I.

Kолкото по-явно се открояват в съзнанието от- личителните национални черти на всяко веро- изповедание, толкова повече се убеждаваш колко недостижимо и мечтателно нещо е да се обединяват вероизповеданията в едно изкуствено, измислено съглашение за догмата върху основата на взаимна отстъпка, отнасяща се до части, които са несъществени. Същественото във всяко вероизповедание едва ли може да бъде изразено, изяснено на хартия или чрез определена формула. Най-същественото, най-неподатливото на изменения и скъпоценно в църковното вярване е неуловимо, недостъпно за определяне, подобно разнообразието от светлина и сенки, подобно на чувството, формирало се от безкрайната редица последователни усещания, представи и впечатления. Най-същественото е така свързано и сплетено чрез множество извънредно тънки корени с психическата природа на всеки народ и с общите, образували се в него нравствено-мирогледни начала, че е невъзможно едното да бъде отделено от другото. Хората от различните националности и различните църкви могат в много отношения, когато се срещнат при взаимно общуване да се почувстват братя и да си подадат ръце; но за да се почувстват братя в един храм, за да се съединят в религиозно общение на духа – за това е необходимо те дълго да живеят заедно, всеки да разбере другия в цялата жизнена обстановка и да се преплете с него чрез най-вътрешните корени в дъното на душата си. Така понякога един немец, който дълго е живял в Русия, несъзнателно свиква да вярва по руски и в руската църква се чувства като у дома си. Тогава той идва при нас, става един от нашите и общуването му с нас е пълно, духовно. Но да може едно или друго протестантско сдружение, което се намира далеч от нас и съди за нас само по слухове, да се съедини на основата на книжно или отвлечено съглашение за догматите и обредите с нас в една църква чрез органичен съюз и да стане едно цяло с нас по дух – това и да си представим е невъзможно. Досега нито една църковна уния, основана на съглашение, не е успявала: рано или късно се е проявявало фалшивото начало на такъв съюз, а негов плод навсякъде е било умножаването не на обичта, а на взаимното отчуждение или дори на омразата.

Пази, Боже, да се порицаваме един друг за вярата: нека всеки вярва посвоему, както си е свикнал. Но всеки има вяра, в която му е уютно, която му е по душа, която той обича; и не можеш да не почувстваш, когато подхождаш към друга вяра – несродна и несъчувствена, – че тук е не така, както е при нас: тук е неуютно и студено; тук ти не би искал да живееш. Нека разумът ни казва, разсъждавайки отвлечено: нали и те на същия Бог се молят. Чувството не винаги може да се съгласи с това разсъждение; понякога на чувството му изглежда, че в чуждата църква като че ли се молят не на същия Бог.

Много хора ще посрещнат с присмех такова схващане, може би ще го нарекат суеверие, фанатизъм. Напразно. Чувството не винаги е измамно; в него понякога истината се отразява по-пряко и по-вярно, отколкото в разсъждението.

В протестантския храм, в протестантското вярване на православния му е студено и неуютно. Нещо повече, ако вярата му е скъпа като живота, той чувства, че да назове този храм свой е все едно той да умре. Но това чувство си има много и резонни причини. Ето една от тях, която особено впечатлява със своята очевидност.В богословската полемика, в споровете между религиите, в съвестта на всеки човек и на всеки народ един от основните въпроси е въпросът за делата. Кое е по-важно – делата или вярата? Известно е, че по този въпрос и до днес католическото богословие спори с протестантското. Покойният Хомяков в богословските си съчинения прекрасно е изяснил до каква степен е измамна схоластично-абсолютната постановка на този въпрос. Обединяването на вярата с делото, както и отъждествяването на словото с мисълта, на делото със словото е недостижим идеал за човешката природа, както е недостижимо всичко безусловно… идеал, вечно възвисяващ и вечно разкриващ вярващата душа. Вярата без дела е мъртва; вярата, която противоречи на делата, измъчва човека със съзнанието за вътрешна лъжа; но в необятния външен свят, обхващащ човека, и пред лицето на безкрайната вечност – какво означава делото без вярата?

Покажи ми вярата си от делата си – това е страшен въпрос. Какво да отговори на него вярващият, когато го пита изпитващият, който търси да познае истината чрез делото? Да предположим, че такъв въпрос задава протестант на един православен. Какво да му отговори православният? – Ще трябва да сведе глава. Чувства се, че няма какво да покаже, че нищо не е разтребено, нищо не е започнато, че всичко е покрито с отломъци. Но след минута може да вдигне глава и да каже: ние сме грешни хора и нямаме какво да ти показваме, но нали и ти не си праведен. Ела при нас, поживей с нас: и ще видиш нашата вяра, ще доловиш нашето чувство и, може би, ще ни обикнеш. А делата ни – такива, каквито са – сам ще ги видиш. След такъв един отговор деветдесет и девет от сто ще се отдръпнат от нас с презрителна усмивка. Всъщност цялата работа е само в това, че ние не умеем, пък и не се решаваме да показваме своите дела, противно на вярата.

А те показват. И умеят да покажат, и нека си кажем истината, имат какво да покажат в един съвършен ред – от векове създадени, запазени и утвърдени дела и учреждения. Гледайте – казва католическата църква, – какво съм означавала и какво знача в живота на онова общество, което ме слуша или ми служи, какво съм създала и какво се крепи от мен. Ето делата на любовта, ето делата на вярата, ето делата на апостолството, ето подвизите на мъченичеството, ето верните полкове, които изпращам в краищата на вселената. Не е ли ясно, че с мен и в нас благодатта пребивава от векове до днес?

Гледайте – казва протестантската църква, – аз не търпя лъжата, измамата и суеверието. Аз привеждам делата в съответствие и разума в съгласие с вярата. С вярата аз съм осветила труда, житейските отношения, семейния бит, чрез вярата изкоренявам безделието и суеверието, въдворявайки честността, правосъдието и обществения ред. Аз обучавам ежедневно и моето учение, близко до живота, възпитава цели поколения в навик към честен труд и в добри нрави. Човечеството е призвано да се обнови чрез моето учение – в добродетел и в истина. Аз съм призвана да изкореня с меча на словото и делото разврата и лицемерието навсякъде. Не е ли явно, че силата Божия е с мен, защото в мен е истинското схващане за религията?

Протестантите до днес спорят с католиците за догматическото значение на делото по отношение на вярата. Но при съвършената противоположност на богословското схващане за този предмет и едните, и другите поставят делото начело на своята религия. Само че при католиците делото служи за оправдание като изкупление и свидетелство за благодатта. Лутераните, от друга страна, схващат делото и във връзка с делото и самата религия от практическо гледище. Делото при тях като че ли се превръща в цел, за която съществува религията, става пробен камък, върху който се изпитва религиозната и църковната правда, и ето точката, в която повече от всичко друго нашата религиозна мисъл се разминава с религиозната мисъл на протестантизма. Несъмнено, изказаното тук гледище не представлява догматическо положение в лутеранската църква, но цялото ѝ учение е проникнато от него. Безспорно, в него има твърде важна практическа страна за тукашния живот, за този свят; и поради това много хора, дори и у нас са готови да поставят пред нашата църква като образец и идеал протестантската църква. Но православният християнин в дълбините на вярващата душа никога няма да приеме такъв възглед. Благочестието е полезно за всичко – и според апостолското слово; но това е само една от естествените принадлежности на благочестието. Православният не по-зле знае, че трябва да живее според вярата и чувства колко слабо е сходството на неговия живот с вярата; но същността и целта на своята вяра той приема не в практическия живот, а в душевното спасение и чрез любовта на църковния съюз търси да обгърне всички – от живеещия според вярата праведник до онзи разбойник, който въпреки делата си е получил прошка.

Тази практическа основа на протестантизма не е изразена никъде така явно, както в англиканската църква и в духа на религиозното схващане на английската нация. То се и съгласува с характера на нацията, формирал се исторически – навсякъде мисълта и дейността да се насочват към практически цели, упорито и неотклонно да се достига успех и във всичко да се избират онези пътища и начини, които по-сигурно и вярно водят до успех. По необходимост този природен стремеж е търсил за себе си нравствена основа, изработил си е нравствена теория; и нищо чудно – нравствените начала са си намерили санкция в съответно на известния характер религиозно схващане. Религията, безспорно, осветява нравственото начало на дейността, учи как да живеем и действаме на земята, изисква трудолюбие, честност, правда. Не можем да не се съгласим с това положение. Но от това положение практическият възглед за религията минава направо към въпроса: каква религия има този, който живее в безделие, нечестен е и лъже, който е развратен, живее без ред, не умее да се крепи? Такъв човек е езичник, а не християнин; само онзи е християнин, който живее според закона и проявява в себе си силата на християнския закон.

Това разсъждение, очевидно, е логично правилно. Но в чия душа няма да възникне въпросът: какво да правят в света и в Църквата митарите и блудниците, онези, които според Христовото слово често изпреварват църковните праведници в царството Божие?Разбира се, би било странно да се предполага, че такъв възглед за религията представлява положителната формула на църковното вярване в Англия. Такава формула би била явно отрицание на евангелското учение. Но именно такъв е духът на религиозното схващане на най-добросъвестните и ревностни представители на т. н. „национално църковно учреждение“, отстояващи и възхваляващи англиканската църква като най-главната твърдина на държавата – bulwark of State – и като основен израз на националния дух. В английската литература, както в духовната, така и в светската, това схващане понякога се изразява в твърде резки форми, в такива думи, пред които мисълта на православния читател се спира с недоумение, граничещо с ужас.

Има едно забележително по дълбочината на своята мисъл съчинение, написано от човек, който е очевидно вярващ, дълбоко и ревностно предан на своята църква. Ето какво тук между другото е казано за религията.

„Някои религии очевидно не са благоприятни за чувството на обществен дълг. Някои нямат никакво отношение към него, а от религиите, които спомагат за него (такива в по-голяма или по-малка степен са всички форми на християнската вяра), едни му въздействат с особена, други – с по-малка сила. Може да се каже, че най-въздействащи в този смисъл са религиите, в които над всичко е поставен образът на безкрайно мъдрия и могъщ Законодател. Личното Му битие не може да бъде изследвано от човешкия разум; но Той е създал света такъв, какъвто светът е, създал го е за хора благоразумни, твърди, смели по дух и устойчиви; за хора, които не са безумни и страхливи и които не обичат много безумците и страхливците, които знаят твърдо какво им е нужно и с решителност употребяват всички законни средства, за да го постигнат. Именно такава религия представлява безмълвното, но дълбоко вкоренило се убеждение на английската нация в нейните най-добри и сериозни представители. Те представляват наковалнята, в която са се изпотрошили много чукове и още повече ще се изпотрошат, без оглед на каквито и да е ентусиасти и пропити от себелюбие мечтатели“ (Stephen, Liberty, egality, fraternity). Ето до какво разбиране за религията може да стигне мисълта на един уверен англиканец-протестант. Приведените думи всъщност съдържат пряко извращение на евангелското слово; те като че ли казват: блажени са устойчивите и силните на дело: на тях им принадлежи царството. Да, ще кажем ние: – земното царство, но не и царството небесно. Авторът не прави тази уговорка, той не различава земното от небесното. Колко странна, колко отчаяна доктрина!

Такава нагласа на религиозната мисъл е имала в протестантските страни и особено в Англия най-голямо практическо значение и в този смисъл не можем да не се съгласим, че протестантството е било силен и благодетелен двигател на общественото развитие при онези народи, на чиято натура тя е съответствала и които са я приели. Но наред с това не е ли също очевидно, че някои народи според своята природа по никакъв начин не могат да я приемат и да ѝ се подчинят, защото именно в това схващане на протестантството не чувстват жизненото религиозно начало, виждат не единството, а раздвоението на религиозното съзнание, не живата истина, а създание на мисълта и съблазнителна измама.

„Горко на слабите и провалящите се! Горко на победените!“ Естествено в земния живот това е неоспорима истина и правилото на житейската мъдрост повелява на всеки: бори се, придобивай сила и бъди силен, ако искаш да живееш; за слабия няма място в света. Но да се придава на това правило безусловна, като че ли догматическа сила в религиозен смисъл – ето какво нашата душа не приема, както не приема и сродното на протестантството калвинистко учение, според което едни хора открай време са призвани да бъдат добродетелни, а други открай време са осъдени, и каквото и да правят в живота, всичко ги увлича в бездната на отчаянието и вечните мъки.

Страшно е да се четат някои писатели, при които с особена сила звучи струната на англиканския протестантизъм. При Карлайл, например, поклонението пред силата и таланта и презрението към победените достига до възторжен патос. Съзерцавайки своите герои, силните хора, той отдава в тях чест на въплъщението на божественото и с тънък презрителен хумор говори за слабите и нещастните, непохватните и падналите, които победната колесница е стъпкала. Неговият герой въплъщава в себе си идеята за светлината и реда сред мрака и безпорядъка на космическия хаос; неговият герой изгражда своя вселена и всичко, което му се изпречи на пътя и не съумее да му се покори и да му служи, което няма своя сила. за да го победи, загива достойно и праведно. Огромният талант на Карлайл очарова читателя, но е тежко да се четат неговите исторически поеми и да се вижда колко често той напусто призовава името Божие в борбата на силния със слабите. Дори при езичниците от класическия период близо до победната колесница е вървял понякога шут, който като представител на нравственото начало е трябвало със своите шеги да преследва не победените, а победителя.Най-тежко е да се чете Фруд, знаменитият историк на английската реформация и най-видният сред историците представител на английските национални принципи в църквата и в политиката. Карлайл е поне поет; Фруд обаче говори със спокойния тон на историк, обича диалектиката – и не съществува беззаконие, което той не би оправдал със своята диалектика в полза на любимата идея; не съществува привидност, която той да не представи за истина, доказвайки правдата на реформата и главните ѝ дейци. Той непоколебимо, фанатично е застанал върху основите на англиканското правоверие и счита за негова главна основа съзнанието за обществен дълг, преданост на идеята за държавата и нейните закони – и неумолимо преследване на порока, престъплението, безделието и всичко онова, което се нарича измяна на дълга. Всичко това е прекрасно, когато става дума за човешките дела; но какво ще стане, ако такова правило се постави като основа и цел на религиозното вярване; какво ще бъде, ако човек си помисли, че на всяка от тези свещени думи – и дълг, и закон, и порок, и престъпление – всяка партия всяка минута придава особено значение, и което днес сред хората се нарича истина и доблест, за същото нещо утре наказват като за лъжа и престъпление. За милост и състрадание във вярването на Фруд няма място: как може милостта да се съгласува с негодуванието от всичко, което се счита порок, престъпление, нарушаване на закона? Като споменава за страшните екзекуции, на които са били подлагани по онова време доста често и невинни хора наред с виновниците, строгият съдия на човешките дела казва така за своя народ: „Англичаните са строг и суров народ – те не познават състраданието там, където няма законна причина да се допусне състрадание; нещо повече – те са изпълнени със свещен и тържествен ужас от злодеянието – чувство, което с развитието си в душата я закалява и формира железен характер. Един човек със строг нрав е склонен към нежност само тогава, когато все още има място за доброто сред злото; но ако са налице съвършено развратяване и зло, никакво състрадание не е мислимо; то е възможно само тогава, когато в сърцето си ние смесваме престъплението с нещастието„.

Какво презрение би трябвало да чувства авторът към православните, в чиято душа наистина има такова смесване и които открай време наричат престъпника нещастен човек.

Както личният характер, както характерът на един народ, така и характерът на всяка църква във връзка с усвоилия я народ има както своите достойнства, така и своите недостатъци. Достойнствата на протестантизма са достатъчно изяснени в историята на германския и англосаксонските народи. Пуританският дух е създал днешна Британия. Протестантското начало е довело Германия до сила, дисциплина и единство. Но на неговата обратна страна има такива недостатъци, такива устремления на религиозното самосъзнание, които не могат да ни бъдат съчувствени. Протестантството – както всяка духовна сила – е склонно към упадък именно там, където предполага че са неговите коренни духовни основи. Като се стреми към абсолютната истина, към очистване на вярването, към осъществяване на вярването в живота, то е твърде склонно да повярва в собствената си правда и да се увлече до гордо поклонение на своята правда и до презрение към чуждото вярване, което то отъждествява с неправдата. И наистина, чуват се немалко гласове от протестантския свят, които с горчивина съзнават, че лицемерието представлява язвата на строгото лутерантство. От една страна, започнало от проповедта за търпимост, за свободата на мисълта и вярването, протестантството в по-нататъшното си развитие е проявило склонността си към особен род фанатизъм – фанатизма на гордия разум и самоуверената праведност пред всички останали вярвания. Строгият протестантизъм с презрение се отнася към всяко едно вярване, което му се струва неочистено, недуховно, изпълнено със суеверия и външна обредност, към всичко, което той сам е отхвърлил като робски вериги, като детска дреха, като проява на невежество. Създал сам за себе си цял кодекс от вярвания и обреди, той счита своето изповедание за изповедание на избраните, просветените и разумните. Всички, които се придържат към старата църква, е склонен да счита за низши хора, неспособни да се възвисят до истинно разбиране на нещата. Това презрително отношение към останалите вярвания може би несъзнателно се изразява в протестантството; но то е твърде осезателно за друговерците. Нито една религия не е свободна от по-голяма или по-малка склонност към фанатизъм; но е смешно, когато с обвинение във фанатизъм към нас се отнасят лутераните. При нас, при свойствената на нашия характер търпимост към всяко вярване се срещат, разбира се, отделни случаи на изключителност и теснота на църковните вярвания, но никога не е имало и не може да има нещо подобно на онова презрение, с което един строг лутеранин се отнася към непонятните за него, но за нас изпълнени с дълбоко духовно значение особености на нашата църква и свойства на нашето вярване.

Един немец-лутеранин, който е живял в Берлин, загубил в Русия горещо обичаната си сестра, която била православна. Когато той пристигнал при нас в навечерието на погребението и видял любимата си сестра, лежаща в ковчег, го поразил ужас, сърцето му се свило и било ясно, че чувството на обич и благоговение отстъпило в него място на отвращението, с което той присъствал при прощаването с мъртвото тяло и трябвало сам да вземе участие в него… В това отношение, както и в много други неща немецът не може да ни разбере, докато не поживее с нас и не постигне дълбочината на нашия духовен живот. Поради тази, изглежда, причина нищо друго така не възмущава един протестант в нашата църква, колкото поклонението на св. мощи, което за самите нас поради нашата природа е толкова просто и естествено – щом като ние и на своите покойници се покланяме, и тяхното тяло прегръщаме, и нему отдаваме чест при погребението. Той, без да е живял нашия живот, не вижда в тази почит нищо друго, освен грубо суеверие, а за нас – това е най-естествена и обикновена проява на обич.На него му е трудно да ни разбере, също както и на нас ни е странно и противно да чуваме за възникналата неотдавна в германското и английското общество агитация за въвеждане на нов погребален обред. Те искат мъртвите да не бъдат предавани на земята, а да бъдат изгаряни в особено изградени пещи – и изискват това от утилитарна и хигиенна гледна точка. Тази пропаганда се усилва, правят се митинги, изграждат се дружества, строят се за сметка на частни лица усъвършенствани пещи, правят се химически опити, съчиняват се траурни маршове, които да служат за съпровод по време на изгарянето… Надават се все повече гласове, усилват се крясъците в името на науката, в името на просвещението, в името на общественото благо. От какъв далечен свят и бит се донасят до нас тези звуци – и колко този свят е чужд за нас, колко е неуютен и студен! Не, не дай Боже, човек да умре в далечен край в чужбина, далеч от влажната майка-земя руска!

V.

Който е русин – с душата си и според обичая, – той разбира какво означава храмът Божи, какво означава църквата за русина. Малко е сам да бъдеш благочестив, да чувстваш и уважаваш необходимостта от религиозно чувство; малко е, за да разбереш смисъла на църквата за руския народ и да обикнеш тази църква като своя родна. Трябва да живееш народния живот, трябва да се молиш заедно с народа в един църковен събор, да чувстваш общо с народа биене на сърцето, изпълнено с общо тържество, общо слово и пеене. Поради това много хора, които познават църквата само от домашните храмове, където се събира избрана и нагласена публика, не притежават истинно разбиране на своята църква и истинска църковна наклонност и понякога се отнасят равнодушно или превратно в църковния обичай и служба към онова, което за народа е особено скъпо и което според неговите представи представлява църковната красота.Православната църква е прекрасна със своя народ. Щом като влезеш в нея, веднага ще почувстваш, че в нея всичко е общо, всичко е осмислено от народа и от народа се пази. Влезте в католически храм – колко всичко изглежда в него безсъдържателно, студено, изкуствено за православните християни. Свещеникът служи и чете сам за себе си, някак си над народа и откъснат от народа. Той сам се моли по книжката си; народът се моли по своите книжки, идва и си тръгва, след като е отправил своите молитви и е дочакал едно или друго църковно действие. Върху олтара се извършва свещенодействие: народът само присъства при него, но като че ли не му съдейства с обща молитва. Обредът нищо не говори на нашето чувство и ние усещаме, че красотата, която той трябва да има, не е нашата красота, а е чужда. Всички движения на обреда, разположени механично, ни изглеждат странни, студени, неизразителни; очертанията на одеждите – неблагообразни; звуците на църковния речитатив – несъзвучни и бездушни; пеенето на чужд език, в който не разпознаваш думите, – не химн на събралия се народ, не вопъл, който се лее от душата – а концерт, създаден изкуствено, който прикрива богослужението, но не се слива с него. Нашата душа тук тъгува по своята църква, както тъгува сред чужди хора по отечеството си. Така ли е при нас: това е красота неописана, красота, която русинът разбира, красота, за която той е готов и душата си да даде, толкова той я обича. Руското църковно пеене е като народна песен, лее се на широки, волни вълни от народната гръд и колкото то е по-волно, толкова по-силно говори на сърцето. Нашите напеви са еднакви с тези на гърците, но руският народ ги пее по друг начин, защото в тях той е вложил своята руска душа. Който иска да чуе как се проявява тази душа, трябва да иде не там, където знаменитите хорове и капели си служат с подбрани гласове, където се изпълнява музиката на новите композитори и църковното пеене се извършва по нови официални преработки. Той трябва да чуе пеенето в благоустроен манастир или в една от онези енорийски църкви, където хоровото пеене се е установило като добър навик; там той ще чуе как празничният ирмос се излива широко и волно от гърдите на русина, как догматикът се пее като тържествена поема, как придобива завършен вид стихирата с канонарха, с какво радостно одушевление е проникнат канонът на Пасха или Рождество Христово. И като се огледаме, тук ще видим как всяка дума на песента се приема от събралите се хора, как тя блести в устремените нагоре погледи, носи се над склонените глави, отразява се в припевите, носещи се отвсякъде, защото на всеки църковен човек от детство са му познати и думите, и напевите, и във всеки човек душата пее, когато той ги чува. Стройното, много усърдно богослужение е наистина празник за русина и извън църквата душата запазва дълбокото усещане, което се отразява в нея, дори при спомена за един или друг момент; руската душа, която е привикнала към църквата, всяка минута е готова да се окрили, когато чуе вътре в себе си песента на пасхалния или рождественския канон с мисълта за светлата утринна служба, или любимия напев на празничния ирмос, или „Всемирна слава“ с нейното потресаващо „Дерзайте“…А който от детство е привикнал към тези думи и звуци, при него винаги изникват от тях много спомени и образи от великата поема на миналото, която всеки е преживял и носи в себе си. Щастлив е онзи, който от детство е привикнал към тези думи, звуци и образи, който е открил в тях красота и се стреми към нея, и да живее без нея не може; на когото всичко е понятно, всичко му е близко, всичко възвисява душата от праха и житейската кал, който в тях намира и превръща в едно цяло объркания си по различни краища живот, разхвърляното по житейските друмища свое щастие. Щастлив е онзи, когото добрите и благочестиви родители са приучили към храма Божи и са го въвели в него сред народа, за да се моли заедно с народа, да празнува народния празник. Те са му натрупали съкровище за цял живот, те истински са го въвели в разума на народния дух и в обичта на народното сърце, като са превърнали и за него църквата в роден дом и място за пълно, чисто и истинско съединяване с народа.

Какво да кажем за многото изоставени сред затънтените гори и полета наши храмове, където народът стои пасивно в църквата, без да разбира нищо от мърморенето на псалта и мънкането на клирика?Уви! Не църквата е виновна за тази безсмисленост и не нещастният народ е виновен: виновен е мързеливият и неразумен служител на църквата; виновна е църковната власт, която невнимателно и равнодушно разпределя служителите на църквата; виновна на места е народната сиромашия и безпомощност. Щастие е за онзи, в когото се запали искрата на обичта и ревностното желание за духовен живот и който успее да изведе изоставената църква в света на благолепието и пеенето. Действително, той ще озари със светлина страната и сянката на смъртта, той ще възкреси починалите и доведените до униние и отчаяние, ще спаси душите от смърт и ще прикрие много грехове… Именно поради това русинът е с такова желание и толкова много жертва за строеж на храмове, за изграждане и украсяване на храмове. Колко несправедливо съдят онези, които го корят за това крайно усърдие, а такива гласове днес вече доста се чуват. Този щедър порив го отдават ту на грубостта и невежеството, ту на лицемерието и фарисейщината. Задава се въпросът: няма ли да е по-добре тези пари да се употребят за народното образование, за училищата, за благотворителните заведения? И за едното, и за другото се прави пожертвование както е редно, но това е жертва съвсем различна и благочестивият руски човек със здрав руски разум неведнъж ще се замисли, преди да развърже кесията си за щедър подарък за формално образователни и благотворителни институции.Друго нещо е Църквата Божия! Тя говори сама за себе си; тя е жива, общонародна институция. Само в нея и живият, и мъртвият намират утеха. Само в нея на всички им е леко, свободно, всяка душа, мало и голямо се весели и радва, и почива след усилни дни; в нея и за богатия, и за бедния е отредено еднакво място. Тя е украсена по-добре от царски палат – това е дом Божи, а всеки от добрите бедни хора стои в нея като в свой дом; всеки може да нарече църквата своя, защото тя е построена с народни пари и се крепи от народа. Всички в нея намират приют и молитва с утешение, и онова учение, което е най-скъпо за русина. Ето какво несъзнателно и съзнателно се проявява в руската душа по отношение на църквата и кара човек, без да се замисля и да разсъждава, да прави жертви за църквата. Русинът чувства, че тук той не може да сгреши, и безпогрешно и свято дава за безпогрешното и свято дело.

Преведе от руски Людмила Димитрова

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1994, кн. 9, с. 1-14. Статията е писана в края на XIX век, но основните идеи в нея не са загубили актуалността си (бел. на редакцията).

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Nobitity and gentry (англ.) – благородниците и хората от по-горната класа (бел. на прев.).

[2]. В оригиналния руски текст: диссентеры – от англ. dissenters – разпространено през XVI-XVII векове в Англия название на лица, които не са съгласни с вероучението и култа на англиканската църква (бел. на прев ).

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Първо изображение: авторът на статията Константин Петрович Победоносцев (1827-1907)