ЧЕТВЪРТИ ЧЛЕН

И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.

Въпрос: Защо Иисус Христос бил убит, тоест разпнат на кръст, когато Неговото учение и дела, според нас, е трябвало във всекиго да възбуждат благоговение към Него? Отговор: Юдейските старейшини и книжници Го ненавиждали, защото Той ги изобличавал за лъжите им и беззаконния им живот. Те Му завидели, понеже народът Го уважавал поради учението и чудесата Му повече от тях; ето защо Го наклеветили и осъдили на смърт.

Въпрос: Защо е казано, че Иисус Христос бил разпнат при Понтий Пилат?

Отговор: За да се обозначи времето, когато Го убили. Понтий Пилат е историческа личност, римски гражданин. Той бил прокуратор на Юдея от 26 до 36 г. сл. Хр. По това време Юдея влизала в рамките на Римската империя като съставна част на провинция Палестина, завладяна, както е известно от историята, от легионите на римлянина Гней Помпей в 63 г. пр. Хр.

Въпрос: Защо е нужно да се знае това?

Отговор: Защото Иаков предсказал още в Стария Завет: „Скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят от чреслата му, докле не дойде Примирителят и Нему ще се покоряват народите” (Бит. 49:10). Тоест Спасителят щял да дойде във време, когато Юдея нямало да се управлява от потомците на Иуда. И това било така – начело на Юдея стоял Ирод Велики – от Идумея, – управлявал от 40 до 4 г. пр. Хр. А Понтий Пилат бил петият поред римски прокуратор, назначен да управлява от името на римските власти в Юдея и Самария Божия народ.

Въпрос: Защо в Символа на вярата е казано още, че Иисус Христос е и страдал?

Отговор: За да се покаже, че страданието и смъртта не са били привидни, както учели разни лъжеучители (например докетите), но истински.

Въпрос: Защо е казано още: „и бе погребан”?

Отговор: За да се докаже, че Той действително е умрял и възкръснал, понеже враговете Му поставили даже охрана на гроба, който бил запечатан.

Въпрос: Как Иисус Христос може да страда и даже да умре, бидейки Бог, а Бог не може да страда и да умира?

Отговор: Той страдал и умрял не по божествената Си, а поради човешката Си природа и не защото не е могъл да избегне страданията, а за да се изпълнят Писанията. Той Сам казва: „… Аз си давам душата, за да я приема пак. Никой не ми я отнема, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам, и власт имам пак да я приема” (Иоан 10:17-18).

Въпрос: В какъв смисъл страданията на Христа се наричат жертва и на кого била принесена тя?

Отговор: Господ Иисус Христос благоволил да спаси хората, тоест да възвърне тяхната първоначална способност (каквато имали Адам и Ева) да общуват с Бога и възможност за духовно съвършенство. Хората, заразени от греха, не могли сами да достигнат до Бога. Ето защо трябвало да има Посредник между тях и Него – това е именно пострадалият Христос и Той се явява жертва за човешките грехове.

Въпрос: Защо Той се именува жертва, принесена на небесния Отец, или жертва на Божието правосъдие?

Отговор: От Твореца зависело така да устрои човешката природа, че ако се случи да падне в грях (Адам и Ева го сторили и ние като тяхно потомство грешим), сама да не може да се възстанови, а да се нуждае от помощта на страдащия за нея Богочовек.

Въпрос: Защо Творецът не е благоволил така да устрои нашата душа, че само едно разкаяние да е достатъчно за възстановяване в нас на предишната чистота и светост?

Отговор: Не е възможно, защото Божието правосъдие разграничава покаянието и възраждането от падението, а именно поради греха на нашите прародители той (грехът) води до падение, което може да се премахне от подвига на страданията. Ето защо и Христовата изкупителна жертва е принесена на Божието правосъдие за нас.

Следва…

ТРЕТИ ЧЛЕН

Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.

Въпрос: За кого е казано в Символа на вярата, че е слязъл от небесата?

Отговор: За Сина Божи.

Въпрос: Как е слязъл, когато Той, като Бог, е вездесъщ?

Отговор: Правилно казвате, че Той е вездесъщ (навсякъде е) и ето защо Той е винаги на небето и винаги на земята, Той същевременно е трансцендентен и иманентен на света. Но на земята преди да се роди като човек, бил невидим, а после се явил в плът: в този смисъл е казано в Символа, че е слязъл от небесата.

Въпрос: Има ли посочки за това в Св. Писание?

Отговор: Разбира се. Вж. Иоан 3:13.

Въпрос: Защо Синът Божи слязъл от небесата?

Отговор: Засегнахме този въпрос в разискването за член Втори. „Заради нас, човеците, и заради нашето спасение”, както е казано в Символа на вярата.

Въпрос: В какъв смисъл Синът Божи слязъл заради човеците?

Отговор: В смисъл, че дошъл на земята не заради този или онзи народ или само за някои личности, а за всички нас, за човечеството изобщо.

Въпрос: От какво именно да спаси човечеството дошъл на земята Синът Божи?

Отговор: От греха и смъртта.

Въпрос: Що е „грях”?

Отговор: Престъпване на закона Божи (вж. 1 Иоан 3:4).

Въпрос: Откъде е грехът у човека, когато той е сътворен по образ Божи, а Бог да греши, е невъзможно?

Отговор: И това разисквахме. От дявола. Прочетете внимателно 1 Иоан 3:8.

Въпрос: Но нали и дяволът е сътворен от Бога. Как така се е появил грехът в света?

Отговор: Чрез непослушание. Господ сътворил и ангелите, и хората, както вече изтъкнахме, не абсолютно съвършени (такъв може да бъде само Той – нашият Творец), а относително. Те – ангелите и хората, като относително съвършени, имали поставена от Бога задача – да работят над себе си, за да се богоуподобяват –да са склонни да вършат добро. Но за да се получи доброто като духовна ценност, те били длъжни свободно да го приемат. Ангелите и хората са сътворени със свободна воля. Падналите ангели отхвърлили послушанието си към Бога, а Сатанаил (известен още като Сатаната) склонил към същото Ева и Адам. Това той сторил, като прелъстил Ева и Адам и ги склонил да престъпят заповедта на Бога.

Въпрос: Каква заповед? Същата, за която стана дума преди малко?

Отговор: Да. Бог заповядал на Адам да не яде от плодовете на дървото за познаване добро и зло, защото, ако вкуси от тях, ще умре. Вкусването на тези плодове за познаване добро и зло било смъртоносно за нашите прародители, защото било в разрез с волята Божия и по такъв начин отделяло човека от Твореца и Неговата благодат. Но човекът – повтаряме! – бил сътворен със свободна воля! Негово било правото на решение: да отхвърли ли послушанието си към Бога, или не.

Въпрос: На какво да оприличим това дърво?

Отговор: След като ял от онези плодове, човекът чрез своя опит познал що е добро и що е зло. С една дума – доброто, това е послушание на волята Божия, а злото е неговата противоположност. Така че Творецът, поради Своята благост, когато сътворил човека, му дал воля, предразположена той да обича Създателя си, а човекът употребил свободата си за противене на Божията воля. Вече казахме, че в глава трета на кн. Битие е описан греха на нашите прародители в рая.

Въпрос: Какви били последиците от греха на Адам?

Отговор: Изгонването от рая и общата смъртност на хората и всяка жива твар, тоест повреждането на човешката природа с грях е свързано със загуба на безсмъртието. Заради греха на Адам и Ева била подложена на печални последствия и самата природа.

Въпрос: Каква смърт възникнала в света заради греха на Адам?

Отговор: Двойна: телесна, при която човек се лишава от душата, оживяваща тялото; и духовна – когато душата се лишава от Божията благодат, която я оживява с висш духовен живот; духовната смърт е следствие от греховната повреда.

Въпрос: Душата не може ли да умре, както тялото?

Отговор: Може, но не както тялото. Тялото, когато умира, се разпада на съставните си части и се разрушава; душата, когато умира поради греха, се лишава от духовната светлина, радост и блаженство, но не се разрушава и унищожава, защото е сътворена от Бога безсмъртна; тя остава в състояние на духовен мрак, скръб и страдание.

Въпрос: Защо не само първите хора са умрели, но и всички умират?

Отговор: И по този въпрос говорихме преди малко. Защото човечеството е потомство на Адам, заразен от греха, и самите ние грешим. Както от заразен извор естествено изтича заразена вода, така от нашия прародител Адам, естествено произхожда заразата от грях и оттам – потомство, което умира. Св. апостол Павел говори много убедително за това в Римл. 5:12.

Въпрос: Каква полза имали прародителите ни да се лишат от райското блаженство и да получат поради греха болести, страдания и смърт?

Отговор: Тези условия на земния плачевен живот смирили нашите прародители и те умрели като праведници в очакване на по-добър живот чрез изкуплението. Нашият Творец, предузнавайки, че всеки човек ще получи в наследство Адамовото своеволие, допуска, че и ние ще наследим немощната природа на Адам, болестите, смъртта, обладаната от греховни наклонности човешка природа; всичко това Той допуска, за да се борим с изброените по-горе злини, а още повече – поддавайки им се, да съзнаваме нашето унижение и да се смиряваме.

Въпрос: Останала ли е все пак надежда у хората за спасение?

Отговор: Когато първите хора изповядали пред Бога своя грях, вследствие непослушанието си, поради Своето милосърдие Бог им дал надежда за спасение. Той обещал, че ще дойде Избавител – Иисус Христос, чрез Когото ще победи дявола, прелъстил човека, и ще избави човечеството от греха и смъртта.

Въпрос: Кога това е било обещано?

Отговор: Думите на такова обещание се съхранили в Библията от времето на Авраам, но преданието говори, че и на прародителите било дадено такова обещание; иначе защо Ева така се зарадвала, когато, раждайки първия си син, възкликнала: „Придобих човек от Господа” – това е надежда, че един от нейните потомци ще бъде Помирителят на хората с Бога.

Въпрос: Какви обещания от Св. Писание са известни за Спасителя?

Отговор: Вж. Бит. 3:15, 12:3, 18:18, 49:10; Втор. 18:15; 2 Цар. 7:12-13.

Въпрос: Какво се разбира под думата „въплъщение”?

Отговор: Това, че Синът Божи приел върху Себе Си човешка плът (освен греха) и станал човек, но не преставайки да бъде Бог.

Въпрос: Откъде е взето словото „въплъщение”?

Отговор: От св. апостол и евангелист Иоан Богослов. Вж. Иоан 1:14.

Въпрос: Защо е прибавено в Символа, че Той „стана човек?”

Отговор: Затова се повтаря още един път, за да разберем, че Синът Божи станал човек като нас, състоящ се от тяло и душа.

Въпрос: Къде го пише в Св. Писание?

Отговор: У св. апостол Павел – 1 Тим. 2:5.

Въпрос: И така, едно ли естество има в Иисус Христос?

Отговор: Не, в Него се намират неразделно и неслитно две естества: божествено и човешко, както и две воли.

Въпрос: Не означава ли това две лица (личности)?

Отговор: Не, едно Лице (Личност) – Бог и човек заедно, с една дума – Богочовек.

Въпрос: Къде в Св. Писание се говори за въплъщението на Сина Божи от Св. Дух и Дева Мария?

Отговор: Св. евангелист Лука говори за това в началото на своето Евангелие. Вж. Лука 1:35.

Въпрос: Коя е била Дева Мария?

Отговор: Св. Дева Мария била от потомството на Авраам и Давид, от което трябвало да дойде Спасителят, според обещанието на Бога, обручена за Иосиф, който бил от същото потомство; той бил неин настойник, защото тя била посветена на Бога, с обет да пребивава винаги в девство (и оттук – Дева).

Въпрос: Пребивававала ли е винаги в девство Пресвета Дева Мария?

Отговор: Винаги: преди раждането на Спасителя, по време на раждането и след него и затова се нарича Приснодева.

Въпрос: С какви още наименования Православната църква почита Пресвета Дева Мария?

Отговор: И с наименованието Богородица. В Св. Писание пише, че Пресвета Дева Мария била наистина Богородица (вж. Исаия 7:14, а така също Лука 1:43, където Елисавета нарича Дева Мария „майката на моя Господ”, което е равносилно на Богородица).

Въпрос: В какъв смисъл тя е наречена Богородица?

Отговор: Тъй като Иисус Христос е роден от нея, не по божествената Си природа, която е вечна, а по човешката Си природа; но тя е наречена Богородица, защото Родилият се в самото Си зачатие и рождение е бил, както и винаги е, истински Бог. Като майка на Господа Пресвета Дева Мария превъзхожда – поради благодатта, дадена й от Бога, всяко сътворено същество. Ето защо Православната църква я почита по-високо от херувимите и серафимите и й дава пред всички живяли жени, живеещи в момента жени и жени, които ще живеят в бъдеще, следните два прерогатива: Богородица и Приснодева.

Въпрос: Какво още трябва да запомним за рождението на Иисус Христос от Пресвета Богородица?

Отговор: То било съвършено свято и чуждо на греха и поради това било безболезнено, тъй като нашият Творец поради греха на Ева, й казал: „С болки ще раждаш деца” (Бит. 3:15), а това се отнася за всяка нейна потомка.

Въпрос: Бихте ли цитирали от пророците, от които да е видно, как хората са щели да познаят родилия се от св. Богородица Спасител?

Отговор: Има много точни предсказания за разни обстоятелства около Неговото раждане и земен живот. Например пророк Исаия предсказал, че ще се роди от Девица (Исаия 7:14); пророк Михей, е цитиран много точно в Мат. 2:4-6; пророк Малахия предсказал, че пришествието на Спасителя наближава и че пред Него ще бъде изпратен Предтеча, подобно на св. Илия (тук се разбира св. Иоан Кръстител) – Малахия 3:1-4, 5; тържественият вход в Иерусалим е предсказан в Зах. 9:9; в гл. 53 пророк Исаия предсказва с удивителна точност страданията на Спасителя; в Псалом 21 цар Давид изобразил кръстните страдания на Спасителя с такава точност, като че сам бил в подножието на кръста и то още през 1038 г. пр. Хр.; пророк Даниил 490 години преди идването на Иисус Христос предсказал за идването на Спасителя, Неговата кръстна смърт, разрушаването на храма в Иерусалим (Дан. 9:24-27).

Въпрос: Познали ли са в Иисус Христос действителния Спасител във времето, когато Той живял на земята?

Отговор: Да, и по различни начини. Източните мъдреци разбрали за Него по звездата, която преди рождението се явила на Изток. Витлеемските овчари били известени от ангелите, които им казали, че именно Спасителят се родил във Витлеем. Симеон и Анна по особено откровение от Св. Дух разбрали, че Той е именно Спасителят, когато бил донесен в храма като четиридесетдневен Младенец. Св. Иоан Кръстител на река Иордан по време на кръщението Му разбрал по откровението на Бога (Мат. 3:17); също така гласът на планината Тавор при Преображението, чут от Петър, Иоан и Иаков (Марк 9:7). Освен това мнозина разбрали, че Той е Спасителят по превъзходството на Неговото учение и особено по чудесата, които Той творил.

Въпрос: Добре. Синът Божи се въплътил за нашето спасение. По какъв начин извършил това спасение?

Отговор: Със Своето учение, живот, смърт и възкресение.

Въпрос: Какво е било това учение Христово?

Отговор: Благовестие за царството Божие или, иначе казано учение за спасението и вечното блаженство, което и сега се преподава в духовните училища на св. Православие.

Въпрос: По какъв начин това учение е спасително за нас?

Отговор: Когато го приемаме с цялото си духовно същество и жевеем честно, като го следваме. Защото както лъжливото слово на дявола, прието от нашите прародители, посяло в тях семената на греха и смъртта, така истинското слово Христово, усърдно приемано от християните, посява семената на свят и безсмъртен живот. Те са, по думите на св. апостол Петър, „като родени не от тленно семе, а от нетленно, чрез словото на живия Бог, Който пребъдва довеки” (1 Петр. 1:23).

Въпрос: По какъв начин бива за нас спасителен самият живот на Иисус Христос, описан в Новия Завет?

Отговор: Като Го следваме. Той Сам го казва в Иоан 12:26.

Въпрос: Какво трябва да мислим за тези хора, които говорят: аз не признавам Иисус Христос за Син Божи, но нищо не ми пречи да подражавам на Неговия живот като живот на свят човек?

Отговор: Трябва да мислим за тях като хора, които говорят или съвсем необмислено, или неискрено.

Въпрос: Възможно ли е да се почита Иисус Христос просто като човек, но човек съвършен?

Отговор: В никакъв случай. Ако Той не е бил Син Божи, това би бил един изкусен измамник и лъжец, провъзгласил се за Син Божи и представящ лъжливи чудеса.

Въпрос: Но Неговото учение обаче не е ли свято и премъдро даже и при едно такова предположение, като горното?

Отговор: Съвсем не. Нашият Господ във всички Свои заповеди – започвайки с блаженствата – поставил в най-тясна връзка задгробния живот на човека със Своя съд над душите; такова значение имат не малко от притчите Му: за богатия и Лазар, неверния управител, милостивия цар и др. Накрая той изисква от нас голяма любов към Него, по-голяма от тази към баща, майка, деца. Всичко това е лишено от смисъл, ако Спасителят не е бил Син Божи и Съдия на цялото човечество.

Въпрос: Какво следва оттук относно учението за божествеността на Иисус Христос?

Отговор: Това, че даже невярващите в Неговата божественост, не могат да допуснат, че Той е бил самозвана личност или съзнателен измамник, защото Неговите възвишени слова, дела на милосърдие, кротост и дълготърпение, не допускат подобни хулни предположения; даже невярващите са длъжни да признаят, че Той е бил премъдър, праведен и искрен Учител, а доколкото Той учел за Своето божествено достойнство, нито един разумен читател на Евангелието не може да се съмнява в това.

Въпрос: Може ли да се приемат горните съображения като доказателство за божеството на Иисус Христос и истинността на християнското учение?

Отговор: Несъмнено. В това се заключават гореприведените признаци на истинското Божествено откровение; те не се отхвърлят даже от отрицателите на нашата вяра.

Въпрос: И защо все пак се намират толкова много отрицатели на божествеността на Иисус Христос?

Отговор: Поради тяхното лекомислие и упоритост те не желаят да вникнат в свидетелството на истината, както се изразил св. апостол и евангелист Иоан Богослов за юдеите, не постъпващи разумно дори и при чудото с възкресението на Лазар, и с думите на Бога към пророк Исаия: „Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и със сърце да не разумеят и да не се обърнат, за да ги изцеря” (Иоан 12:40). Има и още много подобни свидетелства в Св. Писание.

Следва…

 

ВТОРИ ЧЛЕН

И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

Въпрос: Как да се разбират имената „Иисус Христос”, „Син Божи”?

Отговор: Син Божи се нарича Второто Лице на Св. Троица. С името „Иисус” Син Божи е назован, когато е роден на земята преди малко повече от две хиляди години. Христос Го нарекли Неговите пророци, когато предсказвали за Неговото пришествие на земята.

Въпрос: Какво означава името „Иисус”?

Отговор: Означава Спасител. Това име е произнесено от Архангел Гавриил и е дадено на Сина Божи при Неговото раждане на земята, понеже Той е роден, за да спаси човечеството.

Въпрос: А какво означава името „Христос”?

Отговор: Означава Помазаник. Това име е дошло от помазването на свещениците с миро, чрез което се предават даровете на Св. Дух.

Въпрос: Само Иисус Христос ли се нарича Помазаник?

Отговор: Не. Помазаници в древността били царете, първосвещениците и пророците. Иисус Христос се назовава Помазаник, защото в Неговата човешка природа са безкрайно преподадени даровете на Св. Дух и по този начин на Него в най-голяма степен принадлежи това название Помазаник: знанието на Пророк, светостта на Първосвещеник и могъщестгвото на Цар.

Въпрос: А как да разбираме другото Му название: „Господ”?

Отговор: В смисъл, че Той е истински Бог. Защото името „Господ” е едно от имената на Бога.

Въпрос: Как говори Св. Писание за божеството на Иисус Христос, Сина Божи?

Отговор: Вж. Евангелие от Иоан 1:1.

Въпрос: Защо е наречен още „Единородния”?

Отговор: С него се означава тъкмо това, че Той е Синът Божи, роден от съществото на Бог Отец; и ето защо е Едно Същество с Бог Отец; следователно без всякакво сревнение превъзхожда духовно-ангелския свят и хората, които са синове Божии по благодат (вж. Иоан 1:12).

Въпрос: В Св. Писание Иисус Христос наречен ли е Единородния?

Отговор: Да, св. апостол и евангелист Иоан Богослов го назовава така в Евангелието си – Иоан 1:14, 18.

Въпрос: Защо е казано в Символа на вярата „роден от Отца”?

Отговор: С това се изобразява личното свойство на Второто Лице на Св. Троица, което Го отличава от другите две Лица.

Въпрос: Защо е казано още, че е роден преди всички векове?

Отговор: За да не се мисли, че е имало време, когато Синът Божи Го е нямало. Или иначе казано, с това се изобразява, че Иисус Христос е вечният Син Божи, както е вечен Бог Отец (тоест Първото Лице на Св. Троица).

Въпрос: Какво означават думите „Светлина от Светлина”?

Отговор: Ще отговорим с думите на св. Константин-Кирил Философ. Когато бил при сарацините с апологетична мисия, а те го питали: „Какъв е Този ваш Бог, едно Същество в три Лица”?, отговорил: „Погледнете слънцето. В него има три неща: кръг, светлина и топлина. Слънчевият кръг е подобен на Бог Отец и понеже кръгът няма нито начало, нито край, така и Бог е безначален и безкраен. И както от слънчевия кръг излизат топлината и светлината, така и от Бог Отец се ражда Син и изхожда Св. Дух. Слънцето се състои от кръг, светлина и топлина, но дели ли се то на три слънца? А всяко едно от тези три неща си има свои особени свойства”. Или казано: гледайки слънцето, виждаме светлина; от нея се раждат слънчевите лъчи, които стоплят, но те и светлината са неразделни, една природа. Подобно на това, Отец е вечна Светлина (1 Иоан 1:5); от Него се ражда Синът Божи, Който е също така вечна Светлина, но Бог Отец и Бог Син Божи е една вечна Светлина, неразделна, едно божествено естество.

Въпрос: Какво означават думите „Бог истинен от Бога истинен?

Отговор: Това означава, че Синът Божи е Бог в същия смисъл, както и Бог Отец.

Въпрос: Докажете чрез Св. Писание.

Отговор: Св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Знаем също, че Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан 5:20).

Въпрос: Добре, но защо в Символа на вярата е прибавено: „роден, несътворен” за Сина Божи?

Отговор: За да бъде изобличен Арий, който бил осъден на Първия Вселенски събор, състоял се през 325 г. в Никея. Вече казахме за него, че той учел за сътвореността на Сина Божи.

Въпрос: А какво означава „единосъщен на Отца”?

Отговор: Синът Божи и Бог Отец са от едно същество. Още казахме преди малко за аналогията с хората – има хиляди, милиони човеци, но всичките те са единосъщни, от същността ЧОВЕК. Например на един стадион има 50 000 души, но се разбира същността ЧОВЕК. Или, което е все същото: говорим за същността ЧОВЕК, а се разбират в случая 50-те хиляди. Ние не можем да вникнем в тайните на Бога. Дадено ни е толкова, колкото да се спасим. Затова вярваме по свидетелството на Св. Писание. Така че „единосъщен на Отца” означава, че Синът Божи е едно и също същество с Бог Отец.

Въпрос: Как говори за това Св. Писание?

Отговор: Сам нашият Господ казва: „Аз и Отец едно сме” (Иоан 10:30).

Въпрос: Какво показват думите „чрез Когото всичко е станало?”

Отговор: Това, че Отец всичко е сътворил заедно със Своя Син – като вечна Своя премъдрост и вечно Свое Слово. За Словото (тоест Синът Божи – въплътеното в определен исторически момент Второ Лице на Св. Троица) св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Всичко чрез него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Иоан 1:3).

Въпрос: Защо за нас е толкова потребно да вярваме в това, че Синът Божи е равнопоставен на Твореца на универзума?

Отговор: Защото Той донесе на човечеството учение, изискващо борба против човешката греховна природа, надследена от първородния грях, и против този свят (Иоан 15:19), а и понеже на човечеството е било открито, че „Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света” (1 Иоан 4:4).

Въпрос: Как точно се е случило появяването на първородния грях?

Отговор: Поради гордостта си, изявена в грехопадението, първият човек се лишил от Божията благодат, която укрепявала естествените му сили и ги насочвала към добро. Ала не само в изгубване на благодатта се изразило обедняването му вследствие грехопадението, но и в положително повреждане на природата му, тоест в „появяването в душата му – според Апостола – друг закон, който воюва против закона и ума“ (Римл. 7:23) и който закон се отразил гибелно и върху телесния му, и върху духовния му живот.

Въпрос: Какви са били последиците от грехопадението?

Отговор: Последиците от грехопадението, описано в Битие 3 гл. са били съдбоносни както за телесната, така и за духовната природа на човека. Човекът се намирал до грехопадението в пълна хармония с Бога, с околната природа и със себе си. Между тялото и душата му нямало никакви борби, никакви противоречия. Никакви страсти не са го смущавали. Никакви болести и страдания не го измъчвали. Тялото му било прекрасен храм на чистата му душа и на благодатта, живееща в него. Но след грехопадението хармонията у човека с Бога, с околната природа и със себе си се нарушила. В него самия настъпил хаос. Грехът породил всякаква похот, тялото започнало да желае противното на духа. То станало достъпно за страданията, болестите и смъртта. Можейки да не умира, понеже Бог го е създал за безсмъртие, то сега било осъдено на смърт, за да не се увековечи злото. Така не Бог, а грехът породил смъртта.

Въпрос: Какво станало с човека след грехопадението?

Отговор: Образът Божи у човека дълбоко се помрачил, без обаче да изчезне напълно, което личи от обстоятелството, че и след грехопадението за човека се говори като за образ Божи (Бит. 9:6; 1 Кор. 11:7; Иак.3:9). Дарбите на душата, в които този образ Божи е бил отразен, също се извратили, но без да бъдат унищожени съвсем. Разумът потъмнял за богообщуването, ала в него оставал стремежът към истината като някаква малка неугасима светлинка. Сърцето сe покварило и объркало в отличаването на истинското щастие от лъжовното. То се увлякло по греховни удоволствия и самото то станало извор на всевъзможни грехове (Мат. 15:19) и на съпътстващите ги беди и злочестини.Но у него все още горял копнежът по загубеното блаженство. Волята се разстроила и развратила, покорявайки се доброволно на изкусителя вместо на Бога, но у нея не угаснало все пак влечението към доброто, в нея се запазила свободата на самоопределението.

Въпрос: Бил ли е напълно унищожен образа Божи у човека?

Отговор: Не, разбира се. Има неунищожени от грехопадението и неунищожими остатъци от Божия образ у човека и с това се обяснява възможността за богообщуване и след грехопадението. Бог се откривал на човека и след катастрофата в рая  и му давал заповеди с поръчението те да бъдат изпълнявани. Божественото откровение ни представя падналия човек като отговорен за своите действия (Рим. 1:18-23; 2:11-15), защото, макар и поробен от греха (Иоан 8:34), той не е загубил способността да различава доброто от злото и с дълбоко вроденото в него вътрешно влечение на сърцето си да предпочита първото пред второто. „Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби“ (Ис. 1:19-20). Сам Бог говори на Каин, подчертавайки неизгубената напълно способност за побеждаване на изкушенията: „Ако… не правиш добро, грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“(Бит. 4:7). Особено силно е подчертана запазената и след грехопадението у човека способност на избор между доброто и злото в следните думи на Моисей: „Живот и смърт аз ти предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Втор. 30:19).

Въпрос: Нека да поговорите за греха като първороден.

Отговор: Грехът на първия човек бил негов личен грях. Но той не е бил без значение за потомците му, тъй като преминал върху тях като греховно състояние с всичките си тежки последици. Този преминал върху потомството Адамов грях се нарича прародителски грях или първороден грях.

Въпрос: Какво е учението на Православната църква за първородния грях?

Отговор: В своето учение за първородния грях Православната църква различава:

а) самия грях,

б)  неговите последици в човеците.

Под названието прародителски грях в самите прародители се разбира и грехът им, и заедно с него онова греховно състояние на тяхната природа, в което те влезли чрез този грях, а в нас, техните потомци, се разбира собствено само греховното състояние на нашата природа, с което, и в което ние се раждаме. А под последици на първородния грях Църквата разбира същите онези последици, които създал грехът на прародителите непосредствено в тях и които минават от тях върху нас, каквито са: помрачаването на разума, извращаването на волята, телесните болести, смъртта и пр. Това различаване на първородния грях и неговите последици трябва твърдо да се помни особено в някои случаи, за да се разбира правилно учението на Православната църква. Например тя учи, че кръщението изглажда, унищожава в нас първородния грях; това значи, че то очиства собствено греховността на нашата природа, която сме наследили от прародителите, че чрез кръщението ние излизаме от греховното състояние, преставаме да сме по естество чеда на Божия гняв, тоест виновни пред Бога, ставаме съвършено чисти и невинни пред Него с благодатта на Св. Дух вследствие заслугите на нашия Изкупител. Но то не значи, че кръщението е унищожило в нас самите последици от първородния грях: склонността повече към злото отколкото към доброто, болестите, смъртта и др. понеже всички казани последици остават и във възродените хора, както свидетелствуват опитът и словото Божие (Рим. 7:23).

Въпрос: Какво станало с човеците след Адам и Ева?

Отговор: Грехът на първите човеци Адам и Ева, от които произхожда целият човешки род, се предал като греховно състояние на всички последващи поколения. Предаването на греховната зараза става чрез раждането на потомството, което заедно с прародителите солидарно носи в съдбата си последиците от грехопадението. Това положение произлиза от обстоятелството, че грехът е не само един акт на волята, но също така и едно състояние на лошотия, което е последица от този акт. Грехът следователно не е едно просто нарушаване на заповедта, но той поражда едно състояние на греховност. Това състояние на греховност, произлязло чрез падението на първия човек и предавано на всички естествени деца на Адам, е първородният грях, наследственият грях; той отпечатва върху всички хора белега на развалата на човешката природа. Не е възможно иначе, защото както от заразения извор естествено тече заразен поток, така и от родоначалника, заразен от греха и поради това смъртен, естествено произлиза заразено от греха и поради това, смъртно поколение.

Въпрос: Къде е посочена вярата на Православната църква относно всичко, станало с първия човек след сътворението му?

Отговор: Тази вяра на Православната църква относно блаженото състояние на първия човек (мъж и жена) в рая, грехопадението му и разпространяването на първия грях върху неговото потомство чрез раждането е изразена накратко така в Посланието на патриарсите на източната католическа Църква за православната вяра, чл. 6: „Вярваме, че първият човек, сътворен от Бога, е паднал в рая във времето, когато престъпил Божията заповед, като тръгнал по коварния съвет на змията, и че оттук се разпространил прародителският грях по приемство върху цялото потомство, тъй че няма ни един между родените по плът, който да е свободен от този товар и да не усеща последиците от падението в този живот. А товар и последици от падението ние наричаме не самия грях, каквито са: нечестието, богохулството, убийството, омразата и всичко друго, което произлиза от злото човешко сърце, противно на Божията воля, а не от природата, – (защото мнозина праотци, пророци и други безброй, както в Стария, така и в Новия Завет мъже, така също божественият Предтеча и предимно Майката на Бога Слово и Приснодева Мария са били непричастни към тези, така и към други подобни грехове), – но лесното скланяне към грях и онези нещастия, с които Божественото правосъдие наказало човека за неговото непослушание, каквито са изнурителните трудове, скърбите, телесните немощи, родилните болки, тежкият временен живот на земята на странствуването и най-сетне телесната смърт“.

Въпрос: Може ли да го кажете с по-обикновени думи?

Отговор: Цялото човечество е наследило родилните болки, болестите, остаряването, изнурителните трудове, скърбите и много други, докато се стигне и до телесната смърт. Всички хора от всички времена са подвластни на тези неприятности, които ги имат, заради греха на прародителите. А гордостта, завистта, омразата, нечестието, богохулството, коварството, интригантството и много други, на които не са били подвластни много старозаветни и новозаветни праведници, много дивни Божии угодници и подвижници, са състояния, внушавани от злите духовни същества, дяволите. Човекът трябва да се бори с всички сили срещу домогванията на тези лукави и лоши ангели, чиято цел е да привличат към себе си хората, за да участват като осъдени заедно с тях във вечността.

Следва

РАЗГОВОР ЗА ВЯРАТА*

Целта на цикъла статии е запознаване със Символа на вярата. В християнската литература това понятие се нарича „катехизис”. Да се катехизира някой, означава да му се преподаде в най-достъпна форма и по най-подходящ начин християнското учение. Този най-подходящ начин избрахме да бъде под формата на беседа (въпроси и отговори). Ръководим се от нашия Господ Иисус Христос, който съветва: „Аз ви дадох пример, да правите и вие същото” (Иоан 13:15). И наистина Той учел хората във форма на къси изречения и обяснявал достъпно на всички с нагледни изрази и сравнения.

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

2.  И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.

4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.

5. И възкръсна в третия ден, според Писанията.

6. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.

7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

8. И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

9. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.

10.  Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.

11. Чакам възкресение на мъртвите.

12. И живот в бъдещия век! Амин.

Въпрос: Кой е дал Символа на вярата?

Отговор: Отците на Първия (свикан през 325 г. в Никея) и на Втория (състоял се през 381 г. в Константинопол) Вселенски събор.

Въпрос: От кого е възприела Църквата обстоятелството да свиква такива високопредставителни форуми?

Отговор: По примера на апостолите, които свикали събор през 51 г. сл. Хр. в Иерусалим.

Въпрос: Защо били събрани отците на Първия и Втория Вселенски събори?

Отговор: Първият събор утвърдил истинското учение за Сина Божи против лъжливото учение на Арий, който преподавал на вярващите, че Синът Божи не е роден, а сътворен и не е единосъщен на Бог Отец; Вторият Вселенски събор бил свикан, за да осъди лъжеучението на Македоний, който мислел, че Светият Дух по произход е ограничено същество и е на по-ниско стъпало от Отец и Син. Фактически и това е арианство, само че отнесено до Третото Лице на Св. Троица.

Въпрос: Как сме длъжни да постъпваме, за да разберем най-добре Символа на вярата?

Отговор: Трябва да го разделяме на 12 части или члена, всеки един член да разглеждаме поотделно.

Въпрос: За какво се говори във всеки член на Символа на вярата?

Отговор: В първия член се говори за Бога, специфично за Първото Лице на Св. Троица, тоест за Бог Отец и изобщо за Бога, като творец на универзума.

Във втория член се говори за Второто Лице на Св. Троица – за Иисус Христос, Сина Божи.

В третия член – за въплъщението на Сина Божи.

В четвъртия член – за страданието и смъртта на Иисус Христос.

В петия член – за възкресението на Иисус Христос.

В шестия член – за възнесението на Иисус Христос на небето.

В седмия член – за второто пришествие на Иисус Христос.

В осмия член – за Третото Лице на Св. Троица – за Св. Дух.

В деветия член – за Църквата.

В десетия член – за тайнството Кръщение, където се разбират и останалите тайнства.

В единадесетия член – за бъдещото възкресение на мъртвите.

В дванадесетия член – за вечния живот.

ПЪРВИ ЧЛЕН

Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

Въпрос: Какво означава да се вярва в Бога?

Отговор: Означава да се има жива увереност в Неговото битие и благ промисъл за нас и с цялото си сърце човек да приема откровеното Му слово за спасението на човечеството.

Въпрос: Можете ли да посочите цитат от Св. Писание, че в това е длъжна да се състои вярата в Бога?

Отговор: Да, погледнете Посланието до Евреите, гл. 11, ст. 6 (Евр. 11:6).

Въпрос: Защо е казано „в един Бог”, а не например: „вярвам в Бога”?

Отговор: За да се види ръзликата между църковното учение и лъжеучението на езичниците, които почитали тварите за Бог и мислели, че боговете са много.

Въпрос: Къде е отбелязано в Св. Писание за единството Божие?

Отговор: Самите думи за това от Символа на вярата са взети от св. апостол Павел; вж. Първо послание до Коринтяни, гл. 8, стихове от 4 до 6 (1 Кор. 8:4-6).

Въпрос: Може ли да се познае самото същество на Бога?

Отговор: Не. То е по-високо от всяко познание, не само човешко, но и ангелско (1 Тим. 6:16).

Въпрос: Какъв е Бог?

Отговор: Бог е Дух, вечен, всеблаг, всеведущ, всеправеден, всемогъщ, намира се навсякъде и е неизменяем (Иоан 4:24, Пс. 89:3, Мат. 19:17, 1 Иоан 4:16, Пс. 144:8-9, Пс. 146:5, 1 Иоан 3:20, Пс. 10:7, Пс. 32:9, Иаков 1:17 и др.).

Въпрос: Как да се разбират думите „вярвам в един Бог Отец”?

Отговор: Това сме длъжни да го разбираме по отношение на тайнството на Св. Троица, защото Бог е един по същество, но троичен по Лица: Отец, Син и Св. Дух, Троица единосъщна и неразделна. Това може донякъде да се разбере и с човечеството. Ние всички сме хора, човеци. Но същността ни е една: ЧОВЕК. Всичките сме синове и дъщери на Единия Бог и сме равноценни. Така е и с Бога – има три Лица (тоест Личности), но една същност, която е божествена. Те не са три Бога, а три Лица (Личности), равноценни във всичко и именуващи се Бог. Особено важно е да прочетете от Св. Писание 1 Иоан 5:7, а така също и Мат. 28:19. За Св. Троица се говори и в Стария Завет, но не така ясно. Вижте началото в първа глава на Битие, Пс. 32:6, Прем. 9:17. Трите Лица са един Бог със съвършено божествено достойнство (Иоан 17:21). Те се различават по това, че Бог Отец не се ражда и не изхожда от друго Лице; Бог Син предвечно се ражда от Отца; Бог Св. Дух предвечно изхожда от Отца.

Въпрос: Защо Бог е назован Вседържител?

Отговор: Защото Той държи със Своята сила и воля духовния свят и универзума.

Въпрос: Какво означава „Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”?

Отговор: Това, че всичко е сътворено от Бога (разбирай: Отец, Син и Св. Дух) и нищо не може да бъде без Бога (вж. първия стих в Библията).

Въпрос: Що е това „небе”?

Отговор: Невидимият свят. В него живеят ангелите, които също са сътворени от Бога.

Въпрос: Що е това „ангел”?

Отговор: Дух безплътен, надарен с разум; мислещо същество с воля и могъщество.

Въпрос: А в превод какво означава?

Отговор: Означава вестител.

Въпрос: Защо?

Отговор: Защото Бог го изпраща да възвестява Неговата воля. Така например Архангел Гавриил предвъзвестил зачеването на Спасителя у Пресвета Дева Мария.

Въпрос: Кое по-напред е сътворено: видимото или невидимото?

Отговор: Невидимото и ангелите преди човека. Вж. Иов 38:7, където под „Божии синове”, които се радвали, като гледали как Бог сътворява земята, се подразбират ангелите.

Въпрос: Всичките ли ангели са добри и благодетелни?

Отговор: Не. Има зли ангели, които биват наричани дяволи.

Въпрос: От какво са зли?

Отговор: Те са сътворени добри, но нарушили дълга си на съвършено послушание към Бога и по такъв начин отпаднали от Него. Станали самолюбиви, горди, пълни със злоба.

Въпрос: Що е това „дявол”?

Отговор: Означава клеветник или прелъстител. Дяволите причиняват страдания на хората. Те им внушават лоши, лъжливи и лукави мисли и зли желания.

Въпрос: Защо всеблагият Бог допуска тези зли същества, безспорно по-силни от човека, да го съблазняват?

Отговор: Господ сам запазва прибягващите с молитва към Него и тогава прави безсилни домогванията на съблазнителя, както например в живота на праведния Иов.

Въпрос: Какво открива Св. Писание на нас за сътворението на света?

Отговор: В начало Бог от нищо сътворил небето и земята. Тя била безформена и пуста. После Бог постепенно произвел:

В първия ден – светлината.

Във втория ден – твърдта или видимото небе.

В третия ден – вместимостта на водата на земята, сушата и растенията.

В четвъртия ден – слънцето, луната и звездите.

В петия – рибите и птиците.

В шестия – сухоземните животни и накрая човека.

Със сътворението на човека се завършило всичко и в седмия ден Бог си починал от всичките Си дела. Оттогава седмият ден се нарича „събота”, което на еврейски означава почивка.

Въпрос: Не е ли известно нещо по-особено при сътворението на човека?

Отговор: Единствено за човека Бог Отец, Бог Син и Бог Св. Дух (Св. Троица) се съветвали помежду Си (Бит. 1:26). И сътворил Бог човека, когото нарекъл „Адам” (от евр. дума „адамá – пръст). Вж. и Бит. 1:27.

Въпрос: Какво е било назначението на човека?

Отговор: Човекът бил сътворен с цел да познава своя Създател, да Го обича и прослави и вечно да блаженства.

Въпрос: Този акт на Божията воля за вечното блаженство на човека, за каквото бил назначен той, няма ли в учението за вярата особено название?

Отговор: Има. Нарича се предузнаване Божие.

Въпрос: Как сме длъжни да разбираме предузнаването Божие към човека изобщо и към всеки поотделно?

Отговор: Бог определил за всеки човек предварителна благодат и истински средства за постигане на блаженството; а тези, които приемат доброволно дарената им благодат и я употребяват като спасително средство и вървят по указания от Бога път към блаженството, Той подпомага.

Въпрос: Пише ли го това в Св. Писание?

Отговор: Да – „Защото, които предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му…” (Римл. 8:29)

Въпрос: Православната църква изяснява ли въпроса за предопределението Божие?

Отговор: Да, изяснява в „Послание на патриарсите на Източно-Вселенската църква за православната вяра, член 3: „Но понеже Той предвидил, че едни ще се ползват от своята свободна воля добре, а други зле, затуй едните предопределил за слава, а другите осъдил”.

Въпрос: Бихте ли дали разяснение, как точно учи Православната църква за сътворението на първите хора?

Отговор: Според православното учение за човека, първият човек е бил сътворен от Бога съвършен по тяло и душа в този смисъл, че тялото му било съвършено здраво, без никакви недостатъци и греховни немощи, чуждо на болките, страданията и смъртта – тези последици от греха. А душата му била създадена по образ Божи; била снабдена с високите качества: разум, чувство и свободна воля, с помощта на които човекът е можел да се стреми свободно към Бога и в Него да намира:

а) чрез разума си – абсолютната истина,

б) чрез чувството си – пълното блаженство и красота, и

в) чрез волята си – върховното добро.

Тъй човекът бил издигнат над създадената от Бога грандиозна видима природа и, макар и безкрайно малък в сравнение с нея, я превъзхождал с това, че само той измежду земните твари е бил удостоен след създаване тялото му от пръст да получи направо от Твореца вдъхване в лицето му дихание за живот, тоест жива душа, или по-скоро – безсмъртна душа, в която се крие образът Божи у човека (Бит. 1:27).

Така човекът става единствената точка във всемира (Вселената), където се срещат духовният и физическият свят, където съжителстват времето и вечността и където се събират небето и земята, понеже единствено човекът измежду видимите твари принадлежи на двата свята – с тялото си на видимия, с душата си на невидимия свят. От тази гледна точка той с право се нарича микрокосмос, малък свят.

Въпрос: Вече казахте, че човекът е сътворен с цел да познава своя Създател и да блаженства във вечността, която да споделя с Него. Но също така изтъкнахте, че Бог определил за всеки човек предварителна благодат и истински средства за постигане на блаженството. Значи ли това, че първите хора трябвало да постигат това блаженство с извършване на някаква дейност?

Отговор: Създаден по образ Божи, човекът е бил не абсолютно, а относително съвършен. Това е самопонятно и следва само по себе си от обстоятелството, че човекът е твар. А абсолютното съвършенство е качество само на Бога-Твореца. Първоначалното съвършенство на човека е състояние в това, че той, създаден добър и по тяло, и по душа – две противоположни начала, които до грехопадението са били в пълна хармония помежду си, е получил в пълнота всичко онова, което му е било необходимо, за да може той да изпълни своето предназначение, тоест да постига според тварните си възможности богоподобното съвършенство.

Въпрос: Как трябва да разбираме райското състояние на първите хора?

Отговор: Райското състояние на човека не бива да се разбира като съвършено в този смисъл, че на човека било дадено вече абсолютно всичко, че за него не съществува никаква цел, че той не е имал към какво да се стреми. Тъкмо напротив, създаден по образ Божи, той трябвало да се стреми към постигане на богоуподобяването. За тази цел той е трябвало да развива всички свои духовни качества и сили до степен на пълно утвърждаване на истината и доброто и в произтичащото от тях блаженство.

Въпрос: Защо да не се приеме, че човекът е бил абсолютно съвършен?

Отговор: Ако се приеме, че създаденият от Бога човек се е радвал на завършено и пълно съвършенство, ще останат необясними Божиите промислителни грижи за човека в рая, които са имали задачата да го водят от състоянието му на създаден прекрасен по природа и качества, към утвърждаването му и узряването му в тези качества. За тази цел Бог насадил градина в Едем и заселил човека там, като му възложил задачата да я обработва и пази. За тази цел Той предоставил на човека да даде имена на всички полски животни и всички небесни птици. За тази цел му дал и най-важната заповед: да не яде от плодовете на забраненото дърво.

Въпрос: Бихте ли дали малко повече яснота за стихове 26-ти и 27-ми от Битие, първа глава?

Отговор: Когато Св. Троица още във вечността се съветва помежду Си относно бъдещото създаване на човека, Трите Божествени Лица в Нея: Отец, Син и Св. Дух казват: Да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие! Това е написано в 1:26 и после в следващия стих е казано: И сътвори Бог човека по Свой образ. Вижда се, че за подобието нищо не се споменава. Това не е случайно. Тук всички св. Отци единодушно откриват дълбоката истина, че оформеният още във вечността в Божия замисъл човек – преди да бъде сътворен – е като образ и подобие Божие, но е създаден само по образ Божи, а постигането на подобието Божие му е било поставено като ВИСОКА ЗАДАЧА, която му е предстояло да изпълни. Сили за това пък са му били дадени в изобилие – било в неговата собствена природа, снабдена с ред съвършенства, а именно: ум, устремен към истината, чувство, жадуващо за блаженство, и свободна воля – необходима предпоставка за постигане на добродетелта, която от своя страна е единствената нравствена основа на блаженството в Бога – било в Божията благодат, тази свръхестествена повкрепа, която също е била дадена на човека като необходима за него, понеже той, бидейки твар, не е имал извора на живота и духовните блага в себе си, а е получил и битието си, и дарованията наготово – от своя Създател!

Въпрос: Какво е това за човека – образ Божи и подобие Божие?

Отговор: Да бъде по образ Божи, на човека му е присъщо, но да се издигне до подобие Божие, зависи от неговата воля. Съобразно с това първият човек (мъж и жена) е могъл да се издига от своето първично състояние на невинност към истинска светост и от своето състояние на негреховност към съвършена добродетелност, защото невинността още не е светост, както и негреховността още не е добродетелност. Добродетелта не е мислима без личното участие на свободната воля в осъществяването на доброто, което Бог предписва на човека, защото добродетелта е постижение, а не дар, активна придобивка, а не пасивно обогатяване. Добродетелта с други думи е успешно усилие на свободната воля, с подкрепата на Божията благодат, да се постига предначертаното богоуподобяване. Без личните преодолявания на изкушенията, без съзнателното отклоняване от злото в полза на доброто, заповядано от Бога и без утвърждаване в постигнатото добро няма добродетел като конкретно постижение, нито добродетелност като благодатно състояние на постигнатата светост. Пълната добродетелност е синоним на светостта.

Въпрос: Трябвало ли е Създателят да изпита свободната воля на човека?

Отговор: Първите хора е трябвало да минат от негреховност към добродетелност и от невинност към светост, тъй като в това се състои богоуподобяването. За тази цел е трябвало да бъде свободно изпитана тяхната воля, понеже, както казва св. Йоан Дамаскин – „добродетелта не е нещо, което се върши по принуда“. За да се постигне добродетелност, трябва непременно да се провери самоопределението на свободната воля. Иначе би значело неспособността за грешене да се нарече добродетелност, което е несъобразно с нравствения порядък. Неспособността или още по-ясно, невъзможността да се греши, което явление забелязваме у нисшите твари, лишени от разум и свобода на волята, не е нравствено качество и не води към богоуподобяване. Единствен човекът, който има разум и свободна воля, е призван и е в състояние да постига богоподобно съвършенство. Но за тази цел той трябва сам, можейки да греши поради свободата си, да се въздържа от грях и доброволно да се стреми към богоуподобяване, избирайки доброто и предпочитайки го пред злото. Тогава едва той става добродетелен и чрез възрастване от една победа над изкушенията към друга може да стигне до утвърждаване в доброто, каквото вече имат съществата в духовно-ангелския свят – ангелите.

Въпрос: Значи с даването на заповеди на първите хора, Създателят ясно показва, че ще трябва да бъдат отговорни за бъдещите си постъпки и действия?

Отговор: Бог е дал заповед на първия човек (мъж и жена), желаейки в благостта Си да му представи чрез това удобен повод за духовен растеж и за направяне първите важни крачки към постигане на желаното и очаквано богоподобие.

Въпрос: Какво би се случило, ако първия човек бе изпълнил заповедта за дървото?

Отговор: Ако първия човек бе изпълнил заповедта, той би се задълбочил в богообщуването си и, затвърдявайки Божия образ в себе си, би направил голям напредък в постигане на богоподобието. Но той злоупотребил със свободната си воля – този велик дар, – който му отварял вратичката към два пътя:

а)към греха и

б)към добродетелта и оттам към пълното съзнателно блаженство в Бога.

Поради грехопадението отпаднал от блаженото богообщуване.

Въпрос: След сътворението на универзума и човека Бог следи ли Своите създания или е индиферентен към тях?

Отговор: Не е безразличен. Той непрекъснато промисля за тях и това е т. нар. Негово действие „промисъл Божи”.

Въпрос: Що е това „промисъл Божи”?

Отговор: Това е непрестанно действие на всемогъществото на Бога и Неговата блага воля. Чрез Своя промисъл Бог запазва битието на вселената и всяка Своя твар, в това число и човека; направлява ги към благи цели и добро, а възникващото зло пресича или го изправя в добро.

Въпрос: Как говори за Божия промисъл Св. Писание?

Отговор: Самият Иисус Христос казва: „Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират и вашият Отец Небесен ги храни; не сте ли вие много по-ценни от тях? (Мат. 6:26).

Целият Псалом 90 е изобразяване на особения и многообразен промисъл Божи за човека.

________________________________

*Съставител Драган Бачев

Следва…

ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА

НА КИРИЛИЦА

1. Св. Афанасий Великий, О явлении во плоти Бога Слова и против ариан, Творения, т. ІІІ, М., 1994.

2. Бердяев, Н., Царството на Духа и царството на кесаря, С., 2002.

3. Болотов, В. В., Лекции по истории древней Церкви, т. ІV, М., 1994.

4. Брок, С., Христология церквей Востока, В: Вестник древней истории, М., 1995.

5. Гассе, Фр. Р., Церковная история, т. І, СПб., 1872.

6. Глубоковский, Н. Н., Блаженнь­Ій Феодорит, епископ Киррский, его жизнь и литературная деятельность, т. І, М., 1890.

7. Деяния Вселенских соборов (Деяния), т. І, Казань, 1887, т. ІІ, Казань, 1892.

8. Евагрий Схоластик, Церковная история, М., 1997.

9. Иларион (Алфеев), игумен, ДуховньІй мир преп. Исаака Сирина, СПб, 2002.

10. Инокентий, еп. Начертание церковной истории, Отделение первое, ч. ІІ, М., 1857.

11. Иоан, еп. Аксайски, История вселенских соборов, СПб., 1906.

12. Карташев, А. Вселенские соборьІ, М., 1994.

13. Киприан, архим. (Керн), Золотой век святоотеческой письмености, Париж, 1967.

14. Кирилл Александрийский, св. Творения, т. І-ХV, Сергиев Посад, 1906-1913; Migne, PG, t. 68-77.

15. Коев, Т. Догматическите формулировки на първите четири Вселенски събора, С., 1968.

16. Кулаковский, Ю., История Византии, т. І, Киев, 1910.

17. Куртц, И. Г., Очерк церковной истории, СПб., 1868.

18. Лебедев, А. П. История вселенских соборов, ч. І, М., 1896.

19. Лебедев, А. П., Духовенство древней вселенской церкви, М., 1905.

20. Лоски, Вл. Мистическото богословие на Източната църква, Догматическо богословие, В. Търново, 1993.

21. Лященко, свящ. Т. (еп. Тихон), Святой Кирилл, Брх. Александрийский, Киев, 1913.

22. Майендорф, Иоан, Византийско богословие, С., 1995.

23. Малицки, П. И. История на християнската църква, ч. ІІ, С., 2001.

24. Марен, абат, Константинопольское монашество от основания города до кончиньІ патриарха Фотия (330-898), СПб., 1899.

25. Мейендорф, Иоан, прот., Введение в святоотеческое богословие, Нью Йорк, 1985; Минск, 2001.

26. Мейендорф, Иоан, прот., Иисус Христос в восточном парвославном богословии, М., 2000.

27. Муравьев, Н. Сиро-халдейская церковь. Във: ЖМП, 4/1956.

28. Мутафчиев, П. Лекции по история на Византия, т. І, С., 1995.

29. Острогорски, Г., История на Византийската държава, С., 1998.

30. Победоносцев, К. П. История Православной церкви до начала разделения церквей, СПб., 1892.

31. Поповиh, Jевсевjе, Опhа црквена историjа, книга І, (до 1054), Срем. Карловци, 1912.

32. Поснов, М. Е., История на християнската църква, т. ІІ, С., 1993.

33. Робертсон, Дж., История християнской церкви, т. ІІ, Петроград, 1916.

34. Серафим, архим. Съединението на двете природи в Христа според Православието и според Нехалкидонските църкви, ГДА, т. ХVІІ (1967/68), С., 1969.

35. Смирнов, Евграф., История християнской церкви, СПб., 1895.

36. Снегаров, Ив., Кратка история на съвременните православни църкви, т. І, С., 1944.

37. Сократ Схоластик, Церковная история, М., 1996.

38. Софоний, еп. Исторический очерк несторианизма от его появления в V веке до настоящаго времени, Одесса, 1868.

39. Спасский, А. А., История догматических движений в епоху Вселенских соборов, т. І, Сергиев Посад, 1906.

40. Стефанов, Иван, прот., Правила на св. Православна църква, С., 1936.

41. Тальберг, Н. История християнской церкви, М., 1991.

42. Тьерри, Амедей, Кирилл Александрийский и Несторий, ересиарх V века, Под ред. на Д. Поспехов, М., 1997.

43. Феодорит, еп. Киррский, Церковная история, М., 1993.

44. Феодорит Киррский, Творения, т. VІІ, Письма, Сергиев Посад, 1907.

45. Флоровский, Г. В., прот. Византийские ОтцьІ V-VІІІ веков, М., 1992.

46. Функ, Фр. Кс. История християнской церкви от времень апостольских до наших дней, М., 1911.

47. Хрисостом, архиеп., Третият Вселенски събор и първенството на Римския епископ, С., 1934.

48. Хубанчев, А., Т. Коев, Философски идеи в православния Изток, С., 1993.

49. Цанков, Ст., протопрезв., Правилата на св. Православна църква с търкуванията им, т. І, С., 1912.

50. Цоневски, Ил., Патрология, С., 1986.

НА ЛАТИНИЦА

51. Acta Conciliorum Oecumenicorum (ACO), Ed. E. Schwartz, t. I: Cc. Ephesinum (431), vol. 1-5, Strassburg-Berlin,

1914-1940.

52. Albers, Pietro, Manuale di storia ecclesiastica, Vol. I, Torino-Roma, 1924.

53. Altaner, Berthold, Patrology, Freiburg im Breisgau, 1960.

54. Bardenhewer, Otto, Geschichte der altkirchlichen Literatur, Bd. 3. Darmstadt, 1962.

55. Baus, Karl] Eugen Ewig, Die Reichskirche nach Konstantin dem Grossenq Handbuch der Kirchengeschichte, Hrsg. Von Hubert Jedin. Bd. II, Freiburg im Breisgau, 1973.

56. Beyschlag, Karlmann, Grundriss der Dogmengeschichte, Bd, 2, God und Mensch, teil 1. Das christologische Dogma, Darmstadt, 1991.

57. Bethune-Baker, J. F. Nestorius and His Teaching, Cambridge, 1908.

58. Bury, J. L. History of the Later Roman Empire from the death of Theodosius I to the Justinian, Vols. 1-2, London, 1923.

59. Camelot, P. Th. Ephesus und Chalkedon, Geschichte der oekumenischen Konzilien, Bd, I, Mainz, 1963.

60. Caspar, E., Geschichte des Papsttums, Bde. I-II, Tübingen, 1930/33.

61. Congar, Y. Der Primat der vier ersten oekumenischen Konzile. Ein Beitrag zur Geschichte des Konzilslebens der Kirche, Stuttgart, 1962.

62. Crabbe, A. M. The Invitation List to the Council of Ephesus and metropolitan Hierarchy in the fifth Century. – In: JThS 32 (1981), p. 369-400.

63. Doctrina Patrum de incarnatione Verbi, ein griechisches Florilegium aus der Wende des 7. und 8. Jahrhunderts, Ed. Fr. Diekamp. Muenster, 1907.

64. Dvornik, Fr. The Ecumenical Councils, New York, 1961.

65. Epistulae Imperatorum, Pontificum, aliorum inde ab anno 367 usque ad annum 553 datae, Auellana quae dicitur collectio (Coll. Auel.), Ed. Otto Günter. – In: CSEL. Bd. 35. Parts 1-2, Wien, 1895-1898.

66. Epistolae Romanorum Pontificum Genuinae, Ed. A. Thiel. Fasc. I. Brunsbergae, 1867.

67. Farrugia, E. G. Nestorianesimo. – In: Dizionario Enciclopedico dell, Oriente Cristiano, Ed. E. G. Farrugia, Roma, 2000.

68. Festugiere, A. Ephese et Chalcedoine, Paris, 1982.

69. Grillmeier, A. Jesus der Christus im Glauben der Kirche. Bd. I. Von dre Apostolischen Zeit bis zum Konzil von Chalcedon (451), Freiburg im Breisgau, 1979.

70. Hahn, Georg Ludwig, Bibliothek dre Symbole und Glaubensregeln, Breslau, 1897.

71. Haller, Johannes, Das Papsttum. Idee und Wirklichkeit, Muenchen, 1965.

72. Harduin, J. Acta Conciliorum et Epistolae decretales ac Constitutiones Summorum Pontificum ab anno 34 ad anno 1714, Paris, 1714 ff.

73. Hefele, C. J. v. Conciliengeschichte. Freiburg im Breisgau, 1875.

74. Historie Nestorienne, Tr. Addai Scher. – In: Patrologia Orientalis, Vols. 4; 5; 13, Paris, 1908; 1909; 1911; 1919.

75. Honigmann, E. Juvenal of Jerusalem. – In: Dumbarton Oaks Papers 5. Cambridge (Mass.), 1950, p. 211-279.

76. Καρμιρης, Ιω. Οικουμενικαί Συνοδοι. – In: Θρησκευτική καί Ηθική Εγκυκλοπαιδεία, t. IX, Άθηναι, 1966.

77. Kirsch, Johann Peter, Kirchengeschichte, Bd. I, Freiburg im Breisgau, 1930.

78. Kraatz, W. Koptische Akten zum ephesinischen Konzil. TU (Neue Folge), Bd. XI, 2. Leipzig, 1904.

79. Lardone, Francesco Guiseppe, Imperial constitutionis of Theodosius II and the Council of Ephesus, Washington, 1931.

80. Liebaeri, J. La doctrine christologique de S. Cyrille d’Alexandrie. Lille, 1951.

81. Lietzmann, H. Apollinaris von Laodicea und seine Schule. Tübingen, 1904.

82. Loofs, Fr. Eudoxius von Garmanicia. – In: Realencyklopaedie fuer protestantische Thelogie und Kirche. Bd. V, Leipzig, 1898.

83. Loofs, Fr. Nestoriana. Die Fragmente des Nestorius. Gesammelt, untersucht und herausgegeben. Mit Beitraegen von Stanley, Cook und Kampfmeyer. Halle, 1905.

84. Loofs, Fr. Nestorius and His Place in the history of Christian Doctrine, Cambridge, 1914.

85. Mansi, J. D. Sacrorum Conciliorum nova et amplissima collection (31 vols. in folio), Florentia, 1758-98; (53 vols. in 58 parts), Paris-Leipzig, 1901-1927; Graz 1960-1961.

86. Meyendorff, John, Christ in Eastern Christian Tradition, Washington, 1969.

87. Migne, J. P. (PG) Patrologiae Graecae Cursus Completus. In 2 series (161 vols.), Paris, 1857-1866.

88. Migne, J. P. (PL) Patrologiae Latinae Cursus Completus. In 2 series (217 vols.), Paris, 1844-1855; 4 vols. indicis (vols. 218-221), Paris, 1862-1864.

89. Mourret, Fernand, Histoire générale de l’Église, t. II, Paris, 1919.

90. Μπεμπής, Γ. Νεστóριος. – In: Θρησκευτική καί Ηθική Εγκυκλοπαιδεία, t. IX, Άθηναι, 1966.

91. Nikephorus Callistus Xanthopulus. Historia ecclesiastica. – In: PG, t. 145-147, Paris, 1865.

92. Person, R. E. The mode of theological decision making at the early ecumenical councils, Basel, 1978.

93. Philostorgius, Ecclesiastical History, London, 1855.

94. Regesta Pontificum Romanorum, Ed. Philippe Jaffe. Vols. 1-2, Leipzig, 1885.

95. Rehrmann, Die Christologie des Cyrill von Alexandrien, Hildesheim, 1902.

96. Seeck, Otto, Regesten der Kaiser und Päpste für die Jahre 311 bis 476 n. Chr. Stuttgart, 1919.

97. Shaff, Philip, History of the Christian Church, Vol. III, Oak Harbor (WA), 1997.

98. Sozomenus, Church History from A. D. 323-425. Ed. Chester Hartranft. Albany (Fregon), 1966.

99. Spuler, Bertold, Die morgenlaendischen Kirchen, Leiden, 1961.

100. Schwartz, E., Neue Aktenstucke zum Ephesinischen Konzil von 431. Muenchen, 1920.

101. Vogt, H. J. Papst Caelestin und Nestorius. – In: Konzil und Papst, FS Tuchle, Paderborn, 1975.

102. Weigl, Eduard, Christologie vom Tode des Athanasius bis zum Ausbruch des nestorianischen Streites (373-429), Kedmpten, 1925.

103. Zacharias Rhetor, Die sogenannte Kirchengeschichte des Zacharias Rhetor, Hrsg. K. Ahrens; G. Krueger. – In: SSP. Fasc. III, Leipzig, 1899.

ПРИЛОЖЕНИЕ

ПОСЛАНИЕ НА СВ. КИРИЛ, АРХИЕПИСКОП АЛЕКСАНДРИЙСКИ, ДО ЙОАН, ЕПИСКОП АНТИОХИЙСКИ, ИЗПРАТЕНО ПО ПАВЕЛ, ЕПИСКОП ЕМЕСКИ

Да се възвеселят небесата и да тържествува земята (Пс. 95:11). Разрушена е преградата (Еф. 2:14), печалта се прекрати и всички раздо­ри се унищожиха, тъй като общият Спасител наш Христос дарува мир на своите църкви, а благочестивите и възлюбените от Бога императори приканваха за това. Бидейки най-добри ревнители за вярата на праотците, те бодърстват със своя дух на стража на твърдостта и непоколеби­мостта в правата вяра, като проявяват и особено старание за светите църкви, за да могат те постоянно да се радват на най-голяма слава и да способстват за цветущото състояние на техните царства; и Сам Хрис­тос, Господът на висшите сили, с щедра ръка им изпраща блага, пома­га им да преодоляват враговете и им дарува победа. И не се заблуждава говорещият: Аз живея, говори Господ, и ще прославя ония, които Мене прославят (1 Цар. 2:30). И така, за мен беше много приятно пристига­нето в Александрия на моя господин, преблагочестивия Павел, съслужител и брат, и не е случайно, че за посредник е избран такъв мъж, и понасяйки трудности свръх своите сили за това – да бъде преодоляна ненавистта на дявола, да се съедини разделеното и се увенчаят с мир и съгласие нашите и вашите църкви, пострадали от безпорядъка. Излиш­но е да споменавам от къде се появи несъгласието между тях. По-добре е, струва ми се, да се мисли и се говори за това, което подобава на мирното време. И така, ние се зарадвахме от посещението на спомена­тия преблагочестив мъж, който вероятно очакваше не малък спор и смяташе да ни съветва, че да се погрижим за съединението на църквите с мир и съгласие, за унищожаването на присмеха на хората и за притъпяване острието на дяволското нечестие. Той обаче ии намери готови за това дело, така че за това не му се наложи да полага никакъв труд. Защото ние помним думите на нашия Спасител: Мир ви оставям. Моя мир ви давам (Йоан. 14:27). Ние и в ежедневните молитви сме научени да казваме: Господи! Ти ни даруваш мир, защото и всички наши дела Ти уреждаш за нас (Ис. 26:12). Защото всеки, който е причастен към мира, няма да има недостиг в никое благо. А как възникна несъгласието меж­ду църквите, напълно излишно и без всякаква законна причина, това ние подробно узнахме от писмото, донесено ни сега от нашия госпо­дин, преблагочестивия епископ Павел, и съдържащо в себе си безукор­но изповедание на вярата; той ни донесе и изповеданието, съставено както от Твоя Святост, така и от другите намиращи се там епископи, което ние благоразсъдихме да поместим буквално в нашето писмо. Ето го и него: За това, как ние мислим за Богородица Дева Мария и за начина на въчовечаването на единородния Син Божи, по необходимост ще кажем накратко, ще кажем не за да угодим на когото и да било, а във формата на пълното убеждение, както сме го почерпили от Божестве­ните Писания и преданията на светите отци, без да прибавяме абсолют­но нищо към вярата, изложена от светите отци в Никея; защото и тя, както и преди сме казвали, е достатъчна за познанието на всяко благо­честие и за низложението на всяко неправилно еретическо учение; при това ще кажем не с намерението да изясним непостижимото, а за да признаем собственото си безсилие да отстраним от себе си онези, които желаят да се занимават само с това, което превишава човешкото разби­ране.

„И така, ние изповядваме, че Господ наш Иисус Христос, единородният Син Божи, е съвършен Бог и съвършен човек, (състо­ящ Се) от разумна душа и тяло; че Той е роден преди вековете от Отца по Божество, а в последните времена, заради нас и нашето спасение, от Мария Дева – по човечество; че Той е единосъщен на Отца по Божество и единосъщен нам по човечество; защото (у Не­го) се извършило съединението на двете природи. Затова и ние из­повядваме единия Христос, единия Син, единия Господ. Въз основа това неслитно съединение ние изповядваме пресветата Дева като Бо­городица, защото Бог Слово Се въплъти и въчовечи и в самото Си зачатие съедини със Себе Си възприетия от нея храм. Известно е, че знаменити богослови обикновено приемат едни от евангелските и апостолските изречения за Господа като общи, като принадлежащи на едно лице, а пък други, заради различието на двете природи, при­емат поотделно, като онези оттях, които са достойни за Бога. отна­сят към Божеството на Христос, а пък недостойните за Бога – към Неговото човечество“.

Прочитайки тези Ваши слова и намирайки, че и ние самите не мислим по друг начин (защото един е Господ, една е вярата, едно е кръ­щението – Еф. 4:5), ние прославихме Спасителя на всички – Бога, позд­равявайки се един друг с това, че и в нашите и във вашите църкви вяра­та е в съгласие с Божествените Писания и преданията на светите отци. И тъй като узнах, че някои от тези, за които е свойствено да пустословят, жужат подобно на полски оси и разпространяват за мен нелепи слухо­ве, че уж съм говорил, че светото тяло Христово е взето не от св. Дева а е донесено от небето, то смятам, че не е излишно да кажа нещо против тях в това отношение. О, безразсъдни и изкусни единствено в клеветата! Как ви дойде на ума подобна мисъл? Как вие изпаднахте в недъга на такова безразсъдство? Защото трябва ясно да се разбере, че почти целият спор за вярата е повдигнат заради нас, тъй като ние постоянно ут­върждаваме, че св. Дева е Богородица. И ако ние бихме допуснали, че светото тяло на общия наш Спасител е родено не от Дева, а донесено от небето, то как тогава бихме я признавали за Богородица? Кого в край­на сметка е родила тя, ако наистина не е родила Емануил по плът? Зато­ва трябва да се осмиват и прогонват от себе си онези, които разпростра­няват за моя сметка подобна нелепост. И не греши, разбира се, пророк Исаия, когато говори: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще му нарекат името Емануил (Ис. 7:14), което ще рече: с нас е Бог (Мат. 1:23). И съвършено истинно пророчества и св. Гавриил, когато така приветства блажената Дева: не бой се Мариам, понеже ти намери благодат у Бога; и ето. ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус (Лук. 1:30-31). Защото Той ще спаси народа Си от греховете му (Мат. 1:21). Ако ние, и да наричаме Господа наш Иисус Христос слязъл от небето, то с това не изразяваме мисълта, че уж светото Негово тяло е донесено от небето, а само следваме блажения Павел, който ясно про­повядва: първият човек е от земя, земен: вторият човек е Господ от небето (I Кор. 15:47). Да си спомним също и думите на самия Спаси­тел: никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човечес-кий (Йоан. 3:13). Защото макар Той по плът, както вече казахме, да Се е родил от св. Дева, Той се нарича слязъл от небето затова, защото Бог Слово слезе от небето на земята и приемайки образа на раб, изтощи Себе Си и беше наречен син човечески, пребивавайки такъв, какъвто и бил, т.е. Бог (защото по собствената Си природа Той е неизменяем и непроменлив), и със собствената Си плът е мислим като един. Нарича Се човек от небето, защото е съвършен в божеството Си и също така е съвършен в човечеството Си и бива мислен в едно лице. Следователно, един е Господ Иисус Христос, макар ние и да не знаем различията в природите, които влезли в това неизяснимо съединение. Твоя Святост да затвори устата на онези, които проповядват или тъждество, или сли­ване, или смесване на Словото Божие с плътта: защото, струва ни се, че има хора, които разпространяват слухове сред народа, че аз уж мисля и уча по този начин. Тъкмо обратното: аз дори смятам за налудничави онези, които допускат в божествената природа на Словото дори и сян­ка от изменение. Защото То пребивава такова, каквото е било винаги: и не е различно, и няма никога да стане различно, и не е способно на каквото и да е изменение. Освен това самото Слово Божие ние изповяд­ваме като безстрастно, макар самото То, извършвайки това тайнство с удивителна премъдрост, да благоволило да Си припише тези страда­ния, които са свойствени за плътта. Отгук и премъдрият Петър говори: Христос пострада за нас по плът (1 Петр. 4:1). но не с тази неизказана по божествеността си природа. Защото заради това, Той да бъде Спасител на всички нас, Той чрез усвояване отнася към Себе Си страданията като собствени, за което аз вече отбелязах – страданията на собствената Си плът. Такъв смисъл имат и думите, казани от Него като че ли от Негово лице чрез пророка: Гърба Си подложих на биещите, и страните Си – на удрящите; лицето Си не скривах от поругание и заплюване (Ис. 50:6). Че във всичко това ние следваме мненията на нашите свети отци и особено на блажения и преславен наш отец Атанасий, за да не би да се получат отклонения дори и в най-малкото, нека бъде без съмнение уве­рена Твоя Святост и да не се съмнява и никой друг. Към това аз бих прибавил още много отечески свидетелства, които да внушат доверие в тази моя реч, ако не се опасявах да стана скучен с дължината на писмо­то си. Решително не можем да търпим някой да разклаща вярата или Символа на вярата, издаден някога от светите никейски отци. И реши­телно няма да позволим нито на себе си, нито на когото и да било другиго да измени дори и една дума, поставена в него, нито пък да пропусне дори и една сричка, като помним думите на казалия: не преместяй стари межди, които са твоите бащи прокарали (Притч. 22:28). Защото не те самите са говорили, а самият Дух на Бога и Отца (Мат. 10:20), Който и изхожда от Него, макар Той да не е чужд и на Сина, разбира се, по отношение на същността Си; и това се потвърждава с думите на светците, предаващи тайнството. Защото в Деяния апостолс­ки е написано: а като дойдоха в Мисия, опитваха се да идат във Витиния; но Духът ги не пусна (Деян. 16:7). Пише и божественият Павел: а ония, които живеят по плът, не могат да угодят Богу. Вие живеете ле по плът. а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов (Рим. 8:8-9). А че някои от оне­зи, които обикновено рушат истината, изопачават моите думи, както на тях им е угодно, то нека Твоя Святост не се учудва на това, като знае, че последователите на която и да било ерес и в Свещеното Писание ще намерят опора за своите заблуждения, извращавайки с превратно раз­биране това, което правилно е казано в него от Светия Дух, събирайки по този начин неугасими въглени върху главите си. А тъй като ни е известно, че някои са издали православното послание на преславния наш отец Атанасий с изменения и изопачения, от което и мнозина са пострадали, то мисля, че ще бъде полезно и необходимо за братята ние да изпратим на Твоя Святост един от най-древните екземпляри на това творение, съхранил се у нас в чистота и неповреденост. Прощавай.

В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА – продължение 8

СПОРОВЕТЕ ЗА ОСЪЖДАНЕТО НА ТЕОДОР МОПСУЕСТИЙСКИ И ТЪРЖЕСТВО НА ЕДИНЕНИЕТО

На Изток, почти успоредно с несторианския спор са развивал и спорът за чистотата на учението на Теодор Мопсуестийски. Той бил повдигнат от латинеца Марий Меркатор още по времето на Ефеския събор, където на VІ заседание (22 юли) било осъдено неправомислието му, без обаче Теодор да бъде назован по име. В Ефес на страната на източните епископи бил и Равула, Едески митрополит, който след това изведнъж преминал на страната на св. Кирил. Като се завърнал в Едеса, преди още да били започнали примирителните преговори между св. Кирил и Иоан, Равула изведнъж открил в съчиненията на особено тачения на Изток Теодор корена на несторианството и, след като обсъдил това със св. Кирил, съвсем неочаквано на Пасха 432 г. предал на анатема Теодор и тези, които учат като него и четат неговите съчинения, повдигнал гонение срещу неговите последователи и закрил прословутата Едеска богословска школа, която била център на несторианството и където били преписвани и разпространявани трудовете на Диодор, Теодор и Несторий. До смъртта на Равула († 435 г.) и във връзка с примирителния процес между двете партии в спора се наблюдавало затишие. Той се разгорял с нова сила, когато на Едеската катедра застанал Ива (август 435 г.), преди това ръководител на Едеската школа и ревностен привърженик на Теодор. Ива отново възстановил почитта към паметта му210, което послужило като повод за нови конфликти. В Армения, където сред монасите имало не малко аполинариански настроения, виждали в писанията на Теодор възмутителна ерес. Като подбрали най-хапливите места от съчиненията му, те ги осъдили на един събор в Армения и чрез двама презвитери (Леонтий и Аверий) ги пратили в Константинопол на архиепископ Прокъл, като искали от него категорично да се произнесе по въпроса. Кроткият столичен първоиерарх, с оглед да не се внася нов смут в Църквата, отказал да анатемоса Теодор, а за вразумяване на крайните антинесториани съставил своя знаменит „Τομος πρός αρμενιους περί πίστεως” (ок. 437 г.), който бил изпратен на събора в Антиохия по специален пратеник. Тук томосът бил приет с радост, защото скъпата на всички източни епископи памет на Теодор не била засегната. Не така обаче реагирал на това св. Кирил, който държал на осъждането на личността на Теодор, уверен, че неговите книги „съдържат в себе си хули, по-лоши от несториевите, тъй като той бил отец на зломислието на Несторий”211. С тази цел той написал през 437-438 г. съчинение в три книги против Диодор и Теодор, което било посрещнато на Изток с неприязън. Отново в полемика с него влязъл блаж. Теодорит (в 439 г.). Този спор вече бил по-сдържан, без груби нападки, като Теодорит се стремял, признавайки голямото си уважение към св. Кирил, да го предпази от крайности, за да не се стигне до ново разделение, което мнение споделяли и всички източни епископи. В същото време св. Кирил съзнавал, че някои крайни негови съмишленици (особено бъдещият монофизит Акакий Мелитински) умишлено раздухвали този спор. Съобразявайки се с това, св. Кирил, който смятал, че Теодор заслужава анатема, писал на Прокъл Константинополски, като го молел за снизхождение към „името на мъжа, умрял в общение с Църквата”. На Иоан пък писал, че предлагайки му за обсъждане известни извадки, той желаел само източните епископи да се изкажат против това, което било неправилно в учението, а не да оскърбява с анатема паметта на епископ, починал в общение с Църквата. Така с предпазливост и умереност бил предотвратен един нов спор, чиито последици никой не би могъл да предвиди, ако той би се разгорял със силата на несторианския. Този спор намерил своя окончателен завършек едва на V Вселенски събор (553 г.), на който личността и учението на Теодор били осъдени и предадени на анатема.

От своя страна, източните епископи изпратили чрез Иоан Антиохийски молба до императора да се прекрати пропагандата против Теодор, която някои монаси провеждали, прикривайки се зад името на св. Кирил. Император Теодосий издал специален указ212, с който заповядал да се прекрати делото срещу Теодор, и така мирът бил вече окончателно възстановен.

ЗНАЧЕНИЕ НА ТРЕТИЯ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР

Третият Вселенски събор представлява сблъсък на двете древни богословски школи (Александрийската и Антиохийската) по така важния за църковното учение христологически въпрос, поставен за разглеждане поради появилото се еретическо учение на Константинополския архиепископ Несторий. За съжаление, по много обективни и субективни причини двете партии не могли да намерят общ език и отказали да заседават заедно при обсъждането на спорните въпроси, които те разглеждали на два едновременно провеждащи се събора. Макар и разделени, те старателно разгледали проблема, и, което е най-характерно, достигнали до почти едни и същи резултати, като и двете партии постоянно и неотклонно се придържали към Никейския символ на вярата. Благодарение на невидимото ръководство на Св. Дух, двете враждуващи крила, съставени от законни еапископи, са действали като един всеобщ и единомислещ събор. Затова и твърде скоро бил намерен пътят към споразумението. В основата на Антиохийската уния (433 г.) е залегнала не някаква компромисна формула, а съставеното и съвсем малко видоизменено вероопределение на източните епископи в Ефес. Постепенното, но трайно присъединяване към сключената уния доказвало безспорната догматическа приемливост на вероопределението, която е един от най-характерните признаци на съборността в Църквата. В него се утвърждава истината, че Иисус Христос е истински Бог и истински човек, като тези две природи са тясно съединени у единната личност на Богочовека. Разбира се, това вероопределение не е съвсем пълно, защото в него не се посочва начинът на това съединение, който впоследствие бил формулиран на ІV Вселенски събор в борбата срещу монофизитството, но въпреки това то се смята за плод на догматическата дейност на Ефеския събор, като с това утвърждава неговото значение на Вселенски форум. Освен това на този събор категорично бил потвърден непреходният авторитет на Никейския символ и била призната независимостта на Кипърската църква.

Безспорно най-голямата заслуга на този събор е, че с осъждането на несторианството е опазил православното паство от зловредните му влияния и е подготвил пътя на ІV Вселенски събор.

_________________

210. Поснов, Op. cit., c. 248.

211. Глубоковский, Op. cit., c. 153-154.

212. Снегаров, Ив. Op. cit., c. 134.