Протоиерей Стефан Ляшевски

 „Водата под небето се събра на местата си,

И се яви суша.“

(Битие 1:9)

„И произведе земята злак, трева,

що дава семе по свой род (и подобие),

и (плодно) дърво, що дава (на земята)

плод, чието семе си е в него според рода му…

Биде вечер, биде утро – ден трети.“

(Битие 1:12, 13)

Третият ден на творението

Особеността на библейското повествование за третия ден на творението е, че то се осъществява с два Божии творчески акта. Първият е разделянето на земята на суша и морета (океани). „И рече Бог: да се събере водата що е под небето (тоест водните пари – облаците) на едно място (тоест в океаните), и да се яви суша“ (Битие 1:9). През втория творчески акт на земята се появява растителният свят: „И рече Бог: да произведе земята злак, трева … и… дърво… Тъй и стана“ (Битие 1:11).

Към първия творчески акт се отнася Архайската ера, а към втория – ранният Палеозой, тоест Камбрий, Силур и Девон. В такава последователност и ще ги разгледаме.

Когато нашата планета се покрила с твърда кора – литосфера, първоначално не е имала никаква влага на своята повърхност, защото дори и да бяха паднали атмосферните валежи върху нажежената повърхност, мигновено биха се изпарили. С течение на времето, когато тя напълно изстинала, водните пари на атмосферата, непроницаеми за слънчевите лъчи, обкръжили земята в мощен слой. Тогава започнали да падат валежи и да се образуват океаните.

Как забележително точно говори за това боговдъхновеният пророк:

„И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша. Тъй и стана. Сушата Бог нарече земя, а събраните води – морета“ (Битие 1:9-10).

Това, което пророкът нарича „водата, що е под небето“ е водата, която се намирала в парообразно състояние над земята. Сега тя е слязла на земята в „местата си“, тоест в океанските и морските падини и е наречена от Бога морета, а материците, чиито брегове те мият, Бог нарича земя.

Тази продължителна ера на земята в геологията носи името Архайска, тоест първоначална, когато още не е имало никакъв органичен живот, а само могъщите сили на огнената магма, скрита под втвърдената кора, са предизвиквали вулканични действия. Така наречената кора се разтопявала и от пукнатините в литосферата се изливала разтопена магма, която покривала огромни пространства.

Литосферата се повдигала и спускала, движена от вътрешна клокочеща сила, земната кора „дишала“, океаните се оттегляли от континентите и отново настъпвали, заличавайки огромни части от сушата. Разрушавали се скалите, обливани от морския прибой, кората се циментирала и после отново пропадала, смесвайки се с други пластове. Така се създавали пластовете земна кора, наречените утаечни отлагания, пясъчници, глинести шисти и други, а по-късно когато във водата се появили различни видове ракообразни, тяхното натрупване образувало варовиковите пластове.

Материците, плаващи върху течна магма, се врязвали един в друг и образували огромни планински хребети. Тези пластове, които са били дъно на морета, океани, се издигали в процеса на планинообразуването и ставали върхове на планини, а земната кора се пропуквала и изригвала магма.

Описаните геоложки процеси продължили практически до появата на човека, тоест до края на Ледниковия период, когато земята се успокоила, бреговите очертания на континентите се установили и се прекратили планинообразуващите процеси. Ставащите тук-там нищожни изменения, като появата на малки острови или тяхното изчезване, а също и бавния процес на издигането на Скандинавския полуостров, са остатъци от някогашните грандиозни изменения в живота на нашата земя.

Хиляди пъти 9/10 от територията на съвременните континенти ставали ту суша, ту дъно на океани и на епиконтинентални морета. В продължение на милиони години се натрупвали мощни пластове от многообразни утаечни отлагания, значителна част от които стотици пъти отново се размивали и преотлагали в различни комбинации.

Разместванията на земните пластове били толкова мощни, че само каменовъглените отлагания, лежащи един върху друг, биха образували слой с дебелина четиридесет километра.

Само в някои места от земното кълбо са останали масиви, които нито веднъж не са били покривани от вода. Върху тях са се запазили онези скални пластове, които никога, през цялото време на съществуването на земята, не са били разрушавани от морета и не са се преотлагали в пластове. Това са гранитните масиви на финландския „щит“ и някои други.

Гранитът е основната маса на литосферата, продукт от охлаждането на магмата и представлява основен скален пласт.

И още много и много биха могли да се илюстрират творческите Божии слова:

„… да се събере водата що е под небето, на едно място, и да се яви суша“ (Битие 1:11).

Това е първото Божие слово за органичния живот на земята. Първи са се появили водораслите и, изобщо, растенията. Тези първи водорасли са се зародили във водата – така съвременната наука представя възникването на органичната материя и едва по-късно се появяват мекотели, хранещи се с водорасли. Водораслите пък преминават в надземна трева, а гигантските треви – в тръбовидните дървета на Палеозоя.

Точно такъв ред описва и Моисей, говорейки в началото за злак, което ще рече водорасли, а след това – за трева и още по-нататък – за дървета. Пророкът подчертава, че всичко това не се е появило изведнъж, а „…трева що дава семе по свой род (и подобие), и … дърво що дава (на земята) плод, чието семе си е в него според рода му“ (Битие 1:12), тоест постепенно, от род в род и от вид във вид, чрез техните семена се развивало растителното царство. „Биде вечер, биде утро – ден трети“, тоест това е било началото и краят на този период. Преминава „денят“, настъпва вечерта и с настъпването на утрото на новия ден, завършва предшестващият.

В този „трети ден“ оживяла мъртвата земя, раззеленили се необятните простори, които се покрили в края на „деня“ – (в Девонския период) с могъща растителност и се появил живот във водата във вид на дребни обитатели – трилобити и други.

Но гората била още мъртва, нито птици, нито зверове, нищо живо нямало в нея. Нищо не нарушавало мъртвата тишина – нито цвърчене на щурец, нито пеене на птици, не пърхали пеперуди и други насекоми.

Тогава климатът бил топъл навсякъде по земното кълбо, тъй като не съществували съвременните астрономически закони, нито небето, според нашето разбиране, със слънцето, луната и звездите, а всичко е било покрито с гъста, трудно проницаема мъгла. Водни пари в огромно количество обкръжаващи земята и само част от тях се втечнили и напълнили водните басейни на океаните. За това, какво количество водни пари имало в атмосферата, може да се съди по следната съпоставка. Площта, която заемат водните басейни на океаните, е две трети от цялата повърхност на земното кълбо, а средната дълбочина на водния слой е пет километра. Ако приемем, че в Палеозоя само половината количество пари се втечнили и покрили част от земята, то излиза, че в атмосферата е имало огромен двукилометров слой вода, който по степен на разреденост на водните пари по отношение на водата, би съставлявал стотици километри плътен слой от облаци около земното кълбо.

Земята се намира в студеното световно пространство, но тогава тя е била облечена в топла, непроницаема за студа обвивка от водни пари. През целия ранен Палеозой, включвайки и Карбонския период, е имало топлолюбива флора и фауна по цялата земя. На Шпицберген, на северния полюс и в Антарктида, навсякъде има залежи на каменни въглища – продукт на тропическите гори и навсякъде могат да се видят следи от топлолюбива морска фауна.

Лъчите на слънцето не прониквали непосредствено на земята, а се пречупвали под определен ъгъл през мощна обвивка от водни пари и осветявали земята по съвършено различен начин, отколкото сега – нощта е била не толкова тъмна и продължителна, денят – не така ярък. Не е имало нито зима, нито лято, защото не са съществували астрономически закони. Дърветата по това време не са имали годишни пръстени, а структурата им е била тръбовидна, както при тревите, а топлоизолационна обвивка от водни пари е запазвала топлината по цялата повърхност на земята.

Съвременната палеонтология вече достатъчно добре е изучила всички видове живи организми от Камбрий – около хиляда различни видове мекотели. Но има основания да се предполага, че все пак първата растителност и даже първите мекотели са се появили в края на Архайската ера, която също се отнася към третия ден на творението.

В следващия период – Силур, количеството мекотели се е увеличило до десетки хиляди различни разновидности, а в Девона се появили и двойнодишащите риби, които нямали гръбначен стълб, но са били покрити с панцер (черупчеста обвивка), като преходна форма от мекотелите към рибите. Тези риби са дишали с хриле и с бели дробове, затова се наричат двойнодишащи. Те направили първия опит да се превърнат от обитатели на морето, в обитатели на сушата, тъй като двойният способ на дишане им давал тази възможност. Но не им се удало да осъществят тази велика мисия – да станат жители на земята.

Прочетете още „Какво представляват дните на творението? – продължение и край“ →

Протоиерей Стефан Ляшевски

Книга Битие. Особености на нейното написване

Когато се сравнява библейското повествование със съвременните научни представи за сътворението на света, обикновено се обръща внимание само на противоречията между тях, като съвършено се игнорират времето и мястото на написването на книга Битие.

Ако боговидецът Моисей живееше в наши дни, той би записал откритото му от Бога със съвсем други понятия. Книга Битие е написана на езика на своето време – език на пастирски народ, чиито понятия и реч са били доста ограничени. Семитският език от началото на второто хилядолетие преди Рождество Христово Е бил толкова беден, че често една дума е изразявала няколко понятия. Например, думата „йом“ е означавала и „ден“, и „период от време“. Освен това, религиозният език на Изтока, дори до евангелско време, е бил език на символи и образи, което нагледно е отразено в евангелските притчи – едва ли можем да бъдем толкова наивни, че под евангелските „таланти“ да подразбираме златни монети, под пшеницата, която сее сеячът – житни класове, и така нататък. Нима езикът на Апокалипсиса не е изключително език на символи? Езикът на египетските иероглифи е също език на символи. Няма нищо чудно в това, че и Моисей пише на езика на своето време, още повече, че израилският народ току-що е напуснал Египет, където животът е бил препълнен със символи.

А и самият боговидец Моисей не е считал упоменатите „дни“ за астрономическите 24 часа, тъй като въпросът за деня и нощта в съвременния им смисъл възниква едва в четвъртия ден на творението. „И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ … по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта…“ (Битие 1:14,16). Тук ясно се говори за появата на ден и нощ. Следователно употребата на дума „ден“ при описването на първите три дни, а също и думите „вечер“ и „утро“ са само символични изрази, за което ясно свидетелства св. Иоан Златоуст в тълкуванието си на книга Битие: „Затова е казано, че е било утро и вечер, за да знаеш, че всичко не се е появило мигновено, а че е имало начало, среда и край на този период“. И св. Василий Велики в своя „Шестоднев“ пише: „Дали ще кажеш ден или век, ще изразиш едно и също понятие“.

Никой от светите отци на Църквата, писали тълкувание на книга Битие за дните на творението, не е разбирал думата „ден“ в буквален смисъл. Обяснение на този символ се е срещало в богословските трудове и в учебниците по Закон Божий, но някои въпроси, като например, появата на слънцето в четвъртия „ден“ на творението и всичко, свързано с това, са били пропускани от нашата богословска мисъл и запълването на тази празнина днес се явява съществена необходимост.

Изобщо, въпросът за космогонията е твърде сложен, защото ако Моисей бе писал на езика на съвременната космогония, например, в духа на Кант-Лапласовата система, то, в продължение на три хилядолетия, никой не би бил в състояние да го разбере. Но, пророкът е считал за необходимо да покаже, че съвременните астрономически закони са се появили в средата на живота на Земята, много след нейното сътворяване и създаване най най-богатото растително царство – ето защо това разделение на годишни „времена, дни и години“, той описва в четвъртия „ден“ на творението. И подчертава: „за да осветляват земята“ (Битие 1:14), тоест по отношение на Земята. Когато пророкът говори за появата на слънцето, луната и звездите, се има предвид, че небето се очистило от мощните водни пари и лъчите на слънцето проникнали на земята за първи път едва през Карбонския (каменовъгления) период и овъглили тревистата гигантска растителност, непривикнала към тях.

Следователно, думите „И създаде Бог двете големи светила“, трябва да бъдат разбирани относително, а не абсолютно, тоест да се нагодят към тези представи на хората за земята и слънцето, които са съществували в продължение на три хиляди години.

За голямо съжаление, у мнозинството съвременни образовани хора, познанията в тази област остават такива, каквито са били в детството, тоест в такава примитивна форма, която, разбира се, никак не може да удовлетвори потребностите на възрастния човек. Това разногласие, този прелом, става точно тогава, когато се формира човешката душа и, прекършена, вярата съвсем се изгубва. Само в някои избрани души тя остава, въпреки привидното противоречие, усилено пропагандирано от атеизма. Така се осакатяват младите души поради недоразуменията, които остават „камък за препъване“ за дълги години, а понякога и за цял живот.

Многочислените ми беседи с младежи и възрастни хора показват, че с отстраняването на това недоразумение, безверието пада като окови и душата леко се понася на крилете на вярата, увлича човека в богатата съкровищница от духовна литература, която преобразява атеиста в богословски образован член на Църквата.

Възгледът за миналото на земята, към който се придържа съвременната наука

Геологията е сравнително млада наука. Преди две столетия образованото човечество не е имало понятие за произхода на земята и историята за възникването на живота на нея.

В средата на XIX-ти век, когато палеонтологията, науката за древните организми, тепърва започнала да набира сили, Дарвин издигнал своята еволюционна теория, която сложила началото на спор, дори вражда, между науката и религията, между знанието и вярата. Оттогава изминали повече от сто години и възгледите на науката за произхода на живите организми много се променили. Сега вече можем да обобщим всички знания на човека за миналото на Земята, от които произтичат удивителни, твърди и неоспорими положения:

1. С пълна достоверност можем да кажем, че почти всички видове живи същества, населявали Земята през различните геоложки периоди, вече са изучени. Ако бъдат открити още разновидности, те няма да внесат абсолютно никакви изменения в общата структура на видовете.

2. Цялата последователност в произхода на живите организми от низши към висши се намира в поразителна хармония с последователността на геоложките периоди, в чиито отлагания се срещат техни отпечатъци или вкаменелости.

3. Вън от всяко съмнение е, че развитието на видовете растения и живи същества е в пълна приемственост от един вид в друг, при което новите видове запазват родовите признаци на тези, от които произхождат. Така например, първата птица – археоптерикс, запазва главата на звяр, гръбначната система и остатъците от нокти на крилете от своя предшественик – птеродактила. При следващите видове птици всички тези признаци изчезват. А копитните запазват четири пръста от петпръстната лапа на своя предшественик и така нататък.

4. Последователността в появата на различните видове организми е напълно установена и по-нататък не може да бъде подложена на никакви съществени изменения.

5. Тази последователност е представена в следния ред: растения, дребни обитатели на морето, панцерни риби, амфибии, рептили или влечуги, птици и животни.

6. На лице е статичност на видовете в днешно време, тоест невъзможност да се появят нови видове във всичките четири царства: растения, риби, птици и животни.

7. Пълното отсъствие на междинни звена между отделните видове е в такава степен на противовес на еволюционната теория, че довежда до издигането на друга теория – не за постепенната еволюция, а за мутация, тоест скокове в произхода на видовете.

8. Тропическият климат по цялото земно кълбо до Пермския период свидетелства за съвършено други астрономически закони на Земята в онова далечно време, когато не са съществували студени полюси и изобщо климатични пояси, не е имало дори сезони, тоест лято и зима.

9. Продължителността на геоложките периоди безспорно се измерва в милиони години.

Това са основните общоприети положения. От тях се правят различни изводи и се издигат различни теории за обяснението на едни или други явления. Съществуват такива хипотези, които се опитват да опровергаят или да оспорят тези положения, тъй като последните никак не се съгласуват с нечии теории. Трябва да отбележим, че изобщо не съществува нито една теория, която би обяснила всички тези, понякога противоречиви факти и би дала стройна представа за произхода на света, без да бъде оспорвана от противоположна хипотеза.

Прочетете още „Какво представляват дните на творението?*“ →

Ивелина Николова

Abstract

В християнската апологетика темата за вярата е централна. В тази статия се опитваме да мислим за това в различен дискурс, от гледна точка на две позиции: вяра, която търси Бог, и вяра, която вярва. Към тематичната насока добавяме въпроса за очевидността на съществуването на Бог.

***

Вярата, която търси Бога

Бог не бива да бъде мислен нито като предмет, нито като понятие, нито като граница, но въпреки това сочи такава. Ако предположим, че Той е предмет, то Бог би бил един от предметите в умопостижимия свят, умопостижимата реалност, който предмет ние търсим да постигнем с умът си. Но той е отвъд всяка предметност. Ако мислим Бог като понятие, или “номинална дефиниция”, както това е в схоластическия аристотелизъм, то точно защото Той съществува в ума ни и представлява понятие, означава, че ние можем да Го мислим и Той би бил едно от многото мислими понятия, а не Абсолюта. Но защото “съществува в ума ни понятието за Бога, ние имаме право да правим заключение за Неговото битие[1].”От друга страна, ако Го мислим като граница, то това би означавало, че Той е ограничен, или сочи на граница. А Абсолютът не може да бъде граница. Едновременно с това, обаче Той сочи такава. Това е границата на мисленето на човека, защото умът ни е неспособен да прескочи тази граница и всеки негов опит е обречен на неуспех. Всичко това насочва разума към една безкрайност, която няма начало, няма и край: тя е живот, и в никакъв случай не носи признаците на предмет, или понятие. Тя не е предмет, а Личност. Тук става необходима смяна на нагласата при опита за нейното постигане. Мисленето на една абсолютна безкрайност предполага преориентирането на разума към сферата на вярата, чрез която единствено е възможно да “достигнем” Бога. Така разумът се старае не да формира понятие за тази безкрайност, а да я достигне. Бог се оказва границата на търсенето на ума. Достигането на тази граница изисква преди всичко усилие на вярата. Въпреки това душата остава едновременно като открила и неоткрила Този, Когото търси. Накрая трябва да признаем, че „разумът има своите граници; неговото питане е питане за реалност. За откриване на истината е необходимо просветление, откровение, към което води вярата; тя пита за смисъл“[2].

Търсещия човек желае да открие Бога не само с разума си, но и със своята душа, да Го осезава и съзерцава с нея. Ако разумът е намерил Този, Когото търси, а душата все още се лута, тя остава неспокойна и неудовлетворена в своето търсене и поставя въпросът на разума: “Наистина ли си открил Този, Когото търся? Ако си Го открил, защо аз не мога да Го осезавам?” Това я подлага на съмнение и колебание, че разумът е открил някой, който щом остава чужд за душата, означава, че не е Този, Когото тя търси. Това колебание показва, че все още душата не е видяла Този, Когото търси, че Бог все още не е видян както Е и както желае да Го види и съзерцава душата. Тя продължава пътя си към Него, но не чрез формули и дефиниции, тя е разбрала, че Той не може да бъде открит по този начин, и започва своето търсене, устремила се към светлината и истината, които са път към живота. Но колкото и да се напряга да види Този, за Когото копнее, тя все повече и повече потъва в своето незнание и мрак. Тя не вижда нищо и Никого, освен тъмнината. Тази тъмнина не е Бог, защото в Него няма никаква тъмнина[3]. Тази тъмнина е нейната собствена тъмнина на способността ѝ да не-достигне Недостижимия. Опитът за достигането на Бога по рационален път не е довел нито крачка напред към богопознанието, а само е показал, че разумът е в състояние единствено да признае своята слабост и недостатъчност по пътя към богопознанието. Той не може да даде определение на Неопределимия, и да достигне Недостижимия. Душата съзнава, че е доведена до тази граница, която надхвърля опита на всеки разум да познае Бога. Точно в този момент се вижда липсата на личното Му присъствие, което може да види единствено душата. За разума Бог бива донякъде разбран, но не и открит. За душата този път е незадоволителен, защото тя търси не да го разбира, а да го открие за себе си като личен Бог. Приближаването на душата към Бога Го прави все по-непонятен и по-далечен, по-тайнствен. По този начин Бог се открива като трансцендентен. От друга страна точно тази отдалеченост на душата от Бога ѝ дава правото да чувства сякаш Божието присъствие, сякаш Той е близо до нея[4]. Това е така, защото едновременно Бог пребъдва в човека и човека в Бога. Вярващия човек желае не просто да мисли Бога, да Го вижда и чува, но да Го чувства и докосва в неговата нетварна светлина. По този начин Бог се представя не само като трансцендентен, но и като иманентен, близък до дирещия Го. Бог в действителност присъства и в цялото същество на този, който Го търси. Такава е Неговата иманентност спрямо търсещия Го човек.

„Идеята за иманетността насочва към трансцендентността, без която иманентността би била безсмислена и недействителна. Самата иманентност дава възможност на трансцендиращото да вниква в нея, да надхвърля нейната граница[5].”По същия начин можем да отнесем тази иманентност към вярата Божието съществуване. Едновременното присъствие на иманентността и трансцендентността на Бога в човешката душа е свидетелство за дълбочинната на тайната на Бога. Ето защо в процеса на познанието се насочва както интелекта на човека, така и душата, сърцето му, любовта и свободата му. По този начин човек е в състояние да се обърне към Бога не като към предмет, или принцип, или граница, а като към Личност, като към “Ти”. Разумът действително трябва и може да търси Бога, но едновременно с търсенето на душата чрез любовта и опита. Напрежението, което се появява между търсенето на разума чрез интелектуалния принцип и търсенето на душата чрез любовта и опита се разгръща в хода на любовта между Бога и човека. Въпреки правилния логически ход на търсенето на Бога от душата и разбирането, че Той не е нито принцип, нито понятие, а Личност, този ход си остава само една добре построена логическа конструкция. Неясен остава преходът от разумното търсене към духовното удовлетворение. Нима умът дори в своите най-правилни логически конструкции е способен да даде на търсещата душа личностно присъствие на Бога. Не разумът е този, който би отворил духовните очи на човека, за да види той Бога. Вярата в Бога не е отвлечено понятие, а жив, непосредствен опит и любов към Него. Много точно посочва Димо Пенков, че „религиозната вяра предполага, а не отменя рационалното знание. Както отбелязва и Алфред Уайтхед хората са ставали учени, защото са очаквали закономерности в природата, а са очаквали закономерности в природата, защото са вярвали в Законодател“[6].

Макар, че умът също има своето основание да търси Бога, неговият път не е пътят за Неговото достигане. Умът не е познал Бога, защото позналият Го ум не остава същия, той не се нуждае от доказателства и убеждаване за Божието съществуване, защото той вече го е намерил. Умът на човека, който е познал Иисус Христос, е преобразен, обновен, на него са му чужди всякакви логически построения и нагласи, с които търси да оправдае Божието съществуване пред себе си. Още повече: преобразеният от Христос човешки ум не се нуждае от разумни доказателства, с които да се убеди. Иисус Христос внася в света нова жизнена практика, а не ново знание, не нова вяра, които се ръководят от дълбинен инстинкт, който ни показва как е нужно да живеем, как да усещаме себе си вечни. Блаженството, което е достигнал Христос докато е бил на земята е практическата реалност на спасението. Христос говори за живота, истината и смъртта. Тези думи означават дълбочината на вътрешния свят на всеки от нас. Те са свързани и с въпроса за живота след смъртта и вярата в безсмъртието. И както правилно отбелязва Димо Пенков „в този живот можем да сме сигурни само в едно: че всички ще умрем (освен ако Второто пришествие на Иисус Христос не ни изпревари). Смъртта е единственото неизбежно събитие, което всеки човек трябва да очаква[7]“.

Вярата, която вярва

Но важното в случа за нас е да открием пътя, начина, по който да достигнем до това състояние, който начин се разминава диаметрално с едностранчивото търсене само на ума. Не е нужно да отиваме толкова далеч, където силите не ни стигат, за да открием Бога. Бог се открива в нашето незнание за Него, в нашия религиозен опит. “Пътя към Бога не е толкова далече от нас, той е вътре в нас. Вътре в нас имаме вяра и можем да “разбираме” Царя на Вселената, като съзерцаваме и “разбираме” Бога[8].”

Прочетете още „Още нещо за вярата*“ →

Николай Маджуров

„Вярата е опровергана от науката“. „Естествознанието доказва, че няма Бог“. „Съществува само този земен свят, няма рай, няма ад, няма задгробен живот, един образован човек не може вече да вярва в него“.

Така мислят и говорят в днеш­но време мнозина. В широки кръгове мо­жем да срещнем убеждението, че наука­та била против вярата, че или я била на­пълно оборила или я направила несигурна и изтласкала на заден план. Ние ще се пос­тараем да си дадем ясна преценка по това и затова най-напред ще си зададем въп­роса: КОЯ е областта, кой е методът и коя е обосновката на науката и на ре­лигията?

I.

1.Областта на науката е светът на пространствено-временните явления, които можем да възприемаме с нашите сетива. Тук спада всичко, което вижда­ме, чуваме, миришем, вкусваме и пипаме. С всяко сетиво, което отказва да рабо­ти, загива за нас една част от творението. С всяко сетиво, което наново би ни било дадено, изгрява за нас нова об­ласт на творението. Микрокосмосът и телескопът са помощни средства за зре­нието, които разширяват областта на нашите възприятия. Следователно види­мото, чуваното, накратко, сетивно въз­приеманото, това е винаги предмет на науката.

Обаче вярата има работа не с този се­тивно възприеман свят, а с невидимия свят на духа, със Самия Бог. С види­мия свят тя се занимава само дотолко­ва, доколкото в него се открива мъдрост­та на силата на вечния, невидимия Бог. Затова ако един астроном казва, че той изследвал с телескопа космическото пространство, обаче не намерил никакъв Бог, то за вярващия човек това е съвсем понятно от гледище на науката и на вя­рата. Защото Бог като господар и творец на света е Дух, невидим, заключен за всяко човешко остроумие; за всяко нечис­то любопитство и е открит само за вяр­ващото чисто сърце. Вярата живее и ди­ша в общението с вездесъщия, невидимия Бог, а науката – в земния, сетивния свят.

2.Методът на науката цели да отк­рие в този свят определени връзки или закони, из които може да се разбере про­мяната на нещата. За тази цел тя използва понятието за причина и следствие. Едно явление е научно разбрано, ако може да се изведе из познати причини. Че във видимия свят господства причинна връзка между всички явления, това за на­уката е сигурно доказано.

Религията не пита за сетивно възпри­еманите причини на отделните неща, а пита за причината на света като цяло, пита за Бога. Тя не си поставя за цел да открива природозаконни връзки в този свят, но тя ни казва кой е направил всичко това и за какво е всичко туй. Нейната задача е да ни разбули целта на света и смисъла за нашия живот. Науката не мо­же да стори това. Защото „цел“ и „сми­съл“ са духовни, невидими неща. И зато­ва не могат да бъдат намерени чрез никакво изследване, чрез никакъв микроскоп и чрез никакъв химически анализ.

3.Биха могли да възразят: да, но наука­та се основава върху установени, възприемчиви факти, а вярата върху субективни предположения или фантазии. У ня­кои религии това може да е така, тъй съ­що както има форми на „науката“, които дължат своя произход не на грижлива пре­ценка на фактите, но на прибързани хи­потези и фантазии на изследвачите.

Християнската вяра във всеки случай се основава върху определени, установе­ни факти. Че Иисус Христос е дошъл в този свят и че е предизвикал безподобна революция; че Той има силата действително да утешава наскърбени; да ободрява малодушни; да изобличава лицемер­ите; да спасява грешните – това са фак­ти, хилядократно засвидетелствани. И които на всеки искрен човек собствената съвест потвърждава.

Следователно и двете почиват върху факти. Естествознанието върху факти на земния свят, а вярата върху факти на духовния, вечния свят. Двете се основават върху определени опити. Науката се спира върху опита на сетивата и разума, а религията – върху преживявания на съ­вестта. Обаче това, което ми е засвидетелствано като истинно от моята собствена съвест, това стои у мене не­поклатимо здраво.

Науката и вярата трябва само да раз­бират ясно своите различни области и задачи. И тогава ще видят, че нямат повод да враждуват помежду си, че напротив, те са създадени взаимно да си услужват и да се допълват.

II.

Какво следва оттук за науката?

Следва, че тя с всички свои постижения и поз­нания не може никога да изведе човека извън областта на земно-видимия свят. Ве­че въпросите: що е материя, сила, душа, дух, личност? – напразно ще очакват от нея отговор, понеже тя познава само оп­ределени елементи и определени прояви на сили.

Още по-малко тя може да ни поучи за произхода и целта на нещата. С това тя би прекрачила областта на видимия опит, и би навлязла в областта на религията. Когато Ернст Хекел (1833-1919) напри­мер казва, че светът не бил създаден от Бога, но сам се бил развил из безличната субстанция, то това не е наука, а вяра. Защото дали субстанцията е била съз­дадена или не, това не може да се реши по пътя на знанието, но само по пътя на вярата.

Затова и действително великите из­следователи през всички времена са ценили високо вярата. Защото едва вярата вна­ся смисъл и ред във фактите и законите на науката. Тя ни каза кой е създал всич­ко това. И ни посочва целта, към която се стреми всичко туй. Едва чрез вярата можем да свържем отделните факти на науката в един мироглед. Без вяра чове­кът остава при всичкото свое знание без утеха и без опора. Това ни сочи и един стих от немския поет Емануил Гайбел:

Само изследвай и никога не спирай,

ти не ще отидеш надалеч с твоите заключения.

Това е краят на философията:

да знаем, че трябва да вярваме.

III.

Какво следва оттук за вярата?

След­ва, че тя не трябва да се бърка в работа­та на науката. Вярата се занимава с Бо­га, как Той чрез Христа се засвидетелства на нашата съвест. И изследването на видимия свят не е нейно дело, а де­ло на науката.

Въпросите: какво трябва да мислим за произхода на земята, за законите на звез­дния свят, за произхода и загиването на видовете, за появата и растежа на чо­вешкото тяло? – са научни въпроси и не мо­гат да бъдат разрешени чрез религиозни безапелационни решения. Напротив вя­рата с благодарност ще признае пости­женията на науката като божествени дарове.

Колко много е допринесъл изобретате­лят на парната машина за разпростра­нението на Евангелието? Колко дълбоко ни позволява да надникнем модерната ас­трономия в работилницата на Всемогъ­щия! Какви чудни гледки разкрива пред нас микроскопът в неизчерпаемото богат­ство на живота! Колко по-мощно звучат за нас днес думите на Псалмопевеца: „Не­бесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете му възвестява твър­дта!“ (Псалом 18:2).

И когато узнаем, че трябвало да минат милиони години, преди да е могъл да се яви човекът на тази земя, колко високо тряб­ва да мислим тогава за неговото назна­чение, за мъдростта на Твореца, която всичко направлява!

Християнинът стои в творението ка­то дете в дома на Отца. Изпълнен с желание всичко да опознае, което съдържа го­лемият свят, изпълнен с благоговейно удивление, когато изгряват за него тайн­ствените дълбини на света. Той знае, че всяко земно знание тук си остава несъ­вършена работа, но той носи в себе си надеждата, че някога ще му се открие и неизследимото.

Следователно християнското разглеж­дане на света ангажира не само ума, но и сърцето и съвестта на човека. То е ми­рогледът на целия човек. Затова именно най-великите естественици не са били богоотрицатели и материалисти. С бла­годарност те са изповядвали, че са били само насърчавани чрез своята християн­ска вяра в изследването на природата и че в своята трудна изследователска ра­бота са били мощно укрепвани във вяр­ност и добросъвестност.

Нека споменем някои от тях. Иоханес Кеплер (1551-1630) и Исак Нютон (1642-1727), най-великите астрономи, са били ревностни и смирени читатели на Биб­лията. Знаменитият създател на бота­никата Карл Линей (1707-1778), когото професор Фраас нарича признато най-великия естественик на всички времена, с възторг и благоговение пред мъдростта на Върховния Управител на света възк­лицава: „Вечният, безпределният, всезна­ещият и всемогъщ Бог мина пред мене. Аз не видях лицето Му, но отблясъкът на Божеството изпълни душата ми с безмъл­вно удивление. Аз видях Божиите следи в творението, – навсякъде, дори в най-мал­ките незабележими произведения. Каква сила, каква мъдрост, какво неизмеримо съвършенство! Аз наблюдавах, как одушевените същества, намирайки се на най-високо стъпало, са свързани с царство­то на растенията, а растенията на свой ред – с минералите, които се намират в недрата на земята. Аз видях, как слънце­то и всичките други звезди, цялата слън­чева система, безкрайното звездно небе се движи в пространството, държи се в празнотата, съгласно волята на Непос­тижимия, Първоначален двигател, Съ­ществото на съществата, Причината на причините, Пазителят на света, Гос­пода и Създателят на всяко творение“.

Юстус Либих (1803-1873), „князът на немските химици“, изповядва в своите химически писма открито и радостно своята вяра в Бога. Луи Пастьор (1822-1895), прочутият парижки химик и физиолог, извикал веднъж: „Светът един ден ще се смее на глупостта на нашата днеш­на модерна материалистическа филосо­фия. Колкото повече изучавам природа­та, толкова повече стоя удивен и смаян пред делата на Твореца. Аз се моля през време на моята работа в лаборатория­та“. Робърт Майер (1814-1878), откри­вателят на така наречения закон за съх­ранение на енергията, най-великото на­учно откритие на XIX-ти век, извикал към събраните в Инсбрук естественици: „От пълно, цяло сърце извиквам: „Една истин­ска философия не бива и не може да бъде друго, освен пропедевтика (предварител­но училище) за християнската религия“. Джордж Романес, английският биолог, комуто Дарвин, умирайки предал своите ръкопи­си, се отвърнал от атеизма към христи­янската вяра и казал: „Само онзи човек, който и лишен от всяко духовно чувство, християнството не може да изглеж­да като най-величественото, създадено някога на земята изображение на краси­вото, на възвишеното и на всичко това, което се ориентира към нашата духовна природа“.

Бележитият руски лекар и учен Нико­лай Иванович Пирогов (1810-1881) пише в своя „Дневник“: „Вярвайки, че основни­ят идеал на Христовото учение, по своя­та ненадминатост, ще остане вечен и вечно ще влияе на душите, които тър­сят мира чрез вътрешната връзка с Бо­жеството, ние нито за минута не можем да се съмняваме в туй, че на това учение е съдено да бъде неугасим фар по лъкатушния път на нашия прогрес“. Д-р Елмер Енгстрьом – главен администратор при американското радио и телевизия, световно известен учен, пионер в разви­тието на цветната теливизия през 1930 година, носител на почетни докторати от 14 университета, изповядва: „Човек няма причини да мисли, че Библията поставя ограничения на неговите опити в наука­та и техниката. Фактически, така той чете схемите на Създателя – не прави ни­що ново. Всички процеси в природата се движат не по наш, но по Божия план. Да, аз вярвам, че Божията сила е пълна, Неговия авторитет е абсолютен. Той е Съз­дател, Изкупител и управлява работите на човеците… чрез Христа“. Д-р Стефан Дейвис – декан в Института за инженерство и архитектура във Вашингтон, твърди: „Ние не сме на тази земя само да живеем и умрем и повече нищо. Аз мисля, че има задгробен живот. Не мога да го обясня – възкресението не може да се проведе от експерименталната наука“.

Изобщо, може да се каже, че повечето от най-великите естественици са изпо­вядвали своята вяра в Бога. Известният борец срещу материализма и безбожието естественик професор д-р Еберхард Денерт в Германия си поставил за задача да изследва какво е било отношението към ре­лигията на 300 души учени, признати за най-големите величини в областта на по­ложителната наука през последните три столетия. Резултатите са следните: от тях 242 са били активно вярващи; 20 са били равнодушни или невярващи, а за 38 души авторът не успял да събере сведе­ния. Следователно, от изследваните 262, оказали се 92 на сто вярващи. Специално за миналото столетие** от 163 души уче­ни, процентът на вярващите се оказал пак същия – 92 на сто. Това е един факт, който би трябвало винаги да се има предвид от онези, които претендират да имат мнение по тези въпроси.

Изповедта на толкова изследователи от първи ранг на вярата в Бога, заста­вила най-великия историк в ново време Леополд Ранке (1795-1886), да направи следната декларация: „Колко е погреш­но да се мисли, че естествознание и ре­лигия се намират в неизгладимо проти­воречие помежду си“.

Противоположности и напрежения в тези области винаги ще съществуват. Обаче те ще се преодоляват и разрешават, когато и двете страни имат доб­ра воля за това. Да, за това е необходима добра воля.

____________________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1997, кн. 4, с. 55-58. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Има се предвид XIX-ти век.

Изображения: авторът Николай Маджуров (1932-2020), Емануил Гайбел (1815-1884), Иоханес Кеплер (1551-1630), Ернст Хекел (1833-1919) и Исак Нютон (1642-1727). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Rd

Ивелина Николова

Abstract

Темата за връзката между вяра, разум и Бог е централна в християнската апологетика. И до днес той остава актуален и ценен. В настоящото изследване то се разгръща на основата на противоположното и общото между трите понятия, от гледна точка на православното богословие.

***

Въпросите за вярата и разума винаги са интересували човека. Според християнското учение те се представят като две способности на духовната му природа, които взаимно се допълват, а не като две прояви на духовния живот на човека. Със своята вяра ние разширяваме познанията си, а посредством знанието подкрепяме своята вяра: “Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото” (Евреи 11:3). Същият възглед се поддържа и от светоотеческата литература.

Вяра и разум

Апологетите от първите векове на християнството с особено старание разработват въпроса за отношението между вярата и разума. Това поддържа св. Юстин Философ и Мъченик, както и светите отци от IV-ти и V-ти век[1]”. Между тях в действителност не  съществува конфронтация. Двете сфери не могат да бъдат противопоставени, защото самият човек е устроен по този начин, че да може да вярва и да проблематизира своите малки действия в своята вяра. Ние живеем чрез вяра и с вяра извършваме дори най-дребните детайли в своето ежедневие; бъдещите ни очаквания също се основават на вяра. Вярата в самите себе си ни дава основание да кажем дори „Аз”. Буквално ние бихме се разпаднали на психично ниво, ако загубим изцяло своята вяра.

Могат да се посочат два основни типа вяра. Човек може да вярва сляпо и безусловно. Но тази сляпа ирационална вяра ще го направи безсилен и безпомощен, защото липсва нейното осъзнаване. Това е „робска проява на вярата”, която детерминира свободата на човека да разбира и да се стреми да придобие определено благо. Този тип вяра поставя под дълбоко съмнение човешкия потенциал и дори спира развитието му. Съществува и друг вид вяра – разумната, която се базира и на опита, и на свободния размисъл върху обекта на своята вяра и разбира добре защо и как трябва да се усъвършенства.

“Православното богословие говори за вярата като вид незнание, но незнание със свои собствени принципи[2]”, които не се аргументират разумно. Много от мислителите-философи също показват предимството на вярата пред това на разума в търсенето и изповядването на Бога. В съчинението си “Мисли”, което е истинска апология на вярата в Бога, в защита на християнството Блез Паскал отхвърля всеки опит на философията да познае Бог разумно, като се обръща към сърцата на хората, а не към техните умове. Това е така, защото “сърцето чувства Бога, а не умът. Това именно е вярата: Бог, осезаем за сърцето, не за ума. Сърцето има свои основания, които разумът не познава. Вярата е дар Божи, тя не е дар на разсъдъка[3].” Много точно посочва Димо Пенков, че „религиозната вяра предполага, а не отменя рационалното знание. Както отбелязва и Алфред Уайтхед хората са ставали учени, защото са очаквали закономерности в природата, а са очаквали закономерности в природата, защото са вярвали в Законодател“[4].

Може би най-точно определение за този тип вяра дава апостол Павел. Според него вярата като душевна нагласа е „жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евреи 11:1). За искрено вярващия тя е увереност в невидимото като във видимо, и в очакваното като в настояще. Нашата убеденост в съществуването на физическия свят се постига разумно, докато убедеността ни в съществуването на духовния свят е плод на вярата.

Между вярата и разума съществуват допирни точки. Вярата лежи в основата на самия разум. Благодарение на вярата са възможни най-елементарните понятия и закони на разума. Както правилно отбелязва Димо Пенков „Вярата и знанието са “два стълба” на човешкия дух, които са с различен облик, но се коренят в Бога и могат да се намерят пресечни точки и по този начин да се търси действен принос за ефективен диалог[5]“.

“В действителност умът и сърцето не се удовлетворяват от това, че Бог може да се знае, да се приема и без вярата в Него – те се съпротивляват на тази истина. От една страна умът се съпротивлява на това Бог да не може да се разбира. Ако Той не може да се разбира, значи е невъзможен. От друга страна сърцето чувства, че не чрез знание се познава Бог. И ето тук идва парадоксът. И това е така, защото Бог се познава като “Съкровен”. Той не може просто да бъде открит и да се покаже: “Ето Го Бог!” всяко посочване на Бога от ума бива разобличавано от сърцето, което познава Бога, като абсурдно. Това, че доказваме Бога означава, че не познаваме Бога, защото никой, който казва, че познава Бога, не познава Бога. И понеже ние искаме да Го имаме като Бог, ние искаме да усещаме, че Го нямаме в мисълта си – не само като необходим, но и като възможен – да усещаме, че Го имаме – като Бог[6]”. “И ако някой би се одързостил да “потвърди” вярата на вярващите то това може да се случи само защото този човек би изхождал от погрешната презумпция, че вярващите не знаят, а той – знае. Всъщност е точно обратното: християните, които знаят Едного, Когото не знаят, знаят Бога, имат Бога, докато онзи, който твърди, че просто Го знае, всъщност не знае Бога[7].”

Точно поради това Бог не може да бъде познат по друг начин, освен чрез молитвата, когато изричаме съкровеното „Господи!”. До този момент ние знаем Бога като Първопричина, като Абсолют, но не като личен Бог. Като такъв Го познаваме само в акта на вярата. Не този, който утвърждава Бога Го познава, но този, който вярва в него. Всъщност за скепничния разум не трябва да се дават доказателства за съществуването на Бога, а да се открие метафизическия факт, че човекът не може да понесе, че няма Бог.

Ако днес попитаме някой „Съществува ли Бог? Вярва ли в Него?” той ще отговори, че съществува някаква сила или, че не вярва в съществуването на християнския Бог. Това е също вид вяра, но неправилно канализирана, дори неосъзната. Тези хора вярват в нещо, а не в Някого, което означава, че тяхната вяра е незряла, неосъзната и необлагородена. В действителност Бог е дълбоко съкровен в човешката душа и едва когато достигнем до правилното знание за себе си ще достигнем и до правилната вяра в Бога. От друга страна вярата движи и стимулира дейността нa разума. Според Василий Зенковски вярата е интуиция за смисъла на света. Тази интуиция не е резултат от познавателната дейност, а обратно – тя задвижва познанието. Непознатото ни зове да бъде разгадавано. Точно тогава този проблем, който стои пред нас като неразгадаван се превръща в мистерия, в тайна. Тъкмо вярата е тази, която пръвоначално прониква в него, без да го разгадава[8].

В заключение на всичко това можем да обобщим, че вярата и разумът са две естествени прояви на човешкия дух, които имат една и съща основа – личността на човека. Вярата започва там, където свършва знанието. Тя по своята същност е непосредствена и естествена убеденост в известни истини, които надхвърлят пределите на човешкия опит. Знанието пък в своите последни основи е също така непосредствена убеденост в истини, които стоят в основите на нашия опит. Вяра съществува в основата на всяко наше убеждение, че има външен материален свят, който трябва да бъде опознат разумно. В основата на всяка разумна научна дейност е вярата, че нашите външни сетива и нашата психика не ни лъжат. Това е първата проява на вяра в основата на всяка научна дейност при изучаването на материалния свят. Нашата вяра не може да се намира в противоречие с нашия разум, защото тя е дело на всесъвършения и всезнаещ Божествен разум.

Прочетете още „Апологетичен поглед върху темата вяра-разум-Бог*“ →