Евлоги Данков
„А вие недейте се нарича учители: защото един е вашият Учител – Христос”.
(Матей 23:8)
Въпреки разпространението у нас на дъновистка литература, тя не успя да навлезе и да заработи в богословската наука и научната дейност. Дъновизмът си остана затворен в еклектичен емпиризъм, основаващ се на безпредпоставъчно мислене и фантазии (без реално покритие). Още приживе има опити дъновизмът да се приобщи към българското философско мислене. Такъв е например случаят с Ангел Томов, който през 1930 година публикува хвалебствена статия в списание „Философски преглед“. Има отново опити да се реабилитира дъновизмът предимно в научно-популярната и популярната литература, но и те не дадоха резултати. Дъновизмът не можа да заеме място в университетското и средношколското обучение освен като предмет на критика и пример за еклеклектизъм[1]. Най-големи възможности съществуваха той да се привърже към теософията, но и там претърпя провал като си остана само един помощник.
Научната критика на дъновизма има широк обхват. Хилядите (7,500) беседи на Дънов са обект на аргументирана научна критика от такива автори като: професор архимандрит д-р Евтимий, академик Димитър Михалчев, дякон Иван Войнов, Даниил Т. Ласков, Михаил Александрович Калнев и други. Интересно, че Петър Дънов (1866-1944) не е критикуван от академик Тодор Павлов. Според професор Ангел Бънков дъновизмът като разновидност на теософията „няма стройна религиозно-философска система“ (Ангел Бънков. Развитие на философската мисъл в България. С., 1965, с. 462).
Богословска критика на Дъновото учение
Петър Дънов е критикуван убедително от богословска гледна точка по следните по-важни пунктове[2]:
а) Религиозни убеждения (псевдомесиански)
б) Учение за Бога (като антихристко)
в) Учение за Иисус Христос като Бог-Син (сам Петър Дънов е въплътеният Христос)
г) Учение за ангелите (Отначало ангелите са били хора, Земята е Учител, но понякога твърди, че е самият Иисус).
д) Учение за човека (Всеки човек е клетка на божествения организъм). Всяка клетка е разумно същество и има „интелигентност“. Цветята са духове и в себе си притежават човешка природа.
е) Учение за душата (Отначало е неиндивидуализирана и е дошла да се учи (чрез тялото на Земята). Бог изпраща душите на Земята за наказание, тъй като искали да станат богове. Така Луцифер (падналата Денница) се приравнява по съдба с човешките души и се поставя в положение на техен Бог.
ж) Учение за дървото на живота и познанието. Те са в човешкия мозък. Дървото за познание на доброто и злото е отзад, а „дървото на живота“ е отпред.
з) Учение за Църквата. Отрича съществуването на една свята, съборна и апостолска Църква, глава на която е Христос. „Бялото братство“ играе ролята на либерална „църква“. Иначе истинските масонски ложи образуват църквата на Земята. Дъновизмът принадлежи към комасонството, макар този факт да е неприятен за някои.
и) Петър Дънов отхвърля изповедта пред духовния наставник и самото свещенство. Самият Беинса Дуно е първосвещеник на „белите братя“, а не Христос като вечен Първосвещеник по чина Мелхиседеков.
й) Учение за ада и рая. Адът е 13-та сфера. Той е тук на Земята и когато Петър Дънов влезел в него, пеел и не се страхувал. Адът му доставял удоволствие и не е лошо място. Когато Христос слязъл в ада, самите дъновисти били там, но забравили, че са го видяли. Жените държат ключовете за царството Божие.
к) Живот след смъртта. Христос връща хората да се прераждат, докато се усъвършенстват. Само една еврейка е пратил да се кръсти.
л) Учение за мистичното извикване душите на умрелите, което в Стария Завет се наказва със смърт. Забранен е контакта със светиите, но с дявола и духовете на ада може да се осъществява такъв контакт.
м) Учение за морала. Човек е свободен и не е задължен пред никого и за нищо. Човек не трябва да е свързан с никакви връзки: семейни, политически и други. Сам Дънов счита себе си прибързан да „работи“ за масонската псевдомесианска кауза, да руши Църквата и българското семейство.
Философска критика на дъновизма от академик Димитър Михалчев
Критикувайки основните еклектични твърдения за душата на Беинса Дуно, Димитър Михалчев заявява: „Ако душата е нещо нематериално, как може да се поддържа, че тя „отива някъде“, „връща се на Земята“, „влиза в някакво тяло“, „напуска го“, „прибира се в утробата на Бога“, чака да ѝ дойде ред за нова командировка на удобно място, в удобна и целосходна „опаковка на духа“, предназначена за по-нататъшно усъвършенстване на душата – какъв смисъл има цялото това първобитно и архигрубиянско третиране на душата“[3]. За Димитър Михалчев дъновистките твърдения в най-добрия случай са „теософска фантастика“, породена от безпредпоставъчно мислене. Последното, ще допълним и ние, заема важно място в духовния живот на хора, търсещи обект на въжделение, който играе роля на фикс идея, тоест „идея-фикс“. Подобно безпредпоставъчно мислене за Димитър Михалчев е резултат на парамнезия.
Димитър Михалчев, въпреки огромната еклектика, приема сериозно дъновизма за теософско учение и го критикува като такова, без да се интересува от всичките глупости, изказани на много места. С това Димитър Михалчев все пак придава някаква легитимност на дъновизма, макар да го критикува безпощадно. При добро желание наистина може да се признае някаква „философия на световната история“. Човечеството по това време е в навечерието на шестата раса, но всъщност е в навечерието на „комунизма“ и в развития социализъм! Всяка раса изработва по едно сетиво. Днес човек е в петата раса и затова има 5 сетива. През шестата раса сетивата ще станат шест. Дънов особено настойчиво се представя за ясновидец, защото ясновидството е шестото сетиво. Димитър Михалчев признава, че подобни твърдения нямат нищо общо с науката. Ясновидството Димитър Михалчев отнася също към усещането и не може да е критерий за шестата раса.
Теософските реминисценции на Беинса Дуно, Димитър Михалчев още приживе нарича (в най-смегчена форма) „странни“. Дори самите теософи отправят упреци към дъновизма, който не е съвсем безупречен относно „новото човечество“. Димитър Михалчев обръща внимание, че такава „цивилизация е сифилизация“. По noвoд на високомерното отношение на Петър Дънов към съвременната наука твърде тактично Димитър Михалчев цитира мисълта: „Оставете днешната наука на спокойствие! Нито тя е за вас, нито вие сте за нея[4]“.
И днес науката продължава да пречи на незаслуженото сатанинско възвеличаване на Петър Дънов.
За ясновидството на Беинса Дуно Димитър Михалчев изтъква: „Трябва човек да е досущ непридирчив в своето мислене, за да може да се задоволи с фразите на „големия ясновидец“, който ни уверява, че вижда „умрелите около нас в астралния свят[5]“.
Стремежът на Петър Дънов да компенсира липсата на истинско научно знание и да се възвиси недосегаемо във всички области е особено убедителен, когато той се представя пред някои свои поклоннички за „Иисус“, както ще видим по-нататък. За едно от важните ясновидства на Петър Дънов се счита убийството на заместника на Левски – Стамболов [6].
Но това едва ли е предсказание, като се знае, че е имало предварителен масонски заговор. Дънов бил добре информиран за действията на масонските среди.
Петър Дънов поднася повърхностни еклектични фрази от различни философи, но обикновено не прави на тях задълбочен анализ, при това не цитира авторите. Своето превъзходство над тях Петър Дънов демонстрира по следния начин: „Дайте ми съчиненията на някои поети, които не познавам, като ги прочета, аз ще ви кажа дали дишат и се хранят правилно и дали ходят правилно. Същото мога да кажа и за философите[7]“
Важно е обаче мисленето, а не соматичното, което е sema (гробница) на душата.
Самоизтъквайки се Петър Дънов спокойно взема чужди мисли и ги представя като свои. Нали Вселената е „негова“, следователно и всичко което са съчинили преди него му принадлежи и той въпреки морала и закона за авторското право си приписва чужда слава. Характерен в това отношение е случаят когато в една деликатна ситуация използва формулировка на Джордано Бруно: „Бог е Същество, центърът на който е навсякъде, а периферията – никъде“. Това е неоплатоническа идея за Едно от триадата: „Едно, Ум, Душа“. Интересно, че дъновистът, който е получил това „откровение“ и до края на живота си мисли, че то е на Беинса Дуно – „вселенският учител“.
В действителност ако въобще може да се говори за някаква философия на Петър Дънов, тя се отнася към наивния емпиризъм, примесен и с още по-наивен мистицизъм. Ето неговото основно кредо: „Светът ние научаваме чрез наблюдение и опит[8]“. Няма що, голямо откритие! Философите преди него още в античността притежават по-съвършени методи на познание. Но Петър Дънов се интересува от душите, а не от знанието с главна цел – заблудата.