КРАТКИ ЗАПИСКИ ПО АГИОЛОГИЯ – продължение

11. Кой извършва канонизацията?

Кой е извършвал канонизацията на светии в древната Гръцка църква точно не се знае. Предполага се, че за епископиите правото ще да е принадлежало на епископите с колегиите от клирици, но не без знанието на митрополита и събора на епископите при него, в духа на 34-то апостолско правило и 9-то правило на Антиохийския събор.

В по-късно време правото на канонизация за местно празнуване в митрополиите е принадлежало на митрополитите, а в епископиите – на епископите. За общо пък празнуване в цялата Гръцка църква канонизирва Цариградският патриарх с намиращия се при него събор от архиереи.

В Руската църква, преди учредяването на Синода, правото на канонизация на светии за общо честване е принадлежало на предстоятеля на Руската църква. Правото на канонизирване на светии за местно честване е принадлежало главно на епархийските архиереи. За синодалния период до 1917 г. канонизирването на светии за общо честване се извършвало от Св. Синод и се утвърждавало от императора, по представен от Синода доклад. Що се отнася до канонизирването на светии за местно празнуване най-често то се извършвало от местната епархийска власт.

У нас, според чл. 108, т. 6 от Устава на БПЦ, канонизацията на светии се извършва от Св. Синод в пълен състав.

12. Как се извършва канонизацията?

Оформилата се процедура за канонизирването на светии в Православната църква обикновено е следната:

1. Записване на чудесата, които стават при гроба на починал праведник или при местата свързани с него, или изобщо на чудесата, ставащи по молитвеното ходатайство на угодника;

2. Донесение за тях на висшата църковна власт;

3. Следствие-проверка от страна на църковната власт за истинността на чудесата;

4. Решение на църковната власт за причисляване на праведник към лика на светиите, с определяне на ден за празнуване на неговата памет;

5. Извършване тържествено прославяне на светеца чрез специална, съставена за него, служба.

13. Култ на светиите

Култът на светиите се състои в това:

Всяка година му се извършва честване (на някои повече от един път) по специална, съставена за него, служба; отслужват се молебени и изобщо се обръщат към него с молитва; в негово име се освещават престоли и църкви; изобразява му се образа и се почита като икона; мощите му се поставят в храма за честване и поклонение от вярващите.

Почитането и поклонението на светиите не е еднакво с това, което отдаваме на Бога, като на Бог, а е почитане на светиите като на Божии раби, на Божии угодници.

14. Категории и групи в отделните категории светии

След „по-чтимата от херувимите и несравнено по-славна от серафимите” св. Богородица и светите ангели, св. Църква почита богослужебно следните категории светии: пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни и праведни.

а) пророци – В лика на светите пророци, на които са посветени дни за богослужебна прослава, Православната църква почита писателите на пророческите книги: четирите големи пророци (Исаия, Иеремия, Иезекиил, Даниил) и дванадесетте малки пророци (Осия, Иоил, Амос, Авдий, Иона, Михей, Наум, Авакум, Софоний, Агей, Захарий, Малахия).

Освен тях Църквата почита и други бележити пророци като: Илия, Елисей, Иоан Предтеча. Особено тачи пророци Илия и св. Иоан Кръстител, най-вече последния.

б) апостоли – Към апостолите св. Църква отнася:

1. Дванадесетте апостоли: Петър, Андрей, Иаков Заведеев, Иоан, Филип, Вартоломей, Тома, Матей, Иаков Алфеев, Левий Тадей, Симон Кананит, Матия (вместо Иуда Искариот);

2. Апостол Павел;

3. Седемте апостоли и дякони: Пармен, Никанор, Прохор, Тимон, Стефан, Филип, Николай;

4. Равноапостолните.

Равноапостолните са ученици на апостолите и техни труженици, които подобно на апостолите са послужили за рапространяване и утвърждаване на християнската вяра сред народите. Равноапостолни са например: св. Игнатий Богоносец, св. равноапостолна и мироносица Мария Магдалина, св. св. цар Константин и Елена, св. княз Владимир, св. цар Борис Покръстител, св. св. Кирил и Методий.

в) светители – Това са пастири, които особено са се отличили в ръководството и назиданието на християните и в защита на вярата. Такива са например: св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Иоан Златоуст, св. Николай Мирликийски Чудотворец, св. Климент Охридски и др;

г) мъченици –  Това са тези светии, които смело  и безстрашно са изповядвали и засвидетелствали пред света със слово и дело страдания и мъки, а често и със смърт християнската вяра и са прославили Бога.

В Християнската църква причислените към сонма на светите мъченици е особено мнгогочислен, и по видове различен:

1. По време на мъченичеството: старозаветни и новозаветни мъченици. Тези от новозаветните мъченици, които първи са приели мъченическия венец Църквата нарича първомъченици (св. равноапостолна и първомъченица Текла, св. архидякон и първомъченик Стефан);

2. По възраст: например св. 14 хиляди мъченици младенци заради раждането на Христа;

3. По званието им (дали са от свещеническа, монашеска или светска среда) те се делят на: свещеномъченици, преподобомъченици и мъченици. Например: свещеномъченик Игнатий Богоносец, преподобомъченик Онуфрий Габровски, мъченик Николай Софийски;

4. По особените подвизи и добродетели: например „безсребреници” (Козма и Дамян);

5. По реда на мъчението: например „начертани” (Теодор Начертани) – по лицето му бил начертан с горещо желязо надпис;

6. По степента на мъченията и влиянието на тези мъчения за привличане към вярата се наричат великомъченици, например: св. великомъченик Георги Победоносец, св. великомъченица Злата Мъгленска.

д) преподобни – Като „преподобни” св. Църква величае подвижниците на Новия Завет, които за обуздаване на своите греховни наклонности и за духовно усъвършенстване доброволно се посвещават на най-строго изпълнение на заповедта. Тези, които са Христови да разпнат плътта със страстите и похотите, да не царува грехът в смъртното тяло (Гал 5:24; Римл. 6:12).

Преподобните са се подвизавали и в света (Алексий, човек Божи) и в отдалечаване от света: в манастири, пустини (например св. Иван Рилски).

е) праведни – Под „праведни” се разбират обикновено старозаветните светии, които са постъпвали по правдата на Закона. Такива са например: Авраам, Лот, Иов, Иоаким и Ана, Захарий и Елисавета.

Но и някои новозаветни светии св. Църква нарича „праведни”, които подобно на древните праведници, живеейки в света и изпълнявайки държавни, обществени и семейни задължентия, винаги са постъпвали по заповедите на Закона Божи и са били верни на Бога. Такъв например е бил праведни Филарет Милостиви.

15. Отшелнишеството. Значението на светиите в манастирите

Защо отшелниците са се отдалечавали от света?

1. Поради нечестие на света. Св. Иоан Златоуст обяснява, че те бягат от света, „тъй като всичко в него е извратено и самите градове са пълни с нечестие и пороци, само пустинята принася плодове на любомъдрие”;

2. За да помогнат на света. Съобразявайки се с цитираната от Спасителя поговорка: „Лекарю, изцери се сам” (Лука 4:23), отшелниците са излизали от света, за да се очистят нравствено и тогава да са готови да помагат духовно на другите.

Отшелниците отиват в планините, високо сред скалите, за да поведат към висините тънещите в грехове и пороци.

Какво са светиите?

Светиите са светлина на света. Те са „безукорни чисти и непорочни деца Божии” които „посред опърничав и развратен род” сияят „като светлина в света” (Филипяни 2:15). Тяхната „светлина” свети пред нас и ние виждаме добрите им дела и прославяме небесния наш Отец (Мат. 5:16).

Светиите са сол на земята. Предпазват света от нравствена развала, нравствено разложение и тление. Съдействат за моралното оздравяване на народа, на нацията, на държавата.

Светиите са „стълбовете”, на които светът се крепи. Това се вижда много добре от разговора на Бога с Авраам във връзка с наказанието над Содом и Гомор. Господ е готов да пощади Содом, ако се намерят в него, не много, а поне десет праведници (Бит. 18:32).

Какво са манастирите?

Нашият писател и поет Иван Вазов в книгата си „В недрата на Родопите” пише: „Черковата и манастирът са чисти благодетелни санаториуми на човешките скърби, страхове и разочарования”. Манастирите, както пише проф. Чиж „са се явявали центрове на цивилизация”… Те са „школи по нравственост и благочестие”.

Дори и онези, които отхвърлят религията и по очудващо недоразумение я считат за „опиум”, и те самите са принудени да признаят благотворното и полезно значение на светиите и манастирите. В речта си, произнесена на тържеството в Рилския манастир по повод хилядагодишнината на св. Иван Рилски, Георги Димитров казал: „Може смело да се каже, че нямаше да имаме днешна нова демократична България, България на ОФ, ако в това време на тъмно, черно робско минало не бяха нашите манастири, като тази Рилска обител, които съхраниха националните чувства, националните надежди, националната гордост на българите и им помагаха да се предпазят от загиване като нация. Ние, нашият ОФ, и в частност ние комунистите, изразяваме нашата признателност и благодарност на патриотите родолюбци свещенослужители на Българската национална църква. Откровено трябва да призная, че аз като българин се гордея с Българската църква, която е имала такива верни и честни служители като Иван Рилски, който аскет със стоицизъм и безпределна любов е бранил правото дело на българския народ преди хиляда години”.

Въздържанието у светите подвижници

1. Общо за въздържанието

Онова, което прави особено силно впечатление, когато разглеждаме живота на светиите, е тяхното въздържание – било в полово отношение, било откъм храна.

Въздържанието съвсем не означава съкращаване или убиване  на телесния живот, а цели неговото преобразяване. Подвижникът се стреми да направи тялото си истински „храм на Св. Дух (1 Кор. 6:19), да прослави Бога и в душата си, и в тялото си (1 Кор. 6:20). Чрез подвижничеството се усъвършенства духът и тялото се превръща в орган на светостта.

Подвижничеството произтича както от любовта на човека към Бога, така и от любовта към самия него и към ближните.

а) „Всяко неумерено употребяване на сътворените неща, казва бл. Августин, е унижаване на Твореца”. Въздържайки се от едно или друго нещо, подвижникът чрез този подвиг, казва: има по-велик и по-ценен обект от благата и удоволствията на този свят, който обект тррябва да бъде почитан и обичан, това е Бог. В името на Бога подвижникът се въздържа и ограничава от много неща в живота си.

б) само чрез въздържанието подвижникът става годен за духовен живот – за молитва и занимаване с духовни неща и по този начин той крепне и възраства духом.

Между способността ни да се молим и способността да господстваме над своите чувствени влечения съществува, както показва духовния опит, близка тясна връзка. „На плътоугодниците и чревоугодниците, казва св. Исак Сирин, не подхожда да изследват духовните неща, тъй както на блудниците не подхожда да говорят за целомъдрие. Огънят не гори сурови дърва, така и божествената жар не пламти в сърце, което обича удоволствията”.

в) чрез въздържанието подвижникът изявява най-добре и любовта си към ближните. Св. Василий Велики справедливо подчертава: „Ако въздържанието би станало закон в света, тогава нищо не би препятствало да има дълбок мир в цялата Вселена… Нашият живот не би бил така много плачевен и изпълнен с униние”. Разсъждавайки върху въпроса за въздържанието св. Иоан Златоуст с основание пита: „Кажи ми: кой разстройва живота, тези ли, които живеят въздържано и скромно, или тези, които измислят нови и беззаконни способи на наслаждението?” Отговорът е ясен от само себе си – не тези, които живеят въздържано и скромно, а тези от втората категория хора.

2. За половото въздържание на подвижниците

Величието, смисъла и значението на половото въздържание може ясно  да се види например от преценката, която обикновено се дава на съгрешилите против седмата Божия заповед (Изх. 20:14). В 15-тото слово на св. Иоан Лествичник четем: „Питам: защо при всеки друг грях е обичай у нас да наричаме хората подхлъзнали се и толкова, а когато чуем, че някой е извършил блудство, с прискърбие казваме – еди кой си е паднал?”

Подвижниците, естествено, са се въздържали и в полово отношение. Трябва дебело да се подчертае и да се помни, че борбата на православния подвижник не е против тялото, а против страстите, които бушуват в него. Св. Пимен Велики казва: „Ние не сме тялоубийци, а страстоубийци”.

Едно такова разбиране и отношение към тази страна на живота на човека естествено е да възникне въпроса: „Не е ли вредно половото въздържаниие? Не нарушава ли то здравословното равновесие на човешкия организъм?”

По този въпрос психиатърът проф. д-р Чиж пише следното: „Аз мисля, че примерите на нашите подвижници убедително свидетелстват за безвредността на половото въздържание… Нашите подвижници са се ползвали от прекрасно здраве, били са дълголетни и главно, запазвали са през целия си живот енергията, ентусиазма и горещата вяра в идеалите. Половото въздържание не е причинявало ни най-малко вреда нито на физическокото, нито на нравственото здраве на подвижниците”.

В своята известна книга „Буря и кормило” д-р Константин Хол пише: „От всички лекари се установява, че медицинската наука не познава болести, които да са резултат на целомъдрен живот”. В едно отворено писмо до академическата младеж професорите от Ерлангенския университет подчертават: „Половото въздържание е възможно, никога не е вредно за здравето и е необходимо за тялото и душата”. Също така и професори от Медицинския факултет в гр. Осло изктъкват: „Твърдението, че нравствения живот и въздържанието били вредни за здравето е, според нашия единодушно изказан опит, напълно погрешно. Ние не знаем никоя болест или каквато и да е слабост за която бива и може да се твърди, че е могла да произлезе от съвършено чист и нравствен живот”.

Половото въздържание на подвижниците е било, а и въобще за всички трябва да бъде, по рецептата на Спасителя: „Слушали сте, че бе казано на древните: „Не прелюбодействай”. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” (Мат. 5:27-28). Изводът  от тези думи е един: въздържание и с мисъл, и с чувство, и със слово, и с дело.

3. За поста на подвижниците

Всички подвижници са били в по-голяма или по-малка степен постници. И това те са вършели с голямо усърдие. Духовният живот обикновено е свързан с постене. Ето какво пише за значението на поста проф. д-р Чиж: „Значението на строгия пост е голямо и във физиологическо и в психологическо отношение… Аз сам видях доброто дайствие на пълното отстраняване на месото от храната на епилептиците. Не само припадъците станаха по-редки, но се намалиха раздразнителността и злобността на болните… Това спокойствие на духа, незлобливостта, хармоничността на умствения живот, с който са се отличавали подвижниците, едва ли са възможни без строгия пост… Строгия пост има голямо значение като постепенно упражнение на волята, като проба на характера, като самоизпитание… Без поста едва ли е възможно половото въздържание”.

Постът у подвижниците е бил не само телесен, но и духовен, както го разбира св. Църква. Св. Ефрем Сирийски по този въпрос пише: „Изтощението на тялото е безполезно за тези, които в сърцето си хранят ненавист и в своите гърди носят закоравяла злоба и отмъстителност. Бог не ще влезе в такова отвратително жилище”.

Изобщо постът и въздържанието са сигурна гаранция за здравословното състояние на човешкия организъм и необходимо условие за неговото нравствнено усъвършенстване и духовно възвисяване.

17. Имаме ли основание да почитаме и да се молим на светиите и с това не нарушаваме ли първата Божия заповед?

В първата заповед на Синайското законодателство е дадена заповед да почитаме само единия Бог: „Аз съм Господ, Бог твой… да нямаш други богове освен Мене” (Изх. 20:23), казва Господ на израилския народ. Когато, преди смъртта си, старозаветният законодател Моисей се прощавал с народа, внушавал му да пази тази заповед твърдо и вечно с такива думи: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един” (Втор. 6:4). При освещаването на Соломоновия храм, в молитвата, Соломон казва: „Да познаят всички народи, че Господ е Бог, и няма други, освен Него” (ІІІ Царст. 8:60).

С пълна яснота се утвърждава истината за един Бог и в Новия Завет. На въпроса на законника: „Коя е първата от всички заповеди?”, Спасителят отговорил: „Първата от всички заповеди е: „Слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ” (Марк 12:29).

В Първосвещеническата Си молитва към Бог Отец Иисус Христос говори: „А вечен живот е това, да познаят Тебе, Единаго истиннаго Бога” (Иоан 17:3). Св. апостоли в мисионерските си пътешествия възвестявали единствното Божие всеки път, когато е трябвало да обръщат в християнската вяра многобожници-езичници.

Макар в Стария Завет да няма точно изказана заповед за почитане на праведници и за отправяне молитви към тях, все пак е указано, че такова почитане не е против духа на Божественото Откровение. Така Сам Бог изисква от богоизбрания еврейски народ да бъде свет, подобно на Него: „Защото Аз съм Господ, Бог ваш, осветявайте се и бъдете освсвети, защото Аз съм свет” (Левит 11:14). Заедно с това изискване Бог неведнъж удостоверява, че тези, които се стремят към такава светост „са Нему благоугодни” (Прем.Сол. 11:20) и че „Господ обича праведни” (Пс. 145:8). Това ще рече, че тези, които са носители на светостта, са постаовени и на по-особена почит.

Указание за почитане на свети праведници има и в Новия Завет. На Своите ученици Иисус Христос казва: „Който приема вас, Мене приема, а който приема Мене, приема Оногова, Който Ме е пратил” (Мат. 10:40). Или: „Който вас слуша, Мене слуша и който се отмята от вас, от Мене се отмята, а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил” (Лука 10:16). Смисълът на тези думи показва, че носителите на Божията правда заслужават същата почит, каквато се оказва на Иисус Христос, и доколко това е отказано на тях, то и на Него е отказано.

В посланието си до Евреите св. апостол Павел им препоръчва: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (13:7). Имайки предвид учението на Иисус Христос и Неговите апостоли, християните не могат да гледат на почитта на светите праведници другояче, освен като свой свещен дълг

за всички времена.

Установената от апостолско време традиция да се оказва почит към прославилите се с праведния си живот свети мъже, се забелязва още в най-ранните години от историята на Християнската църква. За доказателство на това служат установените от Църквата, още от самото начало, празници в памет на светите Божии угодници.

В Апостолските постановрления, като се изброява в кои дни трябва да се работи и в кои да се празнува, се казва: „Да не работите в дните на апостолите, защото те са били ваши наставници в Христа и са Ви дарили с Дух Светий. Да празнувате деня на първомъченика Стефана и другите дни на светите мъченици, които повече са предпочитали Христа пред своя живот”.

През ІІ век християните от Смирненската църковна община свидетелстват за мъченическата смърт на техния епископ св. Поликарп Смирненски следното: „Ние събрахме костите му – съкровище по-ценно от многоцветни камъни и по-чисто от злато – и ги положихме където трябва. Така че, щом стане възможно, ние ще почнем да се събираме с радост и веселие, и Господ ще ни съизволи да празнуваме деня на мъченическото му раждане, както и паметта на онези, които са свършили подвига си, така и за поучение и за утвърждаване на бъдещите сподвижници”. По същия начин и християните, които били непосредствени зрители на мъченическата смърт на св. Игнатий Богоносец, в началото на ІІ век, определят ден, в който да отдават почит към него. „Ние си забелязахме деня и часа, казват те, за да се събираме във времето на мъченичеството му, да имаме общение с подвижника и доблестния мъченик Христов”.

Според свидетелството на Тертулиан и св. Киприан Картагенски, в дните, в които ежегодно се извършвало празнично честване на мъчениците, се отслужвала св. Литургия. Узаконявайки повсеместно честване паметта на мъчениците, заедно с това св. Григорий Неокесарийски Чудотворец наредил тези празници да бъдат придружени с особени духовни тържества.

Постепенно в Християнската църква се утвърждава традицията да се оказва почит към всички възсияли с вярата и живота си праведници и тези празници придобили точен религиозно-нравствен смисъл, които не били и не са в противоречие с почитанието, оказвано към Бога.

Свидетелства за почитане на светии и мъченици и за извършване на евхаристийни служби в тяхна памет намираме в творенията на св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, св. Иоан Златоуст и други църковни отци.

Освен оказваната богослужебна почит към праведниците, в тяхна чест започват да се строят храмове, параклиси и манастири, било на съответното място, където е пострадал съответният мъченик, било на други места в християнския свят. На прославилите се с праведния си живот светии започват да се правят жития и служби. За тях Църквата определя в календара ден за чествания. Образите на светиите започват да се изобразяват на икони, които също стават предмет на почитане и поклонение.

Почитането на многто светии не превръща ли християнството в политеистическа религия?

Почитта, която се оказва на светиите, не ги издига в самостоятелен култ, а чрез тях почитта се отправя към истнския Бог. Според бл. Августин „християнският народ почита паметта на св. мъченици с тържество на вярата, но така че ние не принасяме жертва на никого от мъчениците, а само на Бога на мъчениците, макар и да строим олтари в памет на мъчениците. Това, което се понася, принася се на Бога, Който е увенчал мъчениците, за възпоменаване на онези, които Той е увенчал. Ние почитаме мъчениците с такава чест от любов и общение, с каквато и в този живот се почитат светите Божии човеци. Но не с такова почитане, което принадлежи собствено на Божеството”.

В друго свидетелство за почитането на светиите, свързано с името на Салвиан, се казва: „Аз ги (светиите) почитам не другояче, освен като Христови подражатели”. При излагането на учението за подобаващото се поклонение на Бога, Ориген имал предвид и почитането на християнските светии. Заедно с другите християнски апологети и той

твърди, че християните, съгласно учението на Христа, имат задължението да почитат и светиите, но според Ориген трябва да се знае, че „едно е почитането на Бога, като Бог,а друго е почитането на светиите, като верни Божии раби и че последното с нищо не намалява първото”.

Според св. Иоан Дамаскин „трябва да почитаме светиите, като другари Христови, като деца и Божии наследници. Те са царували и господствали над страстите и опазили Божия образ и подобие… Честта, която се оказва на най-усърдните служители, доказва любовта към общия Владика. Светиите са се превърнали в съкровенници и жилища на Бога… Наистина трябва да ги почитаме, да въздигаме в тяхно име храмове на Бога, да принасяме дарове, да почитаме дните на паметта им и през тези дни да се веселим духовно”.

Оказваната почит към светиите не е нарушение на първата Божия заповед, за почит и поклонение само на единия Бог, защото косвено, чрез светиите, тази почит е насочена към Онзи, Който е удостоил с венеца на светостта. Почитта на светиите не е като тази на Бога, те не се почитат като богове, а като Божии служители и изпълнители на Неговата воля. Затова християнството няма нищо общо с многобожни-те езически религии.

19. Молитви към светиите

Освен оказваната им почит, към светиите се отправят и молитви. Как да се разбира това и има ли за него указание в Св. Писание?

Действително в Св. Писание такива указания има. Така например в Стария Завет е посочено, че Сам Бог заповядва на Авимелех да проси молитва за себе си от Авраам, „защото той е пророк, ще се моли за тебе, и ще бъдеш жив” (Бит. 20:7). Също така Бог заповядва на другарите на многострадалния Иов, които съгрешили пред Него, да потърсят неговите молитви: „Идете при Моя раб Иова и принесете за себе си жертва и Моят раб Иов ще се помоли за вас” (Иов 42:3).

В Новия Завет св. апостол Павел, при цялата си светост, много пъти просел молитви за себе си от благочестивите християни:„Прочее, моля ви, братя, заради Господа нашего Иисуса Христа и заради любовта към Духа, да ми спомагате в молитвите си за мене към Бога” (Римл. 15:30). В Първото си послание до Солуняни той пише: „Братя, молете се за нас” (5:25), а на Колосяни казва: „Молете се също и за нас, за да ни отвори Бог вратата на словото да разпространим Христовата тайна (4:3). В Посланието си до Ефесяни св. апостол Павел препоръчва: „С всяка молитва и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии” (6:18). Св. апостол Иаков настоява християните да се молят един за друг: „Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за друг, за да се изцерите, голяма сила има усърдната молитва на праведника” (5:16).

Свидетелства за призоваване молитвитге на светиите има и в светоотеческата литература.

Според св. Дионисий Ареопагит „молитвата на светиите още през живота им, а още повече след смъртта им, принася полза само на достойните за светите молитви – на това ни поучават истинските предания на мъдрите”. Св. Киприан Картагенски съветва християните, че „трябва взаимно да се споменаваме един други, трябва навсякъде и винаги да се молим един за друг. И ако някой от нас отиде оттук по-напред (на небето) по Божие благоволение, то да се продължи нашата взаимна любов и да не престане, пред милосърдието на Отца, молитвата за нашите братя”. Църковният историк Евсевий Кесарийски в своята история дава следното свидетелство: „У нас има обичай да посещаваме гробовете на светиите и да извършваме тук молитвите си и да почитаме блажените им души. Това ние признаваме за дело справедливо”.

От изтъкнатото ясно се вижда, че почитането на светиите и молитвите, отправени към тях не е по-късно, ново явление в живота на Църквата, а съществува още от самото й начало и не е в противоречие с духа на Божественото Откровение.

КРАТКИ ЗАПИСКИ ПО АГИОЛОГИЯ*

1. Наименование и предмет на науката

Агиологията е наука за светиите и свързаните с тях проблеми. Наименованието „агиология” е сложно. То се състои от гръцките думи αγίος, което означава свет, светия и от λόγος – дума, слово, наука. Тази наука някои наричат още агиография от гръцките думи αγίος – свет, светия и от γράφω – пиша. Етимологическото значение на тези наименования показва, че агиологията или агиографията е описание на светиите или повествование за светиите. В широк смисъл тези термини обозначават всичко, което се отнася до живота, дейността, почитането и прославянето на светиите. В тесен смисъл пък тези термини се употребяват за обозначаване на онези раздели от църковната история и литература, които се занимават изключително с изучаването житията на светиите.

В теоретическата си част агиологията ни запознава със светостта изобщо и нейните благодатни прояви; с канонизирането на светиите и техния култ; с категорииите „светии” и групи в отделните категории светии; с проблеми във връзка със светиите, като тези например: отшелничеството, въздържанието (постничеството и целомъдрието), видения и съновидения, дар на прозорливост и чудотворност, (тоест чудотворство) и други; със значението на светиите и т. н.

В практическата си част агиологията ни запознава с житията на отделни светии по меродавни извори и ни предлага наставления за духовен живот почерпени от съкровищницата на религиозния опит на светии и непрославени праведници.

Агиологията е самостоятелна дисциплина в богословската наука, взета като цяло. От нея до голяма степен зависят редица други богословски дисциплини, като тези например: еортологията (наука за празниците), аскетиката, химнологията, иконографията и др.

По съдържанието на своя предмет агиологията стои в най-голяма близост до патрологията – науката за светите отци, но не и за всички светии. По своето наименование пък агиологията е близка и с християнската етика, защото понятието святост е самó по себе си нравствена категория.

2. Достоверност на житията

Някои считат житията за измислици, басни или легенди. Едно такова мнение се отхвърля категорично, защото в житията на светиите се описват животът и деянията на конкретни исторически личности, които са живяли свят живот и в духовен подвиг са достигнали нравствено съвършенство. Основанията за това са:

а) за най-древните жития

Св. апостол Павел съветва християните да помнят своите наставници във вярата. „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7) – казва той. Затова още от първите времена в Християнската църква са същестуввали „повествования и записки” за живота, деянията и подвизите на светите мъченици, изповедници и подвижници. Началото на тези повествования е положил св. апостол и евангелист Лука, който е написал книгата Деяния на св. апостоли. Християните винаги са запазвали грижливо много сведения за живота и деянията на светиите. Първите по време жития, като се изключи книга Деяния на св. апостоли, са житията на мъчениците от първите векове. В основата на много от тези жития лежи съдържанието на съдебните процеси и осъждането на мъчениците.

Други мъченически жития имат за основа записките на нарочните писари, които Църквата е поставяла с пряката задача да записват всичко онова, което ставало с християните в тъмниците и съдилищата.

Има мъченически жития написани от очевидци или близки на светите мъченици. Други жития на мъченици са написани въз основа на разкази, предадени от очевидци на техните мъчения. По древен обичай и според 56-то правило на Картагенския събор от 418 година, през време на богослужението, в дните, когато се чества паметта на светиите, се четат и откъси от житията, а това достатъчно красноречиво говори, че Църквата не би допуснала по време на богослужение да се четат измислици или басни.

В творенията на църковните отци и писатели има не малко Похвални слова, написани за светии. Те също не биха прославяли несъществуващи герои на вярата или измислени от тях подвизи.

б) житията от по-късно време

Житията на многто светии са написани от ученици на тези светии. Други жития на светии са написани от свети хора, канонизирани за светии, които не биха си позволили да пишат някакви измислици или да заблуждават някого. Не са малко и такива жития на светии, написани от авторитетни историци или църковни писатели. Доказателство за истинността на житията на светиите са и съставените църковни служби, посветени в чест на светиите. Между съдържанието на тези църковни служби и съдържанието на житията на светниите има органическа връзка. Този факт от себе си показва, че св. Църква винаги е считала съдържанието на съответните жития за истинско и историческо достоверно. В акатистите (от гр. аκάθιστος – неседящ, тоест хвалебно пеене, по време  на което не е позволено да се седи) често е предадено онова, за което се разказва в житията. Този факт също подчертава вярата на св. Църква в истинността на съдържанието на съответните жития. Доказателство за истинността на житиятая св. Църква вижда и в иконографията.

Не е изключено в някои жития да се открият исторически и географски неточности, а също така, с течение на времето, при преписването или превеждането на житията да са били допуснати и грешки. Тези неточности и грешки се дължат на човешката несъвършеност (грешки на очите, на перото, на паметта) и най-вече грешки на неосведоменост. Допуснатите грешки и неточности в никакъв случай не омаловажават историческата достоверност на житията, защото при едно критическо отношение към тях, с помощта на научни справки и сравнения с изворите и оригиналите на житията те могат да бъдат лесно отстранени. От решенията на VІ Вселенски събор (63-то правило) се вижда, че св. Църква винаги ревниво е бдяла и бди над чистотата, истинността и историческата достоверност на житията на светиите.

3. Събиране на жития, житийни сборници (патерици)

Житията на светиите или така наречените Патерици (от гр. πατήρ – отец, баща) представляват от себе си обширен отдел от християнската литература, защото Християнската църква още от първите дни на своето съществуване започва старателно да събира сведения за живота и дейността на своите членове, работещи за нейна полза и преуспяване. Заедно с това в Житията на светиите (Патериците) е отразена до голяма степен и историята на християнската Църква. Първите Жития на светиите представляват достоверни разкази за мъчениците на вярата. В тези разкази се съдържа кратка и поучителна история за гоненията против Църквата и мъченията, на които християните били подлагани заради вярата им. Главни източници на тези повествования за мъчениците се явяват архивите на проконсулите или други римски съдии, съдържащи описание на разпитите, разследванията и заповедите над подсъдимите.

Още св. Климент Римски (края на І век) се заема да състави записи на разказите за мъчениците. За тази цел той поставя на седем различни места в Рим лица, които всекидневно да записват събитията, отнасящи се до християните в съдилищата, тъмниците и на местата, където са били изпълнявани присъдите над християните.

Римският епископ Фабиян (ІІІ век) събирал такива сведения чрез иподяконите и въпреки че тези записвания били забранени под смъртно наказание, те не били прекъсвани през цялото врпеме на гонението на християнството и имената на християнските мъченици били записвани от Църквата за споменаване и честване. Първоначално тези събирани сведения имали формата на календари или диптихи ( от гр. δίπτυχος – огънат на две, тоест две таблички, дъсчици, отвътре намазани с восък върху които се изписват имената на мъчениците и се отбелязва датата на тяхното честване).  По-късно възникват Житийни сборници с по-подробни сведения за мъчениците. След прекратяването на гоненията, в съдържанието на Житийните сборници започват да намират място и жития на преподобни и други светии. За родина на този вид Житийни сборници или Патерици се счита Египетската пустиня. За назидание на своите ученици тук отците-пустинниции записвали важни сведения от живота на тяхната съвременност, духовните подвизи на своите предшественици, както и техни мъдри мисли и наставления.

За този нов вид сборници или Патерици ще споменем:

А. Сборници или Патерици на Изток

1.Трудовете на Евсевий Кесарийски: „Сбирка от древни мъченически жития” и „Съчинение за пострадалите мъченици в Палестина”;

2. Лавсаик – от Елеополския епископ Паладий (V век). След дълго пътешествие из монашеските обители на Египет, Сирия и Палестина написал Сборник от жития, който посветил на императорския велможа Теодосий Младши – Лавск, по името на когото сборникът на епископ Паладий се нарича „Лавсаик”;

3. История на боголюбците – от Теодорит Кирски (V век). В нея са описани животът и подвизите на 30 сирийски подвижници;

4. Лимонар (цветник) – от монах Иоан Мосх (VІ век). Нарича се още Синайски патерик, в който са описани животът и подвизите на синайскки и палестински подвижници.

Б. Сборници или Патерици на Запад

1.Животът на противниците – от презвитер Руфин Аквилейски (V век). Тук се описва животът на египетските подвижници след шестгодишно пребиваване с учениците на св. Антоний Велики;

2.Събеседвания на отците в Скитската пустиня – от преподобни отец Иоан Касиан (края на ІV и началото на V век). Тук са описани живота и чудесата на отците от Италия.

Мъченическите актове, сборниците от сведения за подвижниците и житийните сборници послужили за основа на Мецесословите Синаксарите (или пролозите) и Четьи-минеите (разположени по месеци четения за живота и подвизите на светиите).

Към Х век започват да излизат Житийни сборници с по-нов, по-изящен стил. От този вид сборници най-известни са трудовете на сановника Симеон Метафраст. Неговите произведения са послужили за първоизвор на следващите Житийни сборници както на Изток, така и на Запад.

На Запад от 1643 година учените иезуити в Антверпен (Холандия) доктор Болланди и неговите другари започнали да издават „Деяния на светиите” (Acta Sanctorum). Цялото издание, което се състои от 65 тома, с допълнения, е завършено през 1875 година. Освен д-р Болланди и другарите му Житийни сборници са издавани и от други ордени на Западната църква.

На Изток през ХVІ и ХVІІ век в Русия се появили „Великия Четьи Минеи” на митрополит Макарий и „Четьи-Минеи” на св. Димитрий Ростовски. И единия, и другия са написани на славянски език.

През 1900 година и следващите, са издадени Жития на светиите  на руски език по образеца на Четьи-Минеите на св. Димитрий Ростовски с допълнения, обяснителни бележки и изображения на светии. Съществуват и редица други преразкази и преработки на св. Димитриевите „Четьи-Минеи”.

От богатата руска житийна литература ще споменем следните трудове:

1.Жития на светиите – от Филарет, архиепископ Черниговски;

2.Избрани жития на светиите, изложени по Четьи-Минеите и други източници – от А. Н. Бахметев;

3.Жития на светиите, съставени по Четьи-Минеите и други книги, от София Дестунис;

4.Пълно сабрание на Житията на светиите на Православната гръцко-руска Църква – от Е. Поселянин.

Скоро след разпространението на християнството сред южните славяни, заедно с другите творения на църковните отци били преведени и гръцки Патерици. В житето на славянския просветител св. Методий, между преведените от него книги, се споменава и за книги на отците.

От Житията на светиите на български език ще споменем:

1.Жития на светиите (по Четьи-Минеите на св. Димитрий Ростовски), превод Н. Жеков. Издадени са само за месеците септември, октомври, ноември, декември, януари, февруари и март, 1-17 ден;

2.Жития на светиите, почитани от Православната църква, превел, съставил и пригодил Христо Попов;

3.Жития на българските светии – от свещеник Хр. Филаретов;

4. Жития на св. Патриарх Евтимия (1951), на св. Теодосия Търновски (1951), на тримата софийски мъченици: Георги Нови, Георги Новейши, и Николай (1955) – издадени от + Левкийски епископ Партений. Той е издал на български и Лавсаика на епископ Паладий Елеополски.

4.Понятие за „свет”, „свето”, „светост”, светостта като нравствено състояние и нравствена задача на християнина

Думата „свет” се прилага и към предмети (св. Кръст, св. Потир), и към места (св. Гора, св. Обител), и към времена (св. Четиридесетница), и към лица (св. Иван Рилски), и към действия (св. Божествена литургия), и към Църквата, и към Бога.

Приложено към предмети, места, времена, лица и т. н., прилагателното „свет” означава, че тези предмети, места, времена и лица са отделени от обикновеното, от светското, и са придадени или посветени на Бога. Свето въобще е онова, което служи на Бога. Свети са храмовете, хлябовете на Предложението, помазаният елей, дрехите на свещенослужителите, Свещеното Писание. Свети са всички човеци, които Бог е призовал по силата на заветните отношения за Свое служение – израилския народ, първосвещениците, свещениците и левитите, пророците, патриарсите, християните като избрани от Бога, свети са Ангелите като Божии служители.

За човека обаче светостта не е  само израз на чисто формална принадлежност към Бога. Тя трябва да стане нравствено състояние, тя е нравствена задача за човека. Човеците трябва да се освещават и да бъдат свети. „Освещаването” чрез измиване на тялото и изпиране на дрехите, преди да се доближим до Господа и Господнето, трябва да символизира необходимостта от вътрешна духовна чистота.

Новият Завет поставя ударението върху вътрешната светост. Самото греховно положение е вече грях, сторен в сърцето (Мат. 5:28). Чрез св. тайнство Кръщение християнинът се омива от греховете, осветява се, оправдава се в името на Господ Иисус Христос и чрез Св. Дух (1 Кор. 6:11). Постигнатото в св. тайнство Кръщение състояние на светост изисква съответна нему дейност, тоест изисква свят живот. Понеже Бог е светлина, тоест чиста светост, и християнинът трябва да ходи в светлина, тоест в светост, за да може да влезе в общение с Него.  Св. апостол Петър увещава: „… по примера на призовалия вас Светия  и вие сами бъдете свети във всички постъпки, защото писано е: бъдете свети, понеже Аз съм свет” (1 Петр. 1:15-16).

Светостта може да нараства чрез делата на любовта. Светостта е не само нравствена задача, но довежда до нравствено съвършенство и богоуподобяване (1 Иоан 3:2-3), до съзерцаване на Бога (Мат. 5:8) и до спасение, тоест до вечен живот (Римл. 6:22). Св. апостол Павел пише: „Залягайте да имате мир с всички и святост, без която никой няма да види Господа” (Евр. 12:14). „Чистите по сърце… – казва Спасителят, – ще видят Бога” (Мат. 5:8).

Превърнало се в нравствена категория, понятието „свет” е равносилно с нравствено съвършен човек чрез постоянното съдействие на свръхестествената благодат. Когато кажем светия, разбираме преди всичко човек с нравствена чистота и нравствено величие, прославен от Бога.

Прилагателното „свет” употребено за лица, освен че означава, както беше изтъкнато, състоянието на душата, което тя има след св. тайнство Кръщение, но означава и това състояние, което тя има след св. тайнство Покаяние.

Прилагателното „свет”, приложено към действия, оазначава не само, че действията се вършат в  Божието име, но и че Бог ги е заповядал и чрез тях Той освещава човека.

Светостта на Църквата трябва да се разбира в смисъл, че нейните членове са осветени и се стремят към нравствено усъвършенстване и непорочност. Църквата е света, защото е свет Нейният Основател, защото е свят нейният Глава – Богочовекът Иисус Христос, защото е свято Христовото учение, на което се изгражда нашата вяра, защото е света благодатта Божия, която живее в Църквата, защото са свети тайнствата, чрез които тази Божествена благодат се предава на вярващите.

Понятието „свет”, отнасящо се до човека, не означава безгрешен. И светиите са считали себе си за грешни. Без грях е само Бог. Дори и за ангелския свят е казано: „… и у Ангелите Си (Бог ск. м.) съглежда недостатъци” (Иов 4:12).

Когато се говори за светостта у Бога, обикновено под това се разбира, че Бог е нравствено същество в най-абсолютния смисъл на думата, че Той е самата есенциална светост.

В най-дълбокия смисъл Св. Писание нарича свет Бог Отец, заради Неговото вечно, превъзхождащо всякакво космическо величие и пълнота на истина и правда, Христос – понеже е Бог и освен това пратен в света от Бог Отец за служба и чрез Своята кръв извърши освещаването на изкуплението. Най-после Св. Дух, заради Неговата божественост, освещаването на християните, прощаване на греховете, съобщаване на истина и откровение, на любов и мир, получава прибавката „Cвет” като съставна част на името.

5. Фактори, които изграждат светостта

Наша нравствена задача е да постигнем съвършенството, светостта. Спасителят ни заповядва: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Мат. 5:48), а св. апостол Павел казва: „Бог… ни призва… към светост” (1 Сол. 4:7).

Светостта е нравственият идеал на християнството. Св. апостол Павел пише: „Тази е волята Божия, да бъдете осветени” (1 Сол. 4:3). По своята същност светостта е божественост, присадена на човешка основа с човешко усилие и Божия помощ, постигнато богоподобие и обожествяване. Даденото определение за светостта е библейско. В Библията е казано: „Вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния” (Пс. 81:6; Иоан 10:34-36).

Кои са факторите, които изграждат светостта?

Беше изтъкнато, че по своята същност светостта е божественост, присадена на човешка основа с човешко усилие и Божия помощ. Оттук вече е ясно, че светостта е двустранен процес, че тя се изгражда от човека и Бога. Преди всичко човек трябва сам, по своя воля, да се отврати от греха и порока и сам да пожелае доброто и добродетелта, сам да се стреми към светостта. Човек трябва сам по свое желание да се освободи от робството на греха и самоволно и свободно да се подчини на Бога, като върши Неговата света воля. Ние сме свободни да избираме между доброто и злото, между вечния живот и духовната смърт.

Човешката свободна воля е първият фактор за изграждането на светостта. Светостта обаче се постига не само с усилията на човека, а и с Божия помощ. Лозовата пръчка няма да даде плод, ако не е на Лозата (Иоан 15:4), и дивата маслина, ако не е присадена, тоест на питомния Kорен (Римл. 11:17).

Светостта се постига чрез действието на човека и действието на Божията благодат. Божията благодат е вторият фактор за изграждането на светостта.

В случая под благодат трябва да се разбира онази особена сила, която Бог дава на човека, за да извърши тя в душата му присъщите на нея, на благодатта, действия. Тази благодат е свръхестествена спасителна Божия сила, която се дава на човека даром чрез Св. Дух, заради извършеното от Иисус Христос – Божият Син, изкупително дело, която извършва нашето духовно възраждане – оправдание или очистване от греховете и освещаване за наследяване на вечен живот.

Иисус Христос е дошъл и пострадал за нас, завещал е Своето Евангелие и благодатни тайнства, основал е Своята Църква и учредил каноническо свещенство с единствената цел да бъде човекът приобщен към божествената светост.

Поради свободната си воля човекът може да приеме помощта на благодатта, но може и да й се противи, може да отваря или да затваря сърцето си за нея.

6. Постижимост на светостта в обикновените условия на живота

Светостта не е определена само за богоизбрани хора и не се осъществява само при особени обстоятелства или изключителни условия. Тя е задължителна за всички християни през всички времена и е възможна и постижима тук, в света при обикновените жизнени условия, при които са поставени всички хора на този свят. Първите християни са живели не само при най-обикновени жизнени условия, но ежедневно са били гонени, притеснявани и преследвани заради вярата им и от тогавашната езическа власт, и от народните озлобени към тях тълпи, и от тогавашните учени и философи. В житието на много от прославилите се с духовните си подвизи хора се виждат, по свидетелството на апологетите и църковните писатели от онова време, силата и величието на християнството и неговата божественост.

В пета глава на „Посланието към Диогнет” (християнски литературен паметник от ІІ век, неправилно приписван на св. Иустин Философ), за живота на християните се казва следното: „Те са в плът, но не живеят по плътски. Намират се на земята, но са граждани небесни. Подчиняват се на установените закони, но със своя живот превъзхождат самите закони. Те обичат всички…”.

Още през І век, въпреки неблагоприятните обстоятелства, Иерусалимската християнска община образува първата комуна, при която всички членове са били поставени при еднакви и равноправни условия на живот. През ІV век св. Василий Велики изгражда край Кесария Кападокийска така наречeния от св. Григорий Богослов „Нов град” с приюти, работилници, училища, болници, старопиталища и др., където можели да намерят подслон и християни, и нехристияни, и всички били поставени при еднакви социални условия на живот. От по-ново време (ХХ век), блестящ пример на свет живот в света е този на Кръстовъздвиженското трудово братство в село Янполь, Русия, Черниговска губерния.

7. Възрастване в светостта

Както беше споменато нравствен идеал на християнина е духовното съвършенство, тоест светостта. Този идеал е възвишен и пътят към него е безкраен. Няма пункт по този път, когато християнинът би могъл да спре и да каже, че е достигнал съвършенството на светостта. По пътя към съвършенството може да има прогрес, но е възможно и обратното, дори застоя е вече изоставане. Ние сме призвани да вървим напред и все нагоре, да растем в светостта, да се изкачваме все по-нависоко и по-нависоко по стъпалата на нравствеността. Всеки нов ден ние трябва да ставаме духовно и нравствено все по-съвършени.

На въпроса, дали изискваното от нас постоянно и всекидневно духовно усъвършенстване не се превръща в някакъв изтощителен и непосилен за човека маратон, св. Григорий Нисийски отговаря, че Бог никога и от никого не изисква повече от това, което позволяват силите на всеки човек поотделно.

Степента на нашето растене в светостта, на нашето изкачване по стълбицата нагоре, на нашето нравствено съвършенство е право пропорционална на степента на нашето търсене на подпомагащата ни в нашето духовно обновление и напредване Божия благодат. Взаимовръзката между нашето усилие за духовно обновление и преуспяване и Божията подпомагаща ни благодат Иисус Христос онагледил с притчата за „Благородния човек” и раздадените от него „мини” на своите слуги (Лука 19:13-25).

8. Благодатните прояви на висша светост

Онези слуги, тоест онези християни, в спомената евангелска притча, които с „мината”, тоест с Божията благодат, която се дава в св. тайнство Кръщение и в другите разбира се тайнства, всекиму поравно и даром, усърдно са „търгували” и са припечелили повече, най-вече са

напреднали в светостта, достигнали са висша светост. Те са светиите, станали свети по добродетелен живот. Наричаме ги и праведници, понеже са вървели по правия, по Божия път. Тях ги наричаме още „Божи угодници”, понеже с добродетелния си живот са угодили на Бога.

И в живота, и в смъртта на светиите се възвеличава Божието име. А и Бог прославя светиите още по време на земния им живот, като ги удостоява с различни духовни дарби.

От по-особените благодатни прояви на висша светост ще споменем следните: прозорливост или предсказване, видения, чудеса. Светиите са имали способността да проникват в човешките сърца и души, да четат мислите на хората, да откриват настроенията им, да предугаждат техните намерения. Даже и по-далечни събития от живота на отделни личности или народи са били открити за чистото „духовно око” на светиите. Бог е удостоявал светиите и с чудни видения. Св. Серафим Саровски видял ангели да служат заедно със свещенослужителите по време на богослужението, Иисус Христос да благославя народа и т. н. Чрез светиите Бог е извършвал най-различни чудеса, най-често изцерения на тежко или безнадеждно болни.

Не може и не трябва да се поставя знак за равенство между делата на нашумелите по наше време екстрасенси и чудесата на светиите. Първите могат да помагат  на тялото, но не водят към спасение на душата, както правят вторите.

9. Изясняване на термина „канонизация”

Канонизацията е правов акт на върховната църковна власт, чрез който някой многозаслужил член на Църквата след смъртта му се възвежда в сонма на светиите, като се определя ден за негова прослава и честване, написва му се житие, съставя се в негова чест църковна служба, изписва се образът му на икона и т. н.

Думата канон (κανών) е гръцка и има няколко значения. В нашия предмет тя се употребява със значение на списък, каталог, а оттук и терминът канонизация (canonisatio) означава внасяне на някой починал член на Църквата в списъка, в каталога на светците.

Канонизацията на светии има две основания:

а) догматически – християнското учение за неразривната връзка мижду живи и умрели, които за Църквата са също живи. „Бог не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” (Лука 20:38);

б) психологически – с естествената почит, преклонение и упование на християните пред починал член на църковното общество, който заради своята права вяра, чист нравствен и свет живот е надарен с изключителна благодат и има дързновение да се моли и ходатайства пред Бога за своите братя по вяра на земята. „Голяма сила има усърдната молитва на праведника” (Иаков 5:16).

Исторически погледнато, през първите три века, когато Църквата е забранено общество, признаването на дадено лице за светия произтича посредством от съвестта на самите членове на църковното общество. Правото на канонизация принадлежи на съборното съзнание на християните, което тогава е необикновено силно. Разпространението обаче на различни ереси, свързано с възможност за канонизация на лица със съмнителна светост, засилва критичното участие и надзор  на епископите в този процес. Правото на канонизация, с течение на времето, станало прерогатив на областните  събори на епископите, съгласно 34-то апостолско правило. Тази практика продължава да съществува след ІV век във всички църкви, но постепенно на Изток и Запад в нейното развитие се явяват някои различия.

На Запад канонизацията със значение вписване в списъка, в каталога за акта на причисляването към лика на светиите се обяснява със западния чин или обряд на това причисляване.

В Римокатолическата църква чинът на причисляването към лика на светиите за общо честване в Църквата се завършва с тържественото провъзгласяване от самия папа от неговия трон: „Постановяваме и определяме, че блаженият… (името му) е светец и го вписваме в каталога на светиите, та в деня на неговата кончина усърдно да бъде прославян от цялата Църква”.

В Римокатолическакката църква различават два вида (разреда) светии: „блажен” и „светия в собствен смисъл”. Първите, тоест „блажените”, се почитат само в една област или страна. Актът за обявяването им за блажени се нарича беатификация (от лат. beatis – честит, блажен,  и facio – правя), правя някого честит, блажен. „Светиите в собствен смисъл” се почитат от цялата Църква. Актът на тяхното обявяване за светии на цялата Църква се нарича канонизация. За да стане някой „светия в собствен смисъл”, трябва по-напред да мине степента на „блажен”.

С цел да се придаде на култа на местните светци по-голяма авторитетност, западните епископи започват да се обръщат към папата за одобрението му. Посредством формален следствен процес те събират с голяма критичност сведения за съответното лице и ги изпращат в Рим. Там, чрез ново критично и задълбочено обсъждане (чрез генерален и специален инквизиционен процес) се изяснява въпросът за правомерността на прославата, светостта, чудесата и т. н. на съответното лице и едва тогава то бива утвърдено или отхвърляно от папата за светец.

Източните епископи запазват съборния характер на канонизацията, като за нея има данни от по-късен характер, но и те са твърде общи и оскъдни. В една грамота на цариградския патриарх Иоан Калека (1339 г.) се говори за „чин и обичай” на канонизацията, към който Църквата винаги се е придържала. Според този „чин и обичай” за канонизацията се изисква „твърдо и несъмнено доказателство”. Канонизационната процедура на Изток започва с молба от местните християни до техния епископ за канонизиране на дадено лице за светец. Молбата с критическото и обширно изследване от местния епископ за живота и делата на канонизируемия се изпращат на патриарха. Той, заедно със Св. Синод, обсъжда отново въпроса и след задълбочена преценка го решава положитнелно или отрицателно.

10. Основание за канонизиране

За да причисли някого към лика на светиите, Църквата се ръководи от определени основания.

Основания в древната Гръцка църква.

Едни от светиите са били считани светии въз основа на вярата, че към този клас хора могат да принадлежат само лица свети. Такива са: св. Богородица, св. Иоан Кръстител, старозаветните патриарси и пророци, апостолите.

Други са били причислени към светиите понеже са извършили подвиг, който – по вярването на Църквата – сам е увенчал лицето с венеца на светостта. Това са мъчениците.

Трети са били причислени към лика на светиите въз основа на свръхестествено свидетелство. Бог ги е удостоил с дара на чудотворство. Тук се отнасят разните подвижници.

Иерарси и светители ще да са били причислявани към лика на светиите по това, че са били светители, като ще да се е държала сметка и за техния живот, или чрез прилагане и към тях на изискваното прославяне от Бога с чудеса.

Към сонма на светиите са били причислявани и царе, и царици. Едни поради големите им заслуги към Църквата, други заради добродетелния им живот и прославяне от Бога с дар на чудотворство.

_______________________

*Съставил Драган Бачев

Следва…

ИСТОРИЯ НА НОВОЗАВЕТНАТА ЕПОХА*

1. Въведителен и темпорален характер на предмета. Определение.

New Testament1.1. Времето, епохата на Новия Завет са предмет на внимание тук. Когато говорим за време, не разбираме само годините в които е живял Иисус Христос и апостолите. Тази епоха започва много години преди Новия Завет и завършва много години след него. Епохата преди Александър Македонски се нарича класическа, а след него елинистическа. Епохата преди Иисус Христос се нарича юдейска.

Началото на юдейската епоха се поставя от Макавейското въстание, други казват, че от елинистичния период, трети казват, че е от Вавилонския плен, четвърти от разрушението на Иерусалим (или след Рождество Христово) или въстанието на Баркохбар (135 година след Христа).

Нашата гледна точка ще бъде, че юдаизмът започва да се оформя през периода на Вавилонския плен, корените му намираме в предходната епоха, в която не говорим за юдеи, а за израилтяни.

Жителите на Древна Палестина и областите ѝ, преди Вавилонския плен се наричат израилтяни, а след него – юдеи.

1.2. Баркохбар. Факт е, че в периода преди това въстание юдеите били в по-малка степен съсредоточени в Палестина. След 135 година юдеите се разпръсват по всички страни на тогавашния римски свят и загубват всякакво гражданско и държавно съществуване и придобиват такова приблизително 1800 години по-късно (през 1947 година се основава държавата Израел).

Юдаизма продължава да съществува след 135 година и до ден-днешен. Ще се съсредоточим върху историята на древните юдеи и ще се разграничим от по-късния, средновековния или съвременния. Както западните изследвания приключват преди Рождество Христово именно годината, в която римляните завладяват последната крепост Коринт.

История на юдаизма или история на епохата на Иисус Христос. Макар и история, нашият предмет не спада към историческия клас на богословието, а към тълкувателния. Неговата цел не е историческа, а тълкувателна – осмисляне на събитията.

В Новия Завет се споменават исторически събития, лица, институции, религиозни празници. Ако всички те се разглеждат в контекста на тълкуванието на Новия Завет от първата страница, това би довело до загуба на свързаната интерпретация. От друга страна те биха били известни фрагментарно, а не принципно. Историята на времето на Новия Завет, която предава в хронологичен ред историческите събития и в систематичен план културата, социалната, религиозната, политическата и така наречената рамка на Новия Завет е необходима предпоставка за разбирането на Новия Завет. Не е възможно да съществува обяснение, интерпретация на събитие описано в Новия Завет без цялостно познаване на сведенията, които дава историята на времето на Новия Завет. Самата история има съобразно място вътре в Новия Завет. Новият Завет не е идеология, не е идея, Новият Завет свидетелства за събитие, следователно той съдържа история и това е история на Божието откровение в личността на Иисус Христос.

Когато изследваме Новия Завет като история, когато се занимаваме с историческите събития, с които той е тясно свързан и същевременно е свидетелство за живота на Иисус Христос, това не означва, че сме схванали главното събитие, събитието скрито под разказа и описанието на тези събития. Историческите събития, за които говори Новия Завет се разбират само в рамката на откровението на личността на Иисус Христос и само като такива имат стойност от богословска гледна точка. Следователно писателите на новозаветните книги нямат за цел да съставят историята на една личност или група хора, а историята на Божието откровение в Христос и спасението на човека чрез Христос.

Историческите събития в Новия Завет са уникални и неповторими, защото представят пред нас влизането на Бога в историята, влизането на Извънвремевия във времето, влизането на трансцедентното в света. Само в светлината на тази надисторическа или трансисторическа предпоставка са разбираеми историческите събития на Новия Завет, които се разиграват не паралелно на историческата действителност, сякаш откъснати от нея, но вътре в нея. Схващането на надисторическия смисъл на Новия Завет, съдейства в разбирането на историческия. Отхвърлянето на свръхестествения елемент съдържа в себе си опасност от загубата на историческа преспектива, следователно историческия и надисторическия момент са взаимно свързани и всеки опит за тяхното разделяне или игнориране на едното или другото се отразява върху значимостта им.

По-далечна цел на нашия предмет е възхождането чрез историческия към надисторическия елемент в Новия Завет. За да успеем в това, трябва да познаваме историческата среда и историческата основа на Новия Завет. Всички сведения, които образуват историческата среда или историческата основа на Новия Завет се срещат в един пункт, а именно съвместното съществуване и вътрешният антагонизъм между три цивилизации – юдейската, елинистическата и римската, в лоното на които се ражда Новия Завет. Тези три цивилизации нямат една и съща важност за Новия Завет. Обикновено в изследванията се твърди, че културната основа на Новия Завет е юдейската цивилизация, която напоява и катализира процесите в другите две цивилизации (елинистическата и римската). Юдаизмът е така да се каже канавата, рамката върху която посредством елинистическата и римската културни данни се изтъква, оформя цялостната картина на епохата на Новия Завет. Юдейската основа е земята върху която текат две реки – елинистическата и римската, напоявайки и оплодявайки я, за да даде плод, а този плод е юдаизма.

От събитията на Новия Завет ни делят повече от две хилядолетия, ние сме в началото на третото. През тези векове различните световно известни събития са оказали влияние върху народите. Цивилизации са се появявали и са изчезвали, нови открития са променяли живота на човека и продължават да го променят. Следователно културната среда на съвременния човек, неговия светоглед, живот, ритъм, всички те коренно се различават от епохата на Новия Завет, но човекът не се е променил, неговите потребности, неговите проблеми, неговите търсения, надежди и страхове, остават същите. По този начин, макар и епохата на Новия Завет да е толкова различна, за самите нас, че е нужно да я познаваме чрез специален предмет, тя е толкова близка, защото ние и сега трябва да чуем гласа на открилия се през онази епоха Христос. За да чуем този глас, това слово, трябва добре да познаваме онази епоха.

2. Методология на предмета

Метода, който използва времето на Новия Завет е историческият. Този метод действа именно, като въз основа на извори се констатират събитията, те се изследват в рамката на историческото обкръжение. Ясно е, че трябва да имат крайна оценка, внимателно да се прецени историческата достоверност и основанията. Изворите свидетелстват с очевидци или със свидетелски данни. Косвените извори са именно извори като надписи, храмове, постройки или така наречените “неми” и писмените извори – текстове, съставени от лица или групи под ръководството на тези лица, които ни позволяват да направим преценка за някои исторически факти, това са преките извори. Косвените извори въз основа на описания на очевидци на случилото се дават и данни за интерeсни феномени. Писмените извори според тяхното съдържание могат да се разделят на литературни и нелитературни. Литературни са текстове с предварително определна цел – съчинения, исторически трактати, слова и така нататък. Нелитературните имат по-частен характер, отнасят се до граждански, социални взаимоотношения между хората – завещания, квитанции и други. Според материала, на който са написани можем да ги разделим на: остраки (глинени плочици, съдове и така нататък), надписи (изработени са върху твърд материал – камък, варовик, метал и така нататък), монети, папируси, пергамент. С изследването на тези предмети се занимават различни науки: епиграфията, нумизматиката, папирусологията, палеографията. Формата на тези писмени паметници: свитъци (волумени) и кодекси (caudex – дънер, пън). След ХІІІ век се разпространяват хартиени кодекси. Начина на писане – шрифта, приблизително до VIII век се пише с главни букви, а по-нататък с малки – курсив.

3. Исторически преглед на историята на израилския народ

3.1. Времето на библейските патриарси (около 1750-1200 година преди Христа)

За родоначалник на израилтяните и пръв техен патриарх (водач) се смята синът на Тара – Авраам, той произлиза от гр. Ур, Месопотамия. Заселването му в Палестина (1750 година преди Рождество Христово) е епохата, през която в целия Изток се забелязват огромни маси преселнически народи. Авраам начело на едно или повече семитски племена тръгва от Месопотамия, движи се на юг и се установява най-напред в Хараан (Битие 11:31), който също така е цветущ културен център на Изтока. Оттам както е отразено в Битие дванадесета глава и следващите, по Божия повеля, той се отправя към Сихем, Ханаан. През второто хилядолетие преди Рождество Христово историците, според паметниците, са констатирали преселение на древни народи, които се движат между Палестина и Месопотамия, без да се създават постоянни центрове. Причини за това са: номадския начин на живот, разногласията, които съществуват между племената и с постоянните жители на Ханаан (хананеите и ямуритите – семитски племена). Голяма част от тези племена се преселват в Египет (Битие 12:10 и сл.). Авраам също се преселва там (Битие 13:2), той се завръща много богат, с добитък, сребро и злато. Заедно с племенника му Лот се установяват окончателно: Авраам в Ханаан, а Лот в долината на река Иордан (Битие 13:10-12).

Трудно е да се реконструира с точност пътят на израилския народ, от една страна поради оскъдните исторически сведения, с които разполагаме и от друга, защото съдбите на всички народи в цялата област на Палестина се преплитат помежду си. Съществуването на много политеистични племена, които обграждат едно племе, една избрана част вярващи в един Бог. На второ място постоянното появяване на историческата сцена на нови племена. На трето място, борбите за господство на едно племе над други, а когато говорим за Палестина – хетите, за Египет – египтяните. Всички тези фактори затъмняват картината, затрудняват анализа, при точното проследяване на историята на израилския народ.

Към края на XVIII век над Палестина господстват хиксосите. Иосиф Флавий пише, че хиксосите са с нисък произход от източните страни. Превземат Египет (1786-1567 година) и господстват близо един век. Господството в Палестина на хиксосите е заменето от египтяните (след 1567 година), след много исторически колизии. Около средата на ХІІІ век преди Христа, фараон Рамзес II, принуждава израилтяните в Египет, които живеейки в състояние на робство, постепенно започват да изграждат етническо съзнание. Цялостното им етническо единство (на изрилтяните) се формира по-бавно, едва под водачеството на Моисей, израилтяните предприемат излизане от Египет, те преминават по чудесен начин морето, прекосяват Синайския полуостров (Изход 12:29-34:35) и получават Синайското законодателство. Така Израил изпъква като носител на монотеистичната идея, започва да се счита за особен народ сред останалите. Така етническото самосъзнание за единство, за обособеност като отделен, като избран народ, постепенно се задълбочава и укрепва.

3.2. Епохата на съдиите (около 1200–1050 година преди Рождество Христово)

Тази епоха е изпълнена с военни перипетии за Израил. Започва от смъртта на Иисус Навин и се простира до идването на царската власт*.

Периода на царската власт е около сто и петдесет години. Свидетелствата от книгата на съдиите, които при отделни текстове и трета книга Царства, дават различни хронологии. Те са различни в древния текст и в преводи. Това потвърждава известният факт, че общо от хронологията на Стария Завет  не е възможно да се основаваме на множество различни явления.

Библейската хронология е отностителна и не може да се състави като прецизна. Израилтяните странстват около четиридесет години след излизането от Египет. Под ръководството на наследника на Моисей, Иисус Навин, те навлизат в Ханаанската замя, превземат я и я разпределят между родовете (дванадесетте сина на патриарх Яков І). Всеки род се управлява от съвет на стареите. Родът на Иосиф се разделя на Ефрем и Манасий.

В началото на влизането в Ханаан, те влизат в противоречие с местните жители – арамейци, моавци, мадиамци и така нататък. При тези сблъсъци с местните жители, те обикновено се обединявали и били водени от някой от съдиите, обикновено избиран от Бога. Съдиите били избрани от народа представители, имали върховна власт и били признавани от самите родове. Като съдии в Стария Завет се споменават десет лица (книга Съдии и книга 1 Царства): Готониил, Аот, Самегар, Девора, Варак, Гедеон, Авимелех, Тола, Яир, Есевон, Елон, Авдон, Самсон, Илия, Самуил.

3.3. Епохата на монархията (1040–928 година преди Рождество Христово)

Постепенно институцията на съдиите започва да отслабва и народът виждайки, че другите народи (I Царства 8:19) се управляват от царе, поискали царска власт. По Божие указание за първи цар на Израил бил помазан Саул. Той упражнявал централизирана власт с върховен господар Бога (теокрация – форма на управление). Началото на монархическия период се свързва с тежки битки на изрилтяните с различни врагове. Съседните на Израил народи – амуници, амаликитци, филистимци, моавци и други, –  се стремели към разширяване на властта си и завладяване на нови територии (I Царства 13:19 и сл.). Саул разгромява филистимците (I Царства 15:1 и сл.) и е с победа срещу амаликидците. Наследник на Саул е Давид. Въпреки вътрешните междуособни войни, успяват да си възвърнат завладените територии. Той принудил филистимците да се ограничат в малка област и превърнал Иерусалим в политически и религиозен център. Срещу царството на Давид оказват съпротива независимите държавници. Важно е, че всички израилски родове се обединяват под един скиптър и така се полагат основите на културното развитие на Израил. Единственото сериозно противодействие с цел разцепление на това единство било враждебната позиция на неговия син Авезалом, който в края на краищата претърпява поръжение. Давид е велик цар за Израил, можем да го сравним с Александър Македонски. Никога държавата Израил не е притежавала каквото е имала през премето на Давид. Той е наследен от сина си Соломон. Соломоновото царуване било спокойно и мирносъжителсвено. Мъдрият цар организирал цялата администрация, обезпечава договор с Египет (III Царства 1-19), а също така и съюзи с останалите съседни държави. Заема се с работа по реорганизация на вътрешните дела. Изгражда големи търговски пътища до Египет, Финикия и Южна Арабия. Дал особен тласък на търговията и по този начин спечелил изобилно богатство за царството си. Той усъвършенствал и науките, които процъфтяли през този период от време. В страната се развили различни обществени и социални дейности с  културно измерение. Соломон изградил царския дворец и храм на хълма Мория и съсредоточил култа в него, като премахнал всички светилища.

3.4. Разделянето на Царството

Смъртта на Соломон донася със себе си края на “светлия период” на монархията. Единното Царство се разпаднало на две. Десетте от общо дванадесет колена (с изключение на Юда и на Вениамин) въстават срещу сина на Соломон – Ровоам. Причината е неговата безрасъдна политика. Така се създава Израел или Израелското Северно Царство. Цар става завърналият се от изгнание от Египет Иеровоам. Родовете на Юда и Вениамин образуват Южното Царство или Юдея. Двете разделени царства се обръщат едно срещу друго. В резултат те отслабват срещу останалите външни врагове. Още през първите години от разделението подчинените съседни народи започват да търсят независимостта си и много от тях успяват да я придобият. Египтяните добиват смелост, самочувствие и нахлуват в Юдея. Арамеите от север се обръщат към Израилското царство. Всичко това създава сериозни проблеми в двете царства, които изпитват изключителна трудност да се противопоставят на тези врагове, защото военните действия помежду им изчерпват политическите, религиозните и дори граничните спорове. Така с много исторически колебания продължава историята на двете царства, когато в 722 година асирийците подчиняват Северното царство за да остане Южното царство като единствен представител на богоизбрания народ до унищожаването на това царство през времето на Вавилонския плен (586-7 година преди Христа).

3.5. Унищожаването на Северното царство и появата на Самария.

Асирийците са народ от семитски произход, чийто корен достига до четвъртото хилядолетие преди Христа. Те живеят наред с други народи в земята на Месопотамия. Тези определени територии са предмет на много спорове. Поради борбите в този район, асирийците се появяват на историческата сцена, в друг момент изчезват. През Х век над асирийците властват арамеите. Един век по-късно, асирийците успяват да отблъснат арамеите и да основат силна империя (IX век). Тази империя при Саргон II достига апогея си (721-705 година преди Христа), тогава е унищожено Северното царство, след превземането на неговата столица Самария (722 година). Според свидетелствата на Иосиф Флавий, израилтяните са транспортирани в Персия и Вавилония. Докато в опустошената замя се настаняват други племена, а именно хутейци (област Хута; река в Персия). Те имат собствена религия и собствен пантеон. Влиянието на социалните и религозни убеждения на завоевателите върху останалите местни жители, било неизбежно. То не катализирало някакви процеси. Израилтяните в Самария запазили религията си, според разказа (IV Царства 17:24 и сл.), който следва и Иосиф Флавий, често завоевателите или чужденците били принудени да почитат техния Бог (на израилтяните). Сведения в тази посока намираме в IV Царства 17:24-28. “Асирийците в Самария били предадени на подобно бедствие пратено от Бога…” – Иосиф Флавий.

По-късно с религиозната реформа на Иосия (622-1 година) били разрушени всички места на самаряните и те били принудени да се обърнат към храма в Иерусалим. Когато обаче юдеите се върнали от Вавилонския плен, те не приели сътрудничеството на самаряните за възстановяването на храма, защото ги смятали за смесен народ. Това предизвикало омраза между юдеите и самаряните, което продължило доста дълъг период. Този антагонизъм е отразен в разказа “Беседата на Иисус Христос със самарянката”. Юдеите не общуват със самаряните. Факт е, че разделението на юдеи и самаряни се основава както на племенното, така и на религиозното отклонение на последните. Смесването на самаряните със завоевателите създава “смесен народ”, различен от юдейския. Този народ се отличава не само в родово, но и в религиозно отношение, тъй като самаряните отхвърлят с изключение на петокнижието, всички останали книги, също отхвърляне на авторитета на пророците.

4. Вавилонският плен – раждането на юдаизма

4.1. Падането на Южното Царство (587-6 година преди Рождество Христово)

Приблизително век и половина след разрушаването на Северното царство, Южното успява да се съхрани от постоянния натиск на асирийците. С оглед наближаващата опасност, царете на Юдея били принудени да следват просирийска политика или да плащат тежки данъци, за да избегнат неизбежното подчинение. Въпреки това, религията на израилтяните е била подложена на силно асирийско влияние, подпомогнато от следващите просирийска политика, царе. Така например при Манасия (698-642 година преди Рождество Христово) сме свидетели на най-големия религиозен синкретизъм в Израил. Реакциите на пророците срещу този религиозен синкретизъм били потушавани с кръв. Цар Осия (622 година) очиства храма от тези чужди елементи и съсредоточава култа в Соломоновия храм. Така религиозната реформа на Осия предизвиква ентусиазъм сред народа и дава надежда за полагането на един “златен век”. Няколко години по-късно в 612 година асирийската държава е разрушена от вавилонците и мидите (Мидия) и след разпределението на териториите и Сирия, и Палестина попадат под властта на Вавилон. Първата реакция на Израил била изключително удовлетворение, но не след дълго разбрали, че опасностите са се увеличили двойно. Междувременно Вавилон разгромява Египет, който предявява претенции спрямо Сирия и Палестина и при юдейския цар Иоаким Вавилон поставя Палестина под данъчно подчинение. Разбира се в един период от три години Иоаким въстава, но не постига резултат. Предприема второ въстание, също безрезултатно. Междувременно силите на юдеите отслабват. Тяхната земя е периодично ограбвана от другите страни. Вавилон става все по-силен и могъщ.

През 597 година Иерусалим посреща първия удар при Навуходоносор. Царят превзема града, ограбва храма, свещените съдове и съкровища и отвежда във Вавилон около десет хиляди пленници. Съседните страни виждат, че ги грози опасност и се съюзяват и предприемат борба срещу Навуходоносор. Към тях в 588 година се присъединява царят на Южното царство Седекия, въпреки предупрежденията на пророк Иеремия.

През 587-6 година Иерусалим пада окончателно в ръцете на Вавилонците (IV Царства 25:1-21). Седекия е окован и изпратен във Вавилон, а синовете му са убити пред него, стените на града са съборени, съкровищата – разграбени, храмът – опожарен. Огромни пространства били обезлюдени. Земята се превърнала в пустиня. В крайна сметка пребиваването на достатъчен брой от най-бедните можем да го приемем. Съхранили са се. Голяма част от тях са почитали боговете на завоевателите (Ваал), други останали верни на Бога на праотците. От друга страна намерилите убежище в Египет, образували юдейска община – колония, която според свидетелството на Иеремия 44-15 и сл., почитала идолите.

4.2. Животът на израилтяните във Вавилон (Псалом 136)

Изтръгването от корен на племената на Иуда и Вениамин и транспортирането им във Вавилон има за разултат, че те там се срещат с останалите десет племена на бившето Северно царство. Народите на израилтяните всъщност вкупом попаднали в плен. Те веднага започват да хранят надежди за завръщане. Загубата на родината и особено на храма, предизвикват огромна колизия. Центърът на заточения народ е Вавилон. Израилтяните били заселени в плодородните земи на Тигър и Ефрат и живели на групи в неголеми селища, но колкото и да изминали годините, носталгията никога не напуснала този народ. Те не можели да забравят безводните и хълмисти земи на Юдея и често се събирали по бреговете на реките и ридаели. Животът във Вавилон не бил така нетърпим. Не можем да кажем, че завоевателите се държали репресивно с тях. Те дори могли да се самоуправляват, запазили родовите си отношения. Вътрешните въпроси се уреждали от свещеническото съсловие и по този начин, те никога не изгубили съзнанието, че са един народ. Държавата ги обграждала с уважение и на отличилите се с мъдрост хора давала значими служби в царския двор. Постепенно в съзнанието на поробения народ се констатира извода, че причината за всички нещастия, които сполетели народа е именно непочитането на Бога, покланянето на идолите и това, че те не се вслушвали в съветите на пророците. Постепенно словата на пророците започват да придобиват съдържание. Особено думите на св. пророк Иеремия за нaказанието на вавилонския цар. Тези думи дават надежда. На свещеническото съсловие предстои да извърши трудна работа за съхранението на силно изразената религиозност на народа и потребността от поклонението му на неговия Бог. У всеки поробен народ, хората търсят утеха в отечествената религия, в лоното на която покълва надеждата за освобождението на този народ и покълва желанието. Така се развиват някои специфични черти на юдеите във Вавилон. Животът на изряилтяните във Вавилон, предизвиква голяма промяна в техните навици, в тяхното светоусещане и по този начин налага нови специфични черти върху облика на израилския народ. Така се раждали и изворите. Това е един толкова различен живот, толкова различен мисловен свят, предания, които се оформят през време на вавилонския плен, следователно този дълбок обрат, прелом в който намираме раждането на юдаизма е вавилонският плен. От него започва новия период на богоизбрания народ, който завършва с разрушаване на Иерусалим в 10 година след Рождество Христово. Този нов период има свои общи характеристики. Когато казваме история на епохата на Новия Завет, рабираме епохата на Иисус Христос, на фона на който се развиват събитията. В общ план не можем да я разделим, тъй като тя се явява епоха на юдаизма изобщо.

5. Персийското господство

5.1. Завръщането на юдеите при Зувоавел, персийските властелини – Кир, Камбис и Дарий, изграждането и освещаването на храма.

С изминаването на годините надеждата на юдеите за завръщане в обетованата земя нараства. За укрепването на тази надежда особено допринасят и други признаци на упадък в живота и управлението на вавилонците. Във Вавилон започва да властва грехът. Най-сериозното е, че той извира направо от царския двор. Изхода е дълбоко разкаяние, промяна на ориентацията. Държавата им постепенно започва да отслабва, същевременно се появява силният цар на персите Кир, който под подчинението на мидите Нидия, Лидия, иоанийските градове на Мала Азия се възкачва на престола на Вавилон. Вавилонският цар Валтасар, оказва известна съпротива, твърде слаба, така че градът е завладян, а Кир сяда на вавилонския престол в 553 година. През първата година от управлението си Кир издава указ за завръщане на юдеите в Иерусалим. Тогава се организира една сравнително голяма група хора, начело на която застават свещеници и левити и под водачеството на Зувоавел те се упътват за Юдея. От друга страна голяма част от народа остава във Вавилон (1 Ездра). Иосиф Флавий: “Причината им за отказа да се завърнат е, че не искат да изоставят имотите си. Тези, които се завърнали, веднага се заели с възстановяването на разрушения храм. В тази инициатива те били подпомогнати от Кир. След смъртта на Кир, съседните народи, особено онези които обитавали Самария, чрез писмото си до сина и наследника на Кир Камбис, искали прекратяване на изграждането на храма и възстановяване на стените. Камбис нарежда да се отмени възстановяването на храма и стените на града. При Дарий I (522-486) се възобновяват работите по възстановяването. Причина за това е посредничеството на Зувоавел, който имал приятелски отношения с царството. Положителното развитие на проблема, предизвикало голяма радост у Зувоавел и юдеите и при връщането си в Иерусалим, довел със себе си други юдеи. Той получил изобилен материал и помощ от Дарий за храма. Самаряните също искали да вземат участие във възстановяването. При отказа на юдеите, те отново с писмо се опитали да попречат, но този път не постигнали нищо. Храмът бил построен чрез труда на целия ентусиазиран народ. Същевременно народа бил окуражен от пророците Агей и Захария, приблизително около 516 година станало освещаването на храма, по особено тържествен начин и била отпразнувана първата след повече от деветдесет години Пасха.

5.2. Завръщане на пленниците при Ездра. Ксеркс I и Антаксеркс I

При Ксеркс I (486-464) забелязваме друго завръщане на юдеи в Иерусалим (някои изследователи поставят това завръщане след завръщането на Неемия и края на неговия престой в Иерусалим). При това завръщане  начело на което е застанал свещеника Ездра са включени много от десетте племена на изрилтяните обитаващи отвъд река Ефрат. Тези които се завърнали носели богати дарове за храма, които били дадени на царя (книги 9, 10 и 11 от ”Юдейски древности” на Иосиф Флавий). Но няколко дни след завръщането била отправена жалба до Ездра, че много от тези, които се завърнали в Палестина между които имало няколко свещеника и левити, довели със себе си чужди жени, като по този начин нарушавали закона за чистотата на кръвта. Тази вест силно разгневила Ездра и той наредил веднага да се съберат в Иерусалим. Пред всички завърнали се от плена и в присъствието на стареите съобщил решението си, а именно да се изгонят всички чужди жени и родените от тях деца, като натоварил с изпълнението на тази заповед водачите на родовете и изискал от тях детайлна регистрация, тоест прилагането на списък. Мерките, които той взел трябвало да бъдат абсолютно без изключение за всички. По-късно през времето на празника Шатри (петнадесетия ден на месец Тишри – септември, октомври), когато народа се събрал, както пише в 2 Ездра 9:38, Ездра прочел книгите на закона. Народът въпреки празничната атмосфера горчиво плачел и ридаел, заклел се във вярност и послушание в Божието слово и законите му. Чрез тези мерки и по начина, по който провеждал политиката си Ездра, успял в максимална степен да очисти юдеите от чужди елементи, укрепил Иерусалим и възстановил храма. Въпреки това Юдея не била автономна държава, способна самостоятелно да решава съдбите си, а била под персийско господство. Освен това, границите на нейната автономия винаги зависели от благоволението на всички персийски царе. Както свидетелства Иосиф Флавий в книга Естир при Ксеркс I, юдаизма се намирал в опасност поради дейността на Аман, един от архонтите на царя. Той бил враждебно настроен и към юдеите, и ги обвинявал пред царя, че не спазват законите и по този начин провокирал царя да постанови съответната заповед. Тази заповед била предотвратена след като съпругата на царя, юдейка заедно с вуйчо си успява да възстанови благосклоността на Ксерс I към юдеите.

В двадесет и петата година от царуването на Ксеркс I, според Иосиф Флавий, или дванадесетата година от царуването на Артаксеркс I (464–423 година преди Рождество Христово), според Неемия 2:1 се осъществява и другото завръщане на юдеите под предводителството на Неемия. Неемия бил виночерпец на царя в двореца в град Суза. Така че през онези дни, когато разбрал от сънародниците си, че положението в Иерусалим е трагично, поради нашествието на съседни народи, врагове на Юдея, поискал от Артаксеркс помощ и разрешение да отиде в града, за да съдейства за възстановяването на стените на града и ремонта на храма. Неемия и група юдеи се завърнали в Иерусалим и веднага се заловил за работа. Въпреки всички проблеми, именно противодействието на външните врагове, предвид заговора срещу него, той успял да постигне целта си. Възстановил пазенето на съботата, забранил смесените бракове, изключил чужденците от култа и осъществил вътрешни и външни реформи в живота на юдейската община.

6. Елинисткото господство

6.1. Завладяването на Палестина от Александър Велики.

Персите били силна империя. Погледът на Александър бил насочен в тази посока. Александър успял да подчини персите по цялата им територия. След победата над Дарий III, в битката при Исос, Киликия, той преминава в Сирия, превзема град Дамаск и Сидон и окупира Тир и Газа. Това става през 332 година. Персийският сатрап (управител) в Самария – Санавалат, бил прозорлив човек, предвидил предстоящото завладяване на Палестина, посетил Александър, когато последно бил в Тир, и декларирал своята преданост като същевременно поискал издигането на храм на площад Гаризин. Аргумента му бил, че разпределението на юдеите на два лагера ще бъде полезно и за македонския цар. Обаче в основата на неговата мотивация била поставянето в основания храм на свещеника Манасий, брат на иерусалимския свещеник Ядуа, съпруг на дъщеря му. По този начин щял да се усети развода на дъщеря му с Манасий. Александър Велики се съгласил с това предложение и разрешил построяването на храма. Това означавало, че той признал религиозната самостоятелност на самаряните. От Тир Александър, чрез пратеници в Иерусалим при първосвещеника Иедуа, декларирал желанието си за подчиняването на Иерусалим и плащането на данък, който бил плащан дотогава на персите. Верен на своята клетва, първосвещеникът отхвърлил това предложение. Той бил дал клетва на Дарий. Междувременно Александър бил организирал превземането на Тир и Газа и се отправил към Иерусалим. Новините за похода на Александър силно разтревожили Иедуа и народа. Всички очаквали наказание за неподчинението. Свещеникът въпреки всички страхове, приготвил едно прекрасно и тържествено посрещане на Александър и това изпарило гнева на владетеля (Даниил 11).

Удовлетворен от събитието Александър разрешил на юдеите в Палестина и Вавилон да се ползват от предишните си закони. След като привършил завладяването на останалите градове в Палестина, той повелил управлението на Андромах и заминал за Египет с цел завладяването му. Като се има предвид дълбоката религиозност на Александър, която той наследил от майка си Олимпиада, посветена от малка в мистериите на остров Самотраки. Ентусиазма изобщо на Александър, както и неговите действия които свидетелстват за позитивно отношение към култа на другите народи, лесно обяснява и това отношение, което той проявява към първосвещеника на Иерусалим.

6.2. Палестина под властта на птолемеите и селефкидите.

Преждевременната смърт на Александър лишава огромната империя от здраво управление. Славолюбеито на диадохите довело до раздор помежду им и така империята се разпаднала. При това разделение Сирия попаднала под властта на селефкидите, а Египет под властта на птолемеите. Поради специфичното си географско положение Палестина станала арена на конфликти между двете династии. Над нея царували последователно много господари. Птолемей I (307-285) прехвърлил от областта на Иерусалим и Самария много пленници в Египет. Значителна част от тях той изпратил за укрепване на военните сили на Александрия като им предоставил религиозна свобода и еднакви права с македонците. Неговият син и наследник Птолемей II (285-246) дава свобода на много юдеи, но малцина от тях се завръщат в Иерусалим, повечето останали в Египет, тъй като били почти асимилирани от елините. Приели гръцкия дух, говорели гръцки език. Птолемеите се отнасяли благосклонно към юдеите в Египет, обграждали ги с доверие, уважавали тяхната религия, предоставяли им относителна автономия във вътрешното самоуправление, дори ги подкрепяли с парични средства. В това отношение се родил и превода на Стария Завет за говорещите гръцки юдеи. През този период от време за живота на юдеите в Палестина разполагаме с твърде малко сведения. Това, което можем да кажем, е, че са ползвали известна автономия и религиозна свобода. Извори за периода получаваме от книгата на пророк Даниил. Повече внимание се отделя за войните между птолемеите и селефкидите, които затруднявали положението на юдеите, тъй като последните не знаели в полза на кого да застанат. Например Птолемей I след битката при Ибс (31 година) става господар на Келесирия и със своето управление тласка напред елинизма. Птолемей II (285-246) повече време властва над Финикия и Юдея. Той построява град Филаделфия, а библейския град Акко, преименува в Птолемаида. Сключва мир със селефкидите, благославя брака на дъщеря си Вероника с цар Антиох II. Птолемей III (246-221), търсейки отмъщение за убийството за сестра си Вероника, нахлува в Келесирия, но претърпява поръжение от Селефк II. През същата епоха първосвещеник Оний II, който бил сребролюбив човек, отказал да плаща данък на Птолемей и тези негови действия поставят народа в изключително трудно положение. Тази опасност била предотвратена от един момък на име Иосиф, който склонил народа да продължи да плаща данъци и отправил укори срещу Оний II.

Управлението продължило при Птолемей IV (221-203), който подигравателно бил наричан “филопатор”, защото поел властта след като убил баща си. При този владетел, господството на птолемеите започва да отслабва, това укрепва мощта на селефкидите. Така например Антиох III (223-187) успял да отнеме властта на Птолемей V и да стане господар на Финикия и Палестина, благодарение на победата си в 198 година при Панеада, област, разположена в изворите на река Иордан.

_____________________

*Лекции (2004-05) от доц. д-р Емил Трайчев, преподавател в Богословския факултет при Софийския университет. Материалът е предоставен от него.

*Забележка – Вж. статия на епископ Калистос (Уеър) в списание “Духовна култура”, брой 2, 2002 година и разговор с Калин Янакиев, отец Николай Нешков и д-р Николай Михайлов (http://hkultura.com, http://web.hit.bg/bogoslovite/novozavetna%20epoxa/kalistos_interview.htm).

Източник на изображението – http://www.yandex.ru.

ДВАНАДЕСЕТИ ЧЛЕН

(Чакам) и живота в бъдещия век. Амин

Въпрос: Какво се разбира под „живот в бъдещия век”?

Отговор: Това е животът, който ще настане след възкресението на мъртвите и всеобщия съд.

Въпрос: Какъв ще бъде този живот?

Отговор: За вярващите, обичащи Бога и правещи добро, толкова блажен живот, че ние сега това блаженство да си го въобразим, не можем.

Въпрос: Бихте ли обяснили какво представляват вечният живот и блаженството?

Отговор: Вечният живот е преди всичко определено състояние на човешката личност; той не зависи от време и пространство, а от нравственото съвършенство на човека; той е вечен не само защото е над времето, а по своето вътрешно богаство. Блаженството – това е пълно задоволяване на всички стремежи на човешкия дух.

Въпрос: Казахте, че не можем да си въобразим как ще бъде това блаженство, какво ще представлява. Бихте ли цитирали от Св. Писание стих, който да говори за него?

Отговор: За нас, живеещите на земята, не е възможно да си изградим напълно вярно и точно понятие за вечното блаженство на праведниците. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов пише: „Още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че кога стане явно, ще бъдем подобни Нему (на Бога), защото ще Го видим както си е. И всеки, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист” (1 Иоан 3:2-3). Според св. апостол Павел човешкият език не е в състояние да изрази величието и красотата на райското блаженство. Той пише: „Зная един човек в Христа, който… беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:2, 4).

Въпрос: Това блаженство на праведниците от какво ще се обуславя?

Отговор: То ще се обуславя от това, че те ще съзерцават, образно казано, Бога в светлина и слава и ще бъдат в единение с Него. Св. апостол Павел казва: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат” (1 Кор. 13:12).

Въпрос: Ще участва ли и тялото в блаженството на душата?

Отговор: Да. Тялото ще бъде прославено от светлината Божия така, както било прославено тялото на Иисус Христос при Преображението Му на планината Тавор. Вж. 1 Кор. 15:43. С тези думи апостолът казва, че тялото на човека се спуща в гроба в унизен вид, а ще възкръсне в последния ден на света в славно състояние – в съвършенство и красота. Както тук носим образа на Адам, чието тяло било сътворено от земя и се превърнало на прах, така и в бъдещия живот ще носим образа на Христа, Който след възкресението Си има нетленно и прославено тяло.

Въпрос: И така, както праведниците ще наследят вечен живот след всеобщото възкресение, така грешниците ще наследят вечна мъка. Какво представлява тя?

Отговор: Това е също определено състояние на човешката личност; тя също не зависи от време и пространство, а зависи от нравственото падение на човека. Вечната мъка е естествена последица и е неизбежна поради безнравствените дела, които грешниците са вършили през земния си живот (вж. Римл. 6:23). В тази мисъл думата „смърт” не означава унищожаване, лишаване от битие, а отдалечаване от Бога, Който е източникът на истинския живот. Съгласно Божественото Откровение грешниците, беззаконниците ще бъдат предадени на вечна съмрт, на вечен огън, тоест на вечно мъчение.

Въпрос: Бихте ли цитирали от Св. Писание места, говорещи за бъдещите вечни мъки?

Отговор: Сам Господ в деня на Страшния съд ще каже на грешниците: „Идете от Мене, проклети, в огън вечни, приготвен за дявола и неговите ангели” (Мат. 25:41), също така: „И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен” (Мат. 25:46). А св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва, че вечно осъждане очаква онези грешници, чиито имена не се намират записани в книгата на живота у Господа Бога: „Който не бе записан в книгата на живота, биде хвърлен в огненото езеро” (Откровение 20:15 и много други, също от Откровение).

Въпрос: Бихте ли обяснили какво означават изрази като „огнено езеро”, „геена огнена” и други?

Отговор: Изразът „огнено езеро” има символичен характер и служи да се означат мъките на неразкаялите се грешници. Животът далече от Бога, терзанията на съвестта при спомена за загубения живот, злобното състояние при невъзможност да бъде задоволявано със съответни дела, и най-сетне самата външна обстановка, наричана в Св. Писание „геена огнена” (Мат. 5:22), „ад” (Лука 16:23) – всичко това ще бъде извор на вечна мъка за грешниците. Тяхното мъчително състояние в бъдещия живот сочи Сам Спасителят: „По-добре е за тебе с едно око да влезеш в царството Божие, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в огнената геена, дето червеят им не умира, и огънят не угасва” (Марк 9:47-48).

Въпрос: Но нали всичко се разбира в духовен смисъл. Защо е употребена думата „червей”?

Отговор: Не само тази дума, но и думата „огън” има не материален, а духовен характер. Червеят и огънят са символи на най-жестоките адски мъки: червеят изразява предимно вътрешните гризения на съвестта, а огънят – страшните външни мъки. Тъй строго ще се постъпи с грешниците, не защото Бог иска тяхната гибел, а защото те сами са направили себе си неспособни за добро. А „геена огнена” е също символ на вечните страдания и мъчения на грешниците. С тази дума жителите на Иерусалим обозначавали Еномската долина на югозапад от града, в която горял постоянен огън, с който очиствали въздуха – заразен от нечистоии, животински трупове и др. Това място станало за евреите страшно и отвратително и те го нарекли огнена долина.

Въпрос: Възможно ли е блаженството на едни, когато ще страдат други? Нали блажени трябва да бъдат тези, които обичат всички като братя и сестри, в това число и грешниците? Може ли човек да бъде щастлив, когато брат му страда?

Отговор: Вижте, у нас е вложено съзнание и чувство, че ние трябва да обичаме не всичко у другите, а само добрите им качества. Наистина, заповядано ни е да обичаме враговете си, да правим добро на онези, които ни мразят (Мат. 5:44) и др., но ни е заповядано да обичаме у тях доброто в каквато и степен то да съществува, да ги обичаме като Божие творение, като образ Божи, но не да обичаме у тях злото.

Въпрос: Бихте ли цитирали нещо от Св. Писание за потвърждение на тази си мисъл? Или някой свети отец?

Отговор: Ще го кажем с думите на великия църковен отец от ІV век Блажени Августин. Той учи, че не бива да мразим човека, заради греха в него, но не бива да обичаме греха, заради човека, който го носи. Злото е карало да се възмущават и негодуват свети и добродетелни хора. Олицетвореното зло, живото зло, каквото е дяволът или ожесточеният грешник, трябва да бъде само предмет на нашето отвращение. Докато у грешника има все още искра на добро, която може да се разпали, той може и трябва да бъде предмет на особени грижи.Наистина трудно е да си представим, че Бог би осъдил на вечна мъка едни същества, които, макар и грешни, са се разкаяли за греховете си, дори да не са успели тук, на земята, да оправдаят своето покаяние с дела – същества, които носят в душите си семена на добро, които са гладни и жадни за правда. Нашият Господ казва, че всички съгрешения човешки могат да получат прошка, само за един грях не ще има прошка – това е грехът или хулата против Св. Дух (Мат. 12:32). Грях против Светия Дух е упоритото противене на очевидната Божия истина, пълната неразкаяност, упоритото отхвърляне благодатта, или, с други думи, грехът против Св. Дух е ожесточеност в злото, неразкаяна злоба. Трябва да помните, че човек може да отхрани такава зла настроеност в себе си, че злото да стане едничко съдържание на неговия дух. Злото самó в себе си крие извор на страдание. Развиващата се озлобеност е своего рода духовно самоизяждане. Развитието на човека, което става по лъкатушни пътища, в края на краищата трябва да добие определена насока – или към добро, или към зло. Като върви по една от тези две насоки, човек или ще достигне накрая до възможната за него степен на нравствено съвършенство, или ще дойде дотам, че доброто да изчезне от душата му.

Въпрос: Искате да кажете, че във вечността непримиримите грешници ще са отдалечени от Бога, а праведниците ще Го съзерцават и така ще блаженстват?

Отговор: Това го налагат логическите разсъждения. Ако едно разумно същество може за цялата вечност да остане в състояние на неразкаяна злоба и непримирима вражда с Бога, такова същество, като неспособно за блажено единение с Бога, трябва да бъде отстранено от Него, и като същество злобно, трябва да бъде ограничено в своята зла дейност и то за цялата вечност, защото и злобата на такова същество е злоба неразкайна и непримирима.

Въпрос: Някои смятат, че вечни мъчения са невъзможни след изкуплението на човека, сторено от въплътения Син Божи.

Отговор: Трябва да се има предвид, че Христовата изкупителна жертва не е сила, която принудително влече човека към спасение. Благодатта Божия изисква от страна на човека свободно съгласие и съдействие. Но какво да направи Божията благодат с ожесточените грешници, които нямат покаяние, а с горделиво чувство отхвърлят всички благодатни средства?

Въпрос: Бог, казват някои, е благост и любов, но може ли Той да бъде такъв при вечните мъчения на Своите погинали творения? Той е съвършено нравствено същество, а отмъщението е недостойно за Него.

Отговор: Правилно казахте, че Бог е благ. Поради благостта Си Той е създал всички хора за блаженство и на всички еднакво желае спасение. Но не бива Божията благост да се свежда до пълно безразличие относно добро и зло и до благодушна търпимост към греха. Тя прощава грешниците, които се каят за своите съгрешения и просят от Бога прошка и помилване, а на вечни мъчения ще бъдат осъдени само неразкаялите се грешници, врагове на всяко добро, които презират щедростите и даровете на Божията благодат. Справедливите наказания с вечна мъка за греховете не са отмъщение от страна на Бога. Вечните мъчения биха били наистина непримирими с благостта и правосъдието Божии, ако ние виждахме в тях само едно отвън наложено от Бога наказание като Божие възмездие за миналата зла дейност на падналите духове и на неразкаялите се грешници. Но тези вечни мъчения са неизбежни последици от злата настроеност на тези същества. Св. Писание учи, че в бъдещия живот човек ще пожъне това, което е посял през тукашния (Римл. 2:5, Гал. 6:7), тоест ще наследи такава участ, каквато си е приготвил тук: според по-голямата или по-малката степен на духовното си съвършенство или равратеност той ще наследи и съответна степен блаженство или мъчение. И наистина, Бог желае само добро на Своето творение и само спасява Своето съгрешило създание. Ако някой загива, загива сам от себе си. Затова ако жалим всяко загинало Божие създание, не можем да обвиняваме за неговата гибел никой друг, освен него. За отмъщение от страна на Бога не може да става и дума.

Въпрос: И така, с Божия помощ и лични усилия, стигнахме до финала на нашата беседа за Символа на вярата. В продължение на не малко постинги разгледахме по членове целия Символ на вярата и, надяваме се, добре усвоихме това, което отговорихте на нашите въпроси. Каква е ползата от този Символ на вярата? Сигурно е много голяма, щом като с такава ревност се пази чист и неповреден толкова много векове от св. Православна църква?

Отговор: Сами си отговярате на въпроса. Символът на вярата в кратка форма ни запознава с основния догмат в Православието – истината за Св. Троица, единия Бог в Три Лица, Който подготви и извърши изкуплението на най-любимото Си творение – човека. Ето защо трябва и ние като Църквата, да го съхраняваме в сърцата си и да размишляваме за смъртта, възкресението, последния съд и живота в бъдещия век, защото това е твърде полезно за нашето нравствено състояние. Тези размишления ни помагат да се въздържаме от грехове и да се освобождаваме от прекалена привързаност към земното; те ни утешават при загуба на земни блага; подбуждат ни да пазим чисти душата и тялото си, да живеем за Бога и вечността и така да изграждаме вечното спасение. Символът завършва с думата „амин”, което означава „истина”, „да бъде”. Ние произнасяме тази дума като несъмнено доказателство, че всичко, което е дадено в Символа на вярата, е несъмнена истина.

ЕДИНАДЕСЕТИ ЧЛЕН

Чакам възкресението на мъртвите

Въпрос: Що е това „възкресение на мъртвите”, за което се говори в Символа на вярата и което очакваме?

Отговор: Възкресението на мъртвите, което ние очакваме, се състои в това, че телата на умрелите ще бъдат възкресени и те ще станат духовни, нетленни и безсмъртни. Това ще стане чрез действието на всемогъществото на нашия Творец – Бога (вж. 1 Кор. 6:14, 1 Кор. 15:53 и 1 Кор. 15:44).

Въпрос: Каква е разликата между духовното тяло на човека и вещественото?

Отговор: Огромна. Духовното тяло на човека ще бъде чуждо на грубата вещественост, ще стане одухотворено и няма да бъде ограничено от пространството; няма да се нуждае от храна, облекло и други потребности от сегашния земен живот; като нетленно и безсмъртно то няма да се изменя и разрушава, а ще живее вечно.

Въпрос: Какви основания може да дадете във възможностите на възкресението на мъртвите?

Отговор: Възможността за възкресението на мъртвите има основата си във възкресението на Иисус Христос. Поради съединението на двете природи (божествена и човешка) на нашия Господ, човешката Му природа придобила такова достойнство, каквото тя сама по себе си нямала и не е могла да има – тя станала тяло на Бога. Тъй като при Своето възкресение Той взел тази природа във вечно съединение със Себе Си, с това приобщил към вечността и цялото човечество. В Себе Си Иисус Христос направил вечна не една индивидуална човешка душа, тоест личност, а всички хора (вж. 1 Кор. 15:35-38, 42).

Въпрос: Настина ли всички ще възкръснат?

Отговор: Истината за възкресението на мъртвите превишава границите на човешкия разум, но тя ясно е казана в Св. Писание. Иисус Христос като Бог ни е открил божествените истини, а като човек ги е облякъл в достъпна за нас словесна форма (вж. Иоан 5:28-29). Апостолите възприели от Христа истината за всеобщото възкресение на мъртвите и нея те проповядвали на своите слушатели (вж. Деян 24:15, 1 Кор. 15:20-23). Апостолът говори тук, че първо ще възкръснат тези, които ще наследят вечен живот, а след тях – онези, които са заслужили осъждане. Не трябва да се мисли, че грешниците няма да възкръснат. А когато Христос дойде втори път, мнозина вече ще се умрели, но други ще са живи. При вестта за идването на Христа мъртвите ще възкръснат, а живите ще се изменят, тоест ще получат нетленни тела, каквото ще получат и възкръсналите (вж. 1 Кор. 15:51-52). Тогава ще настъпи и свършекът на света.

Въпрос: Какво означава „свършек на света”?

Отговор: Под това понятие се разбира не унищожаване на Вселената, а изменение и обнова: светът от тленен ще се преобрази в нетленен, което напълно ще съответства на новото състояние на човека (вж. 2 Петр. 3:7 и 2 Петр. 3:13).

Въпрос: Щом всеобщият съд ще бъде при Второто идване на Христа и при свършека на света, какво става след смъртта с нашите души?

Отговор: Над нашите души се извършва частен съд. Този съд не се разбира в юридически, а в нравствен смисъл. Съвестта на всеки човек преценява стореното от него през земния му живот. След като тя се е освободила от земните ограничения и влияния, действа по-ясно и неподкупно. Душата съзнава истинската значимост на делата си и става искрен съдия на самата себе си. Че наистина след смъртта си човек получава една или друга отсъда в зависимост от земния му живот, е ясно от Св. Писание: например в притчата за богаташа и бедния Лазар е посочено, че задгробното състояние и на двамата е определно веднага след смъртта им (Лука 16:19-31). На благоразумния разбойник Иисус Христос казал: „Днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43). Но пълно блаженство или пълно наказание на душите на умрелите не се дава веднага след смъртта. Добро или зло човек е вършил на земята с душа и тяло, следователно и заслужена отплата трябва да получи целият човек. Това ще стане след възкресение на тялото при Второто идване на Христа (вж. 2 Кор. 5:10 и 2 Тим. 4:8).

Следва…

ТАЙНСТВО ЕЛЕОСВЕЩЕНИЕ

Въпрос: Що е това „Елеосвещение”?

Отговор: Това е тайнство, в което при помазване различните части на тялото с осветен елей, се призовава над болния Божията благодат, която изцерява телесни болести и душевни немощи.

Въпрос: Кога точно е установил това тайнство нашият Господ Иисус Христос?

Отговор: В Св Писание не е указано кога Той е установил тайнството Елеосвещение. Най-вероятно е, че заповед за това тайнство е дадена от Христос след възкресението Му, заедно с други заповеди. Тогава е ставало дума за излекуване на болни чрез възлагане на ръце (Марк 16:18). Изпълнения на това има още в апостолско време (вж. Деян 28:8-9). Но както ръковъзлагането при тайнството Миропомазване било заменено с помазване със св. миро, така и вместо ръковъзлагането за изцеряване на болни още през време на апостолите се употребявало помазване с елей. Елеят винаги е символизирал благодат, радост, оживление.

Въпрос: Има ли ясно свидетелство за това тайнство в Св. Писание?

Отговор: Има. Много е важен текстът в Съборното послание на св. апостол Иаков, глава 5:14-15. Тези думи на апостола свидетелстват още, че получената от апостолите власт да извършват тайнството Елеосвещение те предали на своите приемници и презвитерите.

Въпрос: Какъв е редът за пристъпване към това тайнство?

Отговор: В Православната църква всеки, който пристъпва към тайнството Елеосвещение, трябва първо да очисти себе си от греховете чрез тайнството Покаяние. Но понеже във време на тежка болест, когато обикновено се прибягва до тайнството Елеосвещение, човек, изнемощял по тяло и душа, не винаги е способен да принесе истинско и пълно разкаяние за греховете си; от друга страна, някои особено тежки грехове могат и след изповедта да безпокоят съвестта на болния; за такива болни Господ е дарувал още едно особено лечебно средство за изцерение на душевните им немощи – дарувал е тайнството Елеосвещение. Така че прощаването на греховете в това тайнство, определено именно за тежко болни, не е нищо друго, освен допълнение на прощаването на греховете при тайнството Покаяние.

Въпрос: Добре, но това не означава ли, че тайнството Покаяние не е пълно?

Отговор: Не, не означава. Не трябва да се смущавате от горното обстоятелство. Това възпълване на тайнството Покаяние е не поради някаква негова недостатъчност, а поради невъзможност на болния да се възползва от това спасително лекарство в пълнота.

Въпрос: Винаги ли болният получава изцерение на своите телесни немощи при извършване на това тайнство?

Отговор: Не винаги болният получава изцерение. Това става или поради липса у болния на достатъчно силна вяра у Господа, или по особена воля Божия. Да желаем болният всеки път, щом над него се извърши това тайнство, непременно да оздравява от своите болести, значи искаме човек изобщо да не умре, а това не е съгласно със самата природа на човека. Но болни, които пристъпват към тайнството Елеосвещение със силна вяра, получават ако не пълно телесно оздравяване, поне временно облекчение от болестта, или, което е по-важно, благодатна подкрепа за търпеливото й понасяне.

Въпрос: Само над болни ли може да се извършва това тайнство?

Отговор: Не, то може да се извършва и над здрави хора. В такъв случай се изхожда от мисълта за всеобщността на греха и душевните немощи, които той причинява на човека. А лекарство срещу тези немощи е тайнството Елеосвещение.

Следва…

ТАЙНСТВО БРАК

Въпрос: Що е това „Брак”?

Отговор: Бракът е тайнство, в което на младоженците, пристъпващи доброволно към бракосъчетание и обещаващи тържествено пред свещеника на Църквата да пазят съпружеската вярност, се дава свише чрез благословение от свещеника божествена благодат; тя освещава техния брачен съюз, възвишава го духовното единение на Христа с Църквата и им съдейства да постигнат целите на брака: взаимно подпомагане в нравственото усъвършенстване и спасението, благословено раждане на деца и тяхното християнско възпитание.

Въпрос: Кога е установен бракът – като съюз между мъж и жена?

Отговор: Той е установен от Бога още в рая. След като създал първата човешка двойка – мъж и жена, Господ ги благословил и казал: „Плодете се и множете се, пълнете земята” (Бит. 1:28).

Въпрос: А като тайнство кой го е установил?

Отговор: Нашият Господ Иисус Христос. Показвайки високото достойнство на установения от Бога брачен съюз, Спасителят почел със Своето присъствие сватбата в Кана Галилейска и там извършил първото Си чудо (Иоан 2:11). В разговор с фарисеите той привел думите, с които Бог установил брачния съюз в рая и прибавил: „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Мат. 19:6). А св. апостол Павел нарича брака „тайна велика” и го сравнява със съюза между Христа и Църквата (вж. Ефес. 5:31-32). За него християнският брак е отобраз на съюза на Христа с Църквата, в което се състои и тайната велика. Той е благодатно осветен съюз, подобно на благодатния съюз на Христос с Църквата.

Въпрос: Църквата задължава ли всички да встъпват в брак?

Отговор: Не, разбира се. Въпреки че брачният съюз е благословен от Бога, встъпването в брак не се счита от Църквата задължително за всички. Не са задължени да встъпват в брак нееспособните за съпружески живот, както и онези, които не са склонни към такъв живот, и всички, които считат, че като безбрачни ще се отдадат свободно, пълно и с по-голям успех в службата на Бога и ближните. В такъв случай отричането от радостите на семейния живот е жертва, която е угодна на Бога. Иисус Христос казва: „Не всички възприемат тази дума, но ония, на които е дадено… Който може възприе, нека възприеме” (Мат. 19:11-12).Тук Спасителят иска да каже следното: не всички възприемат тази дума, тоест казаното, че е по-добре да не се женят (омъжват), но ония, на които е дадено от Бога – това са хората, на които са дадени от Бога естествено разположение към безбрачен живот и особени сили за това. Който може да живее безбрачно, нека така да живее (вж. 1 Кор. 7:7-9 и 1 Кор. 7:32-33, 38).

Следва…