Горан Шантек, Роберт Бацаля

Abstract

В настоящата статия се прави обзор на досегашните знания за митологичното устройство на света у старите славяни. Наред с филологическите изследвания на Вячеслав Иванов, Владимир Топоров и Радослав Катичич, спомогнали за реконструкцията на основния пра-славянски мит и успешно обединили интерпретативните възможности на архаични текстове, устни предания и исторически извори, авторите разглеждат приносите на Пейскер, Плетерски и Белай за проучването на пространствените прояви на старославянските народни вярвания. С примери от Хърватия са показани следите на основния пра-славянски мит за борбата на Гръмовержеца със Змея. В заключение, посредством паралели на съхранените в устните предания на българи и хървати отломки от мита, авторите демонстрират възможностите и големия потенциал за съвместни българо-хърватски проучвания на пространствените прояви на предхристиянската народна вяра на славяните.

***

Митът

Основният мит на славяните

Митологичното обяснение за устройството на света е било доминиращо в миналото за всички човешки общности. Устно предавана, тази митологична традиция специално сред славяните има дълъг и устойчив живот. Благодарение на нея, на някои редки исторически сведения и най-вече на грижливата и упорита работа на редица усърдни изследователи на славянските езици и култура, сред които ще споменем само заради фокуса на настоящата статия имената на лингвистите Иванов, Топоров и Катичич, на етнолога Белай и на археолога Плетерски, днес ние познаваме с достатъчна сигурност основния праславянски мит за устройството на света. В праславянската версия на познатия на всички индоевропейци мит се говори за двубоя между Гръмовержеца и неговия териоморфен или звероподобен противник в образа на змия, змей или мечка[1]. Името на славянския Гръмовержец е Перун и той живее „горе“, на планината, в короната на сакралния дъб в светата гора (дъбрава). Негов противник е Велес, който живее в подножието на планината, близо до водата и в пещера между корените на сакралния дъб. Той е свързан със земята и е господар на животните, на плодородието и на всички богатства, но най-вече на така нужната на хората вода. Воден от алчността си, Велес спира притока на водите и тогава не падат дъждове и пресъхват изворите – тогава светът страда от суша. Но и това не го задоволява и той се отправя в планината, за да заеме мястото на Гръмовержеца. Недопускайки това, Перун започва божествен бой с Велес, по когото отправя камък, боздуган и стрели, а той се опитва да се скрие последователно под човек, кон, крава, къща, дърво или камък. И едва когато Велес се промъква под пън във водата, Гръмовержецът престава да го преследва, защото очевидно тук е неговото място[2]. Но макар и убит, Велес не е мъртъв, защото като бог е безсмъртен, а сблъсъкът на реда и Хаоса се подновява периодически, навсякъде и постоянно, когато гърми и святкат мълнии, а силният вятър разнася изобилието от освободената влага. И тъй като за живота на хората са потребни и двамата богове, както сухост и влага или едновременно стабилност, и приспособяване, тази битка не трябва да се възприема като борба на Доброто и Злото. Във възгледите на старите славяни тези двама противопоставени богове са били комплементарни, взаимно допълващи се, и хората са добре само когато Перун и Велес са в динамично равновесие.

Писмени извори

Първите информации, които можем да почерпим от историческите извори за религията на славяните и за Гръмовержеца като техен върховен бог, ни предоставя Прокопий Кесарийски в своето произведение Bellum Gothicum[3]. Когато описва настанилите се северно от Дунав анти и славини, Прокопий пише: „те смятат, че само един бог – създателят на мълнията, е единствен господар на всичко, и му принасят в жертва волове и всякакви други жертвени животни […] почитат също и реки, и нимфи, и други демони и на тях също принасят жертви, но своите гадания вършат само при първите жертвоприношения[4]“.

Следващите важни сведения намираме в киевската летопис, фиксираща времената преди покръстването на русите. За нуждите на настоящата статия ще откроим само два момента в Летописа. В първия се говори за мирния договор от 907 година, сключен между киевския княз Олег и византийската империя. В съответствие с тогавашните правни обичаи, двете страни се заклеват в своите богове – руският княз Олег дава клетва в името на своите богове Перун и Волос, покровителя на животните, а византийците – в своя християнски бог[5].

Има още →