Трети член*

Текст на трети член

Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.

Въпрос: За кого е казано в Символа на вярата, че е слязъл от небесата?

Отговор: За Сина Божи.

Въпрос: Как е слязъл, когато Той, като Бог, е вездесъщ?

Отговор: Правилно казвате, че Той е вездесъщ (навсякъде е) и ето защо Той е винаги на небето и винаги на земята, Той същевременно е трансцендентен и иманентен на света. Но на земята преди да се роди като човек, бил невидим, а после се явил в плът: в този смисъл е казано в Символа, че е слязъл от небесата.

Въпрос: Има ли посочки за това в Св. Писание?

Отговор: Разбира се. Вж. Иоан 3:13.

Въпрос: Защо Синът Божи слязъл от небесата?

Отговор: Засегнахме този въпрос в разискването за член Втори. „Заради нас, човеците, и заради нашето спасение”, както е казано в Символа на вярата.

Въпрос: В какъв смисъл Синът Божи слязъл заради човеците?

Отговор: В смисъл, че дошъл на земята не заради този или онзи народ или само за някои личности, а за всички нас, за човечеството изобщо.

Въпрос: От какво именно да спаси човечеството дошъл на земята Синът Божи?

Отговор: От греха и смъртта.

Въпрос: Що е „грях”?

Отговор: Престъпване на закона Божи (вж. 1 Иоан 3:4).

Въпрос: Откъде е грехът у човека, когато той е сътворен по образ Божи, а Бог да греши, е невъзможно?

Отговор: И това разисквахме. От дявола. Прочетете внимателно 1 Иоан 3:8.

Въпрос: Но нали и дяволът е сътворен от Бога. Как така се е появил грехът в света?

Отговор: Чрез непослушание. Господ сътворил и ангелите, и хората, както вече изтъкнахме, не абсолютно съвършени (такъв може да бъде само Той – нашият Творец), а относително. Те – ангелите и хората, като относително съвършени, имали поставена от Бога задача – да работят над себе си, за да се богоуподобяват –да са склонни да вършат добро. Но за да се получи доброто като духовна ценност, те били длъжни свободно да го приемат. Ангелите и хората са сътворени със свободна воля. Падналите ангели отхвърлили послушанието си към Бога, а Сатанаил (известен още като Сатаната) склонил към същото Ева и Адам. Това той сторил, като прелъстил Ева и Адам и ги склонил да престъпят заповедта на Бога.

Въпрос: Каква заповед? Същата, за която стана дума преди малко?

Отговор: Да. Бог заповядал на Адам да не яде от плодовете на дървото за познаване добро и зло, защото, ако вкуси от тях, ще умре. Вкусването на тези плодове за познаване добро и зло било смъртоносно за нашите прародители, защото било в разрез с волята Божия и по такъв начин отделяло човека от Твореца и Неговата благодат. Но човекът – повтаряме! – бил сътворен със свободна воля! Негово било правото на решение: да отхвърли ли послушанието си към Бога, или не.

Въпрос: На какво да оприличим това дърво?

Отговор: След като ял от онези плодове, човекът чрез своя опит познал що е добро и що е зло. С една дума – доброто, това е послушание на волята Божия, а злото е неговата противоположност. Така че Творецът, поради Своята благост, когато сътворил човека, му дал воля, предразположена той да обича Създателя си, а човекът употребил свободата си за противене на Божията воля. Вече казахме, че в глава трета на книга Битие е описан греха на нашите прародители в рая.

Въпрос: Какви били последиците от греха на Адам?

Отговор: Изгонването от рая и общата смъртност на хората и всяка жива твар, тоест повреждането на човешката природа с грях е свързано със загуба на безсмъртието. Заради греха на Адам и Ева била подложена на печални последствия и самата природа.

Въпрос: Каква смърт възникнала в света заради греха на Адам?

Отговор: Двойна: телесна, при която човек се лишава от душата, оживяваща тялото; и духовна – когато душата се лишава от Божията благодат, която я оживява с висш духовен живот; духовната смърт е следствие от греховната повреда.

Въпрос: Душата не може ли да умре, както тялото?

Отговор: Може, но не както тялото. Тялото, когато умира, се разпада на съставните си части и се разрушава; душата, когато умира поради греха, се лишава от духовната светлина, радост и блаженство, но не се разрушава и унищожава, защото е сътворена от Бога безсмъртна; тя остава в състояние на духовен мрак, скръб и страдание.

Въпрос: Защо не само първите хора са умрели, но и всички умират?

Отговор: И по този въпрос говорихме преди малко. Защото човечеството е потомство на Адам, заразен от греха, и самите ние грешим. Както от заразен извор естествено изтича заразена вода, така от нашия прародител Адам, естествено произхожда заразата от грях и оттам – потомство, което умира. Св. апостол Павел говори много убедително за това в Римл. 5:12.

Въпрос: Каква полза имали прародителите ни да се лишат от райското блаженство и да получат поради греха болести, страдания и смърт?

Отговор: Тези условия на земния плачевен живот смирили нашите прародители и те умрели като праведници в очакване на по-добър живот чрез изкуплението. Нашият Творец, предузнавайки, че всеки човек ще получи в наследство Адамовото своеволие, допуска, че и ние ще наследим немощната природа на Адам, болестите, смъртта, обладаната от греховни наклонности човешка природа; всичко това Той допуска, за да се борим с изброените по-горе злини, а още повече – поддавайки им се, да съзнаваме нашето унижение и да се смиряваме.

Въпрос: Останала ли е все пак надежда у хората за спасение?

Отговор: Когато първите хора изповядали пред Бога своя грях, вследствие непослушанието си, поради Своето милосърдие Бог им дал надежда за спасение. Той обещал, че ще дойде Избавител – Иисус Христос, чрез Когото ще победи дявола, прелъстил човека, и ще избави човечеството от греха и смъртта.

Въпрос: Кога това е било обещано?

Отговор: Думите на такова обещание се съхранили в Библията от времето на Авраам, но преданието говори, че и на прародителите било дадено такова обещание; иначе защо Ева така се зарадвала, когато, раждайки първия си син, възкликнала: „Придобих човек от Господа” – това е надежда, че един от нейните потомци ще бъде Помирителят на хората с Бога.

Въпрос: Какви обещания от Св. Писание са известни за Спасителя?

Отговор: Вж. Бит. 3:15, 12:3, 18:18, 49:10; Втор. 18:15; 2 Цар. 7:12-13.

Въпрос: Какво се разбира под думата „въплъщение”?

Отговор: Това, че Синът Божи приел върху Себе Си човешка плът (освен греха) и станал човек, но не преставайки да бъде Бог.

Въпрос: Откъде е взето словото „въплъщение”?

Отговор: От св. апостол и евангелист Иоан Богослов. Вж. Иоан 1:14.

Въпрос: Защо е прибавено в Символа, че Той „стана човек?”

Отговор: Затова се повтаря още един път, за да разберем, че Синът Божи станал човек като нас, състоящ се от тяло и душа.

Въпрос: Къде го пише в Св. Писание?

Отговор: У св. апостол Павел – 1 Тим. 2:5.

Въпрос: И така, едно ли естество има в Иисус Христос?

Отговор: Не, в Него се намират неразделно и неслитно две естества: божествено и човешко, както и две воли.

Въпрос: Не означава ли това две лица (личности)?

Отговор: Не, едно Лице (Личност) – Бог и човек заедно, с една дума – Богочовек.

Въпрос: Къде в Св. Писание се говори за въплъщението на Сина Божи от Св. Дух и Дева Мария?

Отговор: Св. евангелист Лука говори за това в началото на своето Евангелие. Вж. Лука 1:35.

Въпрос: Коя е била Дева Мария?

Отговор: Св. Дева Мария била от потомството на Авраам и Давид, от което трябвало да дойде Спасителят, според обещанието на Бога, обручена за Иосиф, който бил от същото потомство; той бил неин настойник, защото тя била посветена на Бога, с обет да пребивава винаги в девство (и оттук – Дева).

Въпрос: Пребивававала ли е винаги в девство Пресвета Дева Мария?

Отговор: Винаги: преди раждането на Спасителя, по време на раждането и след него и затова се нарича Приснодева.

Въпрос: С какви още наименования Православната църква почита Пресвета Дева Мария?

Отговор: И с наименованието Богородица. В Св. Писание пише, че Пресвета Дева Мария била наистина Богородица (вж. Исаия 7:14, а така също Лука 1:43, където Елисавета нарича Дева Мария „майката на моя Господ”, което е равносилно на Богородица).

Въпрос: В какъв смисъл тя е наречена Богородица?

Отговор: Тъй като Иисус Христос е роден от нея, не по божествената Си природа, която е вечна, а по човешката Си природа; но тя е наречена Богородица, защото Родилият се в самото Си зачатие и рождение е бил, както и винаги е, истински Бог. Като майка на Господа Пресвета Дева Мария превъзхожда – поради благодатта, дадена й от Бога, всяко сътворено същество. Ето защо Православната църква я почита по-високо от херувимите и серафимите и й дава пред всички живяли жени, живеещи в момента жени и жени, които ще живеят в бъдеще, следните два прерогатива: Богородица и Приснодева.

Въпрос: Какво още трябва да запомним за рождението на Иисус Христос от Пресвета Богородица?

Отговор: То било съвършено свято и чуждо на греха и поради това било безболезнено, тъй като нашият Творец поради греха на Ева, й казал: „С болки ще раждаш деца” (Бит. 3:15), а това се отнася за всяка нейна потомка.

Въпрос: Бихте ли цитирали от пророците, от които да е видно, как хората са щели да познаят родилия се от св. Богородица Спасител?

Отговор: Има много точни предсказания за разни обстоятелства около Неговото раждане и земен живот. Например пророк Исаия предсказал, че ще се роди от Девица (Исаия 7:14); пророк Михей, е цитиран много точно в Мат. 2:4-6; пророк Малахия предсказал, че пришествието на Спасителя наближава и че пред Него ще бъде изпратен Предтеча, подобно на св. Илия (тук се разбира св. Иоан Кръстител) – Малахия 3:1-4, 5; тържественият вход в Иерусалим е предсказан в Зах. 9:9; в гл. 53 пророк Исаия предсказва с удивителна точност страданията на Спасителя; в Псалом 21 цар Давид изобразил кръстните страдания на Спасителя с такава точност, като че сам бил в подножието на кръста и то още през 1038 г. пр. Хр.; пророк Даниил 490 години преди идването на Иисус Христос предсказал за идването на Спасителя, Неговата кръстна смърт, разрушаването на храма в Иерусалим (Дан. 9:24-27).

Въпрос: Познали ли са в Иисус Христос действителния Спасител във времето, когато Той живял на земята?

Отговор: Да, и по различни начини. Източните мъдреци разбрали за Него по звездата, която преди рождението се явила на Изток. Витлеемските овчари били известени от ангелите, които им казали, че именно Спасителят се родил във Витлеем. Симеон и Анна по особено откровение от Св. Дух разбрали, че Той е именно Спасителят, когато бил донесен в храма като четиридесетдневен Младенец. Св. Иоан Кръстител на река Иордан по време на кръщението Му разбрал по откровението на Бога (Мат. 3:17); също така гласът на планината Тавор при Преображението, чут от Петър, Иоан и Иаков (Марк 9:7). Освен това мнозина разбрали, че Той е Спасителят по превъзходството на Неговото учение и особено по чудесата, които Той творил.

Въпрос: Добре. Синът Божи се въплътил за нашето спасение. По какъв начин извършил това спасение?

Отговор: Със Своето учение, живот, смърт и възкресение.

Въпрос: Какво е било това учение Христово?

Отговор: Благовестие за царството Божие или, иначе казано учение за спасението и вечното блаженство, което и сега се преподава в духовните училища на св. Православие.

Въпрос: По какъв начин това учение е спасително за нас?

Отговор: Когато го приемаме с цялото си духовно същество и жевеем честно, като го следваме. Защото както лъжливото слово на дявола, прието от нашите прародители, посяло в тях семената на греха и смъртта, така истинското слово Христово, усърдно приемано от християните, посява семената на свят и безсмъртен живот. Те са, по думите на св. апостол Петър, „като родени не от тленно семе, а от нетленно, чрез словото на живия Бог, Който пребъдва довеки” (1 Петр. 1:23).

Въпрос: По какъв начин бива за нас спасителен самият живот на Иисус Христос, описан в Новия Завет?

Отговор: Като Го следваме. Той Сам го казва в Иоан 12:26.

Въпрос: Какво трябва да мислим за тези хора, които говорят: аз не признавам Иисус Христос за Син Божи, но нищо не ми пречи да подражавам на Неговия живот като живот на свят човек?

Отговор: Трябва да мислим за тях като хора, които говорят или съвсем необмислено, или неискрено.

Въпрос: Възможно ли е да се почита Иисус Христос просто като човек, но човек съвършен?

Отговор: В никакъв случай. Ако Той не е бил Син Божи, това би бил един изкусен измамник и лъжец, провъзгласил се за Син Божи и представящ лъжливи чудеса.

Въпрос: Но Неговото учение обаче не е ли свято и премъдро даже и при едно такова предположение, като горното?

Отговор: Съвсем не. Нашият Господ във всички Свои заповеди – започвайки с блаженствата – поставил в най-тясна връзка задгробния живот на човека със Своя съд над душите; такова значение имат не малко от притчите Му: за богатия и Лазар, неверния управител, милостивия цар и др. Накрая той изисква от нас голяма любов към Него, по-голяма от тази към баща, майка, деца. Всичко това е лишено от смисъл, ако Спасителят не е бил Син Божи и Съдия на цялото човечество.

Въпрос: Какво следва оттук относно учението за божествеността на Иисус Христос?

Отговор: Това, че даже невярващите в Неговата божественост, не могат да допуснат, че Той е бил самозвана личност или съзнателен измамник, защото Неговите възвишени слова, дела на милосърдие, кротост и дълготърпение, не допускат подобни хулни предположения; даже невярващите са длъжни да признаят, че Той е бил премъдър, праведен и искрен Учител, а доколкото Той учел за Своето божествено достойнство, нито един разумен читател на Евангелието не може да се съмнява в това.

Въпрос: Може ли да се приемат горните съображения като доказателство за божеството на Иисус Христос и истинността на християнското учение?

Отговор: Несъмнено. В това се заключават гореприведените признаци на истинското Божествено откровение; те не се отхвърлят даже от отрицателите на нашата вяра.

Въпрос: И защо все пак се намират толкова много отрицатели на божествеността на Иисус Христос?

Отговор: Поради тяхното лекомислие и упоритост те не желаят да вникнат в свидетелството на истината, както се изразил св. апостол и евангелист Иоан Богослов за юдеите, не постъпващи разумно дори и при чудото с възкресението на Лазар, и с думите на Бога към пророк Исаия: „Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и със сърце да не разумеят и да не се обърнат, за да ги изцеря” (Иоан 12:40). Има и още много подобни свидетелства в Св. Писание.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Четвърти член“, който трябва да се активира).

_________________________________

*Съставител Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7P

Втори член*

Текст на втори член

И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

Въпрос: Как да се разбират имената „Иисус Христос”, „Син Божи”?

Отговор: Син Божи се нарича Второто Лице на Св. Троица. С името „Иисус” Син Божи е назован, когато е роден на земята преди малко повече от две хиляди години. Христос Го нарекли Неговите пророци, когато предсказвали за Неговото пришествие на земята.

Въпрос: Какво означава името „Иисус”?

Отговор: Означава Спасител. Това име е произнесено от Архангел Гавриил и е дадено на Сина Божи при Неговото раждане на земята, понеже Той е роден, за да спаси човечеството.

Въпрос: А какво означава името „Христос”?

Отговор: Означава Помазаник. Това име е дошло от помазването на свещениците с миро, чрез което се предават даровете на Св. Дух.

Въпрос: Само Иисус Христос ли се нарича Помазаник?

Отговор: Не. Помазаници в древността били царете, първосвещениците и пророците. Иисус Христос се назовава Помазаник, защото в Неговата човешка природа са безкрайно преподадени даровете на Св. Дух и по този начин на Него в най-голяма степен принадлежи това название Помазаник: знанието на Пророк, светостта на Първосвещеник и могъщестгвото на Цар.

Въпрос: А как да разбираме другото Му название: „Господ”?

Отговор: В смисъл, че Той е истински Бог. Защото името „Господ” е едно от имената на Бога.

Въпрос: Как говори Св. Писание за божеството на Иисус Христос, Сина Божи?

Отговор: Вж. Евангелие от Иоан 1:1.

Въпрос: Защо е наречен още „Единородния”?

Отговор: С него се означава тъкмо това, че Той е Синът Божи, роден от съществото на Бог Отец; и ето защо е Едно Същество с Бог Отец; следователно без всякакво сревнение превъзхожда духовно-ангелския свят и хората, които са синове Божии по благодат (вж. Иоан 1:12).

Въпрос: В Св. Писание Иисус Христос наречен ли е Единородния?

Отговор: Да, св. апостол и евангелист Иоан Богослов го назовава така в Евангелието си – Иоан 1:14, 18.

Въпрос: Защо е казано в Символа на вярата „роден от Отца”?

Отговор: С това се изобразява личното свойство на Второто Лице на Св. Троица, което Го отличава от другите две Лица.

Въпрос: Защо е казано още, че е роден преди всички векове?

Отговор: За да не се мисли, че е имало време, когато Синът Божи Го е нямало. Или иначе казано, с това се изобразява, че Иисус Христос е вечният Син Божи, както е вечен Бог Отец (тоест Първото Лице на Св. Троица).

Въпрос: Какво означават думите „Светлина от Светлина”?

Отговор: Ще отговорим с думите на св. Константин-Кирил Философ. Когато бил при сарацините с апологетична мисия, а те го питали: „Какъв е Този ваш Бог, едно Същество в три Лица”?, отговорил: „Погледнете слънцето. В него има три неща: кръг, светлина и топлина. Слънчевият кръг е подобен на Бог Отец и понеже кръгът няма нито начало, нито край, така и Бог е безначален и безкраен. И както от слънчевия кръг излизат топлината и светлината, така и от Бог Отец се ражда Син и изхожда Св. Дух. Слънцето се състои от кръг, светлина и топлина, но дели ли се то на три слънца? А всяко едно от тези три неща си има свои особени свойства”. Или казано: гледайки слънцето, виждаме светлина; от нея се раждат слънчевите лъчи, които стоплят, но те и светлината са неразделни, една природа. Подобно на това, Отец е вечна Светлина (1 Иоан 1:5); от Него се ражда Синът Божи, Който е също така вечна Светлина, но Бог Отец и Бог Син Божи е една вечна Светлина, неразделна, едно божествено естество.

Въпрос: Какво означават думите „Бог истинен от Бога истинен?

Отговор: Това означава, че Синът Божи е Бог в същия смисъл, както и Бог Отец.

Въпрос: Докажете чрез Св. Писание.

Отговор: Св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Знаем също, че Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан 5:20).

Въпрос: Добре, но защо в Символа на вярата е прибавено: „роден, несътворен” за Сина Божи?

Отговор: За да бъде изобличен Арий, който бил осъден на Първия Вселенски събор, състоял се през 325 г. в Никея. Вече казахме за него, че той учел за сътвореността на Сина Божи.

Въпрос: А какво означава „единосъщен на Отца”?

Отговор: Синът Божи и Бог Отец са от едно същество. Още казахме преди малко за аналогията с хората – има хиляди, милиони човеци, но всичките те са единосъщни, от същността ЧОВЕК. Например на един стадион има 50 000 души, но се разбира същността ЧОВЕК. Или, което е все същото: говорим за същността ЧОВЕК, а се разбират в случая 50-те хиляди. Ние не можем да вникнем в тайните на Бога. Дадено ни е толкова, колкото да се спасим. Затова вярваме по свидетелството на Св. Писание. Така че „единосъщен на Отца” означава, че Синът Божи е едно и също същество с Бог Отец.

Въпрос: Как говори за това Св. Писание?

Отговор: Сам нашият Господ казва: „Аз и Отец едно сме” (Иоан 10:30).

Въпрос: Какво показват думите „чрез Когото всичко е станало?”

Отговор: Това, че Отец всичко е сътворил заедно със Своя Син – като вечна Своя премъдрост и вечно Свое Слово. За Словото (тоест Синът Божи – въплътеното в определен исторически момент Второ Лице на Св. Троица) св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Всичко чрез него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Иоан 1:3).

Въпрос: Защо за нас е толкова потребно да вярваме в това, че Синът Божи е равнопоставен на Твореца на универзума?

Отговор: Защото Той донесе на човечеството учение, изискващо борба против човешката греховна природа, надследена от първородния грях, и против този свят (Иоан 15:19), а и понеже на човечеството е било открито, че „Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света” (1 Иоан 4:4).

Въпрос: Как точно се е случило появяването на първородния грях?

Отговор: Поради гордостта си, изявена в грехопадението, първият човек се лишил от Божията благодат, която укрепявала естествените му сили и ги насочвала към добро. Ала не само в изгубване на благодатта се изразило обедняването му вследствие грехопадението, но и в положително повреждане на природата му, тоест в „появяването в душата му – според Апостола – друг закон, който воюва против закона и ума“ (Римл. 7:23) и който закон се отразил гибелно и върху телесния му, и върху духовния му живот.

Въпрос: Какви са били последиците от грехопадението?

Отговор: Последиците от грехопадението, описано в Битие 3 гл. са били съдбоносни както за телесната, така и за духовната природа на човека. Човекът се намирал до грехопадението в пълна хармония с Бога, с околната природа и със себе си. Между тялото и душата му нямало никакви борби, никакви противоречия. Никакви страсти не са го смущавали. Никакви болести и страдания не го измъчвали. Тялото му било прекрасен храм на чистата му душа и на благодатта, живееща в него. Но след грехопадението хармонията у човека с Бога, с околната природа и със себе си се нарушила. В него самия настъпил хаос. Грехът породил всякаква похот, тялото започнало да желае противното на духа. То станало достъпно за страданията, болестите и смъртта. Можейки да не умира, понеже Бог го е създал за безсмъртие, то сега било осъдено на смърт, за да не се увековечи злото. Така не Бог, а грехът породил смъртта.

Въпрос: Какво станало с човека след грехопадението?

Отговор: Образът Божи у човека дълбоко се помрачил, без обаче да изчезне напълно, което личи от обстоятелството, че и след грехопадението за човека се говори като за образ Божи (Бит. 9:6; 1 Кор. 11:7; Иак.3:9). Дарбите на душата, в които този образ Божи е бил отразен, също се извратили, но без да бъдат унищожени съвсем. Разумът потъмнял за богообщуването, ала в него оставал стремежът към истината като някаква малка неугасима светлинка. Сърцето сe покварило и объркало в отличаването на истинското щастие от лъжовното. То се увлякло по греховни удоволствия и самото то станало извор на всевъзможни грехове (Мат. 15:19) и на съпътстващите ги беди и злочестини.Но у него все още горял копнежът по загубеното блаженство. Волята се разстроила и развратила, покорявайки се доброволно на изкусителя вместо на Бога, но у нея не угаснало все пак влечението към доброто, в нея се запазила свободата на самоопределението.

Въпрос: Бил ли е напълно унищожен образа Божи у човека?

Отговор: Не, разбира се. Има неунищожени от грехопадението и неунищожими остатъци от Божия образ у човека и с това се обяснява възможността за богообщуване и след грехопадението. Бог се откривал на човека и след катастрофата в рая  и му давал заповеди с поръчението те да бъдат изпълнявани. Божественото откровение ни представя падналия човек като отговорен за своите действия (Рим. 1:18-23; 2:11-15), защото, макар и поробен от греха (Иоан 8:34), той не е загубил способността да различава доброто от злото и с дълбоко вроденото в него вътрешно влечение на сърцето си да предпочита първото пред второто. „Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби“ (Ис. 1:19-20). Сам Бог говори на Каин, подчертавайки неизгубената напълно способност за побеждаване на изкушенията: „Ако… не правиш добро, грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“(Бит. 4:7). Особено силно е подчертана запазената и след грехопадението у човека способност на избор между доброто и злото в следните думи на Моисей: „Живот и смърт аз ти предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Втор. 30:19).

Въпрос: Нека да поговорите за греха като първороден.

Отговор: Грехът на първия човек бил негов личен грях. Но той не е бил без значение за потомците му, тъй като преминал върху тях като греховно състояние с всичките си тежки последици. Този преминал върху потомството Адамов грях се нарича прародителски грях или първороден грях.

Въпрос: Какво е учението на Православната църква за първородния грях?

Отговор: В своето учение за първородния грях Православната църква различава:

а) самия грях,

б)  неговите последици в човеците.

Под названието прародителски грях в самите прародители се разбира и грехът им, и заедно с него онова греховно състояние на тяхната природа, в което те влезли чрез този грях, а в нас, техните потомци, се разбира собствено само греховното състояние на нашата природа, с което, и в което ние се раждаме. А под последици на първородния грях Църквата разбира същите онези последици, които създал грехът на прародителите непосредствено в тях и които минават от тях върху нас, каквито са: помрачаването на разума, извращаването на волята, телесните болести, смъртта и пр. Това различаване на първородния грях и неговите последици трябва твърдо да се помни особено в някои случаи, за да се разбира правилно учението на Православната църква. Например тя учи, че кръщението изглажда, унищожава в нас първородния грях; това значи, че то очиства собствено греховността на нашата природа, която сме наследили от прародителите, че чрез кръщението ние излизаме от греховното състояние, преставаме да сме по естество чеда на Божия гняв, тоест виновни пред Бога, ставаме съвършено чисти и невинни пред Него с благодатта на Св. Дух вследствие заслугите на нашия Изкупител. Но то не значи, че кръщението е унищожило в нас самите последици от първородния грях: склонността повече към злото отколкото към доброто, болестите, смъртта и др. понеже всички казани последици остават и във възродените хора, както свидетелствуват опитът и словото Божие (Рим. 7:23).

Въпрос: Какво станало с човеците след Адам и Ева?

Отговор: Грехът на първите човеци Адам и Ева, от които произхожда целият човешки род, се предал като греховно състояние на всички последващи поколения. Предаването на греховната зараза става чрез раждането на потомството, което заедно с прародителите солидарно носи в съдбата си последиците от грехопадението. Това положение произлиза от обстоятелството, че грехът е не само един акт на волята, но също така и едно състояние на лошотия, което е последица от този акт. Грехът следователно не е едно просто нарушаване на заповедта, но той поражда едно състояние на греховност. Това състояние на греховност, произлязло чрез падението на първия човек и предавано на всички естествени деца на Адам, е първородният грях, наследственият грях; той отпечатва върху всички хора белега на развалата на човешката природа. Не е възможно иначе, защото както от заразения извор естествено тече заразен поток, така и от родоначалника, заразен от греха и поради това смъртен, естествено произлиза заразено от греха и поради това, смъртно поколение.

Въпрос: Къде е посочена вярата на Православната църква относно всичко, станало с първия човек след сътворението му?

Отговор: Тази вяра на Православната църква относно блаженото състояние на първия човек (мъж и жена) в рая, грехопадението му и разпространяването на първия грях върху неговото потомство чрез раждането е изразена накратко така в Посланието на патриарсите на източната католическа Църква за православната вяра, чл. 6: „Вярваме, че първият човек, сътворен от Бога, е паднал в рая във времето, когато престъпил Божията заповед, като тръгнал по коварния съвет на змията, и че оттук се разпространил прародителският грях по приемство върху цялото потомство, тъй че няма ни един между родените по плът, който да е свободен от този товар и да не усеща последиците от падението в този живот. А товар и последици от падението ние наричаме не самия грях, каквито са: нечестието, богохулството, убийството, омразата и всичко друго, което произлиза от злото човешко сърце, противно на Божията воля, а не от природата, – (защото мнозина праотци, пророци и други безброй, както в Стария, така и в Новия Завет мъже, така също божественият Предтеча и предимно Майката на Бога Слово и Приснодева Мария са били непричастни към тези, така и към други подобни грехове), – но лесното скланяне към грях и онези нещастия, с които Божественото правосъдие наказало човека за неговото непослушание, каквито са изнурителните трудове, скърбите, телесните немощи, родилните болки, тежкият временен живот на земята на странствуването и най-сетне телесната смърт“.

Въпрос: Може ли да го кажете с по-обикновени думи?

Отговор: Цялото човечество е наследило родилните болки, болестите, остаряването, изнурителните трудове, скърбите и много други, докато се стигне и до телесната смърт. Всички хора от всички времена са подвластни на тези неприятности, които ги имат, заради греха на прародителите. А гордостта, завистта, омразата, нечестието, богохулството, коварството, интригантството и много други, на които не са били подвластни много старозаветни и новозаветни праведници, много дивни Божии угодници и подвижници, са състояния, внушавани от злите духовни същества, дяволите. Човекът трябва да се бори с всички сили срещу домогванията на тези лукави и лоши ангели, чиято цел е да привличат към себе си хората, за да участват като осъдени заедно с тях във вечността.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Трети член“, който трябва да се активира)

__________________________________

*Съставител Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7O

Разговор за вярата*

Целта на тази статия и на следващите след нея е запознаване със Символа на вярата. В християнската литература това понятие се нарича „катехизис”. Да се катехизира някой, означава да му се преподаде в най-достъпна форма и по най-подходящ начин християнското учение. Този най-подходящ начин избрахме да бъде под формата на беседа (въпроси и отговори). Ръководим се от нашия Господ Иисус Христос, който съветва: „Аз ви дадох пример, да правите и вие същото” (Иоан 13:15). И наистина Той учел хората във форма на къси изречения и обяснявал достъпно на всички с нагледни изрази и сравнения.

Следва Символът на вярата и разискване по неговия първи член

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

2.  И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.

4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.

5. И възкръсна в третия ден, според Писанията.

6. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.

7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

8. И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

9. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.

10.  Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.

11. Чакам възкресение на мъртвите.

12. И живот в бъдещия век! Амин.

Въпрос: Кой е дал Символа на вярата?

Отговор: Отците на Първия (свикан през 325 година в Никея) и на Втория (състоял се през 381 година в Константинопол) Вселенски събор.

Въпрос: От кого е възприела Църквата обстоятелството да свиква такива високопредставителни форуми?

Отговор: По примера на апостолите, които свикали събор през 51 година след Христа в Иерусалим.

Въпрос: Защо били събрани отците на Първия и Втория Вселенски събори?

Отговор: Първият събор утвърдил истинското учение за Сина Божи против лъжливото учение на Арий, който преподавал на вярващите, че Синът Божи не е роден, а сътворен и не е единосъщен на Бог Отец; Вторият Вселенски събор бил свикан, за да осъди лъжеучението на Македоний, който мислел, че Светият Дух по произход е ограничено същество и е на по-ниско стъпало от Отец и Син. Фактически и това е арианство, само че отнесено до Третото Лице на Св. Троица.

Въпрос: Как сме длъжни да постъпваме, за да разберем най-добре Символа на вярата?

Отговор: Трябва да го разделяме на 12 части или члена, всеки един член да разглеждаме поотделно.

Въпрос: За какво се говори във всеки член на Символа на вярата?

Отговор: В първия член се говори за Бога, специфично за Първото Лице на Св. Троица, тоест за Бог Отец и изобщо за Бога, като творец на универзума.

Във втория член се говори за Второто Лице на Св. Троица – за Иисус Христос, Сина Божи.

В третия член – за въплъщението на Сина Божи.

В четвъртия член – за страданието и смъртта на Иисус Христос.

В петия член – за възкресението на Иисус Христос.

В шестия член – за възнесението на Иисус Христос на небето.

В седмия член – за второто пришествие на Иисус Христос.

В осмия член – за Третото Лице на Св. Троица – за Св. Дух.

В деветия член – за Църквата.

В десетия член – за тайнството Кръщение, където се разбират и останалите тайнства.

В единадесетия член – за бъдещото възкресение на мъртвите.

В дванадесетия член – за вечния живот.

Първи член

Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

Въпрос: Какво означава да се вярва в Бога?

Отговор: Означава да се има жива увереност в Неговото битие и благ промисъл за нас и с цялото си сърце човек да приема откровеното Му слово за спасението на човечеството.

Въпрос: Можете ли да посочите цитат от Свещеното Писание, че в това е длъжна да се състои вярата в Бога?

Отговор: Да, погледнете Посланието до Евреите, гл. 11, ст. 6 (Евреи 11:6).

Въпрос: Защо е казано „в един Бог”, а не например: „вярвам в Бога”?

Отговор: За да се види ръзликата между църковното учение и лъжеучението на езичниците, които почитали тварите за Бог и мислели, че боговете са много.

Въпрос: Къде е отбелязано в Свещеното Писание за единството Божие?

Отговор: Самите думи за това от Символа на вярата са взети от св. апостол Павел; вж. Първо послание до Коринтяни, гл. 8, стихове от 4 до 6 (1 Кор. 8:4-6).

Въпрос: Може ли да се познае самото същество на Бога?

Отговор: Не. То е по-високо от всяко познание, не само човешко, но и ангелско (1 Тим. 6:16).

Въпрос: Какъв е Бог?

Отговор: Бог е Дух, вечен, всеблаг, всеведущ, всеправеден, всемогъщ, намира се навсякъде и е неизменяем (Иоан 4:24, Пс. 89:3, Мат. 19:17, 1 Иоан 4:16, Пс. 144:8-9, Пс. 146:5, 1 Иоан 3:20, Пс. 10:7, Пс. 32:9, Иаков 1:17 и други).

Въпрос: Как да се разбират думите „вярвам в един Бог Отец”?

Отговор: Това сме длъжни да го разбираме по отношение на тайнството на Св. Троица, защото Бог е един по същество, но троичен по Лица: Отец, Син и Свети Дух, Троица единосъщна и неразделна. Това може донякъде да се разбере и с човечеството. Ние всички сме хора, човеци. Но същността ни е една: ЧОВЕК. Всичките сме синове и дъщери на Единия Бог и сме равноценни. Така е и с Бога – има три Лица (тоест Личности), но една същност, която е божествена. Те не са три Бога, а три Лица (Личности), равноценни във всичко и именуващи се Бог. Особено важно е да прочетете от Св. Писание 1 Иоан 5:7, а така също и Мат. 28:19. За Св. Троица се говори и в Стария Завет, но не така ясно. Вижте началото в първа глава на Битие, Пс. 32:6, Прем. 9:17. Трите Лица са един Бог със съвършено божествено достойнство (Иоан 17:21). Те се различават по това, че Бог Отец не се ражда и не изхожда от друго Лице; Бог Син предвечно се ражда от Отца; Бог Св. Дух предвечно изхожда от Отца.

Въпрос: Защо Бог е назован Вседържител?

Отговор: Защото Той държи със Своята сила и воля духовния свят и универзума.

Въпрос: Какво означава „Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”?

Отговор: Това, че всичко е сътворено от Бога (разбирай: Отец, Син и Св. Дух) и нищо не може да бъде без Бога (вж. първия стих в Библията).

Въпрос: Що е това „небе”?

Отговор: Невидимият свят. В него живеят ангелите, които също са сътворени от Бога.

Въпрос: Що е това „ангел”?

Отговор: Дух безплътен, надарен с разум; мислещо същество с воля и могъщество.

Въпрос: А в превод какво означава?

Отговор: Означава вестител.

Въпрос: Защо?

Отговор: Защото Бог го изпраща да възвестява Неговата воля. Така например Архангел Гавриил предвъзвестил зачеването на Спасителя у Пресвета Дева Мария.

Въпрос: Кое по-напред е сътворено: видимото или невидимото?

Отговор: Невидимото и ангелите преди човека. Вж. Иов 38:7, където под „Божии синове”, които се радвали, като гледали как Бог сътворява земята, се подразбират ангелите.

Въпрос: Всичките ли ангели са добри и благодетелни?

Отговор: Не. Има зли ангели, които биват наричани дяволи.

Въпрос: От какво са зли?

Отговор: Те са сътворени добри, но нарушили дълга си на съвършено послушание към Бога и по такъв начин отпаднали от Него. Станали самолюбиви, горди, пълни със злоба.

Въпрос: Що е това „дявол”?

Отговор: Означава клеветник или прелъстител. Дяволите причиняват страдания на хората. Те им внушават лоши, лъжливи и лукави мисли и зли желания.

Въпрос: Защо всеблагият Бог допуска тези зли същества, безспорно по-силни от човека, да го съблазняват?

Отговор: Господ сам запазва прибягващите с молитва към Него и тогава прави безсилни домогванията на съблазнителя, както например в живота на праведния Иов.

Въпрос: Какво открива Св. Писание на нас за сътворението на света?

Отговор: В начало Бог от нищо сътворил небето и земята. Тя била безформена и пуста. После Бог постепенно произвел:

В първия ден – светлината.

Във втория ден – твърдта или видимото небе.

В третия ден – вместимостта на водата на земята, сушата и растенията.

В четвъртия ден – слънцето, луната и звездите.

В петия – рибите и птиците.

В шестия – сухоземните животни и накрая човека.

Със сътворението на човека се завършило всичко и в седмия ден Бог си починал от всичките Си дела. Оттогава седмият ден се нарича „събота”, което на еврейски означава почивка.

Въпрос: Не е ли известно нещо по-особено при сътворението на човека?

Отговор: Единствено за човека Бог Отец, Бог Син и Бог Св. Дух (Св. Троица) се съветвали помежду Си (Бит. 1:26). И сътворил Бог човека, когото нарекъл „Адам” (от евр. дума „адамá – пръст). Вж. и Бит. 1:27.

Въпрос: Какво е било назначението на човека?

Отговор: Човекът бил сътворен с цел да познава своя Създател, да Го обича и прослави и вечно да блаженства.

Въпрос: Този акт на Божията воля за вечното блаженство на човека, за каквото бил назначен той, няма ли в учението за вярата особено название?

Отговор: Има. Нарича се предузнаване Божие.

Въпрос: Как сме длъжни да разбираме предузнаването Божие към човека изобщо и към всеки поотделно?

Отговор: Бог определил за всеки човек предварителна благодат и истински средства за постигане на блаженството; а тези, които приемат доброволно дарената им благодат и я употребяват като спасително средство и вървят по указания от Бога път към блаженството, Той подпомага.

Въпрос: Пише ли го това в Свещеното Писание?

Отговор: Да – „Защото, които предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му…” (Римл. 8:29)

Въпрос: Православната църква изяснява ли въпроса за предопределението Божие?

Отговор: Да, изяснява в „Послание на патриарсите на Източно-Вселенската църква за православната вяра, член 3: „Но понеже Той предвидил, че едни ще се ползват от своята свободна воля добре, а други зле, затуй едните предопределил за слава, а другите осъдил”.

Въпрос: Бихте ли дали разяснение, как точно учи Православната църква за сътворението на първите хора?

Отговор: Според православното учение за човека, първият човек е бил сътворен от Бога съвършен по тяло и душа в този смисъл, че тялото му било съвършено здраво, без никакви недостатъци и греховни немощи, чуждо на болките, страданията и смъртта – тези последици от греха. А душата му била създадена по образ Божи; била снабдена с високите качества: разум, чувство и свободна воля, с помощта на които човекът е можел да се стреми свободно към Бога и в Него да намира:

а) чрез разума си – абсолютната истина,

б) чрез чувството си – пълното блаженство и красота, и

в) чрез волята си – върховното добро.

Тъй човекът бил издигнат над създадената от Бога грандиозна видима природа и, макар и безкрайно малък в сравнение с нея, я превъзхождал с това, че само той измежду земните твари е бил удостоен след създаване тялото му от пръст да получи направо от Твореца вдъхване в лицето му дихание за живот, тоест жива душа, или по-скоро – безсмъртна душа, в която се крие образът Божи у човека (Бит. 1:27).

Така човекът става единствената точка във всемира (Вселената), където се срещат духовният и физическият свят, където съжителстват времето и вечността и където се събират небето и земята, понеже единствено човекът измежду видимите твари принадлежи на двата свята – с тялото си на видимия, с душата си на невидимия свят. От тази гледна точка той с право се нарича микрокосмос, малък свят.

Въпрос: Вече казахте, че човекът е сътворен с цел да познава своя Създател и да блаженства във вечността, която да споделя с Него. Но също така изтъкнахте, че Бог определил за всеки човек предварителна благодат и истински средства за постигане на блаженството. Значи ли това, че първите хора трябвало да постигат това блаженство с извършване на някаква дейност?

Отговор: Създаден по образ Божи, човекът е бил не абсолютно, а относително съвършен. Това е самопонятно и следва само по себе си от обстоятелството, че човекът е твар. А абсолютното съвършенство е качество само на Бога-Твореца. Първоначалното съвършенство на човека е състояние в това, че той, създаден добър и по тяло, и по душа – две противоположни начала, които до грехопадението са били в пълна хармония помежду си, е получил в пълнота всичко онова, което му е било необходимо, за да може той да изпълни своето предназначение, тоест да постига според тварните си възможности богоподобното съвършенство.

Въпрос: Как трябва да разбираме райското състояние на първите хора?

Отговор: Райското състояние на човека не бива да се разбира като съвършено в този смисъл, че на човека било дадено вече абсолютно всичко, че за него не съществува никаква цел, че той не е имал към какво да се стреми. Тъкмо напротив, създаден по образ Божи, той трябвало да се стреми към постигане на богоуподобяването. За тази цел той е трябвало да развива всички свои духовни качества и сили до степен на пълно утвърждаване на истината и доброто и в произтичащото от тях блаженство.

Въпрос: Защо да не се приеме, че човекът е бил абсолютно съвършен?

Отговор: Ако се приеме, че създаденият от Бога човек се е радвал на завършено и пълно съвършенство, ще останат необясними Божиите промислителни грижи за човека в рая, които са имали задачата да го водят от състоянието му на създаден прекрасен по природа и качества, към утвърждаването му и узряването му в тези качества. За тази цел Бог насадил градина в Едем и заселил човека там, като му възложил задачата да я обработва и пази. За тази цел Той предоставил на човека да даде имена на всички полски животни и всички небесни птици. За тази цел му дал и най-важната заповед: да не яде от плодовете на забраненото дърво.

Въпрос: Бихте ли дали малко повече яснота за стихове 26-ти и 27-ми от Битие, първа глава?

Отговор: Когато Св. Троица още във вечността се съветва помежду Си относно бъдещото създаване на човека, Трите Божествени Лица в Нея: Отец, Син и Св. Дух казват: Да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие! Това е написано в 1:26 и после в следващия стих е казано: И сътвори Бог човека по Свой образ. Вижда се, че за подобието нищо не се споменава. Това не е случайно. Тук всички св. Отци единодушно откриват дълбоката истина, че оформеният още във вечността в Божия замисъл човек – преди да бъде сътворен – е като образ и подобие Божие, но е създаден само по образ Божи, а постигането на подобието Божие му е било поставено като ВИСОКА ЗАДАЧА, която му е предстояло да изпълни. Сили за това пък са му били дадени в изобилие – било в неговата собствена природа, снабдена с ред съвършенства, а именно: ум, устремен към истината, чувство, жадуващо за блаженство, и свободна воля – необходима предпоставка за постигане на добродетелта, която от своя страна е единствената нравствена основа на блаженството в Бога – било в Божията благодат, тази свръхестествена повкрепа, която също е била дадена на човека като необходима за него, понеже той, бидейки твар, не е имал извора на живота и духовните блага в себе си, а е получил и битието си, и дарованията наготово – от своя Създател!

Въпрос: Какво е това за човека – образ Божи и подобие Божие?

Отговор: Да бъде по образ Божи, на човека му е присъщо, но да се издигне до подобие Божие, зависи от неговата воля. Съобразно с това първият човек (мъж и жена) е могъл да се издига от своето първично състояние на невинност към истинска светост и от своето състояние на негреховност към съвършена добродетелност, защото невинността още не е светост, както и негреховността още не е добродетелност. Добродетелта не е мислима без личното участие на свободната воля в осъществяването на доброто, което Бог предписва на човека, защото добродетелта е постижение, а не дар, активна придобивка, а не пасивно обогатяване. Добродетелта с други думи е успешно усилие на свободната воля, с подкрепата на Божията благодат, да се постига предначертаното богоуподобяване. Без личните преодолявания на изкушенията, без съзнателното отклоняване от злото в полза на доброто, заповядано от Бога и без утвърждаване в постигнатото добро няма добродетел като конкретно постижение, нито добродетелност като благодатно състояние на постигнатата светост. Пълната добродетелност е синоним на светостта.

Въпрос: Трябвало ли е Създателят да изпита свободната воля на човека?

Отговор: Първите хора е трябвало да минат от негреховност към добродетелност и от невинност към светост, тъй като в това се състои богоуподобяването. За тази цел е трябвало да бъде свободно изпитана тяхната воля, понеже, както казва св. Йоан Дамаскин – „добродетелта не е нещо, което се върши по принуда“. За да се постигне добродетелност, трябва непременно да се провери самоопределението на свободната воля. Иначе би значело неспособността за грешене да се нарече добродетелност, което е несъобразно с нравствения порядък. Неспособността или още по-ясно, невъзможността да се греши, което явление забелязваме у нисшите твари, лишени от разум и свобода на волята, не е нравствено качество и не води към богоуподобяване. Единствен човекът, който има разум и свободна воля, е призван и е в състояние да постига богоподобно съвършенство. Но за тази цел той трябва сам, можейки да греши поради свободата си, да се въздържа от грях и доброволно да се стреми към богоуподобяване, избирайки доброто и предпочитайки го пред злото. Тогава едва той става добродетелен и чрез възрастване от една победа над изкушенията към друга може да стигне до утвърждаване в доброто, каквото вече имат съществата в духовно-ангелския свят – ангелите.

Въпрос: Значи с даването на заповеди на първите хора, Създателят ясно показва, че ще трябва да бъдат отговорни за бъдещите си постъпки и действия?

Отговор: Бог е дал заповед на първия човек (мъж и жена), желаейки в благостта Си да му представи чрез това удобен повод за духовен растеж и за направяне първите важни крачки към постигане на желаното и очаквано богоподобие.

Въпрос: Какво би се случило, ако първия човек бе изпълнил заповедта за дървото?

Отговор: Ако първия човек бе изпълнил заповедта, той би се задълбочил в богообщуването си и, затвърдявайки Божия образ в себе си, би направил голям напредък в постигане на богоподобието. Но той злоупотребил със свободната си воля – този велик дар, – който му отварял вратичката към два пътя:

а)към греха и

б)към добродетелта и оттам към пълното съзнателно блаженство в Бога.

Поради грехопадението отпаднал от блаженото богообщуване.

Въпрос: След сътворението на универзума и човека Бог следи ли Своите създания или е индиферентен към тях?

Отговор: Не е безразличен. Той непрекъснато промисля за тях и това е т. нар. Негово действие „промисъл Божи”.

Въпрос: Що е това „промисъл Божи”?

Отговор: Това е непрестанно действие на всемогъществото на Бога и Неговата блага воля. Чрез Своя промисъл Бог запазва битието на вселената и всяка Своя твар, в това число и човека; направлява ги към благи цели и добро, а възникващото зло пресича или го изправя в добро.

Въпрос: Как говори за Божия промисъл Св. Писание?

Отговор: Самият Иисус Христос казва: „Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират и вашият Отец Небесен ги храни; не сте ли вие много по-ценни от тях? (Мат. 6:26).

Целият Псалом 90-ти е изобразяване на особения и многообразен промисъл Божи за човека.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Втори член“, който трябва да се активира)

________________________________

*Съставител Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-81

Понятие за догмат и догматическо богословие*

Драган Бачев

Православното догматическо богословие е основна богословска дисциплина, която се изучава във всички средни и висши духовни училища. Никога не може без него. Може да отпаднат много богословски дисциплини, но догматическото богословие (наричано още догматика) никога не отпада. Защото тази дисциплина има за предмет християнските догмати, които разкрива систематически в строго православен дух.

Думата „дóгмат” е гръцка. Идва от „δοκέω”  – мисля, предполагам. Оттам – съществителното нарицателно име δóγμα, δóγματος, τó, по ІІІ склонение – мнение, възглед, решение, предписание, заповед, положение, принцип, учение, теза, устав и др. В дълбока древност думата δóγμα употребявали често в Рим и Гърция. С нея философите означавали авторитетно мнение. За Ксенофон δóγμα означавала разпореждане на началниците, за Платон – норма за справедливост, за Цицерон – истина, усвоена чрез мъдростта, за Сенека – военен закон. В Стария Завет с тази дума отбелязвали царски укази, закони, заповеди, заповеди на Закона Моисеев и други. В Новия Завет думата се употребява пет пъти: в смисъл на заповед, предписанията на Моисеевия Закон, определенията на апостолския събор (51 година след Христа) и други. Среща се в древната християнска литература. Много от свети отци и учители на Църквата са наричали с „дóгмат” цялото християнско учение. От ІV-ти век с δóγμα означавали само веровите истини. Постепенно с минаване на времето Църквата Христова, тоест –  Православната църква, прецизирала това понятие: догмат, това е богооткровена истина, която е вечна. По съдържание е слово на Божия разум, а по форма – глас на Църквата Христова, жива, действена истина. Всеки един от догматите е даден на Църквата, която ги пази, дефинира и преподава. Всеобхващащата истина е Света Троица – Бога, един по същество и троичен по Лица, Който чрез Второто Си Лице – Синът Божи, извърши изкуплението и съедини божественото с човешкото. Догматът за Света Троица е в основата на православното учение.

Да се разбере правилно значението на християнските догмати, значи да се разбере правилно същността на християнския мироглед. А той не е нищо друго, освен система от догмати – истини на вярата. Част от тях се съдържат в Символа на вярата в кратка форма.

Все още, дори у нас, терминът „догмат” се употребява ту в мъжки род, ту в женски. В Българската православна църква е в мъжки род (тоест „догмат”), докато светските среди го употребяват в женски род, все едно, че е негативно (тоест „догма”).

Огромно е значението на догматите за християните. Защото това са истини, недостъпни за разума, неизменни и вечни, съдържащи цялата пълнота на вярата. Те обхващат тайните на спасението; дадени са от Бога на Църквата Христова, в нея са и са възможни само в нея.

На Запад отдавна е станало модно да следват богословие хора, които са атеисти. Сега и у нас, в условията на демокрация и пазарен капитализъм, в богословските факултети в страната учат и такива студенти, които не вярват в Бога. Това е непонятно, защото човек не може да има успех в усвояване на вечните християнски истини, ако е невярващ. Може би в богословски дисциплини и области е възможно един атеист да успее – например християнско изкуство, източноцърковно пеене, библейска археология, патрология и други. В областта на догматиката обаче човек трябва да е вярващ, защото истините на вярата се усвояват чрез сърцето (тоест чрез човешкия дух), подпомагано чрез разума. Иначе ще са истини на разума. Вярата, това е жива увереност в невидимото и стойност на убеденост. Когато тя расте, има прогрес и успех. Защото религиозен успех е възможен само в  Църквата Христова, понеже тя дава невидимите благодатни средства, за да расте в истините на вярата всеки един неин член. Само когато човек е искрено вярващ във вечната невидима духовна действителност, само тогава той може постепенно да усвои съдържанието на догматите и да постига прогрес. При този прогрес човешкият дух не е скован, той е в своята стихия защото непосредствено се приобщава с истините Христови. Така че догматът, макар да съдържа вечната истина, която е формулирана от Църквата Христова, с помощта на разума и индивидуалния религиозен опит, е постижим идеал. Той подтиква всеки християнин към религиозен подвиг в Църквата.

Догмати има и извън Църквата Христова. Като свръхразсъдъчен синтез те се срещат в математиката при опериране с ирационални числа, тоест догматиката и математиката боравят с ирационални величини. Ирационално число, това е надразумно число, тоест число, което превишава възможностите на човешкия разум. Не е необходимо човек да е математик, за да разбере, че математиката не може да мине без ирационалното число π=3,14. Не може да се докаже, но не може да се мине без него.

Съществуването на догмати в науката буди даже по-силно недоумение, отколкото съществуването им в областта на вярата. В първия случай – математиката – имаме индивидуални постижения на човешкия разум, който понякога предявява горделиви претенции за непогрешимост. Във втория случай имаме божествена истина, дадена наготово чрез откровение на Църквата Христова. Например цитирания вече догмат за Света Троица: вярваме, без да можем да го докажем, в един по същество, а троичен по Лица Бог. В първия случай истината, която търси човешкият разум, е неизвестна, неопределена. Във втория случай истината е напълно известна, но тя се постига чрез индивидуален религиозен опит. Нейното съдържание се разкрива и изяснява с постепенно нарастваща пълнота, в зависимост от чистотата на сърцето и яснотата на духовното просветление. Съдържанието на догмата достига абсолютна пълнота тогава, когато се слее с истината, тоест когато е усвоено значението на истината, която се пази в Църквата Христова и е възприета онази логическа формулировка, която е дал на истината Христова разумът на Църквата като цяло.

Догматите са живот, сила! Вечно действащи, те са свидетели на неугасващия в душата на човека, възпламеняван от религиозната мисъл, от религиозния живот, стремеж към вечния живот!

Тези истини на божествените тайни сочат на вярващия християнин пътя към спасението. Те са достъпни за него чрез непосредствения опит в конкретно духовно съзерцание. Догматите са необходими за спасението. Те възпламеняват любовта на вярващия към Христа. Когато това стане и се усилва все повече и повече, догматите престават да бъдат сухи теоретични формули; те стават истинско обяснение, решение на тайните на живота и битието, дадени от вечно Съществуващия на Църквата и достъпни за човека.

Повтаряме: догматите са необходими за нашето спасение. Тяхното усвояване ще свидетелства, че е усвоена истината Христова. И ако тя може да бъде усвоена само чрез непосредствено общуване със самата нея в Църквата, това показва, че е необходим религиозен подвиг, за да се прозре в тайните Божии.

***

Нека сега съвсем накратко да разгледаме цитирания по-горе догмат за троичността, тоест от това, че вярваме  в  един  по  същество, а  троичен  по  Лица  Бог.

В него се крие голямо нравствено съдържание.

Той е един вид”ос”, на която се държи нравственият закон.

1) Бог е един, но – в три Лица. Така също и човечеството е единство в множественост. Тоест имаме една същност – човешка, или с други думи – човек, но в много лица.

2) И трите Божии Лица по същество са едно. Всички хора са от една същност и са равноценни.

3) Трите Лица Божии са един Бог. Всички хора трябва да бъдат едно. Така се моли и нашият Господ Иисус Христос: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно” (Иоан 17:21) и още: „да бъдат едно, както Ние сме едно” (Иоан 17:22).

4) Божиите Лица са свързани с любов. Хората трябва да се обичат помежду си. Господ Иисус продължава да се моли така: „Любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде” (Иоан 17:26).

Ето един пример за ползата от този догмат за троичността, когато той стане дух и живот. В книга Деяния на светите апостоли четем: „А множеството повярвали (повярвали в Бога: Отец, Син и Светия Дух, скоби мои, Д. Б.) имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо… Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае” (4:32, 34).

_______________________

*Съставил Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1J

Тайната на богопознанието – продължение 11 и край

Извори

Блажени Августин, За Царството Божие, PL, t. 41.

Аристотел, Метафизика.

Атинагор, Молба (пратеничество) за християните, PG, t. 6, col. 889-972.

Св. Атанасий Велики, Слово против езичниците, PG, t. 25, col. 3-95; Слово за въплъщението на Бог-Слово, PG, t. 25, col. 95-198; Апология против арианите, PG, t. 25, col. 247-410; Послание за постановленията на Никейския събор, PG, t. 25, col. 415-476; Читири слова против арианите, PG, t. 26, col. 11-526; Четири послания до Тмуитския епископ Серапион, PG, t. 26, col. 529-676; Послание за съборите в Аримина, Италия и Селевкия в Исаврия, PG, t. 26, col. 681-794.

Св. Василий Велики, Шестоднев, PG, t. 29, col. 3-208; Беседи върху псалмите, PG, t. 29, col. 209-494; Опровержение на защитителната реч на Евномий, PG, t. 29, col. 497-670; Коментар на книгата на пророк Исаия, PG, t. 30, col. 117-668; 24 беседи, PG, t. 31, col. 163-618; За Св. Дух, PG, t. 32, col. 67-218; Писма, PG, t. 32, col. 220-1112.

Св. Григорий Назиански, Слова, PG, t. 35-36; Пет слова за богословието, PG, t. 36, col. 11-171.

Св. Григорий Нисийски, Да сътворим човек, PG, t. 44, col. 260; За живота на Моисей, PG, t. 44, col. 297-430; За надписанието на Псалмите, PG, t. 44, col. 431-608; Тълкуване на Песен на песните, PG, t. 44, col. 755-1119; За блаженствата, PG, t. 44, col. 237-1122; До Авлавий, че няма трима богове, PG, t. 45, col. 115-136; Против Евномий, PG, t. 45, col. 237-1122; За преждевременно умиращите деца до Хиерий, PG, t. 46, col. 237-250

Св. Григорий Палама, Триади за свещените исихасти, Συγγραματα,  Θεσσαλονíκη, 1966.

Св. Диадох Фотикийски, Сто гностически глави, Sources Chretiennes № 5.

Дидим Александрийски, За троичността, PG, t. 39, col. 269-992; Коментар върху Псалмите, PG, t. 36, col. 1155-1616.

Диодор Тарсийски, Коментар върху псалмите, PG, t. 33, col. 1560-1628.

Св. Дионисий Ареопагит, За Божествените имена, PG, t. 3, col. 585-996.

Евагрий Понтийски, Монах или за деятелния живот, PG, t. 40, col. 1219-1252; Антиеретик или за осемте главни пороци, PG, t. 40, col. 1271-1276; За молитвата, PG, t. 79, col. 1165-1200 (вж. св. Нил Синайски)

Евсевий Кесарийски, Църковна история, PG, t. 20, col. 45-906; Подготовка към Евангелието, PG, t. 21; Доказателства в полза на Евангелието, PG, t. 22, col.13-792; Против Маркел, PG, t. 24, col. 707-826; За църковното богословие, PG, t. 24, col. 825-1046.

Св. Епифаний Кипърски, Панарион, PG, t. 41 и 42; Анкорат, PG, t. 43, col.  17-236.

Св. Иполит Римски, Мисли на философите или опровержение на всички ереси, PG, t. 16, col. 3017-3454; Доказателство против юдеите, PG, t. 10, col. 788-793.

Св. Иоан Дамаскин, Извор на знанието, PG, t. 95, col. 517-1228.

Св. Иоан Златоуст, Беседи върху посланията на св. апостол Павел, PG, t. 60.

Св. Кирил Александрийски, Тълкувание на евангелието според Йоан, PG, t. 73 r 74, col. 9-756.

Св. Кирил Иерусалимски, Катехизически беседи, PG, t. 33.

Климент Александрийски, Увещателно слово към езичниците, PG, t. 8, col. 49-245; Педагог, PG, t. 8, col. 247-634; Стромати, PG, t. 8, col. 695-1581; t. 9, col. 9-601; Увещателно слово против езичниците, PG, t. 8, col. 49-245.

Преп. Максим Изповедник, Върху различни трудни въпроси в Св. Писание до Таласий, PG, t. 90, col. 243-885; Кратко изяснение на Господнята молитва, PG, t. 90, col. 872-910; Различни глави, PG, t. 90, col. 1177-1392.

Св. Марк Подвижник, За духовния закон, PG, t. 65, col. 905-930.

Св. Нил Синайски, За молитвата, PG, t. 79, col. 1165-1200.

(вж. Евагрий Понтийски).

Ориген, Коментар върху книга Битие, PG, t. 12-14; Коментар върху пророк Иеремия, PG, t. 12-14; Коментар върху книга Притчи, PG, t. 12-14; Коментар на Псалмите, PG, t. 12-14; Коментар върху Песен на песните, PG, t. 12-14; Коментар върху евангелието от Матей, PG, t. 12-14; Коментар върху евангелието от Лука, PG, t. 12-14; Коментар върху евангелието от Йоан, PG, t. 12-14; Против Целз, PG, t. 11, col. 641-1632.

Платон, Държавата.

Плотин, Енеади.

Св. Симеон Нови Богослов, Катехези 27 и 33, Sources Chretiennes № 113; Етически слова, Sources Chretiennes № 129.

Тациан, Реч против елините, PG, t. 6, col. 804-888.

Св. Теофил Антиохийски, До Автолик, PG, t. 6, col. 1024-1168.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1T.

Тайната на богопознанието – продължение 10

Мистагогичен характер на богословието

Като отглас от борбата срещу иконоборците в защита на почитането на св. икони, св. Иоан Дамаскин утвърждава възможността за изобразяване на Бога върху факта на Христовото въплъщение (докато, както е известно, Западът защитава иконите от практически, илюстративно-разказни съображения). По такъв начин, правилно се отбелязва от страна на някои православни богослови (Владимир Лоски и други), че въплъщението на Бог Слово също така е непосредствена основа за богословието като учение и наука. Защото богословското обучение, богословието като наука и изучаване, е необходимо за мислещия вярващ християнин и особено за учителя по богословие, за църковната катехизация и мисионерство, за богословието въобще. Следователно, богословското обучение е необходимо за отстояване на нашето християнско историческо място и мисия в този свят. Това е така, защото богословското обучение подлежи на известно приспособяване според условията на мястото и времето, според човешките общества и култури в различните епохи. То трябва да се проявява като въплъщение на вечната Божия истина във времето и пространството, в човешките души, във всички общества и култури. Не трябва обаче никога да забравяме истината, която светите отци винаги подчертават (за разлика от новото богословие, особено протестантското), а именно, ако Христовото въплъщение е реално приемане на човешко тяло, това е действителен κένωσις (Филипяни 2:7), въпреки, че както казва св. Симеон Нови Богослов, Христос и в Своето въплъщение ακενωτως εκενωθη (неизчерпаемо се изчерпва) (Катехеза 27).

Всеки истински метод и методология е израз и отражение на самото съдържание и същност на онова, което се излага посредством този метод, в противен случай тази методология не е в състояние да въведе и „посвети” своите слушатели в онова, в което ги въвежда и „посвещава”. Защото методът може да бъде фалшив, може да бъде лъжлив и неадекватен, дори заблуждаващо поднасящ съдържанието и същината на своя предмет. Освен това, спецификата на търсения предмет е и специфика на самата методология. Тоест, каква е методологията зависи много от това какво търсим от богословието. За нас, православните, това е примерът на молитвата. Няма такъв метод, който може да научи човека на молитва, ако човек сам не се моли истински и не изпълнява всичко, което е потребно за истинската молитва.  Известен е примерът на православните светогорски исихасти от ХІV век, чийто метод на умно-сърдечна молитва е труден за разбиране от Варлаам Калабрийски, който в своето незнание осъжда исихазма. На неговите критики, както е известно, отговаря св. Григорий Палама, а именно, че методът, който всеки един монах използва, не означава нищо и че същността на исихасткия живот не се заключава в „метода” на молитва. Защото молитвата на исихаста винаги е благодатно-мистагогичен акт и подвиг, който води към боговидение и съзерцание на Бога и предполага цялостно предварително практическо подвижничество, тоест очистване на ума и сърцето от страстите и търпеливо придобиване на благодатните дарове на Св. Дух[52]. Светоотеческият подвижническо-духовен и богословски принцип е, по думите на св. Григорий Богослов, „πραξις θεωρíας επíβασις” – тоест чрез практическото подвижничество се възхожда и се достига до съзерцание (Слово, 4, 113). Този израз намира място в православното богослужение в тропара на свещеномъчениците: „И нравом причастник, и престолом наместник апостолом бив, деяние обрел еси, Богодухновене, во видения восход”.

Емил Трайчев

Освен това, както в православната молитва, така и в православното богословие, методът е необходим, не е от решаващо значение. Защото, както молитвата не се състои само в начина на изказване и на упражняване, така и православното богословие не е само и преди всичко метод на наука и учение. Богословието е, според св. отци, съзерцание на Светата Троица, θεωρíα  – виждане на славата Божия, и оттук като естествен израз на това видение – славословие – δοξολογíα на Бога на светлината (1 Тим. 6:16) и на „славата на Неговата благодат” (Еф. 1:6). Затова исихастката молитва на светиите е път за богословие, за богословско съзерцание, и само като такова съзерцателното богословие, като благодатен дар (χαρíσμα), е и си остава истинско и вярно богословие в Православието. Затова с основание св. Симеон Нови Богослов отбелязва: „Нека никой не ви мами с празни и възвишени думи, че някой може да схване божествената тайна на нашата вяра без Тайноводещия и Просветляващ (μυσταγωγουντος καí φωτíζοντος) Дух Свети; без кротост и смиреномъдрие човек не може да стане съсъд на благодатните дарове на Духа” (Етическо слово, ІХ).

Следователно богословието като мисъл, реч и наука, трябва безусловно да предполага и да включва в себе си съзерцанието като живо богообщение. То никога не трябва да се отделя от него, а точно обратното – в методиката на изучаване, богословието трябва винаги да се стреми и да води своите слушатели към съзерцание и богообщение. По този начин нашата мисъл, като  учители по богословие и като слушатели и ученици, постоянно ще се развива и разширява, ще се възнася на висотата на богооткровената Истина и ще се преобразява, тоест ще се съобразява с божествените тайни на вярата. Такова изучаване на богословието се изразява в живия опит на вярата, молитвата и смиреномъдрието пред божествената тайна на Живия и Истинен Бог, въвеждаща нас и нашите слушатели в тайната на божествената любов – Божията любов към нас и нашата любов към Него като Бог, Спасител, Просветител и Обожител. С други думи, методът на православното богословие, макар и не толкова „научен”, не трябва да престава да бъде мистагогичен, не трябва да престава да подсеща, показва и ръководи към великата житейска и подвижническа (опитна) истина на вярата, съжителството и единението с Живия и Истинен Бог.

Не е вярно тъврдението, че православните богослови нямат доверие на човешкия ум. Вярно е обаче, че те, като не отричат разума, имат жив опит и благодатно съзнание за границите на човешкия ум. А всички или почти всички тайни на нашата вяра надвишават разума: „вся паче смисла, вся преславная таинства” – „παντα υπέρ εννοιαν, παντα υπερενδοξα” (където думата „докса” означава: мнение, смисъл, възможност за разбиране). Надразумните и надвишаващи ума истини на християнското богословие не са неразумни и алогични, а тъкмо защото надвишават ума, за тяхното разбиране и осъзнаване се изисква един нов, възроден и преобразен ум, едно ново и неизречимо докрай знание, което превъзхожда логическите методи и възможности на човешкото познание. С други думи, за истинското богопознание не необходима действителна μετανοια, тоест истинска промяна на мислите (разкаяние, покаяние), преображение на ума, сърцето и всички познавателни способности на човека. Както се казва в евангелието, „блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8) (По този въпрос в наше време изключително задълбочено и вдъхновено пише православният богослов на светоотеческия дух, отец Юстин Попович в своите, макар и малко познати, ранни трудове: Тайната на личността и съзнанието според св. Макарий Египетски и Гносеология на св. Исаак Кириец)[53]. Не става дума за това, че човешкият ум или разум по природа не е добър и че на него не може да се вярва. Духовният опит на светиите показва, че човешкият ум и логика, повредени и помрачени от греха и въвлечени в дълбоките слоеве на греховното сърце и воля, могат да се поставят в служба на измамата и заблудата, неистината и лъжата и дори, не забелязвайки това, да „мислят, че принасят служба на Бога”! Нещо повече, даже и в най-добрите случаи на придобито от ума човешко знание, то не може да се сравни и да се отъждестви с живия опит на облагодатената вяра, както посочва св. Исаак Сириец, че вярата е „по-изтънчена (λεπτοτέρα) от знанието”. (Слово, 65).

Във всеки случай богословието в Православието  не може никога да се ограничи само до конкретно учение, наука, επιστήμη, и затова никога не трябва да прекъсва своята жива връзка с богословието като съзерцание, като живо богообщение и боговидение. Като такова, това богословие винаги ще пази и ще изразява своя доксологичен характер, защото такова е светоетеческото богословие и такива са всички истински православни богослови през вековете, преди всичко светите отци. В тази връзка е интересно следното наблюдение. Според някои римокатолически богослови „догматическата система” на св. Йоан Дамаскин в православното богословие е твърде малко застъпена. Но тъкмо обратното е факт. В нашите богослужебни книги Дамаскиновото богословско славословене на Бога, тоест доксологичнатага теология, е застъпена в пълнота: и във всекидневното, и в неделното, и в празничното богослужение. Разбира се, разликата между двете позиции е не толкова във връзка със св. Йоан Дамаскин, колкото по отношение на самото богословие.

За богословието съществува една постоянна опасност – превръщането му в система. Защото тогава ние ограничаваме в затворената сфера на мислите неизчерпаемата Божествена реалност и, както с право отбелязва Владимир Лоски[54], именно мисълта трябва постоянно да се отваря към тази по-висша и по-велика от нея Реалност и да се съобразява с нея, тоест да се преобразява благодатно в нова твар, и че „това правило – правило за „новата твар” – следва”. С други думи, мисълта на православния богослов трябва винаги да следва живия опит на вярата и благодатното „правило на вярата”, или „канон на Истината”, както казва св. Ириней Лионски (Против ересите, ІІІ, 1). Началото на това „благодатно правило” ни се дава от Църквата в св. кръщение заедно с благодатния дар – χάρισμα – на Св. Дух. Благодатното прераждане в св. кръщение, миропомазването и следващият благодатен подвижническо-литургически живот на човека в Църквата развива и разраства този първи дар и залог на вярата; този залог ще бъде в нас в лично, но същевременно и във вътрешно общение с тялото Христово, единствена гаранция за Истината – „сигурна харизма на Истината”, както говори св. Ириней Лионски (Против ересите, ІІІ, 1, 3 и В Доказателство на апостолската проповед, 65). Тогава в нас, с течение на житейския християнски подвиг, ще израстне семето на вярата, тоест основното богословие, и човекът, не променяйки вярата и богословието, ще възрасне в знанието, както за това великолепно свидетелства св. Василий Велики в своите писма до Неокесарийците, които, както е известно, го обвинявали, че променя вярата (Писмо 223, 3-5)[55].

Богословието като богообщение

Основа на богословието, както вече се каза, е Божието Откровение и нашата вяра в това Откровение на Църквата. Следователно богословието предполага богоявление и нашият отговор с вяра на него, а това вече означава приемане и усвояване от наша страна, тоест встъпване в единение с Явèния и Открил ни се Бог-живот в богочовешко общение. Само в такава среда е възможно възприемането на истинските богословски мисли и богословска наука. Вярата на богослова му дава възможност да мисли богословски, защото преди това му е дала възможност да се приобщава, причестява и съединява с Тайната на Живия Бог, за Когото след това богословства. Защото, както казва св. Григорий Богослов, „велико нещо е да се говори за Бога, но по-велико от това е да очистиш себе си за Бога и да се съединиш с Него” (Слово, 32, 12). Или, както св. Григорий Палама казва за св. Григорий Богослов: Богословието не е само „το περí Θεοũ λέγειν” (да говориш за Бога), но преди всичко „το συγγíνεσθαι Θεω” (да бъдеш заедно с Бога, да се съединиш с Бога) (Триада за свещените исихасти, І, 3, 42). Това именно дава на богослова и на всеки християнин живата вяра и общението на истинската вяра в тялото Христово – Църквата. Затова истинското богословие е невъзможно извън Православието, извън правата вяра и правата слава за Бога, извън правилното славословене за Бога.

От друга страна, вярата не е само психологическо състояние на увереност и вярност, а онтологическа връзка на общение между Бога и човека. Тя е както благодатен Божи дар, така и свободен подвиг на целия човек, тя възстановява истинското отношение между Бога и човека. Вярата не е само „вярване”, но далеч по-цялостно и богато събитие, което се случва между човека и Бога; вярата преражда човека и обновява в дълбочина човешката природа, поставяйки по този начин (чрез благодатта на Св. Дух) ново начало на човешкото битие и живот по Бога и в Бога. В този контекст са показателни думите на св. апостол Павел (Евр., Гл. 3) и тълкуването им от св. Йоан Златоуст. След като св. апостол Павел казва, че трябва „дръзновението и надеждата, с която се хвалим, да спазим твърдо докрай” (срв. 3:6) и да внимаваме „да не би у някого от вас (нас, б. а.) да има лукаво от неверие сърце, та да отстъпи от живия Бог” (срв. 3:12), той допълва: „защото ние станахме причастници (μέτοχοι) на Христа, стига само здраво да запазим докрай наченатата вяра (τήν αρχήν τη υποστάσεως” (срв. 3:14). Обикновено в преводите на различни съвременни езици изразът αρχή τησ υποστάσεως се превежда като „начало на доверие”, „начало на увереност” и така нататък. В тази връзка на въпроса какво означава изразът αρχή τησ υποστάσεως св. Йоан Златоуст отговаря: „Това е вяра, която наново сме създали, преродили и по някакъв начин осъществили с Христа” (Беседи върху посланието на св. апостол Павел до Евреите, VІ, 2). Тоест чрез вярата ние се прераждаме (придобиваме „ново битие според Христа” – το κατά Χριστòν υποστηναι – както би казал Николай Кавасила). Чрез вярата ние най-тясно се съединяваме с Христа. Встъпвайки в онтологическа връзка с Него ние ставаме деайствителни μέτοχοι τοũ Χριστοũ, участници, Негови съобщници, съучастници и причастници в Неговата нова, обожена човешка природа и в Неговия божествен живот, съобщници на Неговото Божество (вж. 2 Петр. 1:4).

Този пасаж от Евр. 3:14 насочва вниманието и към едно друго известно място в Евр. 11:1, където се казва, че „вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и  разкриване на онова, що се не вижда” – ελπιξομενων υπóστασις, πραγμάτων ελεγχος ου βλεπομενων, тоест вярата е онази ипостас на която се надяваме. Тя, откривайки Божествените реалности, дава на човека онтологическа основа, прави ги действително присъстващи, защото известява, доказва (ελεγχος) невидими Реалности, които за човека са обявени и дадени като спасение, като нов живот, като причастие (μετοχή) и живо общение с Бога. В този смисъл характерни са думите на преп. Максим Изповедник: „Вярата е недоказуемо знание. А щом е недоказано знание, значи вярата е σχέσι” над природата (обръщаме внимание, че думата σχέσιις тук не означава само релация, отношение. Тя означава и имане, (съ)притежаване заедно с някой друг). Чрез този надприроден схесис – казва по-нататък преп. Максим Изповедник, – ние непознаваемо и недоказуемо се съединяваме с Бога, в единение, което е над всяко разбиране” (Различни глави (500) върху богословието и икономията и върху добродетелите и пророците, ІІ стотица, 12).

Следователно, вярата е нещо повече от обикновена психологическа увереност; тя е съприсъствие на вярващия в Бога, и на Бога във вярващия, тя е съдействие, сътрудничество (синергия) и съжителство (симбиоза) на човека и Бога, тя е нашата благодатно-онтологическа съпричастност с Христа Богочовека и Божествената Тайна на Неговото Откровение. Вярата е абсолютно условие и основа на богословието.

Богословието каето следване на светите отци

Един сигурен метод на православното богословие, който през вековете играе важна роля за православието, е златното правило на вселенските събори: „Έπóμενοι τοĩς Αγíοις πατρασι, συμψúχως αμαντες ομολογοũμεν” – „Следвайки светите отци, всички ние единодушно изповядваме”. В наше време редица православни богослови често подчертават нуждата от връщане към светите отци, нужда от неопатристическо богословие, за което особена заслуга има отец Георги Флоровски, един действително неопатристически православен богослов на нашето време. Това връщане към светоотеческото богословие някои схващат или като действително връщане „назад” към светите отци, или като отиване „пред” отците. Междувременно, както правилно отбелязва правосланият богослов Георгиос Манзаридис, православните открай време говорят за „следване на светите отци”, което означава: нито се връщам назад, нито вървя пред отците, а вярно ги следвам като живи свидетели и винаги присъстващи личности в небесно-земната общност на тялото Христово, точно както в св. Лигургия, където присъства цялата общност на светиите в Христа начело с Него, като „първороден между многото братя” (Римляни 8:29). С други думи, както посочва отец Юстин Попович, светоотеческото и съборно правило „следвайки светите отци” е равно и еднозначно с онова правило на светите апостоли, изречено на Апостолския събор в Иерусалим: „угодно бе на Светаго Духа и нам” – „Έδοξε τω Αγíω Πνεúματι καí ημĩν” (Деяния на светите апостоли 15:28), където се подчертава и засвидетелства, че Светия Дух в Църквата е единственият и последен критерий за истината и за спасителното богословие, като Той е също и единствен, последен критерий за светостта на светиите.

Следване на светите отци не означава повтаряне на същите изповедания на вярата, на същите думи и изрази, повтаряне на същите богословски формули и решения. Това е следване на светите отци в техния опит и подвиг на вярата и живота, което винаги започва от покаянието и вярата в Христовото евангелие (вж. Марк 1:15) и продължава до края на живота чрез действително умиране на стария греховен човек в нас и раждането на новия човек, обновен по израза на Христа Богочовека, Който го е създал и Който го преражда и преобразява „от слава в слава, като от Духа Господен” (срв. 2 Кор. 3:17-18; Кол. 3:9-10). В този смисъл Филарет Московски с право говори, че не е достатъчно нашата вяра да бъде само „вяра на отците”, но трябва да стане и наша лична, жива и съзнателна вяра, осъществявана и преживявана в нашия житейски опит и съзнание, като жив опит на богопознание и богообщение с Живия и Истински Бог – Богът на нашите отци. Такава вяра е в действителност и нещо ново, или както казва Спасителят, такава вяра е мъдростта на евангелския книжник (γράμματεúς – учен, книжовен, грамотен човек, ученик, богослов, учител по богословие), истински научен и посветен в тайните на Царството Небесно, „който изнася из своята съкровищница ново и старо – καινά καí παλαιά (Мат. 13:52).

В тази връзка особено характерен е начинът, по който св. Симеон Нови Богослов свидетелства за това какво е истинското богословие, каква е неговата методология и какво е отношението между „новото” и „старото” в богословието – тема, която, разбира се, и днес е актуална. „Ако ли ти, който искаш да богословстваш – казва св. Симеон, – почувстваш Христа и Го приемеш (вселиш) в себе си и Му дадеш място и спокойствие (ησυχíαν) в себе си, тогава знай добре, че ще чуеш и ще узнаеш тайната на съкровищницата на Св. Дух, и не само, че ще се опреш на гърдите Господни, както някога любимият Христов ученик Иоан, но в гърдите си ще носиш изцяло Словото Божие, и тогава ще богословстваш ново и старо богословие (θεολογíας θεολογήσεις καινάς τε καí παλαιάς) и добре ще схванеш цялото вече написано богословие и ще станеш благозвучен орган, който ще говори и звучи над всяка музика” (Етическо слово ІХ).

След тези и други подобни свидетелства на св. Симеон става ясно защо в Православната Църква той е наречен Нов Богослов, макар и в действителност да е само верен продължител на преданието на светите отци, както по богословско изповедание и учение, така и по духовен опит и живот.

***

В заключение можем да отбележим, че да бъдеш православен богослов днес не означава нищо друго, освен тълкуване на Христовото евангелие и въобще Божиите заповеди, вярно следване на светите отци и подражаване на техния живот и подвизи. Това е живото предание на Православието. Светите отци са винаги живи и актуални наши учители по богословие, заедно с апостолите и пророците. Те са учители на Вяра и Истина, живи свидетели и съобщници на спасоносната Тайна на Триипостасния Бог, явèна в Христа Богочовека и в Църквата, дадена ни като общение, като живо причастие – с вяра, молитва, смирение, любов, човеколюбие, кръщение, покаяние, цялостен подвижническо-литургичен живот – във Вечния Живот на Светата Троица. Това е извор, залог и единствено, истински метод на православното богословие.

Следователно, основен и незаменим принцип на православното богословие и неговата методология е, че то винаги е подвиг на богословстване „с всички светии”, тоест с апостолите, пророците и светите отци. Както свидетелства св. апостол Павел в посланието до Ефесяни, когато крепко сме утвърдили Светия Дух във вътрешния човек и когато Христос чрез вярата се всели в нашите сърца и ние бъдем вкоренени и утвърдени (както аскетически, така и еклезиологически) във вярата и любовта, едва тогава можем да схванем с всички светии – σúν πασι τοĩς Αγíοις – ширината и дължината, дълбочината и височината на Божествените тайни на богословието и да познаем Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, и така да се изпълним с цялата Божия пълнота (Ефесяни 3:16-19).

Общение „с всички светии” означава действителното наше охристовление и одуховление, трайното наше оцърковяване в богословието, нашата католичност и съборност. Или с други думи казано, да бъдеш „с всички светии” в Църквата означава, че нашият лично-съборен опит е свидетелство за Истината. Както казва св. Иоан Дамаскин в началото на своята Догматика: „не искам нищо свое да говоря, а само това, което са казали и засвидетелствали светите Божи човеци” (Извор на знанието, Диалектика, 2). И въпреки това, можем ли да кажем, че св. Иоан Дамасксин е един обикновен консервативен богослов и че не дава нищо ново и спасително в православното богословие? Точно обратното, той, както и другите свети отци и истински православни богослови, които никога не смятат, че дават нещо „ново”, в действителност са винаги нови богослови, винаги съвременни и актуални, защото свидетелстват за носещата спасение Истина и за новия живот в Христа. Докато много други, които претендират, че са напредничави и че дават нещо „ново”, накрая доказват, че не изразяват гласа на църковната вяра и опит и че не свидетелстват за Истината. Затова те не оставят трайни следи в живото предание на Православието.

Павел Павлов

Бихме могли да завършим с думите на св. Симеон Нови Богослов: „Ако на нас би ни се давало познанието на истините на мъдростта и познанието на Бога (богословие) само чрез учене и четене (наука), за какво тогава би служила вярата, божественото кръщение, и причастието със Светите Тайни?” (Етическо слово, ІХ)

Заключение

В заключение биха могли да се предложат следните по-главни изводи:

1.Терминът „богословие” и неговите производни „богослов” и „богословствам” не се среща в книгите на Свещеното Писание, а води началото си от древно-гръцките философи. Този феномен не е случаен нито лишен от дълбок смисъл. Богословието като понятие, използвано в древно-гръцкия свят, означава стремежът на човека да познае Бога и да говори за Него. От друга страна, в Свещеното Писание се описва разкриването на Бога и откриването Му за света. Вместо думи, напоени с външна мъдрост за Бога, самото Свещено Писание е словото на Бога. Разбира се, Божието слово предлага на човека основа за развитие на учението за Бога. Характеризирането на това учение като богословие и употребата на термините „богословстване” и „богослов” започва да се утвърждава постепенно.

Древно-гръцките философи влагат в понятието „богословие” митологичен смисъл. Посредством философията, особено Платоновата и неоплатоническата, това понятие се „демитологизира”. То започва да олицетворява евристичния стремеж на човека към духовното и трансцендентното. Неговата основа намираме в човешкия духовен капацитет, свързан с човешката разумност, логоса. В края на краищата, богословието на древните гръцки философи се обляга на човешкия духовен логос, който се характеризира като „божествен”. В своето развитие това богословие остава тясно свързано с търсенето на човека да открие своя произход и произхода на света.

От друга страна, богословието на израилтяните е водено от принципа на Божествената намеса и откровение. Бихме могли да го характеризираме като Божие търсене на човека. Неговата основа може да се намери в Божия Дух и Слово, изразени в пророчество. Ако гръцкото богословие почива на философията и човешкия логос, израилското богословие се гради върху пророчеството и Божественото Слово. И двете традиции обаче, бидейки главно търсения на човешката истина относно Бога, или Божествената истина относно човека, загатват по различен начин за общия проблем на богословието, свързан с бездната в отношението между Бога и човека. Елинистическият юдаизъм, главно чрез Филон Александрийски, решава този „общ” проблем, правейки опит да съчетае двете традиции.

2.Термините „богословие, богослов и богословствам” се вграждат в християнската книжнина от апологетите, които полагат началото на диалога между християнството и елинистическата култура, продължил до ІV век. Те също така се опитват да съчетаят гръцката и юдейска богословска традиция въз основата на Логос-Посредник. Логосът на апологетите включва боговдъхновения пророчески логос на юдеите и истинския философски логос на гърците. Това е възможно, защото на двете традиции е дадено общо определение и фокус в Иисус Христос. Това е главният принос на апологетите в развитието на ранното християнско богословие: подчиняването на пророческата и философската традиции на Логоса на Бога, станал човек в Иисус Христос. Ето защо Логосът на апологетите е представен като цел на пророчеството и на философията и следователно като основа на окончателното и съвършено богословие. Както казва св. Юстин Философ, християнското богословие вече не е търсене, а подвиг, истина (η αληθεια); вече не е „частично” (η κατά μέρος), а „католично” (η καθ΄ολου).

3. Логос-ориентираното богословие на апологетите е в съгласие с христологичната основа на Евангелието, чийто крайъгълен камък е Богочовека Христос, представен в апостолската проповед като Примирител на гърци и юдеи както помежду им, така и с Бога. Тази „логосология” по-нататък е развита в апостолски дух от богословите, наследници на апологетите, катехетите и антиеретическите богослови от ІІ-ри и ІІІ-ти век след Христа като св. Иполит Римски, Климент Александрийски и Ориген. Тези богослови развиват християнското богословие в диалог с гръцките и юдейски традиции, а също и в пряка приемственост от апостолите и ранната християнска община. При тях християнското богословие става определено христоцентрично и тринитарно, включващо ново разбиране относно Бога, човека и техните взаимоотношения. Новото учение за Бога, което е най-важният или „съвършен” смисъл на богословието, е новото откровение на Бог в Света Троица; според св. Атанасий това е „съвършеното богословие”, което разширява и усъвършенства богословието на Стария Завет и на което е даден догматичен израз в Съборния Символ на едната, свята, съборна и апостолска Църква. Новото разбиране за човека, макар че то никога не е излагано догматически, освен доколкото има връзка с човешката природа на Христос, продължава да прониква чрез богословското учение на Отец. Човешката свобода, преобразуването на човешкото битие, определянето на неговите приоритети и ценности чрез очистване и съзерцание (християнския аскетизъм), има една крайна цел – човешкия съюз и общение с Бога, приемането на благодатта и теосиса.

4.Чрез великите кападокийски отци, гръцкото патристично разбиране за християнското богословие достига своя връх в доксологията, откровението на Божията слава, в което човек участва чрез възхвала и поклонение. В този контекст откриваме живота и познанието, Бога и човека, небето и земята, времето и вечността. Там е пълнотата (плиромата), която е далеч от всякакво раздробяване и частичност. Тук юдейската и гръцката традиции, теокрацията и хуманизма, не са в опозиция, защото са съчетани в един есхатологичен подвиг, основаването на вечното царство на Бога сред хората.

5.Що се касае до методологията (по-конкретно в аскетическата и мистическата традиция), богословието следва молитвата или опита на участието в Бога. Особено подчертани са пророческият и харизматичният елемент в богословието. В православната традиция не е характерно титлата богослов да се дава на всекиго. Само трима мъже са удостоени с тази титла (св. апостол и евангелист Йоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов), защото в съчиненията си те разкриват пророческия и харизматичен характер на богословието.

От ХІ век насетне в университетските школи на западния християнски свят се забелязва развитието на едно научно-изследователско богословие, орпиентирано към стесняване и пренебрегване на пророческия и харизматичен елемент в богословието. Поради това по-късните византийски богослови като св. Григорий Палама поставят особен акцент на богословието на обожението, именно мистическия опит на Бога и в Бога. Този момент не само, че не намалява високото достойнство на богословието, а и осигурява и подчертава неговата най-дълбока същност, както тя се определя и оделотворява в творенията на светоотеческата традиция.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Тайната на богопознанието – продължение 11″, който трябва да се активира).

_________________________________

[52]. За това обширно говори св. Григорий Палама в своите Триади за свещените исихасти (изд. Π. Χριστοũ, Συγγραματα, т. І, Θεσσαλονíκη, 1966)

[53]. Първият труд е докторска дисертация, издадена в Атина през 1926, а вторият е професорски труд. Двата труда са издадени в книгата на отец Юстин: „Пут Богопознаньа”, Београд, 1987.

[54]. В спомената статия „Вяра и богословие”.

[55]. Срв. и писмо 226, 3 и 140, 2.

Изображения: съставителите Емил Трайчев и Павел Павлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1U

Тайната на богопознанието – продължение 9

Втора част

Методология на богословието

Богословието като дар

„Всички благодатни дарове (χαρíσματα) на нашия Бог са твърде добри и ни дават всичко добро. Но нито един от тях не разпалва така нашето сърце и не ни подбужда за любов към Неговата доброта, както богословието. Понеже богословието е най-ранният плод на Божията доброта, тъй като обдарява душата с първите плодове”.

Така говори за богословието св. Диадох, епископ Фотикийски от V век (Сто гностически глави, 67). По-нататък същият светител изброява Божиите дарове, които Бог дарува на човека чрез богословието. Те са: отхвърляне на житейските връзки, осияване на ума с огъня на промяната и преображението, общуване с ангелите, безгрижност (или свобода от грижи към този свят), духовна красота, всеведение (πανθέωρον), тоест духовно прозрение и съзерцание, захранване на човешкия ум с Божието слово чрез неизказана светлина, и накрая – съединение и неразделно общение на душата с Бог Слово. Накрая св. Диадох нарича богословието – νυμφαγωγóν – тоест невестоводителка, водеща хората към общение и единение с Бога (срв. Песен на песните; 2 Кор. 11:2; Еф. 5:32).

От тези думи на св. Диадох става ясна цялата възвишеност на християнското богословие, неговото съдържание, характер и крайна цел – съединение и общение с Бога. Затова смятаме, че е от особено значение твърдението на св. Диадох, че богословието е един от най-големите Божии дарове.

Всеки човек по природа е призван да бъде богослов. Когато ученикът на преп. Максим Изповедник монах Таласий се обръща към него с въпроса, какво означават Божиите слова: „проклета да е земята поради тебе (тоест поради делата на Адам)”; „тръни и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева”; и накрая какво означава „с пот на лицето си ще ядеш хляба си” (Бит. 3:17-19), преп. Максим отговаря, че земята е сърцето на човека, очиствано от праксата (тоест подвижничеството), тревата е знанието и науката, които човек с усилие събира, наблюдавайки и проучвайки физическия свят, а хлябът, който човек яде с пот на лицето си, е „истинската мистагогия на богословието” (η κατά τήν θεολογíαν αληθη μισταγογíα) (Върху различни трудни въпроси в Св. Писание до Таласий, 5).

В думите на преп. Максим Изповедник е важно да се подчертае неговото разбиране за богословието като насъщен хляб за всеки човек, пътят към който е труден и подвижнически; и накрая, че истинското богословие е винаги мистагогия, която води човека към вечност и безсмъртие, тоест към онова същото общение с Бога, за което говори св. Диадох Фотийски.

Според св. Диадох Фотийски Бог дава дара на богословието само на онзи, който е подготвил себе си за него: „Никого Бог не подготвя, нито му дава дара на богословието, ако човек сам не е подготвил себе си” (Сто гностически глави, 66). Следователно св. Диадох се доближава до позициите на преп. Максим Изповедник за подвижническо-благодатния-мистагогичен характер на православното богословие.

Богословието като духовен опит

Ако светите отци на Църквата казват, че богословието и богословстването са крайно назначение и истинска жива храна за всяко човешко битие, как тогава да разбираме думите на св. Григорий Богослов, че „не на всекиго е дадено да разсъждава (тоест да богословства) за Бога”? (Слово за богословието, І, 3). Поставяйки този въпрос с цялата си сериозност и отговорност на християнски богослов, св. Григорий по-нататък отговаря, че човек не трябва да се отрича от високото назначение на богослова, но трябва най-напред да разбере, че „има време, когато” трябва да се богословства, тоест да се говори за Бога, и „кому трябва” да говорим за Бога, и „колко трябва”. Защото, добавя той, „не могат всички да богословстват, а само подготвените и изпитаните – тези, които са достигнали до съзерцание (εν θεωρíα) и които преди това са очистили душата и тялото си, или поне се очистват” (Слово за богословието, І, 3-4), тоест тръгнали са по подвижническия път на себеочистване, подготовка и съобразяване с великото дело и дара на богословието. За богословието е необходим преди всичко личен опит и подвиг.

Емил Трайчев

На друго място св. Григорий Богослов съветва църковния пастир и богослова така: „Трябва най-напред себе си да очистиш и след това другите да очистваш (да ги учиш на чистота); най-напред да станеш сам мъдър и след това другите да учиш на мъдрост; първо да станеш светлина и след това другите да просвещаваш; първо сам да се доближиш до Бога и след това другите да довеждаш при Него; най-напред сам да станеш свят, а след това другите да освещаваш” (Слово 2, 71).С други думи за св. отци на Източната Църква богословието е действително връх на подвижническия и особено на молитвения живот. „Ако си богослов, ти истински се молиш, и ако истински се молиш, ти си богослов” (Св. Нил, Слово за молитвата, 61). Или както казва св. Григорий Богослов: „Μνημονευτέον γάρ Θεοũ μάλλον ή αναπνευστεον” „За Бога трябва молитвено да си спомняме по-често отколкото дишаме, и кажи-речи нищо друго да не правим, но само това” (Слово за богословието, І, 4).

Тази тясна връзка между богословието и молитвено-подвижническия живот трябва да се разбира в широкия смисъл на пряката връзка на богословието с автентичния живот в Църквата, с истинската православна духовност. Както се вижда от думите на св. Диадох (които приведохме в самото начало), между богословието и любовта към Бога съществува тясна връзка. Според думите на Спасителя любовта към Бога включва целия човек, всички негови сили и способности: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум” (Мат. 22:37). Любовта и молитвата са градивни елементи на православното подвижничество и духовен живот; те същевременно са и основни предпоставки на автентичното богословие.

Но не само молитвата и любовта, но и всички други заповеди Христови, чието изпълнение представлява подвиг в духовния живот на православния християнин, подвиг на утвърждаване и одухотворяване в Христа чрез благодатта на Св. Дух, са също така необходими предпоставки за истинско православно богословие. В по-ново време (особено на Запад) е характерно да се изтъква приоритета на „словото Божие”, когато става дума за богословие. От друга страна, според св. отци словото Божие е идентично с Христовите заповеди, тоест приемането на словото Божие е равнозначно на изпълнението на Христовите заповеди. В този смисъл св. Марк Подвижник пише в известното си съчинение За духовния закон следното: „Господ е скрит в Своите заповеди, и Го намират тези, които Го търсят като изпълняват Неговите заповеди” (гл. 190)[47]. Това обаче не е мисъл само на св. Марк Подвижник, а на всички свети отци. Тя се гради върху думите от Иоановото евангелие: „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:31-32); „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди. Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам” (Иоан 14:15, 21). Това очевидно отъждествяване на Божиите слова и Христовите заповеди се вижда и в първото Иоаново послание (2:3, 5; 3:24 и др.), където богопознанието, тоест богословието е обусловено от спазването и изпълняването на Христовите заповеди.

Богословието като вяра и любов

Пазенето и подвижническото изпълнение на Христовите заповеди е най-тясно свързано с вярата и любовта към Христос. Посредством вярата и любовта към Бога, водещи до единението (или общението) с Него, човек познава Бога, или по-точно – Бог най-напред познава и признава за свой онзи човек, който вярва в Него и Го обича (ср. Йоан 14:21-23; Йоан 2:3; 3:24 и др.). Тази истина, почерпана от духовния живот изтъква и св. апостол Павел в посланието до Галатяни 4:9 (ср. и контекста на 4:4-9) – „А сега като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога”.

Тези думи на св. апостол Павел представляват една от основните истини на православния християнски опит и съзнание по отношение на православната богословска гносеология. Би било интересно да се разгледа как по-сетнешните християнски поколения са тълкували това място, на Изток и на Запад, в миналото и днес. За нас, все пак, едно е несъмнено, че светоотеческата традиция на Изтока е тълкувала това място така, както и сам св. апостол Павел го е разбирал и тълкувал. Именно в своето Първо послание до Коринтяните (8:2-3) той пише: „Ако някой мисли, че знае нещо, той още нищо не е тъй узнал, както трябва да знае. Ако пък някой люби Бога, той е познат от Него”. С други думи, макар и това да прозвучава парадоксално, за св. апостол Павел и за светите отци очевидно предусловие за нашето човешко познание за Бога и за нашето богословие за Него, е предходното наше познаване от Бога! А нашето познание за Бога и нашето познаване от Бога се основават на Божието откриване нам, прието от нас с вяра, а също така и на взаимната любов между Бога и човека.

Интересни са тълкуванията на св. Григорий Богослов (Слово 32, 12) и св. Иоан Златоуст (Беседи върху посланията на св. апостол Павел) върху Галатяни 4:9. Тук обаче ще се спрем само на коментара на това място от страна на св. Диадох Фотикийски. „Който с пълно сърце – казва той – обича Бога, той е познат от Бога. Защото колкото някой с чувствената си душа приема любовта Божия, толкова и сам бива в любовта Божия” (Сто гностически глави, 14). Това изказване на св. Диадох почти дословно повтаря думите на св. апостол Павел в 1 Кор. 8:3: „Ако пък някой люби Бога, той е познат от Него”, и също в 2 Тим. 2:19: „Позна Господ Своите”[48].

От приведените апостолски и светоотечески свидетелства става ясен особеният характер и метод на православната богословска гносеология. Единствен извор и метод на богословското познание, както и единствена гаранция за истинност на богопознанието и богословието за нас, се явява Божието Откровение и нашата вяра и любов към Бога. Така се възстановява единението на човека с Бога – богообщението, което е и единственият правилен път и метод на православното богословие. Същото това единение и общение намира свой израз в молитвата към Бога, във възхваляването на Неговата слава, любов, доброта и красота, тоест в непрестанното молитвено-литургично общение с Бога, с лично-църковния опит на единение с Бога в Христа.

Характерно е библейско-светоотеческото схващане за любовта като метод и средство на (по)знание, където това „знание” (γνωσις) има значение на съединение на познаващият с познаваният, както казва св. Дионисий Ареопагит: „Знанието – η γνωσις – е нещо, съединяващо познаващият и познаваният”. (За Божествените имена, VІІ, 4). Или както преди него свидетелства св. Григорий Нисийски: „Обичайно е в Свещеното Писание зная (ιδεíν) да се отъждествява с имам (σχεíν) така че „знанието” (γνωσις) е общо притежание – общение (μετουσíα) доколкото това е възможно” (За блаженствата). В същия дух св. Кирил Александрийски нарича това знание οικειóτητα – близост и родство, тоест непосредствена близост с Бога (ср. Еф. 2:19: οικεíοι του Θεοú), защото това знание препоръчваме в живота и чрез него „усвояваме живия и животворящ Логос” – Христа (Тълкувание на евангелието според Иоан). Така става ясно защо християнската традиция нарича първи богослов именно апостола на любовта – Иоан, любимият Христов ученик, за когото нашето православно църковно богослужение казва в една стихира: „πλήρης ων αγάπης πλήρης γέγονε καí της θεολογíας” (на църковнославянски: Яко полнъ сый любве, полнъ быстъ и богословия[49]). Защото, казва се по-нататък, апостол Иоан като любим ученик, се опрял на гърдите Христови (което значава най-вече близост), откъдето почерпил богословските познания. В този смисъл силни и изпълнени със съдържание са думите на св. Йоан Кронщадски, а именно, че той е научил повече богословие „на клироса”[50], отколкото в богословските школи, където учил. Това е защото, за православния християнин богослужението представлява неизчерпаем и постоянен извор на богословие. Ето защо от изключителна важност е православното богослужение да бъде на разбираем за всички език.

Комуникативният характер на християнското познание, тоест познанието чрез любов, или с други думи, този гносеологически характер на любовта като единствен сигурен път и метод на богопознание и богословие чрез богообщение, има малко или нищо общо със сантименталното пиетистично и романтично схващане за любовта. Защото християнската любов е плод на цялостния християнски подвиг на вярата и благодатния живот – подвижнически живот в следване на Христовите заповеди и облагодатено от Светия Дух благочестие. Това включва кръщението на човека в смъртта и възкресението на Христа, тоест действително умиране на стария човек и неговите „методи на познание” и възкресяване с Христа на новия човек, непрекъснато обновяван и преобразяван според образа на Богочовека Христос, когато според апостола се придобива нов ум, „ум Христов” (1 Кор. 2:16). Затова св. Диадох Фотикийски казва много точно: „Една е естествената любов на душата, друга е любовта в душата, породена от Св. Дух” (Сто гностически глави, 34). В тази подвижническо-благодатна любов ключът на знанието и познанието е, както казва св. Симеон Нови Богослов, „вярата, дадена чрез благодатта на Св. Дух” (Катехеза, 33). Такава любов е облагодатена любов. В благодатно-подвижническия опит на св. отци тя е „свръзка на съвършенството” – σúνδεσμος της τελειóτητος (Кол. 3:14) – съвършенство и пълнота на цялостния християнски живот и подвиг.

В потвърждение на това разбиране  за любовта като „свръзка на съвършенството”, ще се позовем на едно малко познато слово на св. Сава, сръбски архиепископ. В своя Устав или Типик, написан за манастира Хилендар, в един текст, където най-малко се очаква, св. Сава (тогава още само монах) говори като истински православен богослов, именно богослов на любовта: „Нищо не е повече от любовта. Защото тя е слава и съвършенство на всички добродетели. Те са като части на духовния човек, а тя – любовта – е глава и съединение на цялото тяло. С нея е споено високотворно смирение, и милостиня, и човеколюбие, заради което Бог стана човек” (Хилендарски типик, гл. 33).

Павел Павлов

В словото на св. Сава любовта е характеризирана не само като свръзка на всички подвизи и благодатни добродетели, потребни за истинското богопознание, но и като любов към Бога, която винаги и едновременно с това е човеколюбие, съобразено с Христовото, апостолското и светоотеческото учение; че любовта към човека е втора, но неразделна и равна с първата Христова заповед. Освен това св. Сава изтъква, че Бог от любов и човеколюбие станал човек и с това показал, че Той първо нас ни е възлюбил (ср. 1 Йоан 4:19), тоест обича ни и затова първи ни се яви и откри, и чрез Своето Откровение  направи възможно и обосновано нашето богопознание и богословие.

Христоцентричност на богословието

Истинското православно богословие е преди всичко плод на Божието явяване и откриване, от което започва нашето богопознание. Богопознанието и богословието са плод на нашата лична среща с Бога, открил ни се в Иисус Христос, в Когото Бог е основал Своето лично отношение и общение с човека и човешкия род. Следователно, богословието, като израз на нашето познание за Живия и Истинен, Явéн Бог, е в най-тесни връзки с Божественото Откровение. Инициативата принадлежи на Бога, а свободният отговор на човека (отговор на нашата свободна вяра и любов като отзив на Божията покана) се предполага. Откриването на Бога и желанието Му за общение и единение, изисква от нас отговор и подвиг за встъпване в живо общение и единение с Бога. Божието идване и присъствие в света се приема и усвоява от хората по пътя на вярата и любовта. Затова вярата и любовта, или „вярата, която действа чрез любов” (Галатяни 5:6), са предварителна и необходима основа за богопознание и богословие[51].

Първият християнски богослов, св. апостол и евангелист Иоан Богослов не само че основава богопознанието и богословието на любовта, но и самото Божие Откровение, според него, е плод на Божията любов към нас: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син” (Иоан 3:16). В Първото си послание същият апостол добавя: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че ние не възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си” (1 Иоан 4:9-10).

Накратко казано, Божията любов, която е Самият Въплътен Богочовек Христос (ср. Рим. 5:5; 8:39), е непосредствената основа на нашето богословие и богопознание. Въплътеният Христос е извор и съдържание на нашата връзка, общение и живот с Бога. Във времето преди Христа човешкият род бил далеч от Бога и Божия живот, а с това и от истинското богопознание и богословие (ср. Еф. 2:12 и 4:17-18). Затова св. апостол и евангелист Иоан Богослов е така категоричен в твърдението си, че „Бога никой никога не е видял”, докато Единородният Син Божи лично не Го обяви – εκεĩνος εξηγήσατο (Иоан 1:18).

Без въплътения и въчовечения Христос няма богопознание, нито богословие. Затова много св. отци наричат Христос първият истински Богослов, Който открива и дава истинското богословие. Той е нашият постоянен Учител по богословие, „Началник и Завършител на вярата” (Евр. 12:2). Както казва преп. Максим Изповедник: „На богословие ни учи Въплътеният Бог Логос, защото в Себе Си показва Отца и Св. Дух, Които не се въплътяват, но Отец участва с благоволение, а Дух Свети – със съдействие, докато Синът автургически (самостоятелно) извършва Своето въплътяване, тоест от човеколюбие извършва Своето ипостасно съединение с тялото” (Кратко изяснение на Господнята молитва). По този начин въплътеният Христос стана „Автургос” (αυτουργος – работещ, творящ сам, със собствените си ръце) и Учител  на много нови тайни (καινων μυστηρíον)”, от които, добавя преп. Максим, първа е богословието; по-нататък следват осиновяване, общение във вечния живот и обожение (Кратко изясение на Господнята молитва).

В православното богословие Богочовекът Христос е не само начало и извор на богопознание и богословие, но като Път и Истина и Живот (Йоан 14:6), Той същевременно е среда, край и пълнота на цялостното знание за Бога. Източната духовна традиция категорично отхвърля схващането на Ориген, че Божественият Логос е само път и средство за въздигане на душата към Бога, за нейното познаване от Бога и единението й с Него. Точно обратното, св. отци дръзновено подчертават, че нашето единение с Христа-Логоса е по-близко и непосредствено, отколкото с Отца и Св. Дух, защото се основава на ипостасното съединение и единство на Бога-Логос с нашата човешка природа. Затова за православното богословие Богочовекът Христос винаги е Алфа и Омега, Първият и Последният (ср. Откр. 1:8, 17), или както казва св. Симеон Нови Богослов: „Απαρχή Χριστóς, μεσóτης καí θελειóτη” – „Начало Христос, среда и крайно съвършенство” (Богословски и практически глави, ІІІ, 1).  Или, както казва св. апостол Павел: „Да бъде Христос във всичко първенствуващ (πρωτεúων), понеже в Него благоволи Отец да обитава цялата пълнота на Божеството телесно” (ср. Кол. 1:18-19; 2:9). Това означава, че православното богословие всякога и връв всичко е христологично, и дори можем да кажем – христоцентрично, което ще рече, че то същевременно е триадологично и пневматологично, тъй като, както казват св. отци въз основа на думите на св. апостол Петър в Деяния на св. апостоли (10:38), самото име Христос – Χριστóς (Помазан, Помазаник) вече включва и Отца, Който Го помазал, и Св. Дух, чрез Когото е помазан (Вж. Св. Василий Велики, За св. Дух, 12, 28). Следователно, православното христологично богословие винаги се разбира в триадологична рамка и контекст и е възможно само в Св. Дух. Затова православните блогослови, особено в по-ново време, с право подчертават значението на пневматологията за православното богословие. Следователно, подчертаването на христологичния и христоцентричен характер на православното богословие се обуславя от две причини: първо, поради твърдението (дори на отделни православни богослови), че една от основните слабости на западното богословие е неговата „христоцентричност”, достигаща даже до „христомонизъм”. Смятаме, че именно загубената на Запад истинска и правилна православна христология, с неийните измерения и перспективи, които тя има при великите свети отци (най-вече от времето на догматическите спорове), е основната причина за различните отклонения в западното богословие, както римокатолическо, така и протестантско. И второ, изтъквайки христологичния характер на православното богословие, искаме да подчертаем неговото трайно сотириологично съдържание и характер, дори и метод. Затова методологията на православното богословие е винаги подчинена на неговия сотириологичен характер. Защото, както в Божественото Откровение и Домостроителството, всичко и винаги в богословието е свързано с тайната на спасението на човека в Христа. Затова и методологията на православното богословие винаги е подчинена на сотирологичния характер на богословието.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Тайната на богопознанието – продължение 10″, който трябва да се активира).

_____________________________

[47]. Вж. Св. Марк Подвижник, Двеста глави за духовния закон, гл. 190, В: Добротолюбие, т. І, М., 1883, с. 558

[48]. Ср. Дидим Александрийски, Коментар на Псалмите, PG, t.39, col. 1264

[49]. Миней за месец септември, 26 септември – Успение на св. апостол и евангелист Йоан Богослов, Слава на Господи воззвах, гл. 2, на Великата вечерня.

[50]. Тоест вземайки участие в богослужението като четец и певец

[51]. За това ясно говори православният богослов Владимир Лоски (особено в статията „Вяра и богословие”, на руски език в Messager de l’exarcat du Patriarche Russe en Europe Occidentdle, Paris, 1979, № 101-104, както и редица други православни руски богослови от по-ново време, които наричат любовта „гносеологически” път и метод на богословието и богопознанието.

Изображения: съставителите Емил Трайчев и Павел Павлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-20