Иван Денев
Храмът заема важно място в църковния живот. В него се съсредоточава религиозният живот на вярващите. Като култова сграда той е на особено голяма почит.
Обикновено казваме, че храмът е дом Божи. Но нима Бог може да има Свой дом? Та нали Той не живее в ръкотворен храм (Деян. 7:48)? Пък и Сам за Себе си Той казва: „Небето е Мой престол, а земята подножие на нозете Ми“ (Пс. 102:22). В Псалом 138:7-10 четем: „Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, – и там Твоята ръка ще ме поведе и Твоята десница ще ме удържи“.
„Накъдето и да погледнем, навред виждаме Неговия образ. Вдигнем ли очи към небесната вселена, виждаме образа на Неговото величие, на неизказаното Негово могъщество. Погледнем ли с наслада трептящите звезди на небосклона, виждаме образа на Неговата слава. Колкото повече узнаваме за безкрайността на вселената, според човешката мярка, толкова повече се възхищаваме от тоя прекрасен неръкотворен Божи храм.
Колкото повече узнаваме за дивния ред, който съществува в цялата вселена, толкова по-смирено стоим пред следите на Божието величие…”[1].
Но защо ли да отправяме поглед към бездънните небеса и безкрайните далечини, в които трудно можем да проникнем? Вселената наистина „е чуден Божи храм, огласян от божествена музика на тая превъзходна хармония, която съществува в него. Вселената е дивен Божи храм, в който ехтят гласове за Божие славословие, химни за Божие величие. Но нека отправим нашия поглед към природата, в която живеем и с която сме свързани в жизнено единство. Колко много красота има в нея, колко много мъдрост е излята навред!“[2]
Всички сме бивали в дебрите на величествената Рила, Пирин, Балкана и Родопите, където има девствени гори и цари божествена тишина. Замаяни, ние не чуваме пулса на сърцето си, опиянено от Божието величие. А ако се изкачим на някой планински връх, сякаш достигаме Божия престол, защото съзерцаваме нови красоти, щедро разляти навред из планината.
Природата е храм Божи, място на Божието присъствие. Колко правдиво звучат в ушите ни думите на псалмопевеца: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Пс. 18:2).
Но и сам човекът е храм Божи. Свети апостол Павел пише на Коринтяни: „Не знаете ли, че вие сте храм Божи, и Духът Божи живее във вас?“ (1 Кор. 3:16). „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас?“ (1 Кор. 6:19).
„Какво е нашата душа, ако не храм на Живия Бог?… Какво в човешката душа не е храм Божи? Дали разумът, с който е дарен човек, за да постига толкова много знания, не е образ Божи? Дали сърцето на човека, което, очистено от много съблазни, изкушения и падения, е годно да съзерцава Самаго Бога? Дали волята на човека не е в силата на Духа Божи, Който го въззема към светли идеали?… Наистина понякога тоя храм бива изоставян, занамаряван, но той не престава да свидетелства за Божието величие, както и за човешката немара“[3].
А ето и Божият храм, където ежедневно ние отправяме нашите молитви към Бога. Колко величествен е той! В него се намира престолът на благодатта. Затова и апостолът съветва: „Нека дръзновено пристъпваме към престола на благодатта, за да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ“ (Евр. 4:16).
Какво не е прекрасно в Божия храм? – „Огласян е от тихи молитвени стонове, които превъзхождат и най-съвършената религиозна музика. Шепотът на устните на благочестието звучи тайнствено в дълбока хармония на човешкото сърце с ангелските химни и славословия“[4].
Някога старозаветният патриарх Яков нарекъл „Ветил“ – „Дом Божи“ мястото, където му се явил Бог. И той ознаменувал това място по особен начин, като издигнал там камък и извършил над него възлияние с елей (Бит. 28:17-18). Моисей направил по Божие указание скиния-храм от плат (Изх. гл. 26). По-късно Соломон построил великолепен храм (3 Цар. гл. 7-8), в който пребъдвала славата Господня (Изх. 43:5). Веднъж св. пророк Иезекиил чул Божия глас, който му казал: „Сине човешки! това е място на Моя престол и място на стъпките на Моите нозе, дето ще живея навеки сред Израилевите синове“ (Иез. 43:7).
Господ Иисус Христос посещавал редовно Иерусалимския храм и проявявал особено голяма ревност по него (Иоан 2:17; Пс. 68:10). Дванадесетгодишен ние Го виждаме да разговаря с юдейските учители в храма (Лука 2:42-51). Веднъж Той влязъл в Иерусалимския храм и намерил продавачи на жертвени животни и менячи на пари. Обзет от свещена ревност по Божия дом, Той изгонил продавачите и купувачите от храма с укора: „Писано е: „домът Ми е дом за молитва“, а вие го направихте разбойнишки вертеп“ (Лука 19:46). С тези думи Иисус Христос изразил не само възмущението Си от кощунственото отношение на търговците към светинята, но и характеризирал храма като дом Божи и дом за молитва. Св. апостоли също посещавали Божия храм (Лука 24:53; Деян. 3:1, 22:17-18). На ден Петдесетница те всички в единомислие били заедно (Деян. 2:1). Съществува предание, че на мястото, където станало съшествието на Св. Дух върху св. апостоли, бил устроен първият християнски храм, който през IV в. бил възстановен от св. царица Елена[5].
Св. храм като дом Божи и дом за молитва е предмет на особена благоговейна почит от страна на християните. Той се отличава от другите сгради както по своя стил, така и по своето устройство и великолепие.
Какво е храмът за нас, християните?
Храмът е символ на небето, разбирано в духовно-нравствен смисъл[6]. – Като стоим в храма ние си представяме, че се намираме на небето. В една от молитвите на великопостната утреня се казва: „Като стоим в храма на твоята слава, мислим, че сме на небето, Богородице, двер небесна: отвори ни вратите на твоята милост“[7]. Храмът е така устроен, че с купола си да ни напомня за небето[8].
Храмът е духовно училище. – Тук ние слушаме словото Божие, учението на Господа Иисуса Христа и проповедите, в които ни се разкриват истините на нашата вяра. Тук научаваме за живота на Божиите угодници, които ни служат за пример на подражание в добродетелния живот. Свещените символи, богослужебните действия и изобразените библейски събития са жива книга и проповед. Св. Божии угодници ни гледат мълком и ни проповядват с примера на своя живот[9].
Храмът е школа за благочестие. -Земната мъдрост е необходима за човека. Не по-малко е потребна и духовната мъдрост за благочестив християнски живот[10].
Вратите на храма са отворени за всекиго. Не се иска предварителен изпит: иди, слушай, учи се! В това училище, в тази школа не ще узнаеш колко далече стои земята от слънцето, но ще узнаеш колко надалече се намира от Бога падналият в греха човек. Тук няма да се научиш да се вдълбочаваш в недрата на земята и в дълбочината на моретата, за да извличаш оттам скъпоценности, но ще се научиш да се вдълбочаваш в собственото си сърце, за да откриеш в него чистото злато на любовта към Бога и човеците. Тук не ще се научиш да говориш чужди езици, ако Бог не ти даде това свише, но ще усвоиш езика на любовта, при това ще изучиш езика на съвестта, ще се научиш да разговаряш с Бога[11]. Тук ще узнаеш откъде е човекът и какъв е смисълът на неговия живот; тук ще се научиш да откриваш Божия образ у себе си; тук ще се научиш какво е добро и какво зло, що е грях и как трябва да се бориш срещу него; тук ще се научиш как да обогатяваш душата си с добродетели; тук ще се научиш на езика на истината, чистотата и светостта[12]. От тази школа на благочестието са излезли мнозина ученици-отличници, на които бе дадено да проумеят тайните на царството Божие.
Храмът е духовно училище за усвояване на изкуството да се живее по волята Божия[13].
„Храмът е училище на вярата и добродетелта. Храмът е училище на кротост, смирение, търпение, послушание, себеотрицание, милосърдие, прощаване обиди, оскърбления и пр…. Храмът е училище за покаяние, училище за примирение на човека с Бога, за побратимяване на хората. Храмът е училище на Божественото и святото в живота“[14].
Храмът е духовна лечебница. – Тук вярващите идват да излекуват телесните и (душевните си недъзи чрез целебната сила на Божията благодат, която тъкмо немощното лекува и оскъдното възпълня. От опит знаем, че душата, както и тялото, е изложена на различни недъзи. За лекуването на телесните болести Бог е дал много билки, от които се приготвят всевъзможни лекарства. Но и за лекуването на душата Бог е приготвил лекарства. Но къде и как се преподават те?
– В храма! – чрез св. Христови Тайни и чрез тайнствата изповед и елеосвещение. Тук всякога тече изворът на душевно здраве – всеосвещаващата Кръв на Христа и благодатта на Св. Дух. Колкото и големи да са греховете ти, от каквито и рани да страда съвестта ти, пиеш ли от този извор с вяра и любов, ще оздравиш душата си. Ето някои от рецептите, които се предписват тук на страдащите от духовни недъзи: на невъздържания се предписва пост, на горделивия – смирение, на избухливия – кротост и търпение, на ленивия – труд и молитва[15].
„Храмът, пише св. Иоан Златоуст (347-407), е духовна лечебница и идващите тук трябва да получат съответни лекарства, за да ги прилагат към своите рани, и с тях да си отиват оттук“[16]
„Храмът е духовно тържище и заедно с това лечебница за душата: следователно, продължава св. Иоан Златоуст, ние сме длъжни подобно на отиващите на тържището да съберем в нея много добро, с което да се завърнем дома; длъжни сме, подобно на влизащите в лечебницата, да вземем със себе си подходящи за нашите болки лекарства и с тях да си отидем оттук. Не за това ли се събираме тук, не само да се видим един други и след това всички да си разотидем, но всеки от нас, научил тук нещо полезно, получил лекарства против подбуждащите го страсти и заедно с тях си отива оттук дома. Няма ли да бъде твърде странно, ако ние, изпращайки своите деца в училище, всеки ден искаме някакъв успех в училището и не позволяваме трудът им да отиде напусто и напразно, когато видим, че те вече там не придобиват нещо ново; а сами, достигнали пълнолетие, идвайки в това духовно училище, не покажем усърдие равно на тяхното, и при това по такъв въпрос, от който зависи спасението на душата“?[17]
Храмът е богоучредено духовно съдилище. – За всеки човек, който води дело в съда, е важно да знае каква ще бъде присъдата на съдията по него. Ние имаме важно дело с небето – отдавна сме в препирня с Бога поради греховете си. Рано или късно трябва да се сложи край на тази едемска вражда. Какво ще стане с него, с тебе, с мене? Къде ще научим това?
– В храма! – Тук присъдата е вече написана (Пс. 149:9). „Желаеш ли по-ясно да узнаеш определението на върховния Съдия? Слушай с внимание, когато се чете Евангелието за Страшния съд. В него са означени подробно и онези добродетели, за които ще има награда, и онези пороци, за които ще се отиде в геената. По-вярно от това няма да чуеш от Самия Съдия. Каквото казва Той сега, същото ще каже и тогава. Имаш ли изискваните добродетели, ще застанеш от дясна страна. Нямаш ли ги, който и да си, ще отидеш в ада!“[18]
Храмът е свещено място за свиждане с всички невидими живи, духовни същества. – Духовният свят е невидим за нас! Апостолът пише: „Донейде знаем и донейде пророчествуваме“(1 Кор. 13:9). Но там за нас е всичко драгоценно: там е Господ и Спасителят наш, там са апостолите, мъчениците, изповедниците, учителите и пастирите на Църквата, нашите прадеди, много от нашите приятели и близки. Но има ли място на земята, където да общуваме с тях?
Да, има – в храма! – Непрестанно възнасяните тук молитви сближават двата свята – видимия и невидимия. Чрез молитвите нашите сърца се възнасят горе, а духът на небожителите слиза долу. От житията научаваме, че на светиите никъде не са дадени толкова много откровения и толкова много видения, както в храма при богослужение. Ако богомъдрите съставители на Литургията са написали, че Царят на славата – Господ Иисус Христос, – пренасян в жертва на св. Трапеза, се носи тържествено от ангелските чинове, че ние само тайно изобразяваме в това време херувимите, то са написали това без съмнение не въз основа на въображението, а от духовен опит. И за най-чувствения християнин не повдига ли се видимо завесата на духовния свят всеки път в тайнството св. Евхаристия? Какво е това, ако не знак за друг мир, ако не залог за безсмъртие, ако не завет за вечен живот, а който видимо се съединяват живи и умрели?[19]
Храмът е свещено място за Божието присъствие, където вярващите духовно съзерцават Бога, място поради това най-свещено за благочестивия дух[20]. Някой може да попита: няма ли друго място, където християнинът да се явява колкото може по-често пред лицето на своя Творец, за да се наслаждава на Неговото присъствие и лицезрение? – Има! Но мястото на постоянното присъствие и лицезрение Божие е в храма. Ето защо вярващият трябва да се явява именно в храма, за да свидетелства пред Твореца своята любов и покорност, и то не само на празник, а винаги[21]. Вярно е, че истинските поклонници на Отца ще се покланят „с дух и с истина“ (Иоан 4:23). „Но неоспоримо е и това, че в някои места за тях Господ явява особеното Си присъствие. Храмът е първото такова място; той е постоянното, видимото място, където пребивава славата Му; там са Неговото слово и тайнство; там е Неговият престол и жертвеник, на който се принася Тялото и Кръвта на единородния Негов Син. Поради това дори и онези люде, които сами са били живи Божии храмове, не са преставали да посещават храма, да влизат често в него с особено благоговение и радост, и прекараните при Божия престол минути да считат за най-добрите в живота си“[22].
Храмът е спасителен кораб сред бурното житейско море[23]. – Всички знаем за потопа: как загинали всички, освен праведният Ной и семейството му, които били в ковчега, създаден по Божия заповед (Бит. гл. 6-9). Храмът е спасителен кораб за вярващите, който ги носи към тихото пристанище на вечния блажен живот. Той е място за всички отрудени и обременени. „Дойдете при Мене, говори Спасителят, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя…., и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:28-29).
Ето какво свидетелства нашият народен поет Иван Вазов в стихотворението си „В храма“:
„Неволно отбих се в Божия храм –
кат пътник отпаднал под сенчица хладна,
свещена молитва възлизаше там
и лей се мир сладък в душата ми страдна.
Наведох смирено, покорно глава,
смущение тайно обзе ме неволно,
и някакви чудни и нови слова
из моето сърце извираха болно.
Аз молех се нежно на Бога велик
за помощ, утеха в живота ми тежки —
за мене, за брата, за всеки клетник,
за всичкия страждущи род человешки.
И молех на Кръста разпетий Христа
да вдъхне мен Свойта любов и търпенье. ..
и дълго йощ шъпнеха мойте уста,
и леко и светло ставаше на мене…”[24].
Храмът е тихо пристанище за душата, убежище сред бурите на живота[25]. – „Когато буря застигне кораба в открито море, той бърза да се прибере на тиха пристан; когато виелица ни насмете нейде в планината, тогава ние търсим завет и подслон. А когато враг ни преследва в живота, ние дирим сигурно убежище! – Такова тихо пристанище в житейските бури, такъв приятен заслон във вихрите на човешката злоба и такова сигурно убежище от нападенията на злите демони е Божият храм“[26].
Храмът е място за нашето обществено богослужение[27]. – В дълбоката си същина богослужението в храма е молитвено-благодатно общение с Бога, изразено във фомите на едно или друго чинопоследование. Той действа възпитателно върху вярващия както със свръхестествената, божествената си страна, така и с естествената, човешката си страна. 
Богослужението задоволява еднакво и ума, и сърцето, и волята. Тук умът вижда особено ясно онова, което в много други случаи на живота не е в състояние да види. Той вижда другия свят, света на безплътните сили, и чува как наред с молещите се хора цялата вселена пее песента на Всевишния, песента на вечността, песента на великите сили, които движат всемира и го пазят строен и красив. Той вижда Бога да разлива щедрост и благост по всички посоки на живота. Той вижда и Божията Майка, — „по-широка от небесата“, както я възпява църковната песен. А около нея неизброимо число светци, мъченици, преподобни, светители, изповедници, герои на божествения живот, издигнали се над земята и придобили вечността! Около нея просветнали човешки души и ангели безброй! Вижда Спасителя обкръжен от тия, които дадоха живота си за Него, издигнал се на дървен Кръст, смирен и силен, кротък и велик, благославящ от Своята кървава Голгота целия свят, включително и Своите убийци.
А в какво състояние е сърцето на вярващия по време на богослужение в храма? – То прилича на птичка, която рано сутрин се издига нагоре, високо към белите лазури, окъпана от първите лъчи на слънчевия изгрев. Птичката волно лети в радостния унес на идващия ден. Тъй лети нагоре и сърцето в оня момент, когато дверите на св. олтар се разтварят и Божият молитвен ден облее с ведрина лицата на всички, изправени тук. Умиление и възторг пълнят сърцето. Душите се издигат високо, по-високо от звездите, от видимите сини небеса – до Бога.
А волята в тия тихи и сърдечни трепети израства нежна и твърда, кротка и смела за нови велики духовни дела.
Храмът е светилище. – „Той е свято място не само поради това че е посветено на Бога, Който е всесвят, но и поради това, че е осветен от благодатното Божие присъствие и от молитвите и св. тайнства, извършвани в него. Той е място и на нашето освещение. Тук се извършват св. тайнства и особено ¬- „Тайнството на тайнствата“ – св. Евхаристия“[28]. Тук „Божията благодат очиства лошите помисли“[29].
Храмът е не само дом Божи, но и наш дом. – Тук вярващите се събират заедно като едно голямо семейство и всички се чувстват като братя помежду си, чеда на един и същи небесен Отец[30]„.
Храмът най-сетне е място на нашето пълно духовно единение. – Тук всички общуваме в учението, преломяването на хляба и молитвите (Деян. 2:42). Пребиваваме и в общение със светиите, със самата Църква като мистично тяло Христово, с нашите скъпи покойници и най-вече с Бога[31]. От храма, пише св. Иоан Златоуст, „е изгонено всяко безполезно слово, и е въведено всяко духовно поучение. Тук ние беседваме за нашите души и за благата, потребни за душите ни, и за венците, приготвени на небесата, и за славните жития, и за всичко прочее особено близко нам, и за това, защо ние сме създадени, каква участ ще ни постигне при отминаването ни от този свят, и какво ще бъде тогава нашето състояние. И в това събиране в храма участваме не само ние, но и пророците и апостолите, и това, което е по-важно от всичко, – сред нас се намира Сам Владиката на всичко – Иисус“[32]. В храма, според св. Василий Велики (329-379), присъстват Бог и ангелите[33].
„Храмът, пише протоиерей Иосиф Милошев, е мястото, дето живата Църква Христова се събира на обща молитва и дето верующите са в най-близко помежду си общение и в най-тясно единение с Бога“[34].
С храма са свързани и най-важните събития от живота на християнина. Тук той бива кръстен, миропомазан и въцърковен, тук получава освещение на своя брачен съюз, тук се съединява с Господа в тайнството св. Евхаристия и пак тук ще бъде донесен, вече като покойник, за да се помоли св. Църква за неговото отшествие от този свят във вечния живот[35].
Ето, това е за нас – християните храмът – небе на земята, духовно училище, школа за благочестие,духовна лечебница, място за среща с всички живи, невидими духовни същества,място за присъствие и духовно съзерцание Божие, спасителен кораб,тихо пристанище, място за обществено богослужение, светилище, наш дом, място за пълно духовно единение!
Колко справедливо е, възклицава св. Иоан Златоуст, да наричаме храма и съдилище, и лечебница, и училище за любомъдрие и възпитание на душите, и школа, където опитно се учим да възлизаме към небесата[36].
По време на османското робство храмовете и манастирите играят важна родолюбива роля в историята на нашия народ. Те бяха хранилище на българския дух, на българското национално самосъзнание, на българския език, на българската просвета и култура. От храмовете и манастирите лумна огънят на националното ни Възраждане.
Има места, които са скъпи за човека. Към тях той се привързва за цял живот, за тях копнее с цялото си сърце. Такова място за всеки човек обикновено е неговото родно място, бащин дом, неговото отечество, където за първи път е видял светлината на света и чул първа сладка родна реч[37].
За християнина няма по-скъпо и любимо място от Божия дом. Тук той чрез св. Кръщение е духовно роден. Тук му са отворени духовните очи за светлината на богопознанието. Тук е мястото на неговите най-интимни религиозни преживявания. Затова заедно с Псалмопевеца той изповядва: „Колко са мили Твоите жилища, Господи на силите! Копнее душата ми и чезне плътта ми за Господните двори; сърцето и плътта ми с възторг се стремят към живия Бог“ (Пс. 83:2-3). „Едно само молих Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всички дни на живота си, да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия (свети) храм“ (Пс. 26:4). „Свет е Твоят храм, Господи!“ (Пс. 64:5). „На Твоя дом, Господи, подобава светост през дълги дни“ (Пс. 92:5). „Желая по-добре да бъде пред прага на Божия дом, отколкото да живея в шатрите на нечестието. Защото Господ Бог е слънце и щит, Господ дава благодат и слава; Той не лишава от блага ония, които ходят непорочно“ (Пс. 83:11-12).
__________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1986, кн. 4, с. 13-20.
Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg
Понастоящем, февруари 2012, авторът на статията е проф. д-р.
Тук тази статия е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. + Кирил, Патриарх Български, Път Господен, т. III, София, 1961, с. 342-343.
[2]. Пак там, с. 343.
[3]. Пак там, с. 342-343.
[4]. Пак там, с. 343.
[5]. Григорий Сергеевич Дебольский, Дни богослужения Православной кафолической восточной церкви, т. II, С. Петербург, 1887, с. 256.
[6]. + Софийски Стефан, Сборник от избрани речи, слова, поучения, статии и архипастирски напътствия, София, 1942, с. 126; Доростолски и Червенски митрополит Софроний, Сборник проповеди, т. I, София, 1974, с. 200; + Макариополски епископ Николай, Глас на благовестието, т. II, София, 1973, с. 42; Иеромонах Методий, Храмът и светът, списание Православен пастир, г. XV, 1939, кн. 2, с. 76.
[7]. Часослов, София, 1941, с. 65.
[8]. Макариополски епископ Николай, пос. съч., с. 42.
[9]. Там.
[10]. Архимандрит Климент Рилец, Храмът Божий – училище на благочестието, сп. Православен пастир, г. XXIV, 1943, кн. 12, с. 451-454.
[11]. + Bpaчански митрополит Климент, Учебник по омилетика, София, 1925, с.258.
[12]. Доростолски и Червенски митрополит Софроний, поc. съч., с. 199.
[13]. Черноризец, Храмът – духовна лечебница, сп. Православен пастир, г. VIII, 1932, кн. 4, с. 107.
[14]. Протоиерей Иосиф Милошев, За св. храм, сп. Православен пастир, г. III, 1926, кн. 2, с. 107.
[15]. Врачански митрополит Климент, пос. съч., с. 258-259; Доростолски и Червенски митрополит Софроний, пос. съч. с. 199.
[16]. Св. Иоанн Златоуст, Творения, т. 4, кн. 1, С. Петербург, 1892, с. 2.
[17]. Пак там, с. 338.
[18]. + Врачански митрополит Климент, поc. съч., с. 259-260.
[19]. Пак там, с. 260.
[20]. Там.
[21]. Св. Иоанн Златоуст , Творения, т. 4, кн. 2, С. Петербург, 18-98, с. 821-822.
[22]. Врачански митрополит Климент, пос. съч., с. 261.
[23]. Доростолски и Червенски митрополит, Софроний, пос. съч., с. 200.
[24]. Иван Вазов, Събрани съчинения, т. II (Лирика), София, 1955, с. 215.
[25]. Макариополски епископ Николай, пос съч., с. 43 .
[26]. Там.
[27]. Пак там , с. 42.
[28]. Там.
[29]. Из епиграмата на отец иеромонах Неофит Рилски в постницата „Св. Лука“ в Рилския манастир.
[30]. + Макариополски еп. Николай,пос. съч., с. 42.
[31]. Пак там, с. 43.
[32]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., т. 4, кн. 2, с. 757-758.
[33]. Св. Василий Велики, Творения, т. I, Издательство П. П. Сойкина, Спб., 1911, с. 129-130.
[34]. Протоиерей. Иосиф Милошев,посочената проповед и списание, г. III, кн. 2, с. 17.
[35]. + Макариополски епископ Николай,пос. съч., с. 43.
[36]. Св. Иоанн Златоуст, Творения, т. X, кн. 2, С. Петербург, 1904, с. 613.
[37]. + Макариополски en. Николай, пос. съч., с. 43.
Изображения: авторът Иван Денев и руски православни храмове. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2qV
Трябва да влезете, за да коментирате.