Преподобни Максим Изповедник1.Любовта е благоразположение на душата, поради което тя не предпочита нищо от съществуващото пред познанието на Бога. Но такова любвеобилно настроение е невъзможно да придобие този, които има пристрастие към земни неща.

2.Любовта се ражда от безстрастието; безстрастието от упованието в Бога; упованието от търпението и великодушието, те от въздържанието във всичко, въздържанието от страха Божий, а страхът от вярата в Господа.

3.Вярващият в Господа се бои от адските мъки. Страхуващият се от мъките се въздържа от страстите. Въздържащият се от страстите търпеливо понася скърбите. Претьрпелият скърбите придобива упование в Бога. Упованието в Бога освобождава ума от всякакво земно пристрастие. Освободилият се от това ум придобива любов към Бога.

4.Любещият Бога предпочита познанието на Бога пред всичко, сътворено от Него, и непрестанно с желание се привързва към Него.

5.Ако всичко съществува чрез Бога и за Бога, а Бог е по-добър от всичко, получило чрез Него битие, то този, който оставя Бога и се занимава с по-нисши предмети, показва чрез това, че той предпочита пред Бога това, което е започнало да бъде чрез Него.

6.Този, чийто ум е прилепен към Бога, с любов, пренебрегва всичко видимо, дори и самото свое тяло, като че ли му е чуждо.

7.Ако душата е по-ценна от тялото, така както е по-добър от света неговият Създател, то този, който предпочита тялото пред душата и създадения от Бога свят пред Самия Бог, с нищо не се различава от идолослужителите.

8.Откъсналият своя ум от любовта към Бога и от пребиваването с Него и привързалият се с ума към каквото и да е материално, предпочита тялото пред душата и това, което започнало да съществува пред Бога Неговия Създател.

9.Ако животът на ума е просвещението и познанието, а тази светлина се ражда от любовта към Бога, то добре е казано, че няма нищо по-висше от Божествената любов.

10.Когато по влечението на любовта умът се възнася към Бога, той не чувства никак нито самия себе си, нито нещо от съществуващото. Озаряван от безкрайната Божествена светлина, той става безчувствен към всичко сътворено, както е чувственото око към звездите след изгряването на слънцето.

11.Всички добродетели помагат на ума да възлюби Бога, но повече от всички е чистата молитва. Възнасян чрез нея към Бога, човек като че ли е извън всичко съществуващо.

12.Когато чрез любовта умът бива обладан от Божественото познание, и излязъл извън съществуващото, почувства божествената безпределност, тогава по примера на божествения Исаия, почувствал и изненадал се от своето нищожество, той искрено възкликва с думите на пророка: горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, и очите ми видяха Царя, Господа Саваота! (Исаия 6:5)

13.Любещият Бога не може да не обича всеки човек като самия себе си, макар и да не одобрява страстите на тези, които още не са се очистили. Затова, когато вижда тяхното изправяне и обръщение към Бога, се радва с безкрайна и неизказана радост.

14.Нечиста е страстната душа, изпълнена с похотливи и злобни помисли.

15.Този, които вижда в сърцето си следа от ненавист към някой човек, за каквото и да е негово падение, е съвършено чужд на любовта към Бога. Защото любовта към Бога не може да понася ненавист към човека.16.Ако Ме любите, казва Господ, ще опазите и Моите заповеди (Иоан 14:15). Тази е Моята заповед, да любите един другиго, както Аз ви възлюбих (Иоан 15:12). И тъй, този, които не люби ближния, не пази заповедите, а непазещият заповедите не може да люби и Господа.

17.Блажен е човекът, който може да обича еднакво всеки човек.

18.Блажен е човекът, който не е привързан нито към една тленна или временна вещ.

19.Блажен е умът, който, отминавайки всички твари, непрестанно се услажда от Божествената красота.

20.Този, който простира грижата за плътта до похоти и помни злото спрямо ближния си, такъв повече служи на творението, отколкото на Твореца.

21.Пазещият тялото си от наслади и от болести има в негово лице помощник за служение на по-доброто.

22.Бягащият от всички светски похоти стои по-високо от всички светски скърби.

23.Любещият Бога непременно люби и ближния, а такъв не може да опази докрай собствеността си, но се разполага с нея съобразно Божиите заповеди, като дава на всекиго нужното.

24.Този, който върши милостиня, подражавайки на Бога, не прави разлика между злия и добрия, между праведния и неправедния, по отношение на човешките им нужди, но разделя на всички по равно, съобразно нуждите, макар и да предпочита добродетелния, поради доброто му поведение пред порочния.

25.Както Бог по естество е благ и безстрастен, макар и да обича всички еднакво, като Свои създания, но прославя добродетелния като родствен Нему и по нрав, а порочния помилва поради Своята благост, и наказвайки го на този свят, го поправя така и благият и безстрастен човек обича еднакво всички хора, добродетелния по естество и поради доброто разположение на волята, а порочния както по естество, така и по състрадание, прощавайки му, като на неразумен и движещ се в тъмнина.

26.Не само с раздаване на имота се показва любовта, но още повече чрез поучаването с Божиите слова и с телесно служене.

27.Искрено откреклият се от светските неща и служещият нелицемерно с любов на ближния по-скоро се освобождава от всяка страст и става причастник на Божествената любов и познание.

28.Придобилият в себе си Божествена любов, подобно на Иеремия, “не се затруднява този, който последва своя Господар” (17:16), но мъжествено понася всякакъв труд, оскърбление и подигравка, без да мисли зло срещу някого.

29.Когато си оскърбен от някого или си унизен от нещо, пази се от гневните помисли, да не би те, поради това оскърбление, след като те отлъчват от любовта, да не те преселят в царството на ненавистта.

30.Когато ти е тежко от укори или унижения, то знай, че си получил голяма полза от това, защото чрез унижението промислително е изгонено от тебе тщеславието.

31.Както споменът за огъня не топли тялото, така и вярата без любов не създава в душата светлина на познанието.

32.Както светлината на слънцето привлича към себе си здравото око, така и познанието на Бога естествено привлича към себе си чистия ум чрез любовта.

33.Чист ум е, който е излязъл от незнанието и се просвещава от Божествената светлина.

34.Чистата душа, освободила се от страсти, непрестанно се весели от Божествената любов.

35.Страстта е достойна за порицание като неестествено движение на душата.

36.Безстрастието е спокойно състояние на душата, в което тя е трудно подбудима към злото.

37.Който чрез своето старание е придобил плодовете на любовта, той не се отлъчва от нея, макар и да претърпява хиляди злини. В това нека ни увери Христовият ученик и първомъченик Стефан, и подобните нему, и Самият Христос, Който се е молил за своите убийци на Отца и е просил от Него прошка за тях, като извършващи това по незнание. (Лука 23:34).

38.Ако свойството на любовта е дълго да търпиш и да милосърдстваш (1 Коринтяни 13:4), то очевидно е, че гневящият се и злобният са чужди на любовта. Но чуждият на любовта е чужд на Бога, тъй като Бог е любов (1 Иоан 4:8).

39.Не казвайте, че сте храм Божий, казва божественият Иеремия (7:4). Не казвай и ти: само вярата в Господа Иисуса Христа може да ме спаси. Защото това е невъзможно, ако не придобиеш и любов към Него, засвидетелствана чрез дела. А що се касае до голата вяра; и бесовете вярват, и треперят (Иаков 2:19).

40.Делото на любовта се състои в усърдно подпомагане на ближните, великодушие, търпение и благоразумно ползване на вещите.

41.Любещият Бога никого не огорчава и от никого сам не се огорчава заради временното, огорчава се и огорчава единствено със спасителната скръб, с каквато и самият апостол Павел се огорчавал и наскърбил коринтяните (2 Коринтяни 2:4).

42.Любещият Бога живее ангелски живот на земята, постейки и извършвайки бдения, пеейки и молейки се, като мисли добро за всеки човек,

43.Всеки се стреми да достигне това, което желае, а от всички желани неща и блага Бог е най-доброто и възвишено благо. Каква ревност трябва да покажем, за да достигнем Него благия и желания по естество.

44.Не развращавай своята плът със срамни дела; не осквернявай душата си със зли помисли и Божият мир ще слезе над тебе, носейки със себе си любов.

45.Изнурявай плътта си с глад и бдения и без да се лениш, се упражнявай в псалмопение и молитва, и светостта на целомъдрието ще слезе над теб, носейки със себе си любов.46.Сподобилият се с Божественото познание и придобилият посредством любовта Неговото просвещение никога не се надига от духа на тщеславието. А този, който не се е сподобил с него, много лесно бива разколебаван. Впрочем, ако такъв във всичко, което прави, гледа към Бога, вършейки всичко заради Него, с Божията помощ лесно ще избегне този недъг.

47.Непостигналият още Божественото познание, вдъхновявано от любовта, много мисли, че извършваното от него е богоугодно. А сподобилият се да получи такова познание, от сърце повтаря думите на Авраама, който е казал, когато бил удостоен с Божието посещение: Аз, който съм прах и пепел (Битие 18:27).

48.Боящият се от Господа има за свой постоянен събеседник смиреномъдрието и по неговите напомняния възлиза към любовта и Бога. Той, спомняйки си своя по-раншен светски живот, своите разнообразни прегрешения и случилите му се в младостта изкушения, и това, как Господ го е избавил от всички тях, като го е извел от страстния живот и превел към живот по Бога, със страх възприема и любовта и непрестанно, с дълбоко смиреномъдрие благодари на Бога, Благодетеля и Владиката на нашия живот.

49.Не осквернявай ума си със задържането на гневни и похотливи помисли, за да не би, отпадайки от чистата молитва, да попаднеш в духа на унинието.

50.Когато умът беседва със зли и нечисти помисли, той се лишава от дръзновение пред Бога.

51.Неразумният, воден от страстите си, когато, движен от гняв, се разтревожи, бърза без разсъждение да бяга от братята. Когато се разпалва от похот, такъв, разкайвайки се, пак се връща и влиза в беседа с тях. Благоразумният в единия и в другия случай постъпва другояче. Когато се разсърди, като отсече причината за възмущението, освобождава себе си и от причината за огорчението на братята; в случай на плътско пожелание се въздържа от празни беседи и други поводи.

52.Във време на изкушение не напускай мястото си (манастира), но мъжествено понасяй борбата с помислите, особено с тези, които причиняват печал и униние, защото по този начин, бидейки изкушен със скърби, ще получиш твърда надежда в Бога, Който промисля за тебе. Ако напуснеш мястото си (манастира), ти ще се покажеш неопитен, слабохарактерен и непостоянен.

53.Ако не искаш да отпаднеш от Божествената любов, тогава не допускай брат ти да заспи с огорчение от тебе, нито сам заспивай, огорчен от него, но иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си (Матей 5:24), принеси дар на Христа с чиста съвест, любов и прилежна молитва.

54.Ако, по думите на Божествения апостол, този който има всичките дарове на Духа, а няма любов, не получава никаква полза, то какво старание трябва да употребим, за да я придобием (1 Коринтяни 13:3).

55.Ако любовта не прави зло на ближния (Римляни 13:10), то този, който завижда на брата си, скърбящ поради неговата слава, и помрачава с клевети неговото име или поради зъл характер го хули, не се ли прави сам чужд на любовта и виновен за вечно осъждане

56.Ако любовта е изпълнение на закона (Римляни 13:10), то този, който помни злото, извършено от брата, и му подготвя коварни кроежи, проклина го и се радва за всяко негово падане, не е ли законопрестъпник и достоен за вечна мъка.

57.Ако оклеветяващият брата си или съдещият брата си клевети закона и съди закона (Иаков 4:11), а законът Христов е любов (Иоан 13:34), то клеветникът не отпада ли от Христовата любов и не прави ли сам себе си виновен за вечната мъка?

58.Не слушай езика на клеветника, нито твоят език да услажда слуха на обичащия злоречия, защото, който с удоволствие говори или слуша думи срещу ближния, ще отпадне от Божествената любов и ще се окаже чужд на вечния живот.

59.Не допускай да укоряват твоя наставник и не поощрявай този, който го безчести, за да не се разгневи Господ на твоите дела и да те заличи от земята на живите.

60.Затвори устата на клеветещия в твоите уши, за да не съгрешиш с него двойно, приучавайки се и сам на тази пагубна страст, като не му препятстваш да безчести ближния.

61.Аз пък ви казвам, обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят (Матей 5:44). За какво е заповядано това от Него? За да те освободи от ненавистта, огорчението, гнева, злопаметството и да те удостои с най-великото притежаване на съвършената любов, която не може да притежава този, който не обича еднакво всички люде по примера на Бога, Който люби всички човеци еднакво. Той иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тимотей 2:4).62.Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две (Матей 5:39-41). Защо е заповядано това от Него за да те запази безгневен, неразтревожен и неогорчен, да научи и него чрез твоето незлобие, и двама ви да подведе под благото иго на любовта, както Той е благ.

63.Към каквито неща някога сме били пристрастени, за тях носим и страстни представи. Победителят над страстните представи презира и самите предмети, които си представя, защото борбата със спомените за вещите е толкова по-трудна от борбата със самите вещи, колкото да прегрешаваш с мисълта е по-лесно от извършването на греха на дело.

64.От страстите едни са телесни, а други душевни. Телесните вземат повод от тялото, а душевните от външните възприятия, но любовта и въздържанието отсичат едните и другите: любовта душевните, а въздържанието телесните.

65.Едни страсти принадлежат на раздразнителната сила на душата, а други на нейните пожелания. И едните, и другите се възбуждат от усещанията. Това става тогава, когато душата е вън от любовта и въздържанието.

66.По-трудно се преодоляват страстите на раздразнителността, отколкото на пожеланието, и затова против тях е дадено от Господа и най-силното лекарство заповедта на любовта.

67.Всички други страсти се докосват или до раздразнителната сила на душата, или до нейните пожелания, или до мисловната страна, както например незнанието и забравата. А пък унинието, обхващайки всички душевни сили, изведнъж на един дъх привежда в движение почти всички страсти, затова то е и по-тежко от всички останали. Затова Господ добре говори като дава лекарство против него: С търпението си спасявайте душите си (Лука 21:19).

68.Не посягай никога на никого от братята, особено без вина, за да не би той, като не понесе скръбта, да се оттегли. Тогава ти никога няма да се освободиш от изобличаването на съвестта, което винаги ще ти причинява във време на молитва скръб и ще прогонва ума ти от дръзновение към Бога.

69.Не понасяй тези, които ти донасят съблазънта на съмнението и подозренията против който и да е било човек. Защото допускащите до себе си по някакъв начин съблазните от случайни или умишлено възникващи случки, не познават пътя на мира (Римляни 3:17), който води чрез любовта до познанието на Бога от всички, които Го обичат.

70.Все още няма съвършена любов този, който се настройва към хората в зависимост от техните характери, единият обичайки, а другият ненавиждайки за това или онова. Или пък един и същи човек според случая веднъж да обичаме, а друг път да ненавиждаме.

71.Съвършената любов не дели хората според техните характери и нрави, но винаги, гледайки на естеството, обича всички човеци еднакво. Добрите обича като приятели, а лошите като врагове, благодетелствайки им, търпейки много, понасяйки причиненото от тях, никога не отплащайки се за злото, но даже страдайки за тях, когато случаят го изисква, та ако е възможно, да ги направи свои приятели. Даже и да не е възможно, любовта не отстъпва от своето благоразположение към тях, винаги явно показвайки плодовете на любовта на хората. Така и нашият Господ Иисус Христос, показвайки Своята любов към нас, е пострадал за цялото човечество и на всички ни еднакво е дал надежда за възкресение, въпреки че всеки сам себе си прави достоен за слава или за адски мъки.

72.Оня, който не счита славата и позора за нищо, бидейки безразличен към богатството и бедността, утехите и скърбите, все още не е достигнал съвършена любов. Съвършената любов счита за нищо не само това, но дори и самия временен живот и смъртта.73.Чуй какво ни казват достигналите съвършената любов: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? Както е писано: “заради Тебе весден ни умъртвяват: смятат ни като овци за клане.” Но във всичко това одържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ (Римляни 8:3539).

74.Пак за любовта към ближния послушай какво казват те: Истина говоря в Христа, не лъжа, свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце: молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни… (Римляни 9:14). Същото говори и Моисей и другите светии.

75.Който не счита за нищо честолюбието и сластолюбието и пораждащото се от тях сребролюбие, не може да отсече причините на гневното раздразнение, а който не ги отсича, не може да достигне съвършената любов.

76.Смирението и страданията (телесните лишения) освобождават човека от всякакъв грях, защото едното отсича душевните страсти, а другото телесните. Така постъпвал блаженият Давид, както се вижда от следната молитва към Бога: Погледни моето страдание и моето безсилие и прости всичките ми грехове (Псалом 24:18).

77.Чрез заповедите Господ прави тези, които ги изпълняват, безстрастни, а чрез Божествените догмати им дарява светлината на познанието.

78.Всички догмати или говорят за Бога, или за видимите и невидими творения, или за явения в тях промисъл и съд.

79.Милостинята лекува раздразнителната част на душата; постът изсушава похотта, молитвата очиства ума и го подготвя към съзерцание на съществуващото, защото Господ ни е дал заповеди, съобразно силите на душата.

80.Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Матей 11:29). Кротостта предпазва раздразнителността от възбуждане, а смирението ума от надменност и тщеславие.

81.Страхът Божий е двояк. Единият се ражда от заплахите за наказание и от него се пораждат последователно въздържанието, търпението, упованието в Бога и безстрастието, а от последното любовта. Другият е съчетан със самата любов, създавайки в душата благоговение, за да не достигне тя от дръзновението на любовта до пренебрегването на Бога.

82.Съвършената любов пропъжда първия страх вън от душата, която я е придобила, и не се бои вече от мъката; а вторият, както казахме, тя винаги носи в себе си. За първия подобават следните слова от Писанието: Страхът Господен отклонява всекиго от зло (Притчи 15:27 слав.), и начало на мъдростта е страхът Господен (Притчи 1:7), а към втория: Страхът Господен е чист пребъдва навеки (Псалом 18:10) и няма оскъдност у ония, които Му се боят (Псалом 33:10).83.Умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот, користолюбие (Колосяни 3:5). Апостолът тук е нарекъл земни плътското мъдруване; блуд греха, извършван на дело; нечистота съгласието да бъде извършен грехът; страст страстния помисъл; зла похот простото приемане на похотния помисъл; користолюбие предмета, който поражда и възвръща страстта. Божественият апостол ни заповядва да умъртвиме всичко това като членове на плътското мъдруване.

84.Отначало паметта внася в ума прост помисъл и ако той се забави в него, от това се раздвижва страстта. Ако не отхвърлиш страстта, тя скланя ума към съгласие, а когато и това стане, се стига до извършване на греха на дело. Затова премъдрият Апостол, пишейки на християните, които са били по-рано езичници, им заповядва най- напред да прекратят извършването на греховно дело, а след това, обръщайки се към предхождащото, да стигнат до причината на греха, както вече казахме. Причината, пораждаща и възвръщаща страстите, е алчността, която по мое мнение тук означава пресищане и е майка хранителка на блуда. Защото алчността е зло не само спрямо имота, но и по отношение на храната, както и въздържанието не само спрямо храната, но и спрямо имота, е добро.

85.Както птицата, привързана за крака, започвайки да се издига нагоре, отново пада на земята, теглена за връвта, така и умът, недостигнал още безстрастие, макар и да се повдига към познанието на небесните неща, но, теглен от страстите, пада отново на земята.

86.Когато умът се освободи напълно от страстите, той върви безпрепятствено към съзерцание на съществуващото, насочвайки пътя си към познанието на Светата Троица.

87.Когато умът е чист, то, получавайки понятие за нещата, се възбужда към тяхното духовно съзерцание. Станал нечист поради леност, мислейки за други неща, представя си ги просто, а когато възприема нещо човешко, превръща го в срамни и зли помисли.

88.Ако никога през време на молитва никаква светска мисъл не досажда на ума ти, то знай, че ти не си извън областта на безстрастието.

89.Когато душата започне да се чувства здрава, тя започва да има и чисти и безопасни съновидения.

90.Както телесното око се привлича от красотата на видимия свят, така и чистият ум от познанието на невидимото. Невидимо аз наричам безтелесното.

91.Велико нещо е да не се пристрастяваме към вещите, но много по-голямо е да бъдеш безстрастен към представата за тях. Защото чрез помислите злобните духове водят с нас по-жестока борба, отколкото чрез самите вещи.

92.Преуспелият в добродетелите и обогатилият се с познанието, като виждащ вече нещата, каквито са по естество, винаги всичко върши и говори според здравия разум, като никак не се отклонява от него. Защото, съдейки по това, дали умно, или неразумно се ползваме от вещите, биваме добродетелни или порочни.

93.Признакът на съвършено безстрастие е този: когато и в бдение, и на сън представите за вещите винаги се приемат просто в сърцето.

94.Умът се освобождава от страстите чрез изпълнението на заповедите чрез духовното съзерцание на видимото се отхвърлят страстните помисли за вещите, а чрез познанието на невидимото умът се откъсва от съзерцанието на видимите неща. Най-сетне, чрез познанието на Светата Троица, се освобождава и от самото познание на невидимите неща.

95.Както слънцето, като грее, осветява земята, явява и себе си, и огряваните предмети, така и Слънцето на правдата, изгрявайки в чистия ум, показва и Себе Си, и всичко, което е станало чрез Него и което има да стане.

96.Ние познаваме Бога не по Неговото същество, но по великолепието на Неговите творения и на Неговия промисъл за тях. В същите, като в огледало, виждаме Неговата безпределна благост, премъдрост и сила.97.Чистият ум пребивава в прости помисли за човешките неща или в естествено съзерцание на видимите, или в съзерцание на невидимото, или в светлината на Светата Троица.

98.Съзерцавайки видимите неща, умът изследва или естествените им свойства, или това, каквото те означават, или пък търси самата им причина.

99.Упражнявайки се в съзерцание на невидимите неща, умът търси да узнае естествените им свойства, причината за тяхното битие и какво следва от това, какъв е Божият промисъл и съд за тях.

100.Когато бива в Бога, умът първо поради пламенна любов търси да разбере Неговото естество, но намира утешение, при това не в разбиране на познанието, което е в Бога защото това е невъзможно и еднакво непостижимо за всяко сътворено същество, а в познанието на онова, което е около Него, като вечността, безпределността, неизследимостта, благостта, премъдростта и всетворящата, всепромисляща и вездесъща сила. И в Него само това е постижимо за всекиго, че Той е безпределен, и самото познание за Неговата непознаваемост е знание, което превъзхожда ума, както са казали силните в богословието мъже св. Григорий и св. Дионисий.

______________________________

*Из книгата Четиристотин глави за любовта (Откъси от добротолюбието). Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, преп. Максим Изповедник (580-662) и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4DP

Но освен от жестоки физически гонения антихристът ще се възползва и от лъжа, за да прелъсти християните. Лъжливите чудеса и знамения ще бъдат, според учението на Свещеното Писание, средство за постигането на тази цел.Иисус Христос говори за чудесата, които предстои да бъдат извършени от слугите на антихриста, като за такива действия, които, поради правдоподобния си вид и заради влиянието си върху хората, ще приличат на истински чудеса. Ще покажат, казва Той за слугите на антихриста, големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24). Необичайността на знаменията, според учението на Спасителя, ще бъде такава, че и избраните ще бъдат подложени на опасност от прелъстяване. Това, без съмнение, ще произтича от факта, че те, очевидно, ще приличат на чудесата, които се извършват само със силата на единия Бог. “Голяма ще бъде тогава лъжата – отбелязва св. Иоан Златоуст, – заради прелъстителните чудеса”.

Апостол Павел дава определена представа за чудесата, които ще извърши антихриста, когато казва, че той ще дойде по действие на сатаната,… с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса (2 Солуняни 2:9) и с всяко неправедно прелъстяване (на) ония, които загиват (10). В тези думи личи и разликата между знаменията на антихриста и истинските чудеса. Преди това апостолът е казал, че антихриста ще има голяма сила и ще върши чудеса, но за да не помислят християните, че Божият враг може да прави истински знамения, апостолът ги нарича лъжливи. И наистина, в същността си те ще бъдат лъжливи: “Както Божият Син, Който се е родил и е станал човек – казва древния църковен писател, – и е доказал Божеството си със сила и знамения, така и сатаната ще се превъплъти в човек, за да може с помощта на лъжливи чудеса да се покаже като бог”. Те са лъжливи и по произход, защото идват от бащата на лъжата, по действие на когото и ще бъде пришествието на антихриста (9). Затова и древните отци на Църквата учат, че “сатаната ще се възползва от него, като оръдие, действайки сам чрез него”. Чудесата ще бъдат лъжливи и по своята същност, защото няма да превъзхождат естествените, макар и съкровени, сили на природата, докато в истинските чудеса, по Божията воля, тварните сили се “побеждават“. Но бидейки лъжливи във всяко едно отношение, на вид те ще приличат на истинските. Затова и апостол Павел казва, че те ще носят голяма сила (2 Солуняни 2:9). Освен това, в тези думи на апостола ясно личи разликата между лъжливите чудеса и ласкателството или коварството, от които антихристът ще се възползва за да съблазни тези, чиято вяра е слаба. Казвайки, че Христовият враг ще дойде с всяка сила и знамения, апостолът добавя “и с всяко неправедно прелъстяване ония, които загиват” (2 Солуняни 2:10). “Някои от слугите на антихриста – казва св. Иоан Златоуст, – които са били при апостолите, са прелъстили мнозина; и ще дойдат, казва Спасителят, и ще прелъстят мнозина; а други, които ще се явят преди второто Му пришествие, ще бъдат още по-лоши от първите и ще извършат, казва, чудеса и знамения, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Тук Той има предвид и антихриста, и тези, които ще му служат. За него и Павел говори по същия начин” (2 Солуняни 2:9).Посочването в Свещеното Писание на вида на чудесата на антихриста (Откровение 13:3, 13, 15) също дава да се разбере, че споменаването им трябва да се разбира буквално. Свети Андрей Кесарийски твърди, че антихриста ще свали огън от небесата, подобно на дявола, който също е свалил огън от небесата и по Божие допущение е изгорил стадата на Иов. Възможността за извършването и на други лъжливи чудеса се обяснява с примера на Аполоний Таиански и Симон-влъхвата.

Последствие от тази война на антихриста срещу Христовата Църква ще бъде това, че той ще успее между мнозина, които не са приели любовта на истината, да разпространи новото си учение. Впрочем, светата Църква не само че няма да се поколебае от тези гонения, но ще се прослави още повече, особено в лицето на тези нейни чеда, на които предстои да пострадат.

Това учение се базира на ясни свидетелства от Свещеното Писание:

а) в Свещеното Писание нееднократно се споменава за антихриста, като за цар и завоевател, който ще води външни войни с много царе и ще ги победи. И десетте му рога (тоест на четвъртия звяр, който обозначава четвъртото царство) (Даниил 7:23): ще възстанат десет царе, казва пророк Даниил, и след това ще се издигне друг, отличен от предишните, и ще унижи трима царе, и против Всевишния ще произнася думи и ще угнетява светиите на Всевишния (7:24, 25). На друго място пророкът назовава даже страните, които той ще завладее (11:42, 43). Това пророчество, съгласно обясненията на светите отци и във връзка с пророческата реч, се отнася до последния необичаен Христов враг. А ако антихристът бъде силен цар и завоевател, то очевидно е, че той трябва да владее някакво външно царство.

б) в Свещеното Писание царството на антихриста се описва като общество, противоположно даже по външност на Светия град или на Божията Църква, с която първо ще води война. В Апокалипсиса се казва, че когато сатаната бъде разкрит, той ще събере при себе си народите от всички страни и заедно с тях ще обходи стана на светиите и възлюбления град (20:7, 8, 9). За това блажени Августин разсъждава така: “Това ще бъде последното гонение преди настъпването на страшния съд, което светата Църква ще търпи във всички страни по земята, тоест цялото Христово гражданство, от цялото дяволско сборище”.Накрая, Свещеното Писание свидетелства ясно, че всички членове на царството на антихриста ще имат печат или особен белег, който и ще ги отличава от истинските християни. Този печат ще бъде един, защото Свещеното Писание, говорейки за печата на антихриста, говори винаги само за един, а не за много (Откровение 13:16). При това в царството на антихриста неговия печат ще бъде известен на всички, както личи и от тези думи: “И той ще направи, щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег” (Откровение 13:16, 17). Затова и св. Ефрем Сирин мисли, че печата на антихриста ще бъде външния отличителен белег на хората, които принадлежат към обществото му, в което “името на Господа и Спасителя даже няма да се споменава по това време”.

Ако антихристът се старае в много неща да подражава на Иисус Христос и макар, че без съмнение, Христовото царство е царство на духа и антихристът ще се старае предимно да всява неверие в умовете и сърцата на хората, от това все още не може да се заключи, че царството на антихриста ще бъде само “вътрешно и съкровено”. Защото и воюващата Христова Църква, бидейки духовно общество, не е, все пак, изцяло съкровена. В нея има свети тайнства, в които невидимата благодат на Светия Дух се разкрива чрез някои видими действия; в нея има видима свещена иерархия, управлявана от своя невидим Глава; в нея има видими канони и обряди; с една дума, светата Църква, бидейки общество, което е чуждо на всякакви земни цели, заедно с това има и такива закони и канони, които я обединяват и по които тя може да бъде отличена от всякакви еретически и противохристиянски общества. И затова, ако неправомислещите твърдят, че “антихристът във всичко иска” да подражава на делата на Божия Син, то оттук не трябва да си правим извод, че царството му ще бъде само вътрешно, но и това, че то трябва да има своите външни закони, по които би могло да бъде различено от всички други религиозни общества.

Впрочем, макар че царството на антихриста ще се разпростре из всички страни, макар че тогава и избраните ще се подложат на опасност от прелъстяване, но въпреки всичко това, светата Христова Църква ще просъществува непоколебимо до самия свършек на света и второто славно пришествие на Христос. Тази истина се базира на ясното учение: а) на Свещеното Писание и б) на Свещеното Предание на Църквата.В Свещеното Писание е преподадено ясно учението за несъкрушимостта на светата Църква въобще, и особено за това, че тя ще просъществува непоколебимо даже по време на последните тежки гонения на антихриста.

Иисус Христос е дал на Своите апостоли следното обещание за Църквата: “Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18). Под името на Църквата в тези думи трябва да се разбира не само Христовото учение и не само законите, но и обединението на истински вярващите в Иисус Христос, които спазват Неговото учение и закони.

Също толкова утешително обещание Спасителят е дал на апостолите и преди възнесението Си на небето. Изпращайки ги да проповядват евангелието и заедно с това укрепвайки тяхната сила и търпение, за да изтърпят очакващите ги бедствия, Той казва: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). “Не виждаш ли – казва св. Иоан Златоуст, – силата на Иисус Христос? Не виждаш ли при това, с какво снизхождение Той казва това? Ще бъде не само с тях, казва Той, но и с всички нас, които ще вярват след тях. Защото апостолите не са могли да дочакат свършека на света, но Той се обръща към всички верни, като към едно тяло… Аз съм с вас, Аз разрушавам всички препятствия”.

И Аз ще помоля Отца, казва Иисус Христос в лицето на Своите ученици и на всички вярващи, и ще ви даде друг Утешител, да пребъдва с вас вовеки (Иоан 14:16). “Какво значи – пита св. Иоан Златоуст, – да пребъдва с вас вовеки? – Същото, което Иисус Христос казва за Себе си: Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”. Следователно и това обещание за вечното пребиваване на Духа на истината в светата Църква показва, че Светия Дух ще присъства в нея със Своята благодат винаги и при всякакви обстоятелства, и никога няма да я остави без Своето покровителство.Свещеното Писание, преподавайки ясно учение за несъкрушимостта на светата Църква въобще, свидетелства особено и за това, че ще има Божии избраници, а следователно и Църква, в последните тежки времена. Говорейки за Своето второ пришествие, Иисус Христос свидетелства между другото: “Ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма; и ще изпрати Ангелите Си с гръмогласна тръба, и ще съберат избраниците Му от четирите вятъра” (Матей 24:30, 31). Тези думи ясно показват, че преди второто пришествие ще има избраници, и при това не само на едно място, а във всички страни, от края на земята до края на небето (Марк 13:27).

На друго място Спасителят предрича и това, откъде и по какъв начин ангелите ще събират избраниците. Тогава (тоест при пришествието на Сина Човечески) двама ще бъдат на нива: единия взимат, другия оставят; две жени мелещи на мелница: едната взимат, а другата оставят (Матей 24:40, 41). Ще бъдат двама на един одър: единия взимат, а другия оставят (Лука 17:34). “Взимат и оставят – учи св. Иоан Златоуст, – и слуги, и роби, и такива, които ще работят, и тези, които ще почиват, във всички състояния. Макар че Иисус Христос е казал, че богатите трудно ще се спасят, но тук уверява, че не всички от тях ще загинат, както и не всички бедни ще се спасят, но както от едните, така и от другите някои ще се спасят, а някои ще загинат”. От това личи, че Божиите избраници и следователно Христовата Църква в последните времена, въпреки гоненията на антихриста, ще се е разпространила навсякъде.В посланието до солунските християни апостол Павел учи: “Това ви казваме чрез слово Господне, че ние живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим починалите, защото Сам Господ… ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха” (1 Солуняни 4:15-17). С тези думи апостолът ясно показва, че преди второто Христово пришествие, по времето на господството на антихриста, ще има християни, които ще бъдат удостоени да бъдат грабнати на облаци, за да срещнат Господа, и че това обещание е дадено от Самия Иисус Христос (стих 15). По този начин, според ясното учение на Свещеното Писание, светата Христова Църква ще бъде непобедима до самия свършек на света, въпреки всички враждебни усилия и гонения срещу нея от страна на антихриста.

Накрая, за да докажем това, че християнското богослужение и извършването на тайнства няма да спрат и при антихриста, трябва да се спомене, че в Свещеното Писание се намира ясно указание за непрекъснатото извършване на тайнството Евхаристия до самото второ Христово пришествие. Апостол Павел, описвайки установяването на тайнството Евхаристия и споменавайки за двукратната повеля на Господа – това тайнство да се извършва в спомен за Него (1 Коринтяни 11:24, 25), добавя: “Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (стих 26). “Тук се крие голяма истина в малко думи: докле – учи един от пастирите на руската Църква. За да я разберем по-добре, обръщам речта на апостола във въпроса дълго ли християните ще ядат от хляба на тайнството и ще пият от чашата на Господа?… В думите на апостола намирам отговор: докле дойде. Тоест тайнството на тялото и Христовата кръв ще се извършва несмущавано в истинската Христова Църква до самото второ пришествие на Христа или, което е същото, до свършека на света. Понеже това не може да се сбъдне без благодатта на тайнодействието и без благодатта на свещениците, а заимстваната благодат на свещениците не може да се осъществи без преподобната благодат на архиерейството, то очевидно е, че тайнствената благодат и свещеноначалническия сан, според предсказанието на апостола, ще просъществуват в Църквата во веки веков… и ще потекат в непресъхваща струя дори до пределите на царството на славата”.

Кога ще дойде и дълго ли ще действа антихристът?

Антихристът още не се е откривал в света за окончателната война с Христовата Църква. Това отчасти може да се види от учението на Свещеното Писание и Свещеното Предание за личността и качествата му и за непрекъснатата жестока война, която той ще подеме срещу светата Църква. Защото ако антихристът вече господства в света, то той би се старал явно да изкорени Христовото учение и би преследвал постоянно вярващите в Иисус Христос; но и самите неправомислещи днес никъде не могат да посочат такова всеобщо и непрекъснато гонение срещу светата Църква, каквото според предсказанията на Свещеното Писание би трябвало да започне в последните времена; следователно, антихристът още не се е появявал за последна война против светата Църква.Но една истина се разкрива с особена яснота в учението на Свещеното Писание, а именно, че скоро преди свършека на света и преди започване на гонението на антихриста срещу светата Църква, евангелието на царството ще бъде проповядвано сред всички народи: “И ще бъде проповядвано, казва Спасителят, това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи” (Матей 24:14). „И у всички народи първом трябва да се проповядва Евангелието” (Марк 13:10). Казвайки, че първом евангелието трябва да бъде проповядвано сред всички народи, непосредствено след това Иисус Христос добавя: “И тогава ще дойде свършекът”. Думата свършек тук е употребена без никакво ограничение или условие, и затова в този случай трябва да разбираме посочване на последните времена на целия свят въобще, а не на някакъв народ.

След предсказанието за това, че първо трябва да се проповядва евангелието у всички народи, Спасителят, според предсказанието на св. Марк (13:10), веднага след това говори за големи гонения срещу християните, за установяването на мерзостта на запустението на светото място, за лъжепророци, които проповядват новия Христос, и накрая предрича такава скръб, каквато никога не е имало и няма да има и след която ще настъпи второто славно пришествие на Иисус Христос (11:26). Всичко това ясно показва, че пришествието на антихриста, според предсказанието на Спасителя, трябва да бъде предшествано от проповед на спасението между всички народи и племена, за свидетелство на всички без изключение народи .

Иисус Христос, описвайки различни бедствия, които очакват християните в последните тежки времена, когато ще господства антихриста, говори за тези времена: “Да (не) ви застигне оня ден внезапно (тоест предсказаното време на скръбта): защото той ще настъпи като примка върху всички живеещи по цялото земно лице” (Лука 21:35). И затова, подготвяйки християните да бъдат винаги готови за посрещането на тези непредвидими бедствия, веднага след казаните по-горе думи Спасителят добавя: “И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова”, тоест последните бедствия и изкушения от антихриста, което има да стане и после да се изправите пред Сина Човечески (Лука 21, сравни Матей 24:39, 36, 37).Апостол Павел в своето първо послание до солунските християни пише: “А за времената и годините, братя, няма нужда да ви се пише” (5:1), и след това ясно учи, че бедствията, които ще започнат през последните времена, ще настъпят внезапно: “Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел, както родилни болки постигат трудната жена, и няма да избягнат”(3). Поради невъзможността да се предвиди наближаването както на тези последни скърби, така и на съдния ден, апостолът съветва християните да надянат бронята на вярата и любовта, и шлема на надеждата (стихове 5-8), несъмнено, за да бъдат винаги готови да се предпазят от коварството на антихриста, който, според учението на същия апостол, явявайки се скоро преди свършека на света, ще бъде оръдие на дявола в гоненията срещу Светата Христова Църква (2 Солуняни 2:2-12).

Освен това, в Свещеното Писание се намират не само указания за неизвестността на последните времена, но и категорични забрани да се издирва и определя настъпването на тези времена, следователно и на пришествието на антихриста, който ще дойде в тези времена. Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт (Деяния апостолски 1:7), е казал Иисус Христос на Своите ученици, когато те Го попитали за настъпването на последното, а и от устата на самата Истина чуваме, че не се пада нам да знаем това.Светите отци и църковните учители, разсъждавайки за последните времена въобще и за пришествието на антихриста в частност, не само че не са предричали тези времена, но и направо са учили за тяхната неизвестност. Макар че някои от тях са изказвали мнение за скорошното му пришествие, но такива предположения съдържат не дръзко любопитство, а смирено покоряване пред заповедта на Господ: “И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова (предречените бедствия) което има да стане” (Лука 21:36); затова и Светите отци са изразявали мненията си само във вид на предположения, и при това с добри намерения – да подтикнат християните да поправят живота си. “Страхувам се – казва Григорий Богослов, – не е ли вече настоящето дим на очаквания огън, няма ли скоро да дойде антихристът и да се възползва от нашите падения и слабости, за да утвърди властта си”. “Плашат ме – казва св. Кирил Иерусалимски, – народните размирици; плашат ме църковните разколи; плаши ме взаимната ненавист на братята. О, ако можеше, макар и да е казано, но да даде Бог това да не се случи с нас! Поне ще бъдем внимателни”. Освен това, светите отци на Църквата, подготвяйки се сами за посрещането на последните, неизвестни никому, времена и подтиквайки и другите към същото, понякога направо са изказвали мислите си за неизвестността на времето на пришествието на антихриста. Свети Ириней, описвайки картината на възцаряването му, казва: “Той ще дойде внезапно (de improsivo), присвоявайки си насила царството”. Свети Кирил Иерусалимски, пристъпвайки към изброяването на признаците, по които би могло да се гадае за приближаването на времето на антихриста, прави предварително следното предупреждение: “Но никой да не любопитства за времето… Не се осмелявай да казваш категорично: “Това ще се случи едикога си”, а също така не се поддавай на безгрижен сън”. В заключение на разсъжденията си за антихриста той казва: “Църквата… разказва за антихриста преди неговото пришествие. По твое време ли ще бъде то, – не знаем; или след тебе, – също не знаем”. Свети Иоан Дамаскин учи, че антихриста “внезапно ще се въздигне, ще се съпротиви и ще се възцари”.

Но като забранява да се определя занапред с точност времето на пришествието на антихриста, светата Църква заедно с това ясно учи, че а) той ще дойде за много кратко време, и при това б) преди самия свършек на света и второто пришествие на Иисус Христос.

В Свещеното Писание времето на неговото господство, в някои изречения, направо се ограничава с три години и половина, а в други се посочва като още по-кратко.

а) Антихристът ще царува само три години и половина. Заимстваме това не от апокрифните книги, а от пророк Даниил. Защото казано е: “И те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена и полувреме” (7:25). Време – една година, през която той ще се яви и укрепи, времена – двете останали години на беззаконие, включени в трите, и полувреме – шест месеца. И на друго място Даниил казва съвсем същото (12:7). В този смисъл някои са разбирали и “хиляда двеста и деветдесет дена” (12:11). И св. Иоан Богослов предсказва същото, което и пророк Даниил, за продължителността на гоненията на антихриста срещу светата Църква (Откровение 12:14). На други места в своето откровение тайновидецът неведнъж казва, че антихриста ще господства само четиридесет и два месеца (11:2; 13:5), които са и трите години и половина. За проповедта на двамата свидетели по времето на антихриста казва, че тя ще продължи хиляда двеста и шестдесет дни (11:3), а това число дни всъщност излиза също три лунни години и шест месеца. За жената, облечена в слънце (тоест за светата Църква), св. Иоан казва, че тя се е криела от преследванията на звяра в пустинята, дето тя имаше приготвено място от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шейсет дена (12:6); на друго място Иоан заменя изброяването на дните с години, казвайки, че дето се храни през време, времена и половин време (12:14).

На други места от Свещеното Писание макар и да не се говори направо и определено за продължителността на господството на антихриста, но ясно се предполага, че то ще е краткотрайно. Дяволът е слязъл, се казва в Откровението за последните времена, при вас с голям гняв, като знае, че му остава малко време (12:12). След което той трябва да бъде (дявола) пуснат за малко време (20:3). Спасителят, говорейки за жестокостта на последните бедствия, заедно с това предрича, че те ще бъдат краткотрайни: “И ако не се съкратяха ония дни, не би се спасила никоя плът; но заради избраните ще се съкратят ония дни” (Матей 24:22; Марк 13:20). Като се позовава на това учение блажени Августин казва, че ако жестокото гонение от страна на антихриста не бъде краткотрайно, то тогава биха загинали мнозина от избраните.

Това краткотрайно господство на антихриста ще бъде прекратено от второто славно пришествие на Иисус Христос. Пророк Даниил на два пъти споменава за нечестивото владичество на царя, изобразяван от малкия рог на неназования четвърти звяр, и всеки път приписва прекратяването на нечестивото му царство на започването на последния всеобщ съд: “Видях най-сетне, че бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни; съдии седнаха, и книги се разтвориха” (7:8-10). В Апокалипсиса спирането на гоненията и съблазните на звяра също се обяснява с всеобщия съд (20:8-15).

А ясно и определено учение за това предлага и Самият Иисус Христос. Описвайки последните бедствия и казвайки, че те ще бъдат краткотрайни (Матей 22:24), Спасителят добавя: “И веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее… тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески; и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма” (Матей 24:29, 30).Деца, учи апостол Иоан, и както сте слушали, че иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи: от това и познаваме, че е последно време (1 Иоан 2:18). На това място апостолът посочва появата на антихриста, като известен на всички признак за приближаващия свършек на света.

Апостол Павел ясно и определено свидетелства, че антихриста ще дойде преди самия свършек на света и ще бъде убит с дъха на устата на Господ Иисус Христос. Научавайки, че сред солунските християни стават много безредия вследствие на очакването на скорошния свършек на света, апостолът ги умолява: “Да се не поколебаете тъй скоро в мислите си, нито да дохождате в ужас било чрез дух, било чрез слово, или чрез послание, като че ли от нас (от апостолите) изпратено, какво уж настъпва вече Христовият ден” (2 Солуняни 2:2). А за да докаже това, че свършекът на света няма да настъпи скоро, той им напомня, че антихриста още не е дошъл (стих 3): „Защото Христовият ден няма да настъпи, докато не дойде преди това отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта”. Това ясно показва, че апостолът предполага, че времето на пришествието на антихриста ще бъде около свършека на света. Това учение апостолът изразява още по-ясно в същото послание, когато казва, че този беззаконник Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си, и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби (2 Солуняни 2:8; сравни Исаия 11:4, Откровение 19:15).В писанията на светите отци и учители на Църквата се съдържа също толкова ясно и единогласно учение за това, че последният необичаен Божи враг ще се открие малко преди свършека на света и ще погине при второто славно пришествие на Иисус Христос. “Когато антихристът разори всичко в света – казва св. Ириней Лионски, – царувайки три години и шест месеца, тогава ще дойде Господ от небесата на облаци, в славата на Отца и ще хвърли антихриста и тези, които ще му се покорят, в огнено езеро”. “Всъщност, възвестени са две пришествия (на Иисус Христос) – казва св. мъченик Иустин, – едно, в което Той е проповядван като страстотърпец и безславник и разпънат на кръста; а второто, при което ще дойде със слава от небесата, когато и човекът на греха, който хули дръзко Всевишния, също толкова дръзко ще възстане и срещу нас, християните”.

Обмисляйки цялото учение на светата Църква за антихриста, ние виждаме във всички негови части неразривно единство и взаимно съгласие. Когато светата Църква излага учението за личността на антихриста и нравствените му качества, за неговата сила и гордост, безчестие и неверие, то с това вече показва, че той, като нечестив мъчител, не само тайно, но и явно ще се старае да изкорени вярата и Христовото учение, – а и че трябва да се появи за определено кратко време като смъртен човек. По същия начин, когато светата Църква предлага ясно учение за неговото външно властване, за неговото кратко господство преди свършека на света и за неговата гибел при второто славно Христово пришествие, то с това вече предполага, че под името на антихриста трябва да се разбира не някакво отвлечено понятие за антихристиянските настроения сред хората, а едно определено лице, един смъртен човек. А учението за несъкрушимостта на светата Църква по време на скръбните времена на господството на антихриста, и за неизвестността колко ще продължат тези времена, от една страна, разобличава хулещите светата Църква, също както, от друга страна, може да послужи като много добро предупреждение за православното християнство срещу погубващите и суеверни мъдрувания за времето на пришествието на антихриста. С една дума, всеки син на Православната църква, вниквайки в учението на Божието слово за антихриста, ще стигне до този благочестив извод, че напразно се вълнуват и безпокоят другите неправомислещите, защото благият Бог никога няма да остави светата Църква без Свой надзор, и че по-добро и по-безопасно от всякакви мъдрувания за антихриста е следното правило на един от светите отци на Църквата: “Никой да не любопитства за времето… Не се осмелявай да казваш категорично: “Това ще се случи едикога си”, и не се поддавай на безгрижен сън…” Затова внимавай за себе си, човече, и пази душата си. Църквата ти е свидетел пред живия Бог. Тя е, която предрича за антихриста и неговото пришествие… За теб е добре да знаеш това и да се пазиш от лъжите на псевдомъдреци”.

__________________________
*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4C2

Предлагайки истинското учение за антихриста на най-известните отци на Църквата, започвайки от втори век преди Христа, ние не смятаме за излишно да изложим и това на съвременните православни богослови, което се базира върху Свещеното Писание и писанията на отци на Църквата за личността, действията и съдбата на антихриста.В учението на Свещеното Писание и светата Църква името на антихриста се употребява двусмислено: в най-общ смисъл, когато с това име се обозначава всеки противник на Иисус Христос, който отхвърля Неговото Божество и учение, и се въоръжава срещу Неговата света Църква (1 Иоан 2:18, 22; 4; 3; 2 Иоан 7); или в конкретен смисъл, когато посочва точно този враг на Христа, който ще се яви преди свършека на света, за да противодейства на светата Христова Църква (Иоан 5:43; 1 Иоан 2:18; 2 Солуняни 2:3-12).

Някои, неблагоразумни, разбират предстоящото явление на антихриста не така, както го разбира Православната църква, не като отделно лице и са смесили разбирането си за противниците на Иисус Христос въобще с учението за антихриста в по-особен смисъл, тълкувайки произволно скритите пророчества за него, които и най-древните отци на Църквата са считали за несигурно да изясняват. Като се позовават на неправилно разяснение на Свещеното Писание, те учат, че под името на антихриста трябва да разбираме не някакво определено лице, а цяла съвкупност от еретици и нечестиви хора; че всички свойства и действия, приписвани на антихриста в Свещеното Писание трябва да се разбират в преносен смисъл. Затова и за времето на пришествието, и за продължителността на господството на антихриста те учат, че той ще дойде не само преди свършека на света, а че винаги е съществувал – съществува и сега. За да се разкрие обаче истината на православното учение за антихриста е необходимо, въз основа на Свещеното Писание и според разума на светата Църква, да се утвърди, че под името на антихриста, в точния смисъл на тази дума, трябва да се разбира едно определено лице, неговото нечестиво царство и враждебните му действия срещу светата Църква, описани с недвусмислени доказателства в Свещеното Писание, които не трябва да се разбират в преносен смисъл, и накрая, трябва да се покаже, че антихристът, като такъв, още не се е явявал, а ще се яви, за да утвърди нечестивото си господство преди свършека на света, за определено и кратко време.В Свещеното Писание има ясни и неоспорими доказателства за това, че освен множеството антихристи, или врагове на Иисус Христос, ще има и антихрист като конкретна личност.

1)Това може да се докаже с думите на Иисус Христос, отправени към невярващите иудеи: “Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете” (Иоан 5:43).

Към антихриста, като към особен и необичаен Христов враг, отнасят тези думи св. Кирил Александрийски, блажени Теодорит, Теофилакт, архиепископ Български и св. Иоан Златоуст, който ги разяснява така: “За кого казва Христос “дойде в свое име”? Тук Христос посочва антихриста… Апостол Павел, който е преподал на християните и устни наставления относно антихриста (2 Солуняни 2:5), – които, несъмнено, са били запазени от апостолските приемници и предадени на следващите настоятели на църквите, – в своето второ послание към солунските християни е съставил ясно учение за личността и действията на този Христов враг. И се не открие човекът на греха , свидетелства той, синът на погибелта, който се противи (2 Солуняни 2:3 … тогава и ще се открие беззаконникът… чието явяване, (е) по действие на сатаната (2 Солуняни 2:8, 9). Самият начин на изразяване (в гръцката реч) чрез тези думи представя антихриста като определен човек. Апостолът го нарича човек на греха, тоест голям грешник, злодей, безбожник в конкретния и краен смисъл на тази дума. Неправомислещите учат, че, според думите на апостол Павел, по негово време антихристът вече е съществувал: тайната на беззаконието вече действува (2 Солуняни 2:7), и при това предрича, че той ще бъде убит с дъха на устата на Иисус Христос при свършека на света (стих 8). Очевидно е, че под името на антихриста той не би могъл да има предвид някакво определено лице, защото е невъзможно едно и също лице да съществува от негово време до свършека на света. Такова тълкуване на апостолските слова е неправилно. Истина е, че по времето на апостолите антихристът вече е започнал да действа, но само “тайно, в лицето на своите предтечи, а не собственолично”. Защото още от сътворението на света, откакто Божият Син е започнал да подготвя спасението на човешкия род чрез патриарсите и пророците, които са Го предшествали и са Го предизобразили, е започнала да действа и да се извършва и тайната на благочестието (Колосяни 1:26, 27; 1 Тимотей 3:16), но въпреки това тя се е разкрила само в лицето на Иисус Христос, когато Той се е въплътил от Пресветата Дева Мария: така и духът на антихриста, по действие на дявола, в лицето на лъжепророците, еретиците и гонителите на християнството, отдавна вече е започнал да действа (1 Иоан 4:3), отдавна вече действува тайната на беззаконието, но ще се разкрие напълно едва при свършека на света в лицето на антихриста. Подобно тълкуване на тези думи се базира върху това, че никой от отците на Църквата не е имал предвид под тайната на беззаконието самия антихрист. Напротив, всички те смятат, че в това изречение се посочват най-общо или лъжеучителите или гонителите на Христовата Църква. Затова и целият смисъл на апостолската реч, съгласно с това, което са имали предвид светите отци и учители на Църквата, може да се представи в следния вид: макар че антихристът все още не се е явявал собственолично, беззаконието му вече започва да действа тайно чрез еретиците, които са започнали вече и ще отричат и впоследствие Христовото Божество (1 Иоан 2:18, 22; сравни 4:2, 3), те се въоръжават срещу учението и учениците на Иисус Христос, и по този начин подготвят пътя за пълното разкриване на беззаконието на антихриста.Апостол Павел пише до солуняните, че не трябва да вярват на лъжливи слухове (2 Солуняни 2:2), че свършека на света и пришествието на беззаконника още не е настъпило, че всичко това трябва да бъде предшествано от отстъплението: “Никой да ви не прелъсти по никой начин – учи апостолът, – защото Христовия ден няма да настъпи, докато не дойде преди това отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта”. Понеже по времето на апостола вече е имало еретици и гонители на християните, и понеже, въпреки това, той предрича още и някакво по-особено отстъпление като признак за скорошното пришествие на антихриста и свършека на света, то очевидно е, че под отстъпление трябва да се разбира някакво различно и по-цялостно отричане на Христовата вяра, а не временни и единични случаи на отстъпление, каквито е имало и в апостолските времена. Сам Спасителят, говорейки за последните времена (Лука 18:7) преди Неговото второ пришествие, добавя: “Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (стих 8) Именно тогава антихристът ще оглави последното и крайно отстъпление, разпространението на което ще бъде спряно от второто Христово пришествие заради избраните (Матей 22:24).Свети апостол и евангелист Иоан, на когото е била известна последната участ на света, пише: “Деца, както сте слушали, че иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи” (1 Иоан 2:18). С тези думи свети Иоан посочва на християните признаците на последното време. За такива признаци той смята, първо – предстоящото явяване на антихриста, и второ – вече появилите се противници на Христа. За първото той говори в единствено число, а за второ¬то в множествено, а това показва, че апостолът различава антихриста въобще от антихриста в по-особен смисъл. Освен това, за първия антихрист апостолът говори само като за такъв, на когото предстои да дойде, но който още не съществува “иде антихрист”; и обратно, за многото антихристки свидетелства, че те вече са се появили “са се появили вече”. Тайновидецът, разбира се, е знаел, че и след него в Христовата Църква ще се появят много еретици и лъжеучители, също като тези, които са се появили по негово време, следователно, ако той е искал да посочи тук под името на антихриста не някакво по-особено лице, а само лъжеучителите въобще, то изобщо е нямало да загатне за него или е щял да каже по същия начин, както и за съществуващите по негово време, тоест, че “антихристите идат”, в множествено число.Посочване на необичаен враг на Христовата Църква, разбирано в по-особен смисъл, може да се намери при пророк Даниил (7:24,25, сравни 8:20-25; 11:31; 12:11). Описвайки своето видение (в образа на четирите звяра) за четирите монархии, пророкът казва, че у четвъртия, по-страшен от останалите звяр (7:7), е видял десет рога, и че измежду тези рога и ето, измежду тях излезе още един малък рог, на тоя рог имаше очи, като човешки очи, и уста, които говореха надуто (7:8). В друго видение (глава осма) на пророка е било открито от архангел Гавриил, че този малък рог обозначава царя, който ще бъде безсрамен и изкусен в коварство… при неговия ум и коварството ще има успех в ръката му; със сърцето си ще се възгордее и всред мир ще погуби мнозина (8:23, 25). Този цар ще надмине със злобата си всички останали царе (7:24; 11:44), и против Всевишния ще произнася думи (7:25; 11:36), ще бъде велик завоевател, ще започне война срещу светиите и ще ги победи (7:20; 8:24). И ще настане време тежко, каквото не е имало, откак съществуват люде до днес (12:1), и се постави мерзостта на запустението (12:11). Голяма част от отците и учителите на Църквата, които са споменавали за това пророчество, направо са го отнасяли към антихриста, като към необичаен Христов враг, на когото предстои да дойде преди свършека на света. Доказателства за това намираме у св. Ириней, св. Иполит, св. Кирил Иерусалимски, а също така и при блажени Августин и блажени Теодорит. И наистина, в това пророческо описа¬ние директно се посочва някакъв Божи враг, като отделно лице. Пророкът не го нарича царство, а цар на някакво царство, и, следователно, гледа на него като на определено лице, като го противопоставя на другите десет царе, от които той ще убие трима, а останалите седем ще подчини на своята власт.Също като Даниил, за антихриста пророкува и св. Иоан Богослов в Откровението (13:1-12; сравни 17:8-14; 19:2). Макар че предсказанията му за последния Христов враг са обвити с дълбока тайнственост, няма съмнение, че под името на този необичаен враг на светата Църква трябва да се разбира антихриста в такъв смисъл, какъвто влагат в него пророк Даниил и апостол Павел. Така св. Иоан казва, че необичайния враг на Христовата Църква ще победи десетима царе (Откровение 12:3; 17:12 сравни Даниил 7:24), ще започне война срещу светиите (Откровение 11:7, сравни Даниил 7:21), и, накрая, с настъплението на последния съд сам ще бъде победен и осъден на мъчения заедно с тези, които му се покланят (Откровение 19:20, 21; 20:9, 10, 15; 14:10,11, сравни Даниил 7:9-12; 22:27; 2 Солуняни 2:8). – Опирайки се на тези предсказания на Иоан Богослов, св. Ириней, – най-близкият ученик на св. Поликарп, който е слушал наставления от устата на самия апостол Иоан, – казва: “И тъй, очевидно е, че онзи, комуто предстои да дойде (при свършека на света), ще умъртви трима от тях (десетимата царе), а останалите ще му се покорят, а сам той ще стане осмият. Заедно те ще нападнат Църквата, но след известно време ще бъдат победени от пришествието на нашия Господ.“ Заедно със св. Ириней разясняват апокалиптичните предсказания св. Иполит и други древни отци на Църквата.

Освен положителното, и, така да се каже, догматично учение на светите отци на Църквата за антихриста, като за конкретно лице, при тях могат да се намерят и частни мнения, или само гадания, за нравствените качества и външния му вид. Тези мнения на отците заслужават особено внимание вече само затова, че в тях намира израз непоколебимата увереност на светите отци в това, че антихристът ще бъде определено лице, а не някакво общество.Така св. Ириней нарича антихриста човекоубиец, похитител на царска власт, носител на всякакво безчестие, но и такъв, който се представя за Месия и Бог, осми над покорените от него седем царе. Свети Иполит го нарича прелъстител, който ще убива всички, които не искат да се кланят на зверовия образ. “А иудеите, които не са приели Христа, според учението на св. Иполит, ще приемат за Месия смъртен човек (тоест антихриста) и, настроени срещу Божиите слуги, ще го нарекат свой отмъстител.” Свети Кирил Иерусалимски казва, че той ще надмине всички неправедни и нечестиви хора преди него. Особено подробно описва коварството, ласкателствата и жестокостта на антихриста св. Ефрем Сирин. Свети Иоан Златоуст го нарича велик грешник, който и мнозина други ще доведе до гибел. Свети Амвросий предполага, че иудеите ще го приемат за Месия. С подобни щрихи го описват и други отци и учители на Църквата, които са споменавали за него, неговите нравствени и лични качества.

За произхода на антихриста всеобщото мнение на светите отци е това, че той ще дойде от иудейски род, а именно от Дановото коляно. Това мнение се базира върху следните места от Свещеното Писание:

а) пророчеството на патриарх Иаков за съдбата на Дан (Битие 49:17),

б) словото на пророк Иеремия: от Дан се чуе пръхкане на конете му (8:16) и

в) особено това, което е в Апокалипсиса (7), при изброяването на дванайсетте Израилеви колена, от които във всяко е запечатано от ангел по дванадесет хиляди Божии раби, изобщо не се споменава коляното на Дан.

Всички тези и подобни на тях мнения в същността си са лични. Тях и самите свети отци не са считали за безспорна истина или за положително учение, а са ги предлагали само като гадания, които не противоречат на християнското благочестие.

Какво ще прави антихристът?Самото му име – противник на Христа и разбирането за него, като за необичаен враг на Иисус Христос, оръдие на дявола, по действие на когото той ще се яви, вече показва, че антихристът ще дойде и в голяма ярост ще погуби мнозина (11:14), водеше борба със светиите и ги надвиваше, докле най-после, дойде Старият по дни, и съд биде даден на светиите на Всевишния (7:21, 22). А в какво ще се състои тази война срещу светиите? От какви средства ще се възползва Божият враг, за да придобие власт над всяко коляно (от хора) и върху езиците и племената (Откровение 13:8)? Ще съумее ли той да утвърди нечестивото си владичество между хората и да преодолее светата Христова църква? Въз основа на Свещеното Писание и Свещеното Предание, Православната църква признава за истина това, че, първо – цялата му борба срещу Църквата ще бъде предприета с цел да се изкорени вярата в Иисус Христос между хората и да направи себе си идол за поклонение, а за тази цел, второ – той ще се възползва не само от лъжа и лъжливи чудеса, но и от открито жестоко гонение; трето – макар че той ще утвърди господството си над много от хората, няма да преодолее истинната Христова Църква.

Според учението на Самия Спасител, антихристът ще бъде приет от иудеите за Месия: “Ако друг дойде в свое име, казва Той, него ще приемете” (Иоан 5:43). Но понеже не може да има вяра в двама Христоси (2 Коринтяни 6:14, 15), понеже приелите истинския Христос трябва да отхвърлят лъжливия, а приелите лъжливия трябва окончателно да се отрекат от истинския Месия, то явно е, че и антихристът трябва преди всичко открито да се отрече от истинския Христос, за да може самия той да бъде приет като Месия. Затова и св. Ириней нарича антихриста отстъпник от Христа, който изисква само на него да му бъдат приписвани божествени качества.Кой е лъжец, казва апостол Иоан, ако не оня, който отрича, че Иисус е Христос? Той е антихрист, който отрича Отца и Сина (1 Иоан 2:22). По този начин, според учението на Свещеното Писание, най-същественият и явен признак на антихриста е в това, че той отхвърля божественото достойнство на Иисус Христос: отрича, че Иисус е Христос; отхвърля заедно с това и Отца, той е антихрист, който отрича Отца и Сина. И ако въобще всички еретици, които са учили неправилно за образа на Иисус Христос, както в Свещеното Писание, така и у светите отци на Църквата, се наричат антихристияни, то още повече последният Христов враг, комуто по преимущество се дава името на антихриста, ще стане лъжлив, който отрича Отца и Сина. Малко по-надолу, в същото послание (4:3), апостол Иоан вече свидетелства направо, че антихристът не тайно и скрито, а явно ще отхвърля Иисус Христос, Който се е въплътил: “А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде”. Самия израз “не изповядва” показва не само тайно съмнение в Христовото Божество, но и явно засвидетелстване пред другите на своето неверие в Иисус Христос. Апостолът е предвидил, че антихриста явно ще се отрича от Отца и Сина, и подчертава това затова, за да предпази християните от съблазън.Също като св. Иоан и апостол Павел предупреждава, че последният Христов враг открито ще възстане срещу Иисус Христос и Църквата Му. Враждебните действия на всички еретици въобще, които вече са започнали да се появяват по негово време и им е предстояло да се появят скоро след неговото отиване при Господа (Деяния апостолски 20:29), той нарича тайна на беззаконието (2 Солуняни 2:7), защото те тайно са се старали и се стараят да нанесат вреда на Христовата Църква, носят овчи кожи, а отвътре са вълци грабители (Матей 7:15). А антихриста апостолът нарича откровение на тази тайна на беззаконието, което ще последва след голямото последно отстъпление от вярата: “Защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила” (2 Солуняни 2:3, 8). Това означава, че последният необичаен Христов враг открито и напълно ще отхвърля Божеството на Иисус Христос и неговия свят закон.

Отхвърляйки явно Божеството на Иисус Христос, Неговото изпращане от Бога Отец и преподаденото от Него учение, антихристът също така открито ще си присвоява Божествено достойнство и ще разпространява ново и нечестиво учение, което противоречи на Христовото учение.

За това явно свидетелства Спасителят, казвайки, че друг ще дойде в свое име (Иоан 5:43), тоест не от името на Бога Отец, както е дошъл Иисус Христос, и даже не в името на Христа, а ще проповядва от свое име ново учение, без да признава никого над себе си.Апостол Павел предлага още по-подробно учение за това, че антихриста ще се нарича Бог и открито ще изисква божествено преклонение към себе си. Ще се открие, казва той, този, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог (2 Солуняни 2:4). В тези думи на апостола се предрича първо това, че антихристът ще председателства в Божията църква, тоест между такива християни, които преди са принадлежали към истинската Христова църква, но после, отричайки се от нея, признават за свой водач Христовия враг и му се покланят. Така обяснява тези думи св. Ириней. “Ще седне в Божия храм – казва той, – прелъстявайки само тези, които му се покланят, като че ли той е Самия Христос… И заради него ще престане жертва и принос и ще опустее светото място… И ще стане гибел за мнозина” (Даниил 8:11, 25). А Божия църква могат да бъдат наречени отпадналите християни затова, защото те, като принадлежали преди това към светата Църква, сами са били храмове на Светия Дух (1 Коринтяни 3:16, 17, 6:19; 1 Петр. 2:5; 2 Коринтяни 6:16); но чрез приемането на антихриста тези Божии църкви вече стават седалище на Божия враг, на когото те започват да служат, като че ли е Бог.

За да покаже, че антихриста ще председателства в Църквата и няма да изповядва Иисус Христос, апостолът посочва, че той ще седне в Църквата като похитител на Божественото величие. Защото, казвайки, че той се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, за да седне като бог в Божия храм, веднага след това добавя – показвайки себе си, че е бог. Това означава, че той открито ще започне да си присвоява Божественото достойнство. За да се предотврати недоразумението трябва да се отбележи, че думите “че е бог” не означават, че той ще се показва като Бог или подобен на Бога; но значат – ще се показва, че е бог, представяйки се за бог.

А какви средства ще използва антихриста за да разколебае вярата в Иисус Христос и Неговото евангелие у много племена и колена и да ги застави да почитат него самия като Христос и Бог, и вместо евангелие да приемат новото нечестиво учение? Светата Църква внушава, че за разпространението на своето безчестие противникът на Иисус Христос ще прибягва от една страна до жестоки и непрекъснати гонения на християни, а от друга – ще се възползва от лъжливи чудеса и знамения, за да прелъсти, ако е възможно и избраните.

А според учението на Свещеното Писание и свидетелствата на светите отци на Църквата е безспорна истина, че в последните дни срещу светата Църква ще бъдат започнати жестоки външни гонения, с помощта на които Божият враг ще се старае да изтръгне от недрата и по-слабите ѝ чеда.Иисус Христос предрича тежки бедствия за вярващите преди свършека на света. Веднъж апостолите Го попитали насаме: „какъв ще е белегът за Твоето пришествие и за свършека на света?” (Матей 24:3) В отговор на това Спасителят отначало им посочил белезите на предстоящото разрушение на Иерусалим и храма, а после им описал и признаците за свършека на света. За такива признаци той посочил появяването на лъжехристи, международни войни и вълнения, увеличаването на престъпленията и съвършеното охладняване на взаимната любов, така че мнозина ще се възненавидят и предадат един друг. Но особено ярко Спасителят описва различните бедствия, като признак за свършека. Защото тогава ще бъде голяма скръб, казва Той,  каквато не е била открай свят досега… И ако не се съкратяха ония дни, не би се спасила никоя плът; но заради избраните ще се съкратят ония дни (Матей 24:21, 22). Тогава единственото спасение ще бъде да търпим и да се уповаваме на Бога (9, 10, 13). Тук се предричат скорошни бедствия, които очакват иудеите при разрушаването на Иерусалим (1, 12), и гонения, които предстои да изтърпят апостолите от иудеите и езичниците (9). Но тук също се описват и тези бедствия, които ще изтърпи Църквата в последните времена от антихриста. Настоящето личи от това, че Самият Спасител посочва тези бедствия като един от признаците за свършека на света, за които са Го питали апостолите (3, сравни 22, 29), и след описанието на тези бедствия дава такова наставление на учениците Си: “Ето Аз занапред ви казвам. И тъй, ако ви кажат: ето го (лъжливият Христос) в пустинята, – не излизайте” (25, 26). Правейки предупреждение, за да може и в тези тежки времена вярващите в Него да не вярват на антихристовите лъжепророци (23, 24) и на самия антихрист (26), непосредствено след това Спасителят описва и образа на Своето славно второ пришествие (Матей 24:27-31). Всичко това показва, че сбъдването на описваните тук бедствия се отнася главно към последните времена, когато ще господства антихристът. У пророк Даниил (11:44) и в предишните глави, и особено в Откровението на Иоан (11:7; 13:7) се намират ясни указания, че в последните времена Църквата ще бъде застигната от големи бедствия. А че всички предсказвани бедствия ще бъдат не само духовни, но и физически, и открито насочени срещу вярващите в Иисус Христос, това се вижда от подробността и яркостта, с която те са описани и предречени. Така, Иисус Христос отначало говори за физически бедствия, земетресения, глад, знамения на небесата (Марк 8:8, 24, 25); след това за гонения срещу вярващите и даже за образа на тези гонения, тоест, че тях ще ги предават на съд, ще ги бият, ще ги представят пред властници и царе (9). А силата на скръбта ще бъде такава, че и избраните ще могат да се разколебаят в твърдостта си, ако заради тях не се съкратяха тези дни (19, 20). Но те ще се спасят, защото в ония дни, след оная скръб… ще видят Сина Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма. И тогава ще изпрати Ангелите Си и ще събере избраниците Си (Марк 13:24, 26, 27). Освен това, на това място Спасителят говори и за духовните скърби и ги описва с такива подробности, с каквито е описал и физическите страдания. Такава е същността на духовните страдания: и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта (Матей 24:12), ненавист и предателство (Матей 24:11), появяването на лъжехриста (23, 26) заедно с множество лъжепророци, които ще проповядват за него и ще прелъстят мнозина (24).
__________________________

*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4BC

Следва…

+ Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел

Църквата винаги почита Пресвета Богородица, която има една уникална черта и харизма: това, че не живее за себе си и това е нейната велика тайна. От момента, в който се посвещава на Бога в храма, бидейки на три години, тя не живее за себе си, а за Друг. Благовещението на Пресветата Дева винаги показва същата реалност – че тя не живее за себе си, а се предава на Друг, на другите, на целия свят. Бихме казали, че тя няма собствен живот, а живее за своя Син, за Христос. Пази в сърцето си всички Негови думи, дори тези, които не разбира; пази всички Неговите дела, дори и тези, които не може да изтълкува. В голяма част от земния си живот тя чувства – навярно несъзнателно – че служи на нещо, което превишава самата нея. Божията майка стои до Христовия кръст. Именно тогава тя изобщо не живее за себе си. Когато вижда Господа, Своя Син, разпнат, тя знае, че Той се разпва от любов към човеците, но и заради човешката несправедливост. Наистина пророчеството на праведния Симеон става реалност – и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца. Откриват се помислите на много сърца, които нараняват тази, която е престанала да живее за себе си, а живее за своя Син и за целия свят. Пресвета Богородица е близо до свети апостол и евангелист Иоан, до другите апостоли и тяхното дело; в ранната Църква тя служи – тя, Майката, Богородицата, не изпъква на преден план, а стои отзад. Тя обгръща всички със своята грижа и любов, тя, която след Възкресението на Христос живее за Христовото дело. Тя, която е била удостоена да Му даде плът в света.Пресвета Богородица живее за другите, тя е радост за всички, помощница в нужди на тези, които я призовават, тя е радост за скърбящите, защитница на неоправданите, пътеводителка. Покров за света, по-широк от всичките облаци на небето, тя е всичко за другите. Тя не счита себе си за нещо, но именно това нейно пълно отдаване я прави Майка на целия свят, която желае единението на всички. Тя винаги върши своето дело заради другите, което не е повърхностно и плитко; делото на спасението, което е осъществила в себе си – тя съединила човека с Бога в себе си, явявайки в света Този, Който съединява тварното и нетварното. Тя наистина е спасение за света. Как един обикновен и смирен човек, непознат за мнозина, в крайна сметка е могъл да се превърне в тази уникална личност в историята на човечеството, каквато е Пресвета Богородица?!…Какво е нейното оръжие? Смирението и пак смирението, към което Бог погледнал: „…Той милостно погледна унизеността (смирението) на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове“ (Лука 1:48). Навярно защото тя изобщо не е счела себе си за нещо особено, навярно защото не е вярвала в своите дарования, навярно защото никога не е помисляла, че би могла да бъде нещо велико! Именно затова Бог, Чийто етос е смирението (“… поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (виж Матей 11:29), не би могъл да направи друго, освен да погледне върху смирението на Своята рабиня. Оттогава целият неин живот е едно смирено служение; това е нейното тайно оръжие, с това тя станала опора на целия всемир. Всичко това станало благодарение на жертвата на една жена и то във време, в което жената била презирана. Една такава презряна жена обаче станала причина за радост на всички.Нейната личност поставя един въпрос пред нас: въпроса за съвременната жена, за жената, която често носи името на Пресветата Дева; жената, която много пъти се обръща към Божията майка, за да търси нейното застъпничество. И въпросът е актуален: какво иска днешната жена – от детска възраст чак до дълбока старост? Иска да се забелязва или да бъде? Да постигне успех в своето дело или да впечатлява със своето присъствие? Иска да се показва и да привлича вниманието на хората или да вложи усилията си в дело, което и днес може да бъде спасително?Нека видим някои характеристики на съвременната жена. Първо, впечатляващият външен вид. За много жени днес е особено важно да впечатляват със своето присъствие и използват различни средства, за да го постигнат – с начина си на обличане, с поведение, с което се стремят да предизвикат околните. Често обаче усилието за външно впечатляване издава вътрешна празнота. Колкото по-впечатляваща се опитва да бъде една жена, толкова повече тя разкрива, че ѝ липсва същност и вътрешно съдържание. Разбира се, нямам предвид вродената в жената потребност да бъде желана и харесвана, а за крайности, в които тя губи очарованието си, които стоят в основата на едно погрешно разбиране за феминизма. Краен феминизъм, който с всички сили отстоява целта жената да бъде в центъра, но за сметка на това да загуби същността си. Тоест имаме една личност, която полага огромни усилия да завоюва определена територия, да се похвали със спечелена победа, но междувременно губи нещо друго. Защо? Защото следва погрешен път, пътя на егото: да се показвам вместо да бъда…Остава един много важен въпрос: в крайна сметка какво избира жената за себе си? Да бъде личност, която заслужава любов, или да бъде обект за употреба? Веднага ще кажете, че никоя жена не би могла да търси и да иска нещо различно от това да бъде приемана като личност, която заслужава любов. Понякога обаче тя попада в примка и сама изпраща погрешно послание към околния свят – посланието, че е обект на употреба.Какво обаче е отношението на мъжа към съвременната жена? И тук има огромно объркване. Виждаме мъжът да иска дъщеря му да се държи по един начин, жена му – по друг, и, простете ми, че ще го кажа, но по трети начин – онази, която е само негова любовница. Същият този мъж може би дори се гордее с тези свой претенции, без обаче да се замисля, че утре някой може да погледне към неговата дъщеря като към обект на употреба. Без да помисля, че със своето отношение може да навлече беди в собствения си дом. Съвременният мъж трябва да отговори на въпроса какво е жената за него – личност, която заслужава любов, или вещ за употреба. Той трябва да помни, че не стои по-горе от жената. Мъжът претендира да бъде главата на семейството и би могъл да бъде такъв в изпълнение на Христовите слова: „…защото мъжът е глава на жената, както Христос е глава на църквата“ (Ефесяни 5:23).Но нека тук си зададем въпроса какво прави Христос за Църквата? Разпва се. И какво дава? Божията истина, а именно – жените да се подчиняват на мъжете си, и мъжете да обичат жените си, както обичат своите тела. Възниква въпросът: ако мъжът иска да бъде глава на дома, но не постъпва както Христос, Който е Глава на Църквата, дали тогава има право да счита себе си за глава, да изисква уважение като към глава, когато всъщност е неспособен да бъде такъв? Защото само в контекста на тези евангелски думи мъжът е глава на жената. Когато това действително е така, коя жена няма да иска да има такъв мъж, да има някого, който да се жертва и да се грижи за нея! Объркването се получава, защото ние пазим формата, но губим съдържанието. Защото искаме да се виждаме, а не да бъдем.Преди да помисли как ще се отнесе към една жена, всеки мъж би трябвало да постави пред себе си образа на Пресвета Богородица, да си помисли какво дължи на Пресвета Богородица – че в крайна сметка от жената – от Божията майка, е дошло благословението, и да избере в живота си такъв човек, така че двамата да напредват заедно в духа на божественото Откровение. Така в основата на тайната на тяхната любов ще бъде тайната на любовта между Христос и Църквата. Брачната тайна наистина е велика, тъй като нейният архетип е връзката между Христос и Църквата.Ето защо мъжете имат не привилегия, а много по-големи отговорности в брака. И ако нашето око е лукаво, сърцето ни става причина за сеенето на разруха и унижение на другите, което утре обаче може да засегне и нашите най-близки хора.Когато произнасяш името на Божията майка, все едно изричаш думата „любов“, тя се отъждествява с тази дума. Защото тя именно от любов е понизила себе си; от любов се принесе в жертва, от любов служи и прислужва. Но докато лесно говорим за любовта, всички знаем, че тя трудно се постига. Пресвета Богородица ни показва колко ценен е вътрешният живот, тя не е слязла от небето, а се е потрудила, подвизавала се е, оползотворила е дарената й Божия благодат, доверила се е на Бога от момента, в който е заживяла в храма, където е изучавала Неговото слово. Затова, както казват отците, тя станала достойна за благодатта. Показва ни, че трябва да полагаме усилия, да се потрудим, за да преобразим вътрешния си свят. Не съществува нищо красиво, което да не е скъпо. От дрехата, която ще отидете да си купите от магазина – ако е качествена, ще е скъпа. Това важи и за характера, който искате да формирате, тоест за да бъде някой човек ценен, това си има цена, изисква се вътрешна борба, чийто плод е смирението. Смирението е всичко най-просто, което човек би могъл да каже и затова то е всичко най-истинно. Смирението е нашата уникална идентичност. Сам Бог се смири, за да придобием нашата първоначална слава. Затова смирението е етосът на истинския човек, защото той знае своите граници, знае своите мерки, знае кое е неговото истинско достойнство. Защото дори някой да е велик и да си въобразява, че е способен да реши всички проблеми на света, когато макар и една капка кръв потече върху челото му, целият му авторитет ще се изгуби, ако неговите близки не се погрижат за него. Човекът, който си мисли, че със своя егоизъм ще завоюва целия свят, не живее в реалността и не осъзнава, че в утрешния ден един нещастен пътен случай може да го сполети и да премине на отсрещния бряг. И тогава къде остават всички тези неща, за които се е хвалил? Именно реалността на човешкия живот ни показва, че смирението е уникалният етос на човека. Колкото повече смиреният човек се снижава, толкова повече укрепва, толкова по-голям товар може понесе, може да понесе всички на гърба си – децата си, съпругата си, съпруга си, хората, с които живее.Затова заедно с любовта, смиреното служение е основната характеристика на Пресвета Богородица. Горко на онзи, който не е познал красотата на това да дава, да служи; горко на онзи, който не е познал красотата на това да се преуморяваш заради другите, но заедно с това да чувстваш неизказана вътрешна радост, защото чрез този труд караш да разцъфва усмивката и красотата на някого до теб.Пресвета Богородица има още една характерна „черта“, която, горко ни, ако не стане присъща на всички нас. Това е нейната молитва. Тя постоянно пребивавала в молитва, целият ѝ живот бил молитва. Горко на онзи, който не е открил красотата, но и силата на живата молитва. Св. Григорий Богослов ни казва, че е по-добре някой да се моли, отколкото да диша. Някой ще попита: „Но как така? Ако не дишаме, ще умрем!“. Значи знаете, че ще умрете, ако не дишате. И още не сте се научили да се молите? Ако дишането е неотменно необходимо условие за живота на тялото, то молитвата е диханието на душата.Всъщност не се молим, за да поискаме нещо от Бога, защото Той знае по-добре от нас от какво имаме нужда. Молим се защото имаме нужда от кислород за душата си. Молитвата е кислород за нас. Усещате ли кислорода? Помирисвате ли го, улавяте ли го? Не. Това, че сме живи обаче показва, че той съществува. По същия начин молитвата е живот за душата – когато тя не се упражнява, тогава човек се умъртвява отвътре, тогава неговият живот издава зловонието на една мъртва душа.Чрез личността и живота на Пресвета Богородица разбираме, че жената е незаменима. Да вземем дома – там тя е незаменима, защото го крепи. Факт е, че колкото по-смирени са били някои жени, толкова по-големи товари са носели на раменете си. И трябва да го кажем ясно: товари, които са идвали от егоизма на техните съпрузи. Мъже, които никога не са разбрали, че душата на човека, който живее до тях, е по-много ценна от тяхната. Защо да е по-ценна? Защото ги понася. Защото, обективно погледнато, някои съпрузи би трябвало отдавна да сме ги хвърлили на боклука. Това е истината. Обаче има жени, които могат да понесат особено трудни и опърничави мъже. Сещам се за една случка от храма „Св. Иоан Руски”, която ми споделиха наскоро: мъж и жена – възрастни хора с побелели коси, дошли в храма да се поклонят на светеца. Жената крепяла мъжа си, който се придвижвал трудно, но дори и в мига, в който отишъл да се поклони пред иконата на светеца, той ругаел жена си. За щастие, не съм станал пряк очевидец на тази сцена, защото, въпреки белите му коси, не знам дали щях да го оставя да се доближи до иконата или щях да го изхвърля вън. Та поне на старини да се пробуди… Тази жена обаче проявявала впечатляващо търпение към него. Както Пресвета Богородица претърпяла цялото презрение към Христос, изпитвайки огромна болка в душата си, страдания и варварско отношение към себе си днес понасят много жени, имайки за свой образец Божията майка.Жената е много ценна и за енорията, защото Църквата е нашето духовно семейство. За енорията жената е това, което е сърцето за тялото – тази, която полага грижи; която е търсеща, която не се страхува да влиза през много врати, за да се докосва до болката на другите и да им дава утеха.

Жената е много ценна и в обществото. Ако една жена е балансирана, ако знае коя е и има истинско достолепие, ако знае на какво дължи своето достойнство, тогава е много ценна и когато е участва в обществените процеси, и в професията си, и когато се намесва в политиката. За много жени е особено важно да участват в обществените процеси, в политиката. Ако тези жени, участвайки в обществените процеси, имат ума на мъжете, тогава горко ни, защото ситуацията в обществото ще се влошава.В обществените процеси участват и себични, но и състрадателни жени. Там, където има чувствителност, състрадание, правим една стъпка напред. Там, където съществува само жажда за власт, себична потребност от лично изтъкване, там не можем да очакваме да се случи нищо съществено.

Ако отнемем от дома, от енорията или от обществото женското сърце, женската душа, тогава светът би бил по-беден и жесток. Защото със сърце, което е вдъхновено от служението на Божията майка, се извършва огромно дело на любов и на утешение. Именно това показва колко по-зле бихме били без присъствието на жената, но не на която и да е жена. Има жени, които са благословение за всички, но има и жени, които са проклятие дори за собствените си деца; има жени, които даряват усмивки и на чужди деца, но има и жени, които лишават от усмивка дори своите собствени наследници.Пресвета Богородица винаги ще остане светлата звезда за всички нас, нашият образец. Тя ще продължава да свидетелства и да явява красотата на любовта и на смиреното служение; ще ни уверява, че жената и днес може да бъде спасение за своя дом, за своята енория, за своята страна, за света, когато има за свой пътеводител Божията майка. И ние, мъжете, ако изпитваме истинска почит към Пресвета Богородица, трябва да уважаваме всяка жена, без никаква разлика, и ежедневно да полагаме усилия това уважение към жената да се съхранява и за бъдещите поколения!…

Превод: Константин Константинов
________________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ay

Източник  на изображенията – Яндекс РУ.

Всички богове на народите са идоли (Псалом 95:5)

Иеромонах Серафим (Роуз)

4. „Евангелизирането“ на Запада

През 1893 година в Парламента на религиите в Чикаго пристигнал един никому неизвестен индуистки монах. Това бил свами Вивекананда, за когото вече стана дума. Той правел чудесно впечатление на всички както със своя външен вид (облеклото му включвало тюрбан и роба в оранжево и тъмночервено), така и с това, за което говорел. Висшите общества в Бостън и Ню-Йорк веднага го превърнали в свой фаворит. Силно впечатлени били дори философи от Харвардския университет. За кратко време свами Вивекананда успял да събере здраво ядро от ученици, които го подкрепяли в грандиозната му цел – да „благовести“ на западния свят за индуизма и в частност за Веданта (монистичения индуизъм). В големите градове на Америка и Европа започнали да се основават общества на Веданта. Тези центрове обаче изразявали успеха само на част от мисията на свами Вивекананда. Много по-важно било вливането на ведантичните идеи в кръвоносната система на академичното мислене. Целта, която се преследвала, била разпространението на тези идеи. Докато посланието на Веданта не достигнело до всеки, за Вивекананда не било от особено значение дали индуизмът се ползва с доверие, или не. Той много често повтарял: „Чукай на всяка врата. Кажи на всеки, че е божествен”.

Днес фрагменти от учението на свами Вивекананда се публикуват в евтини издания, които могат да се намерят във всяка книжарница. Това са книги от Олдъс Хъксли, Кристофър Ишерууд, Съмърсет Моъм и дори Томас Мертон.Съчиненията на Томас Мертон несъмнено представляват особена съблазън за християните, тъй като той се представя за християнски монах-съзерцатеп и неговите творби са посветени на една от жизнените сили на римокатолицизма – монашеството. Непосердствено преди смъртта си отец Мертон написва едно хвалебствено въведение към новия превод на Бхагавад Γита – духовния наръчник или „Библията“ на всички индуисти и един от крайъгълните камъни на монизма, или Адвайта Веданта. Не трябва да се забравя, че Γита си противоречи с почти всяко основно християнско учение. Нека споменем и книгата на Мертон Учителите на Дзен будизма, публикувана посмъртно. В основата на това произведение стои една коварна грешка, а именно – предположението, че така наречените „мистични опити“, съществуващи във всички религии, са истински. Томас Мертон би трябвало добре да знае, че това не е така. Предупрежденията срещу подобен подход са категорично и ясно изложени и в Свещеното Писание, и в произведенията на светите отци.

Известно е, че днес в Калифорния съществува римокатолически манастир, в който монасите експериментират с индуистките религиозни практики. Упражненията се водят от индиец, станал римокатолически свещеник. Ако нямаше подготвена почва, мисля, че неща от такъв вид не биха се случили. Но в крайна сметка именно това е била целта на Вивекананда при мисията му на Запад – да приготви почвата.Посланието, което Вивекананда отправя, говорейки за Веданта, е достатъчно просто. Неговите идеи обаче изглеждат нещо повече от това, което всъщност са. Това е постигнато с помощта на някои уловки, заложени при предаването им – употребата на впечатляващ санскритски жаргон и оплетената философска структура. Същността на посланието се свежда до следното: всички религии са истинни, но Веданта изразява окончателната истина. Разликите са продукт само на „нивото истинност“. Ето какво казва Вивекананда: „Човек не пътува от грешка към истина, а се изкачва от истина към истина, от по-нисша към по-висша истина. Проблемът на днешния ден носи духа на бъдещето. Днешният червей е утрешният Бог.“ Веданта се основава върху убеждението, че човек е Бог. Следователно спасението на човека е плод единствено на собствените му усилия. Вивекананда изразява това по следния начин: „Кой може да помогне на Безкрайния? Дори ръката, протегната към теб от тъмнината, трябва да бъде твоята собствена.“

Вивекананда е бил достатъчно предпазлив и е знаел, че за християните е немислимо да последват Веданта в нейния чист вид. Но идеята за „нива на истината“ осигурява необходимия мост по пътя към завършения икуменизъм, при който конфликтите не съществуват, защото всеки е прав. Той заявява: „Ако приемем, че една религия е истинна, тогава всички останали религии също трябва да са истинни. Ето защо индуистката религия е толкова ваша, колкото и моя. Ние, индусите, сме не просто толерантни. Ние се обединяваме с всяка религия, като се молим в джамията с мохамеданина, покланяме се пред огъня със зороастриеца и коленичим пред кръста заедно с християнина. Ние знаем, че всички религии – от най-нисшия фетишизъм до най-висшия абсолютизъм – изразяват многобройните сходни помежду си опити на човешката душа да постигне и осъзнае Безкрайния. Затова събираме всички тези своеобразни цветя, привързваме ги заедно с връвта на любовта и така създаваме прекрасния букет на поклонението.“За Вивекананда всички религии представляват само стъпала към достигане на висшата религия – Адвайта Веданта. Той особено презира християнството, което в най-добрия случай нарича „нисша истина“ – дуалистична истина. В частни разговори казвал, че само страхливецът би подложил и другата си буза на плесница. Но каквото и да говори за другите религии, Вивекананда винаги се връща към необходимостта от Адвайта Веданта. „Изкуството, науката и религията – казва той, – са три различни начина за изразяване на една истина. Но за да се разбере това, трябва да познаваме теорията на Адвайта.“

Несъмненно посланието на Вивекананда се харесва на съвременната младеж. Веданта провъзгласява абсолютната свобода на всяка душа да бъде самата себе си. Но тази теория отрича различията между сакралното и секуларното, определяйки ги само като различни начини за изразяване на една истина. Твърди се, че единственото предназначение на религията е да осигури за нуждите на различните темпераменти подходящ бог и удобна практика, които да задоволяват всеки. Казано накратко, религията се състои в това „да вършиш собствената си работа“.

Може би всичко това звучи съмнително или пресилено, но това, че Вивекананда е изпълнил добре мисията си, е факт. Сега ще се спра върху прокарването на тези индуистки идеи и в римокатолицизма, където неговият успех е най-поразителен.

Свами Вивекананда идва в Америка за първи път през 1893 година, за да представлява индуизма в Парламента на религиите. През 1968 година на седемдесет и петата годишнина от това събитие Симпозиумът на религиите се провежда под покровителството на чикагското общество на Вивекананда веданта (Vivekananda Vedanta Society of Chicago). От името на римокатолицизма участва отец Роберт Кембъл – доминикански богослов от университета Де Паул. Срещата открива свами Бхашиананда, който прочита приветствени послания от името на три важни личности. Второто е от един американски кардинал.Началото на следобедната сесия поставя отец Кембъл с дискусия по въпроса за конфликта между традиционалистите и модернистите в съвременния римокатолицизъм. Той разказва следното: „Направените в моя университет проучвания сред студентите-римокатолици показват, че през последните пет или шест години има значителна ориентация към либералните възгледи. Зная, че великият свами Вивекананда би одобрил повечето от тенденциите в посока на либералното християнство.“ Това, което отец Кембъл явно не знае, е, че модернистичните доктрини, описвани от него, въобще не са християнски; те са чисто и просто Веданта.

За да не възникват съмнения, че изложеното от отец Кембъл се тълкува неправилно и за да стане напълно ясна неговата позиция, ще цитирам думите му относно модернистичното разбиране по пет основни въпроса, така както са публикувани в три международни издания: Prabuddha Bharata (Калкута), Vedanta Kesheri (Мадрас) и Vedanta and the West (Лондон).

За доктрините: „Истината е нещо относително. Ученията и догматите (например относно природата на Бога, за това как човек трябва да живее и по проблема за задгробния живот) не са константни. Те се променят и често ние се оказваме в ситуация, когато отричаме някои неща, които преди сме утвърждавали като свещени истини.“

За Бога: „Иисус е божествен наистина, но и всеки от нас може да бъде божествен. Мисля, че вие ще откриете как по много въпроси възгледите на либералните християни всъщност се доближават до много от философските постановки на Изтока – включително концепциите за безличния Бог и твърдението, че всички сме божествени.“

За първородния грях: „Според либералното християнство подобен възглед е много оскърбителен. Ние поддържаме мнението, че по пътя на обучението и подходящото възпитание човек е способен да достигне съвършенство.“За света: „…Либералите твърдят, че светът може да бъде подобрен и че ние трябва да посветим себе си на идеята за изграждането на по-хуманно общество вместо на копнежа да отидем в рая.“

За другите религии: „Групата на либералите призовава: ‘Не се тревожете за такива старомодни неща като например даден човек да бъде обърнат във вярата или други подобни; нека по-добре да развиваме взаимоотношенията с другите религии.“

Такива са възгледите, които отец Кембъл излага от името на римокатолиците модернисти. Също както децата, които биват привличани от красиви играчки, модернистите се впечатляват от щедри обещания за по-висша истина, по-дълбока философия и по-голяма възвишеност, които могат да се постигнат просто чрез понижаване на живия Христос по отношение на съвременния човек.

Така пред нас се разкрива грандиозният успех на индуизма, на свами Вивекананда или на силата, която стои зад Вивекананда. Тази сила напълно е разграбила римокатолицизма. Неговите пазачи са помислили крадеца за приятел на господаря си и къщата е била опустошена пред очите им. Крадецът е казал: „Нека има междуверово разбирателство“, и бил пропуснат през вратата. И християнските индуси (свами) съвсем лесно постигат това – само преразказват философията на Веданта, като използват християнска терминология. Но индуистките християни (римокатолиците модернисти) трябва да разширят границите на своята религия, за да включат в нея и индуизма. Тогава по необходимост истината се превръща в заблуждение и заблуждението – в истина. Уви днес някой иска да въведе в тази опустошена къща и Православната църква. Но нека модернистите си припомнят думите на пророк Исаия: Γорко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво! Γорко на ония, които са мъдри в своите очи и разумни пред сами себе си! (Исаия 5:20-21).

5. Целта на индуизма – универсалната религия

Бях дълбоко потресена, когато видях какви поражения е нанесъл индуизмът по време на раздялата ми с християнството. Може би изглежда странно, че открих всички тези промени наведнъж. Но това се обяснява с факта, че моят гуру се ползваше с власт по отношение на всяко мое действие и през цялото време аз съвсем буквално бях като „затворена в манастир“, макар и в света. Строгите заповеди на свами ме държаха настрани от възможността да чета каквито и да било християнски книги или да разговарям с християни. При всички свои претенциозни разсъждения, че всички религии са истина, учителите свами знаят, че Христос е тяхното възмездие. Ето как в продължение на двадесет години аз бях изцяло погълната от изучаването на ориенталската философия и от практикуването на нейните дисциплини. По настояване на моя гуру успях да получа научна степен по философия и антропология, но това бе занимание, чиято истинска цел бе само да запълва времето, което не е свързано с най-важното в моя живот – разговорите със свами, теорията и практиката на Веданта.В много отношения мисията на свами Вивекананда е изпълнена, но все пак една нейна част не е доведена докрай. Тази неизпълнена част е установяването на универсална религия. И това ще бъде окончателната победа на дявола. Тъй като универсалната религия не може да допусне в себе си някакви „индивидуалистични или сектантски“ идеи, то тя не би могла да има нищо общо с християнството освен по отношение на своето историческо минало. Щетите, които нанасят секуларизмът и материализмът могат да се сравнят с огъня в печка и камина, но универсалната религия е пожарът, който напълно би изпепелил християнството. Освен това иезуитският свещеник Тейар дьо Шарден вече положи основите на едно „Ново християнство“ и тези основи точно съв¬падат с определенията на свами Вивекананда за универсалната религия.

За самия Тейар дьо Шарден може да се каже, че е един вид аномалия. За разлика от традиционните римски богослови той е високо ценен от учените клирици, които поради своето простодушие нямат никаква представа за какво се говори в неговите произведения. Всъщност идеите на Тейар до голяма степен са взаимствани от Веданта и Тантра, обогатени са с християнски жаргон, и са изобилно оцветени с еволюционизъм.

Ще си позволя да цитирам какво казва отец Тейар дьо Шарден: „Светът, в който живея, става божествен. Но аз не изгарям в пламъците и не се разтварям във водите, защото за разлика от измамните форми на монизма, които чрез пасивност ни тласкат към безсъзнателност, панхристиянизмът, който откривам, съгражда обединение посредством трудния процес на диференциация. Аз ще се приобщя към духа само чрез напълно и изчерпателно освобождаване на всички сили, които съдържа материята… Признавам, че следвайки примера на въплътения Бог, разкрит ми от римокатолическата вяра, аз мога да бъде спасен само като стана едно с Вселената.“ Това е откровен индуизъм. В тези разсъждения на Тейар може да се познаят и стихове от Упанишадите, и фрагменти от някои философски системи, взети заедно с техните практики.

На пресконференция, проведена през юни 1965 година, генералът на ордена на иезуитите отец Арупе защити Тейар дьо Шарден въз основа на това, че „той не е професионален богослов или философ и затова е възможно да не забелязва всички философски и богословски изводи, които се налагат от някои негови интуитивни прозрения“. На тази пресконференция отец Арупе дава следната оценка: „Пиер Тейар е един от големите майстори на съвременната мисъл и неговият успех не трябва да ни учудва. Фактически той извежда до край големия опит да се помирят светът на науката и светът на вярата“. Крайният резултат от това помиряване представлява една нова религия. Тейар заявява: „Новата религия ще бъде подобна на нашето старо християнство, но в резултат от законната еволюция на неговите догмати, влезли в контакт с новите идеи, тази нова религия ще бъде изпълнена с нов живот.“ След като припомнихме тези факти от миналото, нека сега се спрем върху универсалната религия на Вивекананда и „новото християнство“ на Тейар.

Универсалната религия според представите на Вивекананда трябва да притежава пет основни характеристики. На първо място тя трябва да бъде строго научна и основана върху духовни закони, от което следва, че това ще бъде истинна и научна религия. По този начин, Вивекананда и Тейар използват теоретичния сциентизъм като предмет на своята вяра.На второ място, за основа на универсалната религия се определя принципът на еволюцията. Пиер Тейар казва: „Една непозната досега форма на религия – такава, каквато все още никой не би могъл да си представи или да опише, тъй като няма достатъчно обширна и достатъчно органична вселена, която би могла да я обхване – е напъпила от семе, посято чрез идеята за еволюцията.“ И още: „Първородният грях… ни връзва ръцете и краката и изцежда кръвта ни“, защото „в него е изразено оцеляването на статичните концепции, които са анахронизъм в нашата еволюционистична система на мислене.“ Подобен псевдорелигиозен възглед за „еволюцията“ е съзнателно отхвърлен от християнската мисъл, но вече в продължение на хилядолетия е основен за индуисткия начин на мислене. Теорията за „еволюционизма“ се приема от всяка индуистка религиозна практика.

На трето място стои основаването на универсалната религия върху „вечни принципи“, а не във връзка с някоя отделна личност. Пиер Тейар приема идеята за безличния Бог, пишейки следното: „Христос ми е все повече и повече необходим… но в същото време за мен образът на историческия Христос става все по-малко и по-малко субстанциапен и ясен“. „…Представата ми за Него постоянно ме носи по-нататък и по-високо по оста на (надявам се) православието.“ Но този неисторически „Христов“ дух изразява индуисткото православие, а не християнското.Четвъртата, главна цел на универсалната религия ще бъде да удовлетвори духовните нужди на мъжете и жените от различни типове. Индивидуалистичните, сектантски религии не могат да предложат това. Тейар вярва, че християнството не е подходящо за религиозните стремежи на всеки човек и отбелязва недоволството си, като казва: „До известна степен християнството все още е убежище, но нищо повече. То не задоволява и дори не води ‘съвременната душа’ по-нататък.“

Пето и последно: чрез универсалната религия (или новото християнство) всички ние вървим по своя път към една и съща цел. За Тейар дьо Шарден това е точката Омега, която стои над всичко, което можем да си представим. За Вивекананда това е Ом – свещената сричка за индуистите: „Цялото човечество се съсредоточава в подножието на това свещено място, където е поставен символът, който не е символ, името, което е отвъд всички звуци.“

Къде ще е краят на тази деформация на християнството и има ли граници триумфът на индуизма? Какво ни очаква – Ом или Омега?
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4tV

Всички богове на народите са идоли (Псалом 95:5)

Иеромонах Серафим (Роуз)

В основата на тази глава е опитът на една жена, която е увлечена от индуизма още докато посещавала гимназия в римокатолически женски манастир. Това ѝ увлечение продължава двадесет години, докато накрая, по благодатта Божия, тя се обърнала към православната вяра и завършила своето търсене на истината в лоното на Руската православна църква. Днес тази жена живее на Западното крайбрежие. Нека думите ѝ послужат на онези православни християни, които сега се изкушават или вече са последвали „либералните“ теолози, появили се дори в Православната църква. В отговор на неоезическата атака, насочена срещу Църквата Христова, те водят „диалог“ с езическите мъдреци и се присъединяват към поклонението на езическите богове.

1. Съблазните на индуизма

Когато бях едва шестнадесетгодишна, в живота ми се случиха две неща, които предопределиха посоката му. От една страна, започнах да уча в гимназия към доминиканския римокатолически женски манастир в Сан Рафаел (Калифорния) и така за първи път се докоснах до християнството. От друга страна, през същата година се запознах и с индуизма в лицето на един индуски монах – свами, който скоро стана мой гуру. Така борбата бе започнала, а аз не подозирах нищо почти двадесет години.В манастира се преподаваха основните истини на християнската вяра. Учеха ме, че силата е в смирението и че трябва да се пазя от примките на гордостта. Прав е бил св. апостол Иаков, когато е написал, че Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (4:6). Но аз бях толкова горда… Не исках да приема първородния грях и ада и имах много, много аргументи срещу тях. Една от сестрите, известна със своето милосърдие, ми подсказа изхода с думите: „Моли се за дара на вярата.“ Но уроците на свами вече бяха дали резултат. Смятах, че е унижение да моля някого, макар и Бога, за каквото и да е. Много по-късно обаче си спомних думите на сестрата. Трябваше да минат години, преди семето на християнската вяра, посято в душата ми, да поникне от бездънното море на отчаянието.

Не след дълго намериха книгите, които бях взела със себе си в манастира. Това бяха: Бхагавад Γита, Упанишадите, Ведантасара, Аштавакра Самхита… Отчасти тайната ми бе разкрита, но никой не ми се скара. Без съмнение сестрите мислеха, че това увлечение ще отмине, както действително става с повечето от интелектуалните суетности на младите момичета. Но една смела монахиня ми каза истината. Това е много непопулярна истина и рядко се чува днес. Тя каза, че ще отида в ада, ако умра като индуистка, след като вече съм познала истината на християнството. Св. апостол Петър изразява това състояние по следния начин: от когото някой бъде победен, от него бива и поробен. Защото, след като са избягнали световните скверности чрез познаване Γоспода и Спасителя наш Иисус Христос, ако пак се заплетат в тях и бъдат победени, то за такива последното състояние бива по-лошо от първото. За тях би било по-добре да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям свята заповед (2 Петр. 2:19-21). Колко презирах тази сестра за нейния „фанатизъм“. Но ако тя беше жива днес, щях да ѝ благодаря от все сърце. Това, което тази монахиня ми каза в яда си, се превърна за мен в истинско завещание, което окончателно ме водеше към пълнотата на св. православие.

Манастирът ми даде нещо много важно – критерий за истинност, с помощта на който впоследствие осъзнах лъжата на индуизма.По време на обучението ми в манастирското училище ситуацията се промени коренно. Единичните случаи на увлечения в индуизма прераснаха в епидемия. Сега считам, че за запазването на младите християни от духовно самоубийство при сблъсъка им с източните религии ще е необходимо едно сериозно вникване в индуистките учения.

Индуизмът е привлекателен благодарение на своята всеобхватност. Той привлича, защото поощрява всяко положително качество в човека и се отнася снизходително към всяка слабост и най-вече към гордостта. И тъй като бях много горда, макар и само на шестнадесет години, аз попаднах в тази клопка. Не можех да се примиря с мисълта за първородния грях, ада и вечните мъки. Преди да дойда в манастира, изобщо не се отнасях сериозно към тези проблеми. И ето че свами ми предложи една „интелектуално удоволетворителна“ алтернатива на неудобните християнски догмати. Адът, в крайна сметка, се превърна само във временно състояние на душата, причинено от лошата карма на съответния човек (неговите минали действия) в този или в предишния живот. Една конкретна причина не може да предизвика безкрайно следствие. Първородният грях по чуден начин се превърна в „първородна божественост“. Тази „божественост“ бе мое право по рождение и нищо, което бих направила, не можеше да отмени нейния окончателен триумф. Аз бях божествена. Аз бях Бог: „Безграничен Мечтател, който сънуваше ограничени сънища.“

Относно проблема за страданията философията на индуизма, известна като Веданта, притежава система, която дава едно наистина елегантно разрешение. Казано накратко, страданието е майа или илюзия. То няма реална същност и нещо повече – последователите на Адвайта Веданта претендират, че това може да се докаже!Индуизмът се позовава и на удобната, породена от високомерие заблуда, че човек може да постигне съвършенство чрез определено възпитание (под това се разбира системата на гуру) и посредством „еволюция“ (на техния език това означава постоянно духовно усъвършенстване). Като аргумент в своя полза индуистите използват и идеята за културната относителност. Днес тази теория се ползва с такова уважение, че да се оспорва относителността на каквото и да било, се смята за истински грях (дори и от тези, които не вярват в греха). Според тях няма нищо по-нормално от това различни нации и народи да почитат Бога по различен начин. В крайна сметка Бог е един, а разнообразните начини на поклонение само създават условия за взаимно религиозно „обогатяване“.

Но главната и най-трудно преодолима съблазън на индуизма е неговият прагматизъм. Цялостната философска конструкция на индуизма се поддържа от практически религиозни инструкции, които ученикът получава от своя гуру. Въоръженият с тези практически умения ученик се насърчава да провери истинността на предлаганата му философия чрез собствения си опит. Нищо не бива да се приема на вяра. Противно на общоприетите представи индуистката практика не представлява никаква тайна. Тя само обобщава огромно количество езотерични знания, на фона на които просто няма нужда от вяра. Наставленията гласят: „Опитайте и сами вижте дали това действа.“ Подобен прагматичен подход, който изглежда толкова „научен“, е върховно изкушение за западния начин на мислене. Ето как почти всички, прекрачили прага на индуизма, веднага стават жертва на един своеобразен прагматичен софизъм. Те започват да вярват, че ако упражненията действат (а те наистина дават резултат), то системата е резултатна и съответно – добра. Но, разбира се, от първото не може да следва второто. Единственото заключение, което може да се направи, е, че получаваният резултат е следствие от пракгикатата. Пропускайки обаче този момент, невнимателният ученик се оказва в плен на евтини психологически трикове, достатъчни, за да го убедят в правотата на цялата система.

Последната клопка на индуизма, върху която ще се спра, са „духовните преживявания“. Те имат психичен и допускам – демоничен произход. Но кой сред практикуващите индуистки практики притежава някакъв критерий, с помощта на който да различава измамните от истинските духовни преживявания? Увлечените от индуизма нямат никакъв образец, към който да се придържат. Наивно е да се мисли, че всичко, което практикуващите виждат, чуват, осезават и докосват по време на своите опити, е само резултат от разстройство във възприятията. И самите практикуващи, разбира се, не мислят така. Нещата не са толкова прости. Тук става дума за състояние, което нашата православна традиция нарича прелест[1]. В разглеждания от нас проблем това понятие е изключително важно, защото точно определя състоянието, в което изпада човек по време на индуистките „духовни опити“. В английската лексика няма прецизен еквивалент на думата прелест. Смисълът, който влагаме в това понятие, обхваща цялата сфера на фалшиви духовни преживявания – от обикновената илюзия и измама до истинското демонично обсебване. Общото между всички тези случаи е, че лъжата се приема за истина, а окончателното въздействие върху човешката душа се изразява в усилване на гордостта. Човекът, изпаднал в прелест, бива завладян от топлото и приятно чувство за собствена значимост и това усещане замества всички аскетични подвизи и страдания[2].

В своето първо послание св. Иоан Богослов предупреждава древните християни с думите: Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете дали са от Бога… (4:1).Св. Григорий Синаит грижливо дава наставления на своите монаси за опасностите от подобни преживявания, като казва: „Демоните са винаги близо до начинаещите и своеволните, постоянно разстилат около тях мрежите на измислиците и гибелните фантазии и копаят ровове, в които невнимателните да паднат…“ Един монах го попитал: „Какво трябва да направи човек, когато демонът взима образ на светъл ангел?“ Светецът отговорил: „Необходима е силата на проницателността, за да може човек правилно да различи доброто от злото. Нека човек в своята непредпазливост да не се увлича твърде бързо по това, което вижда, а да бъде непоколебим и след като внимателно е изпитал всичко, да приеме доброто и да отхвърли злото. Човек винаги трябва първо да проверява и изпитва, а след това да вярва. Знай, че действията на благодатта проличават и демонът въпреки своите преобразявания не може да ги възпроизведе. Резултат от благодатта са кротостта, приветливостта, смирението, отсичането на страстите и на похотта. Делата на демоните са: високомерие, суета и всяко друго зло. По тези белези човек може да различи дали светлината, огряла неговото сърце, е от Бога или е от сатаната. Ето един пример: цветът на оцета е като този на виното, но щом опитате двете течности, небцето ще определи каква е разликата между тях. Така и душата, ако е проницателна, може да различи по духовния вкус даровете на Светия Дух от мечтанията и внушенията на сатаната.“

Заблуденият и горд търсач на духовни усещания е най-уязвимият от прелестта. Разпространението и устойчивостта на индуизма в голяма степен се дължат на този фалшив мистицизъм. Колко привлекателен е той за младите духовни наркомани, които вече са изпитали този вид опиянение! Така учителите свами, появили се в изобилие през последните години, разполагат с един „готов пазар“, който им предоставя удобна възможност за придобиване на слава и богатство. И те постигат своите цели.

2. Войната против догматите

В наши дни християнството е обсипано от ударите на един враг, който се старае да остане незабележим за вярващите. И ако можеше, този враг би пронизал самото сърце на християнството, преди да разкрие името си. Врагът е индуизмът и войната, която той води срещу християнството, е война против догматите.

Първите усилия на основаните в края на XIX и началото на XX век общества на Веданта в Америка се насочват към утвърждаване на мнението, че между индуизма и християнството няма никаква реална разлика. И не само че между тези религии няма противоречия, но и добрият християнин би станал още по-добър християнин, ако изучава и практикува Веданта – едва тогава той би разбрал истинското християнство.

В началните лекции учителите свами се опитват да докажат, че идеите, които изглеждат характерни за християнството – като идеята за Логоса и Кръста, – в действителност произхождат от Индия. А онези идеи, които изглеждат характерни за индуизма – като идеите за прераждане, преселение на душата и самадхи (транс), – също така могат да се „открият“ и в християнското Писание, когато то се тълкува по подходящ начин.Този подход на учителите свами съблазнява много искрено вярващи, но заблудени християни. Първата атака на индуизма се изразява в борба срещу догматите. Те биват определяни като „сектантски“ и това се подкрепя от така наречената „научна религия“, основаваща се на сравнителното изучаване на всички религии. Първоначално винаги се набляга върху това, че по принцип различия не съществуват. Всичко е Едно. Различия се откриват само на повърхността. Те могат да бъдат очевидни или относителни, но фактически са нереални. Този начин на разсъждение при индуистките учители ясно може да се проследи в множество техни лекции, изнесени и публикувани през 1900 година. Днес ние сме изправени пред една сериозна опасност, защото усилията на индуизма се увенчаха с успех.

В съвременния говорим език понятието „догмат“ е придобило отрицателен оттенък. Вината за това естествено не е в хората, които знаят, че догматът съдържа най-скъпоценното наследство на Църквата. Но след като превратното тълкуване веднъж се е утвърдило, неувереният човек, който се стреми да отбягва всичко непопулярно, започва да говори, че трябва да се откажем от „суровите догмати“. Постепенно подобно отношение било насадено от „свободомислещи“ критици, които или не знаят, че догматите обхващат същността на християнското учение, или просто не харесват самото християнство.

В резултат много християни се оказват склонни да отстъпят срещу обвинението, че спазват догмати. Такова поведение обаче в голяма степен помага на индуистите, осигурявайки им стратегическо предимство.

Колкото и да звучи невероятно, малцина осъзнават, че силата, която се опълчва срещу християнските догмати, сама по себе си не е нищо друго освен противостояща система от догмати. Тези две системи не могат нито да се слеят, нито взаимно да се „обогатят“, защото са напълно несъвместими.

Ако християните бъдат убедени да отхвърлят или (което се смята за тактически по-умно) да променят своите догмати, като по този начин удовлетворят искането за по-модернизирано или „универсално“ християнство, те биха загубили всичко. Защото стойността на християнството или индуизма произлиза непосредствено от техните догмати. Но индуистките догмати са пряко отрицание на християнските догмати. Ето как стигаме до изумително заключение: това, за което християните вярват, че е зло, индуистите считат за добро; и обратно: това, за което индуистите вярват, че е зло, християните считат за добро.Тук следователно откриваме същностното противоречие между християнството и индуизма. Последната степен на греха според християните е окончателната реализация на доброто според индуистите. Християните винаги са гледали на гордостта като на най-голям грях и основен извор на всички останали грехове. И Луцифер – пълното въплъщение на гордостта – казва: Ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди… ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния (Исаия 14:13-14). Това е гордост, която на по-ниско ниво превръща в грехове дори човешките добродетели. Но за индуизма въобще и за последователите на Адвайта Веданта в частност единственият „грях“ е да не вярваш в себе си и в човешката природа като в Бог. Ето какво казва свами Вивекананда (най-преданият съвременен защитник на Веданта): „Вие все още не разбирате Индия! В крайна сметка ние, индусите, сме човекопокпонници. Нашият Бог е Човекът!“ На тази основа е развито и учението за мукти или за спасението, според което „човек става божество чрез реализиране на божественото“.

От изложеното дотук става ясно, че догматите на индуизма и догматите на християнството, изправени лице в лице, взаимно се отхвърлят по всички въпроси, засягащи природата на Бога, природата на човека и смисъла на човешкото съществуване.

Но когато християни приемат индуисткото внушение, че няма никакво противоборство, че разликите между християнството и индуизма са само привидни, нереални, тогава индуистките идеи свободно обземат душите на вярващите и без усилие ги побеждават. Крайният резултат от тази борба е наистина потресаващ, тъй като развращаващата сила на индуизма е огромна! Ето какво се случи с мен: въпреки всички основни, стабилни знания, които получих в училището на манастира, двадесет години занимания с индуизма ме доведоха до самия праг на любовта към злото. В Индия действително можете да видите, че „Бог“ е почитан и като зло в образа на богиня Кали. Но за това ще говоря в следващата глава, посветена на индуистките ритуали.Когато човек отхвърли християнските догмати, той се изправя пред своя духовен крах. Казвам това от личен опит, защото съм се покланяла на Кали и в Индия, и тук, в Америка. И твърдението, че зад тази богиня стои самият сатана, не бива да се приема с насмешка. Ако отхвърлиш Живия Бог, Неговият престол няма да остане празен.

3. Индуистки светилища и ритуали

През 1956 година бях командирована сред една група от ловци на черепи във Филипините. Моите интереси бяха насочени към изследване на примитивната религия, особено в така наречените „некултуризирани“ области, където работят неколцина мисионери. Когато пристигнах сред хората от племето ифугао, не вярвах в съществуването на черна магия, но когато напусках това място, вече вярвах. Един ифугао жрец (мунбаки), който се казваше Талупа, стана мой най-добър приятел и осведомител. С течение на времето научих, че той е известен заради уменията си в черното изкуство. Веднъж Талупа ме заведе на баки – ритуална магическа церемония, която по време на сезона за събиране на реколтата се извършва почти всяка вечер. При този ритуал около дузина жреци се събират в една колиба и прекарват нощта, като призовават божества и духове на прадеди, пият оризово вино и извършват жертвоприношения пред две малки изображения (булоли). Тези идоли се измиват с кръв от пиле, която се събира в чиния и се използва за предсказване на бъдещето, преди да им бъде принесена в жертва. Жреците наблюдават големината и броя на въздушните мехурчета в кръвта; отчитат времето, за което ще се съсири; изследват също така цвета и разположението на пилешките органи. Всичко това им дава информация за бъдещето. Аз всяка вечер старателно си водех бележки. Но това бе само началото. Все пак не бих искала да продължавам разказа си с подробности около извършването на магии в племето ифуаго. Струва ми се, че ще е достатъчно да кажа, че до времето на отпътуването си видях толкова много разнообразни свръхестествени явления, че всяко научно обяснение е фактически невъзможно. Ако при пристигането си тук бях предразположена да вярвам в нещо, то това бе, че магията има напълно естествено психологическо обяснение. Все пак нека кажа, че не се уплаших много лесно. Но факт е, че напуснах племето ифугао с убеждението, че техните ритуали действат, включително и на мен (това усетих поне два пъти).

Разказах всичко това с цел да не изглеждат думите ми за индуистките ритуали и места на поклонение невероятни, като продукт на едно „разпалено въображение“.

Единадесет години след преживяното в племето ифугао участвах в поклонническо пътуване до пещерата Амарнат, разположена дълбоко в Хималаите. Според индуистката традиция това е най-свещеното място за поклонение на Шива. Тук той се явява на своите верни и ги обсипва с дарове. Пътят е дълъг и труден – включва преминаване на планинския хребет Махагуна, който се намира на четиринадесет хиляди фута[3] височина и пресичане на глетчер. Така че по време на пътуването имах достатъчно време мислено да се покланям на индуския бог, особено след като момчето, което водеше понито с багажа, не говореше английски, а аз изобщо не знаех хинди. По това време бях склонна да вярвам, че божеството, пред което от години се покланям и медитирам, милостиво ще ми се яви.Самò по себе си изображението на Шива в пещерата е удивително – представлява ледена статуя, формираща се от капките на процеждащата се вода. Фигурата расте и намалява в зависимост от фазите на луната. Когато настъпва пълнолуние, това естествено изваяно изображение достига тавана на пещерата (на височина около петнадесет фута), а при лунно затъмнение от него не остава почти нищо. И така всеки месец идолът се уголемява и изчезва. Доколкото ми е известно, никой не може да обясни този феномен. Посетих пещерата в благоприятно време, когато изображението бе достигнало своя пълен ръст. За поклонението на моя бог носех зелен кокосов орех, благовония, червени и бели парчета плат, орехи, стафиди и захар – всички предмети, които ритуалът изискваше. Пристъпих в пещерата със сълзи на преданост. Трудно е да се опише какво се случи след това. Мястото вибрираше също като палатката на племето ифугао в пълния разгар на баки. Почувствах се зашеметена от необяснимото безредие в пещерата. Обстановката ме отвращаваше и аз напуснах, преди жрецът да е завършил жертвоприношението ми пред великото ледено изображение.

Фасадата на индуизма, изградена в душата ми, се пропука именно когато посетих пещерата на Шива, но трябваше да отмине известно време, преди да се освободя окончателно. В този период аз търсех средствата, с които да подкрепя срутващата се сграда, но не успях да намеря нищо. С поглед, обърнат към миналото, бих казала, че ние често предусещаме, когато нещо наистина е лошо, дълго преди напълно да повярваме, че е така. Това се отнася в еднаква степен както за индуистките „свети места“, така и за съответните „духовни практики“.

При приемане на посвещението ученикът получава от своя гуру санскритска мантра (лична магическа формула) и специфични религиозни практики. Те са изцяло езотерични и съществуват в устната традиция. Не са публикувани и е малко вероятно посветеният да разкрие нещо за тях, тъй като в защита на тайната се прилагат силни отрицателни санкции. Впоследствие ученикът бива призован от своя гуру да докаже истинността на философията чрез собствения си опит. Работата е там, че практиките наистина действат. В резултат от тях ученикът може да придобие различни сили (сидхи): четене на мисли, умение да се лекува или убива, материализиране на предмети, предсказване на бъдещето и други подобни – цяла гама от салонни трикове. Но най-лошото е, че при тези практики ученикът неизменно изпада в състояние на прелест и се заблуждава по отношение на действителността, тоест приема илюзиите за реалност. „Духовните опити“ носят на ученика чувство за безкрайна сладост и успокоение. Явяват се видения на божества и светлина (нека припомним, че самият Луцифер може да се появява в образа на светъл ангел). Когато казвам, че ученикът се „заблуждава“, нямам предвид липсата на реален опит, а по-скоро, че преживяванията не са от Бога. Съществуват, разбира се, различни философски теории, които оправдават всеки опит. По този начин практиката и философията взаимно се поддържат, а системата изглежда абсолютно правилна.

Всъщност индуизмът съвсем не е толкова интелектуално занимание, колкото използване на определени практики, които буквално представляват черна магия. Това е един вид договор: ако направите X, ще получите У. Но в този договор не са означени условията и рядко ученикът се интересува какъв е източникът на преживяванията или кой продължава неговия кредит под формата на магични сили и „красиви“ преживявания. Налице е класическото положение на Фауст по това, което практикуващият не знае, е, че цената може да бъде собствената му безсмъртна душа.Съществуват огромен брой разнообразни практики, подходящи за всеки темперамент. Избраното божество може да има форма (бог или богиня) или да е без форма (абсолютен брахман). Зависимостта от избрания идеал също така е различна – отношението към божеството може да бъде като към дете, майка, баща, приятел, любим, слуга или както в случая на Адвайта Веданта „зависимостта“ е тъждественост. По времето на посвещението ученикът получава от своя гуру мантра и тя определя пътя, който посветеният ще следва, и практиките, които ще изпълнява. Гуруто също така диктува и как ученикът трябва да провежда своя всекидневен живот. Според Веданта (монистическа система) самотните ученици не встъпват в брак, защото всички техни сили трябва да бъдат насочени към постигане на успех в практиките. Старателният ученик не яде месо, защото месото притъпява остротата на възприятието. Гуру бива почитан буквално като божество, тъй като за ученика той е спасител.

Повечето от „духовните“ упражнения в индуизма се базират на няколко известни практики. Аз ще се спра само бегло на тях.

Преди всичко това е идолопокпонството. То може да се изразява в почитане на статуя или изображение, в извършване на жертвоприношения с огън, камфор, благовония, вода и сладки. Понякога на идола се вее с ветрило от опашка на як, къпе се, облича се и се поставя да спи. Всичко това прилича на детска игра, но е неблагоразумно да се подценяват емоционалните състояния, които се предизвикват при подобни занимания. Ведаическото идолопоклонство представлява форма на себепоклонение (интелектуално или предметно), при което се използва всякакъв ритуален реквизит. Един израз, който е широко разпространен в Индия, резюмира принципа на това себепоклонение. Изразът е следният: „Co Хам, Co Хам“ или „Аз съм Той, Аз съм Той“.

На второ място ще спомена джапа или повторението на санскритската мантра, дадена на ученика при неговото посвещение. Фактически това е монотонно пеене на магическа формула.Заедно с джапа се изпълнява и ритуалът пранаяма, която включва дихателни упражнения. Съществуват и други практически дисциплини, особено във връзка с тантризма или с поклонението на Бога като на Майка – почитане на женското начало като сила, енергия или принцип на еволюцията и действието. Тези практики са известни като петте „М“. Изпълнени са с неприкрито зло и са твърде отвращаващи, така че няма да ги описвам. Въпреки това обаче за тях също се намери начин за обосноваване и приемане тук в Америка. Едновременно с Веданта свами Вивекананда предписва и тази част от индуизма, като казва: „Аз почитам Ужасяващия! Грешка е да се твърди, че удоволствието мотивира всички хора. Мнозина притежават вроден стремеж към болката. Нека се поклоним на Ужаса заради самия него. Колцина смеят да се поклонят на Смъртта или на Кали! Нека се поклоним на Смъртта!“ Ето какво още казва свами относно богинята Кали: „Има някои, които осмиват съществуването на Кали. Все пак днес тя е навън, сред хората. Те са обезумели от страх и войската е призована да сее смърт. Кой смее да твърди, че Бог не проявява Себе Си като Зло така, както и като Добро? Само индуизмът обаче дръзва да Му се поклони като на Зло[4].“

Много е жалко, че това целенасочено практикуване на злото и днес продължава, съпроводено от твърдото убеждение, че се върши добро. Но спасението, което напразно се търси в индуизма с цената на големи усилия, може да бъде осъществено само от Бога по пътя на християнското самоотречение.

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[1]. В смисъла на прелъстяване (бел. прев.).

[2]. Допълнително за състоянието на прелест вж. по-долу, гл. VII, 5.

[3]. 1 фут = 30.48 см (бел. прев.).

[4]. Само някои от тези, които най-много желаят да влязат в „диалог“ с източните религии и да намерят основа за религиозно единство с тях, имат някакви минимални познания за езическите религиозни практики и вярвания, от чиято тирания благословеното и светло иго на Христа освободи човечеството. Образът на Кали, едно от най-популярните индуистки божества, най-често се рисува сред пиршество с кръвопролития и сеч; на врата ѝ виси наниз от черепи и отрязани глави, а езикът ѝ е гротескно изплезен от устата, жадуваща за още кръв. В индуистките храмове богиня Кали се успокоява от кървавите жертвоприношения на кози (свами Вивекананда оправдава това с думите: „Защо малко кръв да не завърши картината?“). Според едно свидетелство на „сестра Ниведита“ свами Вивекананда разказвал следното: „Аз вярвам, че Кали ръководи всяко мое действие. Тя прави с мен каквото пожелае.“ Ежеминутно Вивекананда осъзнавал присъствието на тази богиня, сякаш тя е човек, който винаги го придружава. Свами Вивекананда призовава Кали по следния начин: „Ела, ο Майко, ела! Името ти е Ужас!“ Ето какъв е неговият религиозен идеал – „да стане завинаги едно с Ужаса“. Това ли се опитва да ни убеди митрополит Жорж Кодр да приемем като пример за „автентичния духовен живот на некръстените“ като част от духовните „богатства“, които трябва да вземем от нехристиянските религии? И всичко това не е ли по-скоро доказателство на думите от Псалома: …всички богове на народите са идоли (Псалом 95:5)?

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4tJ

Следва…

Иеромонах Серафим (Роуз)

„Еврейският и ислямският народ, както и християните…. тези три разновидности на идентичен монотеизъм, говорят с най-автентичния и древен език, с гласове смели и уверени. Защо да не може името на един и същ Бог вместо да поражда непримирима съпротива, да води към взаимно уважение, разбирателство и изпълнено с мир съвместно съществуване? Може ли споменаването на един и същ Бог, един и същ Отец, без предразсъдъците на богословските полемики да не ни води с положителност към един ден, в който ще открием колкото явно, толкова и трудно, че сме синове на един и същ Отец и че всички сме братя?“ (Папа Павел VI, La Croix, Aug. 11, 1970)

На 2 април, четвъртък, 1970 година в Женева се състоя една голяма религиозна проява. В рамките на втората конференция на „Асоциацията на обединените религии“ представителите на десет големи религии бяха поканени да се съберат в катедралата „Св. Петър“. Тази „обща молитва“ се основаваше на следната мотивация: „Вярващите от всички религии са поканени да участват заедно в поклонението пред единия и същ Бог”. Нека сега видим дали тази формулировка е валидна в светлината на Свещеното Писание.С цел по-добре да обясним този въпрос ние ще се ограничим върху три от религиите, които в историческа последователност една спрямо друга стоят в следния ред: юдаизъм, християнство, ислям. Тези три религии имат общ произход като поклонници на Бога на Авраам. Широко е разпространено мнението, че доколкото последователите им се считат за Авраамово потомство (евреите и мюсюлманите по плът, а християните – духовно), то Бог за всички тях е Бога на Авраам и че трите религии се покланят (всяка по свой собствен начин, естествено) на един и същ Бог. Този общ Бог е основата за единство и „взаимно разбирателство“, на която могат да бъдат установени „братските отношения“, както подчертава великият равин д-р Шафран, парафразирайки псалома: „О, колко е хубаво да видиш братя, седнали заедно…“ (вж. Псалом 132:1).В този ред на мисли представата за Иисус Христос като Бог и Човек, Син съвечен на безначалния Отец, Неговото въплъщение, Неговият кръст, Неговото славно възкресение и Неговото второ и страшно пришествие се превръщат във второстепенни детайли, които не могат да попречат на „побратимяването“ с тези, които Го считат за „обикновен пророк“ (според Корана) или за „син на проститутка“ (според Талмуда)! Разсъждавайки по този начин, ние бихме поставили на едно и също ниво Иисус от Назарет и Мохамед. Аз не зная кой християнин, достоен да се нарича така, е способен да допусне подобни мисли в съзнанието си.Някой може да каже, че тези три религии, изминали дълъг път на развитие, биха могли да постигнат единодушие по отношение на това, че Иисус Христос е една изключителна личност и че Той е бил изпратен от Бога. Но за нас, християните, ако Иисус Христос не е Бог, то ние не можем да Го приемем нито като „пророк“, нито като „изпратен от Бога“, а само като най-големия самозванец, обявил се за „Син Божи“ и по този начин приравнил себе си с Бога! (Марк 14:61-62). На надконфесионално ниво икуменическият подход към този проблем признава за верни в еднаква степен и християнското учение за Триипостасния Бог, и монотеизма на юдейството, на исляма, на древния еретик Савелий, на съвременните антитринитаристи и вероятно на илюминатските секти. Тогава не би могло да се говори за Три Лица в едно Божество, а за една отделна Личност, която според мнението на едни не се променя, а според други успешно сменя „маски“ (Отец-Син-Дух)! И след всичко това някой ще продължава да настоява, че става дума за „един и същ Бог“.

Някой наивно може да каже, че „въпреки всичко тези религии имат обща точка, защото и трите изповядват Бог Отец.” Според св. православна вяра това е нелепо. Ние винаги въздаваме „слава на Светата, Единосъщна, Животворяща и Неразделна Троица“. Как бихме могли да отделим Отца от Сина, когато Иисус Христос казва: Аз и Отец едно сме (Иоан 10:30); и св. Иоан – апостолът на любовта, евангелистът и богословът ясно твърди: Всякой, който отрича Сина, няма и Отца (1 Иоан 2:23).Но дори ако се приеме, че и трите религии наричат Бога Отец, то на кого Той е наистина Отец? За евреите и мюсюлманите Той е Отец на човеците в творението, докато за нас, християните, Той е на първо място, преди светът да се създаде (Иоан 17:24), Отец на Γоспода нашего Иисуса Христа (Ефесяни 1:3) и чрез Христа, Той е наш Отец, защото ни осинови (Ефесяни 1:4-5), в изкуплението. Следователно, какво общо има между божественото Бащинство в християнството и в другите религии?

Други биха възразили, че „и евреите чрез Исаак, и мюсюлманите чрез Агар са потомци на истинския поклонник на Бога – Авраам“. По този въпрос обаче следва да се изяснят някои моменти. Авраам се покланял именно на Св. Троица, а не на безличния примитивен Бог на монотеистичните религии. В Свещеното Писание ние четем: И яви се Γоспод на Авраама в дъбрава Мамре, когато той седеше при входа на шатрата си през дневната жега. Той дигна очите си и погледна: и ето, трима мъже стоят срещу него. Като ги видя, затече се от входа на шатрата си да ги посрещне и се поклони доземи (Битие 18:1-2). В каква форма Авраам почита Бога? В безлична или във формата на божествено Триединство? Ние, православните християни, почитаме тази старозаветна проява на Св. Троица на празника Петдесетница. В този ден ние украсяваме храмовете с клонки, символизиращи древните дъбове и се покланяме пред иконата на Трите Ангела точно както е направил Авраам, нашият праотец! Без значение би останал произходът ни по плът от Авраам, ако не бяхме възродени за неговата вяра чрез водата на Кръщението. Вярата на Авраам е била вяра в Иисус Христос, както Самият Господ заявява: Авраам, вашият баща, би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва (Иоан 8:56). Такава е била и вярата на пророка-цар Давид, който чул как Отец говори от небето на Своя единосъщен Син: рече Γоспод Γосподу моему (Псалом 109:1; Деяния апостолски 2:34). Същата вяра са имали и тримата младежи в огнената пещ, спасени от Сина Божи (Даниил 3:92), и св. пророк Даниил, комуто във видение били открити двете природи на Иисус Христос в тайната на въплъщението, когато Синът Човечески дошъл до Стария по дни (Даниил 7:13). Ето защо Господ се обърнал към биологически неоспоримото потомство на Авраам с думите: да бяхте чеда на Авраама, щяхте да вършите делата Авраамови (Иоан 8:39), а тези „дела“ са да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил (Иоан 6:29).Кои в крайна сметка са потомство Авраамово? Синовете на Исаак по плът или синовете на Агар египтянката; Исаак или Измаил? Нека видим какво учи Свещеното Писание чрез устата на божествения апостол: Обещанията бидоха дадени на Авраама и на семето му. Не е казано: „и на семената“, като за мнозина, а като за едного: „и на семето ти“, което е Христос (Галатяни 3:16). Ако пък вие сте Христови, тогава Авраамово семе сте, и по обещание наследници (Галатяни 3:29). Следователно само чрез Иисус Христос Авраам става баща на много народи (Битие 17:5; Римляни 4:17). След такива обещания и уверения нима има значение плътският произход от Авраам? Потомство Авраамово са тези, които изповядват Христос, чедата Христови. Според Свещеното Писание семе или потомък на Авраам е Исаак, но само като предобраз на Иисус Христос. Противоположно на Измаил, сина на робинята Агар (Битие 16:11), Исаак бил роден в „свобода“, по свръхестествен начин от безплодна майка в напреднала възраст и въпреки законите на природата така, както и нашият Спасител бил чудесно роден от Дева. Исаак се изкачил на хълма Мориа, носейки дървата за жертвения огън, точно както Иисус се изкачил на Голгота, носейки на раменете Си жертвения кръст. Ангел избавил Исаак от смърт и също ангел отместил камъка от гроба, за да покаже, че възкръсналият Христос не е вече там. Във време на молитва Исаак срещнал Ревека в полето и я завел в шатрата на своята майка Сара, точно както Иисус Христос ще срещне Своята Църква на облаците, за да я заведе в небесните чертози, в Новия Иерусалим – най-желаната родина.Не! Християните и нехристияните не почитат един и същ Бог! Познанието на Отца е възможно само чрез Сина – никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене; който е видял Мене, видял е Отца (Иоан 14:6, 9). Нашият Бог е Въплътен Бог, Когото сме видели с очите си… и ръцете ни са попипали (1 Иоан 1:1). „Нематериалното става материално заради нашето спасение – казва св. Иоан Дамаскин – и Бог открива Себе Си в нас.“ Но кога Той е разкрил Себе Си на днешните евреи и мюсюлмани? На какво основание можем да предполагаме, че те познават Бога? Ако те имат познание за Бога извън Иисуса Христа, то тогава въплъщението, смъртта и възкресението Му са били напразни!

Съгласно Христовите думи те още не са стигнали до Отца. Те имат някакви идеи за Отца, но тези идеи не съдържат пълното откровение Божие, дадено на човечеството посредством Иисус Христос. За нас, християните, Бог е непостижим, непредставим, неописуем и нематериален, както казва св. Василий Велики. Заради нашето спасение Той стана (доколкото сме в единение с Него) разбираем, описуем и материален чрез тайната на въплъщението на Своя Син. Слава на Него во веки веков. Амин! Затова и св. Киприан Картагенски твърди, че на този, комуто Църквата не е майка, и Бог не е Отец!Нека Бог ни запази от отстъпничеството и от идването на антихриста, признаците за чието приближаване стават все повече с всеки изминал ден. Нека Той ни запази от големи злини, които дори избраните няма да бъдат способни да понесат без Неговата благодат. И нека Бог ни запази в „малкото стадо“, „оставено според избраничеството на благодатта“, така че подобно на Авраам да се радваме на божествената светлина, по молитвите на Пресвета Богородица и Приснодева Мария, на всички небесни сили, свидетели и пророци, мъченици, иерарси, евангелисти и изповедници, останали верни до смърт, пролели кръвта си за Христа, и по молитвите на тези, които са ни възродили чрез Евангелието на Иисус Христос и чрез водата на Кръщението. Ние сме техни синове, и макар да сме слаби, грешни и недостойни, няма да протегнем ръце към чужд бог! Амин!

Отец Василий Сакас, La Foi Transmise, April 5, 1970
_________________________
*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, като в случая авторът е поставил материал от отец Василий Сакас, публикуван в La Foi Transmise, от 5 април, 1970 година.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4tk