Валентин Велчев

Същото важи и за всяка система от N-тела, като в този случай изхвърленото трето тяло най-често се залавя от гравитационното поле на някое друго тяло, в резултат на което следват непрекъснати сблъсъци и сливания на телата. В крайна сметка цялото вещество на системата се събира в едно масивно тяло, побрало в себе си (почти) всички останали (виж третия линк в бележка[62]). Образуването на балансирана система е възможно само в пренебрежително нищожен процент от случаите, и то колкото повече са телата този процент се свива експоненциално. Тоест на практика е под всякаква реално допустима вероятност да се осъществи подобен вариант!

За разрешаването на проблема стабилна ли е Слънчевата система в миналото особено активно са се трудили математици и астрономи като Лаплас, Лагранж, Поанкаре и други. Едва към средата на XX-ти век обаче стана възможно да се разработят математически методи и средства, въз основа на които съветските учени А. Колмогоров, В. Арнолд и Ю. Мозер дадоха доказателство за стабилност на Слънчевата система. Донеотдавна се считаше, че нашата планетна система може да се запази близо един трилион години, но скорошна работа (2020) на Дж. Цинк, К. Батигин и Фр. Адамс сведе този период на „едва“ 30 до 100 млрд. години[63]. Изчислено е, че звездите в Млечния път ще преминат на хаотични орбити чак след около 10¹⁶ (тоест десет милиона милиарда години)[64]. (С подобна устойчивост се отличават и другите галактики, може би дори още първите от тях).

Християнски теизъм

Натуралистичните учени смятат твърдението, че Бог е създал Вселената за твърде опростено обяснение на нещата, понеже за всеки съзнателен творец ще бъде изключително лесно да подреди и организира всемира. Но дали действително е така, обаче?

Повествованието в началото на книгата Битие ни разкрива, че Бог сътворява материята от нищо и разгръща своя грандиозен замисъл при построяването на Вселената. Ние трябва да си дадем сметка, че създаването на подобна динамична конструкция е неимоверно сложно задание, защото във всеки един момент тя е организирана по различен начин и при това постоянно запазва равновесието си. Нека да припомним, че само Метагалактиката (видимата част от нея) съдържа над 10²² (десет хиляди милиарда милиарда) звезди и над 2,000 милиарда галактики[65], чието взаимно влияние трябва да се вземе предвид. (А цялата Вселена със сигурност е многократно по-обширна[66].)

Равновесието в космическите системи обаче е закрепено на „върха на пиката“! През 2009 година учените правят над 2,000 симулации на движението на телата в Слънчевата система, като при всяка една от тях е променена единствено орбитата на най-малката планета, Меркурий, и то с по-малко от милиметър! Оказва се, че в 1% от случаите дори толкова нищожна промяна прави системата нестабилна и не след дълго Меркурий пада върху Слънцето или се сблъсква с Венера, или дори разбалансира и прави хаотична цялата Слънчева система[67]! А колко в по-голям процент от случаите системата ще излезе от строя, ако се промени дори на косъм някоя от орбитите на по-масивните планети! Посоченото е невероятен пример с каква изключителна прецизност трябва да е работил Архитектът на Вселената, за да бъде тя устойчива във времето!!

Ние едва ли си даваме сметка какви изумителни пресмятания трябва да направи един космически Архитект, за да приведе в устойчиво динамично равновесие дори съвсем проста система от три небесни тела? На първо място Той трябва да зададе такива маси и орбитални характеристики на телата, така че за продължителни периоди (много милиарди години, както е в действителност) техните траектории да не се превърнат в хаотични и да започнат да се пресичат (тоест да няма сблъсъци между тях), а в същото време никое от телата да не придобие хиперболична скорост и да напусне завинаги системата.

Като се абстрахираме от другите подробности, ще опишем накратко колко комплицирани са нещата дори само по отношение на гравитацията. За целта ще си послужим с цитат от учебника по астрономия на професорите Н. Николов и М. Калинков: „Най-знаменитата задача в небесната механика е задачата за трите тела, която е била (и е!) обект на внимание от страна на велики математици и астрономи. Тя се състои в следното: за някакъв начален момент са дадени координатите и скоростите на три тела с известни маси; да се определят положенията и скоростите на телата за произволен момент.

Аналогична е постановката на задачата за N тела.

В действителност разглежданията се провеждат не за тела, а за материални точки. Въпреки това достатъчно е да си представим, че на всяка материална точка действа сложно променящото се с времето гравитационно поле на другите точки, което е в състояние да довежда до тесни сближения, за да бъде ясно, че решението, описващо невъобразимото разнообразие от последствията на тези сближения, би имало извънредно сложен вид.

Може да се покаже, че в задачата за N тела са известни само 10 интеграла. Тъй като за три тела имаме 18 диференциални уравнения от първи ред, а могат да се определят само 10 интеграционни константи, задачата изглежда нерешима. […]

Общата задача за трите тела е аналитично решена през 1912 година от финландския учен Зундман, който показва, че е възможно развитието на координатите на трите тела, разстоянията между тях и времето t в редове по степените на помощна променлива, които са абсолютно сходящи. През 1931-1933 година френският учен Белорицки установява, че за да се получат положенията на големите планети с точността на астрономическите ежегодници, от редовете на Зундман трябва да се използват суми, съдържащи не по-малко от 10^{8000 000} члена. Може да се счита, че аналитично решение на задачата за трите тела е намерено, ала то има само теоретично, но в никакъв случай не и практическо значение[68].“

Колко голямо е числото 10^{8000 000}. Вече споменахме, че ако в целия обем на наблюдаемата Вселената няма празни пространства и тя е здраво натъпкана с елементарни частици, според изчисленията техният брой ще бъде около 10¹³⁰. Нека приемем, че на мястото на всяка частица е разположен един от членовете в редовете на Зундман. В такъв случай 10¹³¹ ще бъде броят на членовете в десет такива вселени, 10¹³⁹ – в един милиард, 10¹⁴⁸ – в един милиард милиарда, 10¹⁵⁷ – в един милиард милиарда милиарда и така нататък. По такъв начин става ясно, че съществува огромна бездна(!) до необходимите 10^{8000 000} члена (учените заявяват, че със „задачата за трите тела“ не може да се справи и никакъв компютър, дори да е с размерите на Вселената). А при това тяхната сума ще ни даде само (приблизително) положението на телата във времето, но не и пълното решение на задачата за намиране на устойчиво равновесие на системата[69]!

А как би могъл да се проектира Млечния път например, с неговите 200-400 милиарда светила (а още и звездни купове, планетни системи и прочее)? Всеки член на галактичното „семейство“, ако го приемем за абсолютно твърдо тяло (което не изпитва никакви деформации), има степени на свобода, тоест може да се движи в три различни направления и да се върти около три взаимно перпендикулярни оси. В такъв случай, за да се определи положението на тялото в пространството, трябва да се дават числени стойности на трите координати и на трите ъгъла на въртене (като се предвиди и скоростта на изменение на тези параметри във времето). За да бъде прецизирано решението на задачата обаче, е необходимо да се уточни, че нито едно от небесните тела не е абсолютно твърдо. Модификациите в неговата форма, приливите и отливите, променят скоростта на въртенето му и направлението на оста на въртене, откъдето варират силите на взаимно привличане и се нарушават орбитите на другите тела. Нужно е да се отчетат и: електричните и магнитни взаимодействия; дефектът на масата (звездите постоянно губят част от масата си, която се превръща в енергия); да се вземе под внимание променящото се гравитационно поле на останалите обекти в системата (а както показахме преди малко, дори за три тела координатите и скоростите вече стават неизчислими); срещаните понякога резонанси (например между планетите и спътниците в Слънчевата система); влиянието на междузвездната среда; някои релативистки ефекти и още много, много други неща, които е трудно дори да изброим.

При търсене на общото решение на задачата за съвкупността от по-високи иерархични образувания (купове и свръхкупове от галактики), които изграждат Вселената, ето в какво още се изразява спецификата на нейната трудност.

Да допуснем, че всяка една небесна система има огромен брой, например N, подредени състояния при различни стойности на масите и орбиталните характеристики на телата в нея. (Приемаме, че този брой е голям – N, но не и безкраен, понеже количеството вещество и размерите на реалните космически системи са ограничени). Когато системите са две и ги разглеждаме като подсистеми на една цялостна система, тогава поради взаимните им влияния множеството от подредени състояния на цялата система ще представлява сечението само от онези подредени състояния, които са общи и за двете подсистеми. Ако подсистемите са три, множеството от допустими състояния на общата система се ограничава още – до тези положения, в които и трите подсистеми ще са в равновесие. И така, колкото повече са подсистемите, толкова по-малко остава множеството от общите им равновесни състояния. Нищо чудно за огромния брой небесни системи във всемира да има само една-единствена възможност, при която всички те са в хармония помежду си и изграждат цялостната динамична структура на Вселената.

Но при посочените разсъждения не взехме предвид измененията, които стават във всяка подсистема. Ако една система е съставена от две подсистеми например, редът в нея не е „механичен сбор“ от две устойчиви състояния на подсистемите ѝ. (При иерархичните структури цялото е по-голямо от сумата на своите части.) Редът във всяка подсистема вече се изчислява като нещо качествено ново, защото се вземат предвид външните влияния, оказвани от другата подсистема. В такъв случай новият ред във всяка подсистема не е подмножество на множеството от устойчивите ѝ състояния (понеже тук са отчетени единствено влиянията между собствените ѝ тела). Изобщо при всяко увеличаване на броя на подсистемите се изменя не само общият ред в цялата система, но и реда във всяка подсистема, защото те са взаимозависими и трябва при свързването си да изграждат единна цялостна структура. Но ако е необходимо да се проектира Вселената като единно цяло, то и изпълнението на задачата трябва да следва именно зададения план, в който всичко е предвидено; в противен случай този прекрасен „архитектурен храм“ ще рухне твърде бързо.

Прочетете още „Опит за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога – продължение 4*“ →

Валентин Велчев

По-нататък трябва да се запитаме би ли могла материята, макар в някакво неорганизирано състояние, да съществува вечно успоредно с разума? Антропният принцип свидетелства, че за построението на нашия свят е необходимо тя да притежава редица (означихме ги с n) базисни качества. Ако приемем, че принципно са възможни безкраен брой качества, то вероятността материята реално да е с точно необходимите от тях е математически нулева.

От друга страна, ако материята притежава безброй (или поне повече от n) качества, то някои от тях ще бъдат излишни и биха могли да разбалансират равновесието в атомите, например. Затова те трябва да бъдат премахнати, тоест превърнати в нищо. В случай, че материята не притежава някое качество, което е безусловно необходимо за нейното структуриране и/или функциониране, ще се наложи то да бъде сътворено от нищото.

От тези разсъждения излиза, че е най-правдоподобно (по-точно „задължително“) да приемем, че материята е била сътворена от нищото с точно необходимите качества. А сътворение от нищото предполага един всемогъщ съзнателен Творец. Едно от следствията на теоремата е и, че Той може да сътвори безкрайно количество от подредени и устойчиви светове (като в същото време нито един от тях не би могъл да се образува случайно). Нещо повече, от разсъжденията дотук излиза, че Бог не е идентичен с материята, от което следва, че Той е трансцендентен – вън и независим от пространствено-времевия континуум.

Появява се обаче следният въпрос: изчисленията от посочената теорема не се ли отнасят и за Бога? Тоест според тях и Той не би могъл да възникне случайно или да съществува вечно.

За решението на това затруднение спомагат две обстоятелства:

1) Бог е трансцендентен, тоест непознаваем в Себе Си и напълно различен от каквато и да била материя. По такъв начин теоремата става неприложима към Бога.

2) Нещата в случая са асиметрични – светът не е необходим за съществуването на Бога, но Бог е безусловно необходим за битието на света.

Можем да разсъждаваме и така: Ако теоремата се отнася и за Бога и доказва, че няма Бог, тогава би трябвало да няма абсолютно нищо. От това, че нашият свят не само е в наличност, но е и подреден и устойчив, следва по необходимост, че Бог съществува! Въпросът на Лайбниц „защо съществува нещо, вместо да няма нищо?“ получава отговор „светът съществува единствено по волята на Бога!“.

В допълнение на казаното ще отбележим, че има три възможности за отговор на основния философски въпрос „кое е първично?”:

– Материята

– Бог и материята

– Бог

Както се уверихме, от теоремата следва, че материята няма как да бъде първична, защото не би могла да се организира в свят като нашия. Освен това по-горе стана дума, че материята не е вечна, понеже математически е невъзможно да притежава единствено необходимите качества. Остава третият вариант, а именно, че първичен е само и единствено Бог!

Но имаме ли право да говорим за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога, след като науката се доверява само на емпирично проверими факти, а Бог е трансцендентен, тоест няма как наличието Му да бъде установено по пряк начин?

В своята книга „Десет големи идеи на науката“ Питър Аткинс, професор по физико-химия в Оксфорд, обаче предупреждава, че науката ще трябва да промени своя критерий за приемливост. Това е свързано с кварките: нито един от кварките никога не е наблюдаван отделно и най-вероятно никога няма да бъде. Но ние сме все по-уверени в тяхното съществуване, защото от него произтичат много проверими факти. Тук имаме верификация чрез следствия, а не чрез експерименти, верификация по косвени доказателства, а не въз основа на пряк опит[38].

Както изрично подчертава Аткинс: „Може би е дошло времето, когато тази граница трябва да се прекрачи, но това е Рубикон на науката, който трябва да се премине с повишено внимание[39]“.

II) Експериментална проверка на теориите

През 1931 година австрийският математик Курт Гьодел извежда „Теорема за непълнотата“, която гласи, че формалните системи на логиката и математиката са семантично непълни и не позволяват строго доказателство (или опровержение). Като най-прост пример можем да посочим невъзможността за разрешение на апориите на Зенон – Ахил (най-бързият бегач от древността) не би могъл да настигне една костенурка, ако тя е стартирала само няколко крачки пред него.

Досега никой не е успял да опровергае твърденията на елейския мислител чисто теоретично[40], но на практика дори едно малко дете може лесно да се справи с подобна задача. Затова днес не е достатъчно да бъде създадена една научна постановка, но от нея трябва да произтичат определени следствия, които да позволяват емпирична проверка на нейната истинност.

Възможна ли е верификация на библейския и еволюционния светогледи?

Ричард Докинс заявява: „Естественият отбор, слепият, несъзнателен, автоматичен процес, който Дарвин е открил и който ние сега знаем, че е обяснението за съществуването и за привидно целесъобразната форма на всичко живо, няма никакво намерение на ум. Той няма разум и няма око на разума. Той не планира бъдещето. Той няма виждане, няма предвиждане, няма въобще никакво зрение. Ако може да се каже, че играе ролята на часовникар в природата това е слепият часовникар[41]“. А американският когнитивен философ Даниел Денет, макар да говори в строго биологичен смисъл, указва на естествения отбор като на фактор, който е в състояние да обясни съвършенството на всички природни структури – физични, химични, биологични – и по такъв начин той може да бъде поставен в основата на цялата натуралистична парадигма (ние отбелязахме същото още в началото!): „Теорията за естествения отбор показва как всяка особеност на естествения свят може да бъде продукт на слаб, несправедлив, нетелеологичен и в крайна сметка механичен процес на диференциална репродукция през дълги периоди от време[42]“.

Напълно съгласни сме с тезата на Докинс, че трябва да намерим начин по-нататък и емпирично да тестваме еволюционния и библейския космологични модели за произхода на Вселената (виж началото на статията). Нещо повече, понеже Докинс е войнстващ атеист, едва ли би могло да има подозрение, че подобен критерий е измислен с цел да бъде в услуга на християнството.

Както правилно отбелязват редица теолози, човек не бива умозрително да се опитва да разбере как е произлязла Вселената, защото Бог е в състояние да създаде заобикалящия ни свят по начин, който изобщо не е по силите на нашия разум и въображение, тоест ние не трябва да налагаме ограничения върху всемогъществото на Бога. Според думите на архимандрит Юстин Попович: „Начинът на сътворяването е толкова сложен и тайнствен за света, в своята основа, че е недостъпен за човешкия ум[43]”. Авторите на „Великият дизайн“, позовавайки се на Ричард Файнман, заявяват, че съществува опция Вселената да се е появила по всички възможни начини[44]. Ние ще допълним, че Божественото сътворение предполага тя да е възникнала не само по всички възможни, но и по всички „невъзможни“ начини. Все пак се надяваме, че научният метод, който ни разкрива едно по едно чудесата на природата, в скоро време ще разбули пред нас и тайната на Сътворението.

Основателят на емпиричния подход и баща на цялата модерна наука, Галилео Галилей ни уверява, че: „Главната цел на Библията е преклонението пред Бога и спасението на душите. […] Но стотици пасажи в нея ни учат, че славата и величието на всемогъщия Бог са съвършено видими във всичките Му творения и могат да бъдат прочетени в отворената Книга на природата[45]”. И действително, със съвременните научни средства – ускорители на елементарни частици, телескопи, наблюдаващи свръхдълбокия космос, детектори на гравитационни вълни, компютърни симулации и прочее – днес сме в състояние да надникнем още в първите мигове от зараждането на мирозданието. Затова ще се опитаме да потърсим отговора на въпроса, зададен от Докинс, „нашата Вселена дело на разумен Творец ли е или е възникнала и се е развила на чисто случаен принцип?“.

Докато натуралистичният модел предвижда нещата да стават на случаен принцип и в пълно съгласие с природните закони, теистичният – предполага специален избор на параметрите за всяка система, като в определени моменти от построението ѝ интелигентната намеса може да води и до нарушение на физичните закони (например, външна интелигентна намеса чудесно обяснява парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение, тоест момента на импулса, над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето).

Можем да разграничим двата възгледа по следния начин:

Дарвин е бил прав, ако се окаже, че материята еволюира на базата на множество вариации, породени от мутациите, а естественият отбор пресява най-удачните форми и по такъв начин води до усъвършенстване на физичните, химичните и биологичните структури. Както се подразбира, посоката на процесите в случая, е от хаос към ред.

Премъдрият Бог би трябвало да създаде прекрасно устроен и хармоничен свят, в който всичко е разчетено и от самото начало върви по строго определен план. Като допълнително усложнение обаче, се явява обстоятелството, че след Грехопадението, по израза на апостол Павел, „творението е било подчинено на робството на тлението (тоест разрушението)“ (Римляни 8:20, 21), което предполага, че в него също ще се наблюдава дезинтеграция (избухващи звезди, сблъскващи се галактики, физична и генетична ентропия и прочее). Но посоката на процесите тук ще бъде точно обратната – от ред към хаос.

1. Как бихме могли да проведем емпиричен тест на библейския разказ за сътворението на живите организми „според родовете им“?

През 2010 година успешно беше осъществено „конструирането“ на първата самовъзпроизвеждаща се синтетична бактериална клетка (казваме „конструиране“, защото не се тръгва от началните етапи на абиогенезата, а се вземат предварително изградени структури)[46]. Това ще позволи именно при прокариотите двете парадигми – християнската и еволюционната – лесно да бъдат емпирично проверени.

Нека приемем, че кръговете, правоъгълниците и ромбовете на фигура 3 са видово специфични белтъци, а очертанията, които ги ограждат – I, II, III и така нататък – обозначават различни видове бактерии (а при по-висшите организми това може да са родове, семейства и прочее). Необходимо е просто между тях последователно да заменяме различни типове белтъци (например каталитични, мембранни, двигателни, структурни и други), за да се проследи как ще се отразят тези манипулации върху функциите на клетките.

Нещо повече, лесно бихме могли да изчислим каква е вероятността един вид бактерии да се превърне в друг. Например още в началото на ХХI-ви век Дъглас Акс на два пъти публикува експериментални изследвания върху мутационната чувствителност на каталитичните белтъци в бактериите. Той установи, че аминокиселинните секвенции, които дават стабилни и функционални ензими, са изключително редки – 10^-38[47]. Можем да предположим, че с подобна вероятност се появяват и другите типове протеини, което говори, че за да се трансформира един вид организъм в друг, общата вероятност ще бъде 10^(-38).n (където n е броят на видово специфичните белтъците в един вид бактерии). Понеже n при бактериите е от порядъка на стотици и хиляди, не ще и дума, че трансформацията им от един вид в друг е абсолютно невъзможна[48].

Омнигенетичният модел, който все повече се налага в генетиката, също е блестящо потвърждение на направените изводи във връзка с фигура 3! Според този модел не може да се стигне до възникването на нов вид чрез постепенна промяна на гените един по един, защото всички те са интегрално свързани. Новият вид е квантов скок едновременно на целия набор от гени, което математически не дава никакъв шанс за неговата поява посредством натрупване на случайни мутации[49]!

Според нас, възникването на нови видове е на квантови скокове, които са в резултат от заложена възможност за вариации между различни състояния на геномите и епигеномите, като реакция към изменението на множество външни и вътрешни фактори, с цел най-добрата адаптация на организмите към условията на средата. Появата на нови видове в организмовия свят обаче винаги се наблюдава единствено на микро-, но не и на макроеволюционно ниво!

Прочетете още „Опит за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога – продължение 3*“ →

Валентин Велчев

Посоченото говори, че предвидените от Хокинг и Млодинов 10⁵⁰⁰ вселени са съвсем нищожно количество. Но дори да увеличат броят им до безкрайност, приведените изчисления дават да се разбере, че пак не се очертава никакъв шанс случайно да се породи свят като нашия.

При живите организми вариациите са ограничени, понеже техните компоненти (ДНК, белтъци и така нататък) са изградени от строго определен брой дискретни единици (нуклеотиди, аминокиселини и други). Но в действителност се очертават нищожно малки, практически неизпълними, вероятности случайно да се образува протоклетка, способна да реализира всички жизнени процеси. С други думи, в посочените области, статистическите закони забраняват (не допускат, правят абсолютно невероятно) самоподреждането на материята.

Фигура 3 ни позволява да направим и още едно важно заключение, а именно, че никакви еволюционни процеси не са допустими нито в мъртвата, нито в живата природа.

Според дефиницията, иерархичната система е множество от елементи, които се намират в отношения и връзки помежду си и образуват определено единство, цялостност. Всички елементи на системата са взаимозависими, тоест всеки от тях влияе на останалите и обратно – те също оказват въздействие върху него. Структурата на системата определя нейната вътрешна форма на подреждане, тоест тя е израз на съществуващия в нея ред. Пълното описание на реда в сложно организираните системи се изучава от една сравнително нова наука – таксиологията (логиката на реда), която се разработва напоследък като една от най-фундаменталните и важни логически теории. Но нейните основни положения и категории се изследват с помощта на твърде сложни екстензионални математико-логически и теоретико-информационни методи. Затова ние няма да се спираме на тях, а ще приложим един изключително опростен подход, който ще ни позволи да направим изводи относно възможността за еволюция на иерархично подредените системи.

При тях е в сила един принцип известен като “или всичко, или нищо”. В смисъл, че структурата трябва да е съставена от подходящи елементи, които да са подредени в правилния ред, за да не се наруши действието на системата. Ако променим параметрите дори само на един от тях, или изобщо го премахнем, или разменим местата на някои елементи и прочее, ще се получи смущение в работата на системата, което ще я разруши или изведе от употреба. Затова или всичко е наред и системата функционира нормално, или, в противен случай, все едно нищо не е наред и системата е ликвидирана.

Този принцип забранява постепенната “еволюция” на една структура в друга. В състояние ли е един малък механичен часовник плавно да се трансформира в будилник? Да предположим, че едно от неговите зъбни колела е станало по-голямо като за будилник. Тогава то ще бъде несъвместимо с всички останали механизми на малкия часовник и той няма да отчита правилно времето или въобще няма да работи. Нека и другите му части се изменят и стават като за будилник. Докато една част от механизмите му са за малък часовник, а друга – за голям, функцията му ще бъде значително нарушена или въобще няма да може да се осъществи. Часовникът ще изпълнява предназначението си само тогава, когато или всичките му части са малки, или всичките са големи.

А какво ще стане, ако някой от механизмите на часовника бъде заменен с елемент на компютър? Например, на мястото на пружината бъде поставен транзистор. Часовникът вече съвсем сигурно ще излезе от употреба. От друга страна и компютърът няма да реализира своята функция дори тогава, когато сме сглобили всички негови компоненти, а само един е останал на часовник.

От казаното заключаваме следното: когато един предмет постепенно се преобразува в друг такъв от същия вид (но в нещо различен – по големина, друг модел и така нататък) функцията се затруднява или дори спира. А при трансформацията на предмет от един вид в предмет от друг вид, функция изобщо не може да се осъществи. Затова или “всичко” е наред и системата функционира нормално, или, ако дори едно нещо не е наред, все едно “нищо” не е наред и функцията е нарушена.

Разбира се, отношенията между елементите на системите в природата са значително по-сложни; ние си послужихме с тези примери, само за да онагледим принципа „или всичко, или нищо”.

Като анализираме фигура 3, сме в състояние да направим и следния извод относно възможността за еволюция на системите с безкраен брой стойности на своите параметри: не е възможен нито постепенен, нито скокообразен („квантов”) преход на една работеща система в друга.

В първият случай, тоест при постепенен преход, ако един от нейните параметри промени стойността си, той вече няма да бъде съгласуван с другите ѝ параметри и системата ще излезе от строя. Но докато не бъдат изградени напълно всички необходими параметри на другата система, тя също няма да бъде годна за работа, което следва от принципа “или всичко, или нищо“.

Вторият случай, на внезапно преобразуване, отново няма как да се реализира. Вероятността всички параметри на системата изведнъж да се променят и да добият точно необходимите стойности на параметрите на която и да е друга действаща система е метафорично казано „по-малка от безкрайно малка“ (1/∞^k). 

При по-предните разсъждения вече стана дума, че всяка метаморфоза в параметрите на микросвета (характеристика на частиците, интензитет на взаимодействията и прочее) прави атомите нестабилни и води до тяхното разрушаване. С други думи, атомите на химичните елементи са дискретни структури, които не могат да преминават една в друга чрез поредица от междинни форми, а изискват строго разчетено конструиране. По подобен начин бихме могли да разсъждаваме и за небесните формирования – планетни, звездни, галактични и така нататък.

Както е добре известно, при живите същества белтъците играят много важна роля – изграждат клетъчните структури, изпълняват каталитични функции, участват в реализирането на генома и други. Но една част от тях са тясно видово специфични, затова ако се появи мутация, която да доведе до образуването на различен белтък, неговото действие няма да бъде в унисон с работата на останалите белтъци. По такъв начин, генетичните мутации пречат на синхронизацията на системите в организма и затова на практика се явяват вредни за индивида, тоест не му помагат в борбата за съществуване. С други думи, принципът „всичко или нищо” не способства и за постепенната еволюция на организмите, а няма никакви сведения и за „квантова” (тоест внезапна) поява на нови видове.

От направените разсъждения можем да заключим следното: Междинните състояния са: а) неустойчиви – при атомните и небесните структури и б) нефункциониращи – при живите организми. Това означава, че концепцията за универсална дарвинова еволюция на системите в мъртвата и живата природа е съвършено неприемлива.

Като се върнем на фигура 3, нека да си припомним парадокса, свързан с онази проста сметка:

от която се разбира, че Бог може да сътвори неограничено разнообразие от подредени и устойчиви светове, като вероятността за случайното възникване на който и да било от тях е „по-малка от безкрайно малка“, което изключва случайното му възникване.

Така се отговаря и на въпроса, поставен още от Айнщайн „имал ли е Бог избор при създаването на Вселената?”, който отново задават Хокинг и Млодинов в книгата си „Великият дизайн”.

Прочетете още „Опит за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога – продължение 2*“ →

Валентин Велчев

Ричард Докинс изказва следната мисъл: „Една вселена със свръхестествено мъдър Творец със сигурност е по-различна от онази, която няма такъв. Всъщност едва ли може да има и по-фундаментално различие между тях, колкото и трудна да е практическата му проверка. Но този „дребен“ факт срива из основи и цялата изкусително „дипломатична“ теза, че науката би трябвало да пази пълно мълчание по централния въпрос на религията – този за Бога. Присъствието или отсъствието на подобен творчески свръхразум безспорно е научен проблем, независимо че поне за момента не намира практическо решение[2]“.

Чарлс Дарвин смята, че факторите на биологичната еволюция се свеждат до изменчивост, наследственост и естествен отбор. Ако обаче разглеждаме нещата строго натуралистично, бихме могли да отнесем неговото учение и към развитието на неживата природа. Руският космолог Андрей Линде (понастоящем работи към Станфордския университет) лансира идеята за така наречената „хаотична инфлация“. Според нея квантовите флуктуации на вакуума перманентно водят до пораждането на минивселени. Те се развиват изолирано, като първоначално се раздуват от инфлационни процеси, а по-нататък – съгласно класическата хипотеза за Големия взрив (фигура 1).

Казано накратко, според теорията за Мултивселена, при всяка поява на нов свят се наблюдава изменчивост в законите и константите на материята. Случайните повторения на някои от тях се разглеждат като един вид наследственост. Действа и естествен отбор, който запазва физичните структури – атоми, молекули, небесни системи, – когато, при съчетанието на необходимите параметри, те са устойчиви. Така оцеляват най-приспособените, които могат да дадат потомство, тоест да заченат нови бебета-вселени. По-нататък, на планети с подходящи условия, вече (химичната и) биологичната еволюция закономерно поражда живи, а някъде – и съзнателни същества.

Полският теоретичен физик Войчех Зурек разработва така наречената теория на „квантовия дарвинизъм“, за да отчете появата на обективната класическа реалност. Една от най-забележителните идеи тук е, че детерминираните свойства на обектите, които свързваме с класическата физика – координати, импулс и прочее – са избрани от менюто на квантовите възможности в процес, който е аналогичен на естествения отбор в еволюцията.

В посочената теоретична рамка свойствата, които се запазват са най-устойчивите (един вид най-приспособените). И както при естествения отбор, тук също в процеса на селекция оцеляват именно тези, които правят най-много копия на себе си. Това означава, че състоянията, които най-добре създават реплики в околната среда, са единствените, достъпни за измерване. Взаимодействието със средата ги декохерира в локализирано положение (тоест изчезва суперпозицията), така че да се наблюдава само едно единствено състояние. По такъв начин множество независими наблюдатели могат да правят измервания на квантовата система и да се споразумеят за резултата – а това е класическо поведение[4].

По отношение на абиогенезата немският физикохимик Манфред Айген предлага възможен биохимичен път за получаване на протоклетка, която не само е отворена система (тоест през нея протича поток от енергия, както и обмяна на вещества с околната среда), но съдържа и информативна молекула РНК, осигуряваща ѝ възможност за самовъзпроизводство. По-нататък М.Айген и П.Шустер дефинират синтеза като процес от хиперцикли, всеки един от които може да се опише със система нелинейни диференциални уравнения. Те смятат, че по аналогия с Дарвиновата еволюция при хиперциклите има химически отбор, водещ до конкурентна борба помежду им за мономерни молекули, тоест за „храна“[5]. (Разбира се, в неживия свят дарвинистката концепция се различава от нейната интерпретация в биологията).

Но щом като е възможно дарвинизмът да се приложи към мъртвата и живата природа, в такъв случай трябва да го приемем за универсална натуралистична парадигма, която обуславя самоорганизацията на мирозданието.

1. Каква е демаркационната линия между съзнателната и спонтанната подредба на мирозданието?

За интелекта не представлява никаква трудност да реализира процеси с безкрайно малка вероятност за осъществяване. Автомобилът е произведение на нашия разум. Възможно ли е той да се сглоби в резултат на природните стихии? Ще разгледаме само една от частите на двигателя. Да речем, имаме готов цилиндър. Каква е вероятността буталото към него да възникне случайно с подходящите форма и размери? Елементарните разсъждения показват, че тя е 1/∞, защото формите са безброй, както и размерите. (Нещата стават още по-невъзможни за реализация ако и самият цилиндър трябва да се появи по същия начин, така че тези два елемента да бъдат съчленени и системата да работи!) Конструкторът обаче без особени усилия, от безкрайно многото възможности, може веднага да определи подходящите параметри на елементите и като извърши някои изчисления да сглоби горните изделия (Ние много рядко си даваме сметка за необикновените способности на нашия ум!). След малко ще установим, че за появата на всемира се получават вероятности от порядъка на1/∞ⁿ, като построението на заобикалящата ни действителност обаче се оказва задача със значително по-голяма степен на сложност. Тоест за един съзнателен Бог е сто процента възможно да сътвори света, докато пред слепия случай (“часовникар” – по думите на Ричард Докинс[6]) изобщо не се открива никаква перспектива да се справи с подобно задание.

Намесата на интелекта се отразява и на естественото състояние на обектите и системите. Например, една футболна топка няма как сама да промени своето състояние на покой или посоката си на движение. Но играчите могат да променят нейния импулс, като със своята сила ѝ придават някаква скорост, насочвайки я според желанието си. Също така не съществува никаква пречка разумният и всемогъщ Творец след като създаде небесните тела да ги „тласне по техните орбити“ (според израза на Нютон). Нека да си припомним парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: Масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение (момента на импулса) над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето. Но дали по естествен път е възможно да се стигне до толкова драстично нарушение на момента на импулса, или е необходима допълнителна разумна намеса?[7] Затова, ако се докаже, че структурите на нашия свят не са формирани в резултат от действието на природните закони, това също ще потвърждава намесата на интелигентен Създател.

С други думи, научният аргумент за съществуването на Бога, който ще представим ще бъде обусловен от доказателството за статистическа и физическа невъзможност за самоорганизация на материята, от което по необходимост ще следва наличието на „свръхестествено мъдър Творец“!

2. Предизвикателството

През 2010 година излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и популяризатор на науката Стивън Хокинг, написана в съавторство с американския физик Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери[8] още преди отпечатването си с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак Нютон, който е твърдял, че Вселената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на всемогъщата Божия десница[9].

Според Питър Галисън „Всеки автор би завидял на Хокинг и Млодинов за вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във Великобритания. И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават вярващите относно съществуването на Бог”[10].

Редица други изследователи също се присъединяват към посоченото становище, като смятат, че науката е най-силната противоотрова срещу ретроградното философско и религиозно мислене. Известният физик Лорънс Краус дори ни съветва: „Забравете за Иисус – звездите са умрели, за да се родите вие[11]”.

Ние ще приемем „хвърлената ръкавица” и ще се постараем да отговорим на предизвикателството, отправено към християнството от натуралистите измежду съвременните учени.

Прочетете още „Опит за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога[1]*“ →

Ивелина Николова

Abstract

Към темата за връзката и връзката между религиозната и философската вяра спадат подтемите, свързани с личността и мястото на Бога – обект на християнската вяра; аргументите за съществуването на Бог и всички подтеми, пряко свързани с основните понятия вяра, разум, Бог. Тази статия е скромен опит да се разбере тяхното значение и да се направи кратък анализ.

***

По своята същност “философската вяра” и религиозната вяра имат много общо. Те се различават обаче в крайните си изводи и то именно по въпроса за съдържанието на вярата. Разликата в случая е твърде съществена. Вярата не е знание за нещо, което аз притежавам, а увереността, която ме ръководи. По този начин се изтъква също, че вярата е винаги вяра в нещо, в което неразделно присъства вярата, в която съм убеден и в съдържанието на вярата, което аз усвоявам в нейното осъществяване тоест вярата, която се вярва, и вярата, на която се вярва. Субективната и обективната страна на вярата съставляват едно цяло. Да живееш вярващ и да живееш, вярващ в нещо, е възможно само във връзката на едното с другото. Аз мога да притежавам знанието като нещо доказуемо, вярата обаче, не може да се доказва. Тя не е знание, а увереност. Увереност означава, да си убеден в нещо, без то да е доказано или доказуемо. Вярата е силата, в която аз се осъзнавам от едно основание, което мога да съхранявам, но не и да създам. За вярата аз научавам от друг първоизточник, а не от самия мене. За мене тя е подарък. Ако тя не ми бъде дадена в дар, аз не мога да я получа по принудителен път[1].” “Бог е видим в разумното основание на вярата[2].” Но тази вяра не е философската вяра, която представлява вяра без определено конкретно съдържание. Поради тази причина тя не може да бъде предмет и крайна цел на религиозния човек, който търси Бога, защото нейните истини се доказват разумно и намират своето основание именно в разумните предпоставки на мисленето. Тя не е и не може да бъде религиозна вероизповед. Философската вяра е по-скоро вяра във възможното съществуване на Бога, а не в конкретното Му реално съществуване. Конкретното не подлежи на доказване, а вярата във възможното се нуждае от доказване. „Разумът има своите граници; неговото питане е питане за реалност. За откриване на истината е необходимо просветление, откровение, към което води вярата; тя пита за смисъл[3]“.

“Истините на християнската вяра са истини на откровението, а не на разума. Като истини на вярата те не подлежат на разумно обяснение, тъй като Божието битие превъзхожда всяко познавателно промишление… то е свръх всяко свръх…, защото наистина съществуващото е истинният Живот – то е недостъпно за познанието[4].” “Разумът ръководи интелектуалното ниво, докато тези истини като истини на вярата, превишават разума[5].” “Истинското познание е познанието на вярата, която е по-достъпна от всяко доказателство[6].” Философската вяра не се основава върху Божествения авторитет или върху догматическото учение на Църквата, не е изразителна на истини на християнската вяра, защото не е почерпана от Откровението. Поради тази причина християнската вяра не може да бъде доказана, за разлика от “философската вяра”, която постоянно търси да докаже обекта на своето търсене.

Бог – обект на християнската вяра

Ако обърнем погледа си навътре, към себе си, към съзнателната си опитност, откриваме, че Бог е част от нашата лична опитност. Всъщност Бог е най-разумната Причина изобщо за “идеята за Бога”, която откриваме “върху плътените скрижали на сърцето” (2 Коринтяни 3:3). Още по-точно се изразява св. Атанасий Велики. Според него „човекът може да познае Бога, защото  човешката душа е безсмъртна и е огледало на Логоса[7]“. В тази връзка “с осъзнаването си личността преживява и Самия Бог. Ето защо в живота Бог не е облечен във формулите на логиката, но се открива в сърцето, в благородните прояви на живота, в красотата, в чистотата. “Съществуващият Бог трябва винаги да хармонира с нашите идеали.” С други думи през всички векове идеята за Бога е блещукала в съзнанието на човешката раса, защото Бог е действителна реалност[8].”

“Действително, в нас съществува увереността в Бога, необходимо е, от друга страна, човек да иска да придаде на тази своя увереност подобаваща стойност. Тя не е знание, придобивано чрез доказателства, които принуждават разума да даде съгласието с, но е знание, което идва от вътрешното убеждение, пред което волята се прекланя. Вярата в Бога не е наука, а добродетел. Увереността за нея не е плод на мисълта, тя съществува преди всяко размишление и обсъждане. Не разумът убеждава нашето сърце, но нашето сърце убеждава разумът, тъй както и нравствените истини убеждават съвестта, а съвестта убеждава разумът. Блез Паскал пише, че Бог в своята воля е наредил така, щото божествените истини да встъпват не чрез разума в сърцето, а чрез сърцето в разума. Разумът без сърцето не би могъл да стигне до Бога. Само след като сърцето го познае, идва да Го търси и разумът. И той Го търси Него и следите Му навсякъде, и в природата, и в историята, и в нашия собствен дух. Най-възвишеното знание за човешкия дух и най-големия признак за неговото достойнство е това, че той върви по следите на Бога, за да се увери и чрез разума в Онзи, в Който е уверен по своето вътрешно непосредствено чувство; твърдостта на тази вътрешна увереност е независима от увереността, която доставя разумът, защото не вътрешната, добивана по вътрешно самоубеждение, увереност получава изпърво своята несъмненост от разума, а напротив, тя придава на разума своята несъмненост[9].”

Много точно посочва Димо Пенков, че „религиозната вяра предполага, а не отменя рационалното знание. Както отбелязва и Алфред Уайтхед хората са ставали учени, защото са очаквали закономерности в природата, а са очаквали закономерности в природата, защото са вярвали в Законодател[10]“.

Прочетете още „Религиозна и философска вяра. Недоказуемост на религиозната вяра*“ →