Божидар Андонов

Както в областите на другите научни дисциплини, така и в религиозната педагогика се говори за използването на модели или на структури в учебния процес. Но у нас, в България няма, или поне аз не зная да има научни разработки в областта на религиозно-педагогическата практика и теория относно използването на моделите и на структурите в учебния процес.

Моделите са пропорционални изображения на действителността. В тях е представена действителността не директно, а в анало­гична форма. В областта на изкуството и техниката моделите слу­жат като прототипи. В областта на науката – за онагледяване, поясняване на теорията. Да вземем например следната легенда:

Никола бил заможен и благочестив селянин. Имал голямо се­мейство с много деца и слуги, които изпълвали цялата му къща. Но той се чувствал подтиснат, че твърде малко време му оста­вало да говори с Бога или да отиде на поклонническо пътуване и там да срещне Бога.

Един ден напуснал дома си и тръгнал да търси Бога. Но вне­запно Никола усетил Божието присъствие, почувствал, че Бог е при него и го насочвал към една голяма къща на чиято врата с огнени букви стояло изписано Божието име. И когато разтреперан той отворил вратата на тази къща, що да види, това бил неговият дом, пълен с челядта и слугите му.

За да разберем този текст, е необходимо да открием богословската мисловна структура, която стои в основата му. Тази структура се състои от няколко важни елемента, които се намират във взаим­на връзка помежду си. Кои са тези елементи?

Елемент А: Той съдържа копнежа за мир, щастие и Бог. Това е екзистенциална необходимост за всеки човек.

Елемент Б: Човек изоставя всекидневните си задължения и търси Бога извън себе си.

Елемент В: Бог е навсякъде. Той е и сред нас хората. Но Той не е ограничен в пространството и времето.

Елемент Г: Човек среща Бога във всекидневието си, в обкръжението си, в света около себе си.

Свързани помежду си, тези елементи образуват богословска те­матична структура.

Когато в съзнанието на човек възникне подобна тематична струк­тура при работа с текст, така че елементите да могат да се просле­дят отпред назад (индуктивно) или по обратен път, тоест отзад напред (дедуктивно), говорим за реверсивна когнитивна богословс­ка схема или структура.

Задачата на този доклад е да покаже как ученикът се научава да прилага теологично-когнитивните модели в определени ситуации.

Сред религиознопедагогическите специалисти има единодушие за това, че при обучението по религия ученикът трябва да се научи да усвоява мисловни модели, които са открити и да ги използва. Колкото по-ясно са построени тези модели, толкова по-добре те могат да се трансформират и използват. На професионален език мисловните модели се наричат когнитивни схеми, а ако с това се има предвид цялостното богословско мислене на човек, те могат да се нарекат когнитивна структура. За да може ученикът да усвои и използва богословските модели на мислене, той се нуждае от една определе­на предпоставка – с помощта на учителя да схване особената струк­тура на дадена тематична област и да приспособи мисленето си, вече преструктурирано според придобития (учебен) опит, към новите структури. Или обратно, новите структури така да се опростят или модифицират, че те винаги да са на разположение при постепенния учебен процес. Да се осъзнае структурата на дадена тема, означава тя да се разбере така, че много други неща да могат да се поставят в смислена връзка с нея. Накратко: да се разкрие структурата, означа­ва да се разбере как нещата са свързани помежду си.

Докладът целѝ още да стимулира изследователите на религиозната педагогика да насочат вниманието си към развитието на богословско мислене. Ние сме уверени, че разкриването и разясняването на основните богословски структури, така наречените структури-майки, ще подпомогне развитието на това мислене, както и предварителното планиране дейността на децата в различните възрастови гру­пи. Това би могло да бъде в помощ на всеки вид планиране както в микросферата, така и в макросферата на религиозното обучение, защото мисловните модели често са неясни, скрити или трудно могат да се проследят. Това налага те да бъдат разкрити и разяснени, или да се обмисли създаването на съответни условия, за да може ученикът сам да ги развие и използва. Колкото по-ясни и по-прости са структурите за детето, толкова по-естествено то ги възприема и използва в ежедневного общуване, с удоволствие се аргументира с тях, по-лесно преодолява конфликтите във взаимоотношенията и по-успешно ги осмисля.

1.Белези на когнитивната структура

Когато знаем кои са белезите на дадена когнитивна структура, по-лесно ще можем да посочим кои са необходимите условия, за да може ученикът да изгради такава структура.

1.1 Признакът „активност“

За когнитивна структура или по-специално за когнитивна схе­ма (мисловен модел) говорим, когато дадена личност се стреми посредством действие (активност) да създаде връзка или връзки между съществуващи дадености. При това е важна не структурата като такава, а поведението в конкретния случай. Действието, от една страна, и създаването на връзки, от друга страна, спадат към изграждането и използването на когнитивни структури. Например, учениците търсят характерните белези в дадено нагледно средство, свързват ги взаимно чрез така нареченото ”ако-тогава изречение” и пренасят целия този комплекс от белези върху други ситуации (трансфер) и така нататък. Те се занимават с дадена тема и при това занимание, респективно, „за­нятие”, признаците така се активизират и интериоризират (вътрешно усвояват), че се превръщат в жива, приложима винаги по нов начин когнитивна структура.

1.2 Признакът „създаване на взаимовръзки“

Казахме, че при изграждането на дадена когнитивна структура и нейното приложение от значение е процесът, активността. Тази активност е насочена към целта да се създават непрекъснато връзки между елементите на структурата. Ако поставим съществените елементи в определена последователност, веднага ще забележим, че те имат смисъл само взаимно свързани. Поставянето във взаимовръзка е онзи процес, който държи жива когнитивната теологична структура, който позволява да се „отдадеш” на структурата и същевременно да я модифицираш (видоизменяш). Следователно не ста­ва въпрос нито за елементите, нито за цялото, а за връзката между елементите в цялото.

Прочетете още „Да се учим да мислим по богословски*“ →

Д-р Клаус Кьониг

Госпожи и господа,

Малкият баварски град Айхщет е приютил университет с теологичен факултет, в който работя като педагог по религиозно обуче­ние. Сградата на нашия факултет се намира на площад, наречен на отец Филип Йенинген. Отец Филип Йенинген е бил иезуит и мисионер на контрареформацията през XVII-ти век, бил е канонизиран и е по­гребан в Елванген. Елванген – този град в Южна Германия е свързан не само с Айхщет, но и с духовната история на Източна Европа. Защото вероятно тук е мястото, където славянският апостол Методий, брат на Константин-Кирил, е бил затворник на архиепископа на Залцбург от 870 до 873 година. Мисионерското дело на Методий се сблъсква с опозицията на архиепископа на Залцбург главно поради църковно-славянския език; Методий е изправен пред Баварския синод и тук е осъден. Днес в Елванген има един параклис с две икони в средата, на които са изобразени Кирил и Методий от едната страна и техният ученик Климент Охридски от другата страна. Понеже не е трудно да се направи връзка между Айхщет, Елванген и София, бих искал да започна моите разсъждения върху религиозната дидактика с един пример, който избира Кирил и Методий като централна тема на фона на религиозната дидактика.

1.Кирил и Методий – основи на религиозната дидактика

Кирил и Методий са между разпространителите на християнството в Източна Европа и са извънредно важни за българската духовна история. Въпреки че тази оценка вече определя разбирането за тяхното дело като един от задължителните елементи на религиозното обучение в България, тя не решава от каква гледна точка учениците да разглеждат житията на двамата братя. Представям ви четири гледни точки.

1.1 Културната гледна точка

За религиозното обучение може да е важно да се изтъкват връзките между християнската религия и култура, с цел да се обори съмнението, че християнската вяра е ограничена в разглеждане съдържанието си като истинска и превеждането ѝ в литургическо приложение. От тази гледна точка Кирил и Методий са преди всичко разглеждани по отношение на техния културен и лингвистичен труд. Как се вписват мисията и насаждането на култура? Родният език ли е първата и необходима предпоставка за сблъсъка между хрис­тиянската и нехристиянска култура? Какви други условия има? Как се променя християнската религия, когато навлезе в територия, която не е, или почти не е спечелена за вярата, и как се оформя съществуващата култура с приемането на християнската религия? Според съдържанието изпъкват следните пунктове: раздорите от­носно използването на глаголическата азбука и преводите на Ки­рил, аспекта на ефекта от това и тяхното обществено значение за европейския дом. Тук са необходими пояснителни работни мето­ди: в часовете учениците узнават за исторически събития, опитват се да ги разберат от различни гледни точки, за да направят връзка с контекста на различното време или система.

1.2 Политическата перспектива

В историята на българското духовенство от последните десетилетия въпросът за връзката между религия и църква, от една страна, и държавна власт, от друга страна, е особено уместен. Религиозното образование сега се опитва да осигури историческа и систематична основа, за да подмени прибързаните оценки с познаване на фактите. Житията на Кирил и Методий са запечатани в раздорите на църковната политика от 9-то столетие. Ситуацията във Византия, политиката на българския хан, отношенията между Византия и Рим и ролята на франкските епископи определят работата на двамата мисионери по съдбовен начин. Заниманието с такива сложни структури може да бъде ръководено и да стане актуално чрез поставяне на въпроса за връзката между религия и политика, която отново и отново по­стига съвременно значение. Какви прозрения и оценки за тази връзка могат да добият учениците от раздорите в традиционния свят на деветото столетие? Каква е позицията на религията към политическите ненаситни домогвания до власт от страна на хора и институции при конкретни и променящи се условия? Когато се разглеждат тези въпроси с помощта на исторически примери, подходящи са мултиперспективни и контрастни методи, за да се изтькнат позициите и действията на главните действащи лица, съпоставени с начина, по който те самите виждат себе си и своите интереси. Освен това, след задълбочена подготовка учениците могат да влязат в ролята на важни исторически фигури и пред огледалото на историята да разберат проблемите на отношенията между църква и държавна власт, да открият по този начин своите собствени позиции по въпроса.

1.3 Интеррелигиозната гледна точка

Съвременните опити за диалог между евреи, християни и мюсюлмани могат да насочат погледа ни към относително многобройните ле­тописи за Константин-Кирил за започването на диалога със сарацините и хазарите. Може да се проучат и оценят защитните му аргументи, за да се засили усещането за диалог. Как Константин-Кирил може да ни помогне да се научим да ходим по въже при интеррелигиозни разговори, в които трябва да описваме и защитаваме нашето становище с убедителен стил, но без да накърняваме вярата на другите? Колкото до съдьржанието – необходимо е основно познаване на трите религии. По отноше­ние на методите – важно е правилно да се обявяват източниците на историческия анализ и да се пита за техните условия и намерения, та на този фон да се прилагат форми на диалог, помагащи да се изостри чувствителността на хората от различни възрасти и религии.

1.4 Биографичната гледна точка

За подрастващите биографичната гледна точка за двамата братя също може да допринесе за религиозното обучение. Защо един високообразован и умен философ и един отличен експерт по администрация посвещават живота си на манастира и на християнската мисия? Как заниманието с Кирил и Методий ни помага да намерим начин за, и съответствие с професионалното ангажиране с християнския монашески живот? Исто­рическото биографично изучаване в религиозното обучение тук се състои в диалектиката на близостта и разстоянието. Биографиите могат да помогнат да се дешифрират жития в християнски живот в конкретни исто­рически условия, и тук могат да бъдат съзрени противоречия и ограниче­ния, както и присъщата възможност за успешен живот. Всеки сам може да намери ключа за разтьлкуване на двете биографии за един ясен път в живота измежду многобройни предложения и възможности.

2. Дидактика – религиозна дидактика

Гледните точки, които тук бяха само очертани, и които безспорно се нуждаят от известно разграничение при самото преподаване, показват, че в процеса на религиозно обучение не е достатьчно Кирил и Методий да бъдат отбелязани само като значими мисионери. Те по-скоро може да бъдат поставени в занимания с религиозни – и не само исторически – образователни потребности на днешните подрастващи, за да се сложи началото на по-близък про­чит на религиозно съотносими въпроси с помощта на историческия материал. Каква гледна точка ще бъде избрана и в каква фор­ма, ще зависи по-нататък от въпроса, кой от какво се нуждае в ре­лигиозното обучение. Тъй като такива нужди се появяват само в определен житейски контекст, и понеже този контекст се променя, трябва да е възможно наново да се определя гледната точка на съдържанието и темите, както и на формите за подход към тях. Това определя нивото, за което са необходими дидактически размисъл и действие. 

За подготовката на уроците и на самого преподаване “дидакти­ка” означава процес, използващ научно обмислено съдържание и, предвид социални и индивидуални обстоятелства, трансформиращ ги в теми, съотносими към обучението и поставящ въпроси относно тяхната методическа обработка. Стьпка по стъпка се разглеждат следните въпроси: 

– От каква гледна точка един комплекс от теми отговаря на образователните нужди на учениците, така, както са определени от контекста? Накратко: Защо учениците трябва да разглеждат даден субект? 

– Какви теми, единици информация или подход трябва да бъдат избрани от комплексния и изобилстващ репертоар от научни субекти? Накратко: Какво трябва да научат учениците от сблъсъка с комплекса от субекти за техния живот? 

– Какви начини на учене, какви методи на работа и учене са подходящи за днешните ученици, за да се свърже дадена избра­на единица от съдържанието с тяхната гледна точка? Накратко: Как да се организират процесите на учене? 

Общата представа на дидактиката, определена от трите въпроса – как, какво и защо, се различава от едно по-старо определение, което разглеждаше преподаването като основен методически въпрос. Целта на тази по-стара представа беше да подготви вече определените субекти достатьчно интелигентно, за да могат уче­ниците лесно да ги разберат. Основата беше един еднопосочен модел на общуване в преподаването, при който учениците бяха считани за приемници на материята, поднасяна им от преподавателите в определена езикова форма. Формалният модел от стьпки, добре известен също и в България и широко използван в религиоз­ното обучение, раздели урока на фазите “определяне на темата, подготовка, илюстрация, обяснение, обобщение, приложение” и следва тази стара дидактическа представа. В този модел предметите са изведени пряко от теологията, а учениците са поставени само на ниво методика и учебна психология. Закостенелият модел на фазите е в полза на доклада и ученето наизуст по едностранен на­чин, и едва ли е подходящ за гъвкавото разгръщане на субектите в съвременните текстове.

Дидактика – според нашето разбиране – означава процес на размисъл и планиране, в който образователните нужди на учениците се свързват със съдържанието, което предлага даден субект по подхо­дящ за образователните нужди начин, защото съдържанието се представя по специфичен начин. Религиозната дидактика осигурява компетентност в аргументацията по отношение на планирането, същинското преподаване и оценяването на процесите на изучаване на религията. Тя има за цел да направи труда на преподавателите по-професионален, за да не им се налага повече да се осланят само на интуицията. Вследствие на това дидактиката се позовава на съзнателния процес на преподаване, има за цел да инициира определени форми на учене по преднамерен и целенасочен начин. Ученето в училище е онзи вид промени по отношение знанията на учениците, на техните проникновения, способности, умения и отношение, чието начало е поставено от корелацията на външното влияние на учителя и активното усвояване от страна на учениците. Ние трябва да се разграничим от този начин на учене във всекидневния живот, който начин не е целенасочен и се състои в семейството, в общуването с медиите и в свободното време. Щом обучението в училище има намерение да въздейства на учениците, трябва да се поеме отговорност. Индоктринирането в училище, също и в предмета на изучаване на религия, е забранено. Религиозната дидактика разкрива нормативната същина на процесите на изучаването на религията. Тя се изправя пред въпросите и обяснява, защо дадени теми се преподават и учат в религиозното образование. Да се мисли по дидактичен на­чин, означава да се укрепи позицията на онези, които участват в про­цесите на изучаването на религия в училище и увеличава тяхната отговорност, тьй като те трябва да бъдат в състояние да си дават сметка, както на себе си, така и на други, за необходимостта и фор­мата на религиозното образование.

За нашата тема може да се направи първото обобщение:

Преподавателите имат задачата да мислят по дидактичен начин. Трябва да се справим със сложен процес, обединяващ аспекти на различни области на познанието, като възможностите за живот и учение за учениците, трансформацията на субектите на теологията, на антропологията и на религиозните науки в теми, подходящи да бъдат преподавани и, накрая, също и съгласувания с това избор на формите на работа и методи на учене. Синтезиращият процес води до плаииране и преподаване на уроци, служещи за връзка между нуждите на учениците от религиозно обучение и специфичния характер на религията, като спомага и за двете – поне частично.

Прочетете още „Да се научим да мислим на езика на религиозната дидактика*“ →

Тотю Коев

(Сходства и различия)

Вече се каза, че Църквата Христова води началото си от деня Петдесетница, когато Дух Свети във вид на огнени езици слязъл над апостолите и те още същия ден наченали да проповядват Хри­стовото учение.

До средата на XI-ти век (1054 година) християни­те на Изток и на Запад, въпреки някои различия, образували едно цяло. След настъпилия разрив в споменатата годи­на се оформили две основни течения: православие – на Изток, и римокатолицизъм – на Запад. Всяко от двете изграждало своя структура и имало свой начин на живот. През XVI-ти век в хода на Реформацията една част се отделила от Римокатолическата църква и заживяла свой самостоятелен живот. Така се офор­мило третото течение в християнството, което независимо от някои вътрешни раз­личия е влязло в историята с общото име протестантизъм. Така исторически се оформили трите основни течения или направления в християнството. Тук из­рично се акцентира върху определението основни, защото има и други, които във верово и структурно отношение се доближават до горепосочените.

Така например на Изток от края на V-ти – началото на VI-ти век се отделили и обособи­ли предимно на етническа основа несториани, копти, етиопци, арменци, сиро-яковити, а от XV-ти век – малабарци (в Южна Индия). Във верово и структурно отно­шение те са близки до Православната църква. В края на реформационния пери­од в Англия се обособила самостойна Англиканска църква, която е смесица от католически и протестантски елементи.

От края на XIX-ти век от Римокатолическата църква се отделила една малка част, ко­ято се именува Старокатолическа църк­ва. Най-много по брой (но не по числен състав) са религиозните общности, въз­никнали на протестантска основа. Към тях спадат например баптисти, методис­ти, конгрегационисти, адвентисти, петдесетници и още много други. В Бълга­рия днес има над двадесет различни християн­ски групировки, а в целия свят техният брой е над двеста. Всяка от тях претендира, че тя е истинската Христова църква.

Да се отрази цялото това многообра­зие на няколко страници не е възможно. Тук се отбелязват само сходствата и по-важните различия между православни, римокатолици и протестанти.

Общото между трите нап­равления

Общото между православни, римока­толици и протестанти е, че всички се именуват християни, което ще рече, че изповядват вярата в Иисус Христос като въплътил се Син Божи, като Изкупител на човечеството от греха и смъртта, Кой­то „възкръсна в третия ден, според Писа­нията; и възлезе на небесата, и седи отдя­сно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и царството Му не ще има край“ (чл. 5-7 от Символа на вярата).

В тясна връзка с учението за личност­та и изкупителното дело на Иисус Христос стои учението на Църквата за единия по същност и троичен по лица Бог, така нареченият догмат за Света Троица (Отец, Син и Дух Свети). Тук има принципно единство между трите направления (различието ще бъде отбелязано по-нататък).

Православни, римокатолици и проте­станти приемат вярата, дефинирана на Първия и Втория вселенски събори, тоест приемат Символа на вярата, но в интер­претиране текста на този Символ неви­наги са единни.

Общото между православ­ни и римокатолици

Освен отбелязаното по-горе сходство между трите направления има и други пунктове в областта на вярата, гдето е налице принципно сходство само между православни и римокатолици. Така на­пример едните и другите приемат седем тайнства: Кръщение, Миропомазваме, Из­повед, Евхаристия, Свещенство, Брак и Елеосвещение; имат три иерархически степени: епископ, презвитер и дякон; отправят молитви за починалите и моли­тви към светиите; почитат светите мощи и иконите; кръстят се; приемат Свещеното Писание и Свещеното Предание като равностой­ни източници на вярата; учат, че за спасе­нието на човека са необходими както вяра, така и добри дела.

Учението на православни­те, римокатолиците и протестантите за първия (първородния) грях

За да се разберат по-добре някои от различията между трите направления, необходимо е макар в съвсем схематична форма да се даде тяхното учение за пър­вия грях.

Според православното учение първи­ят човек е създаден нито смъртен, нито безсмъртен, а е създаден за безсмъртие. Ще рече, у него имало заложби да дости­гне безсмъртие, като постави своята сво­бодна воля в хармония с волята на Бога. Първият човек не сторил това – той се противопоставил на Божията воля и това всъщност е първият грях. Този грях вне­съл дълбока, съществена, но не пълна повреда на човешката природа. У човека останали следи от добро, което му позво­лява, макар и с много усилия, да върши добри дела, които наред с вярата са необ­ходимо условие и предпоставка по пътя към нравственото му усъвършенстване.

Според учението на римокатолиците Бог сътворил първия човек с тяло смър­тно и душа безсмъртна, свободна и ра­зумна. За да могат тези две субстанции (душа и тяло) да съжителстват, Бог надарил човека със свръхестествени бла­годатни дарове. При все това той съгре­шил. Първият грях отнел от човека свръх­естествените дарове, нанесъл повреда на човешката природа, но тя не била толко­ва дълбока и съществена. Поради това човек не само може да върши добри дела, които са му необходими, но може да върши дори повече, отколкото са му ну­жни, тоест да върши свръхдлъжни дела.

Протестантите учат, че Бог, след като сътворил човека по Свой образ, дал му способност правилно да познава и пра­вилно да обича Бога, и го освободил от всички плътски страдания, болести и смърт. В това се състои първобитната праведност на човека. Грехопадението не само лишило човека от неговата пър­вобитна праведност, но и напълно извра­тило неговата природа. Повредата ѝ би­ла тъй съществена и дълбока, че не оста­нало нищо здраво нито в тялото, нито в душата на човека. У него се появила склонност само към злото. Изхождайки от тази концепция за първия грях, проте­стантите отхвърлят не само значението, но и възможността за добрите дела. Тях те заменили с благодатта, която събужда у човека вяра и го оправдава без всякакви добри дела и изобщо без всякакво стра­нично посредничество.

И православни, и римокатолици, и протестанти изхождат във вероучителната си система от учението за първия грях.

Отлики на протестантите от православните и римока­толиците

Има същностна разлика между про­тестантите, от една страна, и православ­ните и римокатолиците – от друга. Тя се изразява главно в следното: протестан­тите признават само две тайнства – Кръщение и Евхаристия; някои от тях при­емат трите иерархически степени: епис­коп, презвитер и дякон, други приемат само двете: презвитер и дякон. Но поне­же едните и другите не признават тайнс­твото Свещенство, при което се получа­ват тези степени, за тях те (степените) не могат да имат сакраментален характер, защото е принцип, че не можеш да дадеш на другия това, което сам нямаш; по същия принцип Евхаристията не е тайн­ство в този смисъл, в който го разбират Православната и Римокатолическата църква, именно: за да има тайнство, тря­бва да има тайноизвършител, а за да има такъв, трябва той да е ръкоположен в съответната иерархическа степен, което става при тайнството Свещенство; за разлика от православните и римокато­лиците, протестантите отричат претво­ряването на хляба и виното в тяло и кръв Христови при тайнството Евхаристия; по-нататък – протестантите отхвърлят молитвите за починалите, молитвите към светиите, не почитат мощите на светии и иконите; не се кръстят; отхвърлят Свещеното Предание и приемат като единст­вен източник на вярата само Свещеното Писание; учат, че за спасението на човека не са необходими добри дела, а само вяра; приемат, че има предопределение, тоест че участта на всеки един човек е предопре­делена от Бога и той не може да я проме­ни.

Прочетете още „Основни течения в християнството днес – продължение от публикация № 1448“ →

Георги Бакалов

Ренесансът от XIV-XVI век променил съществено духовно-политическия и кул­турно-религиозния живот във феодална Европа. Монополното господство на сре­дновековните идеологии и църковни до­ктрини било сериозно подкопано. Чове­чеството се устремило към откриване на нови светове, опознало в значителна сте­пен законите на природата. Смелите до­гадки на редица учени представили по нов начин проблемите на битието, сми­съла на живота и идеалните цели на об­ществата. Възникналите след XIII-ти век уни­верситети станали огнища на знания, но същевременно и опозиционни средища на проповядваните от векове „вечни“ ис­тини за живота. Светското образование станало търсено не само поради модни­те увлечения на епохата, но и поради насъщната необходимост от прагматич­ни познания. Управлението на новоконструираните машини, модернизираните кораби и усложнените производства на­сочило вниманието към природните и математическите науки. Като се добави към това и нарасналият интерес към Ан­тичността и нейната култура, става обя­снимо отрицателното отношение на Цър­квата, която усещала, че губи позиции и контрол върху интелектуалната сфера. Разбира се, в случая става дума за Римокатолическата църква, тъй като нейна­та Източноправославна посестрима се намирала в рамките на ислямската по­литическа общност и притежавала огра­ничени възможности за изява и влияние.

Трябва веднага да се подчертае, че условно наречената ренесансова култу­ра далеч не била антицърковна, а още по-малко антирелигиозна. Напротив, огром­на част от сюжетите, вдъхновили класи­ческите майстори на четката, са с рели­гиозна тематика. Сред дейците на Ренесанса се откриват имената на цяла плеада духовници и искрени почитатели на католицизма. В този смисъл трябва да се направи ясно разграничение между идеалите на Църквата, чиято непреходност е вън от всяко съмнение, и поведе­нието на отделни нейни представители, които си присвоявали правата на безапе­лационни съдници и непогрешими зако­нодатели в духовната сфера. Излишно е да се припомня, че науката, изкуството, литературата и прочее не влизат в непосред­ствения обсег на Църквата и всяка наме­са в тях придобивала характер на цензу­ра. Мнозина висши католически прела­ти не забелязали настъпилите измене­ния в духовния живот на европейските общества. Както и в епохата на същинс­кото Средновековие, продължили да се произнасят като последна инстанция по проблеми, които стоят далеч от същин­ската религиозна дейност на Църквата. Това било вече не само досадно, но и опасно за нейния авторитет.

Заслужава внимание и едно друго об­стоятелство, което самò по себе си рабо­тело срещу авторитета на църковната институция – папството. Като върхов­ни ръководители на католическата об­щност и фактически изпълнители на не­йната политика папите носели огромна отговорност за състоянието на Църквата и най-вече за дисциплината ѝ. Наченали­ят разкол в Западната църква след смърт­та на папа Бонифаций VIII (1294-1303) отвежда първосвещениците на Римската Църква във френския град Авиньон, ос­нователно наречен от историците „авиньонско пленение на папите“. В продъл­жение на близо седемдесет години те били прину­дени да изпълняват политиката на френ­ските крале, което им отнема статута на наддържавност. Когато папите отново се върнали в Рим, авторитетът на техния институт запада още повече, поради от­критата намеса на противоборстващи си политически сили, които използвали Све­тия престол за свои користни цели. Появяват се папи и антипапи, редуват се събори, заклеймяващи едни папи от дру­ги, сипят се обвинения, анатеми и низвержения. Понякога Католическата църква била управлявана едновременно от трима и повече папи, всеки от които имал претенции за легитимност.

В Късното средновековие Италия пре­дставлявала конгломерат от враждебно настроени една на друга държави, в чийто географски и политически център се намирала Папската държава. Избира­нето на поредния предстоятел на апостолическия престол заемало важно мя­сто в политическите комбинации на по­литическите сили. Църквата се лишила от възможността да избира и отстоява правата на своя глава, поради което на папския престол се издигали редица не­достойни люде. По сведения на добро­желателно настроени очевидци, в папс­кия двор нерядко царяла напълно светс­ка атмосфера, изпълнена с интриги, ко­варства, разюзданост и обидна за духов­ната институция разточителност. Всич­ко това естествено се отразило неблаго­приятно върху мнозинството от вярва­щите. Новото ренесансово мислене под­хождало към архаичните и тромави инс­титуции на Църквата критично. Очаква­ните промени се бавели и това нагнетя­вало напрежението.

Първите опити за реформа на Като­лическата църква от XIV-XV век били далеч от радикалните искания, наложе­ни в началото на XVI-ти век. Опитите на таки­ва добри католици като английския про­фесор Джон Уиклиф, чешкия реформа­тор Ян Хус и италианския мислител Савонарола завършили с пълен неуспех. Папството упорито отказвало да нап­рави каквито и да било промени, което засилвало недоверието към Църквата.

В началото на XVI-ти век към гласовете за неотложни реформи се присъединила и Германия. Политическата разпокъсаност на страната и отдавна назрелите социал­ни конфликти станали обективна пред­поставка за открито негодувание от кон­сервативните структури на Римокатолическата църква. За наближаващата развръзка били необходими две неща: личност, която да оглави движението, и повод за отприщване на недоволството. Във второто десетилетие на XVI-ти век били налице и двете – личността била Мар­тин Лутер, а поводът – поредната раз­продажба на индулгенции.

Мартин Лутер (1483-1546) произхож­да от семейство на рудокопач. Образова­нието си оформя в католически учили­ща, завършва и Ерфуртския университет, където получава професорско звание. За огорчение на своите родители младият Лутер пренебрегва юридическата про­фесия и става монах в Августинския ма­настир до Ерфурт. В началото на духов­ната си кариера бил предан католик, който отрано проявил интерес към про­блемите на Спасението и Изкуплението.

През 1510 година Лутер попада в Рим, къде­то е дълбоко впечатлен от богохулството и неверието на част от католическото духовенство. От папската столица Лутер се завръща силно разколебан и вътреш­но убеден за скорошни реформи в Църк­вата. Още тогава у него назрява мисълта, че такава Църква не може да даде Спа­сение на вярващите. За това се изисквало лично общение с Бога и сърдечна вяра.

Когато по нареждане на папа Лъв X (1513-1521) в Германия се обявява повсе­местно събиране на средства за обновле­ние на храма „Св. Петър“, Мартин Лутер решава да се противопостави. За него и за мнозина познаващи отблизо пробле­мите на папството било ясно, че средс­твата имали друго предназначение – обо­гатяването на личния двор на папата. Събирането им ставало по добре познат от миналото начин – чрез продажба на индулгенции, които в Германия разпро­странявал доминиканският монах Тецел. Възмутителното в неговото поведе­ние било, че той открито хвалел „стока­та“ си, добавяйки при това, че папата бил равен на Христос. Неоспоримото богохулство предизвикало Лутер да за­лепи върху вратите на Витембергския храм прословутите си деветдесет и пет тезиса, с които подлагал на критика срамната търговия с индулгенциите. Вестта за Витембергските тезиси облетяла Германия и напра­вила автора им изключително популя­рен.

Първоначално Мартин Лутер не се опълчил срещу папата, смятайки, че мно­зина спекулират с името му. Обратът настъпил през 1520 година, когато Лъв X с нарочна була отлъчил Лутер от Църква­та. В справедливото си възмущение Лу­тер нарекъл документа „була на Анти­христа“ и публично го изгорил. С този инцидент фактически начева германска­та Реформация. Тогава никой не можел да предвиди, че това събитие поставя началото на продължителни и кръвопролитни религиозни войни, завършили едва през 1648 година. Фактически това били войни между католици и протестанти със силно изразен политически харак­тер.

Религиозните войни се оказали фа­тални за Германия. Войната се водела с изключителна жестокост и била гибелна за по-голямата част от населението. Це­ли поколения били възпитани и живеели в страх, лишени от насъщни нужди и елементарно образование. Може би един­ственият положителен резултат била из­воюваната в крайна сметка религиозна свобода, която изравнила католиците с протестантите. Последните всъщност се наричали лутерани, но след подаде­ния през 1529 година от тях писмен протест, започнали да ги наричат протестанти.

Прочетете още „Реформация и Контрареформация – продължение от публикация № 1447*“ →