1.5. ХРИСТОЛОГИЧЕСКИ ОСНОВАНИЯ НА АНТРОПОНЕНТРИЗМА

В богословието на св. Климент Охридски темата за боговъплъщението на Второто Лице на Света Троица – Словото Божие, Предвечния Логос – е централна. В нея намира най-ярък израз отношението на Триединния Бог към света и човека. Ако този свят може да се разглежда като дар и тайнство Божии, той също така в развитието си е един целенасочван, „направляван универсум“[55], в който ”за човека именно е целият Божи Промисъл”[56], върху видимото творение е наложен творчески отпечатък на Първосъздателя за развитие по предначертаните благи цели на Божественото Предзнание към „благобитие“. Затова грехопадението – резултат от злоупотребата на човека със свободната му воля по посока на злото – е отклонение от нормата на това развитие. Отпадналият от Бога човек (срв. Римл. 3:23) живее в тлението на смъртта, лишен от животворните плодове на богопознанието[57]. Идването на Сина Божи в този свят, Неговото боговъплъщение е преломен момент за човешката история в делото за спасението на падналия човек. Св. Климент Охридски пише: „Бог… не забрави творението на Своите ръце. Той наведе небесата и слезе“ (срв. Пс. 17:10), за да ни потърси и спаси; „дори прие нашата плът (срв. Иоан 1:14; 1 Иоан. 4:2), за да ни направи богоподобни чрез Своята Бо- жественост“[58].

Божието величие и сила намират пълния си израз във въплъщението на Божествения Логос. „Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина, и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Иоан 1:14). Защото „човешкият род, който е изпаднал в изтление, от кого другиго би получил обновление, ако не от Самия свой Творец?“(ЖК)[59] – разсъждава св. Климент ведно с учителя си св. Константин-Кирил Философ. Аксиома на християнското съзнание е, че отношението на Бога към света и човека е любов. За втори път тъмата е пронизана от несъкрушимата животворна сила на оная светлина, която идва от Бога и обновява съществуващото. Възниква нов, втори период в отношението на Бога към света и човека. Бог се разкрива на човечеството вече не като Първосъздател, но като Изкупител, Спасител и Освободител; като Бог-Агнец, страдащ, взел върху Себе Си греховете на света, принесен в жертва за спасението на човека, за да премахне отчуждението и греха между Бога и човеците. Триединният Бог в Личността на Бог Син слиза в бездната на греха и в глъбината на оная свобода, от която вследствие на човешката свободна воля се поражда както злото, така и всяко добро. Бог Син се явява не в силата Си, но в унижение (kenosis), в жертвеност до кръстна смърт. Божествената жертва, Божественото саморазпятие трябва да победи злата свобода, да я преодолее, без да я насилва, без да лишава човека от свобода, като просветява и преобразява неговата природа в творческо утвърждаване и възхождане на богочовечността.

„За човека именно е целият Божи Промисъл – отбелязва св. Климент Охридски в „Слово за Богоявление“[60]. Чрез Боговъплъщението, в тайната на богочовечество то засияват в своята пълнота спасителните лъчи на вечния живот, на благодатното обновление и спасение. Това вече не е космическата светлина на първия творчески ден, но новата светлина, озарила екзистенциалната целеустременост и сложните социални взаимоотношения на човека в неговата обществена среда. Безграничната мощ на тази светлина извира от Бога – в Неговата любов към човека, за да му вдъхне сила за лично усъвършенстване „в банята на пакибитието“, за жертвено служение на общността, в която той живее и създава блага.

Аналогични са и развиваните в тази взаимовръзка богословски концепции на преп. Максим Изповедник. Човешката природа бе достойна – разсъждава той – да бъде храм на въплътилото се Предвечно Слово, да бъде обожествена чрез Него. В човека има някакво съответствие с Бога, в противен случай не би било възможно Боговъплъщението. Второто лице на Света Троица, Словото Божие, стана Богочовек. Бог желае обожествяването на човека. Всичко съществуващо е устроено за обожествяване и Бог затова е създал човешкия род, за да бъде той съпричастен на Неговото естество. Сътвореното трябва да се възвърне към Първообраза и в осъществяване тайните на Божествения Промисъл да бъде съединено чрез силата на любовта онова, което злото е разделило[61].

„И тъй, Син Божи стана човек,

– за да ни покаже, на каква висота ни възнася;

-за да познаем любовта Божия; за да ни посочи, че Бог е създал нашето естество добро; за да стане Началник на новия живот, да потвърди Възкресението и прекрати безнадеждността;

-за да направи човеците синове Божии и участници в божественото безсмъртие, като Самият Той стане Син Човечески;

– за да узнаем, че човешката природа, за разлика от всички твари, е сътворена по образ Божи и е толкова сродна с Него, че може да образува в Господа Иисуса една Ипостас“[62]  – както по-късно с изрядни слова формулира истината за боговъплъщението св. Григорий Палама.

В духа на светоотеческата традиция св. Константин-Кирил Философ също така учи, че човешката природа е достойна „да вмести Невместимия“. „Тогава Философът ги запита: „От всички видими твари кое е най-достойно?“ Отговориха му: „Човекът; защото той е създаден по образ и подобие Божие“ (срв. Бит. 1:26). А Философът им рече: „Не са ли безумни ония, които казват, че Бог не може да се вмести в човека?“ (ЖК)[63].

От своя страна, св. Климент Охридски възприема тази мисъл и я доразвива на много места[64]. Заедно с това обаче той разкрива още, че Божието идване в света не е просто „въплътяване“, тоест само процес на материализация, но „въчовечаване“ (enanthropis), което ще рече възприемане на цялостната психофизическа природа на човека. „И стана човек“ – както това е формулирано в трети член от Символа на вярата. Св. Климент Охридски пише: „Наистина, бидейки Слово Божие по Своята Същност, Той се въплъти по Своя воля, всели се сред нас и стана едновременно двоен по естество – Бог и Човек. Господ не се погнуси от човека…, но Той облече върху Себе Си като дреха човешка плът и я обнови чрез божествената Си природа“[65]. А в „Слово за Рождество Христово“ това свръхестествено, непостижимо за ума, съединяване на Божественото начало с човешкото двусъставно естество в личността на Сина Човечески, в Когото „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9) е описано още по-детайлно: „Бог, Който е напълно съвършен, пресъвършен и над всяко съвършенство, стана човек, но също напълно съвършен. Като Човек Божият Син извършва човешкото и приема човешкото, а като Бог Той твори по божествен начин божественото. Бог Слово се съедини с разумна и съзнателна душа заради моята душа, и се облече в плът заради моята плът, та и душата да спаси, и тялото да направи безсмъртно. Вечният и безтелесен Дух, Христос Бог, се съединява с човешкия дух и става посредник между Бога и човеците. Подобното се съединява с подобното, очиствайки и устройвайки невидимата душа чрез невидимото Божество, а чрез видимото тяло Господ направи човешкото смъртно и тленно тяло безсмъртно и нетленно. Такова Той го показва, след като възкръсна от мъртвите“[66]. Следователно след Възкресението и Възнесението на Христа цялостната човешка природа – вече чрез неотделимата ипостасна връзка с Второто Лице на Света Троица – се приема в самата глъбинна същност на вътрешно-божествения живот.

Човекът има изключителна, несравнима с никакви материални изменения ценност (срв. Лука 9:25), не само защото е създаден по образа на Вечния и Всеживотворящия Бог, но и затова, че в Богочовека небесното човечество вече е вечно. А като следва разсъждението на св. Григорий Богослов за богочовечността, св. Климент изтъква: „Бог се назовава човек, та ти да бъдеш назован Бог. Бог се нарече Син Човечески, та ти да бъдеш наречен Божий син“[67]. „Бог стана човек, та да направи божествена човешката природа“[68]. Истините за богочовечността разкриват изключителните перспективи на човешкото съществуване в стремежа към висините, към безкрайността на съвършенството, което е Бог.

Обожествяването е крайната цел за постигане и източникът на постигане творческо възхождане на личността. Като главна линия в развитието на човешкото общество то потвърждава още един път изключителното място и предназначение на човека в творението. В Светоклиментовото разкриване на Богочовечността – изразявана като стремеж към богоподобие, към безсмъртие на изкупения човек в Новия Адам – се съдържа не само реалната възможност за преобразяване на човешката психофизическа природа, но се посочва също така глъбинното металогическо основание и оправдание на човешкото познание и съзидание в осъществяване идеалите на любовта, доброто, справедливостта и хармонията в човешките отношения.

2. ИСТИНСКИТЕ ЦЕННОСТИ НА ЧОВЕШКОТО БИТИЕ

В съответствие със светоотеческата антропология и св. Климент Охридски възприема становището, че човекът е сътворен Бог[69]. Това разбиране е много удачно формулирано от св. Григорий Богослов: „Ако ти започнеш да мислиш по недостоен начин за себе си – казва той, – то ще ти напомня, че ти… си създаден бог, вървящ чрез Христовите страдания към нетленна слава“[70]. В емпиричен план обаче царственият статус на човека е покрит с покрова на физическото и моралното унижение. От една страна, човекът е увлечен от потока на кратковременното, изменчивото и измамното, от друга – той търси вечната и незиблема основа на собственото си битие.

Човекът едновременно е твар и не твар, абсолютен в относителното и относителен в абсолютното. Той е жива антиномия, непримирима двойственост, въплътено противоречие. И тази антиномичност човекът открива в глъбината на своето съзнание като израз на истинската му същност. Като Божи образ той формално има Божествена природа, той е бог in potentia, като единствено по силата на тази божествена потенциалност е възможен и процесът на „обожествяването“[71]. Паралелно с това напълно допустим е и другият път – пътят на злото и падението под властта на собствените тъмни влечения. Защото принизил се до животинско състояние, човекът изглежда жалък и нищожен. В негово възхождане обаче – по пътя на богоподобието – човекът оправдава отдаденото му изключително място в иерархията на творението, учи св. Климент Охридски[72]. Човешкото съществуване означава непрестанна и драматична борба. Борба между доброто и злото, спасението и гибелта, светлината и мрака, мъдростта и суетата, възвишеното и греховното. В тази своя изконна раздвоеност човекът трябва да търси верните пътища и ориентири, които да го водят към осъществяване на неговото висше предназначение, посочено от Твореца.

Един от основните критерии за степента на ценностите в човешкото битие са първосътворените и естествено неподправените начала и красота на творението, в което човекът заема централно място. Те са първични, природно дадени и с нищо незаменими в противоположност на създаденото от хората заради суетен разкош и развлечения. Св. Климент Охридски пише: „Ако искаш да видиш красиви и великолепни дворци, след залеза на слънцето разгледай небето, украсено със звезди и сътворено за тебе. Но ще кажеш: „То не е мой покрив“. Не е ли твой? Господ казва: „Заради тебе създадох земята; заради тебе направих да текат реки из бездната; заради тебе сътворих всичко от небитие в битие; заради тебе създадох слънцето и луната, та да се учудваш на това и да прославяш Мене – своя Създател. Заради това създадох за тебе и този дом, украсен със звезди, та в този дом да се заселиш заедно с небесните първенци“[73]

По същия начин, но в още по-разгърнат вид, подхожда към този въпрос и св. Василий Велики: „Не служат ли земята и морето за утвърждаването на твоя живот? Въздухът, небето, съзвездията, не ти ли разкриват хармоничното си устройство?

Защо тогава изпадаш в малодушие, тъй като не притежаваш кон с блестящи сребърно-обковани доспехи? Но ти имаш слънцето, което в своя бърз, лъчеструен бяг носи пред тебе животворен светилник…

Ти си лишен от блясъка на собственото злато и сребро, но над тебе е луната, която те милва със своята светлина.

Ти не се возиш в украсена със злато колесница, но ти имаш своите нозе – те са твоята собствена, дадена ти от природата колесница.

Защо е необходимо да ублажаваш хора, които са натрупали пари, но не могат без чужда помощ да се придвижват от едно на друго място?

Ти не спиш на ложе от слонова кост, но ти имаш земята, която е несравнимо по-ценна от купищата слонова кост; тя е, която ти дава тихото си спокойствие и бързия несмущаван сън.

Ти не лежиш под златоткано покривало, но над тебе е небето с неизказаната красота на звездите.

Всичко това обаче е от порядъка на човешките величини, а има и друго, което е по-важно:

Заради тебе, човека, Бог се яви между човеците, за тебе е раздаването даровете на Светия Дух, победата над смъртта и надеждата във възкресението. Божиите закони усъвършенстват твоя живот, твоето възхождане към Бога, а с помощта на Божиите заповеди е приготвено Царството Небесно, венеца на правдата, за ония, които са готови неотклонно да се подвизават с подвига на добродетелта…[74]

В този контекст свеоотеческата мисъл, към която се придържа и св. Климент Охридски, разкрива две фундаментални виждания:

Първо. Човекът заема централно място във Вселената, устроена като необятен дом, в който трябва да живее човечеството. „Премъдростта си съгради дом…“ (Притч. 9:1). Божествената Премъдрост е един от най-любимите библейски образи на св. Климент[75]. И тази Премъдрост, този космогонически Устроител, по отношение на Бога е въплъщение на Неговата творческа воля, а спрямо света е Създател и Стратег на видимото творение като обитаван дом. Дом, предоставен от Бога на човека. Дом като образ на устроената и заселена икумена, обграден със стените на безкрайните простори на хаоса. В него всичко е направено и предоставено на човека според точна мяра, със своите закономерности и богосъздаден порядък.

Второ. Благата и богатствата на този дом не могат да бъдат постоянна собственост на човека. Те са му предоставени временно само за задоволяване на неговите насъщни лични и обществени потребности.

В тази взаимовръзка в „Слово за Света Троица, за сътворението на света и за Страшния съд“ св. Климент Охридски отбелязва: „Има и сега мнозина, помрачени от алчност, които не се въздържат от нищо, но си казват: „Бог е милостив и ще ми прости. Та щом Той ми е дал обилно богатство, защо да не си го ям и пия?“ Но на тях ние ще речем: „Бог ти е дал, за да Му отдаваш хвала, и да употребяваш богатството добре, а не скотски да живееш чрез него – в пиянство и неприлични дела, но да нахранваш с него гладни, жадни, голи, бедни странници и сираци. Заради тях ти е дадено богатството, а не си го придобил сам и за себе си. Затова дай онова, което е на Бога, за да имаш полза”[76]. Така стремежът към притежаване и натрупване на земни блага в никой случай не може да бъде нито основна цел, нито да осмисля живота. Човекът е ценен не с това, което притежава като материална стойност, но с онова, което съставлява неговата истинска човечност. Власт, богатства и земни блага – всичко това е в Божията власт, всичко е Негово достояние. Тяхното притежание, предоставено на човека, има вторичен и краткотраен характер. Това разбиране намира особено ярък и типичен израз при описанието от св. Климент Охридски на мисията на св. Константин-Кирил Философ при сарацините: „Тогава те му показаха всичкото си богатство – къщи, украсени със злато и сребро, със скъпоценни камъни и бисер, казвайки: „Гледай, Философе, дивно чудо: виж, колко е голяма силата и колко е несметно богатството на халифа, господаря на сарацините!“ А той им отговори: „То не е чудно, трябва да се въздаде хвала на Бога, Който е сътворил всичко това и го е дал за радост на хората. Всичко е Негово, а не на другиго“ (ЖК)[77].

Проблемът за поробващата привързаност към материалните блага е антиномия, дълбоко вкоренена в човешкото битие. Тя винаги е съпътствала човечеството. Ако се погледне малко по-назад в историческото време, към късния елинизъм, който влива много елементи от своите религиозно-философски течения и аксиологически постановки в епохата, с която започва византинизмът, вече е налице утвърден античен модел на отношението „човек-блага на този свят“. Изостреното преживяване на антиномията, свързана с постоянната страст към тяхното обладаване, от една страна, и суетният им преходен и неподвластен за човека характер, от друга, е изразил по класически начин още Епиктет с формулата „за онова, което ни принадлежи и ни е подвластно, и нам непринадлежащото и неподвластното“. Изходната мисъл на Епиктет е следната: „Ония вещи, които ни принадлежат и са ни подвластни, са становища, стремежи, уклони – с една дума, само онова, което е създадено от нас. Подвластните ни неща по своята природа са свободни, безпрепятствени и причинно необусловени, а неподвластните на нас са слаби, нищожни, зависими и могат да бъдат отнети“[78]. Така в определен момент на човек може да му бъде отнето всичко, което притежава като материална собственост, дори и живота, но има нещо друго, неотнимаемо негово достояние във вид на духовно богатство, на идейни и морални ценности. В този контекст приоритетният характер на духовното над материалното е безспорен, но заедно с това се поставя и въпросът за човека и неговото истинско битие в съотношение с онова, което той има, което притежава като земни блага. В случая екзистенциалната, същностната истина за личността е оная, която я насочва към определен социален статус. В това се разкрива и смисълът на класическия пример с евангелската притча за богатия юноша. Неговото истинско битие се оказва напълно подчинено на желанието да се притежава богатство, което го превръща в негов пленник, като го лишава от възможността да придобие „Царството Небесно“. Защото вещите, които ни принадлежат, могат да се превърнат в част от самите нас, да ни пленят и овладеят, като налагат върху нашето съществуване отпечатъка на обезчовечаването, на затъмняването на образа Божи поради вещопоклонство. Желанието на човека да утвърждава своето битие чрез все по-голямо обладаване благата на този свят го води до поробваща зависимост от самите вещи[79]. Вещите, които притежаваме, владеят самите нас. Те ни притежават поради нашата страст да ги имаме, поради поробващата зависимост от тях.

Тази сложна дилема, съпътстваща винаги човешкото съществуване, присъства като етична оценка на човешката дейност в почти всички слова и поучения на св. Климент Охридски. И тя е разрешена от него категорично, с реализъм и с безвъпросна яснота. Преди всичко той подчертава илюзорния характер на щастието, основаващо се на земните блага и удоволствия. „Докога ще се прилепяме към суетата? Докога не ще се наситим на скоропреходния имот? – порицава св. Климент. – Нека размислим и за ония, които някога бяха богати. Наистина не премина ли всичкото им богатство като сянка и не окапа ли то като цвят? Та къде е сега това богатство, което изчезна? Славата на тоя, който някога беше богат, не се помни вече от никого, и не е известна на никого. Много царе и боляри, които живяха в богатство, но без вяра, умряха без полза (за душата), и сами като си заслужиха вечната мъка, погинаха. Не им принесоха полза нито украсените със злато къщи, нито скъпоценните дрехи, нито препълнените складове. Те бяха подложени на разграбване от всички. Лруги се обогатиха и се обогатяват от тия складове, и те станаха плячка за всички“[80]

„Временната наслада“ на този бързотечен и „многометежен живот по думите на св. Климент Охридски – изчезва като дим, като сянка преминава и като вода бързо изтича. Умирайки, ние не можем да отнесем със себе си имота си“[81]. А в „Похвално слово за блажения пророк Захарий и за рождението на св. Иоан Кръстител“ той отново напомня: „Нека не се привързваме към кратковременен живот, който бързо изчезва като сянка.. .“[82]

Съдържанието на човешкия живот не може да бъде изчерпано с еднопосочно задоволяване на житейски потребности, изцяло заземени в текущия момент на настоящето. При подобен модус на човешкото битие не съществува проекцията на бъдещето, защото всичко е подчинено на жаждата за възможно по-пълното изживяване на предоставените временни наслаждения. Или както това е изразено още в максимата на хедонизма: „Възползвай се от удоволствието, което ти дава настоящия, но завинаги отлитащ миг!“ (carpe diam)[83]. Св. Климент подхожда към този въпрос от диаметрално противоположна житейска позиция. Показателен в това отношение е епизодът от младостта на св. Константин-Кирил Философ – описан от св. Климент в ЖК – за отнесения от вятъра и загубен сокол. Изчезването на птицата е повод за св. Кирил да се замисли върху мимолетния характер на земното щастие, което отлита с текущия миг, и да погледне към истинските ценности на човешкото съществуване от гледна точка на вечността (sub specie aeternitatis). При този случай той (св. Константин-Кирил Философ), като се замисля за суетата на този живот – повествува св. Климент Охридски, – окайваше го, думайки: „Такъв ли е този живот, та вместо радост настъпва скръб. От днес ще поема друг път, който е по-добър от тоя, и няма да прахосвам дните си в шума на този живот“[84]. Според житието това е и повратният момент при св. Кирил, който не възприема начина на живот и забавленията на тогавашния обществен елит, но се отдава изцяло на богоустремен подвиг, разкриващ в потока на преходността неумиращата сила на човешкия дух. Това е вече съвършено друг живот на служение на Бога и човека в светлината на Божествената Премъдрост и спасяващата истина, както свидетелстват по този повод библейските слова в св. Кириловата молитва: „Боже на отците и Господи на милостта, Който си направил всичко със Словото Си и Който си устроил с премъдростта Си човека, за да владее над създадените от Тебе твари. Дарувай ми приседналата до Твоя престол премъдрост… (Прем. 9:1-2, 4), „за да разбирам каква е Твоята воля и да се спася“ (Прем. 9:10, 19)[85].

Така поставеният проблем очертава и един друг аспект. Означава ли подобна аксиология на човешкото съществуване отрицание въобще на този свят с неговите блага и на земния живот на хората? Естествено, както в отделната човешка душа Бог и дяволът са в борба – законът на злото се противополага на закона за доброто (срв. Римл., гл. 7), така е и във всяко общество. Винаги нещо се отрича и нещо се изгражда и строи. Това е борбата на съзидателните и деструктивните фактори в личното и общественото битие. А според св. Климент Охридски в един от неговите образци „Поучение в празник на апостол или мъченик“ – „Сатанински дела са тези: принасяне жертви на идоли, братоненавистничество, клеветничество, дълго таене на гняв, завист, ярост, ненавист, кражби, грабителство, пиянство, преяждане, сластолюбие, вършене на неправди, бесовски песни, неприлични игри, хули, сквернословия, вълшебства, унищожаване на плода в майчино лоно, разврат, прелюбодеяния, гордост, лъжа, клетвонарушение…[86] Поради това неправилно е да се отъждествява „светът“ и „животът“ само с един от съставящите го елементи – било положителното или отрицателното, било възхождащото или отмиращото, защото само двата елемента заедно дават истински реален човешки живот в неговото несъвършенство, но и в неговата устременост към съвършенство. Особено пък е неправилно да се отъждествява „животът“ само с отрицателното, рушителното, отмиращото в едно общество, тъй като то е именно смъртта и гибелта на обществото, а не е неговият живот. В подобна грешка изпадат всички, които отъждествяват отдалечаването, „бягството“ от лошото, от отрицателното и гибелното в живота, с бягството и отрицанието на самия живот. Те забравят или съзнателно пренебрегват факта, че има живот и живот – живот добър и творчески, и живот лош и рушителен. И че отбягването на лошия и рушителен живот не само не е бягство изобщо от действителността, а напротив – предпоставка и гаранция за правилен, пълен и творчески живот.

Тази постановка у св. Климент Охридски за истинските ценности на човешкия живот намира по-късно блестящо развитие в творчеството на св. патриарх Евтимий Търновски[87].

Паралелно с това в антропологическите възгледи на св. Климент Охридски е прокарана основната мисъл, че в цялостното съществуване на човека трябва да се осъществява триизмерността на неговото битие, изразена във:

– Непоколебима вяра в Бога. Тъй като нашият религиозен опит на Богоприсъствието свидетелства, че Бог не само твори и поддържа битийно света, но и постоянно пребивава в него.

– Надежда в спасяващата сила на Божията благодат. Тъй като е невъзможно да се обясни спасението на човека без понятието „вътрешна борба“ със силите на злото и обновяващото въздействие на благодатта.

– Жертвена любов и служение на човека и обществото. Тъй като спасението се осъществява в служение на бедните и социално онеправданите, „това, което ние правим на неимущите, унижените и оскърбените, все едно, че за Самия Христос го правим“ – подчертава св. Климент Охридски[88].

А в „Похвално слово за св. Климент Римски“ той доразвива по-подробно тези мисли по следния начин: „Нека се потрудим и ние в духовен подвиг, като очистваме душата и тялото си с пост и молитва. Времето вече се приближи, носейки, от една страна, старост, а от друга – смърт, след смъртта пък – страшния и пълен с угроза ден, когато ще дойде от небето нашият Господ Бог в славата на Своята божественост, и в един миг всички ще възкръснем и ще застанем пред Бога, за да дадем отговор на целия си живот – за нашите дела, мисли и думи. Тогава баща не ще може да помогне на син, нито майка на дъщеря, нито брат на брат, нито слуга на господар. Всеки ще почне да се тревожи за своите собствени дела – как ще му отговори Бог или каква присъда ще получи. Затова, братя, моля ви, нека си намерим помощници – странниците, жадните, бедните, голите, слепите и хромите, защото те са Христовите наследници, те са ключ за небесното царство. Оня, който направи добро на тези Божии приятели, ще застане без грижа пред Бога и ще бъде наречен син на Безсмъртния Цар“[89].

В това отношение за пример могат да служат светците. Те „не пощадиха нито своите домове, нито телата си, но с милосърдието си те повериха себе си на Бога и предадоха телата си на пост, на молитвено коленопреклонение и на бодърстване. Затова и Бог ги почете и след смъртта им – дори и мощите им да извършват много чудеса. Те изцеряват нашите болести и прогонват страданията ни, макар да бяха човеци като нас[90].“

В постоянна борба със самия себе си и със силите на злото, с неугасимия стремеж към доброто, истината и красотата, човекът възхожда към своя Създател, за да осъществява чрез „чист живот“ и въздаване на социална правда, вложеното в него богоподобие. „Нека усърдно се погрижим да отхвърлим всяко зло. От нас зависи – дали със злина, леност и сластолюбие да си заслужим мъка, или с чист живот, въздържание и милостиня да получим небесното царство и вечния живот чрез благодатта и човеколюбието на единородния Божий Син, нашия Господ Иисус Христос“[91]

Бог отправя своя призив към човека за осъществяване на любовта, доброто, мира, справедливостта и Творецът очаква отговор от хората на тоя зов. Човекът, от своя страна, е в постоянно търсене на все по-нови измерения на своята човечност и изработването на правилни критерии за действителните ценности, даващи истинския смисъл на неговото битие. В това отношение – според св. Климент Охридски – основната насока в тяхното формиране трябва да бъде неразривно свързана с процеса за усъвършенстването на личността по пътя към богоподобието и богообщението, за да може човекът да живее и действа в този свят като „ново творение“ и за да бъде Триединният Бог „всячески во всех“.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Антропологическите възгледи на св. Климент Охридски са изградени върху съществуващата вече библейска основа и патристическа традиция в богословието. Ето защо човекът може да бъде разбран и обяснен – счита св. Климент – единствено в светлината на основоположните християнски истини за богосъздадеността на света и човека. Бог е онтологическо основание за всичко съществуващо, Той е Извор на битие и живот за всяко създание и за човека. Но в иерархията на творението човешкият род заема особено и изключително място. Единствено човекът е сътворен по образ и подобие Божии, с разумна душа и свободна воля, което определя и ключовата му позиция в сътворения свят. В историята на човечеството – разбирана като провиденциален процес – антиномичността на двусъставната психо-соматическа природа на човека, грехопадението и първородният грях намират своето разрешение във факта на Боговъплъщението на Предвечния Логос. В Богочовека Иисус Христос и чрез Неговото изкупително дело се разкрива образът на идеалния и съвършения човек: чрез Него човечеството става съпричастно и на Божественото естество. Антропоцентризмът у св. Климент Охридски има своите дълбоки и строго православни догматически основания и се изгражда върху неговите христологически възгледи.

Учението за човека на св. Климент Охридски е ценен принос за духовното възникване и съзряване на славянската култура, в момент когато новопокръстената славянобългарска държава придобива всеоръжието на словото и писмеността. Пак в този начален етап на самобитно формиране на „Slavia orthodoxa“, при който се възприемат духовните постижения на Византия и редица унаследени от нея елементи на античната култура, св. Климент Охридски създава с категориите на християнското богословско мислене своето творческо разбиране за човека, за неговата същност, място и предназначение в света. Така Охридският светец обогатява новосъздаващата се славянска духовност и идейно богатство с възгледа за човека като творец, устремен към истинската светлина на познанието, за човека, възхождащ по пътя на богоподобието и изграждащ свят на любов и истина, на мир и справедливост.

_______________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки проф. д-р Антоний Хубанчев, тел. 359/2/989-01-15, вътр. 17.

[55]. Gilson, E., Der Geist der Mittelalterlichen Philosophie, Wien, 1950, S. 117.

[56]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 199.

[57]. Пак там, с. 176.

[58]. Пак там, с. 188

[59]. Св. Климент Охридски, Събр. cъчинения, Т. III, с. 128.

[60]. Св. Климент Охридски, Поучения…, с. 199.

[61]. Срв. Maximus Confessorus, Quaestiones ad Thalassium, Migne, PG, t. 90, col. I-299; Capitum chritate Centuria, col. 395-640; Disputatie cum Pyrche, Migne, PG, t. 91, col. 165-195; Mystagogia, col. 489-527; Ambiduorum Liber, col. 104-263.

[62]. Св. Григорий Палама, Беседа 16, Migne, PG, t. 151, col. 201, D-204 A.

[63]. Св. Климент Охридски, Събр. cъчинения, Т. III, с. 128.

[64]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 96, 132, 159, 190.

[65]. Пак там, с. 52.

[66]. Пак там, с. 168.

[67]. Пак там, с. 133.

[68]. Пак там, с. 159.

[69]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 133, 178, 230.

[70]. Св. Григорий Богослов (St. Gr. Theologus), Migne, PG, t. 37, col. 678 A.

[71]. Срв. Булгаков, С., Свет невечерний, М., 1917, с. 278.

[72]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 166.

[73]. Пак там, с. 65-66.

[74]. Творения иже во святых отца нашего Василия Великаго, Беседа 3 – На слова „Внемли себе” (Втор. 15:9), с. 97.

[75]. Срв. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 171.

[76]. Пак там, с. 54.

[77]. Св. Климент Охридски, Събр. cъчинения, Т. III, с. 126.

[78]. Эпиктет, Энхиридион, I. Настольные заметки стоической морали, Казань, 1883, с. 1.

[79]. От гледна точка на философията на екзистенциализма, подробно по проблема, както е формулиран със съвременните термини „да бъда” и „да имам (притежавам)”, вж. у: Marcel, G., Etre et avoir, Paris, 1935; Fromm, E., To have or to be, N.Y., 1976.

[80]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 65.

[81]. Пак там, с. 56.

[82]. Пак там, с. 65.

[83]. Срв. Диоген Лаэртский, О жизни учениях и изречениях знаменитых философов, М., 1979, с. 131-133.

[84]. Св. Климент Охридски, Събр. cъчинения, Т. III, с. 121.

[85]. Пак там, с. 122.

[86]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 45.

[87]. Срв. Хубанчев, А., Религиозно-философските възгледи на св. патриарх Евтимий Търновски, ГДА, ХХVIII, 1978/79, с. 203-209.

[88]. Св. Климент Охридски, Слова…, с. 128.

[89]. Пак там, с. 81.

[90]. Пак там, с. 81.

[91]. Пак там, с. 81.

Изображение: авторът, проф. д-р Антоний Хубанчев.