Росен Миланов[1]

Abstract

Християнството озарява света в епохата на Античността, но се различава коренно от живота на античния свят. Християнските писатели от IV–V век се отнасят отрицателно към античната митология. В настоящата статия са разгледани неприемливите от християнска гледна точка характеристики на античната митология. Защо в съзнанието на християнските автори „митология“ и „религия“ са противоположни понятия? Християнската литература рисува един различен свят. Какви са характеристиките на този свят? В какво се изразяват неговата реалност и истинност? Отговори на тези въпроси се дават в статията „Митология и религия в латинската християнска литература на IV–V век.“

***

Думата „мит“ е гръцка по своя произход. На гръцки μύθος (ò) означава първо „реч, слово“ (Дворецкий 1958:1113), притежава смисъл и на „разказ, повест, повествование“ (Дворецкий 1958:1114), но още в Античността придобива познатото ни значение на „сказание, предание, мит“ (Дворецкий 1958:1114; cf. Liddel, Scott 1968:1151). Думата, както много други гръцки думи, преминава и в латински: mythos (i m), но се употребява рядко (вж. Glare 1968:1153; Дворецкий 2002:503).

Понятието „фантастика“ произхожда от гръцкото φάντασμα (ατος, τό) със значение на „видение; съновидение; въображение, представа“ (Дворецкий 1958:1714; cf. Liddel, Scott 1968:1916: apparition, phantom). Тоест това е нещо неистинско, измамно, съществуващо само в мисълта на конкретния човек.

Езическите митове в гръцката и римската древност са едни от формите на антична фантастика. Но те претендират и за религиозна санкция. Християнството никога не е могло да приеме религиозната претенция на езическите митове и им се е противопоставяло с литературни средства. Но дали само паралелната, съперническа роля на митологията е била причина за това? В настоящата статия ще бъдат систематизирани основните причини за противопоставянето между митовете и християнските писания въз основа на изворите на латинската литература от Късната античност. Какъв е рисуваният от християнството свят, който измества фантастичните истории на езическата древност? Тук ще бъде направен опит за потапяне в мисловния свят на латинската литература от IV-V век и в изпълващите го образи и ще бъдат изведени аргументите ѝ за истинността на нейните вярвания.

1. Светът на езическата митология

Отношението на древните християнски автори към античната литература не е едно и също (cf. Auerbach 1958:39-40), но те са категорични в отрицателната си преценка за езическите митове. Западните автори, писали на латински, използват различни названия за разказите на езическата древност. Езичеството е съвкупност от „басни“ – fabulae[2]. Определено от „басните“ в него, то е примитивна форма на вярване, за разлика от християнската религия, основана върху истината.

Езическите митове влизат в непримиримо противоречие с три основни категории, дълбоко присъщи на християнството и неотделими от него: истината, красотата и доброто.

На нивото на истината езическите митове враждуват с християнството дори само поради това, че са измислени. Изглежда наивно да се разказват приказки. Още по-наивно е да се вярва в тях. Във фантастичните образи на народните приказки никой днес не вярва. Образи на хали, лами, змейове и други такива приказни същества не изискват вяра. Не е било така обаче в случая с древните митове. Те са част от онази примитивна и разпространяваща се по силата на традицията вяра. Създаването на митологични истории може да се определи като глупост: „С глупави мисли (stultis  cogitationibus) създават и още по-глупаво (stultius), отколкото са създали, ги даряват с божествена почит“ (Paulinus 1894a: 118)[3]. Езическите „мъдреци и оратори“ „с лъжи и измислици[4] напояват сърцата“ (Paulinus 1894b: 25)[5]. Те не се грижат по никакъв начин за това, „спасение да ни дадат и с истината да ни защитят“ (Paulinus 1894b: 25-26)[6].

Измислиците на езичеството са резултат от „старото заблуждение“ (… erroris antiqui) (Paulinus 1894a:117)[7]. Божествата са измислени, с „празни имена, сякаш поради това те вече са и богове…“ (Paulinus 1894a: 117-118)[8]. Те не са никакви богове и са зли и жалки – качества, които са далеч от божествеността (cf. Augustinus 1899: 100)[9]. Въображението на измислилите ги стига само дотам, че да ги представи „в телесен образ“ (Paulinus 1894a:118)[10]. По произведенията на християнската древност и обвиненията срещу езическите вярвания в тях може да се съди също така, че голяма част от езичниците са смятали за богове дори самите статуи и фигури от камък или дърво (cf. Ambrosius 1845:974B)[11]. Изглежда за християнските автори[12] митът не е притежавал онази бомбастична дълбочина, която търсят в него някои съвременни автори.

Митът се характеризира с празни вярвания, които според метафоричния израз на блажени Августин Хипонски са „вятър и мъгла“ (fumus et ventus) (Augustinus 1896:25)[13]. Това означава, че зад тях не стои никакво съдържание. А напротив, историята на християнството, която продължава да пише всеки един истински християнин с различните преживявания от необикновения си живот, притежава неповторимо по своето богатство съдържание.

В езическите митове няма нищо красиво. Митът е неразривно свързан с разкази за разврат. Това е изтъквано нееднократно от християнските автори, особено от първите години на периода IV-V век. Предмет на техните критики са всички езически божества, но най-вече Юпитер, който бил наричан Optimus  Maximus („Най-добър, най-велик“). Той живял, по думите на Лактанций, „в разврат и прелюбодеяния. Пропускам девиците, които обезчестил… Не мога да отмина Амфитрион и Тиндар, чиито домове напълнил със срам и позор. Но връх на нечестивостта и беззаконието е това, че похитил царския син (Ганимед – бележка моя), за да го обезчести. Защото изглеждало малко, ако срамно и долно наруши женското целомъдрие, а не постъпи беззаконно и към своя пол – това е истинско противоестествено прелюбодеяние!… Ако този, който прави това, едва ли виждаме като Maximus, то без съмнение той не е и Optimus – това име не подхожда на развратителите, прелюбодейците, нечестивците“ (Lactantius 1986: 106-108)[14].

Митовете предизвикват отвращение, погнуса у християните. След своето обръщане към християнската вяра блажени Августин нееднократно съжалява, че е учил дори граматика „чрез тази грозота“ (per hanc turpitudinem) (Augustinus 1896:24)[15], имайки предвид езическите митове и по-конкретно разврата в тях[16]. В света на християнството няма място за такива картини. То изключва различните превъплъщения на езическите божества и сексуалните им набези. В един епиталамий (сватбена поема) към двама млади християни св. Павлин Нолански (починал 431) отправя поетичното пожелание „на тази сватба да го няма сладострастието на народа лекомислен: Юнона, Купидон, Венера, имената на разюздаността“ (Paulinus 1894b:238)[17].

На нивото на доброто езическите митове отново са на противоположна страна в сравнение с християнството. Развратът в тях е оправдание и за хората да се отдават на подобни грозни, безнравствени, лоши дела, както разказва и блажени Августин за „един порочен младеж, който взима Юпитер като пример за блудството си“ (Augustinus 1896:23)[18]. И се получава така, че с тези грозни, отвратителни лъжи, с тези „съблазнителни и измамни думи“ в митовете развратът се представя дори не като подражание на „погубили се хора, а на небесни богове“ (Augustinus 1896:23)[19], както са изобразени там измислените езически божества. А за християнските автори дори гибелта на „покварената от глава до пети“ Римска империя (Chadwick 2001:639-640) е закономерно следствие от затъването в пороците.

Езическите божества, които са измислени, обаче имат своите пропагандатори в лицето на реални духовни същества. Според християнските духовници и писатели това са демони, зли духове, както обстойно обяснява блажени Августин в „Божият град“ (cf. e.g. Augustinus 1899:100)[20]. Демоните са тези, които подтикват хората да извършват гнусни дела, те ги подтикват към всякакво зло и им се присмиват. Почитта, отдавана на езическите статуи, е всъщност служение на демоните (вж. Paulinus 1894a:50)[21]. Демоните чрез езическите божества са преследвали християните във времената на гоненията. И тук се проявява още веднъж злото, присъщо на езическите митове. В тях според горецитираната мисъл на Августин има човекоподобни, страстни божества, които няма как да предявяват нравствени изисквания към своите почитатели – най-малкото защото самите те са подвластни на пороците. И съответно почитателите им смятат за възможно да налагат със сила, мъчения и убийства своите възгледи. Литературата на езичеството и литературата на християнството са два различни свята. Светът на езичеството потапя човека в тъмно робство. Робство на Случая (Occasio), Съдбата (Fatum), на кръвожадни „божества“, като например Яростта (Furor) (Paulinus 1894a:118)[22], които правят с човека всичко, каквото си поискат. Светът на езическата митология е тъмен и мрачен, пълен с несправедливости. Срещу този свят обаче се изправя един различен свят с коренно различни характеристики – светът на християнството.

Има още →