Пейо Пеев

Abstract

Основната тема, обсъждана в тази статия, е съборната (католическа) идентичност на Църквата. Предложеното в него разсъждение се основава на догматическата основа на Църквата и нейното единство в светата Евхаристия. Предложеният текст се опитва да разбере вътрешната съборна идентичност на Църквата, като Тяло Христово, произтичащо от нейния Глава Господ Иисус Христос.

***

Църквата сама по себе си е едно уникално явление за света. Новият Завет я определя като „тяло Христово“ (в най-тесните ѝ граници), а в учението на светите Трима светители се развива и обособява като „общество на Светата Троица[1]“ и „Божия град“ (в най-широки граници)[2].

Св. апостол Павел в посланието си до ефесяни дава следното определение за  Църквата: „Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни  1:22-23).

В Пространния Катехизис на Московския митрополит Филарет тя е формулирана по следния начин: „Църквата е установено от Бога общество от хора, съединени помежду си чрез  вяра, закон Божи, свещеноначалие и тайнства[3]“.

Може да се каже, че каквото и определение да бъде дадено за Църквата, то ще е непълно поради факта, че обект на вярата в нея е самия Господ Иисус Христос, както се вижда в самото Писание: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Матей 16:16-19).

Според Ιωάννης Καρμίρης, нейното начало „се губи в тъмните и необясними дълбини на вековете и хилядолетията още преди божественото въплъщение, тъй като Църквата представлява загадка, „която от началото на света е била скрита в Бога[4]“. Развивайки своето учение за нея, Καρμίρης, продължава: „Църквата е с двойно съществуване, едно небесно, а другото земно…Нейният произход, следователно, е преди времето и пространството, преди създаването на небето и земята, но тя влиза в историята на човечеството чрез създаването на света, и след това е актуализирана чрез Въплъщението, смъртта и възкресението на Христос[5]“.

Църквата отговаря на разкритата в Свещеното Писание истина за Бога, като Творец на всичко, което съществува. Тя е с произход, неподатлив на пространствено-времевия континуум[6]. И навлиза в историята на човечеството чрез сътворението на света от нищо[7], учеща за Боговъплъщението, за смъртта и славното възкресение Христово.

Свети Игнатий Богоносец е първият от ранните отци, който формулира свое учение за институционалния характер на Църквата. В него той говори за църквата като богочовешки организъм, в който християните (иерархията и народа) стават едно с Бога в Евхаристията[8]. Същевременно той е първият, който с апологетическа насоченост срещу тогавашните докети, гностици и евионитите, оформя границите на Църквата, придавайки ѝ една визия за нейния живот в света. Формирайки своето учение за нея той учи, че тя е дело на Иисус Христос и „възпроизвежда цялото домостроителство Божие[9]“ за спасението на човечеството. Тя е света, тъй като в нея пребъдва Божията благодат, „боголепнатa и светоносна църква нa Бога Отца и възлюбена от Иисус Христос, която не е лишена от всякакъв дар и изпълнена с вяра и любов, която не изоставя от всеки дар[10]“.

В своето учение за Църквата, св. Игнатий въвежда терминологията “Καθολική Εκκλησία”[11]. В посланието си до Църквата в Смирна, той пише: „Където е епископът, там трябва да бъде народът, така както, където е Иисус Христос, там е и католическата църква[12]“. Именно нейният католичен характер определя нейната универсалност, тоест нейната съборност.

Гръцкият термин καθολικòς – „универсален“ в историческия път на Православното богословие, по думите на професор Муретов разграничаваме в три разбирания: „съборност“, „автентичност“ или „каноничност“ или „православност“ и „вселенскост“. Тази разлика обаче не се отнася за цялата цялост на Църквата и нейния живот в тайнственото единение с Христос, а само за научно-богословската, така да се каже, и абстрактната страна. В дълбините на живота и духа на Църквата всички тези аспекти са скрити и действат в неделимо и неслитно единство винаги и навсякъде“[13]. Въпреки, че всички горепосочени значения на гръцкия термин καθολικòς имат за задача да предадат истинския смисъл на самата Църква, като универсална, то най-удачният превод, изразен и формулиран богословски и приет в славянските езици и който се ползва от славянските църкви, благодарение на светите братя Кирил и Методий, е терминът „съборност[14]“.

Разяснение защо славянските първоучители светите братя Кирил и Методий се спират на термина съборност, когато предават смисъла на термина καθολικòς, дава Алексей Хомяков. Според него „Католичната църква е Църквата на всичко, или в единството на всички, καθὸλον τῶν πιστέυωντων…Църквата, за която е пророчествано в Старият Завет, и която се е сбъднала в Новия Завет, с една дума – Църквата, както я е определил св. Павел[15]“. Поради тази причина „думата съборност, събор, изразява идеята за събрание не толкова в смисъл на проявеното видимо съединение на мнозина навсякъде, но в по-общ смисъл на винаги съществуващата възможност за такъв съюз, с други думи: изразява се идеята за единство в множеството[16]“, защото „очевидно е, че думата καθολικός, в понятията на двамата велики служители на Божието Слово,… не произлиза от κατὰ и ὅλα, а от κατὰ и ὄλον; защото κατὰ често изразява същото като нашия предлог според, например: κατα Μάτθαίον, κατα Μάρκον, според Матей, според Марк“[17].

Църквата е съборна, считано от първия ден на своето проявление в света на деня Петдесетница. Именно оттогава апостолите тръгват да проповядват и учат за всичко, предадено им от техния Учител – Христос. Така се слага началото на Църквата по цялата територия на земята οἰκουμένη (обитаема (населена) земя, от οἰκέω – „обитавам“). Като такава тя се простира в цялата населена земя и е отворена за цялото човечество, за всички хора и всички култури. Тя далеч надхвърля тесните пространствени, културни и религиозни рамки, като „не отхвърля нациите, нациите съществуват, но са призовани да се осветят и преобразят в съборността на Църквата, да бъдат обожествени от нея[18]“.

Важно е да се отбележи, че количественото увеличение на християнските общности, тоест, с навлизането на Църквата в различни страни и континенти, видимото единството на Христовата Църква не се нарушава. Макар тя да е разделена по географски области, тя винаги остава единна, тъй като „всички вярващи оправдани чрез едната вяра в Иисуса Христа, са членове на тялото Христово[19]“. Митрополит Дамаскинос пояснява: „мястото разделя, но Бог свързва така, че на цялата планета има една Църква, независимо, че е пространствено разделена на множество части[20]“.

Единството на Църквата има няколко съществени характеристики, най-важната от които е единната вяра, запазване на истинското апостолско учение, молитвата, тайнствата и евхаристийното общение. За да преодолеят географските разделения, всички членове на всяка отделна поместна църква участват в „тайнството на събранието[21]“, като се събират на едно и също място по едно и също време и принасят една духовна жертва – светата Евхаристия, както учи и самият апостол: „Един хляб, едно тяло сме ние, многото, понеже всички се причестяваме от един хляб“ (1 Коринтяни 10:17). Това е залегнало и в молитвата, която свещеникът произнася: „Раздробява се и се разделя Агнеца Божий, раздробяван, но не разделяем, който всякога се яде и никога не оскъдява, но освещава тия, които се причастяват[22]“. Именно по благодатта „нашата природа се съединява с божественото в Ипостаста на Сина – Главата на нейното мистично тяло. Човешкото същество става единосъщно на обòженото, съчетано с Личността на Христа, човечество[23]“.

По своята структура Църквата е събрание „ecclesia“, обединяващо Главата Христос с всички истински вярващи християни – живи и починали, и обхваща всички без значение на тяхното място и време в пространствено-времевия континуум. Според Спасителя Бог: „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи“ (Лука 20:38). Църковното учение за Църквата не прави разграничение между Църквата, която е тук на земята, тоест временно пребиваващата и Църквата, която е на небето, тоест тържествуващата, като приема че двете не са отделени една от друга, а са в едно неразрушимо единство. Затова и апостолът, като отправя призив към евреите, им казва: „вие обаче пристъпихте към планина Сион и към града на живия Бог, небесния Иерусалим, и към десетки хиляди Ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство“ (Евреи 12:22-23). Според св. Игнатий, “Църквата е с Иисус Христос и както Христос с Отца, за да е всичко съгласно в единство[24]“ и всички, които не са в единение посредством нея с Христос, няма да наследят царството Божие: „Не се оставяйте да ви заблуждават, братя мои! Ако някой следва онзи, който върши разделение, не наследява Божието царство[25]“.

Църквата, като тяло Христово, се простира както във видимия свят (като географско понятие), така и извън него (в мисловния свят), тоест в пространствено-времевия континуум. Поради това, че се простира в цялата Вселена, тя винаги е била и си остава съборна. Но трябва да се прави разлика между фактическата съборност (християнската общност) и потенциалната съборност (християнската всеобщност[26]). Докато първата е вътрешната субстанциална природа, то втората е външната видима страна на земната Църква. Дори да разделяме тези понятия, то разделението им е условно, тъй като самата съборност трябва да се разбира в смисъл на „цялостност“, „всеединство“, „неразделеност“, за което ни дава основание и самото понятие за Църквата като тяло Христово[27]. Затова съборността е продукт от живота в тялото Христово, което като организъм „проявява своя живот във всичките си членове, независимо от различното им предназначение[28]“.

Църквата, като тяло Христово по своята същност, е както невидима, така и видима. Това обуславя нейната двусъставност. Земната и  небесната Църква трябва да се разглеждат като две неделими части на една сложна реалност, създадена от божественото и човешкото начало у Богочовека Христос. Именно за това говори и Евгений Аквилонов: „Агнецът е един, един е Главата на Църквата – Господ Иисус Христос; под единствения Глава на Църквата се намират членовете на небесната и земната Църква[29]“.

Според отец Сергий Булгаков „невидимото съществува във видимото, съдържа се в него, сраснало се е с него[30]“. Когато се говори за универсалния характер на Църквата, се има предвид, че тя се простира освен във времето и пространството, така и извън него, тоест в цялото мироздание. Съборността на Църквата се основава върху христоцентричността. Христос е всепроникващата Сила и пълнота в благодат, любов и сила. Той е лозата, ние – пръчките (Иоан 15: 5).

Църквата, като двуприродна същност, включва два елемента – божествен и човешки, които се съединяват неслитно, обхваща всички и във всичко, без ограничения на време, място и пространство. Това я прави с уникален и универсален характер. Църквата, като стройна хармония на единство в множеството и на множество в единството, е изградена „върху любовта и вярата в пълно единомислие, съгласие в единство. Всички имат „едно сърце и една душа“ (Деяния на светите апостоли 4:32), свързани са помежду си тайнствено и образуват една „органическа всеобщност[31]“, обхващаща „всичко у всички“ (1 Коринтяни 15:28), „без ограничения на време и място[32]“.

Има още →