Иво Янев

Abstract

Целта на тази статия е да представи важността и трудността на пастирското служение като терапевтична грижа в Църквата.

***

Благодарение на апостолската приемственост от времето на св. Петдесетница, на която обещаният от Спасителя Утешител – Светия Дух, слиза над апостолите в Иерусалимската горница, всеки един духовник в Църквата има властта, правото и задължението да ръководи и лекува своето паство[1]. Това служение е основното, наред с извършването на тайнствата в Църквата и особено свeта Евхаристия в светата Литургия.

За съжаление в наши дни служението на духовника преминава в две крайности, или се изражда в требничарство – да извършва съответните обреди в енорията, или само да проповядва, без да извършва така нареченото индивидуално душегрижие. Пределно ясно е, че Църквата съществува в своята съборност и само „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20), оттам и църковната енорийска общност заема особено важно място в духовното усъвършенстване на християните и общия им път според Христовите заповеди. Въпреки това, Спасителят многократно обръща внимание по отделно на всички нуждаещи се и ги изцеряваше от техните духовни и телесни недъзи. Светите Отци на Църквата, в много от своите писания безспорно отбелязват важното значение на индивидуалното душегрижие. Св. Иоан Златоуст, архиепископ на Константинопол, в своят знаменит за Пастирското богословие трактат „Шест слова за свещенството“, в подробности обяснява особената важност на индивидуалното душегрижие[2]. На Запад св. Григорий Двоеслов, папа Римски, в книгата си „Пастирско правило“, говори за необходимостта, целта и задачите на индивидуалното/категорийно душегрижие, въз основа на начина на живот, работата и духовното развитие на съответния вярващ. В тази насока той пише: „На всички люде не подхожда еднакво поучаване, защото те не са еднакви по нрав. Често което е полезно за едни, е вредно за други“[3]. Затова с увереност можем да твърдим, че една от основните грижи на духовниците в Православната църква, е да бъдат духовни ръководители – терапевти на християните от тяхната енория. Св. Григорий Богослов, архиепископ Константинополски, разбира пастирското служение в неговата същност като двустранно. То е на първо място служение на Бога. Пастирът, който е посредник между Бога и поверените му човеци[4], преди всичко трябва да извършва тайнственото и издигащото душата нагоре към Бога – богослужението[5]. Негово първо задължение е да извършва редовно светата Евхаристия, „да стои с ангелите, да славослови с архангелите, да възнася жертви на горния жертвеник, да свещенодейства с Христа, да възсъздава създанието, да възобновява Божия образ да твори за горния свят“[6]. Това служение св. Григорий поставя на много голяма висота, като го сравнява с неповторимото първосвещеническо служение на Спасителя. Както Той принесе Себе Си жертва, за да изкупи човечеството от първородния грях, така и служението на пастира в този аспект е непрестанно принасяне на безкръвната жертва, която е възобновяване на Христовата Кръстна жертва за прощаване на греховете. Поради това, че съгрешенията обезобразяват и повреждат прекрасното Божие творение, то духовникът, като измолва опрощаването на греховете, прави всичко възможно за възстановяването на Божия образ, за обновяването на творението. Затова, когато извършва това велико тайнство, той бива подкрепян и от съслужението на небесните сили, за да може с истинска вяра да издига душата си към Бога[7].

Но служението на пастира, според св. Гриторий, има и друг аспект – служението на пасомите. Наред с божествената помощ за възсъздаването на Божия образ у човека, която измолва свещеникът, св. Григорий поставя и помощта на човека, която духовникът трябва да оказва. Тя е пастирско служение в тесен смисъл на думата, на което св. Григорий обръща особено внимание. В това си служение пастирът следва Сина Божи, Който през времето на земното Си служение се посвети да служи на боледуващите и страдащи Свои по-малки братя. Свещенослужителят подобно на Спасителя трябва да служи на човеците, като трябва да просвещава пасомите си, да лекува душевните им рани и облекчава страданията им, за да възсияе отново в душата им в първоначалната чистота и светлина обновеният чрез тайнството кръщение Божи образ. В постоянната грижа на пастира за душите на пасомите св. Григорий вижда същността на пастирското служение в тесен смисъл[8].

Пастирското служение, което има за обект душата, цели да пробуди или ако е буден да засили у нея копнежа по висините, „да я окрили“, както се изразява св. Григорий, да ѝ съдейства да се освободи от злото в света и да я приведе към Бога[9]. Пастирското служение има за цел да направи душата наследница на небесната слава, като това наследство тя трябва да получи не даром от Бога, а в резултат на борбата с телесните влечения, заради своя тежък подвиг[10]. Тук е необходимо да отбележим, че св. Григорий, който добре е познавал човешката природа в нейната двусъставност и отношението между двете ѝ съставни части, не е смятал тялото недостойно за пастирските грижи. Наистина душата е образ Божи, но и тялото е Божие творение и то „твърде добро“ (Битие 1:31). Ако тялото дърпа душата надолу, то това го прави заради греха, а не по своята природа. Тялото също може да бъде издигнато, когато душата стане негова водителка. Заради това св. Григорий поставя и втората цел на пастирското служение – да подпомага душата, за да може тя „да привлече към себе си и издигне във висините” и по-малоценното и „като е станала ръководителка на служебната материя и като я превърнала в служебна на Бога, да бъде за тялото също това, което е Бог за душата“[11]. Св. Григорий смята, че човек може да прославя Бога в душата си и в тялото си, както посочва св. апостол Павел (срв. 1 Коринтяни 6:20), само когато възвиси телесния си живот[12].

Св. Григорий представя пред духовника три главни задачи, които са в зависимост от религиозно-нравственото състояние, в което се намират пасомите. Едни от тях водят постоянна борба с греховните влечения и изкушенията и не допускат да бъде повреден духовния им живот. У тях остава неповреден Божият образ[13]. По отношение на такива пасоми пастирът има задачата да ги подпомага, за да продължат да пазят неповреден този образ. Други не успяват напълно в борбата си със злото, поради което този образ у тях е изложен на опасността да бъде повреден. В такъв случай оcновната задача на духовника е да прави всичко за поддържането му. Св. Григорий визира, както естествените, така и благодатните средства, които трябва да бъдат използвани при изпълнението на тази задача. Трети обаче не успяват да устоят в борбата. Злото взема надмощие, грехът ги поразява и те падат, като Божият образ у тях е повреден. Тук духовникът стои пред най-трудната, но в същото време най-високата и благородна задача – да обновява този повреден образ. Пастирът, казва св. Григорий, „трябва да възсъздава създанието, да възстановява Божия образ, да твори за горния свят… и ще кажа повече – да бъде бог и да твори богове[14]“. С тези слова св. Григорий иска да подчертае благодатно-творческия характер на пастирското служение и неговата особенo важна задача[15].

Един съвременен духовник – митрополит Иеротей (Влахос) смята, че настоящото разбиране за духовника е по-скоро за някакъв чиновник, чрез който хората могат да пристъпват към светите Тайни, който е упълномощен от Бога служител и негов представител, пред когото могат да се изповядват и да получават опрощение на греховете си и утеха в нужда и така нататък. Разбира се част от задълженията на духовника включват и това, но най-важното служение, което трябва да изпълнява той, е да бъде духовен лекар, терапевт, който цери човешките страдания. Когато извършва тайнството Покаяние (Изповед), основната функция на свещеника е точно терапевтичната и тя е най-важната част от неговото терапевтично ръководство[16].

В този смисъл е важно да осъзнаваме, че Православната църква основно е духовна лечебница, място за изцеление на душата. Чрез Божията благодат тук Църквата лекува личността на човека и в рамките на това, изцерява цялата му психосоматична (душевно-телесна) същност. Лекуването на човешката личност е път към съвършенството, което е тъждествено на обòжението, затова в светеотеческите творения, тези два термина са синонимни и релевантни[17].

Вследствие на Едемския първороден грях, цялото човешко същество се променило и човекът загубил просветеността на своя ум, който станал нечист и страстен, а тялото му се облякло в тленност и смъртност. Освен разстройството на вътрешната дейност на душата, първородният грях довел и до външна дезорганизираност на човека. Сега той много по-лесно започнал да гледа с неприязън към другия човек, към Бога, света и цялото мироздание. Затова все по-често човекът почва да греши. Безсилието на ума да възлиза към Бога опитало постепенно да се компенсира от разсъдъка, който станал управляващ цялата човешка психо-телесна личност[18]. Всичко това е обусловено от неразривната психосоматична връзка между дух, душа и тяло, и боледуването на всяка една от тези части, оказва отрицателно влияние върху другите. Именно заради това, лекуването и нормалното/здраво състояние на трите части на човека, са важни за неговото нормално земно съществуване.

Митрополит Иеротей, въз основа на светотеческите и аскетическите творения, убедено твърди, че терапията на вярващите се извършва от Светия Дух, а свещеникът е само служител и изпълнител на тази терапия в Лечебницата, която представлява Църквата. Именно заради това трите иерархически степени на свещенството – дякон, презвитер, епископ, са тясно свързани с трите основни степени на духовния живот – очистване, просветление и обòжение, като тези етапи не са в резултат на човешкото усилие, а на Божията сила, енергия и действие[19].

Очистителната степен, към която са тръгнали тези, които току-що са започнали подвига на благочестието, е тясно свързана с покаянието и е същинска подготовка към следващите степени. От една страна, отхвърлянето на стария, телесен и материален човек, а от друга – обличането в новия човек, който става нов благодарение на енергията и действието на Светия Дух. Това покаяние се изразява в преодоляване на материалното, в претворяване на плътта чрез поста и бдението, в бягство от всичко, което може да предизвика страст, в проливане на горчиви сълзи за всичко земно и греховно, разкаяние за грешни постъпки и спиране на тяхното извършване в живота, в очистване на ума от всяка сквернота чрез умиление, молитва и участие в благодатния живот на Църквата чрез нейното богослужение[20].

Просветлението е първата степен на безстрастието, в която се извършва реално очистване на ума чрез Божията благодат, умното отваряне на сърцето и раждането на логоса на познанието в ума. Тук човекът е в непрестанна умна молитва (исихазма) и придобива пълното богопознание, чрез което познава божествените и човешките предмети и преживява откровението на тайните на Небесното царство[21].

Обòжението е най-висшата степен на земното съществуване на човека, степента на съвършените, които на дело стават богослови на Църквата. При тази степен човек встъпва в общение с ангелските сили, доближава нетварната светлина и чрез Светия Дух му се откриват вечните Божии тайни – вижда ясно нетварната Божия енергия[22]. Според някои отци на Църквата, този етап е най-близкия до едемското съществуване на Адам и Ева в Рая.

Преминавайки през тези степени, християнинът постепенно възраства в Христовата възраст и се усъвършенства в християнския начин на живот. Св. Максим Изповедник нарича посочените степени практическа философия, естествено съзерцание и мистично богословие[23].

В своето знаменито произведение „За небесната иерархия“ св. Дионисий Ареопагит описва посочените три степени на духовния живот, а оттам и на иерархията така: „Иерархическият чин е преизпълнен със съвършителна сила, извършва всички иерархически посвещения, с проникновение посвещава в знанията за светлината… световидният чин на иереите, той ръководи посвещаваните от боговдъхновените иерарси към божествено прозрение на просветителните видения и заедно с тях свещенодейства… чинът на свещенослужителите, който има за задача да очиства и различава недостойните преди те да се допуснат до свещенодействията на иереите, очиства новодошлите, правейки ги неомърсени от всичко враждебно на тайнството и подготвени за свещенодействено прозрение и приобщение[24]“.

Има още →