Антиохия Писидийска е град в Мала Азия. Според древногръцкия географ и историк Страбон (ок. 63 пр. Хр.-19 сл. Хр.) той се намирал в южното подножие на планинска верига, която разделяла Фригия и Памфилия[1]. Основан от сирийския цар Селевкт Никатор (358-280 г. пр. Хр.), той е наречен Антиохия в памет на баща му Антиох[2]. По времето на император Август (68 г. пр. Хр.-14 г. сл. Хр.) градът е римска колония (Colonia Caesaria Antiochia)[3].  В него имало много юдейски заселници. Бил главен град на областта и митрополитски център[4].  От този цветущ някога град днес са останали само руини, недалеч от съвременния турски град Ялобач, открити през 1833 година от британския дякон от Смирна Франсис В. Д. Аръндъл[5].Апостол Павел посетил този град по време на първото си благовестническо пътешествие (есента на 46 до края на 49 година)[6]. Оттук започнала и проповедническата му дейност в Мала Азия. Апостолът тръгнал от Антиохия Сирийска (Велика), придружен от апостолите Варнава и Иоан Марк. Тримата отишли в средиземноморското пристанище Селевкия и оттам с кораб отплували за остров Кипър. Слезли на Саламин. Преминали набързо през острова и се озовали в Пафос. Тук апостол Павел проповядвал пред проконсула Сергий Павел, който пожелал да чуе словото Божие. Когато магьосникът Вариисус, наричащ себе си Елима (на арабски – мъдрец[7]), се помъчил да го отклони от вярата, апостолът го поразил с временна слепота, след което проконсулът повярвал.

След това тримата апостоли отпътували за Пергия Памфилийска. Тук Иоан Марк напуснал мисията и се завърнал в Иерусалим, а апостолите Павел и Варнава се отправили за Антиохия Писидийска (Деян. 13:1-14).

Сергий Павел бил проконсул на остров Крит от 1.VI.46 до 1.VI.47 година[8]. Тъй като авторът на книга Деяния апостолски св. евангелист Лука не споменава за друг проконсул, докато апостолът е в Пафос, то престоят му тук ще е продължил не по-късно от 1.VI.47 година. Свети евангелист Лука описва пътуването от остров Кипър до Пергия Памфилийска и Антиохия Писидийска съвсем бегло – само в два стиха (Деян.13:13-14). Би могло да се предположи, че апостолите Павел и Варнава ще да са пристигнали в Антиохия Писидийска още през 47 година. В първия съботен ден апостол Павел произнесъл своята проповед в местната синагога.

Коя ли ще да е била тази събота – това ще може да се установи от някои особености на самата проповед.

1. В Деян. 13:17 апостол Павел употребява глаголната форма υψωσεν[9] със значение на „въздигам“[10], както е употребена в книгата на пророк Исаия 1:2 (по превода на Седемдесетте[11]).

2. В Деян. 13:18 той употребява глагола τροποφορέω[12] (браня, грижа се, грижа се много старателно, храня[13]), който срещаме във Второзаконие 1:31 (по превода на Седемдесетте[14]).

3. В Деян. 13:18 е употребен глагола κατεκληρονομέω[15] със значение „разпределям, давам за наследство“[16], каквото той има във Второзаконие 1:38 (по превода на Седемдесетте[17]).

Последните две съвпадения едва ли са случайни, тъй като отпращат към една и съща глава в книга Второзаконие. Би могло да се предположи, че апостолът е под силното влияние на библейските четива, определени да се четат на 44-та събота на юдейската църковна година – параша от Второзаконие (гл. 1-3) и хафтар от Исаия 1:1-22, където е употребен глаголът υψόω[18].

Като имаме предвид, че юдейската година започва от 1 октомври (тишри), то 44-та събота на юдейската година следва да отнесем към края на месец юли и началото на месец август 47 година, когато апостол Павел е произнесъл своята проповед[19].

Свети евангелист Лука пише: „А те (апостолите Павел и Варнава, ск. м.), когато заминаха за Пергия, стигнаха в Антиохия Писидийска, и в първия съботен ден влязоха в синагогата и седнаха. След четенето на закона и пророците, началниците на синагогата проводиха да им кажат: мъже братя, ако има у вас слово на утеха към народа, говорете“ (Деян. 13:14-15).

Правото на четене и тълкуване на Писанието се предоставяло на всеки подготвен за това между посетителите (ср. Лука 4:16), но ръководството на богослужението било поверено в ръцете на определен „началник на синагогата“ (ср. Лука 8:41; 13:14; Мат. 9:18). Тук евангелист Лука говори за „началници на синагогата“. Вероятно става дума за старците, които образували съвет около ръководителя на синагогата, поради което и дееписателят ги нарича „началници“[20]. Тези именно началници дали израз на уважение към апостолите и ги поканили да кажат „слово на утеха към народа“. „Вероятно, заключава Александър Павлович Лопухин, вече преди да посетят синагогата апостолите Павел и Варнава са станали известни като учени мъже, изкусни майстори в разбирането и тълкуването на Писанието, поради което им се предлага слово на утеха“[21].

Апостол Павел станал, дал знак с ръка и започнал да говори (Деян. 13:16). – Дал знак (ср. Деян 12:17; 21:40; 26:1) – „такъв бил, отбелязва св. Иоан Златоуст (347-407), обичая у юдеите“[22].

Проповедникът стоял на своето собствено място, откъдето произнасял своето слово (Лука 4:20). Затова и апостолът не отишъл на проповедническата катедра, а само станал от собственото си място, където бил седнал, дал знак с ръка и започнал да говори на народа. Речта му, според Ф. В. Фаррар като маниер на проповядване прилича твърде много на проповедта на Спасителя в Назаретската синагога (Лука 4:20)[23].Проповедта се състои от три части, ясно разграничени от три обръщения (Деян. 13:16, 26, 38).

В първата част апостолът прави кратък исторически преглед на историята на израилския народ до времето на патриарх Давид (Деян. 13:16-25). Във втората част той говори за изкупителното дело на Иисуса Христа (Деян. 13:26-37), а в третата – за прощаването на греховете чрез Господа Иисуса Христа (Деян. 13:38-41).

Първата част започва с обръщението: „Мъже израилтяни и вие, които се боите от Бога“ (Деян. 13:16). – От обръщението се вижда, че проповедта е била отправена към местните юдеи, които апостолът нарича с обичайния израз „.мъже изряилтяни“ (ср. Деян. 2:22; 3:12; 5:35) както и към една друга категория слушатели, назовани с израза „вие, които се боите от Бога!“. Това са благочестиви прозелити, които вярвали в Яхве, но не били обрязани (ср. Деян. 13:43; 17:4; 18:7). За тях в синагогата били определени специални места[24].

Предложението на апостолската проповед е съвсем кратко: „Послушайте!“ (Деян. 13:16).

„Бог, говори апостолът, на израилския народ избра отците ни; тия люде Той въздигна през пребиваването им в Египетската земя, и с висока мишца ги изведе из нея и около четирийсет години време ги хранѝ в пустинята; и като изтреби седем народа в земята Ханаанска, раздели между тях по жребие земята им, а след това около четиристотин и петдесет години им дава съдии до пророк Самуила“ (Деян. 13:17-20).

Началните думи „Бог на израилския народ“ (Деян. 13:17) на пръв поглед като че ли са насочени към прозелитите. Фактически те са отправени към местните юдеи (ср. Деян. 13:26). Към такова разбиране на текста ни насочва и следващият израз „избра отците ни“ (Деян. 13:17). – С този израз апостолът се причислява към израилския народ, от когото той произхожда (ср. Деян. 21:39; 22:3; 23:6; 26:5; Римл. 11:1; Филип. 3:4-5; Гал. 1:14).

Според св. Иоан Златоуст тук апостолът подобно на св. архидякон Стефан (ср. Деян. 7:2) нарича общия на всички Бог „Бог на израилския народ“, за да разкрие по-нататък Неговите благодеяния към него[25]. Началото на Божиите благодеяния към израилтяните започва от времето на патриарх Авраам. Макар и името му да не се цитира тук, то трябва да се подразбира. По същия начин започва историческото си повествование и св. архидякон Стефан: „Бог на славата се бе явил на отца ни Авраама, когато беше в Месопотамия, преди той да се засели в Харан“ (Деян. 7:2). Но докато той е по-подробен в повествованието си, апостол Павел е по-кратък, по-лаконичен. В речта на св. архидякон Стефан изпъква повече човешкият елемент в историята на израилския народ, докато в тая на апостол Павел се изтъква повече свръхестествения, божествения елемент. Тази идейна особеност на двете речи „говори за тяхната самостойност и автентичност”[26].

Нататък апостолът преминава към египетския период от историята на израилтяните.

„Тия люде, Той (Бог, ск. м.) въздигна през пребиваването им в Египетската земя, и с висока мишца ги изведе из нея“ (Деян. 13:17 ). – Отначало в Египет израилтяните наброявали 75 души (Бит. 46:27; Деян. 7:14). Но по Божие благословение те бързо се умножили и станали заплаха за египтяните (Изх. 9-10 гл.). В книга Изход 1:7 четем: „А синовете Израилеви се разплодиха и размножиха, нараснаха и се усилиха извънредно, тъй че оная земя се напълни от тях“.

Същата мисъл развива и св. архидякон Стефан в проповедта си пред синедриона: „Народът растеше и се ужножаваше в Египет“ (Деян. 7:17). Това количествено и качествено нарастване апостол Павел изразява с глаголната форма „въздигна“ (υψοσεν), която той буквално заема от книгата на пророк Исаия 1:2.Следващото важно събитие от живота на израилтяните е извеждането им от Египетската земя, което според апостола е дело Божие: „И с висока мишца (Бог, ск. м.) ги изведе из нея“ (Деян. 13:17). – Изразът е метафоричен и говори за Божията сила и всемогъщество – за чудесата, които Бог сторил с тях в пустинята чрез Моисей и Иисус Навин, за които подробно се разказва в книга Изход. Разбира се, апостолът не изброява всички чудеса, а се спира само на едно от тях: „И около четирийсет години време ги хранѝ в пустинята“ (Деян. 13:18). Глаголната форма „храни“ (ετροποφόρησεν) означава физическо хранене. Тук апостолът намеква за маната, която Бог изпращал от небето на израилтяните. Моисей пише: „Израилевите синове ядоха мана четирийсет години, докле дойдоха в населената земя; тe ядоха мана, докле стигнаха границите на Ханаанската земя“ (Изх. 16:35). За същото чудо Господ Иисус Христос говори на юдеите: „Истина, истина ви казвам: не Моисей ви даде хляба от небето, а Моят Отец“ (Иоан 6:32)

Следващият момент е влизането на израилтяните в обетованата земя при Иисус Навин, чието име апостолът съзнателно не споменава, а приписва изцяло на Бога: И като изтреби седем народа в земята Ханаанска, разделя между тях по жребие земята им“ (Деян. 13:19). – Седемте народи, за които става дума тук са: хананейци, хетейци, евейци, ферезейци, гергесейци, аворейци и иевусейци (Иисус Навин 3:10; ср. Изх. 33:2; Второзаконие 7:1).

Бог „раздели между тях по жребие земята им“. – Тук апостолът намеква за разпределянето на Ханаанската земя между 12-те Израилеви колена, за което подробно разказва книга Иисус Навин (гл. 13-19). В текста се използва глагола κατεκληρονομέω, чието пряко значение е „разделям на части по жребие“[27]. (ср. Второзаконие 3:27; Иисус Навин 21:3 – по превода на Седемдесетте), както е в българския превод. Но в превода на Седемдесетте той е употребен със значение „разпределям, давам за наследство“, мисъл, която се изразява с глагола κατεκληροδοτέω (ср. Второзаконие 21:16 – по превода на Седемдесетте[28]) когато става дума за разпределяне на имот от баща на синове. В случая глаголът κατεκληρονομέω е употребен вместо κατεκληροδοτέω, както той е употребен във Второзаконие 1:38, откъдето апостолът заема този глагол. Там той е употребен със значение „разпределям, давам за наследство“, тъй като според библейското разбиране Бог е Владетел на цялата земя (Пс. 23:1) и има власт да я разпределя и дава на човеците за владение. В книга Съдии 11:24 четем: „Ние владеем всичко онова, което ни е дал за наследие“ (κατεκληρονόμησεν[29]).

След Иисус Навин идва периодът на съдиите Израилеви. Апостолът говори: „А след това около четиристотин и петдесет години (Бог, ск. м.) им давà съдии до пророк Самуила” (Деян. 13:20). – За съдиите Израилеви в Свещеното Писание четем: „Тогава Господ (им) издигаше съдии, които ги спасяваха от техните грабители“ (Съд. 2:16). Съдиите не са получавали съдебна власт в съвременния смисъл на думата. В повечето случаи те са били народни водачи. В Свещеното Писание те са наречени спасители (Съд. 3:9; Неем. 9:27). Съдийството било тяхна второстепенна задача (Съд. 4:4) Своята власт съдиите получавали не по наследство или по избор, а от Бога (Съд. 2:16). Колчем народът Израилев викал към Бога за помощ, Господ му издигал съдии и го спасявал от враговете му (Съд. 2:18)[30]. Самуил се смята за последен съдия Израилев[31]. По-известни съдии Израилеви са: Аод (Съд. 3:12-30), Девора, Варак (Съд. гл. 4-5), Гедеон (Съд., гл. 6-9), Иефтай (Съд. 10:6-12:7), Самсон (Съд. гл. 13-16) и др. Самуил е наречен и „пророк“[32]. В първа книга Царства 3:19-20 четем: „Самуил порасна, и Господ беше с него; и не остана ни една негова дума неизпълнена. В цял Израил от Дан до Вирсавия узна, че Самуил се е удостоил да бъде пророк Господен“. Свети апостол Петър говори за него като пръв по време от всички други пророци (Деян. 3:24). Той е основател на пророческите школи и общества (1 Цар. 19:20). От него започва непрекъснатата приемственост на старозаветните пророци[33].Цифрата „около четиристотин и петдесет години“ е приблизителна. Тя не намира потвърждение в други места на Свещеното Писание. Твърде вероятно е цифрата 450 да обхваща и част от предсъдийския период, та дори чак до Авраам, комуто Бог обещал да даде на потомството му земята ханаанска (Бит. 12:7), което намира потвърждение както в Стария, така и в Новия Завет. В Гал. 3:17 апостол Павел съобщава, че откак Авраам напуснал Харан, до приемането на Десетте Божии заповеди от Моисей, което станало наскоро след излизането на израилтяните от Египет, изминали 430 години. Това твърдение на апостола намира потвърждение в Изх. 12:40, където четем: „А времето през което синовете Израилеви (и бащите им) преживяха в Египет и в Ханаанската земя беше четиристотин и трийсет години”. Като извадим първите 25 години от странстването на Авраам до рождението на Исаак (Бит. 21:5; ср. 12:7), получаваме 405 години. Като прибавим към тях 40 години странстване из пустинята (Деян. 13:18), получаваме 445 години – резултат, който се приближава до цифрата „около четиристотин и петдесет години“[34].

Нататък следва периодът на царете. Апостолът говори: „После поискаха цар и Бог им даде Саула Кисов син, мъж от Вениаминовото коляно,  за през четирийсет години“ (Деян. 13:21). – Докато другите Израилеви вождове – патриарси, съдии, пророци  били изпращани на израилтяните от Бога, то те сами пожелали царе (1 Цар. 8:5). Апостол Павел изрично споменава името на Саул, като сочи и произхода му от Вениаминовото коляно, вероятно чувствайки себе си свързан с него по произход от същото коляно и с юдейското си име Савел (Деян. 3:19), което е разновидност на името Саул[35]. Юдейският историк Иосиф Флавий, основавайки се на старо юдейско предание, съобщава, че Саул управлявал от 18 години преди и 22 години след смъртта на Самуил – всичко 40 години[36]. Същото предание използва и св. апостол Павел[37].

Без да се спира повече върху дейността на Саул, апостолът преминава към св. цар и пророк Давид: „Като отхвърли тогова, говори той, издигна им за цар Давида, за когото каза свидетелствайки: „Намерих мъж по сърцето си Давида, син Иесеев, който ще изпълни всичките ми искания” (Деян. 13:22). – Приведеният цитат и свободно словосъчетание на 1 Цар. 13:14 с Пс. 88:20-21[38]. Така постъпва апостол Павел, пише архимандрит Михаил,  защото и словата Самуилови към Саул (1 Цар. 13-14), както и словата на Псалмопевеца са слова и свидетелство Божие[39]. Цар Давид е представен като образец на кротост и послушание. С тези си качества той е предобраз на Иисуса Христа (ср. Мат. 11:29; Филип. 2:8)[40]. Затова и апостолът, без да проследява по-нататък историята на Израиля, преминава направо към Христа.„От неговото именно потомство Бог по обещание въздигна Израилю Спасителя Иисуса“ (Деян. 13:23). – От пророк Давид апостол Павел преминава бързо към проповед за Христа. „Не е маловажно това, отбелязва св. Иоан Златоуст, че Христос произхожда от Давид[41].“ Произходът му от рода и дома Давидов е засвидетелстван както в Стария, така и в Новия Завет.

Във 2 Цар. 7:12 Господ говори на Давид чрез пророк Натан: „А кога се навършат твоите дни, и ти починеш при отците си, Аз ще въздигна след тебе твоето семе, което ще произлезе от твоите чресла, и ще закрепя царството му”. – Това Божие откровение има отношение към Соломон, който според Божието обещание съградил дом на Господа (2 Цар. 7:13а), но то безусловно има отношение и към бъдещия Месия, за Когото Бог говори: „Аз ще утвърдя престола на царството му довека“ (2 Цар. 7:13б). Така разбрал откровението Божие и сам Давид: „Господи… Ти възвести… за дома на Твоя раб далечни бъднини“ (2 Цар. 7:19). За това Божие откровение се говори и в Псалмите. В Пс. 88:4-5 четем: „Аз поставих завет с Моя избранник, клех се на Моя раб Давида: ще утвърдя навеки твоето семе, от рода в род ще уредя твоя престол“. В Пс. 131:11 се казва: „Кле се Господ Давиду в истината и няма да се отрече от нея; от плода на твоята утроба ще поставя на престола ти“. Истинността на Божието откровение към Давид е засвидетелствана и в книга Паралипоменон: „Господ не искаше да погуби дома Давидов поради завета, що бе сключил с Давида, и защото бе обещал да даде светилник нему и на синовете му за всички времена“ (21:7). Свети пророк Захария в пророческо видение говори: „Благословен е Господ, Бог Израилев, защото посети и извърши избавление на Своя народ и издигна за нас в дома на Своя отрок Давида рог на спасение“ (Лука 1:68-69). Архангел Гавриил благовести на св. Дева Мaрия: „Ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край…. Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“ (Лука 1:31-33, 35).

Заслужава да се отбележи, че св. апостол Павел изполва израза „по обещание“, който говори за месианското достойнство на Иисуса Христа[42].

Преди да продължи проповедта си за Христа, апостолът се спира макар и бегло върху проповедническото дело на св. Иоан Кръстител, чието влияние в Мала Азия ще да е било твърде голямо (ср. Деян. 18:25; 19:1-6). Апостол Павел свързва делото на Иисуса Христа с това на Иоан Кръстител и затова говори: „След като Иоан преди появяването Му проповедвà покайно кръщение на цял народ израилски“ (Деян. 13:24). – Тук апостолът говори за покайния характер на Иоановото кръщение като подготовка към „Оногова, Който иде след него“ (Деян. 19:4).

Нататък апостолът цитира следните думи на св. Иоан Кръстител към народа: „За кого ме смятате? Не съм аз Христос, но ето, след мене иде Оня, Комуто не съм достоен да развържа обущата на нозете“ (Деян. 13:25). – Думите на св. Иоан Кръстител апостолът предава свободно, но точно по смисъл, както те са записани в св. Евангелне (ср. Мат. 3:11; Марк 1:7; Лука 3:16; Иоан 1:27). Там не се съобщава св. Иоан Кръстител да се е обърнал с такъв въпрос към народа. Такъв въпрос поставя Спасителят на учениците Си (Мат. 16:15). Свети евангелист Лука обаче съобщава, че всички, които слушали проповедта Му, размишлявали в сърцата си „Дали не е Той Христос“ (Лука 3:15). На това вътрешно недоумение пред юдейските свещеници и левити св. Иоан Кръстител изповядва: „Не съм аз Христос“ (Иоан 1:20). Наред с отрицателния отговор св. Иоан дава и положителни данни за Иисуса Христа: Но ето след Мене иде Оня, Комуто не съм достоен да развържа обущата на нозете (Деян. 13:25; Лука 3:16). – Св. Иоан Златоуст възклицава: „Иоан свидетелства не просто, но отстранява от себе си честта, която всички му отдавали. Не е едно и също да се откажеш от чест, която никой не ти предлага или която мнозина ти въздават, и при това не току-тъй, но с такова самоунижение“[43].Втората част на проповедта започва с обръщението: „Мъже братя, синове на Авраамовия род, и на ония между вас, които се боят от Бога“ (Деян. 13:26).

„Мъже братя“ – почтително обръщение[44], насочено към синовете на Авраамовия род, тоест към юдеите, и онези, „които се боят от Бога“, тоест към прозелитите.

„Вам… говори апостолът, е пратено словото на това спасение“ (Деян. 13:26). – Проповедта за изкупителното дело на Иисуса Христа апостолът нарича „слово на спасението“. В Свещеното Писание проповедта се характеризира още като „слово Божие“, „слово Господне“ (Ис. 1:1-2; 2:1; Иер. 1:1-2; 2:1-4; Иез. 1:3), „слово на истината“ (2 Кор. 6:7), „блага вест“ (Марк 1:1-3), благовестие (Ис. 52:7), „слово на Кръста“ (1 Кор. 1:18), слово на примирението (2 Кор. 5:20), слово на живота (Филип. 2:16), слово на благодатта (Деян. 20:32) и т. н.

„Защото, продължава апостолът, жителите иерусалимски и техните началници, като не познаха Него и пророческите думи, които се четат всяка събота, и като Го осъдиха, изпълниха тия думи” (Деян. 13:27). – Съюзът „защото“, според архимандрит Михаил, има не причинен, а обяснителен характер[45]. Жителите иерусалимски и техните началници не разбрали пророческите думи и не приели Иисуса Христа за обещания Месия, макар всеки съботен ден да слушали пророческите слова. Апостолът пише: ,,Ако бяха Го познали, не биха разпнали Господа на славата“ (1 Кор. 2:8). Спасителят Господ Иисус казва: „Не познаха нито Отца, нито Мене“ (Иоан 16:3). „Какъв тънък укор, възклицава Александър Павлович Лопухин. Каква горчива истина! Всяка събота тези пророчески слова се четат в синагогата, а четящите и тълкуващите не съзнават, че те се явили техни страшни изпълнители. Но ако в неразбирането на Месия незнанието би могло да облекчи някак тяхната вина, то по-далечното – убиването на Невинния по призива на такива – вече ни най-малко не ги извинява“[46] „Това вече, заключава св. Иоан Златоуст, не е било дело на незнание. Да предположим, че те не Го почитали и приемали за Христос, но защо при това са Го убили?“[47].

Апостолът припомня всичко това вероятно, за да привлече вниманието на слушателите си да се замислят и разберат правилно по-нататък пророчествата, които той им предлага.

„И макар да не намериха никаква вина, достойна за смърт, поискаха от Пилата да Го убие” (Деян. 13:28). – Тук апостолът изразява мнението на Пилат за невинността на Христа (ср. Лука 23:22; Иоан 18:38). Юдеите не могли да приведат повече доказателства срещу Него, доказвайки по този начин макар и косвено невинността Му. Пилат пожелал да Го пусне, но тълпата крещяла: „Разпни Го, разпни“ (Лука 23:21). Понятно е оттук, защо Господ Иисус говори: „Ако не бях дошъл и не бях им  говорил, грях не щяха да имат;  а сега нямат извинение за греха си” (Иоан 15:22).

„А когато извършиха всичко, що бе писано за Него, снеха Го от дървото и положиха в гроб” (Деян. 13:29). – Господ, пише архимандрит Михаил,  бил снет от Кръста и положен в гроб не от противниците Си, а от благоразположените към Него Иосиф Ариматейски и Никодим (Иоан 19:38-39) – също началници юдейски, единият от тях (Никодим) дори жител на Иерусалим. Обобщавайки, апостолът приписва това дело на всички юдейски началници и жители на Иерусалим[48].

Понятието „дърво“ е метафоричен израз и е употребено вместо „Кръст“ (ср. Гал. 3:13).

„Но Бог, заявява светият апостол, Го възкреси от мъртвите“ (Деян. 13:30) – Същата мисъл апостолът прокарва и в посланията си (1 Кор. 15:15; Еф. 1:20; Кол. 2:12; Гал. 1:1; Евр. 13:20).

„Да не те смущава това, пише архиепископ Теофилакт Охридски, че за Иисуса се говори, че е възкресен от Бога. Защото, ако ли Иисус не е някой друг като въплътило се Слово, а Слово, то, както свидетелства Писанието („Христос е Божия сила и Божия премъдрост“ (1 Кор. 1:24) е сила на Отца, чрез която Той върши всичко, и следва да се разбира, че Иисус Сам е възкресил Себе си“[49].

Като доказателство за възкресението на Иисуса Христа апостолът привежда факта, че в продължение на „много дни“ (40 на брой – ср. Деян. 1:4) Той се явявал на Своите ученици, които били галилеяни и които били възлезли с Него в Иерусалим и сега са Негови очевидци и свидетели пред народа. Светият апостол не причислява себе си към тези очевидци на Възкресението. Той също видял Господа след възнесението Му, но по съвсем друг повод и при съвсем други обстоятелства (Деян. 9:3-25)[50]. Нататък св. апостол Павел привежда и свои теоретически доказателства, извлечени от Свещеното Писание.„И ние ви благовестим сега, че обещанието, дадено на отците, Бог изпълни над нас, техни чеда, като възкреси Иисуса, както и във втори псалом е казано; „Син Мой си Ти: Аз днес Те родих““ (Деян. 13:32-33). – Апостолът се връща към началната си мисъл, с която започва проповедта си (ср. Деян. 13:17) – обещанието Божие, „дадено на отците“. Като говори за старозаветните праведници, които с вяра очаквали обещанието Божие, апостолът заключава: „И всички тия, макар и да бяха засвидетелствани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвиде нещо по-добро“ (Евр. 11:39-40). Отците ни, иска да каже апостолът, не получиха обещаното, но ние го получихме в лицето на възкръсналия Христос.

Текстът от Пс. 2:7 „Син Мой си Ти: Аз днес Те родих“ имат отношение към Иисуса Христа. Те, по тълкуванието на архимандрит Михаил,  имат следното значение: „Син Мой си Ти като Месия; днес Аз Те родих, чрез възкресението Ти от мъртвите Те явѝх като истински Мой Син, като истински Месия; възкресението на Господа е фактически божествено удостоверение за синовството на Иисуса Христа по отношение на Бога Отца (ср. Римл. 1:4). Чрез възкресението на Господа от мъртвите след Неговото унижение и смърт, Бог направи (Деян. 2:26) Своя Син от вечност, Свой Син във времето“[51]. „Тези думи, говори архиепископ Теофилакт, разбирай по отношение въчеловечаването на Христа, станало във времето, тъй като изразите „днес“ и „утре“ съдържат в себе си значение на дни“[52].

По такъв начин, заключава архимандрит Михаил,  псаломският израз „е обещание за възкресението на Месия и изпълнение на това обещание във възкресението на Иисуса Христа“[53].

Следващото доказателство е от книгата на пророк Исаия 55:3: „А че Го е възкресил от мъртвите, та няма вече да се връща в тление, бе казал тъй: „ще ви дам неизменните милости, обещани на Давида““ (Деян. 13:34). – Цитираните думи от пророк Исаия апостолът предава с някои малки изменения по превода на Седемдесетте. Чрез пророк Исаия Бог дава обещание на израилския народ за идването на бъдещите месиански времена под образа на изпълнение на Божиите милости, обещани от Давид. Този месиански характер на обещанието апостолът отнася към възкресението на Иисуса Христа, защото ако Христос не е възкръснал, то милостите, обещани на Давид, не биха се изпълнили. Те биха се изпълнили само, ако действително Христос е възкръснал от мъртвите[54].

Третото доказателство е от Пс. 15:10: „Затова и на друго място казва: не ще дадеш на Твоя Светия да види тление“ (Деян. 13:35). – Приведеното пророчесто апостолът отнася към Иисуса Христа. Ако отнесем приведените думи от псалома към Давид, то те имат частично изпълнение. Но отнесени към Христа Спасителя те имат пълно покритие и точно изпълнение.

„Защото Давид, говори апостолът, като послужи на своя род, чрез Божията воля почина и се присъедини към отците си и видя тление (Деян. 13:36). – Иосиф Флавий съобщава,  че св. цар и пророк Давид бил погребан в Иерусалим[55].

Съобщавайки, че Давид послужил на своя народ чрез Божията воля и починал като се присъединил към отците си и видял тление, апостолът цели да докаже, че приведеното пророчество (Деян. 13:35) няма отношение към Давид, а към Иисуса Христа.

„Но онзи, Когото Бог възкреси, заключава апостолът (тоест Иисуса Христа, ск. м.), тление не видя“ (Деян. 13:37).

Третата част на проповедта започва с обръщението „мъже братя“ (Деян. 13:38), насочено общо към всички слушатели – юдеи и прозелити.

„И тъй, говори апостолът, да ви бъде знайно…, че чрез Него (тоест чрез Христа) ви се възвестява прошка на греховете; и от всичко, от каквото не сте могли чрез закона Моисеев да се оправдаете, чрез него се оправдава всякой вярващ“ (Деян. 13:38-39). – Цитираният текст напомня за учението на апостола за оправданието чрез вяра в Христа, идея, която той подробно развива в посланието си до Римляни (3:20 сл.) и Галатяни (3:10 сл.). Приведеният тук цитат е само резюме на мислите на апостола.

Прощаването на греховете, според св. апостол, става чрез Христа. На ефесяни той пише: „Бог ви прости в Христа“ (4:32). Вярващият, по тълкуванието на архимандрит Михаил, получава прошка на греховете си заради вярата си в Христа като Изкупител на човешките грехове[56].

Личното оправдание има две страни – заличаване на предишните грехове и получаване на благодатни сили за постигане на праведност и светост. „Делото на спасението, според епископ Теофан Затворник, се състои и в едното, и в другото“[57].Оправданието, според апостола, идва не по закона Моисеев, а по вярата в Христа, съпроводено съответно с добри дела! ,,Чрез него се оправдава всякой вярващ!” На Галатяни апостолът пише: „Като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът” (2:16).

В заключение апостолът предупреждава: „Пазете се прочее, да не би да дойде върху вас казаното у пророците: „вижте, презрители, научете се и изчезнете! Защото дело върша Аз във ваши дни, дело, което не бихте повярвали, ако не беше ви гo разказал някой““ (Деян. 13:40-41). – Приведеният текст е от пророк Авакум (1:5 – по превода на Седемдесетте). Може би апостолът има предвид и други места от Стария Завет (ср. Ис. 28:14), поради което и говори: „казаното у пророците“. – Пророк Авакум, според архимандрит Михаил говори от име Божие за бъдещото завладяване на Юдея от халдеите като наказание Божие за сторени грехове, което довело до разрушаване на Иерусалим и храма. Подобно Божие наказание може да се случи и със слушателите на апостола, ако те се окажат „презрители“. Затова и апостолът ги приканва: „почудете се и изчезнете“[58].

На излизане от синагогата езичниците помолили апостола да им говори за същото и следващата седмица. Мнозина от юдеите и прозелитите тръгнали след апостолите, които, беседвайки с тях ги убеждавали да пребъдват в Божията благодат. На следващата събота току-речи целият град се събрал да чуе словото Божие. Но някои юдеи, като видяли множеството, се изпълнили със завист и започнали да противоречат на апостолите (Деян. 13:42-45). „Тогава, отбелязва дееписателят, Павел и Варнава казаха с дързновение: първом вам трябваше да бъде проповядвано словото Божие, но понеже го отхвърляте и намирате сами себе си недостойни за вечен живот, ето, обръщаме се към езичниците. Защото Господ тъй ни заповяда: „поставих Те за светлина на езичниците, да бъдеш за спасение до край-земя““ (Деян. 13:46-47).

Езичниците, като слушали всичко това, радвали се и прославяли словото Божие; повярвали всички, които били отредени за вечен живот. А словото Господне се разпространявало по цялата страна. Но юдеите като подбудили набожните и почетни жени и градски първенци подигнали гонение против апостолите и ги изгонили от своите предели. Те отърсили праха от нозете си срещу тях и отишли в Икония[59]. А учениците им се изпълнили с радост и с Дух Свети (Деян. 13:48-52).

______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1986, кн. 11, с. 7-17. Понастоящем, август 2012, авторът на статията е проф. д-р.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Страбон, География в 17 книгах, ХII, VIII, 14. Перевод, статья и коментарии Г. А. Стратановского, Лениград, 1964, с. 540.

[2]. Brokhaus Enziklopädie in zwanzig Bänden. Siebzehnte völlig neuarbeitete Auflage des grosses Brokhaus, 1. Band, Wiesbaden, 1966, S. 581.

[3]. а. а. О; A. Wikenhauser, Апtiochia pisidisches. – Lexikon für Theologie und Kircne, 1. Band, Freiburg im Breisgau, 1957, Kol. 650.

[4]. A. Wikenhauser, a. a. O., Kol. 650.

[5].a. a. O.; Вернер Келер, Библейски събития, Авторизиран превод от Варненский и Преславски митрополит Йосиф, София, 1960, с. 366.

[6]. Проф. Христо Гяуров, Живот и дейност на св. ап. Павла, ГСУ-БФ, т. ХХIII, 1945-1946, с. 22-23.