те ни притесняват затова, че юлианският календар не е така научно точен*******, както бил, според тях, григорианският. Но трябва да им е известено, че именно на Православните подобава да се ръководят в църковния живот от благодатта, а не от науката.

Ние виждаме до какво доведе западните хора увлечението по науката, как в нейна угода те извратиха Пасхалията, което често ги води към нарушаване на този църковен закон, заради чието спазване е била съставена тя.

Новостилците ни притесняват с това, че Православният календар, към който се придържаме, след хиляда години ще се окаже, по тяхно мнение, негоден. Но нека да си спомнят тези възгордели се неуки, че древноегипетският календар е бил още по-неправилен, обаче това не е пречело на най-културната нация на древния свят хилядолетия да се придържа към него и даже със специални закони да го предпазва от всякакви реформи. Да, а и какво ни интересува, какво ще бъде след хиляда години, когато Спасителят е заповядал да не се грижим за утрешния ден [Мат. 6:34]? Съмнително е даже, че и земята ще просъществува толкова време. За какво ще бъдат нужни техните реформирани календари, когато според обещанието на Спасителя, повече дори време няма да има [Откр. 10:6]?!

Ала напразно се стараем да убедим упорстващите новостилци! Ако ние бихме им привели още по-солидни възражения против техните реформи, те все така не биха обърнали внимание на думите на Истината. Така и трябва да бъде, защото те са сложили на себе си маската на любовта и ревността за благото на Църквата. В действителност обаче се ръководят от съвсем други, далеч не религиозни цели, като изпълняват заповедите на онези, които вече от много векове подкопават устоите на Христовата Църква. За тях не е важно да въведат григорианския календар, а да отменят нашия Православен календар и да внесат раздор и смут сред вярващите, да създадат разкол и да угасят братската любов! Те стъпкаха всички наши църковни обичаи, предадени ни от Отците, осветени от старо време, защото добре знаят слугите на княза на този свят, че именно с обичаите е здрава нашата Православна Църква. Отлично знаят те, че свети и премъдри са Божествените канони и че с необорима стена ограждат Светата ни Църква от тленния дух на този свят, от тези, които са приели печата на антихриста, и затова полагат всички усилия да отменят каноните, защото след това Светата Църква ще остане без кормило и ще се превърне в играчка за ветровете в този свят. Непрестанно и упорито Христовите врагове подкопават устоите на Светата Негова Църква, за да поставят на нейно място друга църква, светилище на самообожествилото се човечество, масонски храм, капище на сатаната.

Затова да не помисли някой, че ние спорим заради времето, месеците и дните и търпим лишения и гонения заради пълнолуния и равноденствия. Ние сме зад Светата Църква, нея защитаваме от силите на ада, въставащи срещу нея. Христовите врагове знаят какво огромно значение имат за живота на нациите и църковните празници, и постите в определеното задължително за всички време, те знаят, че това е най-силното свързващо начало за нациите, държавите, а още повече за Църквата. Целият житейски строй на старозаветния Израил се е изграждал въз основа на празничните дни: с тях са се съединявали не само религиозните церемонии, но и социалните реформи и цялото устройство на бита. В седмата година земята почивала и целият добив от необработените полета и овощни градини се оставял на бедните и на зверовете. В навечерието на 50-годишния юбилей пускали на свобода робите и възвръщали на коренните притежатели всички обработени техни земни участъци. По този начин се оправяли всички социални неуредици. Ето защо юдеите повече от всичко се боели, че Христос е дошъл да отмени техните празници, което било свързано със загуба на националността им (архидякон Стефан). Ето защо светите Апостоли така строго са решили да заменят еврейските празници с християнски, ето защо така яростно се стараят сега болшевиките да унищожат празниците. Още св. пророк Давид чрез Дух Светий е предсказал как ще пристъпят враговете на Бога в борба със Светата Църква (виж Псалом 73).

Да не ни измами някой със заблуда, като че ли ние се сражаваме, биейки въздуха! Не! Господ ни е удостоил да воюваме за Светата Църква и да страдаме за Неговото Име. Чест и хвала на приелите гонения и лишения, вечна слава на удостоените от Господа с венеца на мъченическата кончина!

В Христовата Църква няма нищо малоценно, няма нищо неважно********, защото във всеки обичай се е въплътил Божият Дух, с Когото Църквата живее и диша. Всеки, дръзващ да въстане срещу църковните обичаи и закони, основани на Свещеното Предание и Писание, въстава срещу Божия Дух и с това показва на всички, които имат очи да видят, от какъв дух е той. Достойно и праведно Светата Църква изрича срещу такива анатема.

Моля Господа, Той да укрепи отслабналите, да обърне заблудилите се и да умири Своите верни със Своя мир, не този, който го дава този свят, но мирът свише!

Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Составлено Афонскими ревнителями Православнаго благочестiя. Джорданвилль, 1989, с. 47-53.

***

Архиепископ Инокентий Пекински – в света Иоанн Аполонович Фигуровский (1863–1931). От 1 март 1897 г. започва мисионерска дейност в Пекин и с цялото си сърце обиква китайския народ. Всеки ден служел Божествена Литургия в мисията, открил печатница, подвързвачница, дом за стари хора и училище, построил няколко храма. В 1900 г. по време на боксерския погром били подложени на мъчения 222 китайци и албазинци (паметта им е на 11/24 юни) и всичко, издигнато от мисията, било унищожено.

От следващата година о. Инокентий започнал да възстановява мисията и за 15 години обърнал във вярата 6000 китайци, построил десетина храма и пр.

В 1902 г. бил ръкоположен за епископ, на празника Петдесетница, и оттогава той е смятал за рожден ден на Китайската Църква денят на Свети Дух.

Владика Инокентий се прославил със своята огнена ревност за Божията слава и за спазване Свещените Правила на Църквата, не позволявал никакви компромиси и смятал всеки техен нарушител за богопротивник.

Той бил голям познавач на китайския език и съставил „Китайско-руски речник” в два тома. Превел е много богослужебни книги на китайски език, използвани и от Японската Църква.

Статията е препечатана по книгата на Иван Марчевски „Пасхални таблици за датата на Възкресение Христово (Великденъ) от 326 до 2124 г.; Изд. Монархическо-Консервативенъ Съюзъ, 1998 г.

(Преводът на текста на писмото е взет от сайта „Бъди верен”: http://budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article id=157:2010-05-13-19-28-25&catid=37:2010-02-12-18-20-29& Itemid=72)

________________________________

[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 г.

Оригинално заглавие на първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 г. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 г.

Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”

С изключение на Българската Екзархия, на която е наложила схизма в 1873 г. и с която не е била в общение до 1945 г. (Б. пр.)*

** Ерозиралото съзнание на съвременните християни се смущава и бива смущавано от подмятанията на бесовските внушения, че православните са малцинство и че Православието е слабо и малко в сравнение с католицизма или протестантизма. Духовният принцип е: малцина се спасяват (Лук. 13:24). Да, наистина, желателно е всички да достигнат до богопознание, до познание на истината, да се обърнат към Бога и да се спасят (2 Петр. 3:9; 1 Тим. 2:4), но има и свободна воля у човеците (като основополагащ принцип на Божието домостроителство при разумните твари) и мнозинството от човешкия род избира греха, а не спасението. Затова малцина избират Бога с духовното усилие на себепревъзмогване на поразеното от греха човешко естество и с това Бог си приготвя „народ съвършен”, както това ни е възвестено от архангел Гавриил (Лук. 1:17). Мнозинственият принцип е дяволска уловка за поразеното от греха човешко съзнание (демокрация), а духовният принцип за качествения подбор на избраничеството е принцип на Бога – „род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” (1 Петр. 2:9), „скъпо купени” с драгоценната кръв на Господа Иисуса Христа (1 Кор. 6:20; 1 Петр.1:19). Така че малцина се спасяват, защото са духовни, а мнозинството гине, защото е душевно, плътско, материализирано – и в двата случая по избора на своята свободна воля. А Православието е силно със спасителната си истина на православната – православещата вяра и Божията благодат, обитаваща единствено в Православната Църква. (Б.пр.)

***Римокатолическата ерес е осъдена от Православната Църква с Окръжно послание на св. патриарх Фотий и от Цариградския събор в 867 г., с Окръжно послание на патриарх Михаил Керуларий и от Цариградския събор от 1054 г., от Цариградския събор в 1282 г., Йерусалимския събор от 1443 г., Цариградския събор от 1484 г., съборните решения на Вселенската Цариградска Патриаршия от 1583, 1587 и 1593 г. за отхвърляне на папския григориански календар, Брест-Литовския събор в 1596 г., проклел униатството. (Б. пр.)

****Нюкомб – американски математик и астроном-наблюдател, определител на астрономическите константи (1835-1909 г.). Василий Василиевич Болотов – руски църковен историк, лингвист и математик (1854-1900 г.)

*****Руски астроном.

******Всъщност това вече е въведено още от духовните семинарии с лъжеучението им за „бялото благо“.

*******Впрочем астрономическата наука отдавна използва единствено юлианския календар поради неговата точност.

********Затова е неуместно изказването, което мнозина днес лекомислено си позволяват да правят, а именно, че календарът не бил догматически въпрос или че бил от второстепенно значение. Календарът е догматически въпрос, защото е пряко свързан с догмата за единството на Църквата. Освен това никой няма право да определя, кое е важно и кое – неважно в Православната Църква. (Бел. на свещ. Б. Гл.)

Римокатолическото новостилие е противоцърковна (антиеклезиална) ерес, защото е насочено против богослужебния ред и руши Църквата. Справка – състоянието на Българската Православна Църква сега, като нагледен пример. (Б. пр.)

Изображения:

1. Архиепископ Пекински и Китайски Инокентий

2. Св. Алексий, митрополит Московски

3. Св. Димитрий, митрополит Ростовски

4. Св. Игнатий Брянчанинов

5. Св. Инокентий Иркутски

6. Св. Иов Московски и Патриарх на цяла Русия

7. Св. Киприан, митрополит Киевски

8. Св. Теодосий Черниговски

9. Св. Теофан Затворник

10. Св. Филарет Дроздов

11. Св. Цар Мъченик Николай II

Следва…

УЧЕНИЕТО НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА ЗА СВЕТОТО ПРЕДАНИЕ И НЕЙНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ НОВИЯ КАЛЕНДАРЕН СТИЛ[1]

Публикувано на 02.04.201203.04.2012 от Dragan Bachev

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод

1. За Преданието изобщо

А) За писаното Предание – каноничните правила

Б) За неписаното Предание – църковната практика

2. За Пасхалията и за църковния календар

А) За Пасхалията

Б) За църковния календар

За календарната реформа: Открито писмо на архиепископ Инокентий Пекински

Послеслов

Приложение

УВОД

Богооткровеното спасително учение на нашата Православна Църква е основано на светото Писание и светото църковно Предание. За произхода на едното и другото блажени Теофилакт, архиепископ Български, в предговора към св. Евангелие от Матей пише така: „Божествените мъже, които са живели преди Закона, са били научени не въз основа на писания и книги, но имайки чист разум, са били просветени с озарението на Всесветия Дух и така са познавали Божиите повели, защото Сам Бог е беседвал с тях, уста с уста. Такива са били Ной, Авраам, Исаак, Яков, Иов и Моисей. А когато човеците станали порочни и недостойни Дух Светий да ги просвещава и учи, то човеколюбивият Бог е дал писанията, та поне благодарение на тях те да помнят Божиите повели. Така и Христос Сам лично е беседвал с апостолите и им изпратил като учител благодатта на Светия Дух. Но тъй като след това щели да се появят ереси и да се покварят нравите ни, то на Господа било благоугодно да бъдат написани Евангелията с цел, щото ние, учейки се въз основа на тях на истината, да не се увличаме от лъжата на ересите и нашите нрави да не се покварят окончателно”. Разбира се, цялото богооткровено учение, както старозаветното, така и новозаветното, открито ни чрез пророците от Самия Господ Иисус Христос и чрез Неговите апостоли, трудили се много години за проповедта на Словото Божие, не е могло да бъде изложено напълно само в книгите на светото Писание, особено новозаветното (Иоан 21:25). Затова много от тяхното учение, което не е било записано в книгите на светата Библия, се е предавало от вярващите устно и така се е запазило заедно със св. Писание. Примери на такова запазено устно старозаветно предание се споменават в новозаветните книги: за пророчеството на Ной, седмия от Адам (Иуда 1:14-15); за спора на архангел Михаил за тялото на Моисей [Иуда 1:9]. Такова е и старозаветното предание за месец март – еврейският Нисан, като за начален от сътворението на света (Филон [Александрийски] и Йосиф Флавий). В новозаветно време много повече устно се е предавало богооткровеното учение, отколкото писмено: Сам Господ Иисус Христос и повечето от Неговите св. апостоли не са оставили след себе си писания, проповядвайки през цялото време устно; пример за такова, запазено по предание устно, но не записано в Евангелията, е изречението Господне за милостинята, приведено от св. апостол Павел в неговата прощална беседа с ефеските пастири: „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. 20:35). За много също такива примери на запазено от апостолите новозаветно устно предание е посочено в 97 правило (в 27 глава на „За Светия Дух”) от св. Василий Велики, като за кръстния знак, за обръщането при молитва на изток, за обредите при св. Кръщение и Евхаристията и пр.Едното и другото – писаното слово Божие и устното предание, понякога в книгите на светото новозаветно Писание се нарича с едно общо име – Предание, както това се вижда от Посланията на св. апостол Павел: 1) до Солуняни: „Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15); 2) до Тимотей: „О, Тимотее! Пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука” (1 Тим. 6:20); и „каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тим. 2:2); 3) до Коринтяни: „Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал” (1 Кор. 11:2). В наричането на цялото богооткровено учение, не само устното, но и писменото, с общото име „предание”, има дълбок назидателен смисъл: ако Сам Господ – Ипостасното* Слово Божие и Божия Премъдрост, представя пред апостолите Своето евангелско учение в смисъл на „предаване” на словото Божие от Бога Отца (Иоан 15:15), а пред юдеите – в смисъл на „заповед” от Отца (Иоан 12:49-50); ако Духът на истината, говорил чрез пророците и апостолите, съгласно обещанието на Господа „от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе” (Иоан 16:13); ако избраният съсъд на проповедта Христова (Деян. 9:15), призван към апостолство не от човеци, нито от човек, но от Иисуса Христа и Бога Отца (Гал. 1:1), който е бил възнесен до третото небе и се е сподобил там с неизречени откровения (2 Кор. 12:14), имащ ум Христов (1 Кор. 2:16) – св. апостол Павел – и той смиреномъдро е предлагал своята проповед пред езичниците на съда на най-видните от апостолите (Гал. 2:2), и в своите подробни наставления за девството и женитбата прави разлика между своя съвет и повеленията Господни (1 Кор. 7:12-25) – всички тези посочени неща внушават на следващите служители на словото Божие (Деян. 6:4), като само на посредници на неговото предаване, дълбоко благоговение към него, без всякакво ни най-малко не само изопачаване на неговия смисъл, но и прибавяне или отнемане, произлизащо от лично мъдруване, под заплаха от вечно наказание (Откр. 22:18-19), но само под ръководството на свещеното църковно светоотеческо предание.

„Правилното и безпогрешно разбиране на Писанието – по думите на свещеномъченик Ириней Лионски – е възможно само под ръководството на светата съборна Църква и единствено само в нея може да се намери истината. Светото Предание има същият Божествен произход като светото Писание. Единствена пазителка на действителното апостолско Предание може да бъде само съборната Църква в лицето на нейните представители” (Против ересите, книга ІІІ).

„Ние можем – казва той по-нататък – да назовем по име онези, които апостолите са поставили за епископи, и техните приемници – до нас, които нищо такова не са учили и нищо подобно не са знаели, каквото измислят еретиците… Макар Църквата да е разпространена по целия свят, но поради присъствието в нея на Един и Същ Дух Божий, тя спазва едно учение. Тя еднакво вярва и има едно и също Предание на Църквата.” (Пак там.)

И тъй, от общото наименование „Предание” на цялото богооткровено учение – устно и писмено, и от приведените думи на св. Отци на Църквата, се съзира тясна взаимна връзка и значение на едното и другото, на двата източника на Божественото откровение – на светото Писание и на светото Предание: както светото Писание е задължено на светото Предание за постепенното установяване и утвърждаване на каноничните книги, както [това] се вижда от историята на канона на свещените книги и от неговото правилно разбиране, така на свой ред и църковното Предание, освен общоцърковното признание за своята проверка, тоест, различаването на истинското апостолско Предание от лъжливото, човешкото – се нуждае от светото Писание, като точен израз на волята Божия; само онова църковно Предание е истинско, което е съгласно и не противоречи на прякото и ясно слово Божие (Марк 7:9-13).

Обаче и устното апостолско учение, което е в собствен смисъл предание, за разлика от писанието, и отначало само устно се е пазило в първоначалната Христова Църква, чрез най-близките приемници на апостолите скоро е влязло в светоотеческите писания, залегнало е в основата на църковните правила – вселенски, поместни и частни светоотечески, в различни времена е било включвано в богослужебните книги, влязло е в богослужебната практика, приета от цялата Съборна Църква и също в общоцърковните жития на светиите, което и досега съставя онова „учение на вярата и благочестието, което истински вярващите и почитащите Бога синове на Църквата със слово и пример предават един на друг, предци на потомци” (Митрополит Антоний, „Опыт православного христианского катихизиса”, с. 8).Една част от светото Предание, влязла в църковните правила, която съдържа най-главните истини на вярата, благочестието и църковното управление, съдържаща се в „Книгата на правилата”, се нарича от древни съборни времена с особен термин – „Писмено Предание”; а другата част, невлязла в „Книгата на правилата”, макар и впоследствие в по-голямата си част включена в другите общоцърковни книги, но отпреди продължавала да се пази наравно с църковните правила само в църковната практика, както и сега в някои църковни обичаи, се нарича „Неписано Предание”. Обаче и едната и другата част от светото Предание – писаното (каноните) и неписаното (църковната практика, църковните обичаи), наравно със светото Писание, има за нас, православните, еднакво общозадължително значение в делата на вярата и благочестието; защото източник на едното и другото е Дух Светий, Който обитава в Православната Църква и печатът (авторитетът) на общоцърковното признание стои и върху едното, и върху другото, според горепосоченото изречение на св. Ириней Лионски: „Църквата, макар и разпространена по целия свят, но поради присъствието на Единия и Същ Дух Божий, тя спазва едно учение, тя еднакво вярва и има едно и също Предание на Църквата”.

Вярата в светостта, истинността и общозадължителността на светото Предание във всецелия му обем, наравно със светото Писание, е отличителен вероизповеден признак на нашата Православна Църква в сравнение с другите инославни изповедания. Благодарение на това, тя и досега спазва неизменно в духа и основните законоположения онова устройство, което ѝ е предначертал Сам Господ Иисус Христос, нейният невидим Глава, в Своето Евангелие, [което] са изпълнили със своето учение и деяния светите апостоли и са утвърдили за всички последващи времена светите отци на Църквата на своите поместни [събори], а най-вече на Вселенските събори, като на седемте стълба на дома на Божията Премъдрост (Притч. 9 гл.), „запечатан – по израза на поместния Цариградски събор от 1848 г. – със седемте печата на Духа (Откр. 5:1)”. „Затова, ако някой желае вечно спасение – казва св. Йоан Златоуст, – който иска да бъде истински син на Православната Църква, който търси в нея, като в нов [Ноев] ковчег, спасение от потопа, който се бои от страшния гръм на проклятието, който поразява душата и тялото, нека той да обремени себе си, като с най-сладостно иго Христово, с църковните догмати, нека укроти непокорството на своя разум чрез църковните закони и във всичко да се покорява на своята Майка – Църквата.” (Беседа върху Първото послание до Коринтяни.)

Неотдавнашните политически преврати се отразиха и на църковния живот: навсякъде се прояви стремеж към реформи, започва разклащане на основните устои на църковния живот, поставят се за ново преразглеждане веднъж завинаги решени от гласа на Съборната Църква основни догматични и канонични определения (В-к „Македония” [гръцки вестник], 11 януари 1926 г., „Програма на заниманията на предполагаемия вселенски събор”.)

Неумереният стремеж към „новаторство” се проявява и в това, че отделните поместни Църкви решават въпроси и бързат да осъществят на дело решения, които по своето значение изискват предварително общоцърковно разглеждане („всеправославният конгрес в Константинопол”, „живоцърковническите събори” в Русия и насилственото въвеждане на „новия стил” в Гърция, Румъния и Финландия). Този трескав стремеж към реформи, започнат в по-голямата си част от висшите църковни власти („окръжни патриаршески и синодални послания”) естествено се стори на пасомите за „новаторство” и възбуди у тях тревога за Православието на Църквата с „Петиция на гърците до народните представители и на румънците до краля” (виж „Скръбно послание на митрополит Антоний” от 1925 г.). Ако тогава, то сега още повече, – по време на църковните реформи, – на нас, чедата на Православната Христова Църква, ни е необходимо да си изясним и да се придържаме към основните и отличителни закони на нашата Майка Църквата – а това е ръководството във вярата и живота на светото Предание, наравно със светото Писание. След светото Писание на Стария и Новия Завет, първи по значение за нас трябва да бъдат догматите и каноните на Вселенските и Поместните събори и на някои Отци на Църквата, приети на Вселенските събори; защото всички те, по думите на св. Отци на VІІ Вселенски събор, бидейки просветени от Един и Същ Дух, полезното узакониха.Съвременният реформаторски дух, засега отклонен от Божия Промисъл от [провеждането] на предполагаемия VІІІ вселенски събор, не успя да засегне църковните догмати; обаче е неуместно и небезопасно и да се повдигат „догматичните въпроси за ново преразглеждане и да се установява друго изповедание на православната вяра” ([според] „Програмата”, точка 3 и 5); защото, по думите на св. Никифор Изповедник, патриарх Цариградски: „нали всеки догматичен въпрос, който се повдига в Божията Църква, след съборното обсъждане и провъзгласяване, се прекратява и вече не допуска никакво съмнение” (Творения, ч. І, „Защитно слово”, гл. 8, с. 124), и по-нататък той продължава: „Домът на [Пре]мъдростта е построен, сякаш от злато и скъпоценни камъни, от свещените и Божествените догмати, изработени и провъзгласени от нашите славни и богоносни Отци, които, като мъже дивни и боголюбиви, водени от Божия Дух, блестели, събрани на свещените и богоизбрани събори… Какво ще започнеш да търсиш ти, човече, – макар и да си твърде проницателен по ум, – нещо, което вече да не си виждал, като открито и обявено от Духа? Дали висотите на богословието и възвишеността на догматите? Дали богатствата на Божественото домостроителство? Не-изследимостта на Божиите отсъди? Наставления ли относно добрите дела и забрана на онова, което трябва да се избягва: да не изброявам подробно и да не бавя словото – нима изреченията на мъдрите мъже, изобилствуващи с премъдрост и боговдъхновеност, не превъзхождат умозрението и действието? Каква нужда има след всичко да се впускаме в пустословие и неуместни разисквания?” („Слово за защита на нашата непорочна и истинска вяра”, ч. І, с. 144). И самата Църква чрез св. Отци на VІ Вселенски събор повелява: „Накратко казано, постановяваме, щото вярата на всички просияли в Божията Църква мъже, които са били светила в света, държейки словото на живота, да се спазва твърда и да пребъдва до края на света непоколебима заедно с техните богопредадени писания и догмати”. В същия дух на строго спазване на догматичното предание, същият събор с 1-во правило, а преди него ІІІ събор със 7-мо правило, потвърждават определението на ІІ Вселенски събор: „да не се отменя Символът на вярата на 318-те Отци, били на събора в Никея, която се намира във Витиния, но той да пребъдва непокътнат” (1-во правило). Както догматите на вярата, така и каноните или църковните правила, установени и утвърдени на Вселенските събори, за нас, православните, както казахме, са задължителни и неизменни; а при това съвременният реформаторски дух засегна не само църковните обичаи, църковната практика и така нареченото „неписано Предание”, но и самите канони на „писаното Предание” с противоканоничното въвеждане на новия [календарен] стил, на летоброенето и новата пасхалия. За изобличение и за предпазване от това противоканонично „нововъведение” по-нататък ние изреждаме множество свидетелства на различни църковни авторитети, започвайки от древните Вселенски и поместни съборни определения и отеческите правила на светите Отци, до съвременните мнения на ревнителите на вярата и благочестието, на църковните пастири и на видните лица в църковната наука по въпросите:

1. за Преданието изобщо:

а) писаното (каноните) и

б) неписаното (църковната практика) и

2. в частност: за Пасхалията и за църковния календар.

От тях православният читател непосредствено ще се убеди доколко нашата Православна Църква строго спазва принципа (правилото) на Преданието и осъжда под заплаха от отлъчване всяко нововъведение по въпросите на вярата и благочестието, несъгласно със светото Предание, и като се убеди в това, да опазва себе си от съвременните църковни новатори.

1. ЗА ПРЕДАНИЕТО ИЗОБЩО

Съществувайки от апостолски времена, Преданието заедно с Писанието е служило като ръководство по въпросите на вярата, по свидетелството както на Писанието, така и на самото Предание, както се вижда от следните цитати:

1.„Отче Светий, опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние” (Иоан 17:11).

Ако някой не послуша братята, „обади на Църквата; но ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17).

„Както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на Словото; – то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” (Лукa 1:2-4).

Потвърждението за задължителността на признанието на светото Предание е засвидетелствано със следните доказателства:

2. „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15).

„Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията, тъй, както съм ви ги предал” (1 Кор. 11:2).

„О, Тимотее! Пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с която, като се занимават, някои се отклониха от вярата. Благодатта да бъде с тебе. Амин” (1 Тим. 6:20-21).

„Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса” (1 Тим. 1:13).

„И каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тим. 2:2).

Виж за това още: 1 Иоан 2:24; 2 Сол. 3:6; Гал. 1:8-9; 1 Сол.2:13; Иоан 12:48; Тит 1:9; 1 Кор. 15:1; Мат. 28:19-20; 2 Иоан 1:12; Деян. 13:5; 20:21.

3. „Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква” (ІХ член на Символа на вярата).

4. Шести Вселенски събор, деяние 8: „Трикратна анатема на всяко нововъведение и действие против църковното Предание и учение и правилата на светите и блаженопоменувани Отци.”5. Седми Вселенски събор, деяния:

„Всичко, що е установено, че е против църковното Предание, учението и писанията на светите и приснопаметните Отци – постановяваме и ние и занапред, ако се установи [такова нещо] – анатема.” (Послание на този събор до александрийци. От гръцката Кормчая „Пидалион”, с. 388–389.)

Буквално същото повтаря и Съборът на единението в Константинопол [Цариград] от 879 г. (Митрополит Макарий [Московский], Догматическое богословие, с. 508).

6. Седми Вселенски събор.

На този събор е провъзгласена анатема не само в частност против иконоборците, но и изобщо против всички, отхвърлящи древните Предания на Църквата. ([Прот.] С. В. Булгаков, Настольная книга священнослужителя, изд. 1900 г.)

7. Гангърски поместен събор от 340 г.

В 21-вото си правило съборът определя: „Като поставяме прегради в Църквата за онези, които въвеждат нови неща…” и заключава: „желаем, всичко в Църквата да бъде прието от Божествените Писания и апостолските Предания”.

8.Тълкувание на това правило от епископ Никодим Далматинско-Истрийски [Милаш, †1915 г. ].

„Отците на този събор са постановили, че е необходимо да се пази светата Църква от нововъведения и да се грижим, щото всичко предписано от светото Писание и апостолското Предание да бъде в нея свето и ненарушимо, защото в противен случай [в нея] ще се отвори път за религиозни общества, които не могат да бъдат църква.”

9. Тълкувание на това правило в руската Кормчая, ч. І, с. 61. „Ако се установи, че някой прави такова нещо, като че се превъзнася и презира просто живеещите, но престъпва църковните закони и въвежда нещо ново по своята дързост, такъв да бъде проклет.” Защото светата Църква Божия „пази и приема всичко, което се съдържа в нея от Божествените Писания и от апостолските Предания”.

10. Архиерейска клетва, съкратено.

„Обещавам да спазвам каноните на св. апостоли и на седемте Вселенски и благочестивите поместни събори, които са узаконени за спазване на правилните повеления и които са записани в разни времена и години от истинските поборници на св. съборна източна православна вяра като канони и св. устави, и с това обещание свидетелствувам, че ще спазвам всичко това здраво и ненарушимо до края на моя живот; и всичко, което те са приели, и аз приемам, а което те са отхвърлили, и аз отхвърлям… Ако ли от обещаното тук от мене нещо престъпя или бъда противник на Божествените правила,… тогава нека веднага да бъда лишен от целия свой сан и власт, без всякакво оправдание и слово, и да бъда чужд на небесния дар, даден ми при посвещението чрез ръкоположение от Светия Дух.” (Еп. Никодим [Милаш], Правилата на Православната Църква; Еп. Иоанн [Смоленский], Опыт церковного законоведения.)

11. Окръжно послание на четирите Източни Патриарси от 1848 г., съкратено.

„Нашата вяра е получила начало не от човек и не чрез човек, но чрез откровението на Иисуса Христа, което са проповядвали Божествените апостоли, което са утвърдили св. Вселенски събори, предали са по приемственост великите мъдри учители на вселената и са подпечатали с кръвта си мъчениците. Да се придържаме към изповеданието, което ние приехме чисто от толкова мъже, като отхвърляме всяко нововъведение, като внушение на дявола… Ако, който и да е, би дръзнал да стори това с дело или със съвет, или с помисъл, такъв вече се е отрекъл от Христовата вяра и вече доброволно е подпаднал под вечна анатема, задето хули Светия Дух, като че ли Той не съвършено е говорил в светото Писание и на Вселенските събори. И тъй: всички новатори, еретици ли са те или разколници, доброволно облекли се в клетвата, като в риза (Пс. 108:18), макар да са папи, макар и патриарси, макар и клирици, макар и миряни, ако ще би и ангел от небето – анатема на такъв… Тази страшна анатема не ние изричаме сега, но преди всички я е изрекъл нашият Спасител (Мат. 12:32), изрекъл я е божественият Павел в Посланието до галатяни (1:6). Същото са произнесли и седемте Вселенски събора и целият сонм на богоносните Отци.”Подписали Патриарсите с членовете на техните синоди: Антим Константинополски, Йеротей Александрийски, Методий Антиохийски и Кирил Йерусалимски.

12. Св. Василий Велики [† 379 г.].

„Всичко, което от древност е предадено от светите Отци, е достойно за почитание; а всичко новополагано не е уместно и не може да има значение.” (Жития на светиите в превод на руски език, т. ІІІ, с. 775.)

13. Св. Кирил Александрийски, † 444 г.

„Ако някой пребъде в тази утвърдена на Вселенските събори истина, той ще бъде спасен, а който отстъпи или в нещо съгреши [по отношение на нея], като дръзко отрича това, ще погине во веки.” (Творения св. Кирилла, с. 40.)

14. Св. Йоан Златоуст [† 407 г. ] .

„Който не се покорява на Източната Православна Църква, не слуша нейните насочвани от Светия Дух посоки и като пренебрегва твърдия камък на вярата се отдава на суемъдрия, такъв гради своето здание върху пясък. Христос нарича такъв човек дявол, който сее плевели сред добрите семена. Такъв човек се отсича от Църквата като изгнил и смърдящ член на тялото, като езичник и митар (Мат. 18:17).” (Беседа върху Първото послание до коринтяни от св. ап. Павел”.)

15. Св. Епифаний Кипърски, † 403 г.

„Трябва да се придържаме и към Преданието, защото е невъзможно да се намери всичко само в Писанията: светите апостоли едно са оставили в Писанието, друго в Преданието.” (Из творенията на този светител.)

16. Преподобни Исидор Пелусиот, † 458 г.

„Крайно се учудвам, защо някои от древните са обръщали правото на самоуправство в отеческа грижовност, а сега някои от нововъведителите обръщат и пастирското състрадание в самоуправно самозаконие, като си мислят, че не началство, подлежащо на даване на сметка, им е поверено, но им е предоставена като бащиния самодържавна власт.” (Творения преп. Исидора, т. ІІІ, с. 305.)

17. Преподобни Викентий, игумен Лерински в Галия, V век.

„Никому не е позволено да приема нещо, което съборната Църква не благовествува. Узаконенията относно вярата са постановени за всички времена. Следователно, да се възвестява на православните християни нещо, което те преди не са били приели, никога не е било позволено и никога няма да бъде позволявано. А ако това е така, то кой би бил толкова дързък, че да се осмели да възвести нещо, което преди не е било възвестено в Църквата или е толкова лекомислен, че да приеме нещо, освен онова, що е приел от Църквата.” (Проф. Н. Сагарда [† ок. 1943 г.], Вера и жизнь христианская, выпуск ІІ, 1915 г.)

Пак св. преп. Викентий Лерински:

„Действително и истинно православен е оня, който към Църквата, който към Тялото Христово, който към Божията истина е привързан с цялата си душа, който не поставя нищо по-високо от Божествената религия, по-високо от вселенската вяра, като смята за свой дълг да държи само онова и да вярва само на онова, за което се знае, че то от древност е било държано от цялата Църква, а за каквото разбере, че то после, мимо всички светии, или въпреки всички светии, е ново и нечувано, то го признава за неотнасящо се към религията, но по-скоро като изкушение.” (Пак там, с. 156.)

Пак той: „Как синовете на Църквата да различат истината от лъжата? Те особено трябва да се грижат да тълкуват Божествения канон според преданията и правилата на всеобщата Църква, а в самата Църква те необходимо трябва да следват всеобщността, древността, съгласието. И ако някога една част се противопостави на общността, новаторството против старината, несъгласието на един или на малцина против всички или против мнозинството, то пред повредената част те трябва да предпочитат целостта на всеобщността, а в самата всеобщност пред непостоянството на новаторството да предпочитат старинността на вярата, а в самата старина пред безразсъдството на един или на малцина да предпочитат първо общите, ако има, решения на всеобщия събор, а ако няма такива, то, второ, да се придържат към най-подръчното – към съгласните помежду си мисли на мнозинството велики църковни учители.” (Православный богословский словарь, изд. на Сойкин, с. 1893.)18. [Св.] Марк, Митрополит Ефески, [† 1449 г.]

„Всеки, който говори против това, що е заповядано, макар и да е бил достоен за вярата, макар и да е бил постник, макар и да е бил девственик, макар и чудеса да е правил, макар и да е пророчествувал – нека да бъде за тебе като вълк в овча кожа, който пакости на овцете.” (Из творенията на този светител.)

19. Св. епископ Теофан Затворник, † 1894 г.

„Ние вярваме в една Църква. Нима има сто истини? Една е истината. Нима има сто пътища? Един е пътят. Нима има сто бога? Един е Бог, една е вярата, едно е кръщението [Ефес. 4:5]. Затова и истинската Църква трябва да бъде една. Православната истинска Църква – това е нашата Църква. Бог ни дава осезателно свидетелство, вижданите от всички дарове на чудотворство, на прозорливост, нетленни мощи, свръхестествени явления; всичко това ние виждаме в наши дни. Какво още да се иска? Господ няма да помага на лъжците… Господ е с нас и Неговият Дух обитава в нашата Църква… А как да се спасим? В Христовата Църква. Нека християнинът да живее така, както повелява Църквата, и ще се спаси. Вярвай във всичко, на което повелява да се вярва св. Църква, като приемаш благодатни сили чрез Тайнствата и като разпалваш тези сили чрез участие във всички други свещенодействия и чрез изпълнението на всички постановления на св. Църква.” (Письма о христианской жизни.)

Пак той: „Опазете се, за Бога, от тези развращаващи учения. Пробен камък да ви бъде светото учение, от древност проповядвано в Църквата. Отхвърляйте всичко като зло, което е несъгласно с това учение, с каквато и благовидна титла то да се прикрива.” (Из Прощалното слово към Владимирското паство.)

Пак той: „Странете от нововъведенията във вярата и благочестието, от лъжепророците, които идват в овчи одеяния, а отвътре са хищни вълци; отнапред разбирайте лъжата, която се крие в привлекателните думи на лъстците, които търсят да ви покварят под предлог на доброжелателство… Трябва да страните от явни и тайни нарушители на уставите на св. Църква Божия, които не смятат за необходимо да спазват постите… Изобщо, от всички, които увличат себе си и други с неукротимо своеволие в начина на мислене и в правилата на живота. Виждате ли сега, кой е наш и кой не е наш, на чия страна е истината и как да се постъпва?” (Слова и речи, с. 16.)

Пак той: „Сега мнозина се увличат по новаторството, но не всичко ново е добро. Старото обаче, като изпитано, винаги е по-добро от новото, от още неизпитаното. При вярата и благочестието, колкото нещо е по-старо, толкова е по-добро, или даже тъкмо старото е и най-истинското.” (Слова и речи, с. 41.)

20. Протоиерей [св.] отец Йоан Кронщадски, † 1908 г.

„Като виждаш древните свещени писмена, установления и обреди, помисли си през колко векове са преминали те, колко хора, живели приемствено през различни векове, са преминали, колко те са били уважавани през всички векове. Бой се да ги гледаш с очите на човеците от днешното време, които в своя неразумен прогрес дръзко отхвърлят много от древната светиня на Писанието и Преданието.” (Богопознание и самопознание, с. 75.)21. Преподобни Серафим Саровски, † 1833 г.

„Което е приела и прегърнала светата Църква, всичко трябва да бъде мило за сърцето на християнина. Което Църквата е установила на седемте Вселенски събора – изпълнявай. Горко ономува, който прибави една дума към това или отнеме една дума от това.

Господ пази като зеница на окото Си Своите люде, тоест, православните християни, които Го обичат и от все сърце и с цялата си мисъл, със слово и дело ден и нощ Му служат. А такива са онези, които всецяло спазват всички устави, догмати и предания на нашата Източна Вселенска [Съборна] Църква и с устата си изповядват благочестието, предадено от нея.” (Из книгата на Сергей Нилус „Близ грядущий антихрист”.)

22. „По-добре да останем без църква – храм, без епископ и да умрем без Причастие, отколкото да се отклоним от Православната истина и да сме в молитвено общение с живоцърковниците и обновленците**.” (Из писмо на православен свещеник – протоиерей от Санкт-Петербург до негови духовни чеда.)

23. Гледището на древната Православна Църква за Преданието (из творенията на [св.] еп. Йоан [Смоленски, † 1869 г.]).

„С Преданието трябва да се обясняват онези места от св. Писание, които имат отношение към църковното право; в него трябва да бъде намирано обяснението на църковните правила, закони и учреждения, тяхното основание, смисъл и сила; по него да се сравняват разликите в обичаите и установленията, забелязвани в отделните и поместните Църкви; в него да се търсят решенията на най-важните канонични въпроси, които могат да се появят в църковната практика. Само онова, което се намира в светото Предание или се обяснява от него или е съгласно с него, може да бъде признато в собствен смисъл като канонично, църковно; всичко, което не е основано върху Преданието или не е съгласно с него, макар и да е било прието от едно или друго християнско общество, не може да се признае за канонично или принадлежащо на Вселенската [съборната] Църква, и поради това е неистинско. Най-сетне, всичко, което променя Преданието в основните църковни нрави и установления или подронва неговата сила с произвола на мненията или с човешки установления, всичко, което е явно против Преданието, трябва да бъде отхвърляно като лъжливо и противоцърковно.” (Архимандрит Иоанн, [впосл. еп. Смоленски], „Опыт церковного законоведения, изд. 1851 г., с. 22.)

„Значението на светото Предание разбираме от определенията на св. Събори, вселенски и поместни, които са изработвали своите правила, според техния собствен израз: „като вървим по царския път, следвайки богогласното учение на светите наши Отци и на Преданието на Съборната Църква, знаейки, че то е от Светия Дух, обитаващ в нея.” Затова твърде много свои правила съборите изразяват по следния начин: „да се спазват древните обичаи”; „древните предания”; „да се спазва древният закон и правило”; „канонично предаденото нам от богоносните наши Отци”; „следвайки каноничните определения на Отците”; „постановеното от правилата на нашите Отци” и други подобни [изрази].” (Виж І Вс. Съб., пр. 6, 7, 13 и 18; ІІ Вс. Съб., пр. 2 и 7; ІІІ Вс. Съб., пр. 7 и 8; VІ Вс. Съб., пр. 1, 2, 13, 29, 84, 87, 90 и много други правила.)Изобщо, съборите определят: „да не се въвеждат в Църквата нововъведения, въпреки писанията и църковните предания”, „да не се престъпват преданията и правилата на Отците”, а който престъпва църковните предания или поврежда предаденото с нововъведения – „да бъде низвергнат и отлъчен от Църквата.” (Виж VІ Вс. Съб., пр. 19 и 32; VІІ Вс. Съб. пр. 7; Гангърски съб., пр. 21.)

Правило 32 на VІ Вселенски събор провъзглася: „Ако епископ или презвитер върши дела не според реда, предаден от апостолите, да бъде низвергнат, понеже не възвестява съвършено тайнството и предаденото поврежда с нововъведение.” (Пак там, с. 48-49.)

Пак той: „Светото Предание има това особено значение, че в своята непрекъсната приемственост, спазвайки неизменните основания на вярата и на цялото църковно управление, то съдействува за запазване на единството на Православната Съборна Църква. Неговата непрекъснатост и неизменност прави, щото Православната Църква през всички времена и на всички места запазва същото чисто изповедание на вярата, същите правилни свещенодействия, същите основни закони на своето благоустройство, същото свещеноначалие, което е получила от самото начало на своето учредяване на земята. Това единство, което образува винаги единния дух на Православната Съборна Църква, представлява най-важната опора на нейната цялост и вътрешна чистота и е основен [неин] характер или признак.”

24. Епископ Никодим Далматински [Милаш], † 1915 г.:

„Седмият Вселенски събор в седмия си канон предписва, щото всичко, което е било пренебрегнато в Църквата, да бъде възстановено и да бъде в сила, според писаното и неписаното право, в противен случай да бъде низвергнат всеки, който престъпи църковното Предание (Атинска синтагма, ІІ, 374). На този канон обръща внимание Цариградският [поместен] събор от 1638 г., свикан по времето на патриарх Кирил Берийски, и относно Преданието отбелязва, че подлежи на анатема всеки, който дръзне да накърнява църковните Предания и да въвежда въпреки тях каквото и да е нововъведение в Църквата.” (Църковно право, с. 45.)

25. Преподобни Йосиф Волоцки, † 1515 г.

„Той [Йосиф Волоцки] е смятал, по силата на правилата, споменавани в § 23 на този сборник, а също и по силата на подобни установления, за основно начало на своя каноничен мироглед мисълта, че йерархичните предимства са действителни само при условие на вярност, и най-скъпото за него чувство – принципът на църковната дисциплина – се спазва дотогава, докато йерархията отговаря на своето високо предназначение. За свещениците и епископите, които са нарушили тази вярност, той повтаря думите на св. Атанасий Велики: „по-добре без тях да се събираме в молитвения храм, отколкото с тях да се хвърлим, като с Анна и Каиафа, в геената огнена”. Въпреки игуменския си сан, Волоцкият игумен не се е поколебал да стане изобличител на Всеруския Митрополит, когато се е разбрало, че той е еретик.” (Из книгата на йеромонах Тарасий „Перелом в древнерусском богословии”.)

26.Окръжно Патриаршеско и синодално послание на Константинополския [Цариградския] патриаршески престол, август 1895 г.

„Спасителната в Христа вяра преди всичко трябва да бъде напълно правилна и съгласна със светото Писание и с апостолското Предание, въз основа на които е изградено учението на божествените Отци и на седемте богосъбрани Вселенски събора.” (В-к „Церковные ведомости”, № 44, 1895 г.)

27.Архиепископ Никон, бивш Вологодски епископ [Рождественски, †1918 г.]

„Църквата с майчинска любов сама дава ръководно начало в живота, спасителна нишка, за която като се държите, няма да се заблудите в безкрайния лабиринт на човешките умозаключения и винаги правилно ще разпознавате истинския път на живота и на православния мироглед. Това начало, тази нишка е общоцърковното Предание, винаги вярно на учението на словото Божие – светото Писание… Истинските носители на църковния дух, от детинство възпитани от църковно-славянската литература, са и най-добрите тълкуватели на самия дух на църковността, живи продължители на църковното предание, учители на Църквата… В съкровищницата на църковното Предание има и достатъчно [много] научни трудове от всички векове и времена: това са писанията на Отците и учителите на Църквата, като се почне от апостолските мъже, та до наше време. Така се събира в Църквата неизчерпаемото съкровище на Преданието, което не е мъртъв склад, а e живият глас на винаги живата Църква Христова… Да се обичат Преданията, създадени на почвата на църковността, значи да се обича Майката Църква, която ни благославя, значи да се намираме в живо общение с нашите благочестиви прадеди, значи да се живее с техния живот, да се продължава техния живот, а следователно – да се изгражда живота на своя народ.

Пазете съкровищата на църковните Предания!”

А) ЗА ПИСАНОТО ПРЕДАНИЕ – КАНОНИЧНИТЕ ПРАВИЛА

Както догматите на вярата, така и каноните или църковните правила, установени или утвърдени на Вселенските събори, имат задължително и неизменно значение в живота на православните християни, което показва неуместността на „преразглеждането на цялото църковно законоположение”, предлагано в „Програмата” (точка 1), ако то ще се съпровожда с отмяната и нарушението на кое да е от неговите правила.

28. VІ Вселенски събор, 2-ро правило.

„…Да не бъде позволено никому да изменя горепосочените правила или да ги отменя, или освен представените правила, да приема други, с измамнически надписания, съставени от някои люде, дръзнали да подправят истината***. Ако някой бъде изобличен, че се е опитал да измени или изврати някое от гореизложените правила, такъв да бъде виновен спрямо това правило и да понесе наказание (епитимия), каквото това правило определя, и чрез него да бъде изправен от това, в което се е препънал.”

29. Тълкувание на това правило от еп. Никодим [Милаш]:

„От всички правила на Православната Църква по своето значение това правило е най-важно, а за науката на каноничното право е най-важно от всички други, издадени до 692 г. И това е така, защото с това правило е утвърдено каноничното вселенско значение на стотиците правила, които по своя произход са имали значение и задължителна сила само за отделните поместни Църкви, а сега всички тия стотици правила получават вселенско значение и общозадължителна сила за цялата Църква.” (Правилата на Православната Църква, т. І, с. 431.)30. VІІ Вселенски събор, 1-во правило.

„…Приемаме с наслада Божествените правила и изцяло и непоколебимо държим постановлението на тези правила, изложени от всехвалните апостоли – светите тръби на Духа, и от шестте свети Вселенски събори, и поместно събиралите се за издаването на такива заповеди, и от светите наши Отци. Защото всички те, бидейки от Единия и Същ Дух просветени, са узаконили полезното. И които те са предали на анатема, тях и ние анатемосваме; които на низвергване, тях и ние низвергваме, и които на отлъчване, тях и ние отлъчваме; които подлагат на епитимия [наказание], тях и ние също подлагаме.”

31. Тълкувание на това правило от еп. Никодим [Милаш].

„В единството на вярата между поместните Църкви, в единството на вярата между тях, във взаимното тяхно общение по еднообразен начин чрез установените закони и църковната практика, в съгласното тяхно действие в канонически определената посока – ето в какво се състои единството на Вселенската [съборната] Църква, която винаги е обръщала строго внимание на това, щото те, църковните правила, във всичката си цялост да се спазват от поместните Църкви, като установление на Вселенските събори, изобличавайки и изправяйки всяко, дори най-малкото отстъпление, съзряно в нея в една или друга поместна Църква. (Виж І Всел. събор, 18 и 20 правило; ІІІ Всел. събор, 8 правило; VІ Всел. събор, 6, 12, 13, 16, 29, 32, 33, 55 и 56 правила.)” (Правилата на Православната Църква, с. 233.)

32. Гръцка Кормчая книга.

А в гръцката Кормчая книга при тълкуванието на това правило се отбелязва: „Виж, колко достоуважаеми и задължителни са Божествените правила, защото с каквито титли се възхваля боговдъхновеното и свето Писание, с такива прославя и Божествените правила този свет събор, като ги нарича свидетелства, наредби на правда и тем подобни.” (Пидалион, с. 184, забележка І.)

33.„Изповедание на Православната вяра” на всички източни Патриарси.

„Трябва да се вярва, че всичко, което са постановили светите Отци на Вселенските и поместните събори, където и да са били те съставени, произхожда от Светия Дух, както апостолите на своя събор са казали: „угодно бе на Светаго Духа и нам” (Деян. 15:28). По техния пример и останалите събори по същия начин са утвърдили своите постановления.” (Част І, отг. 72.)

34. Анатематизми в Неделя Православна.

„Подчиняващите своя разум в послушание на Божественото Откровение и подвизаващите се за него, ублажаваме и възхваляме; противещите се на истината, ако те не се покаят пред Господа, Който очаква тяхното обръщане и разкаяние, ако те не са пожелали да следват светото Писание и Предание на първенствуващата Църква, отлъчваме и анатематствуваме. На отхвърлящите съборите на светите Отци и техните предания, съгласни с Божественото Откровение, благочестно съхранявани от Православно-Съборната Църква – анатема.”

35. Значението на анатематствуването.

„Страшното [слово] „анатема” тегне над всички отстъпници от Православието. Тя всяка година се провъзглася в Неделя Православна – деня на поменаването на тържеството на Църквата над своите врагове, и на нея се подлагат както противниците и укорителите на светата вяра, така и ония, които не уважават постановленията и светоотеческите предания на Църквата.” (Св. Феофан Затворник, Собрание поучений в дни воскресные и праздничные, 1853 г., т. І, с. 384 – 388.)

„Гръцката дума „анатема”, преведена на наш език, значи „клетва” и „проклятие”, дума заплашителна и страшна, открито отлъчваща от Христа (св. Йоан Златоуст; виж Предговора към правилата на Гангърския събор). Това е висша мярка на църковно наказание. Тази дума се употребява при произнасянето на църковен съд над някои човеци – еретици и смутители, – от една страна, и за защита на църковните закони и правила за в бъдеще, от друга.” (В-к „Церковные ведомости, 1906 г., № 36.)

„Значението на анатемата изобщо е твърде застрашително и страшно за всеки вярващ, защото актът на анатематствуването не означава само просто прекъсване на общението с анатемосания, но има наистина значение на църковен съд.

Анатемата като акт на отлъчване, отхвърляне от Бога и от Христа (Римл. 9:3) и предаване на духовна смърт на неразкаяния грешник, има онзи смисъл, който е даден в славянския**** превод [на думата] „анатема” (1 Кор. 16:22): да бъде проклет; същия смисъл, който се съдържа в думите на Самия Господ Иисус Христос: „идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели” (Мат. 25:41).” (Митрополит Методий Харбински, † 1931 г., К вопросу о созыве так называемого вселенского собора, Харбин, 1926 г.)

36. Преп. Теодор Студит, † 826 г.

„Наполовина православен е онзи, който смята, че държи правата вяра, но не се ръководи от Божествените правила.” (Творения на този Божий угодник, т. ІІ, с. 249.)

„Всеки, който противодействува на нарушението на Божиите или църковните заповеди, е изповедник.” (Писмо 209.)

„На епископите съвсем не е дадена власт да престъпват което и да е правило, а само да следват постановленията и да се придържат към предишното. Не е позволително нито на нашата Църква, нито на друга, да върши каквото и да е в разрез с постановените закони и правила.” (Писмо 24.)

Пак той, преподобни Теодор, прекъснал молитвеното общение със своя патриарх заради приемането от него в общение на осъден по-рано презвитер.

37. Св. Лъв, папа Римски [† 461 г].

„Всичко, което противоречи на светите правила, е голям грях, така че [това] не може да бъде търпяно.” (Еп. Никодим [Милаш], Правилата на Православната Църква, т. І, с. 119.)

38. Св. Кирил [патриарх] Йерусалимски, † 389 г.

„По-добре небето и слънцето да помръкнат, отколкото църковните правила да бъдат в каквото и да е променени, защото светата Църква е утвърдена от Словото Божие, а Словото Божие е по-здраво от небето и земята, както и Сам Христос е казал: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат” (Марк. 13:31)”. (Творения св. Кирилла в сп. „Христианское чтение” за 1908 г.)

39. Св. Йоан Златоуст, † 407 г.

„Разумът, непокорен на догматите на Църквата и на учението на св. Отци, внедрява раздори сред християните и поражда многобройни ереси и разколи. Затова, който иска да бъде истински син на Православната Църква, нека укроти непокорството на разума чрез църковните закони и във всичко да се подчинява на своята Майка – Църквата.” (Беседи върху І послание до коринтяни 2:1.)40. Теодор Валсамон, патриарх Антиохийски, † 1203 г.

„Спазвай каноничните постановления, където и както да са били изречени, и не казвай, че между тях има противоречия, защото във всички тях е говорил Всесветият Дух.” (От творенията на този светител.)

41. Старецът [преп.] архим. Паисий Величковски, † 1794 г.

„Като непоколебима основа за своята бедна душа и за братята, аз поставих: първо – Словото Божие и неговото тълкувание от богоносните Отци; второ – светите събори и всички съборни, апостолски и на св. Отци правила, които е приела Христовата Църква, и всичките и` заповеди и чинопоследования. Така постъпих аз, щото както аз, така и живеещите с мене братя, да не се отклонят от правилното и съборно разбиране на светата Православна Църква.” (Жизнь и писания отца Паисия Величковского, с. 197.)

42. Архиепископ Никон Вологодски, † 1918 г.

„Напоследък се заразихме с модата за всякакви преобразования, твърде много се размъдрувахме и започнахме да прилагаме и към самата Църква мярата на нашите мъдрувания, като забравяме, че тя не е царство от този свят, както Господ е казал на Пилат, че нейните основни начала са непреложни, че е престъпление да се посяга на тях, че те са вечни като самата Църква и онзи, който се отрече от тях, вече е излязъл от Църквата и е престанал да бъде християнин… Ето от какво трябва да се страхуват нашите „обновители” и „преобразователи” на църковния живот, ако искат да останат верни синове на Православната Църква. Ако те са нейни синове, то от тях преди всичко се изисква синовно послушание към нея, иначе те ще бъдат самозванци, които са способни да предизвикат разкол в църковните недра.” ([„Мой дневник”], 1917 г., № 366 – „Берегите основные начала церковной жизни”.)

43. Антоний [Храповицки], митр. Киевски, [† 1936 г.].

„Правилата и постановленията на св. апостоли, на Съборите и на св. Отци, признати от Вселенските събори, се наричат канонични. Които ги отхвърлят, не могат да останат членове на Църквата.” (Опыт Катихизиса, с. 20.)

44. Никодим [Милаш], епископ Далматински, † 1915 г.

„Отстъпването от древното законодателство и нарушаването дори и на едно само негово правило, лишава поместната Църква от Божията благодат и я прави разколническо общество.” (Правилата на Православната Църква, т. І , с. 331.)

„Всяко постановление на епископ, което е в разрез с каноните или което съдържа в себе си нещо, което не се намира в тях, или което не изразява това, което е постановено и обнародвано като закон от поместните диоцезни канони, – такова постановление няма никакво значение и задължителна сила.” (Православно църковно право, с. 456.)

45. Епископ Вартоломей.

„С епископ, ако той упорито и безцеремонно не желае да се съобразява със съборните определения, не може да се има общение.” (Из лично писмо от място на заточение в Русия.)

46. Глас от Света Гора Атонска.

„Който защитава правилата и постановленията на св. Отци на седемте Вселенски събора, той все едно, че защитава догмат. Ако някому се случи да понесе страдание за истината, то това ще му се вмени от Господа Бога като мъченичество. Строго да спазваме заветите на св. Отци, като си помагаме един на друг да браним нашата Православна вяра и с Божия помощ да отблъсваме безбожното новаторство на живоцърковниците***** и на всички останали отцепили се разколници.

Никой да не ни отклони от Господните пътища! Нека да гинат само онези, които са се отделили от Църквата, дръзнали да нарушат определението на светия велик събор в Никея за светия празник на Пасхата и месецослова. Такива светият събор още отсега ги осъжда да бъдат чужди на Църквата. И не само тях съборът отстранява от свещенослужение, но и всички, дръзващи да бъдат в общение с тях.”

47.Архимандрит Йоан, игумен на Кирило-Белоезерския манастир в Русия,† 1933 г.

„Живоцърковниците и обновленците – всъщност те са едни и същи – не са застанали на канонична почва, когато искат да се празнува Пасхата по нов стил; с това те противоречат на постановленията на Първия Никейски Вселенски събор и на първото правило на Антиохийския поместен събор, който потвърждава това определение и който определя наказание – лишаване от сан на свещенослужители за неговото нарушаване. Обновленците или живоцърковниците, разбира се, не могат да бъдат наречени еретици, тъй като те не отхвърлят открито догматите на вярата, макар фактически, на дело и да разклащат вярата си в Деветия член от Символа на вярата: „Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква”, като самоволно и произволно изменят каноните или правилата на Вселенските събори и като внасят нововъведения в Църквата, но по-скоро – разколници, действуващи самочинно и обособяващи се в Църквата. Аз бих съветвал да се страни от общение с тях и да не се ходи в тяхната църква, за да не се молите заедно с обновленци.” (Из лично писмо, 30.ХІ.1926 г.)

Б) ЗА НЕПИСАНОТО ПРЕДАНИЕ – ЦЪРКОВНАТА ПРАКТИКА

Aвторитетът на църковните канони, посочен по-горе от нас, тоест тяхната необходимост и обща задължителност, се отнася не само за тях, като определени и точни правила, които се съдържат в Книгата на правилата, но се отнася и за всичко, което последователно произтича от тях и е основано върху тях.А един от църковните канони, не веднъж повторен на Вселенските и поместните събори и от отделните свети Отци, е канонът за задължителността на спазването, наред с писаното Предание, тоест, каноничните правила, и на неписаното Предание – църковната практика от времената на апостолите и на съборите, т.е. на св. Отци.

48. Деяния на Шестия Вселенски събор.

„Анатема, ако някой наруши някое записано или незаписано Предание на Църквата.”

49.Догматично определение на 367-те свети Отци на Седмия Вселенски събор в Никея.

„Спазваме, без [да допускаме] нововъведения, всички с писание установени за нас църковни предания.” (Книга на правилата.)

50. Седми Вселенски събор, 7-мо правило.

„Подобава да се спазват свещените обичаи по писаното и неписано законоположение.” (Книга на правилата.)

51. Деяния на Седмия Вселенски събор.

„Ако някой отхвърля което и да е църковно Предание, писано или неписано, анатема.”

52. Из службата в Неделя на светите Отци.

„Не подобава да се прибавя или да се премахва нещо от свещеното Предание на нашата Православна вяра: защото в нея правилно се кръстихме, а които преиначават тази вяра, справедливо ще бъдат подложени на забраната на проклятието.” (Девета песен на канона, първи тропар.)

53. Св. Василий Велики, † 379 г.

„Ако почнем да отхвърляме неписаните обичаи, като маловажни, то незабелязано ще повредим и Евангелието в основните му положения.

Мисля, че апостолско е и това, да се придържаме към неписаните правила.

У нас се спазват обичаи, имащи силата на закони; тъй като техните постановления са ни предадени от свети мъже.” (Правила 87 и 91.)

54. Блажени Августин, † 430 г.

„Всичко, което държи св. Църква и което без всякакво съборно постановление се е държало от нея, напълно справедливо смятаме това за Предание от апостолите.”

55. Св. Йоан Златоуст.

„Щом има Предание на Църквата, то няма какво повече да се търси.” (Беседи върху Първото послание до коринтяни, 2,1.)

56. Св. свещеномъченик Киприан Картагенски, † 258 г.

„На благочестивите и прости души им е лесно да избягнат заблудите и да намерят истината, защото щом се обърнем към източника на Божественото Предание, заблуждението изчезва.” (Митр. Макарий, Введение в догматическое богословие, с. 498.)

57. Тертулиан, [християнски] писател от ІІ век.

„Ако някое правило не е писмено определено, но навсякъде се спазва, значи то е утвърдено от обичая, основан на преданието. А ако някой каже, че и при преданието е необходимо някакво писано свидетелство, то ние от своя страна ще посочим многото установления, които се спазват без всякакво писание, само с важността на преданието и по силата на обичая. Например: чинът на Кръщението, Евхаристията, времето на постите и т. н..

Ако някой би поискал за тези и за много други установления да търси писан закон, то не би намерил. Тук има сила преданието, като основание; обичаят – като негово утвърждение; вярата – като спазване.” (Епископ Иоанн [Смоленский], Опыт церковного законоведения, с. 56.)

58. Св. Методий Изповедник, патриарх Цариградски, † 846 г.

„[Той] нарича също така отстъпници и онези, които въвеждат в Църквата други измислици и като отхвърлят древните църковни обичаи, установяват нови противни. Такива отстъпници, според неговото определение, е възможно да бъдат допускани до църковно общение само след отричането им от своето отстъпничество и след изповядването на греховете им с [налагане на] епитимия, и чак тогава с архиерейско разрешение* те биват очистени и се допускат до църковно общение.” (Новая скрижаль, ч. ІV и V, гл. 17.)

59. Св. Теофан Затворник, † 1894 г.

„Никак не бива да се говори, а още повече да се чувствува: това е маловажно, може да се остави или да бъдем към него равнодушни; това се отнася за паленето на свещи, каденето с тамян и пр. Всичко, което се държи чрез вярата в цялата си пълнота, е лекарство за нашата поквара. Който не приема нещо от това, той намалява силата на лекарството, а понякога и съвсем я унищожава. В нашата вяра ни е издигната ограда или крепост, която ни обезопасява и защитава от враговете. Всичко е необходимо в нея. Отхвърли малкото, ще направиш пробойна в стената и враговете ще тръгнат един след друг, ще разрушат цялата ограда и тебе ще погубят. „Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате” (Ефес. 5:15).” (Начертание христианского нравоучения, с. 344.)

Пак той: „Всичко, което е в Църквата, е еднакво важно, свето, неприкосновено и необходимо за нашето спасение, а извън нея няма спасение.” (Собрание поучений на дни воскресные и праздничные, т. І, с. 384-388.)

60. [Св.] Руски Патриарх Тихон, † 1925 г.

„Извършвайки богослужението по чина, който води началото си от древни времена и се спазва от цялата Православна Църква, ние имаме единение с Църквата от всички времена и живеем с живота на цялата Църква… При такова отношение… да пребъде неизменно великото и спасителното единение на основите и преданията църковни.” (Послание от 4/17 ноември от 1921 г., № 1575.)

61. Глас от света Гора Атонска.

„«Съборността» на светата Православна Църква, съгрявана от един дух, от една Божествена воля, има отношение не [само] към мястото (пространството) – «навсякъде», но и към времето – «винаги», започвайки от Христа и до нас. На цялото протежение по място и време, в догматите и каноните, Църквата остава вярна сама на себе си, защото нейните установления не са [установени] от човешки разум, който се видоизменя – преуспява или пада, а са от Божествен и неизменен разум (Мат. 5:18; VІ Вселенски събор, правила 1 и 2).”

62. Митрополит Инокентий Пекински, †1931 г.

„В Христовата Църква няма нищо малоценно, няма нищо маловажно, защото във всеки обичай се е въплътил Духът Божий, с Който Църквата живее и диша. Всеки, който дръзва да въстава срещу църковните обичаи и закони, основани на светото Предание и Писание, въстава срещу Духа Божий и с това показва на всички, които имат очи да виждат, от какъв дух е той. Достойно и праведно светата Църква произнася против такива анатема.” (Открито писмо до всички верни чеда на Христовата Църква, придържащи се към Православния календар и преданията на светата съборна Църква, 1929 г.)

63. [Св.] епископ Игнатий Брянчанинов, † 1867 г.

„Слава на светата Източна Църква, единствено света и истинска! Всички нейни Предания, всички обичаи са свети, благоухаят с духовно помазание. Да бъдат посрамени всички, които мъдруват против нея, всички, които се отделят от единението с нея!” (Творения, т. ІV, с. 518.)

64. [Св.] протойерей отец Йоан Кронщадски, † 1908 г.

„Когато се породи съмнение за някаква дума или църковно изречение, за действие или обред, кажи му – на врага на спасението – вътрешно, думите на Спасителя за Църквата: „Кога дойде Той, Духът на истината, Той ще ви – тоест Църквата, изградена и разпространена от апостолите – упъти на всяка истина, особено пастирите и учителите (Иоан 15:13) и вярвай твърдо, че според обещанието на Спасителя, в Църквата пребъдва до века Светият Дух, Който я наставлява на всяка истина; значи, в нея всичко е истинско и спасително; поради това тя се нарича „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). В църковните книги, в изреченията на св. Отци и учители на Църквата, навсякъде диша Духът Христов, Духът на истината, на любовта и спасението.” (Моя жизнь во Христе, т. 22, с. 234.)

65. Гръцката Кормчая книга.

„Където няма канон или писан закон, там има сила на канон или на писан закон обичаят, изпитан от много години и който не противоречи на писания закон.” (Тълкувание на 7-мо правило на ІІ Вселенски събор, с. 388.)

____________________________________

[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 г.

Оригинално заглавие от първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 г. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 г.

Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”.

* Въплътеното Слово Божие. (Б. пр.)

**Живоцърковници и обновленци са руски свещенослужители-разколници, които не са признавали каноничното свещеноначалие на св. Руска Православна Църква след Църковния събор от 1917-1918 г., които се обявили за реформи от протестантски тип в Руската Православна Църква и които са били поддържани от болшевишката власт, с цел унищожаването на Руската Църква като Православна. (Б. пр.)

***„Дерзнувшими корчемствовати истиною”. „Корчемствовати” идва от „корчма”=кръчма, а тя – вероятно от глагола „корчити”=изкривявам, деформирам (оттам: „скорченный”=изкривен, сгърчен). Съвсем различно е значението на „кормчая”=ръководство (от „кормити”=храня, направлявам, оттам: „кормило”, „кормчий”). Тук думата е употребена в смисъл на подправка, фалшификация, подобно на разреждането на виното от кръчмарите, или изопачаване, деформиране, нечисто търгуване. Справка в гръцкия текст на 2 пр. на VІ Вселенски събор. (Обяснение на бълг. прев.)

**** Старобългарския превод. (Б. пр.)

***** Виж по-горе, бел. 2.

******Църковно наказание. (Б. пр.)

*******Разрешение (старобългарски) = развързване, освобождаване (от вина и наказание за грехове).

Следва…