Радостин Марчев

Abstract

Този материал е написан в отговор на статията на Валентин Велчев „Жените и свещенството“, публикувана тук в блога. Виж Съдържание 4, публикация № 913.

***

Въведение

Всяко поколение християни се изправя пред особени проблеми, с които трябва да се бори и въпроси, на които трябва да даде отговор. Понякога те са просто добре забравено или леко маскирано старо. От време на време обаче Църквата се натъква на качествено нови богословски или практически предизвикателства, като Реформацията (XVI-ти век), атаката на Галилей към геоцентричния модел (XVII-ти век), еволюционната теория на Дарвин (XIX-ти век) или миграционния поток в наши дни. Едва ли има човек, който да смята, че тяхното пренебрегване е работещо решение. Какво обаче трябва да бъде действителното решение, е въпрос, който често се оказва много по-сложен.

Спорът за ръкополагането на жени е едно подобно предизвикателство за нашето време. В своята статия „Жените и свещенството”, публикувана в списание Християнство и култура[1], Валентин Велчев заема пределно ясна и твърда позиция – това е „нагаждане на Библията към актуалните за дадена епоха социални, културни, научни и прочее светски концепции”. Аз съм напълно съгласен с автора, че безрезервното приемане на всичко модерно единствено защото то е такова за момента, е твърде лош подход. Църквата трябва да черпи от даденото от Бога Откровение, от своя вековен опит и мъдрост и да използва здравия разум, разчитайки на водителството на Светия Дух. Правейки това обаче, тя трябва да вземе обосновано становище, а не да отхвърли въпроса просто защото е нов (в този грях през отминалите векове е бил виновен всеки един възникнал проблем). С други думи, ние трябва да работим с аргументи.

Съвременният дебат за женското свещенство е генерирал огромна по своя обем литература и може да бъде разглеждан от множество различни ъгли – иконичен, екзегетичен, традиционен, исторически, лексикален, прагматичен, мултидисциплинарен и дори есхатологичен[2]. Ограниченият обем на настоящата статия не позволява дори бегло да се докосна до всеки един от тях. Ще си позволя единствено да нахвърлям няколко кратки бележки относно аргументите, използвани от Велчев и ще се опитам да обясня защо за мен те не изглеждат толкова убедителни. Тъй като авторът се определя като член на Православната църква, ще се постарая моите собствени аргументи да бъдат разбираеми за тази християнска общност.

Три уточнения

Преди да разгледам самите аргументи срещу женското свещенство, следва да направя три необходими уточнения.

Първо, когато авторът пише: „Православната позиция по този въпрос е отразена по един чудесен начин в статията на митрополит Калистос Уеър „Мъжът, жената и свещенството на Христос”, той греши в своя прочит на действителното виждане на Уеър[3]. Митрополитът ясно казва, че за момента не е в състояние да изрази твърдо мнение по въпроса. Описвайки своята лична еволюция, той пише: „Що се отнася до настоящата статия, тя представлява разширена версия на една работа, която написах през 1978 година. Оттогава моите възгледи по този проблем се промениха. През 1978 година аз смятах ръкополагането на жени за невъзможно. Днес се колебая да бъда така категоричен. Аз съвсем не намирам за убедителни много от съвременните аргументи, приведени в полза на жени свещеници, но в същото време редица от доводите, издигнати от другата страна, сега ми изглеждат много по-неубедителни, отколкото ми се струваха преди двадесет години. Това, за което настоявам, е ние, православните, да започнем да гледаме на въпроса като на открит[4]”. Всъщност по-нататък той подлага на съкрушителна критика някои от основните аргументи, използвани срещу ръкополагането на жени, като мъжкия пол на Христос и специфичните за женския пол харизми. Това е начинът, по който следва да се чете статията на Уеър, на която Велчев толкова се осланя.

Второ, тази неопределеност по отношение на окончателно мнение следва да се разпростре върху цялата Православна църква, която никога не се е произнасяла официално по въпроса. Работата на православни учени като Елизабет Бер Сижел, Кириаки Фитцджералд, Валери Карас и други никога не е била повод за обвинения в неортодоксалност[5]. И докато в ранните консултации, като например тази в Родос, преобладават негативните нагласи, диалогът със Старокатолическата църква[6] и последната конференция Deaconesses, Ordination of Women and Orthodox Theology, проведена на 22-24.01.2015 в Солун, Гърция, сякаш достигат до различни изводи[7]. Всъщност в заключенията на последната се казва: „По отношение на въпроса за ръкополагането на жените смирено беше предложено, че от православна гледна точка богословските аргументи, използвани до този момент в междухристиянския диалог, следва да бъдат преформулирани[8]”.

Трето, начинът, по който г-н Велчев формулира своята теза, е до известна степен неправилен. Православната църква признава три чина на свещенослужение – епископ, презвитер и дякон, а исторически няма съмнение, че жените са били ръкополагани за дякони. Макар все още да се водят спорове по някои детайли, като цяло има научен консенсус, че това е била действителна хиротония[9], която се е извършвала в олтара и на практика е била равностойна на ръкополагането на мъжете-дякони[10]. До нас са достигнали стотици имена на дякониси[11] (в повечето случаи наричани именно „дякони” – мъжки род). Тази практика е била повсеместна за Църквата, като на Изток е продължила поне до XII-ти век и никога не е била отменяна, а днес Еладската православна църква е приела решение тя да бъде възстановена, макар да е направено твърде малко в тази насока.

Тези факти по никакъв начин не означават, че щом жени са били ръкополагани за дякони, то автоматично следва те да бъдат ръкополагани и за презвитери и епископи. Те обаче означават, че на въпроса признавала ли е Църквата за легитимно женското свещенство трябва да отговорим с „Да”. Това не е някакъв нов феномен, а практика, която води началото си от самото начало на християнството.

Аргументите

След като направихме тези уточнения, можем да се обърнем накратко към аргументите,приведени като доказателство, че женското свещенство е немислимо.

1.Първият аргумент на Велчев е свързан с пола на дванадесетте апостоли – те всички са мъже. По този начин Христос ясно посочва, че желае свещенството да бъде единствено мъжко. По-нататък възражението на егалитарите, че апостолите са не само мъже, но и евреи, не е валидно, понеже Новият Завет ясно показва, че Божият план включва хора от всички народи, но никъде нямаме указания, че включва свещеници и от двата пола.

Оставяйки настрана факта, че в своята основа това е аргумент, привеждан от противниците, а не от защитниците на женското свещенство, той е твърде слаб по две причини.

Първо, зад мъжкия пол (и еврейския произход) на апостолите стои причина, съвсем различна от това кой следва да бъде свещеник. Д-р Стенли Гренц изяснява въпроса по следния начин: „Все пак мъжкият пол на дванадесетте не дава достатъчна причина, от която да заключим, че всички ръкоположени служители трябва да са мъже… Комплиментарният аргумент пропуска да разбере и действителното значение на избора на Христос на дванадесет мъже. Значението на това дело не лежи в перманентното разграничение на ролите сред Неговите последователи основано на пола. Изборът на нашият Господ е едно символично действие, разбираемо единствено в контекста на историята на Израил. Неговият избор на дванадесет апостоли мъже, реминисценция на патриарсите, бил един есхатологичен знак, показващ, че Иисус обновява древния Божий народ… Дори повече от мъжкия пол на дванадесетте техният еврейски произход определя една връзка между Христовото ново общество и старозаветния народ. Следователно етническото наследство и в по-малка степен полът на първоначалните апостоли са богословски значими. Но щом веднъж фундаменталната връзка между Израил и Църквата била установена, новозаветните общности били свободни да разширят редиците на своите водачи, включвайки надарени хора от всички народи и от двата пола”[12].

Второ, слабостта на аргумента се вижда ясно от факта, че в ранната Църква е имало жени апостоли. В Римляни 16:7 четем за „Андроник и Юния… които между апостолите се считат за бележити”. През последните няколко десетилетия стихът се е превърнал в истинско бойно поле, но днес научният консенсус е на практика единодушен, че Юния е женско име и че граматически стихът най-вероятно казва, че тя е влизала в числото на апостолите (а не просто, че е била почитана от тях). Такова е единодушното свидетелство на отците поне до XII век[13]. Днес Еладската православна църква чества нейната памет на 17 май точно като жена апостол.

Тук си заслужава да направим още една интересна бележка. Освен непосредствения кръг на дванадесетте апостоли е съществувал и един по-широк от 70 (вероятно цифрата е закръглена). В православния църковен календар те се честват на 4 януари, като отделните поместни църкви ги изброяват поименно. В гръцката традиция (за разлика от руската) сред тези имена се срещат поне две жени – Юния и Апфия (срв. Филимон 1:2). С други думи, ние разполагаме с църковно свидетелство, че сред първите апостоли и ученици на Христос, които Той е изпратил да проповядват благовестието и да учат народите, имаме поне две жени. Разбира се, към историческата достоверност на подобни свидетелства трябва да се подхожда много предпазливо, но все пак те недвусмислено говорят за реално съществуваща традиция за жени апостоли, упълномощени и изпратени от Самия Христос.

2.Вторият аргумент, който Велчев разглежда, наистина е характерен за егалитарната позиция. Според него християнската история ни дава примери, при които в миналото Църквата е приемала за даденост определени отношения, които обаче в момента тя третира не само като неприемливи, но дори като греховни. Един подобен пример е робството. Новият Завет многократно съветва робите да се покоряват на своите господари и не съдържа дори намек за премахване на тази институция като греховна и несъвместима с вярата. В края на краищата обаче християните достигат точно до този извод и повеждат борба, която води до неговото отхвърляне и изкореняване – макар това осмисляне да е отнело векове. Егалитарите твърдят, че е възможно да се направи аналогия между робството и поставения на дневен ред в момента въпрос за женското свещенство. Велчев отрича възможността за подобна аналогия. „Както подчертава митрополит Калистос Уеър, няколко отци, и особено св. Григорий Нисийски, са се противопоставяли яростно на робството като зло – необходимо зло може би, но все пак зло. Но нито един отец никога не е говорил за ограничаването на свещенството до мъжете като необходимо зло”.

Има още →