Посоченото говори, че предвидените от Хокинг и Млодинов 10500 вселени са съвсем нищожно количество. Но дори да увеличат броят им до безкрайност, приведените изчисления дават да се разбере, че пак не се очертава никакъв шанс случайно да се породи свят като нашия.
При живите организми вариациите са ограничени, понеже техните компоненти (ДНК, белтъци и така нататък) са изградени от строго определен брой дискретни единици (нуклеотиди, аминокиселини и други). Но в действителност се очертават нищожно малки, практически неизпълними, вероятности случайно да се образува протоклетка, способна да реализира всички жизнени процеси. С други думи, в посочените области, статистическите закони забраняват (не допускат, правят абсолютно невероятно) самоподреждането на материята.
Фигура 3 ни позволява да направим и още едно важно заключение, а именно, че никакви еволюционни процеси не са допустими нито в мъртвата, нито в живата природа.
Според дефиницията, иерархичната система е множество от елементи, които се намират в отношения и връзки помежду си и образуват определено единство, цялостност. Всички елементи на системата са взаимозависими, тоест всеки от тях влияе на останалите и обратно – те също оказват въздействие върху него. Структурата на системата определя нейната вътрешна форма на подреждане, тоест тя е израз на съществуващия в нея ред. Пълното описание на реда в сложно организираните системи се изучава от една сравнително нова наука – таксиологията (логиката на реда), която се разработва напоследък като една от най-фундаменталните и важни логически теории. Но нейните основни положения и категории се изследват с помощта на твърде сложни екстензионални математико-логически и теоретико-информационни методи. Затова ние няма да се спираме на тях, а ще приложим един изключително опростен подход, който ще ни позволи да направим изводи относно възможността за еволюция на иерархично подредените системи.
При тях е в сила един принцип известен като “или всичко, или нищо”. В смисъл, че структурата трябва да е съставена от подходящи елементи, които да са подредени в правилния ред, за да не се наруши действието на системата. Ако променим параметрите дори само на един от тях, или изобщо го премахнем, или разменим местата на някои елементи и прочее, ще се получи смущение в работата на системата, което ще я разруши или изведе от употреба. Затова или всичко е наред и системата функционира нормално, или, в противен случай, все едно нищо не е наред и системата е ликвидирана.
Този принцип забранява постепенната “еволюция” на една структура в друга. В състояние ли е един малък механичен часовник плавно да се трансформира в будилник? Да предположим, че едно от неговите зъбни колела е станало по-голямо като за будилник. Тогава то ще бъде несъвместимо с всички останали механизми на малкия часовник и той няма да отчита правилно времето или въобще няма да работи. Нека и другите му части се изменят и стават като за будилник. Докато една част от механизмите му са за малък часовник, а друга – за голям, функцията му ще бъде значително нарушена или въобще няма да може да се осъществи. Часовникът ще изпълнява предназначението си само тогава, когато или всичките му части са малки, или всичките са големи.
А какво ще стане, ако някой от механизмите на часовника бъде заменен с елемент на компютър? Например, на мястото на пружината бъде поставен транзистор. Часовникът вече съвсем сигурно ще излезе от употреба. От друга страна и компютърът няма да реализира своята функция дори тогава, когато сме сглобили всички негови компоненти, а само един е останал на часовник.
От казаното заключаваме следното: когато един предмет постепенно се преобразува в друг такъв от същия вид (но в нещо различен – по големина, друг модел и така нататък) функцията се затруднява или дори спира. А при трансформацията на предмет от един вид в предмет от друг вид, функция изобщо не може да се осъществи. Затова или “всичко” е наред и системата функционира нормално, или, ако дори едно нещо не е наред, все едно “нищо” не е наред и функцията е нарушена.
Разбира се, отношенията между елементите на системите в природата са значително по-сложни; ние си послужихме с тези примери, само за да онагледим принципа „или всичко, или нищо”.
Като анализираме фигура 3, сме в състояние да направим и следния извод относно възможността за еволюция на системите с безкраен брой стойности на своите параметри: не е възможен нито постепенен, нито скокообразен („квантов”) преход на една работеща система в друга.
В първият случай, тоест при постепенен преход, ако един от нейните параметри промени стойността си, той вече няма да бъде съгласуван с другите ѝ параметри и системата ще излезе от строя. Но докато не бъдат изградени напълно всички необходими параметри на другата система, тя също няма да бъде годна за работа, което следва от принципа “или всичко, или нищо“.
Вторият случай, на внезапно преобразуване, отново няма как да се реализира. Вероятността всички параметри на системата изведнъж да се променят и да добият точно необходимите стойности на параметрите на която и да е друга действаща система е метафорично казано „по-малка от безкрайно малка“ (1/∞k).
При по-предните разсъждения вече стана дума, че всяка метаморфоза в параметрите на микросвета (характеристика на частиците, интензитет на взаимодействията и прочее) прави атомите нестабилни и води до тяхното разрушаване. С други думи, атомите на химичните елементи са дискретни структури, които не могат да преминават една в друга чрез поредица от междинни форми, а изискват строго разчетено конструиране. По подобен начин бихме могли да разсъждаваме и за небесните формирования – планетни, звездни, галактични и така нататък.
Както е добре известно, при живите същества белтъците играят много важна роля – изграждат клетъчните структури, изпълняват каталитични функции, участват в реализирането на генома и други. Но една част от тях са тясно видово специфични, затова ако се появи мутация, която да доведе до образуването на различен белтък, неговото действие няма да бъде в унисон с работата на останалите белтъци. По такъв начин, генетичните мутации пречат на синхронизацията на системите в организма и затова на практика се явяват вредни за индивида, тоест не му помагат в борбата за съществуване. С други думи, принципът „всичко или нищо” не способства и за постепенната еволюция на организмите, а няма никакви сведения и за „квантова” (тоест внезапна) поява на нови видове.
От направените разсъждения можем да заключим следното: Междинните състояния са: а) неустойчиви – при атомните и небесните структури и б) нефункциониращи – при живите организми. Това означава, че концепцията за универсална дарвинова еволюция на системите в мъртвата и живата природа е съвършено неприемлива.
Като се върнем на фигура 3, нека да си припомним парадокса, свързан с онази проста сметка:
от която се разбира, че Бог може да сътвори неограничено разнообразие от подредени и устойчиви светове, като вероятността за случайното възникване на който и да било от тях е „по-малка от безкрайно малка“, което изключва случайното му възникване.
Така се отговаря и на въпроса, поставен още от Айнщайн „имал ли е Бог избор при създаването на Вселената?”, който отново задават Хокинг и Млодинов в книгата си „Великият дизайн”.
Ричард Докинс изказва следната мисъл: „Една вселена със свръхестествено мъдър Творецсъс сигурност е по-различна от онази, която няма такъв. Всъщност едва ли може да има и по-фундаментално различие между тях, колкото и трудна да е практическата му проверка. Но този „дребен“ факт срива из основи и цялата изкусително „дипломатична“ теза, че науката би трябвало да пази пълно мълчание по централния въпрос на религията – този за Бога. Присъствието или отсъствието на подобен творчески свръхразум безспорно е научен проблем, независимо че поне за момента не намира практическо решение[2]“.
Чарлс Дарвин смята, че факторите на биологичната еволюция се свеждат до изменчивост, наследственост и естествен отбор. Ако обаче разглеждаме нещата строго натуралистично, бихме могли да отнесем неговото учение и към развитието на неживата природа. Руският космолог Андрей Линде (понастоящем работи към Станфордския университет) лансира идеята за така наречената „хаотична инфлация“. Според нея квантовите флуктуации на вакуума перманентно водят до пораждането на минивселени. Те се развиват изолирано, като първоначално се раздуват от инфлационни процеси, а по-нататък – съгласно класическата хипотеза за Големия взрив (фигура 1).
Фигура 1. Моделът на Линде се изобразява като дървовидна структура, състояща се от безкраен брой разклоняващи се „мехурчета“ (инфлационни вселени). Всяка новополучена вселена може да се „пъпкува“, образувайки нови дъщерни мини-вселени. (Промяната в цвета представя „мутации“ във физичните закони спрямо родителските вселени[3])
Казано накратко, според теорията за Мултивселена, при всяка поява на нов свят се наблюдава изменчивост в законите и константите на материята. Случайните повторения на някои от тях се разглеждат като един вид наследственост. Действа и естествен отбор, който запазва физичните структури – атоми, молекули, небесни системи, – когато, при съчетанието на необходимите параметри, те са устойчиви. Така оцеляват най-приспособените, които могат да дадат потомство, тоест да заченат нови бебета-вселени. По-нататък, на планети с подходящи условия, вече (химичната и) биологичната еволюция закономерно поражда живи, а някъде – и съзнателни същества.
Полският теоретичен физик Войчех Зурек разработва така наречената теория на „квантовия дарвинизъм“, за да отчете появата на обективната класическа реалност. Една от най-забележителните идеи тук е, че детерминираните свойства на обектите, които свързваме с класическата физика – координати, импулс и прочее – са избрани от менюто на квантовите възможности в процес, който е аналогичен на естествения отбор в еволюцията.
В посочената теоретична рамка свойствата, които се запазват са най-устойчивите (един вид най-приспособените). И както при естествения отбор, тук също в процеса на селекция оцеляват именно тези, които правят най-много копия на себе си. Това означава, че състоянията, които най-добре създават реплики в околната среда, са единствените, достъпни за измерване. Взаимодействието със средата ги декохерира в локализирано положение (тоест изчезва суперпозицията), така че да се наблюдава само едно единствено състояние. По такъв начин множество независими наблюдатели могат да правят измервания на квантовата система и да се споразумеят за резултата – а това е класическо поведение[4].
По отношение на абиогенезата немският физикохимик Манфред Айген предлага възможен биохимичен път за получаване на протоклетка, която не само е отворена система (тоест през нея протича поток от енергия, както и обмяна на вещества с околната среда), но съдържа и информативна молекула РНК, осигуряваща ѝ възможност за самовъзпроизводство. По-нататък М.Айген и П.Шустер дефинират синтеза като процес от хиперцикли, всеки един от които може да се опише със система нелинейни диференциални уравнения. Те смятат, че по аналогия с Дарвиновата еволюция при хиперциклите има химически отбор, водещ до конкурентна борба помежду им за мономерни молекули, тоест за „храна“[5]. (Разбира се, в неживия свят дарвинистката концепция се различава от нейната интерпретация в биологията).
Но щом като е възможно дарвинизмът да се приложи към мъртвата и живата природа, в такъв случай трябва да го приемем за универсална натуралистична парадигма, която обуславя самоорганизацията на мирозданието.
1. Каква е демаркационната линия между съзнателната и спонтанната подредба на мирозданието?
За интелекта не представлява никаква трудност да реализира процеси с безкрайно малка вероятност за осъществяване. Автомобилът е произведение на нашия разум. Възможно ли е той да се сглоби в резултат на природните стихии? Ще разгледаме само една от частите на двигателя. Да речем, имаме готов цилиндър. Каква е вероятността буталото към него да възникне случайно с подходящите форма и размери? Елементарните разсъждения показват, че тя е 1/∞, защото формите са безброй, както и размерите. (Нещата стават още по-невъзможни за реализация ако и самият цилиндър трябва да се появи по същия начин, така че тези два елемента да бъдат съчленени и системата да работи!) Конструкторът обаче без особени усилия, от безкрайно многото възможности, може веднага да определи подходящите параметри на елементите и като извърши някои изчисления да сглоби горните изделия (Ние много рядко си даваме сметка за необикновените способности на нашия ум!). След малко ще установим, че за появата на всемира се получават вероятности от порядъка на1/∞n, като построението на заобикалящата ни действителност обаче се оказва задача със значително по-голяма степен на сложност. Тоест за един съзнателен Бог е сто процента възможно да сътвори света, докато пред слепия случай (“часовникар” – по думите на Ричард Докинс[6]) изобщо не се открива никаква перспектива да се справи с подобно задание.
Намесата на интелекта се отразява и на естественото състояние на обектите и системите. Например, една футболна топка няма как сама да промени своето състояние на покой или посоката си на движение. Но играчите могат да променят нейния импулс, като със своята сила ѝ придават някаква скорост, насочвайки я според желанието си. Също така не съществува никаква пречка разумният и всемогъщ Творец след като създаде небесните тела да ги „тласне по техните орбити“ (според израза на Нютон). Нека да си припомним парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: Масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение (момента на импулса) над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето. Но дали по естествен път е възможно да се стигне до толкова драстично нарушение на момента на импулса, или е необходима допълнителна разумна намеса?[7] Затова, ако се докаже, че структурите на нашия свят не са формирани в резултат от действието на природните закони, това също ще потвърждава намесата на интелигентен Създател.
С други думи, научният аргумент за съществуването на Бога, който ще представим ще бъде обусловен от доказателството за статистическа и физическа невъзможност за самоорганизация на материята, от което по необходимост ще следва наличието на „свръхестествено мъдър Творец“!
2. Предизвикателството
През 2010 година излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и популяризатор на науката Стивън Хокинг, написана в съавторство с американския физик Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери[8] още преди отпечатването си с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак Нютон, който е твърдял, че Вселената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на всемогъщата Божия десница[9].
Според Питър Галисън „Всеки автор би завидял на Хокинг и Млодинов за вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във Великобритания. И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават вярващите относно съществуването на Бог”[10].
Редица други изследователи също се присъединяват към посоченото становище, като смятат, че науката е най-силната противоотрова срещу ретроградното философско и религиозно мислене. Известният физик Лорънс Краус дори ни съветва: „Забравете за Иисус – звездите са умрели, за да се родите вие[11]”.
Ние ще приемем „хвърлената ръкавица” и ще се постараем да отговорим на предизвикателството, отправено към християнството от натуралистите измежду съвременните учени.
Към темата за връзката и връзката между религиозната и философската вяра спадат подтемите, свързани с личността и мястото на Бога – обект на християнската вяра; аргументите за съществуването на Бог и всички подтеми, пряко свързани с основните понятия вяра, разум, Бог. Тази статия е скромен опит да се разбере тяхното значение и да се направи кратък анализ.
***
По своята същност “философската вяра” и религиозната вяра имат много общо. Те се различават обаче в крайните си изводи и то именно по въпроса за съдържанието на вярата. Разликата в случая е твърде съществена. Вярата не е знание за нещо, което аз притежавам, а увереността, която ме ръководи. По този начин се изтъква също, че вярата е винаги вяра в нещо, в което неразделно присъства вярата, в която съм убеден и в съдържанието на вярата, което аз усвоявам в нейното осъществяване тоест вярата, която се вярва, и вярата, на която се вярва. Субективната и обективната страна на вярата съставляват едно цяло. Да живееш вярващ и да живееш, вярващ в нещо, е възможно само във връзката на едното с другото. Аз мога да притежавам знанието като нещо доказуемо, вярата обаче, не може да се доказва. Тя не е знание, а увереност. Увереност означава, да си убеден в нещо, без то да е доказано или доказуемо. Вярата е силата, в която аз се осъзнавам от едно основание, което мога да съхранявам, но не и да създам. За вярата аз научавам от друг първоизточник, а не от самия мене. За мене тя е подарък. Ако тя не ми бъде дадена в дар, аз не мога да я получа по принудителен път[1].” “Бог е видим в разумното основание на вярата[2].” Но тази вяра не е философската вяра, която представлява вяра без определено конкретно съдържание. Поради тази причина тя не може да бъде предмет и крайна цел на религиозния човек, който търси Бога, защото нейните истини се доказват разумно и намират своето основание именно в разумните предпоставки на мисленето. Тя не е и не може да бъде религиозна вероизповед. Философската вяра е по-скоро вяра във възможното съществуване на Бога, а не в конкретното Му реално съществуване. Конкретното не подлежи на доказване, а вярата във възможното се нуждае от доказване. „Разумът има своите граници; неговото питане е питане за реалност. За откриване на истината е необходимо просветление, откровение, към което води вярата; тя пита за смисъл[3]“.
Ивелина Николова
“Истините на християнската вяра са истини на откровението, а не на разума. Като истини на вярата те не подлежат на разумно обяснение, тъй като Божието битие превъзхожда всяко познавателно промишление… то е свръх всяко свръх…, защото наистина съществуващото е истинният Живот – то е недостъпно за познанието[4].” “Разумът ръководи интелектуалното ниво, докато тези истини като истини на вярата, превишават разума[5].” “Истинското познание е познанието на вярата, която е по-достъпна от всяко доказателство[6].” Философската вяра не се основава върху Божествения авторитет или върху догматическото учение на Църквата, не е изразителна на истини на християнската вяра, защото не е почерпана от Откровението. Поради тази причина християнската вяра не може да бъде доказана, за разлика от “философската вяра”, която постоянно търси да докаже обекта на своето търсене.
Бог – обект на християнската вяра
Ако обърнем погледа си навътре, към себе си, към съзнателната си опитност, откриваме, че Бог е част от нашата лична опитност. Всъщност Бог е най-разумната Причина изобщо за “идеята за Бога”, която откриваме “върху плътените скрижали на сърцето” (2 Коринтяни 3:3). Още по-точно се изразява св. Атанасий Велики. Според него „човекът може да познае Бога, защото човешката душа е безсмъртна и е огледало на Логоса[7]“. В тази връзка “с осъзнаването си личността преживява и Самия Бог. Ето защо в живота Бог не е облечен във формулите на логиката, но се открива в сърцето, в благородните прояви на живота, в красотата, в чистотата. “Съществуващият Бог трябва винаги да хармонира с нашите идеали.” С други думи през всички векове идеята за Бога е блещукала в съзнанието на човешката раса, защото Бог е действителна реалност[8].”
“Действително, в нас съществува увереността в Бога, необходимо е, от друга страна, човек да иска да придаде на тази своя увереност подобаваща стойност. Тя не е знание, придобивано чрез доказателства, които принуждават разума да даде съгласието с, но е знание, което идва от вътрешното убеждение, пред което волята се прекланя. Вярата в Бога не е наука, а добродетел. Увереността за нея не е плод на мисълта, тя съществува преди всяко размишление и обсъждане. Не разумът убеждава нашето сърце, но нашето сърце убеждава разумът, тъй както и нравствените истини убеждават съвестта, а съвестта убеждава разумът. Блез Паскал пише, че Бог в своята воля е наредил така, щото божествените истини да встъпват не чрез разума в сърцето, а чрез сърцето в разума. Разумът без сърцето не би могъл да стигне до Бога. Само след като сърцето го познае, идва да Го търси и разумът. И той Го търси Него и следите Му навсякъде, и в природата, и в историята, и в нашия собствен дух. Най-възвишеното знание за човешкия дух и най-големия признак за неговото достойнство е това, че той върви по следите на Бога, за да се увери и чрез разума в Онзи, в Който е уверен по своето вътрешно непосредствено чувство; твърдостта на тази вътрешна увереност е независима от увереността, която доставя разумът, защото не вътрешната, добивана по вътрешно самоубеждение, увереност получава изпърво своята несъмненост от разума, а напротив, тя придава на разума своята несъмненост[9].”
Ивелина Николова
Много точно посочва Димо Пенков, че „религиозната вяра предполага, а не отменя рационалното знание. Както отбелязва и Алфред Уайтхед хората са ставали учени, защото са очаквали закономерности в природата, а са очаквали закономерности в природата, защото са вярвали в Законодател[10]“.
Една значителна част от нашето интелигентно общество не се чувства здраво привързана към църквата. Тук се срещат такива образовани хора, на които църквата е нещо безразлично. Всъщност това безразличие е чисто и просто една недостатъчно съзната антипатия. Други явно отричат църквата и се борят за унищожението ѝ, а трети, ако и отричайки я, нямат смелост открито да подкопават устоите ѝ. Интересно е да се знае, откога и как се е оформило това отрицателно, неправилно отношение на някои наши образовани хора към църквата. Трябва да се признае, че то идва още от времето на Ботев. Наистина, поради легендарния му подвиг във Врачанския Балкан и заради големия му поетичен дар, той е мил на всяко българско сърце, ала, ако речем да се отнесем обективно, ще трябва да признаем, че Ботев направи грешка, когато с невъобразими хули навремето ругаеше родното духовенство и православните християни. Който е чел стихотворенията и, особено, писмата му, много добре знае това. По едно нещастно стечение на обстоятелствата, в Русия, където добил образованието си, попаднал под влиянието на нихилизма, едно пагубно безбожно учение, което отричаше всички ценности в миналото и настоящето на народа и създаде почва за появяването на днешните антихристиянски управници на Русия. Поезията на Ботев, както и легендарния му подвиг, плениха умовете на младежта и заедно с това посяха в последната семената на безбожието. Това влияние продължи десетилетия и едва в последно време почна да се прави по-трезва преценка на Ботевата личност и значение.
Господ Иисус Христос
След освобождението също така модно за времето стана учението на Маркс, което ратуваше за един нов строй. Младата наша интелигенция, не укрепнала още, се втурна подир това учение, без да си дава сметка за гибелността му, идеща от неприложимостта в живота и от безбожието му. Десетилетия младежта и голяма част от интелигенцията се намираше под влияние на това учение, яростно нахвърлящо се върху родната православна църква, за да подбие авторитета ѝ и да я лиши от въздействието върху живота. След освобождението много наши млади хора отидоха в чужбина да добиват образование. Tе смятаха, че всичко, което там се изнася и което е на мода, е ценно, и затова се заловиха да стават последователи на всяко модно течение.Тъкмо тогава там господстваше материалистическия светоглед, който отрича съществуването на Бога, душата и въобще на духовния свят и признава само материята. От чужбина тe донесоха и модната за естествената наука Дарвинова теория, която, както е известно, стои в разрез с Библията.Под влияние на всичко това нашето средно училище се отдалечи от религията и преподаваше всичко друго, но не и последната. Печатът повече се стараеше да помества работи, които уронват престижа на църква и духовенство, отколкото да върши някаква положителна работа в това отношение. Държавниците, ако и да бяха длъжни, по силата на конституцията, да се грижат за поставяне църквата на едно по-високо положение в обществото, гледаха в повечето случаи да отделят от бюджета, така да се каже, само трохи за нуждите на църквата, за да развива просветно-благотворителната си дейност. Това стана причина, щото църквата да се види затруднена в снабдяването си с просветни работници, а също и благотворителното ѝ дело да бъде възпрепятствано в голяма степен.
Възползвайки се от либералността на конституцията и на нашата общественост, много секти и чужди религиозни пропаганди свиха гнезда у нас и почнаха да развиват пакостна дейност в ущърб на църквата. Какви са, прочее, онези неща, които безрелигиозните и противоцърковните интелигентни хора изтъкват против църквата? Преди всичко, казват, че тя е против прогреса, защото уж между нея и науката имало непреодолима пропаст и даже конфликт. Като най-ярко доказателство за това сочат проявите на инквизицията в средните векове, която изгаряла на клада хора на науката. Да се обвинява за това църквата и християнството въобще е несправедливо, защото станалото в средните векове се отнася до Католическата църква, и то само до една епоха от историята ѝ. То се дължи на нещастно недоразумение, при което папството си представяше, че трябва да господства както в религиозния живот, така и в научния и политическия, без да се държи сметка, че тук имаме отделни и самостоятелни области на човешката дейност. Нито днешните католици, нито протестантите, а още по-малко православните днес биха смятали, че църквата има подобно право на господство върху целия живот.
Чрез възгледа си за господството на човека над всички видими твари, както и чрез посочването, че човек трябва да бъде съвършен, както е съвършен Творецът, християнството даде възможност смело да се приближим до природата, за да я изучим и завладеем, а така също, изучавайки себе си и работейки над себе си, да се усъвършенстваме все повече и повече. Христос, основателят на църквата, не беше някакъв фантазор, който не е способен да вижда нещата такива, каквито са в действителност, а бе във висша степен проницателен дух. Той улавяше скритите помисли на хората и мъдро отговаряше на всички хитро скроени въпроси, с които искаха да Го злепоставят. Християните не можеха да не Му подражават, а това значи, че и те трябва да имат буден и трезвен ум, който схваща нещата правилно, толкова повече, че Той постоянно ги съветваше да слушат и гледат добре, да бъдат схватливи като змията и незлобиви като гълъбите. Такава една психология на християнина не може да не бъде годна почва за развиване семената на научното знание.
Господ Иисус Христос като бебе
И, наистина, никога науката не е достигала такива грамадни размери, както в ерата на християнството. Религията на европейските народи е християнството, а те са, които стоят на челно място в научния прогрес. За да се покаже още по-очебийно влиянието на християнството върху научния прогрес, трябва да подчертаем, че основоположниците на днешните точни науки бяха личности с дълбока християнска вяра. Както днес, така и по цялото протежение на историята, между видните представители на науката е имало и хора с религиозни убеждения.
Добре, ще ни кажат, но как да си обясним това, че съществуват противоречия между някои положения в Библията, от една страна, и науките астрономия, геология и естествознание, от друга? В астрономията, наистина, има една хипотеза, според която всички небесни светила отначало представяли една газообразна разредена маса, която после се сгъстила и почнала да се върти около оста си; след това от нея се откъснали и оформили разните небесни светила. Така се предполага, че е създадена вселената. Ако тази хипотеза стане някога научна истина, християните могат да я приемат, тъй като с нищо не е против Библията, ако само последната се изяснява правилно. В астрономията има и друга подобна хипотеза, която пък поддържа, че слънцето се е оформило не преди, а след планетите. Всичко това показва, че от научно гледище още не е достатъчно разрешен въпросът, как се е създала вселената.
Науката геология, която изучава земните пластове и разяснява въпроса, как се е оформила земята, уж противоречала на Библията с това, че, докато тя твърди, че за образуването на земята е трябвало да минат хиляди и милиони години, то Библията приема, че това образуване е станало на шест етапи в течение на шест дни. За нас, които вярваме в Бога, светът може да бъде създаден не в шест дни, а в един миг, по силата на Божието всесилие, ала нищо не ни пречи да приемем, че библейските дни не са обикновени, а – периоди, за каквито говори и геологията. Защото Моисей е знаел много добре, че обикновеният ден зависи от слънцето, а при всичко това казва, че слънцето се е явило в четвъртия ден. Следователно, имаме основание да заключим, че тук не се касае за обикновен ден, а до период, толкоз повече, че в случая Моисей употребява думата „Иом“, която значи и период от дълго време. Казват, че геологията смята появата на човека около преди стотици хиляди години, когато Библията изчислява всичко на всичко около 7-8 хиляди години. Ето още едно противоречие, ще кажат, а всъщност нищо подобно. По въпроса в геологията няма едно строго установено мнение. Някои геолози твърдят, че от появата на човека има само 10,000 години, а тази цифра се доближава до библейската.
Що се отнася до Библията и естествените науки, то тук се спират върху Дарвиновата теория, която поддържа, че всички видове животни са произлезли едни от други, че общият им прародител е някой съвсем нисш организъм и че човек произлиза от маймуната. Библията твърди в първите си страници, че животните още от начало са били създадени по отделни видове и че човекът е създаден непосредствено от Бога. Без да се спирам подробно върху изложението на Дарвиновата теория и върху критиките, на които се подлага от естественици, ще отбележа следното. Първо, онези у нас, които се възхищават от нея, съвсем не вземат под внимание, че, все пак, Дарвин е вярвал в съществуването на Бога. Второ – най-симпатичното в тази теория е идеята за еволюцията. Че тази идея има своите основания и е ценна, ние не оспорваме, но предположението, че тя е осъществена в Дарвиновата теория, както трябва, не можем да приемем. Идеята за развитие, прогрес и усъвършенстване е християнска. Бъдете съвършени! – казваше Господ Иисус Христос. Съвършенството обаче се постига не изведнъж, а постепенно. Ще споменем още, че много естествоизпитатели, като Флайшман, д-р Денерт, Майер и други, оспорват верността на Дарвиновата теория за произхода на животинските видове и на човека. Даже един Ернст Хекел, най-върлият немски дарвинист, се възхищава от естествоизпитателските познания на Моисей. Следователно, и в този пункт Библията, а оттук и християнската религия, църквата остава неуязвима.
Господ Иисус Христос и св. Иоан Кръстител
Онези, които искат на всяка цена да видят противоречие между науката и църковното учение, подчертават и това, че първата почива на точно, проверено познание, докато второто се основава на вяра. Истина е, че науката се стреми да ни даде проверено знание, но не бива да се забравя, че, както изтъкват мнозина мислители, в края на краищата и най-точната наука в основата си има нещо недоказано, вяра. Така наречените аксиоми, очевидни истини, не са нищо друго, освен положения, в истинността на които се убеждаваме по интуитивен път. За да имаме наука, трябва да приемем, че светът съществува и че нашият разум е способен да го изучава. Дали обаче светът съществува, дали е такъв, какъвто го виждаме, и какъв е всъщност, това с точност ние не знаем. По това има много спорове между философите. Дали нашият разум вярно изучава света, и това не е доказано с нищо. От това, че аз и ти смятаме нещо за такова и такова, съвсем не следва, че то е такова. И един смахнат може да има разни образи в главата си, но те невярно отразяват действителността. Има ли пълна гаранция, че човечеството като цяло не живее всъщност с образите на фантазията си – на този въпрос трудно може да се отговори строго научно. Ние вярваме, че има един свят пред нас и че можем да го познаваме. Прието е като основно положение, че законите, които днес управляват природата, и вчера са съществували и че вечно ще съществуват, но това е също така вяра. Ние не можем да знаем по опит, какви са били законите на природата преди да се яви човекът, и какви ще бъдат в бъдеще. Даже между представителите на днешната наука се чуват гласове, че няма точност в природните закони. Ако в науката има вяра, то много по-естествено е да срещнем последната в областта на религията, която е насочена към неща, които не можем да възприемем чрез сетивата си. Религиозната вяра за себе си може да добие вътрешни доказателства, които не е възможно да предадем на невярващия. Има мислители, които казват, че съществуването на Бога е по-несъмнено, отколкото най-неопровержимото геометрическо доказателство.
Изоставяйки споровете на научна основа, безбожниците заявяват, че църквата с нищо не допринася за обществения живот и за благоденствието на народа и че, следователно, е излишна. Вярно е тъкмо обратното, именно, че църквата упражнява голямо благотворно влияние върху обществения морал, а последният е от решително значение за общественото развитие и благоденствие. Не е достатъчно за една страна да има добри закони, за да бъде поставено на прав път развитието и бъдещето ѝ. Тя трябва да има честни, морално издигнати граждани, които доброволно и съзнателно да изпълняват държавните наредби и закони. Нещо повече: не би могло да има добри държавни закони без издигнати в морално отношение личности. Не току-така у нас за първите места на управлението се търсят хора компетентни (тоест с познания) и, второ, честни (тоест морални). А има ли в света по-възвишен морал от християнския? Същността му е обич към ближния до самопожертвувателност. Великият немски мислител Кант е казал, че всички философи, заедно взети, не са допринесли за обогатяване на морала с толкова възвишени понятия, както това стори Евангелието. Всички ценят морала и значението му, но всички знаят, че трудно се върви по неговия път; затова и Цицерон някога бе казал, че никой философ не е изпълнил на дело моралното си учение. Христос не само даде най-високото морално учение, което никой здравомислещ човек не може да отрече, но го и изпълни във всичките му разклонения. Животът Му бе въплъщение на учението Му. Не е, обаче, достатъчно да се вземе морала и примера на Христа, за да се каже, че всичко ще се постигне. Трябва да се даде на човека сила да разбере учението и примера на Христа, както и сила, за да ги приложи. Тази сила дава Христос, защото със смъртта Му всичко не се свърши. Той живее и днес и е готов всеки миг да даде подкрепата Си на онези, които Го търсят в моралния си подвиг.
Светът съществува, но откъде се е взел? Сам от себе си ли съществува, или е дело на един творец? Ако приемаме съществуването на жив, личен, всемогъщ и премъдър Бог, то трябва да приемем, че и светът е създаден от Него. Християнската Църква ни учи на това и Свещеното Писание затова ни говори. „Вярвам – учи светата Църква – в един Бог… Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо“. И Свещеното Писание започва с многосъдържателните, дълбоко назидателни и възвишени думи: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). „Първият лист на Моисеевия разказ, по думите на Жан-Пол, има по-голяма тежест от всички страници на естествоизпитателите и философите“. „Той наистина съставлява не само крайъгълен камък на цялото откровение, но и котва на всички наши възгледи за Бога и света, които тъй рязко, определено и завинаги отделя от всички народни митологии, също както и от многоразлични системи и мечтания на старата и новата философия…“ „Понятието за чисто творение оставало укрито за гръко-римската древност, казва Брандис. Ние, разбира се, не усещаме непосредствено тежестта на тези малко думи, понеже у нас от детинство са запечатани тези основни истини и сме привикнали чрез тях да гледаме на света. Но ако се върнем по-близко към онази езическа представа, която господствала във времената на Моисей и още по-късно, в Египет, Финикия и Вавилон, и от която ясни следи са се запазили още, и до сегашно време, в браминската религия, тогава ще узнаем високата важност на Моисеевото учение за Бога, света и човека. Грамадният, широко разпространеният в езичеството предразсъдък за несвободното Божествено Същество, управляващо само по необходимост или по произвол, е унищожен. Страхът пред сляпото могъщество на случая, пред безсъзнателната материя и други подобни заблуждения, които като кошмар удушвали езичеството, са изгонени от Моисеевото учение. Човек свободно сега гледа на творението и на небето, понеже Творецът на света е личен, всемогъщ и жив Бог“.
Но в днешните времена – времена на съмнение и неверие – не само сред жреците и представителите на науката, но и сред обикновеното интелигентно общество, цари или явно скептично, или направо отрицателно отношение към библейското повествование за сътворение на света в шест дни. Като неизбежно следствие от такова отношение днес, току-речи на всяка крачка, се чуват смели гласове относно някакво противоречие между най-новите резултати на науката и библейската космогония.
Миналият XIX-ти век**, ознаменуван с поразителни завоeвания в областта на научното знание, особено по физиката, химията, геологията и астрономията, се явява безпримерен в историята на човечеството както по важността на научните открития, така и по необикновеното развитие на критицизма спрямо библейските повествования изобщо и библейската космогония частно. Втората половина на XIX-ти век особено рязко изостри несъгласието на науката с разказа на първата библейска книга Битие за шестдневното творение. Това несъгласие най-релефно се изтъква в областта на въпроса за произхода на светлината и образуването на светилата. Моисей разказва, че светлината Бог създал в първия ден на творението, а слънцето, луната и звездите – чак в четвъртия. Пита се: откъде могла да бъде светлината и как могло да има вечер, нощ и ден до четвъртия ден, когато именно и били създадени светилата? Как е могла земята в третия ден да произведе растения без живителните лъчи на слънцето? След това и други места от първа глава на книга Битие не се съгласуват с резултатите на научните изследвания, например относно произхода на органическия живот и човека на земното кълбо, относно това – колко време съществува този живот и тази земя, и така нататък. Карл Фохт, Фойербах, Бюхнер, Молешот и други натуралисти-философи, геолози и биолози говорят, че земното кълбо съществува вече много десетки, дори стотици хиляди години, или дори милиони години, а библейско-християнската хронология определя цялото време от създаване на света, по-точно – от създаване на човека, всичко на 7,445 години. Хипотезата на Кант и Лаплас за произхода на вселената, теорията на Дарвин за произхода на видовете и на Лайел за геологическите периоди, теориите: за атомите, за ефира, за спектралния анализ, за електромагнитните явления и така нататък – пряко идват в противоречие с библейската космогония. Как да се отстранят всички тези противоречия, които сега смущават едва ли не всеки гимназист, запознат с естествено-историческите науки? И най-простият човек е склонен да разсъждава така: „ако разказът за сътворението на света не може да устои срещу резултатите на новата естествена наука, ако още първият лист на Библията ни разказва неща неверни, можем ли да вярваме в онова, което тя ни разправя по-нататък?“ Но защо говорим за простите? Дори Шлайермахер, учен немски богослов, още в първата четвърт на XIX-то столетие се е боял от резултатите на естествените науки не само за богословието, но, изобщо, за християнството. „Предчувствам – пише той на Люке през 1829 година, – че ние ще бъдем принудени, без голяма помощ за себе си, да се срещнем със знание, което мнозина още са привикнали да мислят, че е неразривно свързано със същността на християнството. Аз няма да говоря за шестдневното творение; но самото понятие за творението ще ли може да устои още дълго време срещу силата на новия мироглед, изработван от научни комбинации, от които никой не може да се отстрани? И нашите новозаветни чудеса – за старозаветните нито дума няма да кажа тук, – ако и да се задържат още за някое време, ще паднат отново, но ще паднат от предположения и нападения по-достойни, по-основателни и по-силни от онези, с които си послужи по-напред вятърничавата енциклопедия. Какво ще стане тогава, мой любезни приятелю! Аз няма да съм вече между живите в онова време, и ще мога спокойно да почивам и да спя вечния сън. Но вие, друже мой, и вашите връстници, какво мислите да правите? Мислите ли вие да се оттеглите зад вашите външни укрепления и да оставите науката да ви победи от всяка страна? Бомбардировката от присмехите малко ще ви повреди. Но обсадата! Какво ще стане тогава, когато вие, изгладнели и изтощени поради лишение от всяка наука, ще си стоите обсадени във вашите укрепления, а тя, науката, изоставена от вас, ще издигне знамето на неверието? Дали не ще стане нужда да се разкъсат брънките от историята и да се разделят така: християнството с варварството, а науката с неверието?“
Пророк Моисей (1393-1273 г. преди Христа), авторът на книга Битие с текста за шестдневното сътворение
Шлайермахер, както и Люке, комуто пишел, както и други още много техни съвременници, отколе вече са се преселили във вечността и спят там вечния сън. Но ние сме свидетели на това, колко преувеличен и неоснователен е бил страхът на Шлайермахер за съдбата на Библията и християнството: опасността за богословието, която той очаквал да дойде от естествените науки и философията, не е дошла и няма да дойде.
Но все пак за нас е от голям интерес да разгледаме въпроса: вярно ли е, че Библията и науката са несъвместими, че разногласието между тях е непоправимо и неотстранимо?
Не е вярно. Такова мнение не е повече от предразсъдък.
Най-големите разногласия и спорове, които обикновено избухват тук на земята, произхождат от разместване и от неопределеност на границите; много бъркотии, много преплитания на този свят биха могли да се изгладят, ако всеки един се ограничаваше в своите собствени граници. Граници тясно определени със залог за мир и спокойствие. И тук, по нашия предмет, главно и необходимо е да се установят точно и да се съблюдават строго границите между двете области, за които е сега думата, тоест областта на Библията (религията) и областта на науката. С това се постига и добива най-главното, най-същественото нещо. Религията и богословието притежават истини, за които естествените науки нищо не знаят и които, следователно, нямат никакво право да отричат; и, обратно, естествените науки притежават ред знания, в които религията не се меси и върху които Библията и богословието нямат и не могат нищо да кажат. И в случая дори, че религията и богословието, от едната област, и естествените науки, от другата област, биха имали да се занимават с един и същ предмет, те го разглеждат от съвършено различни страни, разглеждат го всяка една от свое становище. Библията ни казва, че Бог ни дава насъщния хляб; естествознанието пък ни учи как хлябът расте вън на полето. Може ли тук да каже някой, че, понеже едното е вярно, другото е невярно? И двете са верни, но всяко едно на свое място. Признаването границите е пътят, който води към мир. Такъв въпрос, в който, преди всичко, подлежи да се определят границите на двете области, е именно въпросът за сътворението на света. Той обаче се намира зад границите на науката, в областта на религията.
Понятието за творението – казва Лютард – принадлежи на религията, на Библията, а не на естествените науки. Тези последните могат да разясняват и да ни учат за външния произход на творението; но фактът, че Бог е сътворил света, ни съобщава не естествознанието, а Библията, религията. За този факт естествознанието, при своите собствени средства, не може нищо да ни каже. Колкото далече и да напредне естествознанието в своите изследвания по произхода и съставянето на космическите форми, във всеки случай, накрая, то е принудено да се спре пред една материя, при един живот и при някои закони. Откъде иде, обаче, тази материя откъде е животът ѝ и действащите в нея закони, за това естествознанието не знае нищо. То всякога предполага съществуването на материята, и с нея само започва. А въпросът за произхода на материята остава почвата на чувствената действителност и преминава в областта на умозрението или на вярата. Тук, следователно, естествознанието престава да е естествознание и става философия или религия. Било, че ние приемаме материята като от Бога сътворена, било, че я държим за вечна или за сама от себе си съществуваща, било че ние нищо не мислим за нея, това е съвършено безразлично за самото естествознание, понеже то започва своята работа само при съществуване на материалното битие. По този въпрос, прочее, между естествознанието и вярата няма и не може да има никакво стълкновение. „Аз изрично обясних – пише Вирхов, – че научното природно изследване не е в състояние да разреши загадката на творението“. „Произходът на материалното битие – говори д-р Лютард, – превъзхожда всяко човешко разбиране. Още и днес произходът на живота е за нас непроницаема тайна. Как става, как се ражда едно нещо, това никой човек не може да каже, и ние няма никога да разгадаем тази тайна. Възможно ли е да си представи човек напълно, как е станало, как е произлязло изобщо първоначалното битие? Само чрез вярата, според апостол Павел (Евреи 11:3), а не чрез чувствата можем ние да разберем началото и произхода на света, който е сътворен чрез духовната сила на словото Божие“.
Франсис Бекон (1561-1626)
Предразсъдъкът, че Библията и науката са несъвместими, че разногласието между тях е непримиримо и неотстранимо, произлиза още и от недостатъчното познаване и на Библията, и на науката. В това отношение се явяват напълно верни думите на английския философ Бекон: „Малко наука отдалечава от Бога, но много наука възвръща към Него“. Библията и науката са две Божии книги, от които първата непосредствено е дадена от Бога, а втората – чрез природата и в природата. Строго като се съди, тези две Божии книги не трябва да заключават в себе си противоречия. Противоречията между тях трябва да са мними, показващи се само, но не действителни, и произлизат от неправилно четене и разбиране на едната от тези две книги или на двете заедно. По този случай ето какво пише немският богослов Вилхелм Щудемунд: „Въпросът – дали християнството може да устои срещу резултатите на новата естествена наука, както и други подобни на него въпроси, и мен по-рано са ме безпокоили понякога. И какво направих аз? – Това, което във всеки случай е най-разумното. Заех се с по-сериозно и основателно изучаване на естествената наука. Аз не четях само единични статии по тези въпроси, а и съчиненията на Дарвин, Бюхнер, Хекел, Додел, на Дюбоа Раймонд и други; наред с тях обаче четох и книги на християнски естествоизпитатели като: Райнке, Бетекс, Денерт, Щьойде и други. Тези занятия ми доставиха голяма радост. Аз се възхищавах от естествената наука, възхищавах се от нейните открития. Но тъкмо чрез нея познах аз и Бога по-добре, Чиито слава, могъщество и мъдрост тъй великолепно се разкриват в природата, много по-великолепно, отколкото си представях по-рано. Чрез занятията с естествената наука аз не изгубих вярата си, не изпаднах и в съмнения; напротив, вярата ми стана още по-твърда, по-непоколебима и с убеждение. Аз видях, че действителните резултати на науката съвсем не противоречат на християнството, нито на библейския разказ за сътворението на света“.
Та и наистина, ако имаше някакво противоречие между естествената наука и християнството, как щеше да бъде възможно толкова естествоизпитатели от старо и ново време да изповядват християнството с такава решителност? И между тях са корифеите на естествената наука.
Но понеже примерите по-силно убеждават от всякакви красноречиви думи, то нека видим как собствено си представя днешната естествена наука произхода на земята, и какво говори Библията за този произход? След това простото съпоставяне на тези две учения ще ни покаже дали между тях има противоречия.
Днешната естествена наука е установила за произхода на земята приблизително следното учение:
Андре-Мари Ампер (1775-1836)
Материята, от която се състоят небесните тела, отначало в газообразно състояние е изпълвала пространството. От тази газообразна маса, поставена от някаква си причина в движение или движеща се от вечност, са се образували грамадни въртящи се около себе си кълба. Такава една обща маса е представлявало преди време и слънцето заедно с всички принадлежащи към него планети, като земята и месеца, която маса, вследствие на все по-силния въртеж, е достигнала най-голяма горещина. Но, като изпускала топлите си лъчи в студеното пространство, тя се сгъстила и с намалението на обема ѝ увеличила се е още повече скоростта на въртежа. Бързината е станала така голяма, че една част от масата се откъснала и образувала най-отдалечената планета от планетите, които обикалят около слънцето. След това са станали още такива откъсвания, от които са произлезли другите планети, а също и земята.
Отначало, а също и после, след като на земята, поради охлаждане на повърхността ѝ, се образувала твърда кора, на нея е нямало нито следа от живота, който днес така изобилно я краси. Земята изстивала по-нататък и понеже утайките не могли повече да се изпаряват в атмосферата, то са образували първоначалното море. Това е било навярно много по-голямо от сегашните морета, ала и много по-плитко. Повърхността на земята е имала тогава съвършено друга форма. Чрез вулканични изригвания и катастрофи са ставали често големи преврати по повърхността, следи от които се намират в разните слоеве на земята.Тези преврати почнали да стават все по-нарядко, колкото земната кора повече се затвърдявала и затова не така лесно вече можела да се топли от вътрешния огън,чиято сила се вижда още днес при вулканическите изригвания и земетресенията. И така, повърхността на земята си е запазила днешната форма, при която сушата е отделена от морето за по-надълго.
Сега вече се явил и първият живот на земята. Покрай някои нисши животински видове, развива се един огромен растителен свят. Това не са били още растения и цветя като днешните, а грамадни блатни растения и папрати, от които са произлезли дебелите въглени пластове. В следващите пластове се виждало първото мощно встъпване на животинския свят, и то най-напред се явили рибите, грамадни гущери и други земноводни животни, след това птиците. След това се явили млекопитаещите животни в голямо множество и отчасти в грамадна величина. То било времето на слоновете-великани (мамонти) и други исполински животни. Накрая след всички създания се явил и човекът. В най-старите пластове на земята не се е намерила още никаква следа от него. Така земните пластове са показали, че животът на земята се е развивал към все по-високи и по-съвършени форми.
Само материалистите не вярват в безсмъртието на душата и в съществуването на Бога. Според материалистите, душата е свойство на материята. Да се мисли така значи да се изравняват две много различни неща, каквито са именно духът и материята. Човешката воля, например, не е свойство на материята. Нашата воля е лична и съзнателна. Друго нещо са топлината, светлината, електричеството, които са свойства на материята и са безлични, несъзнателни последици от известни нейни състояния, фатални, слепи, материални в своята същност. Човешката воля не може да бъде резултат от съединението на безлични и несъзнателни елементи.
Човешката душа излиза от тялото
(И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал – Eклесиаст 12:7)
Мисълта също не е свойство на материята. Не е мозъкът, който мисли. Мозъкът е орган на мисълта, но не и източник на мисъл. Не е материята, не е сборът от материални молекули, който може да мисли. Да се приеме, че мозъкът чувства и мисли е толкова смешно, колкото е смешно да се приписва произхода на предадените в една телеграма мисли на телеграфния апарат и на жиците, които са само механически посредници за отправяне на мислите. Химическо съединение от кислородни, водородни, въглеродни, азотни и други материални молекули би ли могло да мисли?
Знаменитият психолог Анри Бергсон доказва, че мисълта не е функция на мозъка. Зрителните спомени, според Бергсон, не са натрупани в мозъка под формата на отпечатъци, защото, ако зрителният спомен за един предмет, например, беше един оставен от този предмет върху мозъка отпечатък, щеше да има в мозъка не един спомен за предмета, а хиляди, милиони, в зависимост от числото на гледанията, тъй като най-простият предмет се променя по форма, по размер, по нюанси, според точката, от която го гледаме. А безспорно е, че нашето съзнание държи в резерва само един образ, един неизменяем спомен за предмета или за лицето, което сме гледали много пъти. Това доказва, че тука имаме не едно механическо вписване, а нещо друго. Това друго е нещо нематериално, нещо духовно. Спомените, които не са видими и осезаеми неща, нямат нужда от материално вместилище. Нямаме, следователно, никакво основание да предполагаме, че тялото и духът са неразделно свързани.
Биолозите разглеждат душевните явления като последици от физиологически реакции. Но с физиологически реакции не могат да се обяснят душевните явления. „В моето съзнание аз имам представата за роза, казва Дюбоа Раймонд; вие,физици и химици сте отишли толкова далеч във вашите науки, че, да кажем, знаете в този момент, в кои мозъчни центрове, какви процеси се извършват, кои молекули и атоми как се движат, как се свързват и разединяват. Но, ако надникнете в мене, какво ще намерите? – Пак само молекули и атоми, но представа роза няма да намерите. А само представата роза бе жизненото явление; всичко друго, каквото намирате, има го в мъртвата природа, но то не е живот“. Не можем да откажем да признаем, че над физиологичните явления във всеки човек съществува едно интелектуално начало, активно и автономно, без което нищо не се обяснява, но с което всичко се разбира. Духът стои по-горе от тялото: той го управлява. „В това време, когато съставям тази книга, казва Камил Фламарион, когато обмислям нейния план, когато я разпределям на глави, аз чувствам ясно, безспорно, без никакво предварително решение, наложено от някаква система, без да се ръководя от някакви правила, чувствам просто, непосредствено, че аз върша тази работа, моят дух я върши, а не моето тяло. Аз притежавам тялото, не тялото ме притежава“.
Човешката душа излиза от тялото
(И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал – Eклесиаст 12:7)
По какво се отличава един мъртвец от живото тяло? Преди два часа сърцето на известен човек е престанало да тупти. Ние го виждаме прострян в погребален ковчег. Ако разсъждаваме като химици, ние не ще намерим никакво различие между това тяло и същото тяло, което сме наблюдавали, когато е било живо. Според материалистите, ако искат да бъдат последователни, живото тяло, което сме наблюдавали преди два часа, и мъртвото, което наблюдаваме сега, не се отличават по нищо, защото те имат еднакво тегло, еднакъв размер, еднаква форма. Това са същите атоми, същите молекули, същите физико-химически свойства: вие, господа материалисти, ни учите, че всичко е материя и свойства. Това е, следователно, точно същото същество! Но не чувствате ли, че едно такова заключение е формално осъждане на вашата система? Живото същество се различава твърде чувствително от мъртвото. Наистина, това е толкова известен факт, че вие не можете да го отречете. Трябва, прочее, да признаете, че една хипотеза, която учи, че животът не е нищо друго, освен съвкупност от химически свойства на атомите, пада, защото раждането и смъртта, алфата и омегата на всяко съществуване, протестират непобедимо против твърденията на тази хипотеза. Човешкият разум няма нужда от много доводи, за да поддържа убеждението, че едно живо същество се различава от един мъртвец, защото това убеждение е ясно като бял ден.
Трябва силата, която съставя живота, да бъде специална, особена сила, понеже в нейно присъствие телесните молекули се разпределят в едно плодоносно единство, когато в нейно отсъствие същите молекули се разделят, разединяват се, борят се в този организъм, който след известно време ще се превърне в прах. Имайки предвид, от друга страна, факта, че живите тела са съставени от същите материали, от които са съставени и неорганическите, и че живите тела се различават, все пак, от неорганическите по специалните и чудни свойства на живота, налага ни се заключението, че тази същата сила, която съставя живота, трябва да съществува като нещо отделно.
Материалистите не могат да отговорят на въпроса, как можем да помирим идеята за променливостта на нашето тяло с идеята за постоянната идентичност (еднаквост) на нашата душа. Видни представители на науката ни проповядват идеята, че в разстояние на няколко седмици нашето тяло напълно се обновява. Нашето материално същество в разстояние най-много на един месец се променя така, щото нито една молекула не остава на мястото си; всички молекули излизат от тялото и влизат в състава на други субстанции, било в облаците, било в реките, било в почвата, било в растенията, било в животните и така нататък. Една жизнена вихрушка в казания срок променя напълно нашето тяло. Катрефаж констатира, че в най-скритите дълбочини на живите същества царуват две противоположни течения: едното, което отнема непрестанно, молекула по молекула, нещо от организма, и другото, което възстановява постепенно загубите, които, ако се увеличат много, биха докарали смърт. Флоранс, Лювие, Клод Бернард и много други физиолози поддържат същото мнение.
Особеността на библейското повествование за третия ден на творението е, че то се осъществява с два Божии творчески акта. Първият е разделянето на земята на суша и морета (океани). „И рече Бог: да се събере водата що е под небето (тоест водните пари – облаците) на едно място (тоест в океаните), и да се яви суша“ (Битие 1:9). През втория творчески акт на земята се появява растителният свят: „И рече Бог: да произведе земята злак, трева … и… дърво… Тъй и стана“ (Битие 1:11).
Към първия творчески акт се отнася Архайската ера, а към втория – ранният Палеозой, тоест Камбрий, Силур и Девон. В такава последователност и ще ги разгледаме.
Когато нашата планета се покрила с твърда кора – литосфера, първоначално не е имала никаква влага на своята повърхност, защото дори и да бяха паднали атмосферните валежи върху нажежената повърхност, мигновено биха се изпарили. С течение на времето, когато тя напълно изстинала, водните пари на атмосферата, непроницаеми за слънчевите лъчи, обкръжили земята в мощен слой. Тогава започнали да падат валежи и да се образуват океаните.
Как забележително точно говори за това боговдъхновеният пророк:
„И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша. Тъй и стана. Сушата Бог нарече земя, а събраните води – морета“ (Битие 1:9-10).
Това, което пророкът нарича „водата, що е под небето“ е водата, която се намирала в парообразно състояние над земята. Сега тя е слязла на земята в „местата си“, тоест в океанските и морските падини и е наречена от Бога морета, а материците, чиито брегове те мият, Бог нарича земя.
Авторът протоиерей Стефан Ляшевски (1899-1986)
Тази продължителна ера на земята в геологията носи името Архайска, тоест първоначална, когато още не е имало никакъв органичен живот, а само могъщите сили на огнената магма, скрита под втвърдената кора, са предизвиквали вулканични действия. Така наречената кора се разтопявала и от пукнатините в литосферата се изливала разтопена магма, която покривала огромни пространства.
Литосферата се повдигала и спускала, движена от вътрешна клокочеща сила, земната кора „дишала“, океаните се оттегляли от континентите и отново настъпвали, заличавайки огромни части от сушата. Разрушавали се скалите, обливани от морския прибой, кората се циментирала и после отново пропадала, смесвайки се с други пластове. Така се създавали пластовете земна кора, наречените утаечни отлагания, пясъчници, глинести шисти и други, а по-късно когато във водата се появили различни видове ракообразни, тяхното натрупване образувало варовиковите пластове.
Материците, плаващи върху течна магма, се врязвали един в друг и образували огромни планински хребети. Тези пластове, които са били дъно на морета, океани, се издигали в процеса на планинообразуването и ставали върхове на планини, а земната кора се пропуквала и изригвала магма.
Описаните геоложки процеси продължили практически до появата на човека, тоест до края на Ледниковия период, когато земята се успокоила, бреговите очертания на континентите се установили и се прекратили планинообразуващите процеси. Ставащите тук-там нищожни изменения, като появата на малки острови или тяхното изчезване, а също и бавния процес на издигането на Скандинавския полуостров, са остатъци от някогашните грандиозни изменения в живота на нашата земя.
Хиляди пъти 9/10 от територията на съвременните континенти ставали ту суша, ту дъно на океани и на епиконтинентални морета. В продължение на милиони години се натрупвали мощни пластове от многообразни утаечни отлагания, значителна част от които стотици пъти отново се размивали и преотлагали в различни комбинации.
Архайска ера
Разместванията на земните пластове били толкова мощни, че само каменовъглените отлагания, лежащи един върху друг, биха образували слой с дебелина четиридесет километра.
Само в някои места от земното кълбо са останали масиви, които нито веднъж не са били покривани от вода. Върху тях са се запазили онези скални пластове, които никога, през цялото време на съществуването на земята, не са били разрушавани от морета и не са се преотлагали в пластове. Това са гранитните масиви на финландския „щит“ и някои други.
Гранитът е основната маса на литосферата, продукт от охлаждането на магмата и представлява основен скален пласт.
И още много и много биха могли да се илюстрират творческите Божии слова:
„… да се събере водата що е под небето, на едно място, и да се яви суша“ (Битие 1:11).
Това е първото Божие слово за органичния живот на земята. Първи са се появили водораслите и, изобщо, растенията. Тези първи водорасли са се зародили във водата – така съвременната наука представя възникването на органичната материя и едва по-късно се появяват мекотели, хранещи се с водорасли. Водораслите пък преминават в надземна трева, а гигантските треви – в тръбовидните дървета на Палеозоя.
Точно такъв ред описва и Моисей, говорейки в началото за злак, което ще рече водорасли, а след това – за трева и още по-нататък – за дървета. Пророкът подчертава, че всичко това не се е появило изведнъж, а „…трева що дава семе по свой род (и подобие), и … дърво що дава (на земята) плод, чието семе си е в него според рода му“ (Битие 1:12), тоест постепенно, от род в род и от вид във вид, чрез техните семена се развивало растителното царство. „Биде вечер, биде утро – ден трети“, тоест това е било началото и краят на този период. Преминава „денят“, настъпва вечерта и с настъпването на утрото на новия ден, завършва предшестващият.
В този „трети ден“ оживяла мъртвата земя, раззеленили се необятните простори, които се покрили в края на „деня“ – (в Девонския период) с могъща растителност и се появил живот във водата във вид на дребни обитатели – трилобити и други.
Ледников период
Но гората била още мъртва, нито птици, нито зверове, нищо живо нямало в нея. Нищо не нарушавало мъртвата тишина – нито цвърчене на щурец, нито пеене на птици, не пърхали пеперуди и други насекоми.
Тогава климатът бил топъл навсякъде по земното кълбо, тъй като не съществували съвременните астрономически закони, нито небето, според нашето разбиране, със слънцето, луната и звездите, а всичко е било покрито с гъста, трудно проницаема мъгла. Водни пари в огромно количество обкръжаващи земята и само част от тях се втечнили и напълнили водните басейни на океаните. За това, какво количество водни пари имало в атмосферата, може да се съди по следната съпоставка. Площта, която заемат водните басейни на океаните, е две трети от цялата повърхност на земното кълбо, а средната дълбочина на водния слой е пет километра. Ако приемем, че в Палеозоя само половината количество пари се втечнили и покрили част от земята, то излиза, че в атмосферата е имало огромен двукилометров слой вода, който по степен на разреденост на водните пари по отношение на водата, би съставлявал стотици километри плътен слой от облаци около земното кълбо.
Земята се намира в студеното световно пространство, но тогава тя е била облечена в топла, непроницаема за студа обвивка от водни пари. През целия ранен Палеозой, включвайки и Карбонския период, е имало топлолюбива флора и фауна по цялата земя. На Шпицберген, на северния полюс и в Антарктида, навсякъде има залежи на каменни въглища – продукт на тропическите гори и навсякъде могат да се видят следи от топлолюбива морска фауна.
Лъчите на слънцето не прониквали непосредствено на земята, а се пречупвали под определен ъгъл през мощна обвивка от водни пари и осветявали земята по съвършено различен начин, отколкото сега – нощта е била не толкова тъмна и продължителна, денят – не така ярък. Не е имало нито зима, нито лято, защото не са съществували астрономически закони. Дърветата по това време не са имали годишни пръстени, а структурата им е била тръбовидна, както при тревите, а топлоизолационна обвивка от водни пари е запазвала топлината по цялата повърхност на земята.
Съвременната палеонтология вече достатъчно добре е изучила всички видове живи организми от Камбрий – около хиляда различни видове мекотели. Но има основания да се предполага, че все пак първата растителност и даже първите мекотели са се появили в края на Архайската ера, която също се отнася към третия ден на творението.
В следващия период – Силур, количеството мекотели се е увеличило до десетки хиляди различни разновидности, а в Девона се появили и двойнодишащите риби, които нямали гръбначен стълб, но са били покрити с панцер (черупчеста обвивка), като преходна форма от мекотелите към рибите. Тези риби са дишали с хриле и с бели дробове, затова се наричат двойнодишащи. Те направили първия опит да се превърнат от обитатели на морето, в обитатели на сушата, тъй като двойният способ на дишане им давал тази възможност. Но не им се удало да осъществят тази велика мисия – да станат жители на земята.
Трябва да влезете, за да коментирате.