КРАТКИ ЗАПИСКИ ПО АГИОЛОГИЯ – продължение

11. Кой извършва канонизацията?

Кой е извършвал канонизацията на светии в древната Гръцка църква точно не се знае. Предполага се, че за епископиите правото ще да е принадлежало на епископите с колегиите от клирици, но не без знанието на митрополита и събора на епископите при него, в духа на 34-то апостолско правило и 9-то правило на Антиохийския събор.

В по-късно време правото на канонизация за местно празнуване в митрополиите е принадлежало на митрополитите, а в епископиите – на епископите. За общо пък празнуване в цялата Гръцка църква канонизирва Цариградският патриарх с намиращия се при него събор от архиереи.

В Руската църква, преди учредяването на Синода, правото на канонизация на светии за общо честване е принадлежало на предстоятеля на Руската църква. Правото на канонизирване на светии за местно честване е принадлежало главно на епархийските архиереи. За синодалния период до 1917 г. канонизирването на светии за общо честване се извършвало от Св. Синод и се утвърждавало от императора, по представен от Синода доклад. Що се отнася до канонизирването на светии за местно празнуване най-често то се извършвало от местната епархийска власт.

У нас, според чл. 108, т. 6 от Устава на БПЦ, канонизацията на светии се извършва от Св. Синод в пълен състав.

12. Как се извършва канонизацията?

Оформилата се процедура за канонизирването на светии в Православната църква обикновено е следната:

1. Записване на чудесата, които стават при гроба на починал праведник или при местата свързани с него, или изобщо на чудесата, ставащи по молитвеното ходатайство на угодника;

2. Донесение за тях на висшата църковна власт;

3. Следствие-проверка от страна на църковната власт за истинността на чудесата;

4. Решение на църковната власт за причисляване на праведник към лика на светиите, с определяне на ден за празнуване на неговата памет;

5. Извършване тържествено прославяне на светеца чрез специална, съставена за него, служба.

13. Култ на светиите

Култът на светиите се състои в това:

Всяка година му се извършва честване (на някои повече от един път) по специална, съставена за него, служба; отслужват се молебени и изобщо се обръщат към него с молитва; в негово име се освещават престоли и църкви; изобразява му се образа и се почита като икона; мощите му се поставят в храма за честване и поклонение от вярващите.

Почитането и поклонението на светиите не е еднакво с това, което отдаваме на Бога, като на Бог, а е почитане на светиите като на Божии раби, на Божии угодници.

14. Категории и групи в отделните категории светии

След „по-чтимата от херувимите и несравнено по-славна от серафимите” св. Богородица и светите ангели, св. Църква почита богослужебно следните категории светии: пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни и праведни.

а) пророци – В лика на светите пророци, на които са посветени дни за богослужебна прослава, Православната църква почита писателите на пророческите книги: четирите големи пророци (Исаия, Иеремия, Иезекиил, Даниил) и дванадесетте малки пророци (Осия, Иоил, Амос, Авдий, Иона, Михей, Наум, Авакум, Софоний, Агей, Захарий, Малахия).

Освен тях Църквата почита и други бележити пророци като: Илия, Елисей, Иоан Предтеча. Особено тачи пророци Илия и св. Иоан Кръстител, най-вече последния.

б) апостоли – Към апостолите св. Църква отнася:

1. Дванадесетте апостоли: Петър, Андрей, Иаков Заведеев, Иоан, Филип, Вартоломей, Тома, Матей, Иаков Алфеев, Левий Тадей, Симон Кананит, Матия (вместо Иуда Искариот);

2. Апостол Павел;

3. Седемте апостоли и дякони: Пармен, Никанор, Прохор, Тимон, Стефан, Филип, Николай;

4. Равноапостолните.

Равноапостолните са ученици на апостолите и техни труженици, които подобно на апостолите са послужили за рапространяване и утвърждаване на християнската вяра сред народите. Равноапостолни са например: св. Игнатий Богоносец, св. равноапостолна и мироносица Мария Магдалина, св. св. цар Константин и Елена, св. княз Владимир, св. цар Борис Покръстител, св. св. Кирил и Методий.

в) светители – Това са пастири, които особено са се отличили в ръководството и назиданието на християните и в защита на вярата. Такива са например: св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Иоан Златоуст, св. Николай Мирликийски Чудотворец, св. Климент Охридски и др;

г) мъченици –  Това са тези светии, които смело  и безстрашно са изповядвали и засвидетелствали пред света със слово и дело страдания и мъки, а често и със смърт християнската вяра и са прославили Бога.

В Християнската църква причислените към сонма на светите мъченици е особено мнгогочислен, и по видове различен:

1. По време на мъченичеството: старозаветни и новозаветни мъченици. Тези от новозаветните мъченици, които първи са приели мъченическия венец Църквата нарича първомъченици (св. равноапостолна и първомъченица Текла, св. архидякон и първомъченик Стефан);

2. По възраст: например св. 14 хиляди мъченици младенци заради раждането на Христа;

3. По званието им (дали са от свещеническа, монашеска или светска среда) те се делят на: свещеномъченици, преподобомъченици и мъченици. Например: свещеномъченик Игнатий Богоносец, преподобомъченик Онуфрий Габровски, мъченик Николай Софийски;

4. По особените подвизи и добродетели: например „безсребреници” (Козма и Дамян);

5. По реда на мъчението: например „начертани” (Теодор Начертани) – по лицето му бил начертан с горещо желязо надпис;

6. По степента на мъченията и влиянието на тези мъчения за привличане към вярата се наричат великомъченици, например: св. великомъченик Георги Победоносец, св. великомъченица Злата Мъгленска.

д) преподобни – Като „преподобни” св. Църква величае подвижниците на Новия Завет, които за обуздаване на своите греховни наклонности и за духовно усъвършенстване доброволно се посвещават на най-строго изпълнение на заповедта. Тези, които са Христови да разпнат плътта със страстите и похотите, да не царува грехът в смъртното тяло (Гал 5:24; Римл. 6:12).

Преподобните са се подвизавали и в света (Алексий, човек Божи) и в отдалечаване от света: в манастири, пустини (например св. Иван Рилски).

е) праведни – Под „праведни” се разбират обикновено старозаветните светии, които са постъпвали по правдата на Закона. Такива са например: Авраам, Лот, Иов, Иоаким и Ана, Захарий и Елисавета.

Но и някои новозаветни светии св. Църква нарича „праведни”, които подобно на древните праведници, живеейки в света и изпълнявайки държавни, обществени и семейни задължентия, винаги са постъпвали по заповедите на Закона Божи и са били верни на Бога. Такъв например е бил праведни Филарет Милостиви.

15. Отшелнишеството. Значението на светиите в манастирите

Защо отшелниците са се отдалечавали от света?

1. Поради нечестие на света. Св. Иоан Златоуст обяснява, че те бягат от света, „тъй като всичко в него е извратено и самите градове са пълни с нечестие и пороци, само пустинята принася плодове на любомъдрие”;

2. За да помогнат на света. Съобразявайки се с цитираната от Спасителя поговорка: „Лекарю, изцери се сам” (Лука 4:23), отшелниците са излизали от света, за да се очистят нравствено и тогава да са готови да помагат духовно на другите.

Отшелниците отиват в планините, високо сред скалите, за да поведат към висините тънещите в грехове и пороци.

Какво са светиите?

Светиите са светлина на света. Те са „безукорни чисти и непорочни деца Божии” които „посред опърничав и развратен род” сияят „като светлина в света” (Филипяни 2:15). Тяхната „светлина” свети пред нас и ние виждаме добрите им дела и прославяме небесния наш Отец (Мат. 5:16).

Светиите са сол на земята. Предпазват света от нравствена развала, нравствено разложение и тление. Съдействат за моралното оздравяване на народа, на нацията, на държавата.

Светиите са „стълбовете”, на които светът се крепи. Това се вижда много добре от разговора на Бога с Авраам във връзка с наказанието над Содом и Гомор. Господ е готов да пощади Содом, ако се намерят в него, не много, а поне десет праведници (Бит. 18:32).

Какво са манастирите?

Нашият писател и поет Иван Вазов в книгата си „В недрата на Родопите” пише: „Черковата и манастирът са чисти благодетелни санаториуми на човешките скърби, страхове и разочарования”. Манастирите, както пише проф. Чиж „са се явявали центрове на цивилизация”… Те са „школи по нравственост и благочестие”.

Дори и онези, които отхвърлят религията и по очудващо недоразумение я считат за „опиум”, и те самите са принудени да признаят благотворното и полезно значение на светиите и манастирите. В речта си, произнесена на тържеството в Рилския манастир по повод хилядагодишнината на св. Иван Рилски, Георги Димитров казал: „Може смело да се каже, че нямаше да имаме днешна нова демократична България, България на ОФ, ако в това време на тъмно, черно робско минало не бяха нашите манастири, като тази Рилска обител, които съхраниха националните чувства, националните надежди, националната гордост на българите и им помагаха да се предпазят от загиване като нация. Ние, нашият ОФ, и в частност ние комунистите, изразяваме нашата признателност и благодарност на патриотите родолюбци свещенослужители на Българската национална църква. Откровено трябва да призная, че аз като българин се гордея с Българската църква, която е имала такива верни и честни служители като Иван Рилски, който аскет със стоицизъм и безпределна любов е бранил правото дело на българския народ преди хиляда години”.

Въздържанието у светите подвижници

1. Общо за въздържанието

Онова, което прави особено силно впечатление, когато разглеждаме живота на светиите, е тяхното въздържание – било в полово отношение, било откъм храна.

Въздържанието съвсем не означава съкращаване или убиване  на телесния живот, а цели неговото преобразяване. Подвижникът се стреми да направи тялото си истински „храм на Св. Дух (1 Кор. 6:19), да прослави Бога и в душата си, и в тялото си (1 Кор. 6:20). Чрез подвижничеството се усъвършенства духът и тялото се превръща в орган на светостта.

Подвижничеството произтича както от любовта на човека към Бога, така и от любовта към самия него и към ближните.

а) „Всяко неумерено употребяване на сътворените неща, казва бл. Августин, е унижаване на Твореца”. Въздържайки се от едно или друго нещо, подвижникът чрез този подвиг, казва: има по-велик и по-ценен обект от благата и удоволствията на този свят, който обект тррябва да бъде почитан и обичан, това е Бог. В името на Бога подвижникът се въздържа и ограничава от много неща в живота си.

б) само чрез въздържанието подвижникът става годен за духовен живот – за молитва и занимаване с духовни неща и по този начин той крепне и възраства духом.

Между способността ни да се молим и способността да господстваме над своите чувствени влечения съществува, както показва духовния опит, близка тясна връзка. „На плътоугодниците и чревоугодниците, казва св. Исак Сирин, не подхожда да изследват духовните неща, тъй както на блудниците не подхожда да говорят за целомъдрие. Огънят не гори сурови дърва, така и божествената жар не пламти в сърце, което обича удоволствията”.

в) чрез въздържанието подвижникът изявява най-добре и любовта си към ближните. Св. Василий Велики справедливо подчертава: „Ако въздържанието би станало закон в света, тогава нищо не би препятствало да има дълбок мир в цялата Вселена… Нашият живот не би бил така много плачевен и изпълнен с униние”. Разсъждавайки върху въпроса за въздържанието св. Иоан Златоуст с основание пита: „Кажи ми: кой разстройва живота, тези ли, които живеят въздържано и скромно, или тези, които измислят нови и беззаконни способи на наслаждението?” Отговорът е ясен от само себе си – не тези, които живеят въздържано и скромно, а тези от втората категория хора.

2. За половото въздържание на подвижниците

Величието, смисъла и значението на половото въздържание може ясно  да се види например от преценката, която обикновено се дава на съгрешилите против седмата Божия заповед (Изх. 20:14). В 15-тото слово на св. Иоан Лествичник четем: „Питам: защо при всеки друг грях е обичай у нас да наричаме хората подхлъзнали се и толкова, а когато чуем, че някой е извършил блудство, с прискърбие казваме – еди кой си е паднал?”

Подвижниците, естествено, са се въздържали и в полово отношение. Трябва дебело да се подчертае и да се помни, че борбата на православния подвижник не е против тялото, а против страстите, които бушуват в него. Св. Пимен Велики казва: „Ние не сме тялоубийци, а страстоубийци”.

Едно такова разбиране и отношение към тази страна на живота на човека естествено е да възникне въпроса: „Не е ли вредно половото въздържаниие? Не нарушава ли то здравословното равновесие на човешкия организъм?”

По този въпрос психиатърът проф. д-р Чиж пише следното: „Аз мисля, че примерите на нашите подвижници убедително свидетелстват за безвредността на половото въздържание… Нашите подвижници са се ползвали от прекрасно здраве, били са дълголетни и главно, запазвали са през целия си живот енергията, ентусиазма и горещата вяра в идеалите. Половото въздържание не е причинявало ни най-малко вреда нито на физическокото, нито на нравственото здраве на подвижниците”.

В своята известна книга „Буря и кормило” д-р Константин Хол пише: „От всички лекари се установява, че медицинската наука не познава болести, които да са резултат на целомъдрен живот”. В едно отворено писмо до академическата младеж професорите от Ерлангенския университет подчертават: „Половото въздържание е възможно, никога не е вредно за здравето и е необходимо за тялото и душата”. Също така и професори от Медицинския факултет в гр. Осло изктъкват: „Твърдението, че нравствения живот и въздържанието били вредни за здравето е, според нашия единодушно изказан опит, напълно погрешно. Ние не знаем никоя болест или каквато и да е слабост за която бива и може да се твърди, че е могла да произлезе от съвършено чист и нравствен живот”.

Половото въздържание на подвижниците е било, а и въобще за всички трябва да бъде, по рецептата на Спасителя: „Слушали сте, че бе казано на древните: „Не прелюбодействай”. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” (Мат. 5:27-28). Изводът  от тези думи е един: въздържание и с мисъл, и с чувство, и със слово, и с дело.

3. За поста на подвижниците

Всички подвижници са били в по-голяма или по-малка степен постници. И това те са вършели с голямо усърдие. Духовният живот обикновено е свързан с постене. Ето какво пише за значението на поста проф. д-р Чиж: „Значението на строгия пост е голямо и във физиологическо и в психологическо отношение… Аз сам видях доброто дайствие на пълното отстраняване на месото от храната на епилептиците. Не само припадъците станаха по-редки, но се намалиха раздразнителността и злобността на болните… Това спокойствие на духа, незлобливостта, хармоничността на умствения живот, с който са се отличавали подвижниците, едва ли са възможни без строгия пост… Строгия пост има голямо значение като постепенно упражнение на волята, като проба на характера, като самоизпитание… Без поста едва ли е възможно половото въздържание”.

Постът у подвижниците е бил не само телесен, но и духовен, както го разбира св. Църква. Св. Ефрем Сирийски по този въпрос пише: „Изтощението на тялото е безполезно за тези, които в сърцето си хранят ненавист и в своите гърди носят закоравяла злоба и отмъстителност. Бог не ще влезе в такова отвратително жилище”.

Изобщо постът и въздържанието са сигурна гаранция за здравословното състояние на човешкия организъм и необходимо условие за неговото нравствнено усъвършенстване и духовно възвисяване.

17. Имаме ли основание да почитаме и да се молим на светиите и с това не нарушаваме ли първата Божия заповед?

В първата заповед на Синайското законодателство е дадена заповед да почитаме само единия Бог: „Аз съм Господ, Бог твой… да нямаш други богове освен Мене” (Изх. 20:23), казва Господ на израилския народ. Когато, преди смъртта си, старозаветният законодател Моисей се прощавал с народа, внушавал му да пази тази заповед твърдо и вечно с такива думи: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един” (Втор. 6:4). При освещаването на Соломоновия храм, в молитвата, Соломон казва: „Да познаят всички народи, че Господ е Бог, и няма други, освен Него” (ІІІ Царст. 8:60).

С пълна яснота се утвърждава истината за един Бог и в Новия Завет. На въпроса на законника: „Коя е първата от всички заповеди?”, Спасителят отговорил: „Първата от всички заповеди е: „Слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ” (Марк 12:29).

В Първосвещеническата Си молитва към Бог Отец Иисус Христос говори: „А вечен живот е това, да познаят Тебе, Единаго истиннаго Бога” (Иоан 17:3). Св. апостоли в мисионерските си пътешествия възвестявали единствното Божие всеки път, когато е трябвало да обръщат в християнската вяра многобожници-езичници.

Макар в Стария Завет да няма точно изказана заповед за почитане на праведници и за отправяне молитви към тях, все пак е указано, че такова почитане не е против духа на Божественото Откровение. Така Сам Бог изисква от богоизбрания еврейски народ да бъде свет, подобно на Него: „Защото Аз съм Господ, Бог ваш, осветявайте се и бъдете освсвети, защото Аз съм свет” (Левит 11:14). Заедно с това изискване Бог неведнъж удостоверява, че тези, които се стремят към такава светост „са Нему благоугодни” (Прем.Сол. 11:20) и че „Господ обича праведни” (Пс. 145:8). Това ще рече, че тези, които са носители на светостта, са постаовени и на по-особена почит.

Указание за почитане на свети праведници има и в Новия Завет. На Своите ученици Иисус Христос казва: „Който приема вас, Мене приема, а който приема Мене, приема Оногова, Който Ме е пратил” (Мат. 10:40). Или: „Който вас слуша, Мене слуша и който се отмята от вас, от Мене се отмята, а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил” (Лука 10:16). Смисълът на тези думи показва, че носителите на Божията правда заслужават същата почит, каквато се оказва на Иисус Христос, и доколко това е отказано на тях, то и на Него е отказано.

В посланието си до Евреите св. апостол Павел им препоръчва: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (13:7). Имайки предвид учението на Иисус Христос и Неговите апостоли, християните не могат да гледат на почитта на светите праведници другояче, освен като свой свещен дълг

за всички времена.

Установената от апостолско време традиция да се оказва почит към прославилите се с праведния си живот свети мъже, се забелязва още в най-ранните години от историята на Християнската църква. За доказателство на това служат установените от Църквата, още от самото начало, празници в памет на светите Божии угодници.

В Апостолските постановрления, като се изброява в кои дни трябва да се работи и в кои да се празнува, се казва: „Да не работите в дните на апостолите, защото те са били ваши наставници в Христа и са Ви дарили с Дух Светий. Да празнувате деня на първомъченика Стефана и другите дни на светите мъченици, които повече са предпочитали Христа пред своя живот”.

През ІІ век християните от Смирненската църковна община свидетелстват за мъченическата смърт на техния епископ св. Поликарп Смирненски следното: „Ние събрахме костите му – съкровище по-ценно от многоцветни камъни и по-чисто от злато – и ги положихме където трябва. Така че, щом стане възможно, ние ще почнем да се събираме с радост и веселие, и Господ ще ни съизволи да празнуваме деня на мъченическото му раждане, както и паметта на онези, които са свършили подвига си, така и за поучение и за утвърждаване на бъдещите сподвижници”. По същия начин и християните, които били непосредствени зрители на мъченическата смърт на св. Игнатий Богоносец, в началото на ІІ век, определят ден, в който да отдават почит към него. „Ние си забелязахме деня и часа, казват те, за да се събираме във времето на мъченичеството му, да имаме общение с подвижника и доблестния мъченик Христов”.

Според свидетелството на Тертулиан и св. Киприан Картагенски, в дните, в които ежегодно се извършвало празнично честване на мъчениците, се отслужвала св. Литургия. Узаконявайки повсеместно честване паметта на мъчениците, заедно с това св. Григорий Неокесарийски Чудотворец наредил тези празници да бъдат придружени с особени духовни тържества.

Постепенно в Християнската църква се утвърждава традицията да се оказва почит към всички възсияли с вярата и живота си праведници и тези празници придобили точен религиозно-нравствен смисъл, които не били и не са в противоречие с почитанието, оказвано към Бога.

Свидетелства за почитане на светии и мъченици и за извършване на евхаристийни служби в тяхна памет намираме в творенията на св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, св. Иоан Златоуст и други църковни отци.

Освен оказваната богослужебна почит към праведниците, в тяхна чест започват да се строят храмове, параклиси и манастири, било на съответното място, където е пострадал съответният мъченик, било на други места в християнския свят. На прославилите се с праведния си живот светии започват да се правят жития и служби. За тях Църквата определя в календара ден за чествания. Образите на светиите започват да се изобразяват на икони, които също стават предмет на почитане и поклонение.

Почитането на многто светии не превръща ли християнството в политеистическа религия?

Почитта, която се оказва на светиите, не ги издига в самостоятелен култ, а чрез тях почитта се отправя към истнския Бог. Според бл. Августин „християнският народ почита паметта на св. мъченици с тържество на вярата, но така че ние не принасяме жертва на никого от мъчениците, а само на Бога на мъчениците, макар и да строим олтари в памет на мъчениците. Това, което се понася, принася се на Бога, Който е увенчал мъчениците, за възпоменаване на онези, които Той е увенчал. Ние почитаме мъчениците с такава чест от любов и общение, с каквато и в този живот се почитат светите Божии човеци. Но не с такова почитане, което принадлежи собствено на Божеството”.

В друго свидетелство за почитането на светиите, свързано с името на Салвиан, се казва: „Аз ги (светиите) почитам не другояче, освен като Христови подражатели”. При излагането на учението за подобаващото се поклонение на Бога, Ориген имал предвид и почитането на християнските светии. Заедно с другите християнски апологети и той

твърди, че християните, съгласно учението на Христа, имат задължението да почитат и светиите, но според Ориген трябва да се знае, че „едно е почитането на Бога, като Бог,а друго е почитането на светиите, като верни Божии раби и че последното с нищо не намалява първото”.

Според св. Иоан Дамаскин „трябва да почитаме светиите, като другари Христови, като деца и Божии наследници. Те са царували и господствали над страстите и опазили Божия образ и подобие… Честта, която се оказва на най-усърдните служители, доказва любовта към общия Владика. Светиите са се превърнали в съкровенници и жилища на Бога… Наистина трябва да ги почитаме, да въздигаме в тяхно име храмове на Бога, да принасяме дарове, да почитаме дните на паметта им и през тези дни да се веселим духовно”.

Оказваната почит към светиите не е нарушение на първата Божия заповед, за почит и поклонение само на единия Бог, защото косвено, чрез светиите, тази почит е насочена към Онзи, Който е удостоил с венеца на светостта. Почитта на светиите не е като тази на Бога, те не се почитат като богове, а като Божии служители и изпълнители на Неговата воля. Затова християнството няма нищо общо с многобожни-те езически религии.

19. Молитви към светиите

Освен оказваната им почит, към светиите се отправят и молитви. Как да се разбира това и има ли за него указание в Св. Писание?

Действително в Св. Писание такива указания има. Така например в Стария Завет е посочено, че Сам Бог заповядва на Авимелех да проси молитва за себе си от Авраам, „защото той е пророк, ще се моли за тебе, и ще бъдеш жив” (Бит. 20:7). Също така Бог заповядва на другарите на многострадалния Иов, които съгрешили пред Него, да потърсят неговите молитви: „Идете при Моя раб Иова и принесете за себе си жертва и Моят раб Иов ще се помоли за вас” (Иов 42:3).

В Новия Завет св. апостол Павел, при цялата си светост, много пъти просел молитви за себе си от благочестивите християни:„Прочее, моля ви, братя, заради Господа нашего Иисуса Христа и заради любовта към Духа, да ми спомагате в молитвите си за мене към Бога” (Римл. 15:30). В Първото си послание до Солуняни той пише: „Братя, молете се за нас” (5:25), а на Колосяни казва: „Молете се също и за нас, за да ни отвори Бог вратата на словото да разпространим Христовата тайна (4:3). В Посланието си до Ефесяни св. апостол Павел препоръчва: „С всяка молитва и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии” (6:18). Св. апостол Иаков настоява християните да се молят един за друг: „Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за друг, за да се изцерите, голяма сила има усърдната молитва на праведника” (5:16).

Свидетелства за призоваване молитвитге на светиите има и в светоотеческата литература.

Според св. Дионисий Ареопагит „молитвата на светиите още през живота им, а още повече след смъртта им, принася полза само на достойните за светите молитви – на това ни поучават истинските предания на мъдрите”. Св. Киприан Картагенски съветва християните, че „трябва взаимно да се споменаваме един други, трябва навсякъде и винаги да се молим един за друг. И ако някой от нас отиде оттук по-напред (на небето) по Божие благоволение, то да се продължи нашата взаимна любов и да не престане, пред милосърдието на Отца, молитвата за нашите братя”. Църковният историк Евсевий Кесарийски в своята история дава следното свидетелство: „У нас има обичай да посещаваме гробовете на светиите и да извършваме тук молитвите си и да почитаме блажените им души. Това ние признаваме за дело справедливо”.

От изтъкнатото ясно се вижда, че почитането на светиите и молитвите, отправени към тях не е по-късно, ново явление в живота на Църквата, а съществува още от самото й начало и не е в противоречие с духа на Божественото Откровение.