Месец: август 2022

Богословието на Сократ – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димо Пенков

Сократовият Бог е изпълнен с благос­клонност и обич към всичко живо. Той е приятел на живите същества и особено на човека, когото е надарил с най-много благо­деяния. Бог е добър и прави добрини на чо­веците. Сократ в разговор за същността на дълга казва на Адимант следното: “Но нали Бог в действителност е добър и нали трябва да се говори за Него като такъв[27].“

Бог е справедлив. Това, което Той вър­ши, е справедливо. „… Трябва да се каже, отбелязва Сократ, че Бог прави само това, което е справедливо и добро и наказаните имат полза от наказанието си[28].“ Закони­те, които Бог внушава на хората, са също справедливи. “А според теб, Хипий, дали боговете определят справедливото за закон или нещо съвсем различно от справедли­востта? – Друго не е възможно, кълна се; защото трудно друг някой би създал спра­ведлив закон освен Бог[29].“

Бог е съвършен. Той е самото съвършенство. Като съвършен той не се нуждае от нищо. Присъщо на природата на Бога е да няма никакви нужди. “Аз мисля, казва Сок­рат на Антифонт, че да не се нуждаеш от нещо, е присъщо на боговете, а да се нуж­даеш от колкото се може по-малко, е най-близко до божественото. Но от божест­веното няма нищо по-силно. Тогава най-силно е онова, което стои най-близко до божественото [30].“ Бог е щастлив. Ако щас­тието е неразделно от добродетелта, ако тo съпровожда нравственото усъвършен­стване, то не може да отсъства там, където е самото съвършенство. Според Сократ “Бог не прилича на никое от познати­те или познаваемите същества и е богохул­ство да го представяме чрез образи[31].“

Бог е разум, мисъл, мъдрост. Но не ра­зум, отдалечен от света, отдаден на само­то мислене и съзерцаване, а Разум деен, Който е в света, Който го е организирал, Който го поддържа и го управлява. Добър, мъдър, могъщ Бог желае и върши винаги са­мо това, което е най-добро. Той винаги преследва цел, която е най-добрата. В све­та, така, както той е нареден от Бога, ни­що не е напразно. Всичко е в служба на доб­рото. Бог е мъдрост. А мъдростта, както у човека, така и у Бога, е знание, знание за доброто. Мъдър човек е не този, който има едни или други знания, а този, който при­тежава знание за доброто. Защото такъв човек върши по необходимост това, което е добро. Същото е вярно и за Бога. Прите­жаващ науката за доброто в съвършена форма, Той гледа на доброто като на пос­тоянна цел и върховен обект и нарежда всички неща с оглед на тази цел. Така че Бо­жеството за Сократ е било не само отвле­чена реалност, а едно живо Същество с постоянно въздействие върху ѝ в света. Към посочените тук качества Платон от­нася още и качествата нетленност и веч­но блаженство като присъщи на Бога, спо­ред Сократ[32].

Авторът Димо Пенков

Цялата философия на Сократ е неп­рестанен устрем към божественото и ед­на вътрешна сигурност и усложненост на това божествено, съпроводена с аскетич­на себепожертвувателност. Нещо повече. Платон в своя “Алкивиад“ ни съобщава до­ри за пророчески копнежи у него. “Ти виждаш – говори Сократ там, – че на Бога не можеш да се молиш по сигурен начин, без да се бо­иш, дали не ще те отхвърли, като те чуе да изразяваш безумни желания. Затова ми се чини, най-добре ще е спокойно да изчакаме, докато дойде Един и ни научи, как следва да се отнасяме към Бога и към людете[33].“

Сократ не само допуска съществува­нето на Бога, но гледа на Бога като на Про­видение. Учението на Божия Промисъл про­изтича от основния възглед на Сократ за Божественото у човека. Всеки мислител, който признава безусловното достойнст­во на човешката личност, също така, как­то и всеки вярващ човек, трябва да приеме съществуването на Промисъла. На това се основава и практическата религиозност на Сократ. Той е убеден, че гласът[34], който от ранната му възраст го предупреждава, когато пред него се явява мисъл, желание или нещо, което не е добро, е наистина Бо­жи глас, е провиденциално откровение на Висша Сила, на Бога[35]. Провидението Сок­рат схваща не само като едно общо, все­мирно Провидение, Което бди върху вселе­ната в нейната цялост, нарежда и поддър­жа целия космос; но и като едно частно, специално Провидение, което се интересу­ва от съдбата на отделния индивид. Про­видение, Което, като един добър баща, бди върху всеки човек, вижда делата му, знае тайната на мислите и чувствата му, гри­жи се за него и му прави добрини според нуждите и заслугите му. “Сократ вярваше, че боговете знаят едно, а не знаят друго. Според Сократ на боговете всичко е извес­тно – и думи, и дела, и намерения; те са навpeд u насочват хората във всичките им на­чинания[36].“

Съществуването на Провидението е извън всяко съмнение. Той допуска една действителна връзка между човека и Бога, било че човек обръща погледа си нагоре, било че Божеството се намесва в живота на човека. Бог се намесва в общия живот на човечеството, както и в живота на отделния човек. Затова човек има право да разчита на подкрепата на Бога, която чрез молитва, жертвоприношения, гада­ние или оракули той може да получи. Сократ е вярвал в гаданието, в оракулите, в сънищата. Той е вярвал, че чрез тях можем да добием ценни напътствия от страна на Божеството. Но Сократ е допускал об­ръщане към Божеството само в онези слу­чаи, когато силите и способностите на човека са недостатъчни. Има неща, които са напълно достъпни за нас, които ние мо­жем да схванем с помощта само на нашия ум и да придобием само с нашите собстве­ни сили. За тях е излишно да се обръщаме към Бога. Такива са занаятите на дърводе­леца, на ковача, на земеделеца, изкуство­то да се заповядва на хора, смятането, стопанисването, военното изкуство. Всички тези знания човешкият ум е спосо­бен, без чужда помощ, да схване и усвои. “От зли духове са обзети, казвал Сократ, онези, дето се допитват до оракула за ра­боти, които боговете са дали на хората сами да решават; така някои се допитват примерно дали е по-добре да наемат опи­тен кочияш или пък някой непохватен, да­ли е по-добре на кораба да има обучен кор­мчия, отколкото необучен; да се търси отговор от боговете за нещо, което мо­же чрез броене, мерене и теглене да се уз­нае…[37] “ Но има неща, които ние не можем да разберем само с нашия ум, които не мо­жем да постигнем само с нашите собст­вени сили. Може да се каже, че най-важните знания боговете са запазили за себе си и те остават за човека обвити в мрак.“… Същественото в тези знания обаче бого­вете са отредили за себе си и нищо не раз­криват на смъртните[38]“. Защото нито онзи, който добре обработва полето, знае кой ще прибира плодовете, нито който добре строи къща – кой ще живее в нея; военоначалникът не знае дали води войс­ката към победа, държавникът – държава­та към благополучие; вземе някой красави­ца, за да ѝ се радва, а не знае дали няма да си пати от нея; ако пък някой се ожени, за да се сближи с влиятелни хора в града, не се знае дали заради тях не ще загуби и оте­чеството си. Онези, които мислят, че в тези неща няма нищо божествено и че всичко става човешка воля, според него са обзети от зли духове[39]“

В такива и подобни случаи трябва да се търси помощ от Бога, ако се иска да се прозре в бъдещето. Ако някому обаче чо­вешката мъдрост се стори недостатъчна, Сократ го съветваше да се обърне към гадателството. Защото онзи, който знае как боговете известяват волята си на хо­рата, никога не ще остане лишен от тех­ния съвет[40].“

Сократ е вярвал и в оракулите. От не­говия живот знаем, колко сериозно той гле­да на думите на делфийската жрица Пития, която го провъзгласила за най-мъдрия от всички древни гърци. Сократ е бил убеден, че чрез оракулите Божеството влиза в об­щение с човека и му разкрива бъдещето и своята воля. Същото е валидно и по отношение на сънищата[41].

Авторът Димо Пенков

Но ако светът е уреден и се управлява от Бога, и ако Бог се ръководи в своята дейност от идеята за доброто, как да се обясни съществуването на злото в света? Защото очевидно е, че в света има зло, както физическо, така и морално. Сократ мисли, че Бог не може да е автор на някакво действително зло. “Бог не е причина за всичко, а само за доброто[42]“ Злото, което е в света, е или привидно, или е в услуга на доброто, или ако е действително, не е де­ло на Бога. Злото, като зло, не може да е от Бога.

Привидно е физическото зло. Болките на тялото минават бързо и погрешно би било да им се приписва истинска реалност. Без реалност привидно зло е и смъртта. „… И ние, които смятаме смъртта за злина, мислим погрешно[43]“, заявява Сократ. Зато­ва физическите злини не са в състояние да разрушат щастието на мъдрия и доброде­телен човек, който е щастлив, защото е добър.

Но има и зло, което трябва да бъде признато за действително. Като например нравственото зло, несправедливостите, престъпленията на хората и прочее. Неоспорим факт е, че лоши дела се извършват. Много от случаите лошите и несправедливи хора успяват повече и поне на пръв поглед са по-щастливи, отколкото добродетелните. Тези и подобни факти изпълват душата със съмнения относно Провидението, ка­рат едни да не вярват в съществуването на богове, други да приемат, че те същес­твуват, но не се интересуват от човеш­ките работи. Сократ мисли, че за този нравствен безпорядък не може да се вини Провидението. Провидението желае и търси да осъществи винаги най-доброто. То е създало и човека така, че и той желае и търси да осъществи винаги най-добро­то. Но като последица от ограниченост­та на познанията му следствие заблужде­нията, на които често пъти е жертва, чо­век върши порочни дела и престъпления. Става автор на зло. От човека обаче зави­си това зло да бъде премахнато. Злото се премахва чрез посвещаване на умовете. То­зи вид зло, доколкото то е реално, не може да бъде приписано на Бога, а трябва да бъ­де обяснено с несъвършенството на чо­вешката природа.

Изобщо, ако в света действително има зло, то трябва да бъде приписано на нещо различно от Бога. В никакъв случай то не може да бъде дело на Бога, тъй като всичко, което иде от Бога, е добро.

Има още →

Богословието на Сократ*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димо Пенков

В историята на философията няма друга no-известна фигура от Сократ (469-399 година преди Христа). Още в древността той ста­нал за съзнанието на хората въплъщение на мъдростта, идеал на мъдрец, който е поставил истината по-високо от живота. За Сократ, неговата личност и учение ние черпим сведения главно от съчиненията на неговите ученици и приятели философа Платон (427-347 година преди Христа), историка Ксенофонт (430-354 година преди Христа), Антистен (около 444-366 година преди Христа) – основателя на евдаймоническата школа или от неговите идейни про­тивници (комедиографа Аристофан (445-375 година преди Христа), а така също и от книгите на по-късните автори (например Аристотел (384-322 година преди Христа), всеки от които по свой начин разбирал Сократ.

Отношението към Сократ в различни­те времена било различно, нерядко диамет­рално противоположно. Едни от съвремен­ниците му виждали в него опасен безбож­ник, други посочвали това обвинение като лишено от основания и признали Сократ за дълбоко религиозен човек.

В следващите векове и до наши дни Сократ е бил оценяван и се оценява също различно. За едни той е бил и си остава ве­лик философ, за други – скучен моралист, за трети политически реакционер и така нататък[1].

Сократ обаче не е израснал подобно на гъба от земята, а се намира в определен континуитет със своето време, казва един мъдрец. Независимо от този континуитет обаче не бива да се забравя, че той не може да бъде обяснен абсолютно от своята ис­тория. Ако в определен смисъл го разглеж­даме като продукт от предпоставката на времето преди него, то в него има повече, отколкото се съдържа в тях, това е необ­ходимо, за да може той наистина да се пре­върне в една повратна точка. Платон изра­зил това нещо на много места в смисъл, че Сократ е дар Божи. И самият Сократ казва в Апология: “Не мислете, че в този момент защитавам себе си, съвсем не. Вас аз защи­тавам, защото се страхувам, че осъждайки ме, все ще се провините в незачитане на това, което Божеството ви е дарило.“ И още: “И вие лесно можете да видите, че бо­говете са дарили вашия град с мен[2].“ Изра­зът, че Сократ е дар Божи очевидно носи особен акцент, доколкото намеква, че на­пълно е подхождал за своето време (защо­то какви други дарове освен добри са могли да дават боговете); тези думи ни напом­нят и нещо друго, че той бил нещо повече от това, което самото време е могло да си даде[3].

Трудно е да се прецени в какво повече е силата на духовното въздействие, което древният мислител упражнява върху поко­ленията – дали в неговия обикновен жи­тейски път, завършил така затрогващо и трагично, или във възвишените просвети­телски идеи, изпълнени с високи нравстве­ни стойности. Във всички периоди на ис­торията велики мислители са откривали в неговото дело нещо мило и родно. Във всички периоди на историята Сократ е символ на общочовешкия идеал за нравст­веност и справедливост. Затова неговото дело принадлежи на цялото човечество.

Авторът Димо Пенков

Няколко положения, които се дължат на античния мислител, се оказват новоот­крити духовни планети в научната систе­ма на човечеството. В областта на фило­софската мисъл неговото научно творчес­тво бележи истински поврат. Подходът му в етиката се налага като образец на диалектическия метод за цели столетия[4]. В областта на богословието пък бележи ис­тинска революция със своя преход от гру­бия митологизъм и политеизъм към вярата в Единия и Истински Бог.

В следващите редове ще се постараем да отговорим на въпроса: Какви са основ­ните идеи на богословието му?

Богословието на Сократ се явява за­вършек, венец на неговата философия. Вя­рата в разума, в безусловната висша разум­на форма намира своето крайно оправдание и израз в признаването на рационалното познание и религиозно поведение. Понякога цялото значение на Сократ се свежда към установяване на нормативните начала (принципи); но най-висшият от тези прин­ципи, този идеал, от който се е вдъхновя­вал и на който той е служил, е идеалът на съвършения разум[5].

Сократ е не само основател на наука­та за морала; той е основател на философ­ския теизъм. Във времето, когато живее Сократ, вярата в божествата била доста разклатена. За това са били допринесли много със своите разсъждения софистите. Сократ искал да затвърди тази вяра, да я постави върху рационална основа, като съ­щевременно я облагороди и пречисти. Той е първият философ, у когото се появява иде­ята за Бога. Сократ е първият, у когото се среща доказателство за съществуването на Бога, известно като доказателство чрез целните причини[6].

Въпросът за съществуването на Бога е бил често пъти разглеждан в Сократовите беседи. Дори, според Ксенофонт, Сок­рат започвал обучението на учениците си с доказване съществуването на Бога. “Най-напред, пише Ксенофонт, Сократ се ста­раеше да даде на учениците си знания за бо­говете[7]“.

Авторът Димо Пенков

Доказателствата на Сократ са някол­ко. Намираме ги в диалозите на Платон и главно в Спомени за Сократ на Ксенофонт, по-специално в четвърта глава на първа книга, където Сократ е представен в раз­говор със своя ученик Аристодем, и в тре­та глава на четвърта книга, където Сок­рат разговаря с Евтидем.

Едно доказателство, което Сократ обичал да привежда, има следната форма. Ние, хората, притежаваме разум, но това, което е в нас, трябва да се намира и в при­чината, която ни е сътворила. Съществу­ва следователно един Висш разум, от кой­то нашият е една частичка. Сократ казва на Аристодем: “В теб има разум, нали? – Да. – Мислиш ли, че никъде другаде няма ра­зум? Ти знаеш, че в тялото си имаш само една малка частичка от земята, която е ог­ромна, и само една капка от водата, която е в грамадно количество, и че от другите елементи, които влизат в състава на тя­лото ти, ти притежаваш само една малка частичка, макар че те са в голямо количес­тво. Как можеш тогава да мислиш, че по една щастлива случайност ти си обсебил Разума в целостта Му, без да е останала от него някоя част, която да съществува другаде, и че тези гигантски и неизброими не­бесни тела са тъй добре наредени от една неразумна сила[8].“

Мисълта на Сократ е, че, както чо­вешкото тяло е съставено от елементи, заимствани от голямото тяло на света, така и душата на човека, разумът на човека, са съставени от нещо, което е заимст­вано от една по-голяма душа, от един по-обширен разум. Трябва да има в света Ра­зум, за да може да се обясни разумът у чове­ка. Човешкият разум е една част от един Всемирен разум, Който не може да не съществува. За да изрази отношението меж­ду човешкия разум, човешката душа и Все­мирния разум, Всемирната душа, така как­то схващал това отношение Сократ, Ксенофонт употребява израза, който означава, че тя, душата е част от Бога. Последното очевидно предполага, че Бог съществува[9].

При това доказателство Сократ тръгва от разума, който е в човека, и сти­га до неговата ефициентна причина, която не може да не е също разумна. Защото онова, което е в следствие, трябва да се нами­ра и в причината. Абсурдно е да се мисли, че в човека може да има едно такова качест­во като разумността, което да не се съ­държа в причината. Нашият разум предпо­лага един Първичен разум, от който е про­излязъл. В същността на това доказателс­тво се намира това, което по-късно е наре­чено принцип на каузалността. Всяко не­що, което е произведено, трябва да има при­чина. И в причината трябва да се съдържа това, което е в действието. Този принцип се разкрива по-ясно в диалога Филеб, където Платон е изложил разсъжденията на Сократ, съставящи това доказателство под една no-научна форма. “Сократ каза, размисли, дали не ти се вижда необходимо, щото всичко, което е произведено, да е произведено от някоя причина… Основа­телно може да се каже, че причината и то­ва, което произвежда, са едно и също не­що… Това, което произвежда, предшества винаги по силата на своята природа; това, което е произведено, идва след, в качест­вото си на действие[10].“ “Да вземем един елемент, и което ще кажем за него, да го раз­прострем върху всички други. Например има огън в нас; има огън и във вселената. Огъ­нят, който притежаваме, е в малко коли­чество, слаб, за пренебрегване; напротив, огънят, който е във вселената, е в голямо количество, силен, хубав. Но кажи: огънят в света образуван ли е, поддържан ли е, управляван ли е от огъня, който е в нас; или обратното, моят огън, твоят огън, огъ­нят на всички животни не дължи ли това, което е, на огъня в света? Мисля, че ти ще кажеш същото и за тази земя тук и за земя­та, която е в света…“[11]

Огънят, който е в нас, е част от все­мирния огън; същото е и с другите елемен­ти, които влизат в състава на тялото. Същото е вярно и за душата, и за разума, които са части от всемирната Душа и все­мирния Разум.

Авторът Димо Пенков

Вероятно Сократ си е представял Бо­га като един вид душа на света, дадена в света, както душата в тялото на човека. Светът е съставен от същите елементи, както тялото на човека, и може да бъде разглеждан като едно голямо тяло. “Ние казваме, че нашето тяло има душа, нали?“ – Да, Сократе. – Но откъде би могло то да я е взело, драги мой Протарх, ако тялото на света няма душа, ако то не притежава съ­щите неща, както нашето тяло, и даже много по-хубави?[12]“ Крайното заключение на Coкpaт е, че има в света една вечно при­състваща Мисъл, един Всемирен разум, Бог.

Главното Сократово доказателство за съществуването на Бога е доказателст­во чрез целните причини. То се основава върху реда и целесъобразността, които на­шият разум открива във вселената.

И до Сократ са посочвали, че целесъ­образността, стройният ред и прочее в уст­ройството на организмите говорят за ра­зумността на тяхната Първопричина. Сок­рат обаче е дал най-голяма убедителност на така нареченото телеологическо дока­зателство за Божието битие[13]. Той набля­га върху реда и целесъобразността в света, особено върху чудното приспособяване на организмите към техните нужди. И идва до заключението, че този ред, тази целесъ­образност свидетелстват за съществува­нето на един Висш разум, на Бога. Сократ се спира по-специално на сетивните орга­ни на живите същества. Сетивните орга­ни са двойно приспособени: към нуждите на живото същество и същевременно към из­вестни части на околната среда. Очите например са очевидно създадени, за да бъ­дат от полза на животното, но в същото време те са пригодени и към своя обект, външната светлина. Същото е вярно и за другите сетивни органи[14]. “Не ти ли се струва, запита Сократ скептически наст­роения Аристодем: че Първосъздателят на хората им е дал сетивата, за да са им по­лезни, очи – за да видят видимото, уши – за да чуват каквото може да се чуе? Ако бяхме лишени от носове, за какво щяха да са ни уханията? Какво усещане за сладко и горчи­во и за всевъзможните наслади, минаващи през устата, щяхме да имаме, ако ни липс­ваше език да ги улавя? Сетне, не ти ли изг­лежда, че и в това има нещо преднамерено – когато очите са уморени, клепачите се притварят като врати, за да се отворят, щом трябва да видим нещо; но по време на сън отново се затварят; и за да не им вре­дят ветровете, миглите са се врастнали като сито, а веждите правят навес над очите, за да не може потта от челото да им пречи. Ухото улавя всички звуци, ала ни­кога не се напълва. Предните зъби у всички същества са за хапане, а кътниците – да поемат храната от тях и да я сдъвкват. Устата, през която организмът поема как­вото желае, се намира до очите и носа, докато каналите за изпражненията, будещи отвращение, са отклонени и изведени въз­можно най-далече от сетивата. А сега съм­няваш ли се, след като всичко така предна­мерено е сътворено, дали е плод на случай­ност или на разум? – Не, за Бога – отвърна Аристодем, така погледнато, твърде мно­го изглежда това да е работа на някой из­пълнен с любов към живота Творец[15].“

Има още →

Руската православна църква през 1917-1918 година*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иеромонах Павел Стефанов

Според официалната статистика Рус­ката православна църква навлиза в револю­ционната епоха като външно силна органи­зация. През 1907 година тя разполага с 66 епар­хии, 51,413 църкви, 20,113 параклиса, 19,659 църковни библиотеки, 622 мъжки манасти­ри с 17,583 монаси и послушници и 218 жен­ски манастири с 52,927 монахини и послушнички. Към 1914 година в Руската държава живе­ят 117 милиона православни християни в 67 епархии, управлявани от 130 епископи и над 50,000 свещеници и дякони, които служат в 48,000 храма. Църквата притежава 35,000 начални училища, 58 семинарии, над 1000 действащи манастири с почти 95,000 монаси и монахини. През дореволюционното столетие в страната са открити повече манастири, отколкото през което и да е друго столетие в историята на Русия. Макар че на всички предсъборни съвещания и събора през 1917-1918 година много се обсъжда западналата нравственост в манастири­те и необходимостта от реформи в тях, през XIX-ти век се възражда монашеското старчество въз основа на неоисихазма на преподобни Паисий Величковски (1722-1794). Най-забележителна и влиятелна е Оптинската пус­тиня.

Утвърждават се постиженията на руското мисионерство, особено на тери­ториите на Аляска, Япония, Сибир и Далеч­ния Изток. Нивото на богословските науки никога не e достигало такава висота. Въп­реки че в основата си интелигенцията остава чужда и даже враждебна на Църквата, завръщането на цвета на руската фило­софска мисъл към нейното лоно дава силен стимул за зараждането на така наречения руски „сребърен век“ – своеобразен религиозно-философски ренесанс в края на XIX-ти век. Време­то ражда такива блестящи представите­ли на боготърсителството като отец Па­вел Флоренски, отец Сергий Булгаков, Вла­димир Соловьов, Пьотър Струве, Семьон Франк, Николай Бердяев, Лев Карсавин, Ни­колай Лоски и други.

Всички намерения за промени се оказват съвсем недостатъчни. Понеже липсва каноничен предстоятел (патриарх) и тра­диционна съборна структура, която би обезпечила двустранната връзка на центъ­ра с периферията, Църквата навлиза в епо­хата на революцията разединена, а с абди­кацията на царя, формалния неин земен глава – и обезглавена. В условията на общия разпад на държавността Църквата остава без инфраструктура. Под напора на рево­люционната пропаганда стремглаво ерози­ра вярата на населението. Когато причес­тяваното на православните войници от задължително през 1916 година става добровол­но през 1917 година, процентът на причастниците пада от почти 100 на 10.

Антимонархическите настроения в Църквата се изразяват в присъединяване­то на духовниците-депутати към Прогре­сивния блок през 1915 година и отказа на еписко­пите да изпълнят молбата на оберпрокурора и да се обърнат към народа, за да подк­репи монархическата causa perduta. Вместо това Синодът взема решение на 17 март 1917 година да подкрепи абдикацията на великия княз Михаил и да предостави на бъдещото Учредително събрание решаването на въп­роса за властта. На 26 юли Синодът при­ветства настъпилия час на всеобщото ос­вобождение на Русия, когато цялата стра­на ликува no noвoд на демократизирането на обществото. Един дълбоко вярващ рус­ки свещеник, свидетел на тези катаклизми, изповядва: „Началото на Революцията – 1917-1919 година – беше време на удивите­лен духовен подем, на духовна лекота… Не­що в историята на Църквата се връщаше към първичната чистота и простота, ка­то се освобождаваше от вековните пранги, от тежките обковки на светското, външното и лицемерието…“

Авторът иеромонах Павел Стефанов (1948-2012)

Настроенията на духовенството при идването на власт на Временното прави­телство са съвсем радикални. Чак през март духовниците-членове на Думата съв­местно с някои светски депутати и об­ществени дейци образуват Съвет по въп­росите на Православната църква. Макар че съществува кратко време, Съветът успя­ва да проведе редица заседания с участие­то на епархийското духовенство, като приема либерални резолюции в подкрепа на Временното правителство и сменя някои непопулярни епископи. Напрежение в отно­шенията между Руската църква и Времен­ното правителство възниква по два пово­да – уволнението от оберпрокурора Лвов на целия Свети Синод (април 1917 година) и нацио­нализацията на църковно-енорийските и епархийските училища. Трябва обаче да се признае, че ползата от тези училища е съм­нителна, защото учителите в тях са слабо платени и повлияни от болшевишката атеистична пропаганда. В ръцете на Църквата остават само духовните академии и семинарии.

По същото време правителството разрешава свикването на Всеруски помес­тен църковен събор. Дейността по подго­товката му е възложена на Предсъборен съвет на духовенството и миряните, който започва работа през юни 1917 година. Тогава за първи път се обособяват две противопо­ложни гледни точки за бъдещата форма на църковно управление. Първата, отстоява­на от професор Покровски, изисква пълно отделяне на Църквата от държавата и приемане на синодално-съборна структура на църковно управление. Привържениците на втората, възглавявани от княз Евгений Трубецкой и Сергий Булгаков, не оспорват самия принцип на отделяне, но смятат, че за на­ционалната Църква е необходим специален статут primus inter pares. Църквата според тях дотолкова се е сраснала с народа, кул­турата и държавността му, че е невъзмож­но да бъде откъсната от обществения ор­ганизъм.

Под натиска на Синода на 25 юли (7 август) 1917 година за оберпрокурор е определен известният млад църковен историк Антон Владимирович Карташьов. Във връзка с предстоящия Съ­бор, тоест с излизането на Православната църква от подчинение на правителството, на 5 (18) август се отменя постът оберпрокурор и Карташьов е назначен за първи министър на изповеданията в ново­създаденото Министерство със същото наименование.С това постановление Вре­менното правителство признава положе­нието на Православната църква в страна­та като „първа сред равни“. Това разбира­не е отразено в определението за задължи­телната принадлежност на министъра и двамата му заместници към Православна­та църква. Според този документ, права­та и функциите на новото министерство трябва да бъдат уточнени с оглед решени­ята на предстоящия Събор.

На 15 (28) август 1917 година в Москва е открит първият църковен поместен събор през последните 217 години. Избрани са 564 делегати: 73 архиереи, 192 клирици, 299 ми­ряни, достатъчно ясно разделени на фрак­ции. Лявото крило, в което преобладава добре образованото амбициозно, най-вече женено градско духовенство, се стреми да отслаби позициите на монашеството и епископата. То си поставя за цел да уста­нови синодална, максимално демократична система на църковно управление, при кое­то обикновеният свещеник би имал също­то право на глас като архиерея.

Авторът иеромонах Павел Стефанов (1948-2012)

Документите не потвърждават по-късните твърдения на „обновленците“, че от самото начало в Събора преобладават настроения против възстановяването на патриаршеството и че само болшевишката революция заставя центъра на Събора (тоест умерените) да се съгласи с това. На самия Събор седем дни преди революцията се вижда, че поддръжниците за възстано­вяване на патриаршеството са по-многобройни от противниците му. Сред аргумен­тите в полза на патриаршеството е и ши­роко разпространеното мнение, че Времен­ното правителство поради своя плуралис­тичен характер може да се дистанцира от Църквата. Затова в тези смутни времена тя се нуждае от силно личностно начало – патриаршеска власт, подпомогната от съ­борни институти с достатъчно широки прерогативи, които биха провеждали цър­ковната линия като едно цяло. Сред най-активните поддръжници на идеята за пат­риаршия са архимандрит Иларион и профе­сорът-мирянин Сергий Булгаков. Понеже идеологически те стоят вляво от центъ­ра, защитата им на патриаршията звучи особено убедително.

Процедурата за избор на патриарх преминава в два стадия. Съборът в пълен състав (архиереи, духовенство и миряни) избира трима кандидати. След това по обичая, приложен от апостолите, се тегли жребий, който решава избора за патриарх. Макар че при отсъствието на делегатите от лявото крило най-много гласове събира митрополит Антоний Храповицки – водач на крайно дясното крило и твърд привър­женик на запазването на епископските привилегии, жребият се пада на Московс­кия митрополит Тихон Белавин (1865-1925). Умерен и търпелив човек, Тихон до 1907 година служи като руски епископ в Северна Америка, където полага големи усилия за ук­репването на благоустройството на мес­тната църква.

Съборът провежда три сесии. Първа­та продължава от 15 (28) август до 9 (22) декември 1917 година, втората – от 20 януари (2 февруари) до 6 (20) април 1918 година, а тре­тата – от 19 юни (2 юли) до 7 (20) сеп­тември 1918 година, когато се налага да се пре­установят заседанията по две причини. Болшевиките завземат зданието на Мос­ковската духовна семинария, където квартируват част от делегатите на Събора. Още преди това с постановление от 23 януари 1918 година са конфискувани църковните банкови фондове и сметки, както и цялото недвижимо имущество на Църквата. А са­мите делегати на заседанието от 30 ав­густ (12 септември) 1918 година решават да се съберат отново през пролетта на 1919 година. Естествено, последвалата разруха и засил­ването на гоненията срещу Църквата пра­вят невъзможно свикването на следващи сесии.

Поради това цялата програма на Съ­бора не е изпълнена. Гласувани са оконча­телно уставите на новата съборна струк­тура на цялата Църква – от патриарха и учрежденията на патриаршията до манас­тирите, като на всички нива е предоста­вена широка инициатива и изборно начало. Съгласно съборното определение, Поместният събор на епископите, клириците и миряните, които имат законодателни, адми­нистративни, съдебни и контролиращи функции, следва да се свиква периодично. По устав патриархът е пръв сред равни във висшата църковна иерархия. Той пред­седателства събора, сесиите на Светия Синод и заседанията на Висшия църковен съвет. Светия Синод се състои от 13 члена – председателстващия патриарх и Киевс­кия митрополит като постоянни членове, шестима архиереи, избирани от Събора за тригодишен срок, и петима архиереи, по­канвани за една година. Административно Църквата се разделя на пет митрополитс­ки окръзи, а те на епархии. Петимата епис­копи, поканвани от Синода за една година, трябва да са от тези окръзи. В разпореж­дане на Синода са предадени и въпросите на вероучението, църковната дисциплина и управлението на църковните дела. Въпро­сите от социален характер, свързани със светското право, благотворителността и други, са в компетенцията на Висшия цър­ковен съвет. И двата органа трябва да ра­ботят в паузите между съборите, с което ограничават в известна степен прерога­тивите на патриарха. Предвижда се даже дисциплинарно сваляне на патриарха от престола.

Има още →

Църква и интелигенция*

Публикувано на от Dragan Bachev

Б. Попов

Една значителна част от нашето ин­телигентно общество не се чувства здра­во привързана към църквата. Тук се срещат такива образовани хора, на които цър­квата е нещо безразлично. Всъщност това безразличие е чисто и просто една недостатъчно съзната антипатия. Други явно отричат църквата и се борят за унищожението ѝ, а трети, ако и отричайки я, нямат смелост открито да подкопават устоите ѝ. Интересно е да се знае, откога и как се е оформило това отрицателно, неправилно отношение на някои наши образовани хора към църквата. Трябва да се признае, че то идва още от времето на Ботев. Наистина, поради легендарния му подвиг във Врачанския Балкан и заради големия му поетичен дар, той е мил на всяко българско сърце, ала, ако речем да се отнесем обективно, ще трябва да признаем, че Ботев направи грешка, когато с невъобразими хули навремето ругаеше родното духовенство и православните християни. Който е чел стихотворенията и, особено, писмата му, много добре знае това. По едно нещастно стечение на обстоя­телствата, в Русия, където добил образо­ванието си, попаднал под влиянието на нихилизма, едно пагубно безбожно учение, което отричаше всички ценности в миналото и настоящето на народа и създаде почва за появяването на днешните антихристиянски управници на Русия. Поезията на Ботев, както и легендарния му подвиг, пле­ниха умовете на младежта и заедно с това посяха в последната семената на безбожието. Това влияние продължи десетиле­тия и едва в последно време почна да се прави по-трезва преценка на Ботевата лич­ност и значение.

Господ Иисус Христос

След освобождението също така модно за времето стана учението на Маркс, кое­то ратуваше за един нов строй. Младата наша интелигенция, не укрепнала още, се втурна подир това учение, без да си дава сметка за гибелността му, идеща от неприложимостта в живота и от безбожието му. Десетилетия младежта и голяма част от интелигенцията се намираше под влияние на това учение, яростно нахвърлящо се върху родната православна църква, за да подбие авторитета ѝ и да я лиши от въздействието върху живота. След освобождението много наши млади хора отидоха в чужбина да добиват образо­вание. Tе смятаха, че всичко, което там се изнася и което е на мода, е ценно, и затова се заловиха да стават последова­тели на всяко модно течение.Тъкмо тогава там господстваше материалистическия светоглед, който отрича съществуването на Бога, душата и въобще на духовния свят и признава само материята. От чуж­бина тe донесоха и модната за естестве­ната наука Дарвинова теория, която, както е известно, стои в разрез с Библията.Под влияние на всичко това нашето сред­но училище се отдалечи от религията и преподаваше всичко друго, но не и послед­ната. Печатът повече се стараеше да по­мества работи, които уронват престижа на църква и духовенство, отколкото да върши някаква положителна работа в това отно­шение. Държавниците, ако и да бяха длъж­ни, по силата на конституцията, да се грижат за поставяне църквата на едно по-високо положение в обществото, гледаха в повечето случаи да отделят от бюд­жета, така да се каже, само трохи за нуж­дите на църквата, за да развива просветно-благотворителната си дейност. Това стана причина, щото църквата да се види затруд­нена в снабдяването си с просветни ра­ботници, а също и благотворителното ѝ дело да бъде възпрепятствано в голяма степен.

Възползвайки се от либералността на конституцията и на нашата общественост, много секти и чужди религиозни пропаганди свиха гнезда у нас и почнаха да развиват пакостна дейност в ущърб на църквата. Какви са, прочее, онези неща, които безрелигиозните и противоцърковните интелиген­тни хора изтъкват против църквата? Преди всичко, казват, че тя е против прогреса, защото уж между нея и науката имало непреодолима пропаст и даже конфликт. Като най-ярко доказателство за това сочат проявите на инквизицията в средните ве­кове, която изгаряла на клада хора на нау­ката. Да се обвинява за това църквата и християнството въобще е несправедливо, за­щото станалото в средните векове се от­нася до Католическата църква, и то само до една епоха от историята ѝ. То се дъл­жи на нещастно недоразумение, при което папството си представяше, че трябва да господства както в религиозния живот, така и в научния и политическия, без да се държи сметка, че тук имаме отделни и самостоятелни области на човешката дей­ност. Нито днешните католици, нито про­тестантите, а още по-малко православните днес биха смятали, че църквата има по­добно право на господство върху целия живот.

Чрез възгледа си за господството на човека над всички видими твари, както и чрез посочването, че човек трябва да бъде съвършен, както е съвършен Творецът, християнството даде възможност смело да се приближим до природата, за да я изучим и завладеем, а така също, изучавайки себе си и работейки над себе си, да се усъвършенстваме все повече и повече. Христос, основателят на църквата, не беше някакъв фантазор, който не е способен да вижда нещата такива, каквито са в действителност, а бе във висша степен проницателен дух. Той улавяше скритите помисли на хората и мъдро отго­варяше на всички хитро скроени въпроси, с които искаха да Го злепоставят. Хри­стияните не можеха да не Му подражават, а това значи, че и те трябва да имат буден и трезвен ум, който схваща нещата правилно, толкова повече, че Той постоянно ги съветваше да слушат и гледат добре, да бъдат схватливи като змията и незлобиви като гълъбите. Такава една психоло­гия на християнина не може да не бъде годна почва за развиване семената на на­учното знание.

Господ Иисус Христос като бебе

И, наистина, никога науката не е дости­гала такива грамадни размери, както в ерата на християнството. Религията на евро­пейските народи е християнството, а те са, които стоят на челно място в научния прогрес. За да се покаже още по-очебийно влиянието на християнството върху научния прогрес, трябва да подчертаем, че осно­воположниците на днешните точни науки бяха личности с дълбока християнска вяра. Както днес, така и по цялото протежение на историята, между видните представители на науката е имало и хора с религиозни убеждения.

Добре, ще ни кажат, но как да си обясним това, че съществуват противо­речия между някои положения в Библията, от една страна, и науките астрономия, геология и естествознание, от друга? В астрономията, наистина, има една хипотеза, според която всички небесни светила от­начало представяли една газообразна раз­редена маса, която после се сгъстила и почнала да се върти около оста си; след това от нея се откъснали и оформили разните небесни светила. Така се предпо­лага, че е създадена вселената. Ако тази хипотеза стане някога научна истина, хри­стияните могат да я приемат, тъй като с нищо не е против Библията, ако само последната се изяснява правилно. В астро­номията има и друга подобна хипотеза, коя­то пък поддържа, че слънцето се е офор­мило не преди, а след планетите. Всичко това показва, че от научно гледище още не е достатъчно разрешен въпросът, как се е създала вселената.

Науката геология, която изучава земните пластове и разяснява въпроса, как се е оформила земята, уж противоречала на Библията с това, че, докато тя твърди, че за образуването на земята е трябвало да минат хиляди и милиони години, то Библията приема, че това образуване е станало на шест етапи в течение на шест дни. За нас, които вярваме в Бога, светът може да бъде създаден не в шест дни, а в един миг, по силата на Божие­то всесилие, ала нищо не ни пречи да приемем, че библейските дни не са обикновени, а – ­периоди, за каквито говори и геологията. Защото Моисей е знаел мно­го добре, че обикновеният ден зависи от слънцето, а при всичко това казва, че слънцето се е явило в четвъртия ден. Следо­вателно, имаме основание да заключим, че тук не се касае за обикновен ден, а до период, толкоз повече, че в случая Мои­сей употребява думата „Иом“, която значи и период от дълго време. Казват, че геологията смята появата на човека около преди стотици хиляди години, когато Биб­лията изчислява всичко на всичко около 7-8 хиляди години. Ето още едно противо­речие, ще кажат, а всъщност нищо подобно. По въпроса в геологията няма едно строго установено мнение. Някои гео­лози твърдят, че от появата на човека има само 10,000 години, а тази цифра се доближава до библейската.

Що се отнася до Библията и естестве­ните науки, то тук се спират върху Дарвиновата теория, която поддържа, че всички видове животни са произлезли едни от други, че общият им прародител е някой съвсем нисш организъм и че човек произлиза от маймуната. Библията твърди в първите си страници, че животните още от начало са били създадени по отделни видове и че човекът е създаден непосредствено от Бога. Без да се спирам подробно върху изложението на Дарвиновата теория и върху критиките, на които се подлага от естественици, ще отбележа следното. Първо, онези у нас, които се възхищават от нея, съвсем не вземат под внимание, че, все пак, Дарвин е вярвал в съществуването на Бога. Второ – най-симпатичното в тази теория е идеята за еволюцията. Че тази идея има своите основания и е ценна, ние не оспор­ваме, но предположението, че тя е осъ­ществена в Дарвиновата теория, както трябва, не можем да приемем. Идеята за развитие, прогрес и усъвършенстване е християнска. Бъдете съвършени! – казваше Господ Иисус Христос. Съвършенството обаче се постига не изведнъж, а посте­пенно. Ще споменем още, че много есте­ствоизпитатели, като Флайшман, д-р Денерт, Майер и други, оспорват верността на Дарвиновата теория за произхода на животинските видове и на човека. Даже един Ернст Хекел, най-върлият немски дарвинист, се възхищава от естествоизпитателските познания на Моисей. Следова­телно, и в този пункт Библията, а оттук и християнската религия, църквата остава неуязвима.

Господ Иисус Христос и св. Иоан Кръстител

Онези, които искат на всяка цена да видят противоречие между науката и цър­ковното учение, подчертават и това, че първата почива на точно, проверено познание, докато второто се основава на вяра. Истина е, че науката се стреми да ни даде проверено знание, но не бива да се забравя, че, както изтъкват мнозина мислители, в края на краищата и най-точната наука в основата си има нещо недоказано, вяра. Така наречените аксиоми, очевидни истини, не са нищо друго, освен положения, в истинността на които се убеждаваме по интуитивен път. За да имаме наука, трябва да приемем, че светът съществува и че нашият разум е способен да го изучава. Дали обаче светът съществува, дали е такъв, какъвто го виждаме, и какъв е всъщност, това с точност ние не знаем. По това има много спорове меж­ду философите. Дали нашият разум вярно изучава света, и това не е доказано с нищо. От това, че аз и ти смятаме нещо за такова и такова, съвсем не следва, че то е такова. И един смахнат може да има разни образи в главата си, но те невярно отразяват действителността. Има ли пълна гаранция, че човечеството като цяло не живее всъщност с обра­зите на фантазията си – на този въпрос трудно може да се отговори строго научно. Ние вярваме, че има един свят пред нас и че можем да го познаваме. Прието е като основно положение, че законите, които днес управляват природата, и вчера са съществували и че вечно ще съществуват, но това е също така вяра. Ние не можем да знаем по опит, какви са били законите на природата преди да се яви човекът, и какви ще бъдат в бъдеще. Даже между представителите на днеш­ната наука се чуват гласове, че няма точност в природните закони. Ако в на­уката има вяра, то много по-естествено е да срещнем последната в областта на религията, която е насочена към неща, които не можем да възприемем чрез се­тивата си. Религиозната вяра за себе си може да добие вътрешни доказателства, които не е възможно да предадем на не­вярващия. Има мислители, които казват, че съществуването на Бога е по-несъмнено, отколкото най-неопровержимото геометри­ческо доказателство.

Изоставяйки споровете на научна осно­ва, безбожниците заявяват, че църквата с нищо не допринася за обществения живот и за благоденствието на народа и че, сле­дователно, е излишна. Вярно е тъкмо обрат­ното, именно, че църквата упражнява го­лямо благотворно влияние върху обществе­ния морал, а последният е от решително значение за общественото развитие и бла­годенствие. Не е достатъчно за една страна да има добри закони, за да бъде поставено на прав път развитието и бъдещето ѝ. Тя трябва да има честни, морално издиг­нати граждани, които доброволно и съзна­телно да изпълняват държавните наредби и закони. Нещо повече: не би могло да има добри държавни закони без издигнати в морално отношение личности. Не току-така у нас за първите места на управле­нието се търсят хора компетентни (тоест с познания) и, второ, честни (тоест морални). А има ли в света по-възвишен морал от християнския? Същността му е обич към ближния до самопожертвувателност. Великият немски мислител Кант е казал, че всички философи, заедно взети, не са допринесли за обогатяване на морала с толкова възвишени понятия, както това стори Евангелието. Всички ценят морала и значението му, но всички знаят, че трудно се върви по неговия път; затова и Цицерон някога бе казал, че никой философ не е изпълнил на дело моралното си учение. Христос не само даде най-ви­сокото морално учение, което никой здравомислещ човек не може да отрече, но го и изпълни във всичките му разклонения. Животът Му бе въплъщение на учението Му. Не е, обаче, достатъчно да се вземе морала и примера на Христа, за да се ка­же, че всичко ще се постигне. Трябва да се даде на човека сила да разбере учението и примера на Христа, както и сила, за да ги приложи. Тази сила дава Христос, защото със смъртта Му всичко не се свър­ши. Той живее и днес и е готов всеки миг да даде подкрепата Си на онези, които Го търсят в моралния си подвиг.

Има още →

Сътворение на света според науката и Библията*[1]

Публикувано на от Dragan Bachev

Р. С.

Светът съществува, но откъде се е взел? Сам от себе си ли съществува, или е дело на един творец? Ако приема­ме съществуването на жив, личен, всемогъщ и премъдър Бог, то трябва да приемем, че и светът е създаден от Него. Християнската Църква ни учи на това и Свещеното Писание затова ни говори. „Вярвам – учи светата Църква – в един Бог… Творец на небето и земята, на всичко видимо и не­видимо“. И Свещеното Писание започва с многосъдържателните, дълбоко назидателни и възвишени думи: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). „Първият лист на Моисеевия разказ, по думите на Жан-Пол, има по-голяма тежест от всич­ки страници на естествоизпитателите и фи­лософите“. „Той наистина съставлява не са­мо крайъгълен камък на цялото открове­ние, но и котва на всички наши възгледи за Бога и света, които тъй рязко, опреде­лено и завинаги отделя от всички народ­ни митологии, също както и от многоразлични системи и мечтания на старата и но­вата философия…“ „Понятието за чисто тво­рение оставало укрито за гръко-римската древност, казва Брандис. Ние, разбира се, не усещаме непосредствено тежестта на тези малко думи, понеже у нас от детин­ство са запечатани тези основни истини и сме привикнали чрез тях да гледаме на света. Но ако се върнем по-близко към онази езическа представа, която господствала във времената на Моисей и още по-късно, в Египет, Финикия и Вавилон, и от която ясни следи са се запазили още, и до сегашно време, в браминската рели­гия, тогава ще узнаем високата важност на Моисеевото учение за Бога, света и чо­века. Грамадният, широко разпространеният в езичеството предразсъдък за несвободното Божествено Същество, управляващо само по необходимост или по произвол, е унищожен. Страхът пред сляпото могъщество на случая, пред безсъз­нателната материя и други подобни заблуж­дения, които като кошмар удушвали езичеството, са изгонени от Моисеевото уче­ние. Човек свободно сега гледа на тво­рението и на небето, понеже Творецът на света е личен, всемогъщ и жив Бог“.

Но в днешните времена – времена на съмнение и неверие – не само сред жреците и представителите на науката, но и сред обикновеното интелигентно общест­во, цари или явно скептично, или направо отрицателно отношение към библейското повествование за сътворение на света в шест дни. Като неизбежно следствие от такова отношение днес, току-речи на вся­ка крачка, се чуват смели гласове относно някакво противоречие между най-новите ре­зултати на науката и библейската космогония.

Миналият XIX-ти век**, ознаменуван с поразителни завоeвания в областта на научното знание, особено по физиката, хи­мията, геологията и астрономията, се явява безпримерен в историята на човече­ството както по важността на научните открития, така и по необикновеното раз­витие на критицизма спрямо библейски­те повествования изобщо и библейската космогония частно. Втората половина на XIX-ти век особено рязко изостри несъгла­сието на науката с разказа на първата би­блейска книга Битие за шестдневното творе­ние. Това несъгласие най-релефно се изтък­ва в областта на въпроса за произхода на светлината и образуването на светилата. Моисей разказва, че светлината Бог създал в първия ден на творението, а слън­цето, луната и звездите – чак в четвър­тия. Пита се: откъде могла да бъде свет­лината и как могло да има вечер, нощ и ден до четвъртия ден, когато именно и били създадени светилата? Как е мо­гла земята в третия ден да произведе растения без живителните лъчи на слън­цето? След това и други места от първа глава на книга Битие не се съгласуват с резул­татите на научните изследвания, например относно произхода на органическия живот и човека на земното кълбо, относно това – колко време съществува този живот и тази земя, и така нататък. Карл Фохт, Фойербах, Бюхнер, Молешот и други натуралисти-философи, геолози и биолози говорят, че земното кълбо съществува вече много десетки, дори стотици хиляди години, или дори ми­лиони години, а библейско-християнската хронология определя цялото време от съз­даване на света, по-точно – от създаване на човека, всичко на 7,445 години. Хипоте­зата на Кант и Лаплас за произхода на вселената, теорията на Дарвин за произхода на видовете и на Лайел за геологическите периоди, теориите: за атомите, за ефира, за спектралния анализ, за електромагнитните явления и така нататък – пряко идват в про­тиворечие с библейската космогония. Как да се отстранят всички тези противоречия, които сега смущават едва ли не всеки гимназист, запознат с естествено-исто­рическите науки? И най-простият човек е склонен да разсъждава така: „ако разказът за сътворението на света не може да устои срещу резултатите на новата естествена наука, ако още първият лист на Библията ни разказва неща неверни, можем ли да вярваме в онова, което тя ни разправя по-нататък?“ Но защо говорим за простите? Дори Шлайермахер, учен нем­ски богослов, още в първата четвърт на XIX-то столетие се е боял от резултатите на естествените науки не само за богосло­вието, но, изобщо, за християнството. „Предчувствам – пише той на Люке през 1829 година, – че ние ще бъдем принудени, без голяма помощ за себе си, да се срещнем със знание, което мнозина още са привикна­ли да мислят, че е неразривно свързано със същността на християнството. Аз няма да говоря за шестдневното творение; но самото понятие за творението ще ли може да устои още дълго време срещу силата на новия мироглед, изработван от научни комбинации, от които никой не мо­же да се отстрани? И нашите новозаветни чудеса – за старозаветните нито дума няма да кажа тук, – ако и да се задържат още за някое време, ще паднат отново, но ще паднат от предположения и напа­дения по-достойни, по-основателни и по-силни от онези, с които си послужи по-напред вятърничавата енциклопедия. Какво ще стане тогава, мой любезни приятелю! Аз няма да съм вече между живите в онова време, и ще мога спокойно да почивам и да спя вечния сън. Но вие, друже мой, и вашите връстници, какво мислите да пра­вите? Мислите ли вие да се оттеглите зад вашите външни укрепления и да оставите науката да ви победи от всяка страна? Бомбардировката от присмехите малко ще ви повреди. Но обсадата! Какво ще стане тогава, когато вие, изгладнели и изтощени поради лишение от всяка наука, ще си стоите обсадени във вашите укрепления, а тя, науката, изоставена от вас, ще издиг­не знамето на неверието? Дали не ще ста­не нужда да се разкъсат брънките от историята и да се разделят така: христи­янството с варварството, а науката с неверието?“

Пророк Моисей (1393-1273 г. преди Христа), авторът на книга Битие с текста за шестдневното сътворение

Шлайермахер, както и Люке, комуто пишел, както и други още много техни съвременници, отколе вече са се преселили във вечността и спят там вечния сън. Но ние сме свидетели на това, колко преувеличен и неоснователен е бил страхът на Шлайермахер за съдбата на Биб­лията и християнството: опасността за бо­гословието, която той очаквал да дойде от естествените науки и философията, не е дошла и няма да дойде.

Но все пак за нас е от голям интерес да разгледаме въпроса: вярно ли е, че Библията и науката са несъвместими, че разногласието между тях е непоправимо и неотстранимо?

Не е вярно. Такова мнение не е повече от предразсъдък.

Най-големите разногласия и спорове, които обикновено избухват тук на земя­та, произхождат от разместване и от неопределеност на границите; много бър­котии, много преплитания на този свят биха мог­ли да се изгладят, ако всеки един се ограничаваше в своите собствени гра­ници. Граници тясно определени със залог за мир и спокойствие. И тук, по нашия предмет, главно и необходимо е да се установят точно и да се съблюдават стро­го границите между двете области, за кои­то е сега думата, тоест областта на Биб­лията (религията) и областта на науката. С това се постига и добива най-главното, най-същественото нещо. Религията и богословието притежават истини, за които ес­тествените науки нищо не знаят и които, следователно, нямат никакво право да отричат; и, обратно, естествените науки при­тежават ред знания, в които религията не се меси и върху които Библията и богословието нямат и не могат нищо да кажат. И в случая дори, че религията и бо­гословието, от едната област, и естестве­ните науки, от другата област, биха имали да се занимават с един и същ предмет, те го разглеждат от съвършено различни страни, разглеждат го всяка една от свое становище. Библията ни казва, че Бог ни дава насъщния хляб; естествознанието пък ни учи как хлябът расте вън на полето. Може ли тук да каже някой, че, понеже едното е вярно, дру­гото е невярно? И двете са верни, но всяко едно на свое място. Признаването грани­ците е пътят, който води към мир. Такъв въпрос, в който, преди всичко, подлежи да се определят границите на двете об­ласти, е именно въпросът за сътворението на света. Той обаче се намира зад границите на науката, в областта на религията.

Понятието за творението – казва Лютард – принадлежи на религията, на Библията, а не на естествените науки. Тези по­следните могат да разясняват и да ни учат за външния произход на творението; но фактът, че Бог е сътворил света, ни съобщава не естествознанието, а Библията, религията. За този факт естествознанието, при своите собствени средства, не може нищо да ни каже. Колкото далече и да на­предне естествознанието в своите изслед­вания по произхода и съставянето на космическите форми, във всеки случай, накрая, то е принудено да се спре пред една ма­терия, при един живот и при някои закони.­ Откъде иде, обаче, тази материя откъде е животът ѝ и действащите в нея закони, за това естествознанието не знае нищо. То всякога предполага съществува­нето на материята, и с нея само започва. А въпросът за произхода на материята ос­тава почвата на чувствената действителност и преминава в областта на умозрението или на вярата. Тук, следователно, естество­знанието престава да е естествознание и става философия или религия. Било, че ние приемаме материята като от Бога сътво­рена, било, че я държим за вечна или за сама от себе си съществуваща, било че ние нищо не мислим за нея, това е съвър­шено безразлично за самото естествозна­ние, понеже то започва своята работа само при съществуване на материалното битие. По този въпрос, прочее, между естествознание­то и вярата няма и не може да има никакво стълкновение. „Аз изрично обясних – пи­ше Вирхов, – че научното природно изслед­ване не е в състояние да разреши загадката на творението“. „Произходът на материално­то битие – говори д-р Лютард, – превъзхож­да всяко човешко разбиране. Още и днес произходът на живота е за нас непрони­цаема тайна. Как става, как се ражда едно нещо, това никой човек не може да каже, и ние няма никога да разгадаем тази тайна. Възможно ли е да си представи човек напълно, как е станало, как е произлязло изобщо първоначалното битие? Са­мо чрез вярата, според апостол Павел (Евреи 11:3), а не чрез чувствата можем ние да разберем началото и произхода на света, който е сътворен чрез духовната сила на словото Божие“.

Франсис Бекон (1561-1626)

Предразсъдъкът, че Библията и нау­ката са несъвместими, че разногласието между тях е непримиримо и неотстранимо, произлиза още и от недостатъчното познаване и на Библията, и на науката. В това отношение се явяват напълно верни думите на английския философ Бекон: „Мал­ко наука отдалечава от Бога, но много наука възвръща към Него“. Библията и науката са две Божии книги, от които първата непосредствено е дадена от Бога, а втората – чрез природата и в приро­дата. Строго като се съди, тези две Божии книги не трябва да заключават в себе си противоречия. Противоречията между тях трябва да са мними, показващи се само, но не действителни, и произлизат от не­правилно четене и разбиране на едната от тези две книги или на двете заедно. По този случай ето какво пише немският богослов Вилхелм Щудемунд: „Въпросът – дали християнството може да устои срещу резул­татите на новата естествена наука, както и други подобни на него въпроси, и мен по-рано са ме безпокоили понякога. И какво направих аз? – Това, което във всеки слу­чай е най-разумното. Заех се с по-се­риозно и основателно изучаване на естест­вената наука. Аз не четях само единични статии по тези въпроси, а и съчиненията на Дарвин, Бюхнер, Хекел, Додел, на Дюбоа Раймонд и други; наред с тях обаче четох и книги на християнски естествоизпитатели като: Райнке, Бетекс, Денерт, Щьойде и други. Тези занятия ми доставиха голяма радост. Аз се възхищавах от естествена­та наука, възхищавах се от нейните от­крития. Но тъкмо чрез нея познах аз и Бога по-добре, Чиито слава, могъщество и мъдрост тъй великолепно се разкриват в природата, много по-великолепно, отколкото си представях по-рано. Чрез заня­тията с естествената наука аз не изгубих вярата си, не изпаднах и в съмне­ния; напротив, вярата ми стана още по-твърда, по-непоколебима и с убеждение. Аз видях, че действителните резултати на науката съвсем не противоречат на християнството, нито на библейския разказ за сътворението на света“.

Та и наистина, ако имаше някакво противоречие между естествената наука и християнството, как щеше да бъде въз­можно толкова естествоизпитатели от ста­ро и ново време да изповядват християн­ството с такава решителност? И между тях са корифеите на естествената наука.

Но понеже примерите по-силно убеждават от всякакви красноречиви думи, то нека видим как собствено си представя днешната естествена наука произхода на земята, и какво говори Библията за този произход? След това простото съпоста­вяне на тези две учения ще ни покаже дали между тях има противоречия.

Днешната естествена наука е устано­вила за произхода на земята приблизител­но следното учение:

Андре-Мари Ампер (1775-1836)

Материята, от която се състоят не­бесните тела, отначало в газообразно състояние е изпълвала пространството. От тази газообразна маса, поставена от някаква си причина в движение или движеща се от вечност, са се образували гра­мадни въртящи се около себе си кълба. Такава една обща маса е представлявало преди време и слънцето заедно с всички принадлежащи към него планети, като зе­мята и месеца, която маса, вследствие на все по-силния въртеж, е достигнала най-голяма горещина. Но, като изпускала топ­лите си лъчи в студеното пространство, тя се сгъстила и с намалението на обема ѝ увеличила се е още повече скоростта на въртежа. Бързината е станала така голяма, че една част от масата се откъснала и образувала най-отдалечената плане­та от планетите, които обикалят около слънцето. След това са станали още таки­ва откъсвания, от които са произлезли другите планети, а също и земята.

Отначало, а също и после, след ка­то на земята, поради охлаждане на повърхността ѝ, се образувала твърда кора, на нея е нямало нито следа от живота, кой­то днес така изобилно я краси. Земята из­стивала по-нататък и понеже утайките не могли повече да се изпаряват в атмос­ферата, то са образували първоначалното мо­ре. Това е било навярно много по-голямо от сегашните морета, ала и много по-плитко. Повърхността на земята е имала тогава съвършено друга форма. Чрез вул­канични изригвания и катастрофи са става­ли често големи преврати по повърхността, следи от които се намират в разните слоеве на земята.Тези преврати почнали да стават все по-нарядко, колкото земната кора повече се затвърдявала и затова не така лесно вече можела да се топли от вътрешния огън,чиято сила се вижда още днес при вулканическите изригвания и земетресенията. И така, повърхността на земята си е запазила днешната форма, при която сушата е отделена от морето за по-надълго.

Сега вече се явил и първият живот на земята. Покрай някои нисши животински видове, развива се един огромен растителен свят. Това не са били още растения и цветя като днешните, а гра­мадни блатни растения и папрати, от ко­ито са произлезли дебелите въглени пла­стове. В следващите пластове се вижда­ло първото мощно встъпване на животин­ския свят, и то най-напред се явили ри­бите, грамадни гущери и други земноводни животни, след това птиците. След това се явили млекопитаещите животни в голямо множество и отчасти в грамадна величи­на. То било времето на слоновете-ве­ликани (мамонти) и други исполински жи­вотни. Накрая след всички създания се явил и човекът. В най-старите пласто­ве на земята не се е намерила още никаква следа от него. Така земните пластове са показали, че животът на земята се е развивал към все по-високи и по-съвършени форми.

Има още →

Послание до магнезийци*

Публикувано на от Dragan Bachev

Св. Игнатий Богоносец

Игнатий Богоносец,до Магнезийската Църква при Меандър, благословена по благодатта на Бога Отца в Иисуса Хрис­та, нашия Спасител, в името на Когото я поздравявам – от сърце ѝ желая най-големи радости в Бога Отца и Иисуса Христа.

Глава I

Повод за написване на посланието.

Като научих за благоустроеността на Вашата благочестива любов, с най-голяма радост реших с вяра в Иисуса Христа да беседвам с вас. Защото като се удос­тоих с благолепно име, аз в оковите, кои­то нося, прославям Църквата и се моля в нея да има единство по плът и дух в Иису­са Христа, вечния наш живот, единство във вярата и любовта, от които няма ни­що друго по-драгоценно, особено с Иисуса (Христа в скоби мои) и Отца – чрез това ние ще издържим всяко насилие на княза на то­зи век, и, като го избегнем, да се прибли­жим до Бога.

Авторът св. Игнатий Богоносец (35-108)

Глава II

Задоволство за пратеничеството от Магнезия.

Аз имах възможност да ви видя в ли­цето на благодостойния ваш епископ Дамас и достойните презвитери Васс и Аполоний, както и моя сътрудник дякон Сотион, който бих желал да имам до себе си, затова защото той се покорява на епископа като на благодатта Божия, и на свещенството (презвитерството) като закон на Иисуса Христа.

ГЛАВА III

Зачитайте Вашия млад епископ!

Вие не пренебрегвате младостта на вашия епископ, а по силата на Бога Отца оказвате му всяко уважение, както аз забе­лязах това у вашите свети презвитери (свещеници), че те не обръщат внимание на видимата му младост, а, като богомъдри, му се покоряват – впрочем не на него, а на Отца, на Иисуса Христа, епископът на всички. И така, в чест на Този, Който го възлюби, ние трябва да се покоряваме без всякакво лицемерие, затова защото такова едно лицемерие мами не видимия (земния) епископ, а невидимия (небесния, Бога). Та­кова едно поведение се отнася не към плът­та, а към Бога, Който знае всички тайни.

ГЛАВА IV

Някои работят лошо (недобре) без епископа.

И така, трябва не само да се наричаме, но да бъдем християни, тъй като някои на думи признават епископа, а вършат всичко без него. Такива, струва ми се, не са добро­съвестни, тъй като не по разпореждане правят (богослужебни – в скоби мои) събрания.

ГЛАВА V

Такива люде нямат белега на християнина – любовта, и не умъртвяват своите страсти.

И така, както всеки ще има своя край, то едно от двете ни предстои – смърт или живот, всеки ще отиде на своето място: все едно имаме две монети, една Божия и друга мирска (светска), и всяка една от тях има свой собствен образ, невярващите – образа на този свят, а вярващите в любовта – образа на Бога Отца чрез Иисуса Христа. Ако ли ние чрез Него (Иисуса Хрис­та) не сме готови да умрем доброволно по пътя на Неговите страдания, то Неговият живот не е в нас.

Авторът св. Игнатий Богоносец (35-108)

Глава VI

Пазете съгласието!

И така, поотделно в по-горе спомена­тите лица, аз видях вашето общество във вяра и любов, то моля ви, старайте се да вършите всичко в единомислие Божие, така както епископът председателства вместо Бога, презвитерите заемат в управлението на Църквата (Събора) мястото на апосто­лите, а дяконите, най-сладките, според ме­не, е поверено служението на Иисуса Хрис­та, Който бе преди векове у Отца и накрая се яви видим (в плът). Затова всички, кои­то са встъпили в съжителство с Бога, ува­жавайте се един друг и никога не се взирай­те в плътта на своя ближен, но всякога се обичайте един друг в Иисуса Христа. Да ня­ма нещо между вас, което може да ви разде­ли. Но бъдете в единство с епископа и всич­ки преди това седящи в образа и учението на нетлението.

Глава VII

Нищо не правете без епископа и свещениците, бъдете единен Божий храм!

Както Господ (Иисус Христос – в скоби мои) без Отца, поради Своето единство с Него, нищо не прави от Себе Си, нито чрез епископите, така и вие нищо не правете без епископа и свещениците (презвитери­те). Не мислете, че ако нещо похвално е из­лязло у вас, ако ли решите да го вършите сами! Но в общото събрание у вас да има една молитва, едно прошение, един ум, една надежда в радост и любов непорочна. Един е Иисус Христос и по-добър от Него няма. Затова представете себе си като един Бо­жий храм, като един жертвеник, като еди­ния Иисус Христос, Който е роден от Еди­ния Отец и пребивава в единство и при Не­го Единия възлезе.

ГЛАВА VIII

Отдалечавайте се от лъжливите учения на юдействащите.

Не се прелъстявайте от чужди учения, като от стари безполезни басни. Защото ако ли досега още живеем за юдейския закон, то чрез това открито ние признаваме, че не сме получили благодатта. И божестве­ните пророци живяли (с вяра – в скоби мои) в Иисуса Христа, поради което търпяха и го­нения. Вдъхновявани от благодатта Му, те доказали на вярващите, че Бог е един, кой­то яви Себе Си чрез Иисуса Христа, Своя Син, Който е Негово вечно Слово, родило се не от мълчание, и Който във всичко благоугоди на Изпратилия Го.

Глава IX

Да живеем с Христа!

И ако тези, които живеели по дребния порядък (закон) се приближиха към новото упование и не суботстваха, но живяха с живота на Възкресението, с който и на­шият живот възсия чрез Него и чрез смъртта Му, макар някои да я отричат, но чрез нейната тайна получихме начало на нашата вяра и заради нея търпим (страда­ния – в скоби мои), за да бъдем ученици на Иису­са Христа, единствения наш Учител. И как бихме могли да живеем без Него, след като и пророците, бъдещите по дух Негови уче­ници, Го очакваха като свой Учител? За­щото Той, Когото праведно те очакваха, когато дойде на земята, ни възкреси от мъртвите.

Авторът св. Игнатий Богоносец (35-108)

Глава X

Не юдействайте!

Да не бъдем нечувствителни към Него­вите благости! Защото ако Той би подра­жавал на нашите дела, то ние щяхме да по­гинем. Затова нека да станем Негови учени­ци, да се научим да живеем по християнски, защото този, който се назовава другояче, а не с това име, той не е Божий. И така, изх­върлете лошата закваска, която вече е ос­таряла и развалена, и я променете с нов квас, който е Иисус Христос. Осолете се с Него, за да не би някой да се развали, и тогава зловонието да ви изобличи. Нелепо е да призоваваме Иисуса Христа, а да живеем по юдейски. Защото не в юдейството повяр­ва християнството. Напротив – юдейст­вото в християнството, в което се съеди­ниха всички народи, като повярваха в Бога.

Глава XI

За да ви предпазя пиша това.

Това ви пиша, мои възлюбени, не пора­ди това, че признавам някои от вас такива (юдействащи – в скоби мои), но най-малкия от вас искам да предпазя, за да не паднете в мрежата на това суетно учение, а да бъде­те напълно уверени в раждането, страда­нията и възкресението, които станаха по времето на управлението на Понтий Пилат, че те несъмнено и истинно извършени от Иисуса Христа – вашата надежда, от която недай Боже да не отпадне никой от Вас.

Глава XII

Вие сте по-добри от мене.

Желал бих в пълнота да се насладя заед­но с вас, ако бих бил достоен. Защото, ма­кар и в окови, но не съм като нито един от вас, свободните. Зная, че вие не се гордее­те, защото имате Иисуса Христа в себе си. Още повече зная, че когато ви хваля, вие се изчервявате, както е писано: Праведникът е обвинител сам на себе си.

Глава XIII

Утвърждавайте се във вяра и единство!

И така, старайте се да се утвърдите в учението на Господа и апостолите, за да благоуспявате във всичко, физически и ду­ховно, с вяра и любов, в Отца, Сина и Светия Дух, отначало докрай с предостойния ваш епископ и с прекрасно сплетения венец в Бога от вашето презвитерство и дякони. Покорявайте се на епископа и един на друг, както Иисус Христос се покоряваше по плът на Отца, а апостолите на Отца и Светия Дух, за да бъде единството общо, телесно и духовно.

Авторът св. Игнатий Богоносец (35-108) на римския колизей с два лъва

Глава ХIV

Молете се за мене и Сирийската Църква.

Зная, че вие сте изпълнени с Бога, и кратко беседвах с вас. Поменавайте ме в молитвите си, за да достигна до Бога. И Сирийската Църква, по името на която аз недостойно се назовавам, защото имам нужда от общата ваша молитва и любов в Бога – Сирийската Църква да се удостои да се опресни от вашата Църква.

Глава XV

Приветстват ви ефеските християни и другите Църкви.

Приветстват (поздравяват – в скоби мои) ви ефесяни от Смирна, откъдето ви пиша. Те се намират тук за слава Божия, подобно на вас, и ме успокоиха за всичко със Смирненския епископ Поликарп. И другите Църкви в чест на Иисуса Христа ви поздравя­ват. Укрепвайте се с единомислие в Бога, като имате неделим дух, който е Иисус Христос.

Превод от руски: проф. д-р Иван Денев (1937-2014)

_______________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1998, кн. 1, с. 5-7. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът св. Игнатий Богоносец (35-108). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-amj

Смърт и безсмъртие*

Публикувано на от Dragan Bachev

Никола Д. Йорданов

Само материалистите не вярват в безсмъртието на душата и в съществуването на Бога. Според материалистите, душата е свойство на материята. Да се мисли така значи да се изравняват две много различни неща, каквито са именно духът и материята. Човешката воля, например, не е свойство на материята. Нашата воля е лична и съзнателна. Друго нещо са топлината, светлината, електричеството, които са свойства на материята и са безлични, несъзнателни последици от известни нейни състояния, фатални, слепи, материални в своята същност. Човешката воля не може да бъде резултат от съединението на безлични и несъзнателни елементи.

Човешката душа излиза от тялото

(И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал – Eклесиаст 12:7)

Мисълта също не е свойство на ма­терията. Не е мозъкът, който мисли. Мозъкът е орган на мисълта, но не и източник на мисъл. Не е материята, не е сборът от материални молекули, който може да мисли. Да се приеме, че мозъкът чувства и мисли е толкова смешно, колкото е смешно да се приписва произхода на предадените в една телеграма мисли на телеграфния апарат  и на жиците, които са само механически посредници за отправяне на мислите. Химическо съединение от кислородни, водородни, въглеродни, азотни и други материални моле­кули би ли могло да мисли?

Знаменитият психолог Анри Бергсон доказва, че мисълта не е функция на мозъка. Зрителните спомени, според Бергсон, не са натрупани в мозъка под формата на отпечатъци, защото, ако зрителният спомен за един предмет, например, беше един оставен от този предмет върху мозъка отпечатък, щеше да има в мозъка не един спомен за предмета, а хиляди, милиони, в зависимост от числото на гледанията, тъй като най-простият предмет се променя по форма, по размер, по нюанси, според точката, от която го гледаме. А безспорно е, че нашето съзнание държи в резерва само един образ, един неизменяем спомен за предмета или за лицето, което сме гледали много пъти. Това доказва, че тука имаме не едно механическо вписване, а нещо друго. Това друго е нещо нема­териално, нещо духовно. Спомените, които не са видими и осезаеми неща, нямат нужда от материално вместилище. Нямаме, следователно, никакво основание да предполагаме, че тялото и духът са неразделно свързани.

Биолозите разглеждат душевните яв­ления като последици от физиологически реакции. Но с физиологически реакции не могат да се обяснят душевните явления. „В моето съзнание аз имам представата за роза, казва Дюбоа Раймонд; вие,физици и химици сте отишли толкова далеч във вашите науки, че, да кажем, знаете в този момент, в кои мозъчни центрове, какви процеси се извършват, кои молекули и атоми как се движат, как се свързват и разединяват. Но, ако над­никнете в мене, какво ще намерите? – Пак само молекули и атоми, но представа роза няма да намерите. А само предста­вата роза бе жизненото явление; всичко друго, каквото намирате, има го в мърт­вата природа, но то не е живот“. Не можем да откажем да признаем, че над физиологичните явления във всеки човек съществува едно интелектуално начало, активно и автономно, без което нищо не се обяснява, но с което всичко се разбира. Духът стои по-горе от тялото: той го управлява. „В това време, когато съставям тази книга, казва Камил Фламарион, когато обмислям нейния план, когато я разпределям на глави, аз чувствам ясно, безспорно, без никакво предварително решение, наложено от някаква система, без да се ръководя от някакви правила, чувствам просто, непосредствено, че аз върша тази работа, моят дух я върши, а не моето тяло. Аз притежавам тялото, не тялото ме притежава“.

Човешката душа излиза от тялото

(И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал – Eклесиаст 12:7)

По какво се отличава един мъртвец от живото тяло? Преди два часа сърцето на известен човек е престанало да тупти. Ние го виждаме прострян в погребален ковчег. Ако разсъждаваме като химици, ние не ще намерим никакво различие между това тяло и същото тяло, което сме наблюдавали, когато е било живо. Според материалистите, ако искат да бъдат последователни, живото тяло, което сме наблюдавали преди два часа, и мъртвото, което наблюдаваме сега, не се отличават по нищо, защото те имат еднакво тегло, еднакъв размер, еднаква форма. Това са същите атоми, същите молекули, същите физико-химически свой­ства: вие, господа материалисти, ни учите, че всичко е материя и свойства. Това е, сле­дователно, точно същото същество! Но не чувствате ли, че едно такова заклю­чение е формално осъждане на вашата система? Живото същество се различава твърде чувствително от мъртвото. Наисти­на, това е толкова известен факт, че вие не можете да го отречете. Трябва, прочее, да признаете, че една хипотеза, която учи, че животът не е нищо друго, освен съвкупност от химически свойства на атомите, пада, защото раждането и смъртта, алфата и омегата на всяко съществуване, протестират непобедимо против твърде­нията на тази хипотеза. Човешкият разум няма нужда от много доводи, за да поддържа убеждението, че едно живо същество се различава от един мъртвец, защото това убеждение е ясно като бял ден.

Трябва силата, която съставя живота, да бъде специална, особена сила, понеже в нейно присъствие телесните молекули се разпределят в едно плодоносно един­ство, когато в нейно отсъствие същите молекули се разделят, разединяват се, борят се в този организъм, който след известно време ще се превърне в прах. Имайки предвид, от друга страна, факта, че живите тела са съставени от същите материали, от които са съставе­ни и неорганическите, и че живите тела се различават, все пак, от неорганическите по специалните и чудни свойства на живота, налага ни се заключението, че тази същата сила, която съставя живота, трябва да съществува като нещо отделно.

Материалистите не могат да отговорят на въпроса, как можем да помирим идеята за променливостта на нашето тяло с идеята за постоянната идентичност (еднаквост) на нашата душа. Видни представители на науката ни проповядват идеята, че в разстояние на няколко седмици нашето тяло напълно се обновява. Нашето материално същество в разстоя­ние най-много на един месец се променя така, щото нито една молекула не остава на мястото си; всички молекули излизат от тялото и влизат в състава на други субстанции, било в облаците, било в реките, било в почвата, било в растенията, било в животните и така нататък. Една жизнена вихрушка в казания срок променя напълно нашето тяло. Катрефаж конста­тира, че в най-скритите дълбочини на живите същества царуват две противо­положни течения: едното, което отнема непрестанно, молекула по молекула, нещо от организма, и другото, което възста­новява постепенно загубите, които, ако се увеличат много, биха докарали смърт. Флоранс, Лювие, Клод Бернард и много дру­ги физиолози поддържат същото мнение.

Има още →