Иван Панчовски

Поради своето предназначение да разкриват евангелското учение и спа­сителното дело на Иисус Христос новозаветните книги на Свещеното Писание не дават изчерпателни сведения за светите апостоли и не рисуват образите им в пълнота. В новозаветните книги се говори за светите апостоли само дотолкова, доколкото тех­ният живот и тяхната дейност са свързани с Извършителя на спасението, Иисус Христос, и доколкото допринасят да бъде разкрита, изяснена и утвърдена вярата в Него. Ето защо образът на апостол и евангелист Иоан Богослов, обрисуван въз основа на новозаветни сведения, се нуждае от допълнително разкриване. Това може да се извърши въз основа на сведенията, които дава за него Свещеното Предание, вторият след Свещеното Писание авторитетен извор относно лицата и събитията от ранната история на християнската Църква.

Духовното развитие на апостол и евангелист Иоан Богослов вървяло последователно, като се движило от хармоничното взаимодействие на природния и благодатния фактори. В него естествените индивидуални потребности и способности били не­престанно озарявани и подпомагани от Божията благодат, излъчваща се така изобилно на първо място от богочовешката личност на Иисус Христос, а сетне и от даровете на Светия Дух. А едва ли друг човек стоял по-близко до Иисус Хри­стос през земния Му живот и се намирал повече в обсега на Неговото благодатно влияние, отколкото апостол и евангелист Иоан. Поставен в такава благоприятна обстановка, която непрекъснато го възвисявала и преобразявала духовно, Иоан Зеведеев почти незабелязано за външния наблюдател от «син на гърма», както е предста­вен в синоптическите евангелия, се оформил в апостол на любовта, както се вижда от Неговите новозаветни писания и както той определено е засвидетелстван в Свещеното Предание. Не чрез някакъв мигновен прелом – чрез внезапно рели­гиозно обръщане и благодатно озарение свише, а постепенно, в продължителен процес на духовно съзряване под въздействието на непрестанното общение с бо­жествения Учител Иисус Христос, Иоан Заведеев все повече се вглъбявал в себе си, прониквал се от възвишените начала на Иисусовото евангелско слово, възпи­тавал в себе си християнските добродетели начело с нравствената любов и така изваял в себе си прекрасния образ на свет апостол и новозаветен писател, комуто Божията Църква дължи едно Евангелие, три съборни послания и Апокалипсиса

Светостта постепенно, но все по-пълно и по-съвършено обземала цялото съ­щество на апостол и евангелист Иоан Богослов, докато той станал неин прекрасен съсъд и преизобилен извор. Ореолът на светостта, който все по-ярко обкръжавал лика на апостол и евангелист Иоан, създавал хармония между разума и сърцето му и го оформил като завършен, нравствено ведър и небесно чист характер и образец. Чрез повикването му за апостол от въплътения Бог Слово и чрез подчертаната обич на Спасителя към него, Зеведеевият син Иоан се преродил в нов човек в светостта на истината и в силата на любовта. По такъв начин грехът бил изтръгнат от душата му и той водил безгрешен, свет живот, тъй като «който е роден от Бога, грях не прави, защото семето Му пребъдва в него; и не може да греши, защото е роден от Бога» (1 Иоан 3:9). Не само по Божие озарение, но и от свой личен духовен опит апостол и евангелист Иоан писал: «Знаем, че всеки, роден от Бога, не греши; но роденият от Бога пази себе си, и лукавият го не докосва» (1 Иоан 5:18). Църковната история наистина не знае случай лукавият да се е докоснал до душата на апостол и евангелист Иоан и да го е увлякъл в изкушение. Апостол и евангелист Иоан е чист и неопетнен светец; в него­вия живот нямало греховни петна_, които да са измивани чрез горчивите сълзи на съкрушително покаяние и на божествена прошка. С този си оформен свет образ апостол и евангелист Иоан влязъл в Свещеното Предание и се отпечатал в страниците на цър­ковната история.

След като апостол и евангелист Иоан Богослов загубил брат си, св. апостол Иаков, който пострадал мъченически в 44 година (Деяния на светите апостоли 12:2), и още повече, след като изпълнил дълга си към Пресвета Дева Мария, чийто земен живот също се прекратил на­скоро, нищо не го заставяло да остава повече в Иерусалим. Освен това поради избухването на Юдейската война (67-70 година) този град бил обречен на гибел и на­пуснат от християните. Апостол и евангелист Иоан оставил собствения си дом и заминал за град Ефес, знаменитата столица на проконсулска Азия. Главно чрез мисионерската дейност на св. апостол Павел тук Христовата Църква била хванала здрави корени и се радвала на голям успех. Много и важни съображения ще да са подтикнали апостол и евангелист Иоан да се засели именно в град Ефес. Между тях заслужава да бъдат спо­менати поне следните две:

1.Ефеската Църква се нуждаела от авторитетен и опи­тен духовен ръководител на първо място поради многобройните ѝ членове, а сетне и поради появилите се между някои нейни членове редица заблуди, които заплаш­вали да отклонят някои християни от правата вяра и евангелската добродетелност и да ги въвлекат в мътните води на гностическите и антиномистическите лъжеучения;

2.От град Ефес можело да се развива голяма мисионерска дейност, да се държи връзка с християнските църкви не само в Мала Азия, но и в Балканския полуостров и в Западна Европа.

Очевидно е, че нуждите на църковното ръко­водство и на евангелската проповед изисквали да дойде в град Ефес апостол и евангелист Иоан, защото нямало по-авторитетен и по-подходящ за тяхното задоволяване от него. Известно е, че по това време апостолите Петър и Павел били в Рим, където постра­дали мъченически. Другите апостоли предприели дълги мисионерски пътешествия и се намирали в далечни страни или били вече починали. Така, призован от належаща църковна нужда, апостол и евангелист Иоан се заселил в град Ефес и взел в опитните си ръце ръководството не само на тамошната Църква, но и на останалите църкви в Мала Азия. Освен посланията до малоазийските църкви, за които се говори в Апокалипсиса, за това свидетелстват единодушно най-авторитетни църковни отци и писатели: св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан, Евсевий Кесарийски.

Не е изключено, макар и да не е доказано, от Ефес апостол и евангелист Иоан Бого­слов да е посетил Рим. Според предание, запазено у Тертулиан, Ориген, и блажени Иероним, апостол и евангелист Иоан бил хвърлен в казан с вряло масло при Латинските врати на град Рим, от който излязъл още по-здрав и по-млад. Според друго пре­дание, записано от блажени Августин и често пъти изобразявано в християнското изкуство, бил направен опит да бъде умъртвен апостол и евангелист Иоан, като бил заставен да изпие чаша с отрова. Преди да изпие чашата, апостолът обаче обезвредил съдър­жанието ѝ, като направил над нея кръстен знак; отровата изхвръкнала от нея във вид на малка оса.

За отиване и престой на апостол и евангелист Иоан Богослов в град Рим липсват досто­верни исторически сведения. В подкрепа на това се привеждат онези страници от Апокалипсиса, в които се изобразяват ужасите на Нероновото гонение против християните и характерите на неговите извършители. Живият и пластичен раз­каз дава на някои изследователи косвено основание да заключат, че неговият ав­тор е бил очевидец на описаните сцени. Може би това заключение е пресилено, или най-малкото недоказано при липсата на ясни и недвусмислени исторически сведения. Все пак безспорно е, че в Апокалипсиса на апостол и евангелист Иоан са намерили непосреден отглас жестокостите на Нероновото гонение против християните в Рим.

В цветущия и многолюден град Ефес апостол и евангелист Иоан Богослов имал всички условия за плодовита църковно-ръководна, мисионерско-проповедническа и боговдъхновена писателска дейност. Той станал сърцето и душата не само на Ефеската, но и на цялата Малоазийска Църква. За всичко се отнасяли и допит­вали до него; при всички съмнения и затруднения се обръщали към неговия ав­торитетен съвет. Може би именно поради неговата върховна ръководна роля и поради неговия изключителен авторитет в цялата Малоазийска Църква апостол и евангелист Иоан бил взет от град Ефес и откаран на заточение в пустинния средиземноморски остров Патмос през 14 година от управлението на римския император Домициан (81-96 година). За това заточение се заключава на първо място от израза на апостол и евангелист Иоан в Апокалипсиса (1:9). Там авторът казва, че бил на остров Патмос «заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово». Този ясен и недвусмис­лен израз показва, че апостол и евангелист Иоан бил заточен на остров Патмос по две причини:

1. заради благовестието на Словото Божие и

2. заради свидетелството, което той привеждал за Иисус Христос, за Неговата богочовешка личност, за Неговия исто­рически живот, за Неговите дивни чудеса, за Неговото славно възкресение и възнесение.

В края от управлението на император Домициан римската власт предприела гонение против християните, понеже ги считала за привърженици на нова и нелегална религия, която при това повече от всяка друга отричала култа към личността на императора. А известно е, че в края на първи век кул­тът на императорите затъмнил едва ли не всички други религии в пределите на римската империя. Християните не само по съвест, но и по Божия повеля, се про­тивили на всеки култ към човешка личност, включително и на култа към лич­ността на императора. Религиозното почитане и поклонение заслужава само все­могъщият и пресвет Бог. Личността на Иисус Христос се въздига в култ и се по­чита от християните, защото според тяхната вероизповед тя не носи човешки, а богочовешки характер. И ето, чрез култа към Богочовека и Спасителя Иисус Христос почнал да замира и да търпи загуби култът към личността на императора. При това положение напълно логично било римската езическа власт да предприеме гонение против християните. Това гонение било най-силно в Мала Азия, поради което под неговите удари попаднал и апостол и евангелист Иоан, който като жив свидетел на земния живот и на възкресението на Иисус Христос най-много утвърждавал и за­силвал култа към Неговата богочовешка личност и решително отричал и подривал култа към човешката личност на римския император. Освен споменатото сви­детелство на Апокалипсиса за заточението на апостол и евангелист Иоан на остров Патмос, за него има определени указания у Евсевий Кесарийски и блажени Иероним.

Остров Патмос наистина бил извънредно подходящо място за заточение. Той бил малък, почти необитаем и може да се каже пустинен остров в Средиземно море, близо до Малоазийския бряг. Според известията на Страбон (X, 488) и на Плиний Стари («Естествена история», IV, 69), по онова време на остров Патмос ня­мало нито един град. Остров Патмос като че ли цял бил изсечен от огромна скала. Обаче природното разположение на остров Патмос и условията на живота в него на­пълно предразполагали апостол и евангелист Иоан Богослов да се освободи от натрупващите се едно след друго впечатления в шумния Ефес, да потъне цял в съзерцание на Бога, да се отдаде на размисъл за бъдещата съдба на света и на Църквата и спо­койно да напише своя Апокалипсис, тази чудна книга на Божиите откровения.

От заточението си на остров Патмос апостол и евангелист Иоан Богослов се върнал пак в град Ефес през време на римския император Нерва (96-98 година), навярно през 97 година. По това време той написал Евангелието си, вероятно през 98 година, след което написал и трите си съборни послания.

Годините от земния живот на апостол и евангелист Иоан Богослов се нижели една след друга. Той достигнал дълбока старост. Почитта на християните към него била голяма. Те тачели в негово лице последния жив непосреден свидетел на въплъте­ното Слово, който Го видял с очите си, слушал Го с ушите си, съпроводил Го до последното Му издихание на Голготския кръст и се удостоил да бъде също сви­детел на славното Му възкресение и възнесение. Християните уважавали и оби­чали апостол и евангелист Иоан, пазили го като зеницата на очите си. Може би поради това най-много предания са запазени за последните години от земния живот на апостол и евангелист Иоан. Те идват от най-дълбока древност. Някои от тях притежават всички белези на достоверност и заслужават внимание не само като литературни творби, но и като исторически свидетелства

Едно от тези предания, запазено у св. Ириней Лионски (Против ересите, III, 3-4) и у Евсевий Кесарийски (Църковна история, III, 28; IV, 46), разказва, че веднъж апостол и евангелист Иоан Богослов искал да влезе в една от големите обществени бани в град Ефес. Обаче някой му съобщил, че вътре се намирал Керинт, основате­лят на дуалистическа гностическа ерес в Мала Азия, която нямала правилен възглед за личността на Иисус Христос и поддържала своеобразен докетизъм. Щом чул това, апостолът веднага се върнал, като казал: «Да бягаме оттук, да не би банята да се разруши над главите ни, защото там е Керинт, врагът на истината.» Това предание може да бъде прието като подсилен израз на ревността на апостол и евангелист Иоан за чистотата на християнската вяра и на възмущението му против ней­ните еретически извращения. Ала не може да остане без внимание обстоятел­ството, че в него не вее евангелският дух на търпимост. Иисус Христос е дошъл да поправя, а не да осъжда, да спасява, а не да погубва, защото Той е единосъщен на Бога Отца, Който «оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни» (Матей 5:45).

Климент Александрийски («Quis dives salvetur», 42) съобщава за друго пре­дание, което във всяко отношение е достойно за великия Иисусов апостол и еван­гелист и което е могло да се изгради само върху действителна основа. Това пре­дание представя апостол и евангелист Иоан Богослов на висотата на неговата апостолска дей­ност, като подчертава неговата безмерна обич към всеки човек и неговата готовност да се бори с всяка опасност за спасението му. Ето разказът на това предание!

Когато след смъртта на тираничния император Домициан св. апостол Иоан се завърнал от остров Патмос в град Ефес, той обикновено предприемал мисионерски пътешествия в съседните езически градове – на едни места за ръкополагане на епископи, на други места за въвеждане ред в църквите. В един от близките до Ефес градове (Смирна) той видял един младеж със забележителна външност, с красиво лице и очевидно надарен с превъзходни способности. Като се обърнал към току-що ръкоположения епископ, св. апостол Иоан казал:

– Особено ти препоръчвам този младеж – в присъствието на цялата Цър­ква и призовавам Христа за свидетелство на това.

Епископът обещал да се грижи за младежа. Преди да отпътува обратно за град Ефес, св. апостол Иоан още веднъж припомнил на епископа поръчката си. Епи­скопът взел младежа при себе си, възпитал го грижливо и накрая го кръстил. Мислейки, че като го запечатил с Христовия знак, тсй вече е завършил рабо­тата си, епископът отслабил бдителността си. Младият човек се запознал със свои връстници, които били разпуснати и под тяхно влияние скоро се покварил. Другарите му отначало го завели на разкошен пир, след това го увлекли в нощни грабежи и накрая го направили участник в много престъпления. Младежът бързо свикнал с порочния живот и му се отдал с цялата си душа. Като загубил надеж­дата си да се спаси, той започнал да извършва всякакви престъпления, като не се боял от никакво наказание. От своите другари той образувал разбойническа шайка, на която станал главатар. Това положение напълно му подхождало, защото той превъзхождал другите в насилията и жестокостите.

След доста време църковните дела отново довели св. апостол Иоан в този град. След като ги уредил, светият апостол казал на епископа:

– Върни ми сега залога, който Христос и аз ти поверихме в присъствието на Църквата, която управляваш.

Епископът отначало се учудил, като помислил, че апостолът изисква от него пари, които той не му е оставил. Той знаел добре, че няма такъв залог и не можел да си представи, че апостолът ще почне да иска от него каквото и да било.

– Този залог – казал св. апостол Иоан – е младежът и душата на този брат.

Тогава епископът, като навел глава и заплакал, отговорил:

– Той умря!

– Как – възразил св. апостол Иоан, – от каква смърт?

– Той умря за Бога – отговорил епископът, – отдаде се на греха, загуби се и стана разбойник; той напусна Църквата и отиде в планината с шайка душегубци.

Като чул тези думи, апостолът раздрал дрехите си, въздъхнал дълбоко, ударил се по главата и казал:    

– Действително, аз оставих душата на брата на добра стража! Дайте ми кон и водач!

Той веднага се качил на доведения му кон и незабавно се отдалечил. Като при­стигнал на посоченото място, той бил хванат от предната стража. Вместо да се постарае да умилостиви разбойниците и да побегне, той извикал:

– Отведете ме при началника ви, аз дойдох за това.

Главатарят го очаквал с оръжие в ръка, но като познал св. Иоан, поразен от срам, побягнал от него. Апостолът, без да обръща внимание на старостта си, почнал да го гони, викайки:

– Сине мой! Защо бягаш от баща си? Аз съм стар и обезоръжен! Съжали се над мене… Сине мой! Не бой се! Ти още можеш да се надяваш на спасение. Аз ще умилостивя за тебе Христа, на драго сърце ще умра за тебе, както Господ умря за нас. За тебе ще дам душата си. Спри се и ми повярвай… Аз съм изпратен от Христа.

Накрая младият човек се спрял, навел глава, захвърлил оръжието си и се хвърлил в обятията на апостола, като скривал дясната си ръка, която била извър­шила толкова престъпления. Той молил за помилване и след това треперейки, поч­нал горчиво да плаче. Сълзите му били толкова обилни, че станали за него като ново кръщение. Апостолът обещал да измоли за него милост от Господа, застанал пред него на колене, взел дясната му ръка, целунал я, като с това дал да се разбере, че той е очистен чрез разкаянието; завел го обратно в храма; помолил се заедно с него и постил, утешавайки го с кротки думи, и напуснал града едва след като на­пълно го примирил с Църквата, на която оставил с това възвишен образец на истин­ско разкаяние като забележително доказателство за второто възраждане и като трофей от действително покаяние.

Една странична черта от духовния образ на апостол и евангелист Иоан Богослов е отбелязана в едно прекрасно предание, запазено у църковния отец и писател св. Иоан Касиан (роден около 360 година в Добруджа и починал около 430-435 година) в съчине­нието му «Събеседване» (XXIV, 21, 24). Според художествения разказ на това пре­дание, апостол и евангелист Иоан в часове за почивка и отдих обикновено се развличал с малка опитомена яребица. Веднъж млад ловец, който имал силно желание да види апостол Иоан, като забелязал това му занимание, едва можал да скрие изненадата и дори неодобрението си, мислейки, че на такъв знаменит човек не подобава да се развлича с празна забава.

– Не си ли ти славният Иоан – казал накрая ловецът, – когото толкова пламенно желаех да видя?

– Какво е това в ръката ти? – запитал в отговор апостол Иоан.

– Това е лък – отговорил ловецът.

– Защо той не е постоянно изопнат? – запитал апостол Иоан.

– Понеже от постоянното напрежение той би загубил свойството си и когато стане нужда да отправиш стремителна стрела в див звяр, не би могъл да сториш това: лъкът не би имал сила – казал ловецът.

– Тогава не се удивлявай, млади човече, че давам временен отдих на ума си: ако бъде в постоянно напрежение, той също ще загуби силата си и ще отслабне, когато ти стане нужда да поискаш от него усилие – заключил апостол Иоан.

Между всички предания за живота и дейността на апостол и евангелист Иоан Богослов едно се ползва с всеобщо признание и най-много съответства на всеизвестния образ на апостола на любовта. То е записано от блажени Иероним в неговия «Комен­тар върху Посланието на св. апостол Павел до галатяни» (кн. III, гл. VI, ст. 10). За него е загатнал Лесинг в съчинението си «Заветът на Иоан» («Testament des Johannes»), както и Хердер в разказа си за историята на ефеския разбойник в съчинението си «Спасеният младеж» («Der gerettete jungling»). Според това предание, в края на земния си живот апостол и евангелист Иоан отслабнал и вече не можел да ходи. Учениците му (между които били знаменитите впоследствие Поликарп Смирненски, Игнатий Богоносец и Папий Иераполски) го занасяли на ръце в събранията на вярващите. Те не искали да се лишат от неговото присъствие. На молбата им да им разкаже нещо за Господа, да им даде наставление, той повтарял все едни и същи слова. С усмивка на уста той казвал само следните думи:

– Деца, обичайте се помежду си, обичайте се един друг!

Види се, на някои от учениците и слушателите било скучно да слушат все едно и също. И веднъж те се осмелили да го запитат:

– Учителю, защо постоянно повтаряш все едно и също?

Той помислил и отговорил:

– Такава е поръката на Господа и ако изпълним само това, достатъчно е. И пак рекъл:           

– Деца, обичайте се един друг.

Апостол и евангелист Иоан Богослов, доживял дълбока старост, вероятно е починал от естествена смърт. Според свидетелството на св. Ириней Лионски («Против ересите», II, 22, 5; III, 3, 4) и на блажени Иероним, апостол и евангелист Иоан доживял до времето на рим­ския император Траян (93-117 година). Според александрийската «Пасхална хроника» той починал 72 години след възнесението на Иисус Христос, на възраст от 100 години и 7 месеца, тоест на около 105-106 години. Ефеският епископ Поликрат в писмото си до папа Виктор (189-199 година) известява, че апостол и евангелист Иоан бил погребан в град Ефес (Евсевий Кесарийски, Църковна история, V, 24). При неотдавнашните разкопки в град Ефес са намерени под храма «Св. апостол Иоан», построен през първите векове на християн­ството и преустроен от император Юстиниан, пет подземни помещения, разположени в кръст. Посочва се, че тук именно е гробът на апостол и евангелист Иоан, тъй като според «Дея­ния на апостол Иоан», съставени от Прохор, учениците на апостол и евангелист Иоан го погребали в кръстообразен гроб («Jahresh. des öster. archäol. Inst. In Wien». Band XXIV -1928. Beiblatt, S. 58).

Целият град Ефес скърбял за смъртта на апостол и евангелист Иоан Богослов, а много хри­стияни проливали горещи сълзи над блажения покойник. Тогава мнозина почнали да говорят, че той не е умрял, а само е заспал. Според запазена от онова време ле­генда, записана от Евсевий Кесарийски («Църковна история», III, 31, 39; V, 24) и от блажени Иероним («De virr. Illustr.» IX) мнозина чували как той диша в ков­чега. А сетне, когато бил вече погребан, християни продължавали да ходят на гроба му, слагали ухо над земята и чували, че той и в нея диша равномерно и сладко.

Апостол и евангелист Иоан Богослов умрял, ала името и словото му останали безсмъртни. За него напълно подхожда да се каже с думите на Иисус, син Сирахов: тялото му е погребано в мир, и името му живее в родовете; народите ще разказват за неговата мъдрост, а Църквата ще разглася неговата хвала (Сирах 44:13-14). Сърцето на апо­стола на любовта не тупти в гроба, ала то тупти в неговите писания; в четвъртото Евангелие, в трите съборни послания и в Апокалипсиса, които са влезли в Новозаветния канон. Според картинния израз на блажени Иероним, апостол и евангелист Иоан «като че ли взел крила на орел и се издигнал на необикновена височина, когато разсъждавал за Словото Божие». Блажени Августин отбелязва напълно основателно за апостол и евангелист Иоан, че «той говорил много, но почти винаги за любовта». В Евангелието и в трите съборни послания на апостол Иоан всеки може да долови най-чистите трепети на любве­обилното сърце на този апостол на любовта. А в Апокалипсиса са открити тайните за второто пришествие и бъдещия живот. В него, според израза на блажени Иероним, има толкова тайни, колкото думи. Но и с това твърде малко се казва за достойн­ството на тази новозаветна книга. Всяка похвала ще бъде недостатъчна. С писанията си апостол и евангелист Иоан поставил завършек и венец на Новозаветния канон. В своите пи­сания той разкрил най-пълно предвечната природа на Бог Слово, поради което Църквата от III-ти век насам го нарича освен «апостол на любовта» още и «богослов».

__________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1962, кн. 10, с. 1-7. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски и св. апостол и евангелист Иоан Богослов. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация –https://wp.me/p18wxv-a8f