(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

IV. ПРЕВАНТИВНИ МЕРКИ СРЕЩУ ПРОНИКВАНЕ НА СЕКТАНТСКО ВЛИЯНИЕ В ЕНОРИЯТА

 1. Съвременна енорийска катехизация

 1.1. Същност

Едно от най-важните задължения на душепастира е да научи паството си на основните истини на православната християнска вяра. Това има своето основание в Свещеното Писание, в заповедта дадена от Спасителя: „Идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19). Първи изпълнители на тази заповед са светите апостоли, които неуморно са ходели от град на град за да поучават, разобличават и назидават без да щадят силите си. Техни приемници в учителството стават апостолските мъже, епископите и презвитерите на Христовата Църква. Още по времето, когато възникват първите секти, някои от отците на Църквата осъзнават, че една от главните причини за тяхната поява е религиозната безпросветност. Мерките, които те вземат, се отнасят до положителното излагане на чистото, неподправено църковно учение и изобличаване на ересите. В първите векове, когато християнството е все още гонено, катехизацията, от старогръцкото κατηχίσις – устно обучение[46], е имала за цел да подготви оглашените за свето Кръщение. Това включва запознаване с основните истини на християнската вяра. Средствата на катехи-зацията по онова време са словото и по-рядко писмени произведения. След Миланския едикт (313 година) Църквата добива възможността да разшири своята катехизаторска дейност, както в пределите на Римската империя, така и извън нея. Наред с това, обаче се налага да се защитава вярата от нападките на различните секти и езически учения.

Така още тогава се оформили трите направления на християнската мисия: вътрешна, външна и специална (за борба с ересите). Погледнато в съвременен план задачите се разпределят така:

а)вътрешната мисия съсредоточава вниманието и дейността си в самата енория (или епархия). Неин обект са енориашите и пришълци, преселили се в енорията, децата на енориашите;

б)външната мисия има за обект на катехизация хора, незапознати с Христовото учение, живеещи извън енорията, епархията, а често и извън пределите на държавата;

в)специалната мисия има за обект на дейността си инославните и сектантите, проникнали в енорията, за да откъснат хора от лоното на Православната църква. Мисията се противопоставя на техните намерения да въвличат хората в своите секти, да ги заблуждават и погубват духовно. Нейната дейност е насочена и срещу суеверията и не на последно място срещу атеизма – потенциален враг на православната вяра. По същество специалната мисия е част от вътрешната. Тя добива названието специална, когато се ръководи от специално подготвени и назначени за целта хора. Когато такива липсват, задачите ѝ се изпълняват от вътрешната мисия.

Всяко едно от направленията на църковната мисия има според задачите си принципи и методи на работа, начини и форми за поднасяне на Христовото благовестие. Протопрезвитер Шавелски набелязва три основни задачи:

а)положителна – да бъдат научени пасомите на всички необходими за спасението на душата вероизповедни истини и начините за реализирането им в живота;

б)отрицателна – да бъдат изкоренени всички езически суеверия, водещи до отклонения във вярата;

в)отрицателна – да бъдат изобличени всички инославни еретически учения и секти, да бъде отблъсната тяхната пропаганда, да бъде разобличен атеизма и материализма[47]. Външната църковна мисия е насочена към изпълняване най-вече на първата и втората задача. Специалната мисия основно реализира в своята дейност третата (отрицателна) задача, която от само себе си включва и учителство. Вътрешната църковна мисия включва и трите задачи на учителство, изобличаване и назидаване. Именно вътрешната мисия се занимава с православното благовестие, учителството и християнското възпитание на паството в енорията. В следващите редове ще бъде разгледана в съвременен план нейната дейност:

1.2.Организатори на вътрешната църковна мисия. Нейни организатори би трябвало да бъдат на първо място енорийското духовенство, енорийският свещеник или църковното настоятелство. Може да бъде организирана и от млади амбициозни християни, притежаващи необходимата подготовка и организаторски способности[48].

Важно условие за успеха на катехизаторската дейност, е да протича систематизирано, по определен план. Планът може да обхваща част от годината или цялата календарна година. Когато се прави за неделните училища по вероучение той обхваща тази част от годината, която съвпада с учебната година в светските училища. Ако се прави план на проповедите в храма, той се прави за цялата година и се подрежда според датите от църковният календар. Планове трябва да се правят и за катехизически беседи за възрастни, в зависимост от възможностите на пастира-проповедник и на миряните.

Освен в границите на енорията просветната дейност се планира и на епархийско ниво, което се отнася за т. нар. епархийски проповедници. След изтичане па планираното време или на част от него се прави отчет на извършената дейност. Без план катехизически беседи могат да се правят при частни посещения по домовете и извършването на някои треби, тогава се действа според случая.

 1.3. Извършители на катехизаторската дейност

Те могат да бъдат свещенослужители, учители по вероучение, студенти богослови. В тази дейност могат да се включат специално подготвени педагози-небогослови, в краен случай и обикновени миряни просветени в истините на православната вяра. За да извършват просветна дейност, проповедниците трябва да отговарят на известни условия: да са православни и утвърдени в истините па вярата. От това служение е добре да се отлъчат бивши сектанти, скоро приели православната вяра, както и хора, които се увличат от болно-мистични явления. Второ важно условие е благочестив живот. Енорийските вероучители (свещеници и миряни) трябва на дело да прилагат християнските нравствени принципи в живота си, да бъдат пример за своите ученици и пасоми. Служението на благовестието, не може да се изпълнява от лица известни като нетрезви, от хора, които живеят в блуд, от хора, увличащи се в политически интриги, поради опасност от съблазън.

Не малко важно условие са умствените качества и подготовката на катехизатора. Той трябва да познава съдържанието на Свещеното Писание и учението на Православната църква. Да има общи познания по апологетика и църковна история, да има обща представа за някои от инославните течения, да познава техните заблуди.

За по-голям успех на проповедническата дейност Михаил Калнев препоръчва създаването на пастирско-мисионерски съюзи, или общества в градовете[49]. У нас това е възможно при архиерейските наместничества и епархийските центрове, и въобще в по-големите градове на страната. Добре би било проповедниците да бъдат тясно специализирани според насоката на мисионерската дейност, която извършват. Поради малкия брой кадри днес се налага те да имат комплексна подготовка. Едно разпределяне на функциите би обособило следните категории проповедници и служители към мисията: духовни лица, учители по религия (богослови), учители по вероучение (може и небогослови), синодални и епархийски проповедници (със задълбочена подготовка), енорийски мисионери (богослови), помощници, продавачи на църковна литература, църковни настоятели и други (най-често небогослови). В православните просветни общества и братства трябва да има пълно разбирателство и добро разпределение на задачите. Всеки трябва да знае своето място в мисионерската православно-просветна дейност, своите права и задължения, които стриктно да съблюдава. За да има пълен успех вътрешната църковна мисия, тя трябва да се превърне в народна мисия[50].

1.4. Място и време за провеждане на катехизическа дейност

Основно място за организиране мероприятията на просветните братства е православният храм. Макар че основното му предназначение е молитвен дом, за извършване на богослужението, той е и място, където християнинът трябва да усвои основните, душеспасителни истини на православната вяра. Съвсем уместно е храмът да приюти неделното училище по вероучение за деца, катехизическите беседи за възрастни, събранията на местното просветно братство. В тези случаи, е абсолютно задължително, да се зачита сакралното предназначение на сградата и да се спазва необходимото благоприличие. Времената за катехизическа дейност в храма са по време на богослужение – неделна и празнична проповед; след богослужение – неделно вероучение, просветни курсове за възрастни в определени дни и часове от седмицата; индивидуални беседи по всяко време[51].

Удобство за просветна дейност представлява малък параклис при храма, а още пo-добре е ако има специален салон (при църковния двор). При такова положение след литургията, миряните могат да бъдат поканени на кафе или чай в салона, да събеседват на богоугодни теми. Предимство е и това, че така ще общуват по-непринудено, ще се опознаят и ще се чувстват по-близки. В такива помещения, могат да бъдат провеждани всички просветни мероприятия освен богослужебната проповед.

За да бъде по-близо до хората живеещи в енорията, на пастира и мисионера нерядко се налага да напускат сградата на храма и да провеждат катехизаторска дейност на обществени, общодостъпни места. Една от причините, поради, които се налага това, е че посещението на храма изисква определени познания. В тези случаи човек трябва да спазва определено поведение, да извършва някои символични обредни действия. Когато не е запознат и подготвен, у него често се поражда притеснение. Значително по-непринудено, неподготвеният се чувства, ако е поканен на просветна беседа в някоя обществена сграда. Такива могат да бъдат читалища, младежки домове, центрове за работа с деца, киносалони и др. В краен случай и при ограничен брой слушатели беседата може да бъде проведена и в частен дом, в удобно за хората време. При липса на помещение и подходящи атмосферни условия просветната сбирка може да се проведе и под открито небе. Тези случаи, могат да бъдат съпроводени с излизания сред природата, посещение на някой близък манастир или друго свято място.

1.5. Средства за катехизация

Енорийските просветни братства и общества не могат да разчитат само на сказките и беседите. За утвърждаването на християните в православната вяра и благочестие, е необходимо доставянето на подходяща за целта литература. Най-общо тя може да се раздели на два вида: а)пособия и наръчници за църковните пастири и мисионери, за учителите по вероучение и религия и б) православно просветни издания за миряните. Първият вид би трябвало, да се доставят в ограничено количество и да бъдат предоставени на хора, подготвени да ги четат и възприемат. Не е редно книги като „Наръчник на изповедника“ и „Настолна книга на пастира“ да се четат от хора с повърхностни познания. Всеки член от тялото Христово, би трябвало да знае своето място, своите права и задължения и никога да не превишава правата си. Към този вид литература спадат: сборници с проповеди, учебни пособия за семинарията и богословските факултети, противосектантски книги от римокатолически и протестантски автори, учебници и наръчници по мисионерство и апологетика и др. Добро решение за усъвършенстване на пастирите и мисионерите, са периодичните събеседвания, конференции и опреснителни курсове[52].Другият вид православна литература е тази, предназначена за миряните.Това са катехизиси, учебници по вероучение, жития на светии, молитвеници, нравствено-назидателни четива, просветни брошури, вестници и списания с просветно съдържание.Доставяната литература, трябва да отговаря на духовното ниво на енориашите, на техните насъщни религиозни потребности. Изискване към членовете на просветното братство е да бъдат запознати със съдържанието на всяка една книга, за да могат да я представят и препоръчат при необходимост. Продажбата на книги е редно да става в църковните магазини, в притворите на храмовете, а в крайни случаи може да се прибягва и до улична продажба.

Актуален проблем е издаването на просветна литература и цензурата върху нея. Това би трябвало да става на синодално равнище като се назначат съответните служби. Тяхна задача е да следят какво, къде и в какъв тираж се издава. Да се погрижат да подсигурят средства за издаване на жизнено необходими за живота на Църквата книги. Те трябва да оказват надзор над изданията, да следят за качествени преводи и спазване вероизповедните и нравствени норми.

На епархийско и енорийско ниво трябва да се следи светските библиотеки да разполагат с най-важните просветни издания и да се попълват с издадени нови такива. Пастирът и неговите помощници, трябва да следят за попълване на храмовата библиотека и библиотеката на братството. При възможност е добре към храма, да се уреди малка читалня, а при разширени възможности и заемна библиотека[53].

1.6. Форми на катехизаторска дейност

Формите се избират в зависимост от времето и мястото, където се провежда, а също и аудиторията. Когато се провеждат в храма свързани  с  богослужението,  те  следват  принципите  на православната омилетика. Пастирът не бива да забравя, че проповедта е неотделима част от литургията и трябва винаги, когато служи да има подготвена проповед. За да има тя успех, не е достатъчна само свободната импровизация, но е нужна систематична подготовка. Важно изискване към проповедта, е да бъде съвременна по дух, актуална, свързана с проблемите на народа и обществото. От познатите форми на проповед: поучение, слово, беседа, реч, най-подходяща за катехизация в храма е обикновена или аналитична беседа, но може да се ползва и поучение[54].

При неделните училища по вероучение пастирите и мисионерите могат да се ползват от постиженията на съвременната педагогика и методика. Това е валидно, както за организацията на самия учебен процес, така и за подготовката на уроците и намиране верния подход към децата. При подготовката трябва да се обръща внимание на възрастта на децата и техните възможности за възприемане. Материалът не бива да се поднася чисто информативно, но да се цели извличане на нравствена поука. Полезно е на неделните уроци по вероучение да присъстват и родителите. При наличие на достатъчно желаещи, може да се организира към храма и курс по религиозна просвета за възрастни.

Когато катехизаторската дейност се провежда в обществени сгради извън храма и църковния двор възможностите се разширяват. Освен сказки и беседи[55], могат да бъдат организирани срещи с представители на висшата църковна власт или с ерудирани богослови. При наличност на аудио-визуална техника беседите могат да бъдат свързани с аудиозаписи, диапозитиви или филми.

Една ефикасна, но рядко прилагана форма е задаване на въпроси от страна на енориаршите. Има много неща, които хората биха искали да изяснят, а не могат да го сторят сами. За целта трябва да се организират специални беседи извън планираните, на които да се дават отговори на тези въпроси.

Наред с утвърдените форми за църковно благовестие могат да се ползват и някои нетрадиционни. Това са всички средства за масова информация извън юрисдикцията на Църквата – телевизията, радиото, периодичните вестници. Няма основателна причина да не бъдат ползвани за православни просветни цели, макар техните цели и задачи да са съвсем други, различни от църковните. Когато се пишат материали за вестници, трябва да се има предвид, че не всички вестници стават за тази цел. Не могат статиите с християнско-просветно съдържание да бъдат публикувани в издания с голям брой непристойни изображения и други подобни материали. Трябва редакторите да бъдат уведомени, за особената терминология и правописа на някои думи (например Божиите имена).

При ползването на местните радио канали и кабелни мрежи, също трябва да се съблюдават някои условия и изисквания. Едно важно изискване е правилна дикция при четенето и избягване на излишната емоционалност. В тези случаи може да се ползва църковна музика за озвучаване на радиобеседите. И тук е нужно да се изработи план, който да бъде съобразен с продължителността на радиопрограмата (от един час до денонощна).

Значително по-сложна е задачата при подготовка на катехизически предавания по местни телевизионни канали. В тези случаи се изисква максимално висок професионализъм, а нерядко и журналистическа подготовка. Явяват се за добро сценично поведение. Важно условие е този, който подготвя материалите да има известен опит, за да се избегне непредвиден провал. Всичко трябва да става под компетентен надзор и при двустранно сътрудничество между църковната мисия и телевизионните екипи.

Основно изискване към всички форми на катехизация е съблюдаването на нужното благоприличие и благоговение към възвишените теми на християнската вяра и нравствените теми на християнството.

1.7. Съдържание на катехизаторските сказки и беседи

Въпросът за съдържанието на беседите по същество е по-важен от формата, но в случая умишлено е изведен последен. Целта е след като всичко стратегически е подготвено от просветната мисия, да се пристъпи към излагане на самите материали – съдържанието.

На първо място в състава на темите влиза материалът анализиран в „Православния християнски катехизис“.Това включва: Символ на вярата (Никео-Цариградски); Господнята молитва; 10-те Божии заповеди и 9-те блаженства. Материалът трябва да се поднася аналитично, обосновано с изводи за нравствеността. Съдържанието може да се извлече и от времето на църковната година – най-важните християнски празници, смисълът, който се влага в тях. Освен това има голямо разнообразие от теми, които са важни и трябва да бъдат разисквани: за почитта към кръста, светиите, иконите и мощите; за мястото и ролята на християнството в обществото; исторически теми; теми посветени на християнската аскеза. В тези проповеди, трябва да бъдат разобличавани суеверията и някои нехристиянски учения, които си прокарват път до съзнанието на вярващите (например за прераждане). Трябва критично да бъдат разобличени някои предавания по телевизията и писания по вестниците, носещи вреда за Православието. Други теми могат да бъдат прибавени според нуждата в енорията и подготовката на вярващите. Важно е всичко да им се поднася на достъпния за тях език и според интелектуалното им ниво.

В проблемите разгледани пo-горе не е засегнат въпросът за религиозното образование и възпитание в училищата. Макар, че е свързан с катехизацията, той се решава от върховните органи на държавната и църковна власт. В момента макар и жизнено необходими, религиозно-просветни дисциплини в училищата не са въведени. До вероятното им въвеждане остават изложените по-горе методи. Описаното е оптималното, което може да се направи. То се прави постепенно и според възможностите и наличните сили и средства. Никой църковник не бива да се заблуждава, че въвеждането на религиозно-просветни дисциплини в училищата, ще го освободи от необходимостта да бъде учител и благовестник. Напротив, в такъв случай задачата на пастира и мисионера става още по-сложна, защото който знае малко ще иска от тях по-задълбочени разяснения. Дори и да се въведе религия в училищата, енорийската катехизация остава задължителна мярка. Тя е живата връзка между пастира и енорията, между обучението и прилагането на наученото в живота на спасителя истински добър пастир. Когато между енориашите има отношения на любов и взаимно сътрудничество те не само, че няма да последват сектите, но ще привлекат и нови членове към Христовата Православна църква.

3.Православният храм и богослужението – фактори за запазване чистотата на вярата

Има стотици неща, които ни отличават във верово отношение от инославните и сектантите. Понякога за да ги разбере и асимилира, на вярващия са нужни месеци, дори години. Една съществена разлика между нас православните и тях е нашето богослужение. Докато за осъзнаването на вероизповедните различия е нужно повече време, разликата в обредно отношение е очевидна и се забелязва от пръв поглед. Култът с неговата символика и действия е онова, което външно най-ярко ни разграничава от римокатолиците, протестантите и всички видове секти. Начинът на извършването на богослужението, редът и хармонията в храма, са също немалко важни фактори за чистотата на православната вяра. Неправилното извършване на тайнствата и обредите и неправилното отношение към тях от страна на миряните, могат да направят негативно впечатление на всеки независимо дали е външен, прозелит или утвърден. Култът и богослужението, са външния облик – лицето на нашето вероизповедание. Както човек всеки ден полага грижи да умие лицето си и оправи външния си вид, така и пастирът трябва да се погрижи да изчисти култа от всичко негативно, неестетично и погрешно. Тази пастирска задача е важна и поради приобщаването на сектанти и атеисти към Православието. Младите хора, които тепърва възприемат православната вяра с интерес четат просветна литература и остават неприятно изненадани, когато видят нередности и несъответствия между писаното и действителността. Не са единични случаите, когато хора са попадали в секти, защото са се съблазнили от негативното поведение на служащите и богомолците. На неукрепналия дух не е нужно много, за да угасне светлия порив, а ако човек се колебае между два бряга, решението може да се повлияе и само от единични впечатления. От изведеното следва, че свещенослужителят и църковното братство трябва да имат грижата всичко в храма да бъде в изрядно състояние. В най-общи линии дейността се развива в следните направления: изрядно служение на пастира като свещенодеец; добро църковно пеене и четене; правилно отношение на богомолците към култа; изрядно естетическо състояние на църковната сграда.

3.1. Пастирът като служител на култа

По темата за живота и нравственият облик на душепастира много ценни неща са писани и казани. Без съмнение той трябва да бъде живият пример за подражание във всяко едно отношение. И ако в живота си той трябва да бъде изряден, колко повече това се отнася за служенето пред олтара, най-важна и най-отговорна от всички задачи. В съзнанието на българина, веднъж завинаги трябва да изчезне требоизвършителя, с омазнения епитрахил, който неразбираемо, забързано излива или изчита молитвите. При заставането зад олтара, свещенослужителят трябва да бъде наясно, че разговаря със самия Бог-Творец и Вседържител на всичко видимо и невидимо. Той трябва да бъде проникнат от дълбоко смирение и съзнание за своето недостойнство. Всяка думичка, която изчита или изпява иереят, трябва да бъде изговорена ясно, отчетливо и разбрано. За да разбират енориашите онова, което се пее, добре е да се използва служебника в превод на новобългарски. Много стари, а и по-млади свещенослужители държат на мелодичния и благозвучен църковно-славянски език, недостатъкът е, че единици са хората, които го разбират. По време на богослужението свещеникът не трябва да прави излишна демонстрация на гласовите си данни. Макар, че хората предпочитат красиво пеене и мелодични служби, подобно парадиране и „концертни“ изяви, могат да отблъснат мнозина. Пеенето от олтара трябва да бъде: ясно, благоговейно, музикално и да съответства на характера на всяка служба[56]. При неспазване на всички тези изисквания, пастирът може да отблъсне богомолците, а онези, които пристъпват към тайнството,  да изгубят благоговейното настроение.

Богослужебните одежди трябва да са в изрядно състояние, да бъдат чисти, колосани и изгладени. Редно е, да се избягва по време на литургия в олтара да влизат случайни хора и да се избягват ненужните разговори там. С всяко свое движение, с всеки жест и слово, иереят трябва да се старае да усили молитвеното и благоговейното настроение на богомолците.

Когато казва проповед от амвона или солея той трябва да се старае да говори ясно и изразително, на език достъпен за всички. Времетраенето на проповедта не трябва да бъде много дълго, за да се избегне отегчаване на енориашите. След двучасова служба утреня, литургия или бдение не е практично да се проповядва повече от десет минути, особено ако богомолците са били на крак. В Гърция проблемът се разрешава, като през по-голямата част от времето на богослужебните последования миряните сядат. Така те не се уморяват.

3.2. Църковно пеене и четене

Други съществени елементи, които дават облика на богослужението са църковното пеене и четене. В българската Църква, все повече запада нивото на мелодичното източно пеене. Качествено източно (по невми) пение все още може да се чуе в отделни храмове, но добрите певци са рядкост. В литургията, почти навсякъде се прилага тригласното и четиригласно хармонизирано пеене, защото повечето хора днес са запознати със западната нотация. Без значение на какъв напев ще бъдат изпети песнопенията и ектениите, трябва да се изисква ясно и отчетливо изпяване на всяка дума и всеки стих. Същото се отнася и за четенето, да бъде ясно, разбрано и отчетливо. И в тази област създава проблеми непонятният църковно-славянски език. Дори при голямо желание на някои хора да вземат участие с дух в молитвата, това не им се отдава защото не разбират смисъла на текстовете, които се възпроизвеждат. Онези молитви и песнопения, които са преведени на новобългарски, трябва да се ползват от „Часослова“, „Служебника“, „Требника“ и други книги. За изясняване на богослужебните молитви и песнопения, спомагат и тълковни молитвослови и издания като „Божествена литургия на св. Иоан Златоуст“. До пълна реформа в богослужението (от висшата църковна власт), трябва да се ползват тези издания, а за останалото, да се правят изяснения по време на проповед. Индивидуални самоделни преводи могат да нарушат смисъла на песнопенията и да всеят смут в храма.

3.3. Отношение на богомолците към богослужението

Вредни за чистотата на вярата могат да се окажат явления, като обредоверието и някои суеверия, свързани с богослужебната практика[57]. Църковната история, познава и такива отклонения от вярата, възникнали като спорове относно православния обряд. С благоразумие и такт, душепастирът трябва да се погрижи обрядът да заеме отреденото му място във вярата и съзнанието на пасомите. При въцърковлението на нови хора, трябва да има специално назначени мисионери, които да им дадат елементарните познания. По този начин тези неофити няма да останат само случайно приходящи, но ще проявят желание да вземат дейно участие в общата молитва на Църквата. Неправилното отношение към богослужението, св. икони, честнѝя кръст и други атрибути от православния култ, могат да станат сериозен повод за отклонения от вярата. Неправилното отношение към иконите през VIII век е част от причините за възникване на иконоборството[58]. И днес се срещат в практиката на отделни християни, неправилни действия (оставяне на пари върху иконите, странни поклони и др.). Те не биха се явили като проблем, ако не ставаха повод за критика от страна на инославните.

Едно негативно явление, са разговорите на мирски теми по време на богослужение. Енориашите трябва да бъдат научени на ред и мирските теми трябва да бъдат оставени извън храма, или както се пее в „херувимската песен“: „нека сега отложим всяка житейска грижа“[59]. Помагащите при храма свещеносци, иподякони и клисари, също трябва да знаят своето място и да не нарушават реда при богослужение.

3.4. Възпитателното въздействие на храма

За правилното възприемане на вярата и църковния обряд, голямо значение има редът в храма. Той трябва винаги да бъде чист и подреден, от интериора му трябва да се премахне всичко излишно и кичозно, всичко което каноните не позволяват. Иконите трябва да бъдат зографисани според изискванията на канона и да се поставят на определените за тях места (върху иконостаса, или върху проскинитарии и аналои). Не трябва да се поставят за украса, изкуствени хартиени или пластмасови цветя. Добре е да се избягва разностилието при подбор на покривки за пода. Всичко излишно, което внася дисхармония и отвлича мисълта от молитвеното настроение трябва да се премахне.

Всички изложени пo-горе фактори, свързани с богослужението, имат своето място в живота и религиозната практика на православния християнин. Когато той възприеме храма като свой втори дом, няма да го напусне, за да отиде в секта. Когато чувства християнина до себе си като свой брат, няма да отиде да търси лъжебратя между сектантите. Когато вижда у православния свещеник добър, благ, любвеобилен наставник и отец, няма да търси помощ от чуждите „пастори“ и религиозни лъжеучители.

Жалко е, че днес тези истини се възприемат и осъзнават от много малко хора, а още по-малко са пастирите, които ги въплъщават в дела.

____________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[46]. Срв. Коев, Тотю, Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра, София, 1991.

[47]. Шавелски, Георги, Православно пастирство, София 1929, с. 150.

[48]. Срв. Устав на Българската Православна Църква, София 1993, с 62-65.

[49]. Срв. Калнев, Михаил, Постановка на мисионерското дело в градските енории, сп. „Православен мисионер“, кн. 5, 1939, с. 262.

[50]. Срв. Калнев, М. А., Какво да правим? Съвременни задачи на православната вътрешна мисия, сп. „Православен мисионер“, кн. 4, 1942, с. 178.

[51]. Димитров, прот. Христо, Пастирско богословие, т. 1, София, 1955, с. 168.

[52]. Срв. Димитров, Христо, пос. съч., с. 88.

[53]. Срв. Методий, архим., Отец Иоан Кронщадски, Велико Търново, 1992, с. 39.

[54]. Срв. Поптодоров, Тодор, Омилетика I том, Теория на проповедта, С 1992, с. 176.

[55]. Срв. Поптодоров, Тодор, пос. съч., с. 320.

[56]. Срв. Стефан, Софийски Митрополит, Същина на пастирското служение (архипастирско послание…), София, 1935, с. 59.

[57]. Срв. Шавелски, Георги, пос. съч., с. 156.

[58]. Коев, проф. Тотю, Г. Бакалов, Въведение в християнството, София, 1992, с. 131.

[59]. Молитвеник, София, 1991, с. 93.

Изображение: авторът Бисер Божков

 Следва…