Борис Маринов, Александър Величков

4. Отрича ли Целс, че Иисус Христос е историческа личност?

Целс е римски философ от II век[61] сл. Хр. „За името, идеите и отношението му към християнството знаем само от апологетичния труд на Оригена“[62]  „Против Цeлса“ (Κατά Κέλσου, Contra Celsum), в 8 книги, „най-значителната… предникейска апология“[63]. Този труд Ориген „е написал, когато е бил над 60 години, по молбата на своя приятел Амвросий, за опровержение на „Αληθής λόγος”[64] на… Целса“[65]. Щвейцарският либерален богослов Т. Кайм през 1873 година се опитал, въз основа на приведените от Оригена в „Против Целса“ цитати, да възстанови изгубеното Целсово съчинение и го издал под заглавие „Celsus „Wahres Wort“, älteste Streitschrift antiker Weltanschauung gegen des Christenthum vom Jahre 178”[66]. (Целсовото „Истинско слово“, най-старото полемическо съчинение на древния мироглед срещу християнството).В „Αληθής λόγος” Целс критикува християнството. Книгата има въведение, четири части и заключение:

Част I. Юдаизмът против християнството;

Част II. Критика на християнството от гледище на философията и историята;

Част III. Критика на отделни християнски догмати и

Част IV. За необходимостта да се спазва официалният култ[67].

„Сериозни доводи (Целс – в с. н.) нe е могъл да приведе. Всичките му възражения са плод или на неговото недостатъчно запознаване с Християнската църква, или имат характер на необосновани твърдения[68]„

Привежданият от атеистите текст: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар чe мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия, против вас“[69], който е предаден от Воропаева съвсем свободно и с преувеличение[70], се намира в I-та част на „Αληθής λόγος”, в която се критикува християнството от гледище на юдаизма. Ако прочете човек цялата първа част, ще се убеди, че Целсовият юдей (а това значи сам Целс, защото той всъщност води разсъждението в тая част, той стои зад евреина, когото поставя да говори) съвсем не отрича историчността на Иисуса Христа. Той се обявява против твърдението, че Иисус Христос е Бог, и обвинява, че някои от вярващите преправяли и преработвали Евангелието, за да имат възможност да отхвърлят изобличенията[71]. Че действително Целс не само в първата част на съчинението си, но в цялото си съчинение не отрича, че Иисус Христос е историческа личност, това изтъкват и съветски автори. Така например Я. А. Ленцман в книгата си „Происхождение христианства“, издадена през 1958 г. от Академията на науките в СССР, на стр. 236 пише: „… Целс не се съмнява… в историческото съществуване на Иисуса и само указва на нелепостта на твърдението на християните, че Иисус бил син Божий“[72].За да разберем кои „вярващи“ са преправяли и преработвали текста на Евангелието, та са дали повод на Целса да корѝ християните, трябва да чуем отговора на Ориген. „Не зная – казва той – други да са подправяли Евангелието, освен последователите на Маркиона и онези на Валентина, а мисля, и тия на Лукана[73]. Но обвинението в това не се отнася към учението, а към ония, които са дръзнали да изопачават Евангелията. И както не е виновна философията за софистите, или епикурейците, или парепатетиците, или за които и да било други лъжемислещи (за техните погрешни учения – в с. н.), – така истинското християнство не е виновно за онези, които подправят Евангелията и вмъкват ереси, чужди на мисълта на Иисусовото учение“[74]

Ясно е, че еретиците са подправяли Евангелието, за да го при способяват към своите лъжеучения, а не Църквата, която е истинският и законен пазител и изяснител на Свещеното Писание.

5. Отричат ли Ориген, Августин и Тертулиан съществуването на Христа?

Ориген, Августин и Тертулиан били „отричали съществуването на Христа“[75].За да се разбере голословността и абсурдността на това твърдение, ние ще запознаем читателите накратко с биографиите на тези трима бележити в Християнската църква мъже и ще се спрем по-специално на едни Августинови думи, с които често се спекулира.

Ориген[76]   е роден през 185 г. сл. Хр., вероятно в Александрия. Той е син на ритор Леонид, който пострадал мъченически за християнската вяра и ученик на Климент Александрийски. Притежавал обширни  и многостранни познания, бил „чудо на учеността“ за своето време. Проявил удивително трудолюбие и необикновена работоспособност. Евсевий го нарича „Άδαμάντιος“— стоманен човек (твърд като елмаз). По писателска плодовитост Ориген надминал всички старохристиянски Отци.

В 202/203 г., едва 18-годишен, бил назначен, след оттеглянето на Климента, за пръв църковноавторизиран ръководител на Александрийската катехизическа школа, която при него стигнала върха на своята слава.

Учудвайки със своята ученост, Ориген поразявал всички и с начина на своя живот – бил строг аскет: постел, не вкусвал вино, не носел обувки, спял на голи дъски, по-голямата част от нощта прекарвал в научни занятия.

В 212 г. предприел пътешествие до Рим. В 215 г. трябвало да бяга от Александрия и Египет поради жестокото изтребление (клане) на александрийски жители по заповед на император Каракала, който бил кръвно обиден от някакви си саркастични стихове. Намерил убежище в Кесария Палестинска. След време се върнал отново в Александрия. В 230 г., при едно пътуване за Гърция, се отбил в Кесария. Неговите двама приятели – епископите Теоктист и Александър го посветили в презвитерски сан. Но те нарушили канона, като не взели съгласието на Александрийския епископ Димитрий. Разсърден от това, епископ Димитрий свикал един след друг два събора (230 и 231 г.), които осъдили Оригена и го лишили от презвитерски сан. Основанията били: понеже се бил самоскопил[77], понеже бил изказал мнения, които изглеждали твърде свободни, и понеже бил напуснал Александрия. Ориген се заселил окончателно в Кесария и открил там нова школа, която също се прославила. Между бележитите негови ученици били св. Григорий Чудотворец и св. мъченик Памфил. През време на гонението при император Декий, Ориген бил хванат и хвърлен в тъмница вероятно в Кесария и тежко измъчван. След Декия получил свобода, но вследствие на изтезанията той умрял на 70-годишна възраст, вероятно в 253 или 254 г. в гр. Тир, гдето дълго време сочели неговия гроб.Каква е била Оригеновата привързаност към Господа Иисуса Христа се вижда например от следните факти: Когато през гонението срещу християните при император Септимий Север взели баща му Леонид под стража и го затворили в тъмница, 17-годишният Ориген поискал да приеме заедно с него мъченическа смърт. Майка му с големи усилия го отклонила от това. Тогава той написал на баща си писмо, в което го молел да не мисли за многочленното си семейство, а да се окаже верен на Христа докрай. Преследвани за вярата християни той придружавал до съда, осъдените пък съпровождал до ешафода и „позорния стълб“, най-настойчиво убеждавайки ги да бъдат твърди и предани на Христа до последно издихание. За тия му деяния езичниците люто го намразили и веднъж насмалко щели да го убият с камъни.

Не е ли най-малкото странно да се твърди за този Ориген, който другите насърчавал да умират за Христа, а и сам умрял за Него, че бил отричал съществуването на Христа?!…

Наистина Ориген в свои трудове е допуснал грешки и неточности, някои негови мнения са били осъдени. Обаче той никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христа.

Августин[78]. Блажени Августин (Aurelius Augustinus), епископ Ипонски, знаменит църковен учител, се е родил в 354 г. в Нумидийския град Тагаст (в Алжир, Северна Африка). Следвал риторическата школа в съседния град Мадаура. Богато надарен, той жадно търсел истината. Известно време се увлякъл в Манихейството[79]. После преминавал от една философска школа към друга. Но никъде не намерил удовлетворение. Бил учител по красноречие в Тагаст (374-375), в Картаген (375-383 г.). после в Рим (383 г.), а по-късно в Медиолан (384 г.). Тук той слушал проповедите на св. Амвросий Медиолански и под негово влияние приел християнството, бидейки 32-годишен, и бил кръстен в Медиолан на Велика събота, 25 април 387 г. Една година престоял в Рим. През есента на 388 г. той се върнал отново в своя роден град Тагаст и се предал на аскетически живот. През 391 г. бил избран за свещеник в Ипон (Северна Африка), в 395 год. станал помощник на тамошния епископ Валерий и наскоро (396 г.) – епископ Ипонски.

Като епископ, той се отдал всецяло в служба на Църквата. Водил упорита борба против разните ереси в неговия диоцез и против разколниците донатисти и ги съкрушил. Творенията, съставени от него в разгара на тези cnopoвe, гo прославили и дали тон и направление на цялото по-нататъшно богословие на Западната църква.

Последните години от живота на Августина били за него тежко изпитание: той видял падането на Рим, разграбен от Аларих, разгрома и опустошението от вандалите на цветущата Африканска църква и неговата Ипонска епархия. Всичко това го съсипало и той умрял в Ипон на 28 август 430 г., когато градът е бил обсаден от вандалите.

„Великият ипонски епископ съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, практическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка. Августин е… най-значителният и най-влиятелният богослов“ на Западната църква[80].В съчинението си Retractationes той прави преглед на своята литературна дейност. Споменава за 93 свои съчинения в 232 книги. Но тук не влизат неговите писма и проповеди. Всички негови борби и изследвания се отнасят до овладяването на божествената истина, „която той търсел в безрезервна връзка с църковния авторитет“[81].

Може ли да се каже за този християнски колос – епископ, причислен от Християнската църква към блажените, че е отричал съществуването на Христа? Само неосведоменият, онзи, който не знае кой е и какъв е бил блажени Августин, може от себе си да твърди това!

За да докажат, че бл. Августин бил отричал историчността на Иисуса Христа, бил се съмнявал в истинността на разказите за Него, някои се позовават на негови – Августинови – думи. В съчинението си „Против манихеите“ бил писал: „Аз не бих повярвал на Евангелието, ако не би ме задължавал към това авторитетът на католическата църква“[82]. От тези думи било ясно, че Августин бил „виждал безсмислието на легендата“ за Христа[83].

Приведеният питат е из 5-та глава на Августиновото съчинение „Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti“ (Против посланието на Манихея, което наричат основно). Бл. Августин предлага: „Нека видим на какво ни учи манихеят и нека разгледаме най-важната книга, която наричате Epistola Fundamenti (Основно послание – в с. н.), където се съдържа почти всичко, което вярвате“[84]. Най-напред става дума за личността на Манихея: кой е той? – „питам ви – казва бл. Августин – кой е този Манихей? – Ще отговорите: „апостол Христов“. – Не вярвам!“[85] „Може би – продължава бл. Августин – възнамеряваш да ми прочетеш Евангелието и оттам ще се опиташ да утвърждаваш за личността на Манихея“[86]. Но, „ако би намерил някого, който още не е повярвал в Евангелието, какво би правил, когато той ти казва: „не вярвам!”[87]? – Бл. Августин иска да каже: За този, който вярва в Евангелието, добре, ще му търсиш доказателства за личността на Манихея в Евангелието; но, ако имаш пред себе си някого, който още не е повярвал в Евангелието, с какво ще му докажеш твърдението си за Манихея? На какво ще се опреш, че онова, което се казва в Евангелието, е истина? – И бл. Августин му посочва на какво в такъв случай един християнин се опира, за да докаже истинността на писаното в Евангелието: на авторитета на Вселенската църква, на църковното предание. По силата на този „църковен авторитет“, на това „църковно предание“ и сам Августин вярва в Евангелието. Затова и заявява: „Ego vero Evangelio non crederem, nisi me catholicae Ecclesiae commoveret auctoritas“[88], което ще рече: „Да, аз не бих вярвал на Евангелието, ако да не беше (не ме движеше) авторитетът на Вселенската църква“. Когато този авторитет, това църковно предание ми казва: „Noli credere Manichaeis“ (Не вярвай на манихеите!), защо да не му се покоря? – „Затова – заявява бл. Августин, — ако мислиш да ми даваш сметка, остави Евангелието! Ако ли ме насочваш към Евангелието (за да ми доказваш за Манихея и манихейството — в с. н.), тогаз аз ще те насоча към ония, по чиито наставления съм повярвал в Евангелието (ergo me ad eos teneam, quibus praecipientibus Evangelio credidi)“[89], т. е. към Църквата, към авторитета на Вселенската църква, към църковното предание. И понеже Църквата, църковният авторитет, църковното предание казва да не се вярва на манихеите, то затова и бл. Августин съвсем не може да вярва на Манихея. Той заявява: „tibi omnino nоn credam“[90], тоест: съвсем няма да вярвам на тебе. Нашата вяра е „основана не само на текста на Cв. Писание, но и на Църковното предание“, – такъв е смисълът на цитираните Августинови думи[91].Ако атеистичният автор, като твърди, че Августин отричал съществуването на Христа[92], има предвид разглежданите Августинови думи, не е на прав път: той се заблуждава. Бл. Августин във въпросното място само подчертава значението на Църквата, на църковния авторитет[93], на църковното предание, а съвсем не се занимава с историчността на Иисуса Христа: дали Иисус Христос е съществувал, дали Иисус Христос е историческа личност. Сам бл. Августин никога не се е съмнявал в историчността на Иисуса Христа: че Той е бил, че е съществувал на Земята. Своята чудна книга „Confessiones“ (Изповеди) бл. Августин завършва със сърдечна молитва из дълбините на душата си, в която се изразява и неговата твърда вяра в Иисуса Христа, като въплътил се и живял между човеците: „Колко много си ни възлюбил, Отче благий! Ти не си пощадил Единородния Си Син, но си Го предал за нас нечестивите (Римл. 8:32)… За нас Той, като не счете за похищение да бъде равен Богу, послушен бе до смърт и то смърт кръстна (Филип. 2:6 и 8)!… Ние бихме могли да мислим, че Твоето Слово (Твоят Син – в с. н.) е далеч от общение с нас, че То не се грижи за нас, ако То не бе се въплътило и не бе обитавало у нас (nisi cаro fieret, et habitaret in nobis. – к. н.)…

Ето, Господи, аз се поверявам на Твоята грижа… Ти знаеш моята неопитност и моето безсилие: научи ме и ме изцели! Твоят Единороден Син, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието (Кол. 2:3), ме изкупи със Своята кръв… аз вкусвам и пия и се причащавам от нея, и окаяният аз желая да се наситя от нея сред тези, които ядат и се насищат: и хвалят Господа, които Го търсят (Пс. 21:27)!“[94]

Тертулиан[95] (Quintus Septimus Florens Tertullianus) е роден в Картаген през 160 г., като син на езически римски стотник. Получил солидно, особено юридическо, образование и ораторска школовка (Eus., Hist. Ессl. 2, 2, 4). В 195 г. се завърнал от Рим, гдето е бил адвокат, в своя роден град – като християнин. Започнал оживена литературна дейност в служба на Църквата. Бил е учител и катехет. Бл. Иероним даже твърди (Vir. ill. 53), че е бил и презвитер. Но това се оспорва. Berthold Altaner в своята Патрология намира твърдението на бл. Иероним за „твърде невероятно“[96].

„Тертулиан е един от най-оригиналните и до Августина най-индивидуалният от всички латински църковни писатели… Религиозно възпламенен, притежавал проникновен ум, увлекателно красноречие, винаги духовито остроумие и превъзходни познания във всички области. При това той владеел като никой друг латинския език… Неговите съчинения след Vetus latina и Vulgata[97] са упражнили най-много влияние върху старохристиянския латински език”[98].

Всички негови произведения са полемични. Главното му съчинение е „Apologeticus“. „Апологетикът“ на Тертулиана е адресиран „към провинциалните управители на Римската империя. За разлика от всички други древни апологии, „Апологетикът“ разглежда само политическите обвинения срещу християните“[99] и аргументирано ги отбива.

Може ли този, който е повярвал в Христа и разпалено е защитавал християните, да е считал, че Иисус Христос не бил съществувал? – Наистина Тертулиан е изпаднал в монтанизъм[100] и е изказал някои погрешни в догматическо отношение възгледи, но никога не е отричал историчността на Христа. Въпреки уклоните му „Църквата е оценила неговата ревност във вярата“[101] и го е зачислила в кръга на своите писатели.

6. Отричат ли историчността на Иисуса Христа докетите?

Правят и това възражение: „Ами докетите, не са ли отричали историчността на Христа?“

Докетите са еретици от апостолско време. Във Второто послание на апостол Иоан Богослов, 1-ва глава, 7-ми стих се казва: „…в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът“. Блажени Иероним пише, че още при апостолите, когато кръвта на Христа в Юдея не била засъхнала, от някои „било обявено тялото на Христа за призрак (phantasma Domini corpus asserebatur)“[102]. Съществуването на докетите доказвало, че още в началото на християнската ера се били съмнявали в историчността на Христа. „Съществуването на такива течения като докетизма“ било „едно от доказателствата за митичността“ на Христа“[103].Съществувал ли е Иисус Христос? – такъв въпрос в онова време не е бил поставян. А са спорели по друг въпрос: Какъв е бил Иисус Христос? – Бог, човек, или Богочовек? Докетите отричали, че Иисус Христос е бил човек: те отричали „реалността на човешката природа в Иисуса Христа“, човешката природа в Него била „призрачна (δοκέω=имам вид, изглеждам)“[104].

„Докетите никак не отричали, че това, за което е разказано в Евангелията, действително е ставало в определено време и в определени обстоятелства, и е могло да бъде видено и описано. Те само мислели, че Христос не е бил, но само е изглеждал като човек, явявал се е като човек. В историческото достойнство и достоверност на евангелската история… не се съмнявали, макар и да се занимавали с мнимо изправяне на евангелския текст, окастряйки и изменяйки го. Но те посвоему тълкували смисъла на евангелската история, смисъла на Боговъплъщението и Богоявлението“[105]. В своите крайности докетизмът „понякога се израждал просто във фантастически измислици, като например, когато Василид учел, че под вида на Иисуса бил разпнат Симон Киринеец“, а „Сам Иисус тъй да се каже стоял близо в образ на Симон Киринеец и се смеел над Своите гонители“[106].

Защо докетите мислели така ?

Главната причина е в това, че те били християни от езичниците, които не се били отърсили от езическите идеи. Те се намирали „под влиянието на източните езически възгледи за материята“[107]: че тя е източник на злото. „Приписвайки всяко зло на материята, трябвало по необходимост да предположат, че Христос не е могъл да има никаква връзка“ с материята[108], не е могъл да приеме човешко тяло, плът.

7. Общият извод

И така: нито Трифон-Юдеят, нито юдействащите християни, които св. Игнатий Богоносец има предвид в VIII-та глава на Посланието си до филаделфийците, нито езическият философ Целс, нито Ориген, нито Августин, нито Тертулиан, нито даже докетите са отричали историчността на Иисуса Христа, че Той е съществувал, че е бил на Земята, макар за докетите да е бил само „призрак“, но дори и тогава пак – според самите докети – „за всички, окръжаващи Го, е изглеждал като човек“[109].

Следователно твърдението, че „съмнения в историчността на Иисуса“ били изказвани още в древност, че били изказвали съмнение „в историчността на Иисуса… не само евреи, противници на християнството,… но и правоверни християни“, па даже – и езичници, че хората, които били живели наскоро след времето, когато според „легендата“ бил живял Христос, считали, че Той бил измислена личност, – не отговаря на истината.

_______________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 319-334.