Георги Бакалов

Историята на едно религиозно дви­жение неизбежно поставя въпроса за не­говия създател. Историческа личност, човек от плът и кръв ли е Христос, или легенда, създадена от първите пропове­дници на това учение още в древността? Такъв въпрос не може да бъде риторичен поради важността на очаквания отговор.

От възникването на християнството в зората на новата ера до епохата на Евро­пейското просвещение през XVIII-ти век ня­ма данни за съмнения около реалното съществуване на Иисус Христос. В обла­стта на религията Средновековието пос­тавя не проблема за историчността на Христос, а за истинността на вероучени­ето и неговия божествен произход.

Съвършено друг подход използва Просвещението през XVIII-ти век. В основата му стои дълбокото съмнение, придруже­но с отрицание на всичко мистично. И въпреки че редица дейци от тази епоха изказвали съмнения предимно около бо­гочовешката природа на Христа, поня­кога се прокрадвал и скептицизъм отно­сно Неговата историчност. Все пак до последната четвърт на XIX-ти век няма кате­горични доводи против становището на Църквата. Едва в съчиненията на Фридрих Енгелс и Карл Кауцки Иисус Христос отк­рито се обявява за легендарна личност. Що се касае до християнството, невъзможността да се отрече историческата му легитимност кара споменатите автори да постулират тезата, че то се заражда без своя създател като движение на „рим­ския пролетариат“. Към това становище се присъединяват и други изследовате­ли, между които и един бивш богослов – Артур Древс, а по-късно същото вижда­не поддържат Робертсън и Калтхоф.

Необходимо е да се подчертае, че историчността на Христос и Неговата бо­гочовешка същност са два различни въ­проса. По отношение на второто има възражения още в Античността. Това Му качество например отричали езически­те учени Целз и Порфирий. След оконча­телната победа на християнството и пре­връщането му в официална религия на римовизантийската империя този въп­рос повече не бил обсъждан.

Изхождайки от съображението, че евангелистите Матей, Марк, Лука и Ио­ан са единствените свидетели, разказали подробно за живота на Христос, уместно е да се прецени и тяхната историческа достоверност. По-горе, във връзка с еван­гелските свидетелства за Христос, бе направен опит да се даде отговор на този въпрос. Без да се връщаме към него, само ще отбележим, че в по-ново време повод за съмнения стават констатациите на Давид Щраус (1808-1874 година). Според него в Евангелията се съдържа история и тя е свръхестествена Но, продължава Щраус, „или Евангелията са действителни исторически документи и тогава чудесата не могат да бъдат отделени от живота на Иисус, или чудото не може да се приеме за съвместимо с историята и тогава Евангелията не могат да бъдат исторически документи“. Крайният из­вод на Щраус е, че новозаветните книги съдържат митически разкази, което ре­шава и проблема с историчността на Христос.

Естествено подобно твърде крайно становище предизвиква алтернативна по­зиция, чийто изразител става Ернест Ренан (1823-1892). Огромна част от изслед­ванията му са свързани със задълбочени проучвания на всички известни докумен­ти за Христос, в това число и Евангели­ята. Опитът му обаче да съчетае рацио­нализма на научното изследване с худо­жествения подход към съобщенията на евангелистите в крайна сметка правят от неговия труд само един добър роман.

А. Ревел изхожда от презумпцията, че Христос е несъмнено велик религиозен деец, голям мистик и очарователен про­поведник, в когото скоро започнали да съзират нещо повече от обикновен човек. Така, продължава изследователят, се ра­жда и митът за неговата божественост.

Едва ли е възможно, пък и необходи­мо, да се разгледат всички версии отно­сно феномена Христос. Любопитно е обо­бщението на Ричард Остлитг в списание „Тайм“ от 1988 година, в което авторът излага четири от най-срещаните становища за Христос.

Първото от тях Го представя като странстващ мъдрец. Повечето от либе­ралните протестантски богослови отк­риват много общи черти между такива известни личности като Ганди, Сократ или който и да е харизматичен вожд и, разбира се, Христос. Обобщено те пред­ставят образа на Назарянина, който на­сочва вниманието си към нищите и царя­щото в света неравноправие.

Христос като циник. Разбира се, има се предвид класическото определение в неговия философски аспект, какъвто е например Диоген. Това е човек, проповя­дващ добродетели и налагащ си само­контрол. От това гледище проповедите на Иисус Христос твърде малко са насо­чени към апокалиптичния край на света и в много по-голяма степен третират проблемите на хуманизма в човешките отношения, целящ да притъпи остротата в противоречията между отделните про­слойки в обществото.

Третото обобщение представя Хрис­тос като апокалиптичен пророк. Поддържниците му изхождат от обстоятелс­твото, че Той бил повлиян от Иоан Кръ­стител и сурово настоявал за чистота на нравите, което доближава учението Му до есеите. Думите на Христос за „Царс­твото Божие“ всъщност третират проб­лема за възмездието като форма на спра­ведливост. В този смисъл апокалиптич­ното се свежда до радикалното преоб­разуване на света – очевиден факт в морално-етичен план след победата на християнството.

На четвърто място Ричард Остлитг предс­тавя Христос като вдъхновен равин. В този вид някои си Го представят като въплъщение на либералния юдаизъм, очистен от патриархалните норми на ев­рейската традиция и преди всичко на прастария закон за отмъщението. Вмес­то това Учителят (равинът) Христос про­тивопоставя учението за Любовта и Бра­тството.

Ако представените по-горе обобще­ния за Христос третират личността Му в морално-етичен план, разрешението на проблема за Неговата историчност тря­бва да се търси в документалните източ­ници на епохата, които най-общо могат да се назоват библейски и небиблейски. За библейските източници, почерпани от новозаветната книжнина, вече стана ду­ма. От документално-историческа глед­на точка обаче по-голям интерес предс­тавляват сведенията на независими от християнството източници, при това при­надлежащи на враждебно настроени спрямо него римски писатели.

От този вид най-ранни са свидетелст­вата на уважавания римски историк Тацит (55-120 година), който заемал и високо обществено положение в качеството си на патриций и консул. През 116 година Тацит публикува съчинението „Анали“, в 15-та гла­ва на което описва знаменития „Неронов пожар“ в Рим от 64 година. По повод обвинени­ята на императора спрямо християните, които произхождали „от низините на гра­дския плебс“, авторът заявява, че те во­дели началото си от „Христос, който бил осъден на смърт при управлението на Тиберий (14-37 скоби мои, Георги Бакалов) от прокуратора Понтий Пилат“. По-нататък авторът съобщава, че виновниците за пожара би­ли обличани в животински кожи и хвър­ляни на дивите зверове или разпъвани на кръстове и запалвани като живи факли.

Прочетете още „Споровете около историчността на Иисус Христос – продължение от публикация № 1424*“ →

Георги Бакалов

Опознаването на християнството ка­то религиозно учение, философия и ис­торическо явление е тясно свързано с живота, делата и мисията на неговия създател Иисус Христос. Колкото и да е странно, извънбиблейските документал­ни данни за „най-популярната личност в човешката история“ са твърде оскъдни. Така е и със създателите на другите религии. Освен беглите упоменавания на от­делни събития от живота на Христа като кръстните страдания и проповедта на новото религиозно учение, от светската историография почти нищо друго не е известно. Основните свидетелства за жи­вота на Иисус Христос и Неговата мисия са изложени в новозаветната литература и но-специално в разказите на четирима­та евангелисти: Матей, Марк, Лука и Иоан. Въпросът за тяхната автентичност, както и издирването на „рационалното зърно“, очистено от неизбежния за всяка религиозна литература елемент на чудодейност, тук няма да се обсъжда.

Колосалната литература „за“ и „про­тив“ евангелските свидетелства е израз на прекомерна скрупульозност, особено когато се коментира „историческата им неадекватност“. Все пак трябва да прие­мем, че едно религиозно движение и уче­ние, господствало сред най-образованите среди на човешкото общество в про­дължение на близо две хиляди години, не би могло да почива върху една съмни­телна легенда, а още по-малко върху ед­на неистина. И тъй като необходимостта от повече подробности за живота и дела­та на Иисус Христос се нуждае от удовле­творение, то единственият изход е да се обърнем към свидетелствата на онези Негови съвременници, които лично или по разказ на очевидци могат да ни ин­формират.

Може би трябва да се поясни, че Евангелията не са в собствен смисъл истори­чески произведения, целящи да докажат или опровергаят едно или друго събитие. Те са по-скоро свидетелства на вярващи хора, предназначени за други вярващи, които утвърждават вярата в Иисус Хри­стос като Спасител и Месия.

Изхождайки от тези предварителни уговорки, по-надолу ще представим жи­вота и делата на Христа така, както са записани в евангелската книжнина.

Приемайки, че Иисус Христос е Син Божи и Богочовек, повечето евангелис­ти започват разказа за Неговия живот с човешкия Му родител св. Дева Мария (по предание тя е дъщеря на благоверните съпрузи от коляното на цар Давид Иоа­ким и Анна). Когато Мариам (или Ма­рия) се появила на света, родителите ѝ я обещали на храма, което означавало, че тя се обвързвала с обет за безбрачие и девственост. След като достигнала пъл­нолетие, светата Дева напуснала храма и приела за попечител на своето целомъд­рие дърводелеца Иосиф, родом от град Назарет. Формално тя ставала невеста на благочестивия Иосиф, без да наруши обета за целомъдрие. Тази девойка Бог избрал за „съсъд на Невместимия“ и из­пратил архангел Гавриил да ѝ благовести волята Му. Мария приела смирено и с радост високата чест да стане майка на Спасителя. Така се изпълнило древното библейско пророчество, дадено някол­костотин години преди раждането на Христа: „Ето Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Еману­ил“ (Исаия 7:14).

Зачатието се извършило по чудодеен начин чрез Дух Свети, Който оплодил утробата на светата Дева, за което бил уведомен и съпругът ѝ Иосиф.

Когато св. Дева Мария била в края на бременността, римският император Ав­густ издал заповед за преброяване на жителите по цялата империя (вж. Лука 2:1-20). Всеки, според нареждането на императора, трябвало да се запише и отчете в родния си град. По тази причина Иосиф и Мария потеглили към града на Давид Витлеем. В деня на пристигането им градът бил изпълнен с множество пришълци и те не намерили място за пренощуване, което ги принудило да се приютят в покрайнините на града в една пещера, използвана от местните пастири при лошо време. Тъкмо тогава дошъл часът светата Дева да се освободи от бреме­нността и тя родила момче – обещания Емануил (на еврейски „с нас е Бог“).

Събитието веднага било разгласено от ангели, които известили бодърстващите наблизо пастири, че в града Дави­лов се родил Спасител, Който е Христос Господ, като Младенец, лежащ в ясли.

Както повелявал отколешният еврей­ски обичай, на осмия ден Младенецът Иисус бил обрязан, а след четиридесетия ден въведен от родителите Му в храма, за да бъде представен пред Бога. На входа Светото семейство срещнало стареца Си­меон, на когото било предсказано, че ще види преди смъртта си Спасителя. Тък­мо Него разпознал в пелените Симеон и възкликнал: „Сега отпускаш твоя раб, Владико, според думите си смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на ези­чниците и слава на Твоя народ Израиля (вж. Лука 2:21-40).

Според евангелист Матей, след раж­дането на Иисус над витлеемското небе се появила ярко светеща звезда. Халдейските астролози, които добре познавали небесната карта, веднага открили в това знамение древното пророчество за раж­дането на „велик Цар“, Комуто те искали да се поклонят. Когато разпитвали в Ие­русалим за звездата, халдейските астро­номи (в старобългарския език „влъхви“) привлекли вниманието на цар Ирод, който останал много озадачен от известието за ражда­нето на „великия Цар“ (вж. Матей 2:1-12). Обезпокоен за властта си, Ирод им поръ­чал след като открият Младенеца, да го известят, уж за да Го почете и той. Всъщ­ност царят искал да научи местонахож­дението Му и да Го убие. Влъхвите откри­ли Младенеца, поклонили се, но се за­върнали по друг път и не известили цар Ирод.

По същото време Бог явил на Иосиф, че трябва да вземе семейството си и час по-скоро да се укрие в Египет. След мъ­чителен преход през Синайската пусти­ня Светото семейство достигнало до по­крайнините на египетския град Хелиопол.

Цар Ирод дълго очаквал халдейските влъхви и когато разбрал, че е измамен, наредил всички младенци под двегоди­шна възраст в района на Витлеем да бъдат посечени. За една нощ, съгласно едно по-късно предание, били погубени 14 хиляди деца, сред които Ирод се надя­вал да е бъдещият „велик Цар“. Избитите младенци се оказали първите мъченици в името на Христа, а опасяващият се за властта си Ирод – първият гонител на бъдещите християни

След смъртта на Ирод опасността отминала и семейството на Иосиф се завърнало в родния му град Назарет, тъй като в Юдея властвал жестокият Архелай.

Евангелистите запазват пълно мъл­чание за живота на Иисус Христос до началото на Неговото служение, наче­нало в трийсетгодишната Му възраст. Изключение прави само апостол Лука (вж. Лука 2:41-52), който уведомява, че когато Иисус бил на 12 години, родите­лите Му Го завели на поклонение в Иерусалим на празника Пасха. След ка­то хората се разотишли и всеки тръгнал по пътя към дома си, Иосиф и св. Богородица установили, че Иисус не е между близките им. Върнали се в Иерусалим и след дълго издирване Го открили в хра­ма да беседва с учителите по проблеми от Свещеното Писание.

Юношеството и младостта на Иисус преминали в Назарет в дома на Иосиф, където му помагал в работата.

Според писанията на Стария Завет, появата и мисията на Иисус Христос трябвало да се предшества от пророк,който да Го посочи на народа и да подго­тви пътя на Неговата проповед. Това бил синът на Захарий и Елисавета – Иоан (вж. Лука 1:5-25).

Още от ранна младост Иоан се оттег­лил в пустинята, където водел суров жи­вот. Когато наближило времето за него­вата мисия, той слязъл до река Йордан и призовавал юдеите с думите: „Покайте се, защото се приближи царството небе­сно! След мене идва Един, Комуто не съм достоен да се наведа и да развържа ремъ­ка на обущата Му“. Които се разкайвали за греховете си, били покръствани от Иоан (оттам и прозвището му Кръсти­тел) във водите на река Йордан. Иоан Кръ­стител е наречен и Предтеча, защото крайната цел на неговата мисия била да подготви пътя на Иисус Христос. Когато Той се явил при Иоан Кръстител, проро­кът Го посрещнал с думите „Ето Агне­цът Божи, Който взема върху Си грехо­вете на света!“. След като Иисус приел кръщението пред насъбралото се мно­жество, от небето се чул глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (вж. Матей З:13-17 и Марк 1:9-11).

Прочетете още „Богочовешката мисия на Иисус Христос според свидетелствата на новозаветните свещени книги – продължение от публикация № 1423*“ →

Александър Милев

Всяка наука търси истината. По пътя към истината няма самостоятелна наука. Повече или по-малко всяка на­ука се подпомага от други науки, които се явяват като помощни. Бого­словската наука има дадена истината в Свещеното Писание и Свещеното Предание. В своя път на изследване на тази истина тя тря­бва да се основава преди всичко на тези основни и първични извори. А известно е, че тези извори са напи­сани на гръцки и латински език (под гръцки език в тази статия разбираме кла­сическия гръцки език от късната епоха). В случая ние не забравяме, че почти всички книги на Ветхия Завет са напи­сани на еврейски или на арамейски език, но преводът на 70-те се е на­ложил твърде много и всъщност той е бил (що се отнася до Ветхия Завет) Библията на апостол Павел и на християните в продължение на векове. Творенията на светите отци, църков­ното предание и всичко записано за живота на християните, християнските общини, Църквата и така нататък е писано почти само на гръцки и латински език.

Класическата филология е наука­та, която се занимава с изучаването на гръцки и латински език и със съ­чиненията, написани на тези езици. Освен многото съчинения на езичес­ките автори, които са предмет на кла­сическата филология, в нейния обсег влизат и Свещеното Писание, и творенията на светите отци. Езикът и строежът изобщо на речта в Свещеното Писание и в творения­та на светите отци съвпада с езика на ези­ческите автори. „Духът на езическата и на християнската литература е раз­личен, но тялото е едно[1]“.

Знанието на гръцки и латински език е първото условие за разбиране на Свещеното Писание и светоотеческата литература. Класическата филология се явява като първа и важна помощница на бого­словието в неговия път за разкриване на истината. Всички средства и методи, които се прилагат при класическата филология, са приложими и към бого­словските науки, особено към разби­рането и изучаването на писмените паметници от началото на християн­ството, та до откриването на книго­печатането.

Без познаването на историята, гео­графията, религията, бита, философия­та и литературата на старите гърци и римляни, не е възможно научно да се разгледат и разберат първите хри­стиянски писмени паметници. Дори не може да си обясним, защо Иисус Христос е наказан с кръстна смърт, ако не знаем римските закони и оби­чаи от онази епоха.

Нашите църковни песни са пре­вод от гръцки. На гръцки те са пи­сани в стихотворна реч. Немският ли­тературен историк на древността Крист е написал превъзходно съчинение за метриката на християнската поезия и е съставил една антология на църковни или по-право на християнски песни под надслов: Аnthologia Graeca carminum christianorum. В първото съчи­нение е направил метрически разбор на много християнски песни. По този начин много от песните се възста­новяват в първичния си оригина­лен вид.

Всяка богословска наука има ну­жда на първо място от класическите езици. Сергей Соболевски дори твър­ди, че без тяхното знание е мъчно да се напредва в богословската наука. Меланхтон пък пише: „Non potest Scriptura intellegi theologice, nisi ante intellecta sit gramatice[2]“. Лутер смя­таше, че „истинското и висше бого­словие не е нищо друго освен грама­тика“[3]. Докато за Меланхтон разби­рането на Свещеното Писание се предхожда от граматическо разбиране на текста, за Лутер истинското и висше бого­словие съвпада с граматиката.

В Свещеното Писание има много места неясни и тъмни. От друга страна Хри­стос казва, че нито една иота няма да остане неизпълнена (Матей 5:18). Ста­ранието трябва да се насочи към раз­биране на буквалния смисъл на Писа­нието и на светоотеческата литерату­ра. А последната е много богата и об­ширна. Особено е трудно със свето­отеческата книжнина на гръцки език. Ние – православните – нямаме по­чти никаква литература във връзка с езика на Свещеното Писание и творенията на светите отци. Докато католическите и про­тестантски страни имат специални реч­ници, граматики, коментирани издания и редица помагала, като атласи, гео­графски и исторически карти, ние пра­вославните нямамe почти нищо[4].

Светоотеческата литература е бо­гата със слова и речи. Големите и оригинални проповедници са били школувани и образовани. Те са знаели всичките правила на красноречието и техните речи са отговаряли на всички изисквания на теорията за красноре­чието. Затова и св. Григорий Богослов се нарича от свои съвременници по-велик от Демостен. Много от неговите слова са писани по един и същи начин. Това е правил, защото не е могъл да наруши канона на красноречието. При едно похвално слово трябва да се върви по установен ред: започва се с родословие и похвала на родителите и дедите, а след това се минава към физическите и духовни качества, де­лата, образование, възпитание и така нататък на възхвалявания.

Известно е, че езикът на Свещеното Пи­сание на Новия Завет е простонарод­ният говорим език на онова време. Отците на Църквата обаче са били об­разовани. Те са писали на атически диалект и са знаели добре атическия литературен език. Те подражавали на писателите от IV-ти и III-ти век преди Христа. За тях простонародният гръцки език не е отговарял на изискванията на литературния език. Затова често те цитират Свещеното Писание със свои думи, като променят простия израз с лите­ратурен. Има много примери у св. Василий Велики, Григорий Богослов, Иоан Златоуст и други. Тази е причи­ната, че повествованието на еванге­лист Лука се различава от това на другите синоптици. Той е бил литера­турно образован, бил е грък по про­изход, лекар по професия и владеел „цялата елинска образованост“, както казва Симеон Метафраст. А блажени Иероним направо го нарича „inter omnes evangelistas graeci sermonis eruditissimus“ – между всички евангелисти най-образования в гръцкия език.

Гръцкият език е богат. Той има много синоними. Въпросът за новозаветната синонимика е разглеждан много подробно. На английски има велико­лепно съчинение от около 500 стра­ници върху синонимите в Новия За­вет. Немските граматики на новозаветния гръцки език често дават отде­лни глави по този въпрос. Но не ви­наги синонимите имат разлика поме­жду си. Просто има по две и повече думи за един и същи предмет или понятие. Авторите употребяват една дума вместо друга, за да отбягват пов­торение и по този начин изразът става по-жив и по-звучен. Така например св. Василий Велики употребява за ду­мата лекар две думи „iatros“ и „therapeuson“[5], но те имат напълно ед­накво значение в случая и всеки опит да се намери разлика между тях ще остане напразно умуване.

Прочетете още „Богословие и класическа филология*“ →