Теодор Леков

Повече от две хилядолетия наследството на Древен Египет вълнува европейците За античните автори Египет е източникът на мъдростта и зна­нието, които вдъхновяват създателите на елинската цивилизация. Реалното изучаване на Египет обаче започва едва през XIX-ти век с разчитането на иероглифното писмо. През тези повече от 170 години представите за характера на египетската религия са претърпели значителни промени. Изследването на религията на древните египтяни е свързано с редица трудности, които произтичат от нейните особености. На първо място това е невъзможността да намерим еквивалент на нашите съвременни понятия в египетската сло­весност и образност и да подредим фактите, получени при изучаването на обекта, към предварителен модел или схема. Самите египтяни не са остави­ли обяснения и тълкувания на своята религия, в източниците липсват кри­тическо мислене и индивидуализъм като отношение. Това ни отвежда до другата особеност на тяхната религия – тя е плод на хомогенна култура, на колективна вяра. Религията е неразривна част от мирозрението и не проти­воречи на останалите форми на обществен и духовен живот. Затова древните египтяни нямат думи за религия, за мит, за вяра. Това означава, че нашият съвременен терминологичен апарат трудно може да обхване проявите на духовния живот на египетската цивилизация. Липсата на дума за „религия“ (ако изведем етимологията ѝ, следвайки Лактанций, от re-ligo – „свързвам отново, пак“), показва и друго – египтяните не се чувстват отделени от бога (в контраст с другите семити), те са потопени в един свят, изпълнен с божестве­ното, самите те са част от бога и не търсят загубената си връзка с него. Египетската религия днес е мъртва религия, културната традиция на Древния Египет, за разлика от другите древни цивилизации на Индия и Ки­тай, е прекъсната. Това означава, че средствата за изучаването ѝ са единст­вено паметниците, тълкувани с помощта на методиката на археологията, филологията и историята. От своя страна паметниците, от които черпим сведения за религията на древните египтяни показват някои особености, ко­ито определят в значителна степен съвременните ни представи за нея. На първо място това е характерът на тези паметници, свързани предимно със смъртта и отвъдното и в много по-малка степен – с ежедневието. До нас са достигнали огромно количество гробници с текстове, погребален инвентар, изображения на отвъдното и заупокойния култ. Ако постройките на ежедне­вието и дори царските дворци са строени от кирпич, то домовете на веч­ността са издигани от камък. Ограниченото пространство на развитие на египетската цивилизация – в рамките на Нилската долина – е довело до наслояването на културните пластове и до постепенното унищожение на по-древните. Почти нищо не знаем за големите религиозни центрове на Египет, особено за тези в Делтата като Мемфис и Хелиопол, построени на об­работваема земя. Преобладаващото количество паметници, достигнали до наши дни, идва от Горен Египет и областта на Тива.

Подобно явление можем да открием и в развитието на египетския храм. Историята на някои от тези храмове е хилядолетна, те са престроявани и изграждани в продължение на поколения, така че трудно можем да добием ясна представа за облика на храма в даден исторически момент. Някои от постройките буквално са изградени наново от съвременните археолози, след като каменните им релефи са послужили за пълнеж на други масивни съоръ­жения и така по случайност са оцелели до наши дни.

От така наречената религиозна литература разполагаме с паметниците на заупокойните текстове – заклинания, свързани с превръщането на мъртвия в дух – Ах в отвъдното и с погребалния и жертвен ритуал. Този тип литература се нарича с общото наименование „саху“ („заклинания за превръщане в Ах“). Най-древните запазени паметници на този жанр са Текстове на пирамидите. Те са предназначени за мъртвия цар и достигането на безсмъртие. Открити са в пирамидите на царете от V-та и VI-та династия, а от края на VI-та династия започват да се разпространяват и сред приближените на царя. Текстове на пирамидите са най-старият корпус на религиозната литература на чо­вечеството, известен ни досега. Предполага се, че за първи път тази литера­тура е записана по времето на III-та династия, но някои текстове водят нача­лото си още от IV-то хилядолетие век преди Христа. В епохата на Средното царство тази литера­тура е известна под името Текстове на саркофазите, защото се променя средата на изписване – вече по вътрешните стени на дървените ковчези на египетската аристокрация. Появяват се много нови заклинания, а по дъното на ковчезите за първи път е изобразен пътеводител в отвъдното – така наречената Книга на Двата пътя. През Новото царство заупокойната литература се изписва вече на папирус и се поставя в гроба близо до мумията. Оттук идва и нейното съвременно наименование – Книга на мъртвите. Египтяните са наричали целия сборник Заклинания за излизане през деня. Развитието на този тип религиозна литература показва неговото разпространение – пър­воначално предназначена само за царя и впоследствие за все по-широки социални кръгове от египетското население. Тъй като тази литература е свър­зана с постигането на безсмъртие и задгробното блаженство, това означава, че тези права са се разпрострели от царя към неговите поданици или както често се твърди, този процес показва демократизацията на египетските зад­гробни вярвания. Първият етап на процеса е положен още в края на Старо­то царство (XXVIII-ХХIII век преди Христа) с рухването на централизираната бю­рократична държава и с издигането на преден план на местните центрове на властта. Посредством ритуала и заклинанията мъртвият цар е бил нари­чан и отъждествяван с Озирис, а от времето на Първия преходен период (XXII-XX век преди Христа) така назовават себе си и представителите на аристо­крацията. От Новото царство (XVI-XI век преди Христа) насетне всеки мъртъв егип­тянин е въплъщение на бога Озирис, което му дава право на задгробно съ­ществуване. От друга страна, царят никога, дори в смъртта си не се израв­нява със своите поданици. Ако обикновените египтяни са изписвали в гроб­ниците си сцени от Книгата на мъртвите и са снабдявали мъртвия с ко­пие на тази книга, то през Новото царство в скалните гробници на царете се появяват нови съчинения с магическите изображения на нощното пътуване на слънцето в отвъдното. Тук царят се отъждествява със слънчевия бог, пътува заедно с Ра в ладията му и с изгрева на слънцето се ражда за нов живот. Сред тези книги за отвъдното са Амдуат, Книгата на портите, Книгата на пещерите, Книгата на Акер, Книгата на кравата, Книгите на деня и нощта, Книгата за възхвала на слънцето в Запада (известна като Литанията на Ра) и други. Многобройни изображения на ритуални сце­ни и съпътстващите ги текстове са известни от египетските храмове. Едни от най-добре запазените са късните храмове, строени в гръко-римския Еги­пет, като тези в Едфу, Филе, Дендера, Ком Омбо. Само публикациите на релефите от тях наброяват поредици от няколко десетки тома.

За да разгледаме връзката на човека с религията, е необходимо да изяс­ним представите на древните египтяни за бога, сътворението на космоса и мястото на човека в него.

Египетската дума за бог е „нечер“, на коптски „нуте“. Какво точно се крие зад етимологията на тази дума остава загадка и днес, въпреки многобройните хипотези. Показателно е обаче, че при превода на Светите писа­ния на коптски преводачите са използвали древната египетска дума за наз­ванието на Християнския бог. Ако използваме подхода на Платон, за да се постигне знанието за бога (episteme), е необходимо да се познава неговото име (onoma), образ (eidolon) и дефиниция (logos). За египтяните името е ин­тегрална, същностна част от личността на човека или бога. В изворите име­то на египетския бог често е епитет, квалификация на неговите качества: богинята лъвица Сахмет означава „Силната, Могъщата“; небесната богиня Хатхор – „Дома на Хор (небесния бог)“; Хнум, създателят на хората, който ги прави от глина на своето грънчарско колело – „Този, който съединява, слеп­ва“; бръмбарът Хепри – „Този, който възниква“ и други. Така името служи за идентификация на божественото, на природата му и на неговите функции. Колкото по-могъщо е едно божество, колкото по-многобройни са неговите проявления, толкова повече са и неговите имена. В молитвите и инвокацията на божеството се използват множество имена на бога, гаранция, че призова­ният бог ще чуе името си и ще откликне. Често срещан епитет на египетските божества е изразът „с многобройни имена“. Според египтяните познанието на името води до власт над неговия притежател, затова богът има свое скри­то име, което се пази в дълбока тайна, а тайното име на Ра става известно според един късен мит единствено на великата богиня Изида. Съществуват и примери за табу върху произнасянето на божието или царското име.

Божествата се появяват и с така наречените синкретични имена, например Амон-Ра, Себек-Ра, Хнум-Ра, Ра-Атум, Птах-Озирис-Сокарис и други. Имената на богове-създатели се свързват с името на слънцето, най-характерния образ на твореца в египетската религия. Така в тези двоични имена, първият еле­мент често е името на твореца в потенция (затова името би могло да бъде и Нун) като извечното божие начало, а вторият, соларният елемент на името показва бога-демиург в неговата реализация.

Има още →