Евлоги Данков

„А вие недейте се нарича учители: защото един е вашият Учител – Христос”.

(Матей 23:8)

Въпреки разпространението у нас на дъновистка литература, тя не успя да навлезе и да заработи в богословската наука и научната дейност. Дъновизмът си остана затворен в еклектичен емпиризъм, основаващ се на безпредпоставъчно мислене и фантазии (без реално покритие). Още при­живе има опити дъновизмът да се приобщи към българското философско мислене. Такъв е например случаят с Ангел Томов, който през 1930 година публикува хвалебствена ста­тия в списание „Философски преглед“. Има отново опити да се реабилитира дъновиз­мът предимно в научно-популярната и попу­лярната литература, но и те не дадоха ре­зултати. Дъновизмът не можа да заеме мяс­то в университетското и средношколско­то обучение освен като предмет на крити­ка и пример за еклеклектизъм[1]. Най-големи възможности съществуваха той да се при­върже към теософията, но и там претърпя провал като си остана само един помощ­ник.

Научната критика на дъновизма има широк обхват. Хилядите (7,500) беседи на Дънов са обект на аргументирана научна критика от такива автори като: професор архимандрит д-р Евтимий, академик Димитър Михалчев, дякон Иван Войнов, Даниил Т. Ласков, Михаил Александрович Калнев и други. Интересно, че Петър Дъ­нов (1866-1944) не е критикуван от академик Тодор Павлов. Според професор Ангел Бънков дъновизмът като разновидност на теософия­та „няма стройна религиозно-философска система“ (Ангел Бънков. Развитие на фило­софската мисъл в България. С., 1965, с. 462).

Богословска критика на Дъновото учение

Петър Дънов е критикуван убедително от богословска гледна точка по следните по-важни пунктове[2]:

а) Религиозни убеждения (псевдомесиански)

б) Учение за Бога (като антихристко)

в) Учение за Иисус Христос като Бог-Син (сам Петър Дънов е въплътеният Хрис­тос)

г) Учение за ангелите (Отначало ангелите са били хора, Земята е Учител, но поня­кога твърди, че е самият Иисус).

д) Учение за човека (Всеки човек е клетка на божествения организъм). Всяка клет­ка е разумно същество и има „интели­гентност“. Цветята са духове и в себе си притежават човешка природа.

е) Учение за душата (Отначало е неиндивидуализирана и е дошла да се учи (чрез тя­лото на Земята). Бог изпраща душите на Земята за наказание, тъй като иска­ли да станат богове. Така Луцифер (пад­налата Денница) се приравнява по съдба с човешките души и се поставя в поло­жение на техен Бог.

ж) Учение за дървото на живота и познани­ето. Те са в човешкия мозък. Дървото за познание на доброто и злото е отзад, а „дървото на живота“ е отпред.

з) Учение за Църквата. Отрича съществу­ването на една свята, съборна и апос­толска Църква, глава на която е Хрис­тос. „Бялото братство“ играе ролята на либерална „църква“. Иначе истински­те масонски ложи образуват църквата на Земята. Дъновизмът принадлежи към комасонството, макар този факт да е неприятен за някои.

и) Петър Дънов отхвърля изповедта пред ду­ховния наставник и самото свещенство. Самият Беинса Дуно е първосвещеник на „белите братя“, а не Христос ка­то вечен Първосвещеник по чина Мелхиседеков.

й) Учение за ада и рая. Адът е 13-та сфера. Той е тук на Земята и когато Петър Дънов влезел в него, пеел и не се страхувал. Адът му доставял удоволствие и не е лошо място. Когато Христос слязъл в ада, самите дъновисти били там, но забравили, че са го видяли. Жените дър­жат ключовете за царството Божие.

к) Живот след смъртта. Христос връща хората да се прераждат, докато се усъвършенстват. Само една еврейка е пра­тил да се кръсти.

л) Учение за мистичното извикване души­те на умрелите, което в Стария Завет се наказва със смърт. Забранен е кон­такта със светиите, но с дявола и ду­ховете на ада може да се осъществява такъв контакт.

м) Учение за морала. Човек е свободен и не е задължен пред никого и за нищо. Човек не трябва да е свързан с никакви връзки: семейни, политически и други. Сам Дънов счита себе си прибързан да „работи“ за масонската псевдомесианска кауза, да руши Църквата и българското семейст­во.

Философска критика на дъновизма от академик Димитър Михалчев

Критикувайки основните еклектични твърдения за душата на Беинса Дуно, Димитър Михалчев заявява: „Ако душата е нещо не­материално, как може да се поддържа, че тя „отива някъде“, „връща се на Земята“, „влиза в някакво тяло“, „напуска го“, „при­бира се в утробата на Бога“, чака да ѝ дой­де ред за нова командировка на удобно мяс­то, в удобна и целосходна „опаковка на ду­ха“, предназначена за по-нататъшно усъ­вършенстване на душата – какъв смисъл има цялото това първобитно и архигрубиянско третиране на душата“[3]. За Димитър Михал­чев дъновистките твърдения в най-добрия случай са „теософска фантастика“, породена от безпредпоставъчно мислене. Пос­ледното, ще допълним и ние, заема важно място в духовния живот на хора, търсещи обект на въжделение, който играе роля на фикс идея, тоест „идея-фикс“. Подобно безп­редпоставъчно мислене за Димитър Михалчев е ре­зултат на парамнезия.

Димитър Михалчев, въпреки огромната еклек­тика, приема сериозно дъновизма за теософско учение и го критикува като такова, без да се интересува от всичките глупос­ти, изказани на много места. С това Димитър Ми­халчев все пак придава някаква легитим­ност на дъновизма, макар да го критикува безпощадно. При добро желание наистина може да се признае някаква „философия на световната история“. Човечеството по това време е в навечерието на шестата раса, но всъщност е в навечерието на „ко­мунизма“ и в развития социализъм! Всяка раса изработва по едно сетиво. Днес човек е в петата раса и затова има 5 сетива. През шестата раса сетивата ще станат шест. Дънов особено настойчиво се предс­тавя за ясновидец, защото ясновидството е шестото сетиво. Димитър Михалчев призна­ва, че подобни твърдения нямат нищо об­що с науката. Ясновидството Димитър Михалчев отнася също към усещането и не може да е критерий за шестата раса.

Теософските реминисценции на Беинса Дуно, Димитър Михалчев още приживе нарича (в най-смегчена форма) „странни“. Дори сами­те теософи отправят упреци към дъновиз­ма, който не е съвсем безупречен относно „новото човечество“. Димитър Михалчев обръща внимание, че такава „цивилизация е сифилизация“. По noвoд на високомерното от­ношение на Петър Дънов към съвременна­та наука твърде тактично Димитър Михалчев ци­тира мисълта: „Оставете днешната наука на спокойствие! Нито тя е за вас, нито вие сте за нея[4]“.

И днес науката продължава да пречи на незаслуженото сатанинско възвеличаване на Петър Дънов.

За ясновидството на Беинса Дуно Димитър Михалчев изтъква: „Трябва човек да е до­сущ непридирчив в своето мислене, за да може да се задоволи с фразите на „големия ясновидец“, който ни уверява, че вижда „умрелите около нас в астралния свят[5]“.

Стремежът на Петър Дънов да компенсира липсата на истинско научно знание и да се възвиси недосегаемо във всички области е особено убедителен, когато той се предс­тавя пред някои свои поклоннички за „Иисус“, както ще видим по-нататък. За едно от важните ясновидства на Петър Дънов се счита убийството на заместника на Левски – Стамболов [6].

Но това едва ли е предсказание, като се знае, че е имало предварителен масонски заговор. Дънов бил добре информиран за действията на масонските среди.

Петър Дънов поднася повърхностни еклек­тични фрази от различни философи, но обикновено не прави на тях задълбочен ана­лиз, при това не цитира авторите. Свое­то превъзходство над тях Петър Дънов демон­стрира по следния начин: „Дайте ми съчи­ненията на някои поети, които не позна­вам, като ги прочета, аз ще ви кажа дали дишат и се хранят правилно и дали ходят правилно. Същото мога да кажа и за фило­софите[7]“

Важно е обаче мисленето, а не сома­тичното, което е sema (гробница) на душа­та.

Самоизтъквайки се Петър Дънов спокойно взема чужди мисли и ги представя като свои. Нали Вселената е „негова“, следователно и всичко което са съчинили преди не­го му принадлежи и той въпреки морала и закона за авторското право си приписва чужда слава. Характерен в това отноше­ние е случаят когато в една деликатна си­туация използва формулировка на Джордано Бруно: „Бог е Същество, центърът на който е навсякъде, а периферията – никъ­де“. Това е неоплатоническа идея за Едно от триадата: „Едно, Ум, Душа“. Интерес­но, че дъновистът, който е получил това „откровение“ и до края на живота си мис­ли, че то е на Беинса Дуно – „вселенският учител“.

В действителност ако въобще може да се говори за някаква философия на Петър Дънов, тя се отнася към наивния емпиризъм, примесен и с още по-наивен мистицизъм. Ето неговото основно кредо: „Светът ние научаваме чрез наблюдение и опит[8]“. Няма що, голямо откритие! Философите преди него още в античността притежават по-съвършени методи на познание. Но Петър Дънов се интересува от душите, а не от зна­нието с главна цел – заблудата.

Има още →