Епископ Павлос Балестер-Конволие

Уводни думи от Иоан Санидопулос

Настоящият текст, автор на който е тогавашният иеродякон отец Павлос Балестер-Конволие, е публикуван в две части за първи път в списание „Кивот“ (юли 1953, стр. 285-291, и декември 1953, стр. 483–485).

Преди обръщането му към Православието и преди изпращането му в Мексико като епископ Павлос Назиански от Светия архидиоцез на Северна и Южна Америка, той е бил францискански монах. Но в Мексико този човек става жертва на мъченическа смърт. Новината за неговата смърт е отпечатана на първа страница на списание „Катемерини“ (4-ти февруари, 1984 година) и там се казва: „В Мексико е убит гръцкият православен епископ Павлос. От град Мексико получихме известие, че преди два дни е бил отнет животът на епископ Павлос Назиански от Гръцкия архидиоцез на Северна и Южна Америка. Той е бил убит от 70-годишен мексиканец, бивш военен, страдащ от психическо разстройство… Мексиканските власти не изключват възможността убиецът да е пристъпил към този акт вследствие на изблици на фанатизъм.“

Епископ Павлос е родом от Каталония, Барселона, освен това е възпитаник на семинариите в Атина и Халкидики. През 1953 година в Атина е ръкоположен за дякон, а през 1954 година – за свещеник. Започва служението си като свещеник най-напред в Константинопол (1954–1959), а след това – в православния Гръцки архидиоцез на Северна и Южна Америка. През 1970 година е ръкоположен за Епископ Назиански (в Ню-Йорк), който пребивава в митрополия в Мексико.

Неговото дело там като църковник, университетски професор и активен писател изпъквало със своите забележителни качества, но за съжаление завършило с преждевременната му смърт. Той бил убит през 1984 година в град Мексико, след края на отслужената света Литургия. Погребението му било проведено от архиепископ Яков, който се възхищавал от изключителната ревност и постоянство в делото на този епископ. Епископ Павлос Назиански не само доказал достойнството си за своето призвание, но чрез своята ужасна смърт като верен служител на Църквата станал и свидетел на Православието. През 2006 година, при своето посещение в Мексико, Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей нареди на митрополита на Мексико и Централна Америка Атинагор да пренесе в Константинопол мощите на покойния епископ Павлос Назиански и да ги положи при паметната плоча на епископа в предния двор на катедралния храм „Св. София“, издигнат от този паметен архиерей.

1. Откъде тръгна всичко

Моят духовен прелом в посока към Православието получи началото си един ден, докато пререждах каталозите в библиотеката на манастира, в който бях монах. Този манастир принадлежеше към Францисканския орден, основан в моята родна страна Испания. Докато подреждах някои стари текстове, засягащи Инквизицията, аз попаднах на един материал от 1647 година, който истински ме впечатли. Този текст представяше решение на Инквизицията, според което тя заклеймява като еретик всеки християнин, който има дързостта да вярва, приема или проповядва, че признава апостолската истинност на апостол Павел. Тази изумителна находка се оказа непоносима за моя ум. Веднага побързах да се успокоя с мисълта, че сигурно е някаква печатна грешка или вид фалшификация – нееднократно явление в Западната църква по времето на написването на тези текстове. Само че и смущението, и недоумението ми нараснаха още повече, когато направих проучване и се убедих, че решението на Инквизицията, споменато в онзи текст, е абсолютно неподправено. На практика два пъти преди това – конкретно през 1327 година и през 1331 година – папа Иоан ХХII и папа Климент VI са осъдили и заклеймили всеки, който дръзне да отрече, че през целия си апостолски живот апостол Павел е бил изцяло подчинен на църковната и монархическа власт на първия папа и властелин на Църквата, а именно – апостол Петър. Няколко столетия по-късно, през 1907 година – папа Пий Х, а през 1920 година – папа Бенедикт XV, са потвърдили тези анатеми и осъждания.  

Ето защо трябваше да изоставя всяка мисъл за евентуално неточно цитиране или фалшификация. Това обаче ме изправяше пред сериозно противоречие със собствената ми съвест.

Лично за мен беше немислимо да приема, че апостол Павел е бил зачеркнат и поставен под каквато и да било папска власт. За мен самостойното му апостолско дело сред народите, аналогично на което е апостолското дело на апостол Петър сред обрязаните, представляваше необорим факт, заявен пряко от Свещеното писание.

За мен нямаше съмнение какъв е той, тъй като екзегетическите писания на светите отци по този въпрос са ясни и категорични: „Павел, пише св. Иоан Златоуст, заявява своята равнопоставеност с другите апостоли и трябва да бъде сравняван не просто с останалите, а с първия сред тях в доказателство на това, че са равни по достойнство“. Отците категорично са единодушни, че „всички апостоли са като Петър, или по-точно – имали са дарени същите чест и достойнство“. Няма как някой от тях да е стоял по-горе от останалите, защото апостолското звание, дадено на всичките, е било „висше достойнство, връх на достойнствата“. Те всички са били пастири, а стадото – едно. И това стадо е било предвождано от апостолите в пълно съгласие помежду им. Ето защо за мен нещата бяха ясни и недвусмислени. При все това римокатолическото учение се противопоставяше на тези обстоятелства. Така аз за първи път в живота си бях изправен пред жестока дилема. Как трябваше да постъпя? От едната страна беше Библията и свещеното Предание, а от другата – учението на Църквата. Според римското богословие задължително условие за нашето спасение е да вярваме, че Църквата е истинска монархия и нейният монарх е папата. По такъв начин синодът на Ватикана, прегласувайки всички предишни постановления, е заявил официално, че „всеки, който заяви…, че Петър (считан за първия папа) не е получил от Христос първенство над апостолите и че не е видим глава на цялата Църква… да бъде анатема.“

2. Потърсих наставление от изповедника си

При този изблик на смущение в душата ми аз се обърнах към моя изповедник и му описах чистосърдечно цялата ситуация. Той беше един от най-известните свещеници в манастира. Първо се замисли известно време, защото очевидно му беше трудно да намери убедителен отговор, и накрая ми каза следните думи, които, да си призная, ме изпълниха с недоумение:

„Библията и отците са навредили на мисълта ти, чедо мое. Остави и едното, и другото настрана, съсредоточи се да следваш непогрешимото учение на Църквата и не позволявай да ставаш жертва на подобни мисли. Никога не позволявай сътворените от Бога, които и да са те, да смущават вярата ти в Бога и в Църквата.“

Той изрече своя отговор с много уверен тон и с това още повече увеличи моето объркване. Винаги съм бил убеден, че онова, което не може да бъде оставено настрана, е първо и преди всичко Словото Божие. Без дори да изчака реакция от моя страна, изповедникът ми продължи: „Вместо това ще ти дам списък с имената на някои прочути автори, в творчеството на които ще намериш успокоение и подкрепа за своята вяра.“ После ми зададе въпроса дали имам да го питам нещо „по-интересно“ и с това завършихме разговора си.

Няколко дни по-късно моят изповедник замина на проповедническа обиколка из църкви, основани от монашеския орден. Преди да тръгне, той ми остави списък с творби на споменатите автори и ме посъветва да ги прочета. Освен това поиска да му пиша, за да го осведомявам как се отразява върху мен прочетеното. При все че казаното от него изобщо не беше убедителен отговор за мен, аз все пак намерих тези книги и се заех да ги чета с максимално внимание и съсредоточеност. По-голямата част от книгите бяха богословски текстове и справочници за папски решения, както и за решения на Вселенските събори. Заех се с чистосърдечен интерес да проуча материалите, залагайки на Библията като мой единствен предводител: „Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми“ (срв. Псалом 118:105).

Колкото повече напредвах в прочита на тези книги, толкова по-ясна сметка си давах, че не съм имал ясна представа за естеството на моята Църква. Моето приемане в християнството и кръщението ми се осъществиха непосредствено след като завърших обучението си върху енцикликите, после се заех да изучавам философия, а по времето, за което ви разказвам тук, аз правех първите си стъпки в богословието. То ми откриваше една съвършено нова наука. Дотогава християнството и Римската църква бяха за мен една хомогенна смес, нещо абсолютно неделимо. В моя монашески живот аз бях съсредоточил вниманието си единствено върху външната страна на тези религиозни представи и не намирах повод да се вгледам задълбочено в базисните принципи, заложени във вътрешната структура на моята Църква.

3. Абсурдното учение за папата

Именно тогава, с този подбор от материали, предложени ми по мъдростта на моя духовен наставник, за мен започна да се разплита истинският образ и естеството на тази монархическа система, известна като Римска църква. Струва ми се, че и тук няма да бъде излишно да направя едно обобщено представяне на нейните основни характеристики.

На първо място, за римокатолиците християнската църква е „само една абсолютна монархия“, чийто монарх е папата, изпълняващ тази своя роля в цялата ѝ пълнота. На основата на папската монархия „се гради цялата власт и стабилитет на Църквата“, което иначе „би било невъзможно“. Папизмът е абсолютната опора на християнството. И още нещо – „папизмът е най-важното условие за съществуването на християнството“, тоест „той е негов връх и негова същина“.

Монархическата власт на папата като върховен предводител и видим глава, стълп и крепило на Църквата, всемирен и непогрешим наставник във вярата, наместник (викарий) на Бога на земята, пастир на пастирите и върховен архиерей, е изключително активна и господстваща, обхващаща всички учения и правомощия на Църквата. „Дадените от Бога права“ се простират общо над всички и над всеки един кръстен човек по света. Тази диктаторска власт може да бъде упражнявана по всяко време, навсякъде и спрямо всеки един християнин по света – независимо дали е от миряните, или от клира, – както и над всяка църква, от която и да било деноминация или националност, в зависимост от съображенията на папата в ролята му на първосвещеник на всички църковни диоцези по света.

Хората, които не приемат изцяло тази власт и отказват да се подчиняват сляпо, се явяват схизматици, еретици, неверници и нечестивци, а техните души още отсега са обречени на вечни мъки, защото за нашето спасение е задължително да вярваме в папската институция и да се подчиняваме на нея и на нейните представители. По такъв начин папата се явява въплъщение на въображаемия Предводител, пророкуван от Цицерон, който пише, че всички трябва да го признаят за свят.

Според римокатолическото учение трябва винаги „да приемаме, че папата има правото да се произнася по всякакви духовни въпроси на всеки един християнин, и нещо повече – той има същите права и по отношение на светските дела. Неговите права за отсъждане на положението не се свеждат единствено до налагане на духовни наказания и до лишаване от вечно спасение на тези, които отказват да му се подчиняват, но той има също така правото да упражнява в пълнота своята власт над верните. Защото Църквата има две оръжия, изобразяващи нейната власт, която е и духовна, и светска. Първото от тези две оръжия е притежание на клира, второто – на царе и воини, макар че те също са подчинени на волята на клира.“

Със своята позиция, че е наместник на Този, на Когото „царството не е от този свят“, на Този, Който забрани на апостолите да подражават на владетелите от този свят, които „налагат своята власт на народите“, папата представя себе си като световен монарх и по такъв начин се явява продължител на римския империализъм. През различни периоди от историята той е ставал владетел на огромни територии, поставял е началото на кървави войни срещу други християнски владетели, за да се сдобие с нови владения или просто за да насити ламтежа си за още богатства и власт. Той е притежавал огромен брой роби. В политическата история е заемал важно място и нерядко неговата роля е била от решаващо значение. Християнските владетели са имали задължението да отстъпват пред лицето на „владетеля с дадени от Бога права“, предавайки му своето царство и своя политико-църковен престол, „който бил създаден за прослава и опора на останалите престоли по света“. В наши дни световното седалище на папата е сведено до пределите на града Ватикан. Този град включва автономно население със свои дипломатически представителства и в двете полукълба на планетата, има собствена армия, въоръжение, полиция, затвори, валута и така нататък.

Като връх на папското всемогъщество, той притежава още една произтичаща от религията привилегия, която не биха могли да си представят дори най-примитивните идолопоклонници: правото на божествена непогрешимост, дадено според догмат, провъзгласен на Ватиканския събор през 1870 година. Оттогава насам „човечеството трябва да се обръща към него за всичко, за което се обръща към Господа: „твоите слова са слова на вечен живот“. Оттук нататък няма защо Светият Дух да води Църквата „в истина“. Не е потребно нито Свещеното Писание, нито Свещеното Предание, защото на Земята има бог, който стои на непогрешимостта. Папата е единственият авторитет на истината, който има правото да заема позиции, противоположни на останалата Църква, и да обявява нови догмати, които верните са задължени да приемат, за да не им бъде отнета от него възможността за спасение. „Неговата воля и неговите желания са определящи за всички произнесени от него съждения, които са свещени и неприкосновени в пределите на Църквата“, а декретите трябва да ги приемаме, признаваме и спазваме като „канонични послания“. Тъй като е папа непогрешим, той трябва да получава сляпо подчинение. Кардинал Белармин, провъзгласен за светец от Римската църква, обяснява това с прости думи: „Ако някой ден папата въведе грехове и наложи забрана върху добродетели, Църквата е длъжна да приеме, че тези грехове са нещо добро, а посочените добродетели – нещо лошо.“

4. Отговорът на моя изповедник

След като изчетох всички книги, аз се почувствах отчужден от моята Църква, защото нейната структурна уредба нямаше нищо общо с Църквата, създадена от Господа и организирана от апостолите и техните ученици, а също и отстоявана според представата на светите Отци. С това свое убеждение аз написах първото си писмо до моя духовен наставник: „Чета препоръчаните ми от вас книги. Не желая да престъпвам Божиите заповеди и да следвам човешки учения, които нямат нищо общо със Свещеното Писание. Подобни учения под формата на низ от глупости ни предлага папизмът. Естеството на Църквата ни се разкрива чрез това, което ни е предадено в Свещеното Писание, а не чрез човешки решения и възгледи. Единствен извор на истината за вярата е Свещеното Писание, както и Преданието на Църквата.“

Получих отговор бързо: „Вие не се вслушахте в съвета ми – укори ме моят наставник – и по такъв начин изложихте душата си на опасното въздействие на Свещеното Писание, а когато не грее, то като огън гори и изпепелява. Относно ситуации като вашата, папата е заявил, че е „позорно прегрешение човек да смята, че всички християни могат да четат Свещеното Писание“, а богословите са ни казали, че Свещеното Писание е „непроницаем облак“. „Вярата в просветителната сила и яснотата на Библията е един неправоверен догмат“, посочват нашите непогрешими предводители. Относно Преданието смятам за излишно да Ви напомням, че по въпросите на вярата ние трябва да следваме първо и преди всичко папата. В такива случаи позицията на папата е хилядократно по-стойностна от всичките му там августиновци, иеронимовци, григориевци, златоустовци…“.

Това писмо не промени, а окончателно затвърди моето виждане. За мен беше немислимо да поставя папата над Свещеното Писание. С нападките си спрямо Свещеното Писание моята Църква ми отнемаше всяка възможност да видя нещо достойно пред себе си и се съединяваше с еретиците, които, макар и „избраници според Писанието, ставаха негови врагове“. Това беше последното ми общуване с моя духовен наставник.

5. Папата е всичко, Църквата е нищо

Аз обаче не спрях дотам. Вече бях „тръгнал по релсите“ право напред към моята Църква. Бях поел по път, по който нямаше как да се спра, докато не намеря вярното решение.

Драматичното през онези дни беше в това, че макар да се бях отделил от папизма, аз още не бях открил за себе си друга църковна реалност. Православието и протестантизмът ми изглеждаха като някакви неясни схващания и не бях потърсил нито време, нито възможност да проверя дали мога да открия в тях нещо за облекчаване на моето тежко страдание.

Независимо от всичко, аз продължавах да обичам Църквата, която ме беше направила християнин, и не престанах да нося нейния символ. Нужно ми беше още време на задълбочен размисъл, докато бавно и постепенно, с тревога и скръб, стигнах до извода, че Църквата, която аз обичам, не е част от папската система.

Истината е, че на фона на цялата авторитарност на папата, властта на Църквата и на епископата не се явяват принадлежащи към структурната иерархичност. Защото според римокатолическото богословие „властта на Църквата е реална единствено когато е съгласувана и съобразена с волята на Папата. В противен случай тя е невалидна.“. По такъв начин се получава така, че е без значение дали папата ще има до себе си Църквата, или не – с други думи, папата е всичко, Църквата е нищо. Епископ Марен дава доста точно обяснение: „Ще бъде много по-правилно, ако при изричане на Веруюто римокатолиците казват „… и в единия папа“, вместо „и в едната… Църква“.

Ролята и функциите на епископите в Римската църква се свежда единствено до представители на папската власт, на която архиереите са предали себе си също както миряните. Те опитват да оправдаят наложения режим с 22-ра глава от Евангелието на Иоан, в която според римската интерпретация е описано, че „Господ поверява на апостол Петър, Първия папа, пастирството над Своите агънца и овци“, или по-конкретно – Той Го дарява да бъде Върховен пастир с изключителни права над всички верни, които се явяват агънцата, а останалите, апостоли и архиереи – овците.

Епископите от Римската църква обаче не се явяват приемници на апостолите, защото според нейните догмати: „Апостолите не са притежавали апостолска власт, която да предадат на своите приемници, епископите. Единствен Петър е притежавал папска власт, предадена от него именно на папите.“ По такъв начин епископите, тъй като не се явяват приемници на апостолска власт, имат само и единствено онази власт, която получават не от Бога, ами от върховния понтиф на Рим.

Римският първосвещеник е този, който единствен придава смисъл и на Вселенските събори, „защото те не са нищо друго освен християнски конференции, които се свикват според пълномощията и властта на папата“. Достатъчно е папата да излезе от залата на Събора и да каже: „Аз не желая повече да слушам това“, за да бъде прекъснат Съборът в същия този момент и това да го лиши от всякаква валидност. Но щом не е узаконен и ратифициран от папата, кой ще може да го представи като някакъв авторитет пред верните?

6. Смайващият отговор на един иезуит

През онзи период аз почти изоставих образованието си, предпочитайки да се възползвам от времето, предоставяно ми от Ордена, като се усамотявам в монашеската си килия, прекарвайки там по много часове в размисъл върху тежкото ми премеждие. Месеци наред бях проучвал – директно от апостолски и светоотечески източници – структурата и организацията на ранната Църква. Само че това мое занимание не успя да остане съвсем незабелязано. Тежката ми грижа беше погълнала цялото ми внимание, изцеждайки силите ми и променяйки значително начина ми на живот, което стана очевидно за всички. И извън границите на манастира аз не пропусках да се възползвам от всяка ситуация, която ми даваше възможност да хвърля известна светлина върху моя проблем. По такъв начин започнах да обсъждам темата с познати църковници, съобразявайки се със степента на доверие, която имах относно тяхната откритост и чистосърдечност. Това постоянно ми предоставяше мнения и коментари по въпроса, които за мен винаги бяха от значение и интерес.

Открих, че повечето от тези клирици са много по-фанатизирани, отколкото си представях. При все че си даваха ясна сметка за абсурдността на учението за папата, те бяха тежко залостени в идеята, че „необходимото подчинение на папата изисква сляпо единодушие помежду ни“, както и на максимата, въведена от основателя на иезуитите: „За да бъдем притежатели на истината и за да не изпадаме в заблуждения, ние сме длъжни винаги да залагаме на основополагащата и неотменима аксиома, че стига да ни е казано от архиереите на Църквата, то и белият цвят пред очите ни ще го видим на практика черен“. С тази невероятна измислица един иезуитски свещеник ми довери следното: „Признавам, че нещата, за които ти говориш, са много убедителни и ясно обосновани. Само че в деня на ръкополагането ние, иезуитите, освен традиционните три, даваме и четвърти обет. Той е много по-важен, отколкото обетите за целомъдрие, послушание и нестяжание. Това е обетът за безпрекословно подчинение на папата. Ето защо аз бих предпочел да отида в ада с папата, отколкото да ида в рая с тези твои истини.“.

7. „Преди няколко века светата Инквизиция щеше да те изгори на своите клади.“

По мнението на повечето от тях аз бях еретик. Ето какво ми написа по този повод един епископ: „Преди няколко века за такива идеи като твоите светата Инквизиция щеше да те сложи на своите клади.“ Но независимо от всичко това аз реших да не напускам манастира и да остана изцяло отдаден на духовен живот, приемайки мисълта, че отговорността за измамата и нейното отстраняване се полага на архиереите. Само че как ще може душата, търсеща спасение, да се чувства сигурно на пътя на един повърхностен живот, където своеволията на папата могат безконтролно да трупат нови догмати и измислени теории относно благочестието на Църквата? Нещо повече, щом чистотата на учението се градеше на измислици за папата, кой можеше да ми гарантира, че тази низост няма да се пренесе и върху други страни на евангелската вяра?

Ето защо няма нищо странно, че светците на Римската църква са прогласили с тревожен глас: „Кой знае дали тези недомислени средства за спасение, които ни заливат отвсякъде, не стават причина да забравим за Единия наш Спасител Иисус…? Днешният духовен живот прилича на дърво с толкова много клони и толкова много листа, че душите вече не виждат къде точно е стволът, на който се крепи всичко, нито къде са корените, които го подхранват.“.

Толкова много сме разкрасили и претоварили нашата религиозност, че сред тези „украси“ се е загубил образът на Този, Който е „същината на нещата“. Стигайки окончателно до убеждението, че духовният живот в лоното на Папската църква ще ме излага на рискове, аз реших да направя решителната крачка. Напуснах манастира и скоро след това заявих, че вече не съм член на Римската църква. Дотогава някои изглеждаха подготвени да ме последват, но в последния момент се оказа, че никой не е готов да се лиши напълно от положението си в Църквата, от вниманието и почестите, на които се радваше.

Така аз напуснах Римската църква, защото нейният предстоятел, забравяйки, че Царството на Божия Син „не е от този свят“ и че „всеки, който бива посочен за архиерейски сан, не се явява призван за по-големи привилегии и власт, а само за служение на цялата Църква“, беше станал подражател на онзи, който „пожела в гордостта си да бъде като Бога и загуби истинната слава, заменяйки я с лъжлива“, „за да седне като бог в Божия храм“ (срв. 2 Сол. 2:4). Бернар от Клерво е написал много точно относно папата: „Няма по-ужасна отрова, по-смъртоносен меч, отколкото неутолимата жажда за власт“. В изоставянето на папизма аз следвах гласа на съвестта си, тъй като това беше гласът Божи у мен. А този глас ми казваше: „Остави го… за да не ставаш участник в неговите грехове, да не споделяш и да не носиш неговите рани.“

8. В лоното на Православието

Моето напускане на папизма добиваше все по-широка известност в църковните среди и получаваше все по-ентусиазирана подкрепа от представители на испанските и френски протестантски кръгове, само че това ме излагаше на доста големи рискове в живота.

Сред писмата, които получавах, имаше и множество анонимни с оскърбления и заплахи. В тях ме обвиняваха, че прокарвам около себе си антипапистки настроения и с примера си подвеждам към „вероотстъпничество“ римокатолически духовници, които „все още не са стъпили на здрави догматически основи“, а това всъщност бяха моите открити съмишленици в случая.

Поради тези обстоятелства бях принуден да напусна Барселона и да се пренеса в Мадрид, където ме приеха и ми дадоха подслон, без изобщо да съм очаквал това, членове на Англиканската църква, а чрез тях установих връзки със Световния съвет на църквите. И там не останах незабелязан. След всяка проповед в различни англикански храмове, все повече хора проявяваха желание да се запознаем, за да обсъдят уверено с мен някои църковни въпроси. Така, без никакви усилия от моя страна, около мен започна да се сплотява все по-широк кръг от хора, повечето от които бяха антипаписти. Тази ситуация ме направи още по-неприятен на властите, защото тези доверителни срещи, в които се съгласявах да участвам, включваха присъствието и на римокатолически духовници, известни със своята „неукрепнала и отслабваща вяра във върховенството и непогрешимостта на Първосвещеника на Рим“.

Фанатизираната враждебност спрямо мен у някои паписти намери пълен израз и достигна своята кулминация в деня, когато дадох публичен отговор на един обстоен църковен трактат, изпратен до мен като последна стъпка за извеждането ми от „еретическия капан“, в който бях попаднал. Особено изразително беше заглавието на този апологетичен текст: „Папата, Наместник на нашия Господ на земята“. А заключението на доказателствената част гласеше следното: „Благодарение непогрешимостта на папата, в наши дни римокатолиците са единствените християни, които могат да се чувстват убедени в истинността на своята вяра“.

В едно португалско списание за критични анализи аз дадох следния отговор: „Истината е, че поради тази непогрешимост вие сте единствените християни, които не могат да бъдат сигурни в какво ще ги накарат да вярват в утрешния ден“. Финалното изречение на моята статия гласеше следното: „По пътя, по който сте тръгнали, скоро ще започнете да казвате, че Господ е наместникът на папата в небесата.“.

След като в Буенос Айрес публикувах и изследването си в три отделни издания, аз прекратих схватките си с папистите. В това изследване бях събрал всички клаузи от патристичната литература през първите четири столетия, които пряко или непряко засягаха клаузите за първенството (Матей 16:18-19; Иоан 21:15-17; Лука 22:31-32). Представях доказателства, че учението на папата е абсолютно несъобразено и несъвместимо с обяснението на светите отци по въпроса. А нашето правило за разбиране на Свещеното Писание трябва да бъдат именно тълкуванията на отците.

През същия този период, макар и в непреки ситуации, аз за първи път намерих връзка с Православието. Преди да продължа разказа си тук, първо ще споделя, че след началото на моята духовна одисея представите ми за Православието бяха претърпели значителна промяна. С група православни християни от Полша, които пътуваха през моята страна, бях провеждал дискусии по някои църковни въпроси, а информацията от Световния съвет на църквите относно наличието и живота на православни среди на Запад беше събудила у мен изключителен интерес. Освен това започнах да се сдобивам с книги на руски и гръцки, както и със списания от Лондон и Берлин, а също и с някои от известните творби, писани от архимандрит Бенедикт Катценавакис в Неапол, Италия. Всичко това подпомагаше интересът ми към Православието все повече да нараства.

По такъв начин аз бавно и постепенно започнах да се освобождавам от вътрешните си предубеждения срещу Православната църква. Според тези мои предразсъдъци Православието беше за мен едно схизматично, духовно мъртво, упадъчно множество от малки църкви, които нямат образа на истинната Църква Христова. А схизмата, довела до отделянето на православните, беше „направила дявола техен баща, а тяхна майка – патриарх Фотий“.

Ето защо, когато започнах да си кореспондирам с един достопочтен православен архиерей на Запад – по моя лична преценка обаче не смятам за редно да споменавам името му поради всички особени факти, които той сподели с мен, – аз се освободих окончателно от всякакви предубеждения срещу Православието и добих обективен духовен поглед. Не след дълго стигнах до заключението и това беше доста приятна изненада за мен, че моето отрицателно гледище относно папизма съвпадаше изцяло с църковните позиции на Православието. В своите писма досточтимият архиерей също се съгласи за наличието на подобно съвпадение, но се въздържа от по-подробни коментари, тъй като си даваше сметка, че живея в протестантско обкръжение.

Православните на Запад не са особено склонни да търсят нови привърженици за своята вяра. Едва когато нашата кореспонденция напредна в достатъчна степен, православният архиерей ме упъти да прочета изключителната книга на Сергей Булгаков „Православието“, а след това и не по-малко забележителния трактат със същото заглавие на митрополит Серафим. Междувременно аз вече бях изпратил свое писмо и конкретно до Вселенския патриарх.

В тези книги открих себе си. С всяка следваща страница съвестта ми се изпълваше с огромно облекчение. Това чувствах не само при прочита на тези книги, но и на всички други, които ми изпращаха с насърчителни писма – даже и от Гърция. За мен стана съвършено ясно, че Православното учение е изпълнено с дълбока мъдрост и чист евангелски дух, а православните са единствените християни, които носят вярата на християните от катакомбите и отците на Църквата от Златния век. Те единствени могат да изрекат със свято дръзновение отеческите слова: „Вярваме в наследеното от апостолите“.

През същия този период написах две книги: „Концепцията за Църквата според Западните отци“ и „Вашият Бог, нашият Бог и Бог“. Тези книги трябваше да бъдат издадени в Южна Америка, но се отказах от тяхното разпространение, за да не давам лесен и опасен материал за протестантска пропаганда.

От православна страна ме посъветваха да изоставя чисто отрицателните ми съждения срещу папизма, защото с тях омърсявах себе си, и да си оформя моето лично „Вярвам“ (моята лична вяра или верую), чрез което да преценят доколко съм се отдалечил от Англиканската църква и доколко съм се доближил до Православната.

Това беше нелека задача, за която аз използвах обобщения от рода на: „Вярвам във всичко, което е част от каноничните книги на Стария и Новия завет, съгласно тълкуванието на църковната Традиция, и по-конкретно – на Вселенските събори, които се явяват в пълна степен вселенски, както и на единното учение на светите отци, съборно утвърдени като такива“.

Оттам насетне започнах да виждам как благоразположението на протестантите към мен взе да се стопява – изключение правеха само англиканите, които залагаха на сравнително смислена опора. Едва тогава интересът от страна на православните, макар и позакъснял, както обикновено, започна да се проявява към мен и да ме привлича към Православието като „евентуален новопокръстен“.

Усилията от страна на един мой познат университетски професор от Полша затвърдиха убеждението ми, че Православието се гради върху дълбокомъдрите истини на християнството. Аз си дадох сметка, че във всички други вероизповедания християнинът трябва да жертва значителна част от истинната Вяра, за да се съгласува в пълнота с догматичните рамки, но това не е потребно единствено за православния християнин. Защото само той води живота си неизменно в естеството на християнството, на чистата и неподправена вяра на Откровението.

И така, вече не се чувствах самотен срещу всемогъщия римокатолицизъм и недружелюбното отношение на протестантите към мен. На Изток и по целия свят имаше общо 280 милиона членове на Православната църква, с които ме сближаваше вярата.

За мен вече звучеше безсмислено обвинението за теологичната закостенелост на Православието, защото бях разбрал, че това твърдо и неотклонно следване на истинното Православно учение е не духовна вкаменялост, а неспирен и жив поток, който, подобно на водопадна струя, изглежда постоянно един и същ, но на практика водите му неудържимо се леят.

Бавно и постепенно православните започнаха да ме приемат като един от тях. „Разговорите ни с този испанец относно Православието написа в свое писмо един известен архимандрит, не са за приобщаване към вярата.“. И те, и аз чувствахме, че вече съм слязъл на пристана на Православието и се радвам да дишам свободно в лоното на Църквата-майка. През този период, макар и да не го съзнавах напълно, аз живеех като православен и, подобно на учениците Христови, които вървели към Емаус редом до своя Небесен Водач, следвах пътя си редом до Православието, за да дойде накрая моментът, в който да открия съединяването си с Истината.

Когато у мен не остана нито капка съмнение, аз написах едно обстойно изложение относно моя случай и чрез църковното представителство на Гръцката църква го изпратих до Вселенската патриаршия и до Атинската архиепископия. Накрая вече не намирах никаква причина да остана в Испания – там и до днес няма православна общност, – при което реших да напусна моята страна и отидох във Франция, а там помолих да ме приемат за член на Православната църква, след като най-напред си дадох още малко време, за да се уверя в добрия плод на моята промяна. През тези дни се запознах още по-дълбоко с Православието и укрепих връзките си с православни архиереи. Когато окончателно се убедих в своята готовност, направих решителната крачка и бях официално приет за член на истинната Христова Църква. У мен се роди желание да разгърна на дело това велико събитие и отидох да уча богословие в Гърция, високо почитана православна страна. Получих отеческо посрещане от блажения архиепископ на Атина. Останах удивен от неговата благост и гостоприемство. Трябва да отбележа същото и за тогавашния главен секретар на Свещения архидиоцез и настоящ епископ Дионисий на Рогон, защото и той ме дари с отеческа любов. Ясно е, че в такава атмосфера на любов и сърдечност, Светият синод не се поколеба да одобри моето канонично приемане в лоното на Православната църква. По време на едно всенощно свето служение аз бях удостоен с името на Апостола на народите, след което ме приеха за монах в манастира „Св. Пендели“. Скоро след това светият епископ на Рогон ме ръкоположи за дякон.

Оттогава насам живея с любовта, състраданието и сърдечността на Гръцката църква и нейните пасоми. Прося техните молитви и тяхната духовна подкрепа, за да остана винаги достоен за благодатта, дарена ми от Господа.

Превод: Анжела Петрова

_____________________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, епископ Павлос Балестер-Конволие. Негов източник – http://www.pravoslavie.bg.

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Издаденият след Кримската война султански реформен акт, наречен Хатихумаюн (1856 г.) дал на поробените българи основа за легална дейност, ко­ято стимулирала църкобно-народната борба. В продължение на 14 години цариградските бъл­гари били в кипежа на поредица от събития, които бавно, но си­гурно подготвили почвата за извоюването на църковна неза­висимост. Повратен момент била т. нар. Великденска акция от 3 април 1860 г., когато в ис­торическата дървена църква „Св. Стефан” епископ Иларион Макариополски символично отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патри­аршия и обявил самостоятелна българска църковна организа­ция. Населението от стотици църковни общини подкрепило Великденската акция на цариградските българи и също отхвърлило властта на Патри­аршията[1].

В тези повратни времена пред­ставителите на „партията” на западняците, упорито търсели съдействието на Западните велики сили за уреждането на българския църковен въпрос чрез Ватикана. Решено било да се уч­реди българска униатска общи­на, оглавявана от архиерей, ръкоположен за целта в Рим. След дълги перипетии за такъв бил определен архимандрит Йосиф Соколски, който по това време случайно се намирал в турската столица. Невярно е твърдението на някои автори, че в Ца­риград го отвела църковната борба и желанието му да стане владика[2]. Кой е наистина архимандрит Йосиф Соколски, как и защо е попаднал в кипежа на готвената уния като я оглавил?

Това са въпроси, на които досега няма задоволителен отговор. Йосиф Соколски имал странна и немного завидна, трудна съд­ба на човек, който цял живот живял и работил на различни ме­ста в поробената си родина и завършил вековният си житейски път в чужбина – в Киево-Печорската лавра с несбъдната мечта, да положи своите кости на родна българска земя – в основания от него Габровски Соколски манастир. Той бил пла­менен родолюбец и активно участвал в бурните възрожденски процеси, въпреки че в някои моменти достигнал до крайности, които имат отрицателен ефект. Обаче направеното от него за род и родина, бурният му и динамичен живот на будна и коло­ритна личност го свързват здраво с народа и той принадлежи на него и на епохата, която го е създала и в която се е изявил[3].

Той бил роден в с. Нова махала (днес квартал Априлово на гр. Габрово), Етърска община, Габровско, между 1765 и 1780 г.[4] в семейството на беден въглищар. Мирското му име било Иван Марков и учил в местното килийно училище твърде кратко вре­ме, защото през целия си вековен живот не умеел правилно да пише[5]. След напускането на училището Иван станал овчарче и дълги години пасъл овцете по склоновете на Балкана. От този момент до постригването му за монах съществуват разногласия между отделните автори за въпросния период от живота му. Според мен младият момък е бил хайдутин и се под­визавал из родния си край[6]. Въпреки че липсват точни сведения за хайдутството на Соколски, едно е вярно, че неговата буйна и темпераментна натура получила формиране и закалка във вол­ния живот в планината като народен отмъстител. След бурния и волен живот Иван изчезнал за известно време, за да се появял отново, но вече като духовник с името Йосиф. Относно мястото и времето на замонашването му също съ­ществуват неточности и разногласия. Ст. Станимиров твър­ди, че проверил архивата на Троянския манастир и там нищо не намерил за Соколски[7]. Тр. Стоянов пък предполага, че това е станало или в Троянската обител, или в Св. Гора[8]. Петко Гъбенски го намира през 1802 г. послушник в скита „Св. Никола” край Троянския манастир, при стареца Манасий. Това той докумен­тирал с една преписка, която открил в книгата „Малое повечерие“, собственост на известния Онуфрий Габровски. Приписката е кратка и лаконична: „Йосиф, Свитиниколски послушник, 1802 и старец мой папа Манасия“.[9] В подкрепа на това сведение е и бележката от т. нар. Троянски дамаскин от втората поло­вина на XVII в., която гласи: „Знайно да бъде какво прийдохме Рачо и аз, Минчо от Габрово в Троенский манастир на лето 1805 на Свети Григория Богослова и се покалугериха Рачо и Иванчо на месец август 14 ден, и нарекоха име на Рача Рувим, а на Иванча Йосиф, лето 1806, беше ден неделя; начертах аз грешни Мин­чо Станев на тази [книга].”[10]

И така, в самия край на XVIII или в началото на XIX в. Иван Марков бил вече послушник в скита „Св. Никола” на Троянския мана­стир при стареца Манасий. Последният бил ученик на извест­ния архимандрит Паисий Величковски и дошъл от Молдавския манастир „Нямцу” след смъртта на учителя си заедно с йеросхимонах Спиридон Габровски, авторът на „История во кратце о народом болгарском и словенском“. Двамата донесли много книги и ръкописи и отворили в скита училище за манастирски послушници, развивайки широка просветна дейност[11]. Тук Йо­сиф Соколски като послушник, а след това и като монах изучил богослужебните книги и строгия монашески живот. Въпреки че бил неук в новобългарското писмо, той знаел много добре църковно-славянски и четял с лекота различни църковни писания, а освен това имал изключителна памет и помнел цели служби и правила наизуст[12].

На 7 януари 1820 г. Соколски бил ръкоположен за йеромонах в Тро­янския манастир[13].Кога точно е бил удостоен с архимандритско достойнство, това остава неизяснено. Ст. Станимиров предполага, че през 1830 г. Йосиф Соколски бил член на делега­цията от Троянския манастир, която отишла в Цариград при Вселенския патриарх с молба да направи манастира им став­ропигиален. И тогава той бил посветен от патриарха за архи­мандрит[14]. Предположението на Станимиров обаче е погреш­но и от проучванията, които направихме се установи, че между 1820 и 1824 г. Соколски ходил на поклонение в Света гора и именно там го ръкоположили за архимандрит. След това от 1 май 1826 г. до към лятото на 1832 г. бил игумен на Калоферския мъжки манастир “Св. Богородица”[15]. След това отново се завърнал в Троянската обител, но за съвсем кратко време. Заед­но с йеромонах Агапий отишли в родния край на архим. Йосиф и отседнали на хълма на Соколската пещера. Според П. Гъбенски те нарекли хълма и скалата “Сокол” поради многото дупки, в които живеели соколи[16].

На това място двамата монаси си направили малка къща от дъски и започнали да изсичат сиалата пред пещерата, защо­то мястото било доста тясно, само около 10 крачки. Така те оформили олтарната апсида, побили в нея цилиндричен камък и поставили престола. Самата църквица съградили също от дъс­ки и през януари 1833 г. манастирчето било готово[17]. Понеже турското правителство издавало фермани само за възобновя­ването на стари средновековни манастири, пострадали по вре­ме на османското завладяване на България или през годините на кърджалийските размирици, архим. Йосиф прибягнал до след­ната хитрост. С буен огън обгорил пещерната олтарна апси­да, а в самата пещера, вляво на входа, поставил в ниша грубо издялана каменна икона на св. Богородица с младенеца[18]. По то­зи начин той успял да заблуди турската администрация в Габ­рово, че на това място от по-рано съществувал стар мана­стир, който бил опожарен[19].

Йосиф Соколски не се задоволил само с това, а успял да из­действа и два фермана за новооснования Соколски манастир. Първият носел дата 1 август 1833 г. и бил адресиран до Търновския шериатски съдия. В него се нареждало никой да не се меси и да не безпокои попската къща на баира „Сокол“ в Балкана. Монасите в нея имали пълното право да извършват всички религиозни обреди. Вторият ферман бил издаден на 15 август 1833 г. и също бил предназначен до Търновския шериатски съ­дия. В него се заповядвало да се спрат произволите при нала­гане на глоби и угнетяване на църквата в местн. „Сокол“ до Габрово[20]. От двата фермана се установява, че те не се отна­сят за строителството на нов манастир или за възобновява­нето на стар, а преди всичко за защитата на вече съществу­ващия от произволите на местната турска администрация и от различни скитащи се разбойнически групи. По този начин архим. Йосиф снабдил манастира с два фермана, подписани лич­но от султан Махмуд II и поставил пред свършен факт турската администрация в Габрово, на която било забранено да се меси в работите на светата обител[21].

Основаният Соколски манастир бил малък и неугледен, затова околното население се притекло на помощ. След събирането на помощи през март 1834 г. започнало строителството на голяма каменна църква, която през август с. г. била готова[22].Освещаването на новооснобания Соколски манастир станало тържествено на Голяма Богородица, 15 август 1834 г. от тога­вашния Търновски митрополит Иларион Критски[23].Едновременно със Соколския манастир архим. Йосиф действал по основаването и на девически манастир в самото Габрово. Идеята за такъв манастир била замислена от него още по вре­ме на игуменството му в Калоферския мъжки манастир. За та­зи цел той извикал роднината си Ефросиния Николова от Габрово и я замонашил в един от Калоферските девически манастири. През 1830 г. извикал и дъщерята на свещеника от с. Гъбене, Севлиевско – Ефросиния Попниколова, която също била замонашена[24]. През 1834 г. двете монахини били извикани от Ка­лофер и настанени в къщата на видния габровски първенец Пе­тър Хаджихристов[25]. Едва през 1836 г. започнало закупуването на дворно място за бъдещия девически манастир на левия бряг на р. Янтра, в тогавашния грънчарски квартал[26]. През 1837 г. била направена жилищна сграда за монахините, които първо­начално нямали църква, а използвали временен параклис в една от килиите[26a]. През 1842 г. била направена още една жилищна сграда и започнали строителството на манастирската църква, която била завършена през 1846 г.[27]

Архим. Йосиф Соколски успял да снабди със султански ферман и монахините от Габровския девически манастир. За целта той се обърнал към тогавашния Търновски митрополит Панарет да ходатайства пред Цариградската патриаршия за издава­нето на документа. Султан Махмуд II подписал искания фер­ман през август 1839 г. Той, както и двата фермана на Сокол­ския манастир, не се отнасял за основаването на нов мана­стир, а за защитата на вече съществуващия от произволите на местните власти и от различни скитащи се разбойнически групи[28].

Според някои изследователи идеята за уреждането на богословски училища в България възникнала към средата на XIX в., главно във връзка със засилилата се католическа и проте-стантска пропаганда[29]. Обаче още в началото на 40-те години на XIX в. у архим. Йосиф Соколски се породило желанието да основе духовно училище с пансион (семинария) в Соколския ма­настир. За това голямо дело били необходими много средства, а било трудно да бъдат събрани от околното на манастира колибарско население, което дало значителни средства при основаването на светата обител. Ето защо Соколски поискал разрешение от Търновския митрополит Атанасий да събира милостиня из цялата епархия. През март 1847 г. владиката из­дал специална пантахуса на гръцки език[30].Архим. Йосиф не можал да осъществи идеята си за откриване на духовно училище в Соколския манастир, защото средства­та, които събрал, били крайно недостатъчни. Затова той при­бягнал към друго средство – започнал да кани богати и видни българи, живеещи в чужбина, да посетят манастира и съот­ветно да направят дарения[31]. Когато и това не дало резултат, Соколски неизвестно откъде узнал, че Херсонският и Таврически архиепископ Йонокентий изявил желание да придобие където и да било в България място за уреждане на учреждение на руското подворие, и замислил да му продаде основания от него мъжки манастир[32].

Така още през 1848 г. архим. Йосиф възприел идеята и решил да подчини Соколския манастир на самодържавното руско прави­телство, което от своя страна щяло да открие там духовно училище. Той съзнавал както важността на решението си, така и трудността по осъществяването му. Затова с писмо от 28 април 1848 г. замолил Н. Хр. Палаузов, живеещ в Одеса, да му окаже съдействие. Ако всичко се уредяло добре, Соколски обещавал на Палаузов, че ще бъде провъзгласен за първи ктитор на Соколския манастир[33]. По този въпрос архим. Йосиф занима­вал и други лица, между които и руския вицеконсул в Пловдив Н. Геров. Съгласно предписание № 107 от 16 юни 1858 г. руското правителство наредило на Н. Геров да посети инкогнито Соколския манастир и да даде точни сведения за неговото местоположение, състояние, а също и за основателя му[34].Н. Геров в докладна записка до руския консул в Одрин Николай Дмитриевич Ступин от 29 август 1858 г. предал исканите све­дения. Той съобщил, че в Габрово се носят слухове за желани­ето на Йосиф Соколски да ходатайства за помощ пред руското правителство за уреждане на духовно учебно заведение в Соколския манастир. Според Геров манастирът бил малък и сла­бо известен и не бил подходящ за тази цел. Ако наистина трябвало да се открие духовно училище, то такова можело да бъде устроено в големия и навред известен Рилски манастир. В Бъл­гария имало много манастири като Соколския, разположени край градове и села, и те били използвани като места за извънградска почивка. Руският вицеконсул посочил, че Соколският манастир бил разположен на такова място, че от околните хълмове можело да се наблюдава всякакво движение в манасти­ра, а освен това можел да бъде и обстрелван с оръдия от нас­рещните височини[35].

Архим. Йосиф продължил упорито да действа по въпроса за пре­даването на Соколския манастир под руско покровителство. За целта той замолил Н. Геров да му съдейства да отиде в Ру­сия, за да се поклони на светите места в Киев и Москва. Н. Ге­ров уведомил за това руския посланик в Цариград княз Лобанов-Ростовски, но изказал опасения, че вероятно Соколски ще се отклони от пътя си, за да отиде в Петербург и да занимава императора с въпроса за предаването на манастира. Азиатски­ят департамент разрешил на Соколски да отиде в Русия и княз Лобанов-Ростовски съобщил това на Н. Геров, като го замолил да извести архимандрит Йосф[36].

След като понаредил работите в манастира, през ноември 1860 г. архим. Йосиф Соколски си стегнал багажа и тръгнал за Русия с дякона си Висарион, минавайки през Цариград. В турската столица той обаче бил спечелен от униатските дейци, разчитащи на папската намеса при решаването на църковния въпрос. На 18 декември 1860 г. Соколски участвал като член на българската делегация, която се явила пред Цариградския католически архиепископ Павел Брунони да моли ходатайство­то му пред папата, за да бъде възобновена българската народ­на и каноническа йерархия[37]. През януари 1861 г. в Цариград при­стигнал и Тодор Икономов, който веднага се включил на стра­ната на униатите. В своите спомени той посочва, че чак в на­чалото на февруари 1861 г. архим. Йосиф Соколски бил избран за глава на униатската българска църковна община. Като нов член на униатското движение Икономов не взел участие в то­зи избор и не знаел защо точно бил избран Соколски. В по-сет­нешни разговори с Др. Цанков той узнал причините. Преди всичко това били простотата и добродушието на архим. Йосиф, а също и възможността, както се твърди предубедено, той да бъде играчка в ръцете на другите[38].

В една своя монография униатският свещеник Андрей Славов не приема, че Соколски случайно попаднал в кипежа на унията. Според него архим. Йосиф отдавна симпатизирал на униатството и лично бил доведен на кон от Соколския манастир в Цариград от водачите на униатското движение[39]. Това, как­то вече посочих, не отговаря на историческата правда, но е възможно симпатиите на нашия духовник да са били спечелени в името на бързото решаване на десетилетната битка. След като архим. Йосил Соколски оглавил българската униатска църква в Цариград, започнала трескава дейност за оти­ването му в Рим при папата, който се съгласил да го ръкоположи сам. След необходимата дипломатическа подготовка на 15 март 1861 г. с кораба „Ефрат” на Императорското транспор­тно дружестбо делегацията потеглила за Италия. В нея вли­зали Соколски, дякон Рафаил Попов, Др. Цанков, д-р Г. Миркович и мисионерът Евгений Боре дьо Етиен, главен ръководител (апостолически префект) на католическата мисия в Цариград[40].Българските делегати пристигнали в Рим на 22 март, където били посрещнати с уважение и внимание. Кардинал-префектът на Пропагандата Александър Барнабо представил делегацията на папа Пий IX. Йосиф Соколски прочел кратко слово на български, което Е. Боре превел на френски. В него се казвало: “…Цели векове ние бяхме надъхвани с отровата на гръцката схизма… Свети Отче, ние се връщаме у дома, насърчени от Вашия зов… Ние смирено изразяваме желанието на всички наши братя бъл­гари, обединени около католическата вяра. И ако все още нез­нанието и други пречки спират някои предубедени, Вашата благословия, която ще ни дадете, ще се разпространи и върху тях, надявам се, и ние отново ще дойдем всички, единни като едно стадо с един пастир само. Така да бъде”[41].В Рим Йосиф Соколски проявил известна самостоятелност и се държал дръзко и предизвикателно. В навечерието на ръкоположението му трябвало да се отреже малко коса от теме­то му, за да бъде помазан със свето миро. Той не се съгласил, като заявил, че това противоречи на източно-правосламния обичай. Папата бил определил на българския духовен водач да се даде титлата „Йосиф Соколски, архиепископ, апостолически викарий за българите католици”. Обаче цялата българска делега­ция не била доволна от определението „католици” и Е. Боре уведомил кардинал-префекта Барнабо за това ново затруднение. Папата без възражения приел да се махне нежеланото при­лагателно[42]. Преди ръкоположението трябвало да бъдат пре­ведени на български език молитвите на епископската хиротония и изповядването на вярата (наречена УгЬат VIII), за да можел архим. Йосиф да разбере церемонията и особено клетви­те, които щял да прочете според латинския ритуал – съвмест­но с папата, „но на свещения език на св. Кирил и св. Методий. Г-н Боре трябвало да вложи цялото си умение, за да се справи с усложненията, породени от невежеството, слабата памет и ината на Соколски”[43].

Тържественият обряд на епископската хиротония бил извър­шен на 14 април 1861 г. в Сикстинската капела, лично от папа Пий IX. Негови асистенти при ръкоположението били един архиепископ от източния обряд – монсеньор Етиен Мисир, титу­ляр на Иринополис и един латински епископ – монсеньор Людвик-Йожен Рено, епископ на Шартър. На церемонията присъст­вали Неаполитанският крал с кралицата и тяхната свита, два­надесетте кардинали на Пропагандата, ученици от колежа „Св. Атанасий” в Рим, от гръцкия колеж „Рутен”, мехитаристи от Венеция и Виена, базилиани от Полша и др.[44] През цялото време на хиротонията Е. Боре стоял от лявата страна на Соколски, като му помагал и следял отговорите му. Част от ли­тургията била отслужена на църковно-славянски език по изто­чен обряд от новоръкоположения униатски владика Йосиф[45].След ръкоположението папата поканил новия епископ на обяд в частната си библиотека. Тук Соколски повдигнал въпроса за възстановяване на Българската патриаршия. Е. Боре, който от­ново служел за преводач, твърде неохотно превел българското искане. Между другото той споменал следното: „Вие твър­де много направихте за българите като им дадохте архиепископ и ето, че те искат и патриарх. Тази постъпка е ориенталска. Извинете тяхната слабост”. Тогава папата отговорил високо, за да бъде чут от всички кардинали на трапезата: „Един патриарх предполага наличието на архиепископи и епископи под негово ръководство. Изчакайте да се образува паството, за да му дам и пастир. Когато станете 500 000 обединени бъл­гари, тогава ще имате свой патриарх”[46].Вечерта архиепископ Йосиф Соколски бил поканен на трапеза­та на държавния секретар кардинал Антонели и бил поставен да седне срещу кардинал Патриций. Българският духовник отново се държал независимо и отказал да се блажи, понеже в Източноправославната църква било още Велики пости. За да не го обидят му поднесли постни храни, специално приготвени за него[47].

На 15 април 1861 г. архиепископ Йосиф Соколски се завърнал в Цариград и веднага отишъл на посещение на архиепископ Па­вел Брунони. Той яздел хубав бял кон със златни украси, воден от един арменец, чиновник при Високата порта. Следвал го ар­химандрит Макарий, също на кон, а от двете им страни върве­ли богато облечени българи, с дълги бастуни в ръце. Тая тържествена процесия била охранявана от 12 турски жандарми, изпратени от Портата и била ръководена от Др. Цанков и д-р Г. Миркович. Процесията преминала през главната улица на квартал Пера сред тълпи от любопитни граждани, приемайки военни почести от всички полицейски части, които се намира­ли там. Соколски направил посещение и на армено-католическия архиепископ Антони Хасун, на всички турски министри и на дипломатите, акредитирани в турската столица. За да изтъкнел новото си високо йерархическо достойнство, архиепис­коп Йосиф бил облечен в мораво расо и носел голям златен пръ­стен на ръката си[48]. Високата порта не закъсняла да издаде и султански берат на Соколски, в който се казвало, че той се утвърждава в архиепископското си достойнство и занапред ще ръководи всички църковни работи на българите, приели католичеството[49].

Бляскавите и надути церемонии скоро изморили стария Йосиф Соколски. Католиците и арменокатолиците от цял Цариград се изредили да му целуват десницата и да му искат благосло­вията. Т. Икономов посочва, че на дядо Йосиф бил омръзнал то­зи цирк и на своите поклонници той разказвал за волния си жи­вот в Балкана, когато ходел с пищови и ножове в ръце[50]. За да спасели от срам българската униатска община по решение на нейния съвет отдалечили архиепископа от активна дейност като го оставили на спокойствие и до него прибягвали само в крайна необходимост. Т. Икономов бил ръкоположен лично от Соколски за негов дякон под името Йосиф[51].Изолацията от своя страна бързо отегчила Йосиф Соколски и той започнал открито да изразява своето недоволство. Ос­вен това осъзнал и грешката, която извършил и започнал да мисли как да я поправи. Разрешение виждал единствено в бягство от Цариград, но сам не можел да избърши това, тъй като бил под наблюдение, а и вече го познавали много хора. Създаването на българска униатска община начело с архиепископ в момента на засилената църковно-народна борба разтревожило както българските дейци, така и руските прави­телствени среди. Ето защо било решено да бъде „обезглавена” униатската община в Цариград, като отстранят архиепис­коп Йосиф и го отведат в Русия. Руският вицеконсул в Пловдин Н. Геров получил тайно нареждане и заминал за турската сто­лица. Той имал влияние над Соколски от предишните им връзки, но предпочел да остане в сянка, а с прякото отвеждане на архиепископа бил натоварен П. Р. Славейков. Работата на пос­ледния била улеснена от обстоятелството, че Соколски бил решен на всичко, само и само да се махне от униатите. Славейков посетил униатския дом като случаен посетител и незабе­лязано извел стария духовник. Двамата се добрали до лятната резиденция на руското посолство в Биюкдере и на 6 юни 1861 г. отплавали с руския пощенски параход „Елбурц” за Одеса[52].Бягството на Йосиф Соколски подействало като гръм от яс­но небе върху българската униатска община и ускорило проце­са на разложението ѝ. Унията напуснал архимандрит Макарий с цяла група свещеници, а така също и Т. Икономов – униатският дякон на архиепископ Йосиф[53]. Соколски бил настанен в Киево-Печорската лавра, където живял цели 18 години – чак до смъртта си – 30 септември 1879 г. [54] Така бързо завършила униатската дейност на мастития български възрожденски духовник Йосиф Соколски, ускорявайки без съмнение решаването на българския църковен въпрос.

__________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83

[1]. Вж. Хр. Темелски. Султанският ферман от 27 февруари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. – сп. Духовна култура, кн. 8, 1995, с. 19.

[2]. Кирил, Патриарх Български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век, т. I (1859-1865), С., 1962, с. 253, бел. 1 под линия.

[3]. Тази оценка бях направил преди повече от 20 години в студията си “Към въпро­са за живота и дейността на архиепископ Йосиф Соколски”, която беше прие­та за печат в юбилеен сборник, посветен на 1300 години от създаването на българската държава. По вина на тогавашния директор на Синодално издателство този сборник не можа да бъде отпечатан толкова години и накрая беше изгубен.

[4]. П. Гъбенски. Архиепископ Йосиф Соколски като ревнител на българската прос­вета по неиздадени източници. – В: Сб. в чест на Пловдивски митрополит Максим по случай 80 години от раждането му и 60 години от приемане на духовно звание. С., 1931, с. 227; Тр. Стоянов. Габровски Соколски манастир, Габ­рово, 1939, с. 13; Ст. Станимиров. Страница из живота и дейността на архиепископ Йосиф Соколски. – Известия на историческото дружество в София, кн. VI, 1924, с. 92-93.

[5]. Вж. това у Хр. Темелски. Непубликувани и малко известни писма на архиепис­коп Йосиф Соколски. – Църковно- исторически архив, т. II, С., 1986, с. 71.

[6]. Хр. Ив. Христов (Темелски). Манастирите от Великотърновския край като на­ционални книжовно-просветни средища през Възраждането (дисертация). С., 1981, с. 144.

[7]. Ст. Станимиров. Пос. съч., с. 94-95.

[8]. Тр. Стоянов. Пос. съч., с. 13-14.

[9]. П. Гьбенски. Пос. съч., с. 227.

[10]. Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969, с. 223.

[11]. В. Ив. Пандурски. Троянският манастир. Архитектура, изкуство и средище на книжнина и просвета. С., 1968, с. 31.

[12]. Ст. Станимиров. Пос. съч., с. 103-104.

[13]. В. Ив. Пандурски. Пос. съч., с. 33.

[14]. Ст. Станимиров. Пое. съч., с. 105-106.

[15]. Хр. Ив. Христов (Темелски). Пос. съч., с. 144.

[16]. П. Гъбенски. Пос. съч., с. 232, бел. 1 под линия.

[17]. Й. Г. Бакалов. Материали за историята на някои манастири 6 България. – СбНУНК, Кн. 12, 1895, с. 339.

[18]. Иконата е издълбана на плоча с размери 42 х 55 см, дебела 15-16 см и днес се намира на прозореца на южния певник в храма.

[19]. Тр. Стоянов. Пос. съч., с. 9.

[20]. Ст. Станимиров. Материали за историята на Габровските манастири. – Годишник на народния музей за 1922- 1925 г. С., 1926, с. 586-590.

[21]. Хр. Ив. Христов (Темелски). Габровските манастири през Възраждането. – Сп.Исторически преглед, Кн. 1,1983, с. 77.

[22]. Й. Г. Бакалов. Пос. съч., с. 339.

[23]. Й. П. Георгиев. Екскурзия в Габрово. – Периодическо списание на БКД, Кн. 64,1904, с. 750.

[24]. Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски). Габровските манастири…, с. 85.

[25]. Пак там.

[26]. Хр. и П. Гъбенски. Историята на града Габрово и габровските въстания. Габро­во, 1903, с. 18.

[26a]. Пак там.

[27].  Пак там.

[28]. Ст. Станимиров, Материали за историята…, с. 590-592.

[29].Д. Дончев,. Богословските училища у нас до Освобождението. – В: История на образованието и педагогическата мисъл в България. Т. I, С., 1975, с. 290.

[30].   П. Гъбенски. Пос. съч., с. 234-237.

[31]. Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски). Габровските манастири…, с. 80.

[32].  Документи за българската история. Т. I (Архивна Н. Геров, ч. I). С., 1931, с. 65, док. 66.

[33].П. Обрешков. Неизвестна преписка на манастирите Соколски и Рилски с Н. Хр. Палаузов. – СбБАН, Кн. ХХХУ1-2,1941, с. 192.

[34].  Документи за българската история…, с. 64, док. 66.

[35].  Пак там, с. 66, док. 66.

[36].  Пак там, с. 130, док. 135.

[37].   Артър Друл. История на лазаристката мисия в Македония (1839-1939). – Църковноисторически архив, т. II, С., 1986, с. 191.

[38].   Т. Икономов. Мемоари. С., 1973, с. 524.

[39].  Ан. Славов. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски. С., 1930, с. 84.

[40].   А.  Друл. Пос. съч., с. 192.

[41].   Пак там.

[42].  Пак там, с. 193.

[43].  Пак там, с. 192-193.

[44].  Пак там, с. 193.

[45].  Цариградски Вестник, бр. 18 от 29 април 1861 г.

[46]. А. Друл. Пое. съч., с. 193.

[47].  Пак там.

[48].  Кирил, Патриарх Български. Пос. съч., с. 257.

[49]. Цариградски вестник, бр. 24 от 10 юни 1861 г.

[50]. Т. Икономов. Пос. съч., с. 527.

[51].  Пак там, с. 528.

[52].  А. Друл. Пос. съч., с. 193.

[53].  Кирил, Патриарх Български. Пос. съч., с. 269-270.

[54]. Й. П. Георгиев. Архиепископ Йосиф Соколски в Киево-Печорската лавра. – СпБАН, кн. 8, 1914, с. 125.

Изображения:

1. Авторът на статията д-р Христо Темелски (източник http://bg-patriarshia.bg)

2. Архиепископ Йосиф Соколски

Димитър Попмаринов

Така поставеното заглавие на темата може да предизвика недоумение. То може да се засили още повече, когато учещият студент богослов, а и интересуващият се от православно богословие читател открие, че тази дисциплина, включена в учебните планове на Православния богословски факултет (наследена от учебните планове на Духовната академия “Св. Климент Охридски”) и развиваната чрез нея проблематика, е родена в съвсем различна на православието среда – именно в протестантския свят. Следователно целите, задачите, методологията и съдържанието на дисциплината са определени от съвсем различни на православното богословие предпоставки, от други изходни позиции. Веднага изникват въпроси като: Щом е така – има ли място тази дисциплина в учебния процес на православните богословски школи? Не изкривява ли тя православното отношение към Свещeното Писание? Не води ли до трудни въпроси, на които не може да се даде формален отговор, защото те произлизат от неправославен контекст? Могат да бъдат отправени още много питания. Ето защо е нужен отговор, доколкото той е възможен. Тук ще бъде направен такъв опит. Това предполага развитие на темата ако има някакъв отклик. Защото въпросите, поставени по отношение на дисциплината “Библейско богословие”, могат да бъдат зададени и по отношение на други библейски, а и не само библейски дисциплини. Тези въпроси са част от процеса на развитие на православното богословие и постепенното осмисляне на обстоятелствата и средата, в които се намира в момента.1. Произходът на понятието “библейско богословие” в протестантска среда

За пръв път понятието “библейско богословие” е употребено от протестантския богослов Johann P. Gabler (1753-1826) в негова лекция по случай инагурацията му[1]. Това е време, когато богословието на запад се развива, разклонява и се появяват нови научни направления и учебни дисциплини. Всяко такова ново направление се нуждае от свои цели, задачи, методи и съответната територия. Основните идеи на новопоявилото се “библейско богословие”, които впоследствие са доразвивани, са заложени още от J. Gabler. Първото, което той прави е да раздели библейското богословие от систематическото. J. Gabler определя новото направление като “историческа дисциплина”. Тук може лесно да бъде открито влиянието на нови научни направления и дисциплини от онова време в областта на богословието като например Историята на религията. За систематическото богословие остава това, което винаги е постоянно и непроменяемо, а за библейското богословие се предлага преди всичко описателната (дискриптивната) и оценъчната страна. Описателната страна е нужна поради това, че тя трябва да изведе фактите относно вярата на библейска основа такива, както те са разбирани в различните култури през историческия процес и съответно върху тях да се прави оценка. Още в този начален етап на оформяне на дисциплината се открива заложен дуализъм между описание и оценка, който с голяма сила избуява в средата на ХХ век[2].

Заложената от J. Gabler линия води до това, че впоследствие библейското богословие (и библеистиката като цяло) бива историцизирано в голяма степен и е отдалечено прекалено много от систематиката. Така донякъде става откъсване от съдържанието на Писанието, върху което се гради систематиката. Откъсването е вредно и за двете направления, защото систематическото богословие е изцяло зависимо от резултатите на екзегетиката[3], в това число и от дисциплина като библейското богословие. Това развитие довежда до две основни направления в протестантската библеистика по отношение на библейското богословие. Едното води до отдалечаване от богословските основания и приближаване към историята на религията. То бива разбирано като “история на израилската религия”. Така се оправдават донякъде тежненията на някои библеисти за пълно историцизиране на библейското богословие. Другата, от своя страна, води до съблазънта на библейското богословие да бъдат наложени догматически рамки[4].

Нещата се променят, когато се поставя въпроса за методологията на библейското богословие. В това отношение определена заслуга имат библеисти като Otto Eissfeldt и Walter Eichordt. O. Eissfeldt застава на позиция близка до тази на J. Gabler. Той приема, че библейското богословие трябва да бъде определяно повече като историческа дисциплина, методологията трябва да се гради преди всичко на исторически предпоставки. W. Eichordt застъпва разбиране по-близко до систематиката. Той предполага наличието на цялостна богословска идея в Стария Завет, която не е в зависимост от историческите обстоятелства. W. Eichordt търси опорна точка около определена централна идея и я намира в идеята за “завета”. Той смята, че по такъв начин избягва излишното навлизане в систематиката с нейните догматически предпоставки и в същото време предлага нещо повече от “история на израилската религия”. Този диалог и най-вече разработките на W. Eichordt се приемат като навлизане в ерата на библейското богословие на 20 век. Очевидно е, че нееднозначността на подхода към предмета на дисциплината води до несигурност в нейните методи и задачи, а оттам и до определението й като такава. Днес някои учени я свеждат до две основни определения: или като „богословие, което е в съгласие с Писанието”, или като „богословие, което се съдържа в Библията”[5].

1.1. Развитие за библейското богословие през ХХ век

Въпреки методологическите разисквания, в началото на ХХ век сред учените-библеисти в протестантския свят не се стига до ясно определение какво представлява библейското богословие. Пример за това в края на века може да бъде Милард Дж. Ериксън, който намира три значения на израза “библейско богословие”. Първото може да се разбира като “движение със същото име, което възниква през четиридесетте, процъфтява през петдесетте и запада през шейсетте години”; второто той свързва с богословското съдържание на библейските книги и третото със систематическото богословие или богословието само по себе си[6]. Това разбиране е запазената класическа схема от средата на века, изразена напр. от O. Betz[7].

1.1.2. Различни виждания за библейското богословие

Отъждествяването на библейското богословие с движение е англосаксонски модел. Така например, според Henning Graf Reventlow, то възниква във Великобритания и Америка малко преди Втората световна война, продължава по време на войната и се развива през средата на века. Представителите на това движение се водят от желанието да постигнат задължително приближаване на вярата до Библията, като включват и Стария Завет, така че неговият богословски смисъл и отношение към Новия да придобие по-широко значение[8]. Разрастващото се движение не е хомогенно. Появяват се различни виждания по отношение на това как трябва да се извърши това връщане към Библията и кои са основните причини довели до такова състояние на нещата. От една страна са началните импулси, които сами по себе си са популярна основа. Едва впоследствие се появяват сериозни научни аргументи в тази посока. В научните библеистични списания се дава широк форум за развихрилата се дискусия. Самото движение се оказва повлияно от изходните предпоставки, от наследието върху което то се гради. Така напр. в Америка то е повлияно от диалектическото богословие. Различните предпоставки, върху които то се гради предпоставят въпроса за централната, изходната позиция на това движение. Той се задава в континентална Европа, в Германия. Там се набляга най-вече на христологическата страна, настоява се, че център на Библията трябва да бъде Иисус Христос и че Старият Завет е основата, на която се изпълва Новия чрез Него. Чрез това разбиране се подкрепя виждането за единството на историята на спасението, свещената история, в средата на която е Иисус Христос. Този подход необходимо предполага изследването на Библията да се свързва с вярата. Един тогавашен новозаветен библеист заявява категорично: “Библията призовава за свидетелство, не за учители. Тя е писана от вяра за вяра”[9].

1.1.3. Нови методологически въпроси

В средата на века с проблеми, поставени от библейското богословие продължават да се занимават сериозни библеисти. Тогава изниква с особена сила въпросът за методологията. Така напр. през четиридесетте години известният библеист H. H. Rowley настоява, че историко-критическият метод е основният, върху който трябва да бъде изследван Стария Завет. Той смята, че методът не противоречи на духовното разбиране на словото. За него Библията не е Откровението само по себе си и затова трябва да бъде четена с критическо съзнание. Той приема, че връзката между двата Завета се състои в отношенията обещание-изпълнение. Но тъй като, въпреки единството, всеки Завет има своите особености и различия, те трябва да бъдат изследвани поотделно. “Всеки Завет трябва да се чете най-напред и преди всичко заради самия себе си… преди да бъдат свързани двата”[10]. Във възгледите на тези учени малко или много се откриват систематически предпоставки, тоест известна зависимост от учението, от конфесионалната принадлежност.

На другата страна застават привържениците на старата либерална екзегеза, които защитават виждането за еволюционното развитие на Стария Завет – от по-примитивни форми към идеята за монотеизъм. За тях монотеизмът има повече етическо измерение, евангелията са биографии, а Иисус Христос е нищо повече от един по-открояващ се учител на златното правило. Учени като H. Gunkel, H. Gressman  S. Mowinckel разполагат Стария Завет в матрицата на близкоизточната митология и култ. Цялата тази позиция се отхвърля от представителите на библейското богословие, които твърдят, че религиозно-историческото тълкуване е правилният подход. Следователно методологията на тълкуването трябва да бъде описателно-обективна. Особено силна дискусия се разгаря в областта, която може да се проследи в тезите на един от основните представители на това течение K. Stendahl[11]. Според него библейското богословие е исторически предопределено и затова трябва да се предава дескриптивно. Той се опира на три основни различия на историческата критика при подхода към Свещ. Писание. Първото различие се състои в преодоляването на дарвиновия еволюционизъм, изразен с хегелианска терминология; второто, въпросът с тълкуването на фактите, напр. – наистина ли минаването през Червено море се е случило така, както е описано в Библията или възкресението на Иисус Христос е описано така както е станало. По-голяма загриженост има относно значението на вестта “Той възкръсна” за писателите и читателите (или слушателите) на записаното; третото, въпросът за съответствието със съвременния ден е съзнателно пазен встрани. Предишната библейска критика разширява разстоянието между нашето време и времето на Библията, между Изтока и Запада, между въпросите повдигнати в съзнанието на съвременния човек и тези повдигнати и решени в Библията. Това дава основание K. Stendahl да настоява, че трябва да се прави разграничение между “какво е означавало” и “какво означава”[12]. Така заетата позиция от страна на библейското богословие, в лицето на неговите представители, го поставя на еднакво отдалечено разстояние между т. нар. “либерали”, които биват определяни като “леви” в богословието и  “консерватори”, определяни като “десни”. По-нататък K. Stendahl критикува Barth, Bultmann, Cullmann. Той обвинява Bultmann, че извежда значението на Свещ. Писание само върху основата на съдържанието, но не го разполага в съответния исторически контекст, през времето, през което това значение достига до нас.

В същата посока е критиката на O. Betz. За него Bultmann в своя радикализъм отива далеч зад Мартин Лутер. “Гледната точка на Bultmann, пише O. Betz, е на модерен човек, който е възприел научната картина за света и живее чрез нея. Без да е просветлен, човекът на новия Завет (тоест Bultmann, б. Д. П.) говори за рая и ада, за ангели и духовни сили като за обективни дадености. Независимо от факта, че този начин на говорене отчуждава съвременния човек от Евангелието, защото обръща живата екзистенциална истина в обективна доктрина”[13]. Въпреки критиката на либерализма, въпреки развитата за целта методология, въпреки желанието на библейското богословие да се приближи до Свещеното Писание, се стига до положение когато въпросът за канона се подценява. Той е разглеждан едва ли не като ограничение на Библията в шестдесет и шест книги (39 старозаветни и 27 новозаветни). По този въпрос K. Stendahl отбелязва: “Дотолкова, доколкото се използва дескриптивния подход, канонът няма решаващо значение”. За K. Stendahl извънканоничната старозаветна и новозаветна литература (неканонична, апокрифна, псевдоепиграфи, заедно със светоотеческата) има еднакво, дори по-голямо значение[14].

1.2. Криза в Библейското богословие

В същото време започва и голямата дискусия относно движението “библейско богословие”. Тя се отваря на основата на различни колебания, които се появяват във връзка с методологията и съответно резултатите, които се получават чрез него. Всичко това кара библеистите да започнат да говорят за криза в библейското богословие. С това настъпва промяна в общия климат на библеистичните изследвания на Запад. Въпреки че настоява за приближаване, за достигане до вярата чрез обективно изучаване на Библията, библейското богословие със своя описателен метод не спомага за достигане на своите цели. Тази теза се застъпва особено силно през 60-те години на миналия век от известния протестантски библеист Brevard Childs, който в своята работа  Библейското богословие в криза[15], отвори фронтална атака срещу тогавашното статукво и библейското богословие.  Според него бащите на протестантската реформация са чели Библията с оглед да чуят словото Божие, а не толкова, за да се постигне просто “обективност”[16]. Brevard Childs застава на позицията, че библейското тълкуване може да бъде само конфесионално. На обвиненията, че това е ненаучен метод, той отговаря, че за постигането на целта трябва да се използват всички научни методи.

1.2.1. Опит за еклесиологическо завръщане

Тези развития в областта на библеистиката и в частност на библейското богословие до голяма степен са предизвикани от духовния и богословски климат в Европа по това време[17]. От началото на 60-те се наблюдава определено ново завръщане към въпросите на Църквата (това донякъде може да се обясни и с нарасналия интерес по църковните въпроси, свързан с провеждания тогава Втори ватикански събор 1961-1965 година). Критиката по отношение на библейското богословие достига своя връх през 70-те. Особено ясно проличава тя от страниците на известния библейски енциклопедичен речник The Interpreter’s Dictionary of the Bible. Докато в обзорните статии на K. Stendahl  и O. Betz (цитирани по-горе), публикувани в първия том през 1962 година библейското богословие е в своя връх, то в допълващия том, издаден през 1976 година то е подложено на унищожителна критика. Авторът J. Barr смята, че никоя друга област, по която е писано в този речник, “не е преминала през по-големи конвулсии и претърпяла по-големи промени в своя статус както библейското богословие”[18]. По времето на K. Stendahl  и O. Betz очакванията от библейското богословие са големи. Някои смятат, че то може да изиграе основна роля в икуменическото движение и да помогне за преодоляване на различията и разделенията в църквите. Има разбира се различни съмнения и различни мнения, но никой не е очаквал последващата масивна критика. Същевременно, както правилно подчертава J. Barr, когато се разсъждава за библейското богословие особено важно е да се постави на анализ отново значението на термина. Той смята, че непременно задължително в него трябва да бъдат разграничени два момента. Единият е когато то се разглежда като движение, което заема изключително място в църквите (протестантските) и богословието, а другият е когато той се разглежда като сбор от различни научни индивидуални изследвания както в областта на Стария, така и на Новия Завет, сериозните изследвания на различни библейски идеи и богословски пластове. Същевременно трябва да се отбележи и различното съдържание, което може да се влага в термина в зависимост от езика, на който се използва. Например в немския език терминът се разбира повече в последния смисъл, а не като движение, както е в англосаксонския свят[19].

От друга страна J. Barr приема, че библейското богословие се появява като строга реакция на начина по който Библията е изучавана чрез методите на “либералното” богословие, с неговата суха историческа екзегеза и зависимост от критиката на изворите; от тенденцията библейският текст да бъде разбиран като зависим от заобикалящата го култура; зависимост от еволюционизма, който владее научните предпоставки по това време. Това е положителната страна на библейското богословие като движение. Затова той излага осем основни момента, които характеризират явлението. На първо място, смята той, библейското богословие се противопоставя на философията и на философстващото богословие; на второ място движението се противопоставя на тенденциите библейската мисъл да бъда поставена в рамките на систематиката и на догматическото богословие. Библейската мисъл е жива, жив организъм и тя не трябва да бъде свеждана до система; на трето място библейското богословие ясно показва различията между еврейската и елинската мисъл. Библията е оживотворявана от непосредствения еврейски начин на мислене, който по-късно е объркан с навлизането на елинските категории; На четвърто място библейското богословие набляга на единството на Библията, която се състои от Стария и Новия Завет. Новият Завет трябва да бъде тълкуван според езика на Стария, а не според езика на гръцките категории; на пето място библейският език трябва да бъде изцяло съобразяван с оригинала. Неговото тълкуване трябва да отразява еврейското мислене, а гръцките думи трябва да бъдат разглеждани в контекста на еврейския свят, за да отразят правилно юдео-християнския модел; шесто, подчертава се различието на Библията от заобикалящата я среда – тя е изцяло различна в сравнение с останалите религиозни практики и култура. Влиянията от заобикалящата я среда са на повърхността, но като цяло тя се различава напълно от нея; седмо, подчертаване на Откровението в историята, което сега се приема като нещо, което се дава “отгоре”. Това историческо разбиране на Откровението е характеристика на еврейското мислене и е напълно непознато за елинската мисъл и на извънбиблейския свят. То е основата на цялата Библия и е слабо оценено от догматиката; и осмо, библейското изследване трябва да бъде съпроводено от богословска загриженост. По времето на цялото изследване трябва да се отдава внимание на богословските аспекти. Това библейско-богословско съзнание трябва да има решаващо значение за църковния живот, като се отразява в църковната проповед[20].

Развитието на библейското богословие по това време, неговото, макар и за кратко силно влияние показва, че то е отговаряло на определена потребност и е било предизвикано от вътрешна необходимост. Според J. Barr и други библеисти то е един вид неоортодоксия в протестантския свят, предизвикана като реакция на либералното богословие и опит за връщане на Библията в църковния живот. Библейското богословие в този смисъл представлява интелектуалната страна на това развитие, интелектуална реакция на спекулативния подход към Библията, осъществяван от либералната библеистика. Според това разбиране в либералната библеистика са навлезли прекалено много философски предпоставки, основани на гръцката езическа философия. Всичко това предполага връщане към изворите, тоест към юдейското мислене и основи на Библията[21]. На тази основа се заражда и вражда към систематиката, която като такава до голяма степен е изградена в древната Църква на основата на гръцката философска терминология. Както ще видим по-късно тази предпоставка, а по такъв начин и враждата срещу систематиката довеждат до ожесточената критика на библейското богословие на споменатия автор Brevard Childs и на негови последователи. Това отношение до определена степен подпомага и за залеза на Библейското богословие като движение. Отричането на систематиката, на историята на религията и други съвременни направления довеждат да самоизолация на библейското богословие и до неговия упадък като такова. В отстояване на своята позиция движението се ангажира със заемане на позиции, които от научна гледна точка имат друго тълкувание, като например еволюционизма.  Това също спомага за неговото дискредитиране и изолация. В тази връзка може би е уместно да се отбележи, че проблемите са заложени още в методологията по отношение на Библията: от една страна дескриптивния подход, а от друга херменевтиката на библейското богословие, тоест как то “претълкува” Библията на съвременен език. Стига се сякаш до изкуствено отделяне на Библията от богословието, както смята Brevard Childs[22]. Библейското богословие заема позиция, че ако то бъде освободено от древногръцките философски предпоставки, от тази не библейска терминология, навлязла в древната Църква и която изкривява истинското библейско послание, то тогава Библията ще заговори на оригиналния, истинския език и посланието ще бъде разбираемо за всеки вярващ в Църквата.

1.2.2. Съвременни измерения и развития

Разбира се, библейското богословие като богословски изследвания, като поставена проблематика не изчезва, както се случва с неговата форма на движение. То поставя много и различни проблеми, които предстоят да бъдат решавани, като например за отношението между Стария и Новия Завет, христологичността на Стария Завет, централната идея в Стария Завет и още други. Би могло да се каже, че тези идейни процеси в предимно протестантския свят, породени от библейското богословие като движение през ХХ век, от една страна се проявяват като последно дихание на отиващия си модернизъм, а от друга страна полагат основите на зараждащия се постмодернизъм в библеистиката. Може би добра характеристика на промяната и проблемите изникнали в библеистиката – обусловени до голяма степен от колебания в областта на методите в библейската херменевтика и породени от библейското богословие като движение в самия край на двадесети век – се дава отново от Brevard Childs. В едно свое интервю, на въпрос зададен относно неговото тълкуване на пророк Исаия той казва:  “Една от продължаващите изненади, с която постоянно се сблъсква всеки тълкувател сега произлиза от огромните промени, които настъпиха в областта на библейското тълкувание през последните тридесет години… Днес съществуват огромен брой както популярни, така и научни коментари върху всяка книга на Стария и Новия Завет. Обаче промяната в това поле на изследване се проявява, когато се види, особено в Стария Завет, че има много малко или почти няма никакво съгласие по отношение на подхода към екзегезата, относно нейните цели и резултати. Наистина, съвременни постмодернистически критици биха могли да твърдят, че радикалното различие е съставно (вътрешно присъщо, методологически предпоставено, б. Д. П.) на цялото тълкуване и че значението на един текст се определя от самия изследовател (читател, б.Д.П.). Накратко, херменевтичните въпроси заеха централно място и всеки коментатор е принуден да  реши какво разбира като задача на тълкуването и как трябва да я постигне. Като следствие от всичко това… изникват изключително много обърквания относно всеки сериозен проблем в тълкуването”[23]. Казаните от B. Childs думи по отношение тълкуването на книга Исаия могат да се отнесат към целия Стар Завет и отразяват една постмодерна ситуация в областта както на библейското богословие, така и на библейската херменевтика и екзегеза. В същия дух говори днес един друг библеист: „Историко-критическата библейска екзегеза ни научи да виждаме Библията като множество отделни документи, които са изникнали в различно време и в различни обстоятелства и които всеки път трябва да разглеждаме според тяхното начално положение… Отрицателният момент се заключава в това, че историческата критика атомизира Библията като я разложи на отделни текстове и се опита да изведе определена норма за всички тези отделни части като напр. „канон” или мащаб, или regula fidei; опита се да посочи „средоточието” на Библията, както по времето на Реформацията, като не библейски. За всички тези отделни текстове историко-критическата екзегеза и другите научни методи създадоха много хипотези, които днес стоят като цяла поредица и объркват още повече положението”[24].

1.3. Обобщение

Като заключение по отношение на развитието на библеистиката в протестантския свят и в частност на мястото на библейското богословие в този процес, би могло да се каже, че до голяма степен спорът е предопределен от споменатия изначално заложен дуализъм в библейското богословие, а именно към коя област то принадлежи – към историческото, позитивистично-дескриптивно богословие или към систематиката. Последната и най-силна критика на библейското богословие, олицетворявана най-вече с B. Childs и неговите последователи, може да се каже, че наклонява везните по отношение на систематиката. Това от своя страна се приема от някои изследователи едва ли не като “ерес” в библеистиката, защото се разбира като отказ от обективност и заставане на принципите на конфесионализма. Поради тази причина не закъсняват и критиките спрямо B. Childs и неговите последователи. Така напр. един от известните протестантски библеисти от последната четвърт на ХХ в., Walter Bruggemann, обвинява B. Childs именно в това. Той смята, че B. Childs  води библейското богословие до приемането на определено статукво, което предполага, че то трябва да разглежда библейският текст през очите на систематическо-догматическото виждане, тълкуванието на текста да бъде изказвано през рамките на неговите категории[25]. Настояването на B. Childs за единството на двата завета – предопределено от каноничния характер на крайната форма на текста – чрез поставянето на христологичния проблем като централна свързваща тема, се приема като методологическа недопустимост, като предпоставка, която отвежда до предкритичния период на библейското тълкуване, тоест до неговото църковно измерение, разбира се в рамките на реформатската традиция на B. Childs. “Библейското богословие, заключава Walter Bruggemann, има дълга история на отношения с догматическо-систематическите категории. Важността на B. Childs в тази област е, че той привежда библейското богословие до догматическите категории и изглежда поставя библейското богословие в услуга на догматическите претенции. Разбира се, че това намерение не е без проблеми, защото представлява половината от една диалектика, без останалата половина. Това означава, че библейското богословие не е близко до историята на религията, но до деликатния, определено риторичен глас на текста и следователно, на определено разстояние от догматическите категории, които е известно не уважават такъв определен глас”[26].

Този спор в протестантската библеистика и богословие изглежда и до днес остава неразрешен. Дуалистичният подход към Свещеното Писание по отношение на неговото място и разбиране в Библеистиката  предопределя и отношението към библейското богословие. „Ситуацията в съвременното тълкуване на Библията, за разлика от времето на Лутер и древната Църква, може да се опише по следния начин: човечността на Иисус Христос така се е отделила от Неговата божественост, както буквалното, историко-критическото тълкувание на Библията от духовното. Поради това историческият смисъл на библейските текстове и тяхното значение за нас се разминават: има опасност историческият смисъл да загуби своето значение, тоест вече да не е „за нас”, а съвременното значение на текстовете да се лиши от историчност”[27]. Това разбиране в последно време напълно се вписва в проблематиката на субективизма на постмодернизма, който се движи от разбирането „прави каквото ти харесва”,  или по-скоро на резултатите от постмодерния прочит на Библията в протестантския свят.

Втора част

БИБЛЕЙСКОТО БОГОСЛОВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА СЪВРЕМЕННАТА НАУЧНА ДИСКУСИЯ

1.Библейското богословие и римокатолическата библеистика

Също така динамични и интересни са развитията и в римокатолическия свят. Там те повече или по-малко са предопределени от сблъсъка, който се води на протестантска основа. Така например John L. McKenzie смята, че въпреки почти двеста годишната история на библейското богословие като дисциплина, все още съществуват много несъгласия относно неговия предмет, цели, задачи и метод. Той приема, че тази дисциплина е част от богословието като цяло. Тя не може да претендира, че разкрива изцяло учението вършейки някакъв синтезис, да замества спекулативното богословие, създадено от Тома Аквински. В частност тя не може да претендира, че представя изцяло и старозаветното богословие[28]. Библейското богословие в този смисъл не може и не трябва да се опитва да следва методологията и категориите на спекулативното, тоест систематическото богословие. Като застъпва тази позиция John L. McKenzie твърди, че библейското богословие трябва да бъде историческо в своите методи и изложение. Още повече този подход се налага, защото Откровението в Библията е изложено според историческия опит на древния Израил. А той в никакъв случай не може да се отъждестви с цялостния опит на Откровението. “Библейското богословие в най-добрия случай помага за разбирането на Библията; то не предлага разбиране”[29]. Библейското богословие трябва да се приближава до разбирането, което съответства на старозаветната вяра на Израил, както това разбиране е изразено от неговите собствени носители, тоест библейските автори. В този смисъл библейското богословие не измества екзегезата, но я предполага[30]. На друго място римокатолическият автор Pierre Grelot застъпва два основни принципа, върху които трябва да се гради библейското богословие. Първият, който той приема е единството на Библията, а вторият е свързан с въпросите изясняващи истините за творението и за Бога. “Единството на Библията се потвърждава с пълна достоверност само чрез вярата, само тя определя неговите граници”[31]. От своя страна единството на Библията свидетелства за единството на творението и съответно единството на Божието дело в света, което кулминира в личността на Иисус Христос[32]. В този смисъл би могло да се каже, погледнато от тази перспектива, че библейското богословие е христоцентрично.

В своята критика по отношение развитието на библейското богословие – която включва повече съдържателната част на дисциплината, а не като движение, както бе изяснено по-горе – римокатолическото богословие в лицето на Alexa Suelzer, S. P. разглежда различни научни възгледи, които се очертават като решаващи за повдигнатата проблематика. Те се отнасят до многообразието от взаимозависимости в най-общ план между история и богословие. Така един от основните въпроси на XIX век се свързва с диктата на историцизма над богословието. По това време библейското богословие, заедно с цялото богословие, до голяма степен е поставено в рамките на историческия детерминизъм, тоест то се разглежда като подчинено на историята. От своя страна историческият детерминизъм се гради върху философските предпоставки на хегелианския еволюционизъм, както вече бе  отбелязано по-горе във връзка с развитието на основните библеистични школи, като тази на Юлиус Велхаузен. Тогавашната ситуация изправя римокатолическата библеистика пред необходимостта да направи избор – или да се откаже от задълбочени библеистични изследвания и да се затвори в себе си и да се самоизолира, или да се отвори към новите предизвикателства в опита си да ги преосмисли и разкрие по начин, съответстващ на римокатолическото учение и отношение към библеистиката. В зависимост от възкачването на отделни папи и тяхното разбиране по въпроса, се променя и римокатолическата политика в това направление. Това особено ясно проличава през първата половина на ХХ век.

Тъй нареченото “ново” библейско богословие в началото на ХХ век поставя и много важни “частни” въпроси за разрешаване. Така например с голяма сила изниква въпросът относно това – с оглед на приравняването на Свещеното Писание с останалата религиозна литература и свеждането на библеистиката едва ли не до история на еврейската литература – дали библеистиката е обвързана с богословието и дали изследователят библеист трябва да е богослов. Казано по друг начин – дали изследователят на Библията би бил напълно обективен ако е богослов, защото това предполага да е вярващ. А от предпоставките на тогавашното модернистично мислене, кулминирали в либералното богословие, се приема, че обективността на анализа не бива да допуска вярата в науката[33]. Решаването на този спор предполага и решаването на въпроса с използваната методология на изследване на Свещеното Писание. Той и до днес не е получил окончателно решение, но докато за протестантските библеисти той няма такова голямо значение, – макар че през втората половина на ХХ век и там придобива сериозно измерение (например явлението “B. Childs”) – то за римокатолическата библеистика той е жизнено важен. Отправя се питането: богословската ангажираност, тоест вярата, конфесионалната среда пречи ли на свободата на изследователя и влияе ли на резултатите от изследванията[34]. Отговорът, който дава римокатолическото богословие, изразен чрез думите на Alexa Suelzer, S. P., е следният: “Обвързаността на съвременните библейски богослови не е просто безусловно връщане към старата ортодоксия. Тя работи ръка за ръка с обективния, научния критицизъм, като приема, че Библията не работи с предполагаемо откровение, но че тя е по-скоро отговор на човека на Божието саморазкриващо се действие в историята. За да се достигне до същността на божественото откровение са необходими литературната и историческата критика, но сами по себе си те не могат да схванат характера на библейския изказ на вярата”[35].

Особен принос за развитието на библейското богословие от страна на римокатолическата църква имат различни библеисти, школи и издания. Най-важни обаче са решенията и централизираната политика по въпроса от страна на Ватикана. Едно такова решение, каквото е папската енциклика от 1943 г., издадена от папа Пий ХІІ, върху библейските изследвания, озаглавена Divino Afflante Spiritu, има изключително важно значение за римокатолическата библеистика. Тя е водораздел в библеистичните изследвания на римокатолицизма и затова римокатолическата библеистика често бива разглежда “до” и “след” нея. Би могло да се каже, в най-общ план, че до появата на тази енциклика римокатолическата библеистика заема преди всичко отбранителна, апологетическа позиция спрямо модернизма и новите библеистични изследвания. Няколко явления са определящи за библейското богословие до появата на енцикликата. В чисто богословски план изключително важно значение има въпросът с преодоляването на крайностите на рационализма и модернизма на либералната библеистика – въпросът със съгласуването на учението с резултатите от изследванията на библейската критика и съответно представянето им чрез методологията на библейското богословие. В това отношение особена заслуга за Римокатолическата църква в края на XIX и първата четвърт на ХХ век има личността на учения библеист от доминиканския орден Marie-Joseph Lagrange (1855-1938). Той прави един от първите сполучливи опити да посрещне предизвикателствата на високата критика и да навлезе в острата дискусия по това време относно авторството на Петокнижието. Впоследствие той разпростира своята методология и върху целия Стар Завет. Той заема позицията, че историческия и литературния подход към Петокнижието са еднакво валидни, но отдава по-голямо предпочитание на историческия. В своя основополагащ труд Историческата критика и Старият Завет, издаден в Лондон през 1905 година, той поставя три основни въпроса на които трябва да се отговори: отношението на библейската критика към догмата, към науката и към историята[36]. С разглеждането на тази проблематика той прави опит да отстрани страха на различни църковни среди, че библейската критика ще подкопае авторитета на Римокатолическата църква[37], от една страна, а от друга, че авторитетът на Римокатолическата църква подтиска библейско-богословския анализ в областта на библеистиката. В съгласие с римокатолическото учение той разглежда въпроса за догматическото развитие в Стария Завет. Тази позиция той защитава без да се обвързва с тогавашните еволюционистки разбирания. За неговото време това е доста смел подход. Фактически M. J. Lagrange прокарва пъртина за израстването на римокатолическата библеистика и на библейското богословие в началото на 20 век. Той поставя началото и на сериозното научно списание Review Biblique през 1892 година[38]. Въпреки своите смели начинания M. J. Lagrange е принуден да се оттегли от старозаветната библеистика с многото нейни предизвикващи магистериума въпроси и да се обърне към по-тихото и спокойно поле на изследване по това време като новозаветната проблематика[39].

Смелостта на M. J. Lagrange малко или повече довежда до резервираност към този нов подход. Стига се до там, че дори един негов критик от началото на 20 в. J. Touzard, който се занимава с критика на документалната теория на Ю. Велхаузен, не е приет от Ватикана като достатъчно безопасен за учението.  Всичко това довежда до създаването на особена папска комисия (на 30 октомври, 1902 г.) от папа Лъв ХІІІ, която има за задача да следи за научните изследвания в областта на библеистиката[40]. Въпреки тази ограничителна линия, подета от Ватикана, модернизмът в библейските изследвания води до възникването на оживена римокатолическа библеистична издателска дейност. Биват основани нови периодични издания като Biblica Orientalia и Verbum Domini и започнати многотомни изследователски поредици като Études bibliques[41]; организират се научни изследователски екипи, които се занимават с проблеми на текста и на превода и съответните коментари като Die heilige Schrift des Alten Testaments (Bonner-Bibel).

От своя страна консервативната позиция на Ватикана трябва да бъде защитавана с нужната аргументация. В тази посока особена заслуга има в своя ранен етап кардиналът от августинския орден S. J. Bea. В своето произведение De Pentateucho (Institutiones biblicae scholis accommodatae), изадено в Рим през 1933 г. той си поставя за цел 1)да установи Мойсеевото авторство на Петокнижието и 2)да отхвърли рационалистическата документална хипотеза, която го оспорва. За да постигне поставената цел той се основава на три главни метода:философски, литературна критика и историко-археологически. Заключението му от така възприетата методология го довежда до извода, че Мойсей е използвал много устни и писмени извори за съставянето на Петокнижието[42].С промяната на положението в областта на библеистичните изследвания, след появата на енцикликата Divino Afflante Spiritu, кардинал S. J. Bea остава много внимателен по отношения на съвременната библейска критика, въпреки че той е един от големите застъпници за свобода в областта на библеистичните изследвания. Този негов подход проличава и в позициите му, защитавани по време на Втория ватикански събор, в работата на който той взема много дейно участие[43].

Появата на енцикликата Divino Afflante Spiritu е обусловено от неимоверно бързото развитие на археологията и ориенталистиката като цяло и ориенталската лингвистика в частност. Въпросите отправени от кардинал Suhard през 1948 година до Папската библейска комисия и нейния окуражаващ отговор дават път на нов, по-смел и по-свободен подход към проблемите повдигнати от библеистиката като цяло и библейското богословие в частност. Разрешава се на учените да изследват Свещеното Писание на оригиналните езици. Предписва се да се търси връзката между буквалния и духовния смисъл на текста в съгласие с учението на отците на Църквата, историческите факти и литературните форми[44]. Тази свобода се проявява напр. в преводите и коментарите на J. Chaine, Le livre de la Genèse, издадени в Париж през 1951 година. Там той просто приема съществуването на три писмени извора. Всичко това спомага за развитието на библейското богословие. В тази връзка особено важни са изследванията на Иерусалимската школа, която се отъждествява до голяма степен с основания там от M. J. Lagrange институт École Biblique. Без съмнение изключително голяма заслуга в работата на института има фигурата на Roland de Vaux[45]. Като ректор на института и изследовател и ръководител на изследванията в областта на библеистиката и особено на кумранските ръкописи той допринася изключително много за развитието на съвременната библеистика, на библейското богословие не само за Римокатолическата църква, но и за богословието като цяло.

Основната идейна битка обаче е с библейската критика и нейните методи. Особено силно след Втората световна война започва противопоставянето на метода на критиката на формите. Макар и историческата критика да се приема умерено, то тази модернистична критика, въведена от Hermann Gunkel, Martin Dibelius и Rudolf Bultmann поражда съпротива от страна на папата. Тя е предизвикана от обстоятелството, че много римокатолически библеисти се увличат по нея. Това дава основание на папата да издаде нова енциклика през 1950 година, Humani Generis, в която настоява, че някои римокатолически библеисти грешно са разбрали какво той е казал в Divino Afflante Spiritu. Според него в определенията на последната е защитена принципната позиция, че литературните жанрове са тези, които са използвани от светите отци: закон, исторически и поетически, а не жанровете на романа, използвани от привържениците на критиката на формите[46]. Определено съпротивата е срещу силното увлечение в тази критика по идеите на философския екзистенциализъм, осъществяван в библеистиката най-вече от Rudolf Bultmann.

След Втория ватикански събор пред библейското богословие, заедно с библеистиката като цяло, се откриват нови възможности за изследване и по-аргументирано защитаване на емпиричните факти и данни, които от своя страна позволяват да се търсят аргументи за положително разкриване от една страна на учението на Църквата, а от друга, помагат за отбиване на необоснованите атаки срещу християнството като цяло и Свещеното Писание в частност. На събора се изготвят шест глави, които се занимават със Свещеното Писание. Там се поставя въпроса за догматическото разбиране на Откровението и се разрешава много голяма свобода в изследването на Библията. Подчертава се единството на Откровението в Свещеното Предание и Свещеното Писание. Приема се, че римокатолическият магистериум, т. е. събора на римокатолическите епископи, не стои по-високо от словото на Свещеното Писание. Допуска се възможността за грешки в текста на Свещеното Писание, а непогрешимостта се свежда до богословско-сотириологическата област[47].

След Втория ватикански събор Папската библейска комисия окончателно приема метода на историческата критика. Официално това е регистрирано чрез публикувания през 1993 година от Папската библейска комисия документ За тълкуването на Библията в Църквата[48]. Иронията е, че точно когато Римокатолическата църква, след толкова съпротива и критика срещу този метод, го приема, той вече е поставен под силно съмнение. Той е изоставен и изоставян от много библеисти, поради приемането на нови методи. Това имплицитно се усеща дори и в самия документ, където са отбелязани различни условности, свързани с метода. Същевременно неговите слабости и несигурност все повече се открояват. Така например се отчита, че той води до свеждане на библеистиката и библеистичните изследвания само до академическо занимание и отделя Свещеното Писание от вярващите. Това напрежение се усеща особено силно дори и сред протестантските среди. И сред най-либералните протестантски среди днес (ср. посочения по-горе случай B. Childs) се отбелязват пориви за връщане към някои традиционни позиции унаследени от древната Църква, принципи и разбирания по отношение на Свещеното Писание и неговото тълкуване и коментари.

Всичкото това развитие дава основание в средите на римокатолическата библеистика да се заговори за преосмисляне на досегашния път и връщане към класическата традиционна библеистика – библеистика, която е свързана с вярата. Към края на ХХ и първото десетилетие на XXI век вече се говори за неопатристичен метод на тълкуване на Свещеното Писание. Ролята на библейското богословие се извежда до изходни предпоставки, които стъпват на светоотечски принципи. Поставят се въпроси като: какво означава богословие на Библията. Ако богословието е начин за разбиране на вярата, тогава библейското богословие (или богословието на Библията) трябва да бъде израз на вярата, която се опитва да разбере Свещеното Писание. Разбиране, което връща вярващия библеист към методологията на отците на Църквата. Това дава основание на римокатолически автор да пише: „Библейското богословие се отнася до обединяващото разбиране за спасяващите истини на боговдъхновените Писания, както са били предадени от преданието на Църквата. Това разбиране се основава на единството на Стария и на Новия Завет, на Христа като ключ за тълкуване на Писанието, и на божествената литургия на Църквата като изпълнение и актуализация на спасяващите истини на Писанието”[49].

В заключение може да се каже, че днес римокатолическото отношение към библеистиката и в частност библейското богословие, съобразявайки се с всички съвременни развития, отваря пътя за библеистични изследвания като донякъде съхранява консервативния подход на изследване на Свещеното Писание. Така напр. Джузепе Сегала, един от учените подготвил документа на Папската библейска комисия Тълкуването на Библията в Църквата от 1993 година, пише, че по отношение на Библията „Църквата обладава законна и обоснована власт и тя представлява висшата инстанция, когато в Църквата изникнат каквито и да са противоречия. Нейните решения се дават не толкова в съответствие с буквалното тълкуване на текста, но в богословския поглед за тъждество на вярата и истинското предание на отците на Църквата. В наши дни властта на Църквата по отношение тълкуването на Библията се изразява във вселенските събори на епископите, които са в единство с римския папа, а също така в папските енциклики и в официалните заявления на Папската библейска комисия”[50]. Според това разбиране на Римокатолическата църква, тя не се намесва при тълкуването на буквалния смисъл на библейския текст, а се намесва само при изясняването на неговия богословски смисъл. Разбираемо е, че при това условие, библейското богословие, ако бъде разбирано като широка екзегеза, също е в полезрението на папските институции. Важно е да се отбележи още, че при разглеждането на документите по отношение на учението и в частност на библеистиката Римокатолическата църква, за разлика от православната, набляга повече на себе си като институция, като външна власт.

Днес в областта на библеистиката римокатолическото богословие се приближава все повече в своята мисъл и методология до протестантските. На Запад сякаш се създава ново, общо поле на библеистика, която включва и протестантските и римокатолическите богослови, което сякаш изравнява конфесионалните различия между тях. Особено забележимо е това по отношение на отците на Църквата. Това дава основание на Улрих Луц да пише: „Днешната римокатолическа екзегеза едва ли се отличава от протестантската по отношение на това, което се отнася до светоотеческото тълкуване. И тук отците на Църквата като тълкуватели на Библията се оказват в значителна степен периферийни събеседници”[51]. В този смисъл може да се говори, че в епохата на постмодерността на Запад в областта на библеистиката и в частност на библейското богословие се оформя научноизследователско поле, лишено от конфесионални характеристики. Получава се деконфесионализация на библеистичните изследвания и библейското богословие.

2.Идентичност на православната библеистика и в частност на Библейското богословие.

Какво се случва с библейското богословие в православния свят?

Промените, които настъпиха на Изток след разпадането на съветския блок, смяната на политическата система дадоха възможност за преки контакти между източната и западната библеистика. Отвори се път за непосредствен диалог и опит за разбиране един други. В началото на 90-те години на миналия век се полага началото на институциализиране на тези връзки[52]. Още на първия библейски симпозиум, 1998 година, състоял се в манастира край Нямц, Румъния, се поставят ясно важни въпроси, които изникват пред източната и западната библеистика. В него участват именити представители предимно на новозаветната библеистика. Основните въпроси, които се поставят, са свързани преди всичко с изходните предпоставки и методологията. Отчита се, че библеистиката на Запад, особено след Реформацията и Просвещението поема по път, който е различен от този на Изток. В своя доклад Православната църква и съвременното изследване на Библията, именитият гръцки библеист Сава Агуридис, още в началото на своето изложение, с критичен тон отбелязва, че „Православната църква се отнася достатъчно отрицателно към Библията и особено към съвременните методи на нейното изследване”[53]. В своя подход към изясняването на състоянието на библеистиката в православния свят той, на основата на позитивистичен подход, търсейки и намирайки историко-политически причини, прави изводи на основата на своят опит в гръцката действителност. Той смята, че след светоотеческия период от IV-V век постепенно на Изток „Библията започва да губи своята самостоятелност и все повече ставала съставна част на богослужебния и мистическия живот на Църквата. Това поглъщане на Свещеното Писание от богослужебния живот на Църквата се оказва доста прискърбно обстоятелство, защото така постепенно се унищожавала независимата и пророческа природа на Библията, която, следствие на това, престанала да има роля на водител в Църквата. Тя станала част от култа”[54]. Появилата се след Реформацията западна пропаганда сварила православните неподготвени да дадат съответния отговор и това принудило през 19 в. вселенския патриарх да забрани на православните християни да изучават Библията. Това наследство впоследствие се оказва много тежко, защото църковната институция в Гърция била обвързана от държавата да изпълнява несвойствени за нея неща. Тя била зависима от държавата и поради това била въвлечена и в политическите ѝ интереси. Този „плен” на църковната институция оказал лоша услуга на богословието и най-вече на библеистиката. Библеистиката била пренебрегвана за сметка на систематиката и практическото богословие. „Библеистите в Гърция никога не са получавали църковна благословия за разлика от своите колеги, които изучават каноническо право, догматика, църковна история или литургика. Държавната и църковната власт нееднократно са показвали, че не се колебаят да се примирят с най-неприятната ситуация, за да наложат началото на надути виждания и теории, които оказват пагубно влияние за развитието на народа. Така например, въпреки сериозните проблеми, постоянно се твърдяло, че Православната църква притежава такава висока духовност, че не се нуждае от нищо и разполага в изобилие от всичко”[55]. Всичко това – близката връзка между църковната институция и държавата – според този виден библеист, води до тежки последици за църковния живот. В резултат на това днес, „бидейки европейска страна, заключава професор Агуридис, ние сме образ на сакрализирана светска държава и секуларизирана православна църква”[56]. Този обзор и изводите направени от него малко или много се споделят и от други библеисти. Той повдига въпроса за идентичността на православната библеистика и нейното място и отношения в системата на богословието.

2.1.Идентичност на православната библеистика

Въпросите, поставени от проф. Агуридис, отнасящи се до развитието на библеистиката в Гърция, по един или друг начин се отнасят и до библеистиката в другите православни страни, особено на Балканите. Често пъти църковната институция като цяло и съответно богословието в частност са поставяни в положението на обслужващата държавата страна[57]. Междувременно двадесети век може да бъде охарактеризиран като век, който открива Православието за света. По неведомия Божий промисъл политическите катаклизми на века, предизвикали две ужасяващи световни войни и разместване на много пластове, динамиката на отношенията между народите (емиграция, контакти, технология, тоест глобализацията), доведе до появата на Православието пред очите на останалия свят. То се оказа непознато за западния свят, християнство, което същевременно претендира за автентичност, за учението, пряко наследило учението на самия Иисус Христос и основаната от Него Църква. И докато в първите сблъсъци с този свят Православието трябва да доказва автентичността си на основата на своето учение и практика (духовност), то към края на века то трябва да избистри разбирането си по отношение на Свещеното Писание, тоест да съгласува и обоснове своите изходни предпоставки. Това обстоятелство, породено от срещата, се чувства от самите православни като нужда те да изкажат, да обяснят себе си пред останалия християнски свят – как те разбират Библията. Изниква основен въпрос – въпросът за методологията в „разчитането” на Свещ. Писание. Той се поставя с особена острота в края на ХХ-ти и началото на ХХI век като съвпада с „херменевтичната” криза в западната библеистика, белязана с окончателното отхвърляне на претенциите за единственост и самодостатъчност на позитивистичния историко-критически метод. Тоест въпросът за методологията се оказва основополагащ за библеистиката в това число и за православната. Същевременно настъпилата епоха на постмодерността се оказва едновременно предизвикателство и възможност.

Днес пред православната библеистика изниква необходимостта от маркиране и изясняване на основни понятия и категории, свързани с методологията. Оказва се, че в Православието, за разлика от Римокатолицизма  няма централизирана система (като например Папската библейска комисия), която да дава указания и да фиксира определени насоки във връзка с учението и в частност с библеистиката. Вижда се, че академическият подход към Свещеното Писание в православните църкви е повлиян, в по-малка или по-голяма степен, от западните школи. По такъв начин на православна почва са пренесени проблеми, които не са израсли в самото Православие, но които иска или не иска православното богословие и в частност библеистиката трябва да решават. Първи, които изпитват този натиск са богословите, които живеят в емиграция на запад или приелите Православието нови членове на Църквата. Въпросът за разбирането на Свещеното Писание в Православната църква се поставя не само от страна на библеистите, но и от страна на учението като цяло. Разделението, а и противопоставянето, което съществува на Запад между библейско богословие и систематика не отговаря на православното разбиране. Затова отговорът, който се дава от православното богословие включва едновременно библеисти и систематици. С тази задача се заемат авторитетни православни мислители, които живеят и преподават на Запад като отец професор Георги Флоровски, професор Никос Нисиотис, професор Веселин Кесич, отец професор Теодор Стилиянопулос, отец професор Джон Брек и др.  Въпросът се усложнява и от факта, че на Изток в различните страни с предимно православно изповедание, православното богословие и библеистика са се развивали по различен начин, предопределен от историческите, политическите и обществените обстоятелства. Всички те изискват обяснение и разбиране. Допълнително, след падането на желязната завеса, изниква необходимостта първо православните библеисти да намерят общ език и да изяснят основни свои позиции преди да започнат да защитават обща такава.

Въпреки тези нови обстоятелства, първите общи контакти и изследвания между западните и източни библеисти ясно показват, че Православната църква и нейната библеистика изхождат от и стоят на общи позиции и разбирания. Без да са формално изведени, общите принципи са валидни за преобладаващото мнозинство православни библеисти. Ако има различия те са в детайлите и личния подход на всеки автор. Един от основните принципи, по който съществува общо съгласие е, че в Православната църква „има ясно разбиране, че научното изучаване на Библията, като изследване, е възможно само в лоното на Църквата… По такъв начин свободата на православния библеист в тълкуването на Библията не се ограничава от никакъв официален документ или заявление, но въпреки това той не е независим или изолиран от преданието на Църквата”[58]. Създаденият на Запад дуализъм след Реформацията и Просвещението – църковен живот, практика и академизъм – привнесен на православна основа бива преодоляван от православната библеистика благодарение на избягване на крайностите, а защо не и от поуките от грешките на западната библеистика, отъждествявани най-вече с основния изследователски метод – историко-критическия. Така например отец професор Стилиянопулос пише: „При всички свои несъмнени достойнства историко-критическият анализ в края на краищата търпи крах, защото отстъпва от главните задачи на богословието, обличайки се в сух професионализъм; пренебрегвайки духовната страна, той остава под властта на философските концепции на Просвещението”[59]. Библейското богословие, в опита си да анализира и синхронизира методологически библеистичните предизвикателства, се натъква на допълнителни въпроси. При внимателен анализ, заложен на правилна основа, произтичащ от преданието на Църквата, те намират своя отговор. Това дава основание на някои библеисти да откриват възможността за истински принос от страна на православната библеистика в решаването на сложните проблеми, изникнали пред западната библеистика. Така например Саймън Крисп отбелязва: „Във времето когато в научните изследвания на Запад става смяна на посоката и се наблюдава определена нестабилност, Православието, с неговото дълбоко уважение към непрекъсваемостта на преданието, с неговото различно разбиране за отношенията между Църквата и науката и тънко усещане за несъвършенствата и сложността на човешкия език, както с надежда предполагаме, може да предложи херменевтически подход, който да съответства на епохата на постмодернизма”[60].

Въпросът с идентичността на каквото и да е никога не може да бъде решен без да бъде съпоставен с нещо, което е извън него. Ето защо необходимо се налага почти винаги да се съпоставя православното разбиране с инославното, православната библеистика с инославната. В този смисъл православната критика на западната библейска критика има важно значение – тя помага за изграждане на идентитета на православната библеистика[61]. Православният идентитет от своя страна предполага както критическо отношение към западната критика, така и към своите изходни предпоставки и методи на изследване. Това помага още и за преодоляване на последствията от зависимостта от западната библеистика – от крайностите в идеите на Реформацията и Просвещението. Поради това може да се отбележи, че „православните учени като цяло са склонни да гледат на тези последствия скептически като критикуват западната традиция за нейната абсолютизация на рационализма и като резултат невъзможността за непосредствено познаване и преживяване на божественото. Защото по такъв начин се създава херменевтическа пропаст между първоначалния библейски текст и съвременния читател. Виждаме, че в западната традиция напълно е нарушена връзката между библейските автори и техните първи читатели или слушатели от една страна и съвременния читател, от друга.  Затова днес е необходимо отново да се тълкува текста на Свещеното Писание от позицията на напълно различен светоглед”[62].

Исторически, под влияние на Реформацията и отхвърлянето на преданието на Църквата, на Запад се създава усещането и разбирането за „загубения” смисъл на Свещеното Писание, смисъл, който може да бъде открит само на основата на дълбок научен, тоест рационалистически анализ. Такава позиция не е разбираема за православното съзнание. За него Църквата, през целия свой исторически ход, независимо от слабостите на човешкия елемент в нея, винаги е била направлявана от Светия Дух. Следователно Той, Който е вдъхновявал и ръководил библейските писатели при написването на текста, участва и в тълкуванието му в Църквата без прекъсване. Това е процес на постоянна синергия. В този смисъл човешката страна, човешкото участие винаги остават несъвършената страна, погрешимата страна. Затова и анализът на текста и свързаните с него методи винаги могат да се прилагат, но единствено и само със съзнанието за тяхната ограниченост. Всеки опит за тяхната абсолютизация води до нов вид идолопоклонство, поклонение на буквата, а не на духа на текста (2 Кор. 3:6).

2.2.Църковен характер на православната библеистика

Друг важен елемент на православната библеистика, определящ до голяма степен нейната идентичност и който я отличава от западната е нейната църковност. Непрекъсваемата богословска традиция от времето на основаването на Църквата я прави пряко свидетелство на истината. Това свидетелство се крепи на основния източник – Божието Откровение, което се съдържа в Свещеното Предание и Свещеното Писание. Единството на Откровението, непосредствено възприемано в Църквата чрез единството на нейното учение, не се фокусира върху формите на Откровението, а най-вече върху неговото съдържание. До епохата на Реформацията Църквата не прави такова рязко разделение между Свещеното Предание и Свещеното Писание. Те са взаимно обусловени и взаимно зависими и представляват единство в Откровението. Разделянето им „води своето начало от конфликтите между реформацията и контрареформацията на Запад. Тридентският събор на Римокатолическата църква (1545-1563 година) догматизирал два източника на вяра – Свещено Писание и Свещено Предание, за да реагира на резултатите от протестантската реформация. Подобно разделение на Свещено Писание и Предание, пише професор Й. Каравидопулос, ние не откриваме нито в древната Църква нито в съвременното православно богословие. Ако това разделение и да е влязло в някои православни университетски учебници, това може да се обясни от влиянието на техните автори от страна на западното богословие”[63].

Отношението към Свещеното Писание в древната Църква е белязано от широк диапазон на мнения и виждания. Като се започне от различията в подхода към него от отделните школи и се свърши с частните мнения на определени техни представители. Основното, обаче, което трябва да се отбележи е, че то, Свещеното Писание, винаги е било смятано за притежание на Църквата. В самото начало на съществуване на Църквата то не е имало това изключително значение, което придобива впоследствие. Близостта до събитията, свързани с живота на Иисус Христос, непосредствените участници в събитията (Лука 1:1-4) и очевидците са разчитали на тези вътрешни взаимоотношения, на прякото свидетелство, с една дума – на преданието. Едва впоследствие, с отдалечаването във времето, с институциализирането на Църквата на Свещеното Писание се отдава такова значение и се канонизират и новозаветните книги. До тогава Църквата е разчитала повече на Откровението, преживявано и актуализирано чрез нейния вътрешен живот, отколкото на буквата на Писанието, разбирано само по себе си. В този смисъл може да се каже, че именно поради това и християнството в древността не се е разглеждало като религия на книгата, а преди всичко като Църква на Христа. Това е и една от големите разлики с юдаизма[64], а по-късно и с исляма. Юдаизмът става религия на книгата едва след като загубва своя храм, своето богослужение, възможността да извършва жертвоприношение, когато народът е разпилян физически из различните краища на света. Без жертвоприношение той не е истинска религия. Фактически Църквата, като новия Израил, продължава тази пряка връзка с Бога, чрез Иисус Христос, която е прекъсната в юдаизма при разрушаването на храма. Затова „само Църквата на Христа пази истинския ключ на Писанието, истинския ключ на старите пророчества, защото всички пророчества са изпълнени в Христа”[65].

Бидейки текст на Църквата, в който самата тя разпознава своята истина чрез Откровението, Свещеното Писание, без да се абсолютизира, през цялата нейна история до днес е основен неин авторитет. Християнската Църква, като обективация, продължение на старозаветното откровение е в пряка връзка с Бога не само в същностен план, чрез своите тайнства, но и исторически, като институция – тя води непрекъсваемо до изначалния акт на Бога – сътворението. Тази истина за Църквата може да бъде открита в нейното богослужение, което кулминира в Евхаристията. Старозаветното откровение не е по-различно от новозаветното – то е просто историческа реализация, изпълване във времето и пространството, исторически факт. И прав е отец професор Георги Флоровски когато настоява, че „старият договор не е разрушен от Иисус Христос, но е възобновен и изпълнен. В този смисъл християнството не е нова религия, но най-старата. Новите християнски „писания” са само вмъкнати в наследената еврейска библия, като органическо привършване. И само цялата Библия, двата завета заедно, са разглеждани като съответстващ запис на християнското Откровение. Няма прекъсване между двата завета, но има единство на божествената икономия”[66], която в пълнота се реализира чрез Църквата. И макар това да е самоочевидно за православното богословие, пред православните библеисти днес, а в частност и пред православното библейско богословие стои задачата тази взаимообвързаност между Свещеното Писание и Църквата, Църквата и православното богослужение да бъде изследвана и претълкувана на съвременен библейско-богословски език за съвременния вярващ читател.

3.Библейското богословие в православен аспект.

Библейското богословие като част от православното богословие намира своите основания в единството на Свещеното Писание, което от своя страна, извирайки, претълкувайки се чрез Свещеното Предание е израз на единството на Откровението. Многообразието на източници на Свещеното Предание и на Свещеното Писание е обвързано от идейното единство на Откровението, изразявано чрез вярата в Бога[67]. В тази връзка за православното богословие особено важно е да се очертаят, доколкото е възможно, рамките и границите на библейското богословие; целите, задачите и методологията. Основното, което трябва още веднъж да се подчертае – а то е това, което го отличава от неправославното библейско богословие – е ясната връзка с учението на Църквата, тоест, взаимозависимостта и взаимообусловеността между двете. От друга страна е необходимо ясно да се разбира инструменталният характер на всяка една богословска дисциплина. Те като такива не са самодостатъчни, нямат окончателна цел сами по себе си, а тяхната цел се корени в общата цел на богословието – на основата на духовния опит във вярата и живота в Църквата да бъдат показани по разумен начин истините на учението, т. е. да се даде умопостижим, разбираем отговор на нашата надежда (1 Петр. 3:15).

3.1.Библейското богословие като богословска дисциплина

Богословието като цяло е изказ, отображение на вътрешното съдържание на вярата. Ако е откъснато от вярата то се превръща в самоцел, в схоластика, в най-лошия случай в идеология, то създава своя автономия, свой център, който го отдалечава от жизнените сокове на църковния живот и действащия в Църквата Свети Дух. Добър пример в това отношение е древната Църква. Тя синтезира достиженията на двете основни богословски школи – Антиохийската и Александрийската – и върху техните достижения изгражда своето учение. Самите отци на Църквата са имали различия помежду си по отношение на различни текстове в Писанието, в разбирането им, но в основните принципи са били единни, защото те са изхождали от опита на вярата. Тълкувателят при всички случаи е трябвало да живее живота на Църквата. Той уважавал достиженията на другите. Тълкуванието на Свещеното Писание винаги е било обвързвано с историческия, социалния контекст. То не се е извършвало в контекстуален вакуум[68]. И доколкото библейското богословие, в православен контекст, е, ако може да се каже така, „широка екзегеза”, „по-свободен коментар”, то винаги е преплетено и съотнесено към въпроси, свързани с учението, с това, което в богословската образователна система наричаме систематика[69]. Така е било в древната Църква. Там където откриваме анализ на Свещеното Писание, тълкувание, то винаги е обусловено от учението на Църквата, тоест от духовни, учителни предпоставки.

За протестантите Откровението се свързва само и единствено с Библията. И поради това те центрират своята проблематика в нея. И тъй като според тяхното учение Църквата се ражда в Писанието, като авторитетен текст и единствен критерий, sola scriptura, произлязъл във времето и пространството, за тях е разбираемо дисциплината да се нарича Библейско богословие. „Библията е основата, на която се гради животът на Църквата”[70]. Въпреки това, на определен етап там се усеща това изкуствено отделяне от учението (особено в крайностите на библейската критика), което впоследствие води до възникналите спорове за предмета на дисциплината, за нейния характер и място, както стана дума по-горе.  Въпросът, обаче, при православните е: тази дисциплина трябва ли да се изчерпва, ограничава само с въпросите на Откровението в Свещеното Писание или трябва да се разшири и с въпроси на Откровението, разкривани в Свещеното Предание? Тогава изниква и питането за наименованието на дисциплината. Щом не се ограничаваме само с Библията, следователно тогава се излиза от рамките заложени в наименованието на дисциплината. Явно въпросът е свързан с методологията на дисциплината и там трябва да се търси отговорът.

При съвременното състояние на библейската критика, исторически породена в средите на протестантската библеистика, чрез своята методология, тя забравя (по-скоро се отказва от) вертикалното измерение[71], духовното и потъва в многопосочието на хоризонталното. Вертикалното, където Бог се открива на човека и човекът възхожда към Бога, се измества от отношението текст-човек[72]. Последното може на някаква идейна основа и да отрича историческия детерминизъм, като чисто хоризонтално измерение, но то в никакъв случай не е вертикално. Изведени само в рамките на тази плоскост, границите и обектът на дисциплината се свиват извънредно – те придобиват изцяло конфесионални измерения (протестантски), а в случая с крайностите на библейската критика те преминават в секуларни. Историческият детерминизъм на историко-критическия метод отстранява Откровението, извежда историческия процес само в неговата линеарна посока. Когато историята се изгубва от перспективата на вечността, историята като Откровение, тогава се губи и перспективата на Откровението като история.

Как стоят нещата при православен прочит на заложените в дисциплината цели и задачи? В светлината на православното богословие дисциплината предполага възможности за разширяване полето на изследване и развитие и в областта на Свещеното Предание. Аргументите за такова развитие могат да бъдат най-малко два. От една страна самото Свещено Писание е записано Свещено Предание и носи със себе истини, които не са записани (Иоан 21:25), а от друга, Свещеното Предание не противоречи на Свещеното Писание, защото и в двете се съдържа едното и също неотменно Откровение, постоянно верифицирано чрез духовния опит на Църквата, водена от Светия Дух. Така полето на изследване на библейското богословие, разположено в полето на православното богословие, придобива ново измерение. То разширява своите граници и обхваща цялата възможна сфера на Откровението, смисъла и съдържанието на Свещеното Писание и Свещеното Предание, тоест неизменното в изменяемото. Откровението може да бъде тълкувано, изяснявано, предавано чрез език, текст, но самото то е дадено веднъж и завинаги в пълнота чрез Иисус Христос. Особено важно е да се отбележи също нуждата от анализ, от критическо отношение към Преданието, което включват многообразие от извори. Тук се включват както неканоничната литература, така и апокрифната, наследието на отците на Църквата, така и различни други религиозно-културни практики[73].

Следователно, ако се говори за библейско богословие, то в православен контекст трябва да се има предвид именно този по-широк аспект на предмета на дисциплината и по-различната методология. Разбираемо е, че в много отношения тя ще се доближава, а понякога и съвпада с инославната, но в основата си тя трябва да произтича от православното учение. На първо място трябва неотменно да лежи предпоставката, условието, че Свещеното Писание съдържа в себе си Божието откровение и поради това то е боговдъхновено, на второ място, че Откровението не се изчерпва със Свещеното Писание, а че то е разпознавано в Свещеното Предание, в преданието на Църквата, на трето място: духовният прочит на Свещеното Писание през отците на Църквата; на четвърто място, съвременният духовен опит на православната светост, на вярващите, и накрая идват съвременните библейски изследвания, критичен анализ на текста и на методите, анализ на научните постижения от всички области на науката, които се отнасят до библейското богословие.

3.2.Библейско богословие и систематика

За православното съзнание въпросът за отношението между библеистиката и систематиката не стои по същия начин както при протестантизма. Въпреки това и в православната библеистика има отражение на разискванията по този въпрос[74]. Богословието произтича от живота на Църквата, то е изказ на нейната вяра и не съществува само за себе си; приетите от него области на изследване имат само относителен, инструментален, а не абсолютен характер. Библеистиката и систематиката са само две страни от едното и също богословие – две области на богословското познание. Като такива е особено важно те да бъдат разпознавани именно като субекти на анализ и изследване. Те от своя страна трябва да се градят на чисто научна методология без да се страхуват от възможните обвинения в докритичност, идеологичност или ненаучност[75]. Необходимо е ясно да се следва научната методология без, обаче, да се изключва вярата. Защото както вярата без дела е мъртва (Иак. 2:17, 20, 26), така и разумът без вяра е мъртъв. Пълното рационализиране на вярата в Бога води до отрицание на Бога – диагнозата на съвременния секуларизиран свят. „Рационалното разбиране на Бога и човека фактически доведе богословското образование до центриране в знанието и мисията. Повечето богословски школи в света са изградени по начин, който образова църковни „водачи”, а не целият народ Божий… Така се е загубило центрираното в общината богослужебно/есхатологическо измерение на богословското образование”, разбирането че „богословието е истинското съзнание на живата Църква… съгласно писаното от 1848 година в Посланието на православните патриарси – единствен пазител на християнската вяра”[76]. Следователно православното богословие и в частност православната библеистика не могат да бъдат отделени от ученето на Църквата. Това се предполага и предопределя от методологията, присъща на православното учение, откривана в самото Свещеното Писание „Понеже с вяра ходим, а не с виждане” (2 Кор. 5:7). Това означава, че отношението към Свещеното Писание се гради изцяло на принципа, че херменевтичната основа за разбирането му е самият Иисус Христос, корени се в христологията[77] и основаващото се на нея евхаристийно богословие[78]. Холистичният характер на учението включва в себе си многообразие от христологични, пневматологични и есхатологични моменти. Всички тези области на анализ по един или друг начин обуславят подхода към Свещеното Писание и сами по себе си са в областта на систематика. Но те имат пряко отношение към различни области на библеистика[79], които не съвпадат с тях и изискват допълнително осветляване. Те са поставени в съответния исторически контекст както от западното богословие, така и в произведенията на църковните отци. Следователно библейското богословие като академична дисциплина и област на изследване и анализ е в тясна връзка със систематиката, но не е идентична с нея. Въпреки, че в историческия ход на своето изграждане то е под натиска на различни други области на изследване, то успява да запази свой предмет на изследване и да изгради своя идентичност. За православното богословие то би трябвало да е областта, която свързва библеистиката и систематика в едно единно цяло[80], както това може да се види и в наследието, оставено ни от отците на Църквата.

3.3.Църквата и Писанието – библейска еклезиология

В Православието, за разлика от протестантизма, Църквата е преди Писанието. Тя е, която го приема, верифицира и утвърждава – чрез своята духовна практика и опит разпознава в него Откровението, пълнотата на своето учение. Това може да се проследи не само в неговите исторически измерения, но и в съдържанието на духовния опит на самата Църква. Основният израз на православната духовност – богослужението и втъканият в него молитвен живот, свидетелстват красноречиво за мястото на Библията в Църквата. Почти изцяло богослужението се крепи на текстове от Свещеното Писание, на текстове от отци на Църквата, които го перифразират или изграждат чрез алюзии към него. Съставителите на богослужението, „повечето от които анонимни, са избирали псалми, пророчества, четения от апостолските послания или евангелията и са ги нагаждали към рамката на общата молитва и отслужването на християнските тайнства… Преданието разпознава валидността на образците от Стария Завет като открива тяхното изпълнение в личността и дейността на Иисус Христос: жертвоприношението на Исаак, горящата и неизгаряща къпина…”[81]

Чрез опита на вярата в Църквата Новият Завет засвидетелства истините на Откровението в Стария Завет – неговото единство в двата завета. В този смисъл библейското богословие спомага за разпознаването на Откровението в текстовете на Свещеното Писание. Исихазмът е отличен пример за учение и практика на Църквата, което обединява двата завета и засвидетелства тяхното единство. Таворската светлина е същата светлина на Откровението, която разкрива Бога както в Стария, така и в Новия Завет: това е светлината в горящата и неизгаряща къпина (Изх. 3:14), това е светлина в псалмите (Пс. 26:1; 35:10; 103:2 и др.), светлината при рождеството на Господа (Мат. 4:16); при преображението Господне (Мат. 17:2 нат.), в новозаветните текстове от св. Йоан Богослов (Йоан 1:9; 1 Йоан. 1:5 и др.)… Същата светлина виждат пророците, апостолите и просиялите светци на Църквата. Евангелският разказ за преображението Христово, като обект на библейското богословие, разкрива връзката между Стария и Новия Завет, по-скоро изпълнението, завършека на стария в новия. Таворската светлина се предава чрез Църквата във всяко нейно тайнство. Нейното присъствие, от друга страна, свидетелства за присъствието на Бога. Както пише Пол Евдокимов: „Едно тайнство е наистина мистическо, духовно; то е най-действителното изпълнение на всичко, защото богослужебното слово е изпълнено много повече от всички други с трансцендентно присъствие”[82]. Православното учение по отношение на Свещеното Писание е еклезиологично. Без Църквата Библията е неразбираема – тя е книга на Църквата!

3.4. Духовен опит и неговите богословски измерения

Поради загубата на непосредствените си отношения с Бога, човекът търси външен авторитет за своята вяра. Такъв авторитет му носи по-голяма сигурност в заобикалящия го свят и той разчита на него. В областта на вярата подобен авторитет е до голяма степен и Свещеното Писание. Но когато е възприемано само като външен авторитет той, авторитета, трябва да бъде доказван като такъв. В историята на християнството и на Църквата, колкото по-малко Свещено Писание е било доказвано като авторитет, толкова по-непосредствено е било изживявано Откровението в него, колкото повече този авторитет е бил доказван, толкова по-слаба е била вярата. Забравя се, че Свещеното Писание е само средство за подпомагане на човека в неговата вяра, а не извор на вярата сама по себе си – истинската християнска вяра произтича от живите отношения между човека и Бога в Църквата. Истинското разбиране на Свещеното Писание е възможно само чрез пряко взаимодействие между словото и човека. То се реализира чрез богослужебния живот на Църквата, а в пълнота единствено и само чрез евхаристията. „Евхаристията преобразува словото от вест за Иисус Христос в истинско участие в Неговия божествен живот”[83].

Особено важно е да се разбере Откровението в неговата статика и динамика. Неговата „статика”, ако може да се употреби този израз, се корени в обстоятелството, че то извира от вечността и поради това то е неизменно, както е неизменен Иисус Христос, Който е „същият вчера, и днес, и вовеки”  (Евр. 13:8). Неговата „динамика” е реализацията му в света, тоест неговата феноменология. Неговата статика е неотменна, неговата динамика, обаче, е обусловена от историята от една страна и от друга, от преживяването му от отделната личност. В неговата статика то може да бъде разкрито в единното и неотменно учение на Църквата, в нейната теория и неизменяема духовна практика. В неговата динамика то може да бъде проследено чрез историческия процес. Тези двете страни могат да бъдат открити както в Свещеното Предание, така и в Свещеното Писание. Те могат да бъдат проследени през историческото развитие на Църквата, пребивават в нея и затова са неотменно нейно съдържание. По такъв начин те присъстват и във всеки член на Църквата в зависимост от неговия духовен живот. Тези две страни са засвидетелствани от боговдъхновения взор на библейските писатели, апостолите и техните приемници, свети отци, аскети, църковни автори и обикновени вярващи, тоест те са извор и образ на постоянен и неотменен духовен опит, цялостен, всеобемащ духовен живот и практика.

Аскетическият духовен опит на Църквата има изключително значение за разбиране на Свещеното Писание. Този опит частично е загубен в западното християнство, особено в протестантизма. Там той е сведен до каноническия текст, който е разглеждан схоластически и не дава възможност за истинска връзка с Бога. За протестантската библеистика Свещеното Писание е самодостатъчно да се изтълкува само по себе си[84]. Това становище е в явно противоречие с православното разбиране. За това, че Свещеното Писание не е самодостатъчно има много свидетелства и в самото Свещено Писание като напр. в Лука 18:34 и др. подобни места. По този въпрос отец професор Джон Брек пише: „Писменото Слово не е непременно саморазкриващо се. Човешките думи могат да станат самото Слово Божие само чрез вдъхновение и тълкувателната динамика (dynamis) или силата на Светия Дух (Срв. Лука 24:45-49; Деян. 1:4-8). Само възкръсналият Христос, вечният божествен Логос, Който действа чрез Духа, може да отвори човешкия ум да разбере Писанията, носейки чрез възпоминанието пълнотата на Неговото учение, като известява скритите истини на есхатологическия век, за Негова слава и за слава на Отца (Иоан 14:26; 16:13-15)”[85]. В потвърждение на тези думи могат да бъдат приведени много примери както от отци на Църквата, така и от съвременни автори. Те едва ли биха променили с нещо силата на това разбиране. Важното за православната библеистика и в частност за библейското богословие е, че трябва по-ясно и отчетливо да се разбира и съответно отбелязва методологическата граница между православната и инославната позиции по отношение на Свещеното Писание.

Заключение

Както вече се спомена за православното богословие дисциплината Библейско богословие не се свързва тясно само със Свещеното Писание, тоест Библията в тесен смисъл, но и с изначалното Предание, в което се е родило Свещ. Писание. Така коренът и израстването на дисциплината не се откриват само и единствено в текста на Библията, но в Откровението, което се съдържа както в нея, така и в Преданието. В тази връзка особено полезен се оказва диалогът, който започва да се води в самия край на ХХ век между западната и източната библеистика, за който бе споменато по-горе. След краха на историко-критическия метод и несигурността на постмодернизма от западната библеистика започват да се признават много от предпоставките, на които се гради подхода към Библията на православната библеистика. Така например известният библеист Джон Дан признава невъзможността на историческия метод да постигне обекта на своето изследване. Той пише: „Историкът и тълкувателят не могат повече да се разглеждат като tabula rasa, върху която да се изпишат обективно исторически сведения (колкото и те да са фрагментарни). Напротив, действена роля започва да играе субективността на историка и тълкувателя: техният подход към историческото изследване или изучаването на текста станал невъзможен без “pre-understanding”, изградено на жизнения опит, образование, темперамент, традиции т. нат. Ханс Георг Гадамер подчертава, че тълкувателят и актът на тълкуването сами са в течението на историята и че историческият текст и тълкувателят са част от историческия континиум (Wirkungsgeschichte). Затова тълкувателят не може да стои над традицията, която го свързва с миналото, което той изучава, но, бивайки част от традицията, може да достигне  правилно разбиране на миналото само чрез нея. По въпроса за ценността на традицията за изтълкуване на исторически текстове Западът и Изтокът  започват да се сближават един други за първи път от няколко столетия насам»[86]. Такова разбиране от страна на западни библеисти дава възможност за по-тясно сътрудничество. Дългият път, който западната библеистика трябва да измине, за да стигне до това, което църковната и богословската традиция на Изток са запазили, затваря широк кръг от идейни лутания и търсения. Без да се градят излишни илюзии или залагат свръхочаквания, тази посока може да даде добри плодове в бъдеще. Следователно смисълът на текста на Свещеното Писание може да бъде разбран само от тези, за които е написан, тоест за общността на вярващите, Църквата. «Съдържанието на текста, тълкуван вътре в религиозната община, продължава Джеймс Дан, може да се разбере само в границите на смисъла, положени от традициите на общината и нейния култ (на Изток това е самоочевидна истина[87]). Или на езика на Гадамер, Wirkungsgeschichte – това не е нещо, което се отделя от текста, това е самият текст»[88].

Евентуалната критика, че такава методология, такъв поглед към дисциплината, а и към библеистиката като цяло, е идеологическа, докритическа, тоест не обективна, отпада. Тази критика е неоправдана, невъзможна, защото защитавайки своята позиция самата тя се превръща в идеология, претендирайки за абсолютна обективност, каквато не може да съществува. Не е нужно още веднъж да се подчертава общоизвестният факт, че в предпоставките на всяко твърдение, на всеки научен метод лежи аксиоматичност, тоест ирационалност, или казано на богословски език – елемент на вяра. А когато става дума за религиозна вяра, в своите дълбочини тя е необхватна за разума. Без задължително да бъде ирационална, тя е свръхрационална, защото дава познание от друг порядък. Ето защо тази критика днес губи своята сила, особено в съвременната обхванатост и потопеност на съзнанието от постмодерността и последиците от нея.

От поставените тук въпроси, свързани с библейското богословие бе засегната само малка част. Това е само малък опит да бъдат изложени някои от проблемите, които в бъдеще трябва да бъдат решавани от православната и в частност българската православна библеистика. Основният, обаче, който изисква да бъде поставен ясно, се отнася до избистрянето на православната методология. От направения бегъл преглед  може да се заключи, че по един от основните въпроси, който извиква противоречия и разминавания със западната библеистика – Писание-Предание, текст-тълкувание – отговорът на православната библеистика е, че той трябва да бъде насочен към съдържанието, тоест към Откровението. Чрез поставянето центъра на проблема на библейското богословие в Откровението, а не в неговите външни форми – като Свещено Писание, тоест текста сам по себе си, православната дисциплина би избегнала капаните, които са заложени в предпоставките на протестантското библейско богословие. От друга страна, както бе вече споменато, библейското богословие непременно трябва да включва Откровението и като Свещено Предание[89], за да се запълни едностранчивия подход на библейското богословие в неговия неправославен вариант. Така, стъпвайки върху цялото Откровението чрез пълнотата на неговите външни форми – Свещено Предание и Свещено Писание – дисциплината уравновесява въпроса текст-контекст. Така се премахва напрежението между формата (текста), и съдържанието (Откровението). В този случай Откровението, в своята динамика, приемано като есхатологическа реалност трансцендираща времето и пространството, като постоянно настояще, преодолява историческия и всеки друг детерминизъм и дава правилното разбиране на смисъла. Откровението става запълващата връзка между всички разломи на рационалния подход и „овеществява” своето единство в евхаристийния живот на вярващия и общината. Основната изходна позиция на православното съзнание е, че винаги и неизменно остава Божието Откровение, а около него постоянно се извършват различни промени. То, Откровението, непрекъснато е претълкувано, пречупвано през различните детерминизми на човешкото съществуване. Затова погледът към него е обусловен както от човешките възможности, така и ограничености. Човек или го гледа отстрани и разсъждава за него, най-вече посредством различните методологии на библейската критика или влиза в пряка връзка и го изживява, чрез вярата, духовната практика и опит на Църквата. Моето убеждение е, че е възможно да бъдат съчетани и двете, какъвто пример имаме от отците на Църквата. Чрез духовния подход към текста на Свещеното Писание се преодоляват вътрешните противоречия и разкъсаност, присъщи на съвременната неправославна библеистика. Като красноречив пример може да ни послужи Шестодневът на св. Василий Велики, където се примиряват научните постижения на тогавашната епоха и вярата на Църквата. Могат да се посочат и мн. др. произведения на отците.

Накрая може да се изведат две основни характеристики на православното библейско богословие: 1.то служи като връзка между библеистика и систематика; 2.То се занимава с цялото Откровение, а не само с библейския текст, тоест то включва и Свещеното Предание в неговата пълнота. В този смисъл библейското богословие е холистично. Това разбиране за мястото на Библейското богословие в системата на библеистиката и православното богословие като цяло, дава възможност за преодоляване на болезнения дуализъм и разделение, които съществуват в западната библеистика, за амбивалентното отношение към него. То преодолява най-вече разделението между Библията и Църквата, между пълнотата на Откровението и вярващия народ.
___________________________
* Тази публикация е цялостна студия със заглавие Библейското богословие в светлината на съвременната научна дискусия като първата част ще бъде публикувана в сборник по случай 80-та годишнина на отец професор Николай Шиваров от издателството на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Останалите две части: Библейското богословие и римокатолическата библеистика и Идентичност на православната библеистика и в частност на Библейското богословие са публикувани в кн. 3 на списание Слово и образ, В. Търново, 2011.

Материалът е предоставен от автора. За справки: доц. д-р Димитър Попмаринов, Православен богословски факултет при Великотърновския университет.

[1].Thiselton A., Biblical Theology and Hermeneutics. In col.: The Modern Theolgians. Ed. By Ford D., Blackwell Publisher. Second edition. 1997, p. 520.

[2]. Ibid., p. 520.

[3]. Ериксън М., Християнско богословие. София, 2000, с. 24.

[4]. Thiselton A., op. cit., p. 521.

[5]. Janovski B., Biblical Theology. In: The Oxford Handbook of Biblical Studies, Oxford University Press, 2006, p.  716.

[6]. Ериксън М., пос. съч., с. 24-25.

[7].Betz O.,  Biblical Theology. Interpreter’s Dictionary of the Bible (IDB), Nashville, 1962, vol. 1., p. 432, col. 1.

[8].Reventlow G., Theology (Bibical), History of, The Anchor Bible Dictionary (ABD). 1992, vol. 6., p. 490, col. 1.

[9]. Minear P. S.. Eyes of Faith: A Study in Biblical Point of View. Philadelphia. 1949, p. 3. Cited by: H. Reventlow G., op. cit., vol. 6, p. 490, col. 1.

[10]. Rowley H. H., The Unity of the Bible. London, 1953, p. 20.

[11]. В  публикациите: Biblical Theology, Contemporary. IDB, Nashville, 1962, vol. 1.; Method in the  Study of Biblical Theology. In coll.: The Bible in Modern Scholarship, ed. by Hyatt J. P., Nashville, 1965, pp. 196-209.

[12]. Stendahl K., Contemporary… IDB, pp. 418-419.

[13]. Betz O., op. cit., p. 432, col. 1.

[14]. Stendahl K., op. cit., p. 428, col. 1.

[15]. Childs B. S., Biblical Theology in Crisis, Philadelphia, Westminster, 1970.

[16]. Reventlow G., op. cit., p. 490, col. 1-2.

[17]. По този въпрос пише Smart J. D., The Strange Silence of the Bible in the Church; Philadelphia, 1970; The Past, Present and the Future of the Biblical Theology. Philadelphia. 1979.

[18]. Barr J., Biblical Theology, IDB (Supplementary Volume ), Abingdon Press, Nashville, 1976, p. 104, col. 1.

[19]. Ibid., col. 2.

[20]. Ibid., p. 105, col. 1-2.

[21].  Ibid., p. 106, col. 2.

[22].  Childs B. S., op. cit., pp. 80-81

[23]. An Interview With Brevard S. Childs. Essential Readings for Scholars in Religion. – Westminster John Knox Press, Fall (2000)

[24]. Луц, У., Значение отцов Церкви для толкования Библии. В сб.: Библия в Церкви. Москва, 2010, с. 52.

[25].Bruggemann W., Against the Stream: Brevard S. Childs’s Biblical Theology. Theology Today, vol. 50, № 2, July 1993, p. 279.

[26]. Ibid., p. 283.

[27]. Луц, У., пос. съч, с. 57.

[28].McKenzie. J. Aspects of Old Testament Theology. The Jerome Biblical Commentary (JBC). Englewood Cliffs. 1969, (77:3), p. 737, col. 1.

[29].  Ibid.

[30].  Ibid.

[31]. Grelot P. Введение,  Словарь библейского богословия. Брюссель, 1974, с. ХІ

[32]. Ibid., с. ХІІ

[33].Това е преди всичко въпрос на систематиката, но както се вижда той влияе и на методологическите основания на библейските изследвания. По въпроса има много систематически изследвания през първата половина на 20 в., включително този въпрос бива разглеждан и у нас. На тази основа се ражда и изданието “Вяра и разум”, което излиза в гр. Русе и в което дейно участие взема проф. архм. Ефтимий (Сапунджиев)

[34].Как този въпрос се разглежда в православната библеистика ср.: Шиваров Н., Херменевтика на Стария Завет, София, 2009, с. 103; Попмаринов Д., Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, В. Търново, ч. 1, 2001 г., с. 80-81.

[35]. Suelzer A. S. P., Modern Old Testament Criticism. JBC, (70:52), p. 602, col. 1.

[36]. Ibid., (70:35), p. 598, col. 1-2.

[37]. По въпроса за авторитета на Свещ. Писание в различните християнски изповедания и църковния авторитет по отношение на Свещ. Писание вж.: Попмаринов Д. Свещеното Писание като авторитет на вярата, в сб.: Съвременни богословски проблеми, София, 2004.

[38]. Suelzer A. S. P.,  op. cit., (70:35), p. 598, col. 2.

[39]. Сегала, Д., Власт Церкви и толкование Библии. В сб.: Библия…, с. 65.

[40]. По въпроса вж.: Попмаринов Д. Свещеното … с. 45 нат.

[41].  Започната от Lagrange M. J. през 1902 година.

[42]. Suelzer A. S. P., op. cit., (70:59), p. 603, col. 2.

[43].  Ibid.

[44]. Сегала, Д., Пос. съч., с. 64-65.

[45].  Ibid., (70:61), p. 604, col. 1.

[46].McCarthy, John F. Pontifical Biblical Commission:Yesterday And Today.http://www.catholicculture.org/culture/library/view.cfm?recnum=4679, 30.12.2010 г.

[47]. Сегала, Д., Пос. съч., с. 62-63.

[48].  McCarthy, John F., Op. cit.

[49]. Scott W. Hahn, Covenant and Communion: The Biblical Theology of Pope Benedict XVI, Grand Rapids: Brazos, 2009, р. 91.

[50]. Сегала, Д., Пос. съч., с. 58.

[51].  Луц, У., пос. съч, с. 42.

[52].За тях тук по-подробно няма да става дума. Те, евентуално, могат да бъдат предмет на отделно изследване.

[53].Агуридес, С., Православная церковь и современные исследования Библии. В сб.: Библия в …, с. 133.

[54]. Там, с. 134.

[55]. Там, с. 136.

[56]. Там, с. 137.

[57].Такива опити, доколко сполучливи и доколко не, се правеха и през комунистическия режим в България. За да докаже своята „демократичност” режимът признаваше на БПЦ историческата й заслуга за запазването на народа. Църковната институция, от своя страна, използваше това обстоятелство, за да може да се съхрани в тежките обстоятелства. И макар тогава тази позиция да беше относително правилна, предвид нуждите да се оцелее, днес нейното продължаване е напълно неприемливо, с оглед на съвсем новите въпроси на деня и развитията в света, които се нуждаят от подобаващ православен богословски отговор на българска почва като цяло и в областта на библеистиката, в частност.

[58].Крисп, С., Православная библеистика между патристикой и постмодернизмом. В сб.: Библия в Церкви. Москва, 2010, с. 120.

[59]. Stylianopoulos, T., The New Testament. An Orthodox Perspective. Scripture, Tradition, Hermeneutics. Volume One.
Brookline, Massachusetts, 1997, p. 143.

[60].  Крисп, С., пос. съч., с. 123.

[61].По-подробно вж.: Попмаринов, Д., Православна критика на съвременната библейска критика. В: Кратко въведение…с. 88 нат.

[62].  Крисп, С., пос. съч., с. 124.

[63].Каравидопулос, Й., Откровенность и богодухновенность Писания: Толкования Нового Завета в Православной Церкви.  В сб.: Библия в Церкви. Москва, 2010, с. 150.

[64].След Реформацията, новопоявилото се течение в християнството – протестантизма, с обръщането си само към Свещеното Писание бива повече или по-малко повлияно от юдаизма, разработките на равинистическата и масоретската традиции. Протестантизмът и породената от него протестантска схоластика – библейската критика – по рационален път се опитва да достигне до първоначалния текст, неговия вербален първообраз, автографа на библейските писатели. В този смисъл днес бихме могли да говорим за протестантизма като християнско изповедание на книгата, т. е. на Библията. Потвърждение на това мнение може да се открие в сборника Библия в Церкви  където издателите обобщават: „за западните църкви, особено за протестантските, еврейският канон е сам по себе си „Свещеното Писание”, с. 201.

[65]. Florovsky, G. The Fathers of the Church and the Old Testament. In: Aspects of Church History. Belmont, Massachusetts, 02178, n. y., p. 31.

[66]. Ibid., p. 32.

[67]. Важно е да се отбележи, че при сътворението си човекът е в преки отношения с Бога, в диалог. Човекът не повярвал в думите на Бога, съгрешил и се отдалечил от Него. Разликата със съвременното състояние на отношения между Бога и човека е, че днес човекът, следствие на това отдалечаване, не само не вярва в думите на Бога, но не вярва и в съществуването на Бога, в края на краищата не вярва и на себе си (особено в епохата на постмодерността). Или ако вярва, това е вяра, която не е пълноценна, защото тя не носи непосредствено знание, а изкривено, дискурсивно знание. То се лута от пълно отрицание в съществуването Му, т. е. атеизъм и агностицизъм до разтваряне в пантеистически представи и вярвания – свързани преди всичко с източни религиозни учения, или моническия отвлечен монотеизъм на юдаизма и исляма и породени от тях различни мистически течения като кабала и софизма. Само в Църквата, чрез човечеството на Иисус Христос се реализира истинското Откровение, което, пречупено през духовния опит, се превръща непосредствено в духовно знание: „Който е видял Мене, видял е Отца” (Йоан 14:9).

[68]. Christopher H. A.. Reading Scripture with the Church Fathers, Inter Varsity Press, Downers Grove, Illinois, 1998, p. 133.

[69]. Това особено ясно се забелязва при протестантизма, както бе отбелязано в първата част. Отделянето от единството на Откровението чрез отхвърлянето на Свещеното Предание и приемането като единствен авторитет само на Свещеното Писание, води до отдалечаване от практическия опит на вярата. Интелектуализирането, рациото в подхода към Свещеното Писание, създава нуждата от възстановяване на предишната връзка. Целта на Библейското богословие в православен контекст до голяма степен е да изясни, че такова разделение не съществува. Между библеистиката и систематиката, две области на богословието, съществува допълване и преливане, но не обезличаване.

[70].Ролоф, Ю., Авторитет церкви и интепретация Библии. Протестантская точка зрения. В сб.: Библия в …, с. 81.

[71]. Като го приема за чисто субективно преживяване, нещо което засяга само отделния човек; тук се губи еклезиологичният момент, който съществува в Православната църква и който уравновесява вертикалните и хоризонталнтие измерения (Ср. 1 Йоан 4:…).

[72]. В конкретния случай с “вертикално измерение” се имат предвид не абстрактни разсъждения за духовната страна на Свещеното Писание и Откровението, а за реалния живот в Откровението чрез Църквата. Липсата на такъв реален живот е липса на опит в благодатта, непосредствено преживяване на Откровението, дадено в Свещеното Писание.

[73].Вж. Попмаринов Д., Неканоничните библейски книги и Откровението. В сб.: Библията в България, б. м., 2007, с.  109, кол. 1-2.

[74].Вж. Попмаринов Д., Кратко…с. 44; Ср. Шиваров Ст., Проф. протопрезвитер д-р Николай, Спомен-Предание-Традиция. Човешки отговори на Божия призив. Сп. Богословска мисъл, С., кн. 1, 2009, с. 9.

[75]. В смисъл, че застъпват определена вяра. Този подход от библейската критика се приема като ненаучен, докритичен.

[76]. Petros V., Eucharist and Witness, Geneva, 1998, pp. 108-109.

[77]. Вж. Стоянов, Доц. д-р Емил Трайчев, Приносът на св. отци и учители на Църквата в тълкуванието на Свещ. Писание на Новия Завет. Сп. Богословска мисъл, С., кн. 1, 2009, с. 104.

[78]. Вж. Petros V., op. cit., pp. 58-59.

[79].Такива са христоцентричността на Откровението (Стария и Новия Завет); отношенията Свещ. Предание – Свещ. Писание, Откровение-текст, Стар-Нов Завет; развитието и фиксирането на канона; текст-контекст, различни библейски реалии, типология и др.

[80]. Вж. б. 33.

[81].  Barrois, G., Scripture Readings,  Crestwood, New York, 10707, 1977, p. 8

[82]. Evdokimov, P., Le Mystère de la Parole. В: Le Busson Ardent. Paris, 1981, p. 63. Цит. по: Breck, J., The Power of the Word in the worshiping Church, Crestwood, New York, 10707, 1986, p. 17.

[83]. Breck, J., op. cit., p. 19.

[84].Данн Д., Нучные методы в толковании Евангелий. В сб.: Библия в Церкви. Москва, 2010, с. 104.

[85].  Breck, J., op. cit., p. 14

[86].  Данн Д., пос. съч., с. 113.

[87].  Разбирай Православната църква

[88].  Данн Д., пос. съч., с. 114.

[89]. Тук като продължение се включват църковното предание, текстовете на литургията, другите богослужебни текстове, произведенията на богоозарените църковни писатели и др.

Изображение: Видният български богослов проф. д-р протопрезвитер Николай Шиваров (източник: http://bg-patriarshia.bg).