Категория: Догматическо богословие

14. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Не спасява ли новия догмат и другото средство, към което прибягват имакулатистите – търсенето му по околни пътища в други истини, в които той уж имплицитно се съдържал. Според поддръжниците на непорочното зачатие, у светите отци имало многобройни и превъзходни похвали за св. Дева Мария, които ú приписват една „светост съвършена, постоянна и неограничена“, мисъл, изказвана от Пасалия, епископ Малу и други. От тези похвали трябвало да се заключи, че никоя привилегия не може да бъде отказвана на св. Дева Мария, следователно, не може да ú бъде отказвана и привилегията на непорочното зачатие. Такъв път на косвени умозаключения, които са по-скоро софизми, отколкото правилни логически изводи, защитниците на непорочното зачатие са принудени да правят по простата причина, че им липсват преки доказателства и преки, недвусмислени изказвания на светите отци в полза на непорочното зачатие. За да си помогнат в тази липса, те измислят теорията за имплицитно съдържащите се неясни истини в други, ясно изразени истини и догмати. Според тази теория, не е необходимо учението за непорочното зачатие да е изразено – било в Свещеното Предание, било в Свещеното Писание, било у светите отци – експлицитно, тоест съвършено ясно, изрично, положително, щом то се съдържа имплицитно, тоест щом е подразбирано в други догмати на вярата и в други изказвания.Епископ Малу, който ревностно поддържа тази изкуствена теория, за да я онагледи, дава като пример на имплицитна, подразбирана истина от историята на догматите вероопределението за двете воли в Иисуса Христа, което учение се е съдържало така да се каже имплицитно в догмата за Боговъплъщението. Но както справедливо му възразява авторът на „Le nouveau dogme en présence de l’Écriture Sainte et de la tradition catholique“, епископ Малу смесва неформулираните още, но съществуващи и вярвани открай време в Църквата догматически истини с тези, които сам той, епископ Малу, нарича подразбирани и неясни. Визираният автор направо му казва:

„От това, че догматът за двете воли в Иисуса Христа е бил дефиниран едва в VІІ-ти век, Вие нямате право да заключавате, че вярата на Църквата по този въпрос не е била определена. Църквата не прибягва към официално дефиниране на този или онзи догмат освен тогава, когато този догмат е атакуван; но от това, че тя не дефинира, не трябва да се вади заключението, че тя не притежава експлицитно (тоест съвършено ясно) истината, която тя дефинира, когато е принудена да защити вярата си. Дефинирането на Църквата е само констатиране на вселенската вяра; не може да се констатира това, което не съществува. Между това една имплицитна истина не е нищо друго освен една непозната истина. Църквата никога не върви от непознатото към познатото както отделният човек; тя няма нужда да проявява досетливост като отделния индивид; тя утвърждава това, което е получила от Преданието, това, което е вярвала всякога“ (p. 21).Цитираният анонимен богослов, сам католик, с явна болка за все повече отдалечаващото се от древнохристиянската вяра модерно римокатоличество, продължава: „Чрез такова процедиране с имплицитните истини, открити по един неясен начин и предавани чрез живото предание, без писмени паметници, лесно е… да се промени цялото откровение и да се замени християнството с една нова религия. Но позволено ли е, заради един мним догмат от ново време, да се измислят толкова опасни системи (теории ск. м.)?“ (p. 22). По-нататък, изтъквайки здравия църковно-вселенски принцип на св. Викентий Лерински да се приема за неоспорима истина на вярата само онова, „quod ubique, quod semper, quod ab omnibus creditum est“, авторът изтъква, че този здрав принцип влиза в явно противоречие с теорията на имплицитните истини, като разтваря широко вратите на произвола и новаторството в областта на догматическата вяра на Църквата, и заключава: „Ако този принцип (на св. Викентий Лерински, ск. м.) не се прилага към всички боготкровени истини, човек може да измисля нови такива; човек може да създава нови догмати; религията става тогава една човешка система и не е вече божествено дело; всеки логично разсъждаващ човек, следвайки… тези нови теории, ще отхвърли не само непорочното зачатие…, той ще отхвърли цялото откровение и ще стане рационалист“ (p. 23). Такъв е резултатът от създаването на нови теории за оправдаването на произволните нововъведения в догматическата област на Римокатолическата църква.Ние, православните, не можем по никакъв начин да се съгласим с метода на римокатолиците да се извеждат нови догмати по пътя на издирването на имплицитно съдържащи се истини в други истини. Ние не можем да се съгласим с чудноватия метод – от признаването пълната светост на св. Деава Мария да се прави изводът за нейното непорочно зачатие. Сами римокатолически трезви богослови не са били съгласни с този съвсем произволен и странен метод.Щом Бог не е казал никъде нищо в Св. Писание за непорочното зачатие на св. Дева Мария, щом това учение не се съдържа и в Св. Предание, не може да се вади заключението за него нито от факта, че майката Божия е наречена „благодатна“ и „благословена между жените“ в Словото Божие, нито от всички онези напълно оправдани сами по себе си венцехваления, с които светите отци величаят Приснодевата като най-света между светците. Венцехваления могат да се отправят към св. Дева Мария не само като към непорочно зачената, но и като към осветена Дева, която, макар и зачената в грях като всички хора, което е ясното учение на Свещеното Писание (Римляни 5:12), е била очистена от грехове чрез действието на преизобилната Божия благодат, изляла се върху нея, и чрез личния неин подвиг, който има предназначението да привлича и преумножава тази благодат. Ако е така, как може от венцехваленията да се вади заключение за непорочното зачатие на св. Дева Мария!

Знае се, че светата Православна църква повече от Римокатолическата възпява с най-високите мислими суперлативи майката Божия, наричайки я в нейния акатист глъбина, в която и ангелските очи не могат да проникнат, и носителка на Онзи, Който носи всичко, и мост, по който онези, които са на земята отиват на небето, и ключ за райските двери, и покров за света по-широк от облаците, и вместилище на невместимия Бог, и пресвета колесница на Онзи, Който седи върху херувимите, и преславно селение на Онзи, Който се носи от серафимите, и съкровище на Божия промисъл, и кораб на спасението, и непоколебим стълб на Църквата, а в песента „Достойно есть“ я величае като „по-досточтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите“, и въпреки това не учи за никакво нейно непорочно зачатие.

Не е тайна, че св. Православна църква, без да вярва в непорочното зачатие на св. Дева Мария, я нарича „непорочна“ и дори „пренепорочна“. Обаче приписването непорочност и пренепорочност на св. Дева Мария не значи, че ú се приписва непорочно зачеване от страна на нейните родители, а значи само, че ú се признава превелика и непостигната от никого другиго светост.

В Свещеното Писание се наричат непорочни (във Вулгата – immaculati) онези, които ходят по Закона Господен (Псалом 118:1). Иов свидетелства за себе си: „Чист съм, без порок, невинен съм (във Вулгата – immculatus) и в мене няма неправда“ (33:9). А св. апостол Павел пише до „намиращите се в Ефес светии и вярващи в Христа Иисуса“: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който… ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни (във Вулгата – immaculati) пред Него“ (Ефесяни 1:1-4).

Значи ли всичко това, че окачествените в посочените места като непорочни са непорочно заченати? Съвсем не! То значи само това, че те – чрез подвиг и добра воля с помощта на всесилната Божия благодат – са стигнали до светост и непорочност. Оттук следва, че и назоваването на св. Дева Мария от страна на Църквата и на светите отци „непорочна“ и „пренепорочна“ не води към извода, че тя е и зачената непорочно. Иначе трябва по логиката на римокатолическите имакулатисти да приемем, че и окачествените от св. апостол Павел ефесяни като „непорочни“ трябва да се сметнат за непорочно заченати!

Какво следва да кажем в заключение към тази глава? Според теорията за имплицитно съдържащите се в Свещеното Писание и в светоотеческите творения истини трябвало да се вярва в непорочното зачатие на св. Дева Мария като в несъмнена истина, понеже това учение било изявено прикрито в Словото Божие и у светите отци. Но – ще възразим ние – според здравото православно богословие, онова пък, което се изявява съвършено открито и ясно, било в Свещеното Писание, било у светите отци, ни принуждава да отхвърлим решително новия римокатолически догмат като заблуда. Защото извори на вярата не могат да бъдат човешки теории, та били те и най-гениални, а само Божественото откровение – Свещеното Писание и Свещеното Предание.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „15.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c

13. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Тук, ще разгледаме римокатолически основания за догмата в Свещеното Предание: теория за „живото предание“ и за „имплицитно съдържащи се истини“.

Не само в Свещеното Писание никъде не се говори за непорочното зачатие на пресвета Дева Мария. И Свещеното Предание не съдържа никакви следи или указания в полза на този нов догмат. За него не споменава никой по-древен или по-късен символ на вярата. Този нов римокатолически догмат е чужд на древните литургически и изобщо богослужебни чинопоследования, молитви и песнопения, където между това толкова често и толкова много се възпява св. Дева Мария. Нещо повече, в Златоустовата литургия евхаристийната жертва се принася не само за всички живи и покойни човеци и не само за всички светии, но и за св. Богородица („Изрядно о пресвятей“), с което Тя, достигналата до степен да бъде ходатайка за нас, все пак се включва в общочовешкото единство от създания, наследили първородния грях и достигнали спасение чрез Христовата жертва. За непорочното зачатие на св. Дева Мария няма никакъв намек нито в апостолските правила, нито в определенията на Вселенските и Поместни събори. Творенията на светите отци са пълни с възторжени похвали на Божията майка, на нейните добродетели и съвършенства и, въпреки това, в тях и дума не се казва за някакво нейно непорочно зачатие.

Бернхард Бартман, въпреки че поддържа решително догмата за непорочното зачатие, проявява все пак голяма научна добродетелност, като признава, че у светите отци не се среща учение за някакво изключване на св. Дева Мария от първородния грях. „Защото – говори дословно той – Павловото изказване върху необходимостта от изкупление за всички (с думите, скоби мои): „Спасител на всички човеци“ (1 Тим. 4:10) и върху Адам, „в когото всички съгрешиха“ (Римл. 5:12), е правело дълбоко впечатление на отците и схоластиците (тоест римокатолическите учени от Средните векове, скоби мои). Към това се прибавя и туй, че в гръцкото светоотеческо учение първородният грях се подчертава твърде слабо и затова малко може да се използва за изясняване на въпроса. Не е оправдано също така да се отнася към първородния грях богато засвидетелстваната пълна чистота от грях (у св. Дева Мария, скоби мои); непорочното зачатие трябва да бъде засвидетелствано формално, защото е едно изключение (singulare privilegium). Онзи, който намира непорочното зачатие ясно засвидетелствано у св. отци, прави непонятно противодействие на Бернар (Клервоски) и на схоластиците включително и Тома (Аквински). Ако Августин бе учел така, как би могла схоластиката да се бори против това? Добро и разумно е да се съберат възвишените възхвали на Мариината чистота и да се изяснят и формулират както трябва“.

С последните думи Бартман правилно изтъква, че е благодарна и належаща научна задача да се потърси – обаче без никакво насилие над текстовете – техния истински смисъл и да се извади от тях това, което те действително изразяват. Сам Бартман намира, че светоотеческите величания на св. Дева Мария като чиста от лични грехове не казват, че тя е непричастна към първородния грях. Защото достигането светост дори до такава степен, че да нямаш вече лични грехове, съвсем не значи, че не си роден в първородния грях. Бартман установява по-нататък, че Мариината „чистота от лични грехове величаят и Григорий Назиянз и Григорий Нисийски“ и продължава: „Други обаче като Тертулиан, Ориген, Амвросий, Василий, Златоуст допускат да паднат по-слаби или по-силни сенки върху нравственото величие на Мария“.

Имакулатистите не могат да не си дават сметка, че Св. Предание не е на тяхна страна. За да избегнат капитулирането си, те търсят изход от безизходицата било в измислянето на нови теории във връзка със Св. Предание, било в изопачаване прекия смисъл на светоотеческите изказвания, както ще видим това по-нататък.

Още комисията от 1852-53 година, която била натоварена от Пий ІХ да обсъди всички въпроси, свързани с учението за непорочното зачатие и между другото и въпроса за оправдаността на вероопределението, се сблъскала с неприятния факт, че проектираният догмат не може да намери пряко потвърждение нито в Св. Писание, нито в Св. Предание. Един католически автор-имакулатист така представя заключителното мнение на комисията, което ние вече имахме случай да изложим по-подробно:

„Изхождайки от положението, изложено на четвъртото заседание на Тридентския събор, че християнската истина се съдържа отчасти в свещените книги, отчасти в неписаните предания, членовете на комисията направили извод, представен на папата, че за определението на учението съвсем не се иска с безусловна необходимост библейско свидетелство. Ала когато в известни случаи е достатъчно само преданието, явява се въпрос, как трябва то да бъде установено? Очевидно по два начина: или така, че да се покаже непрекъснатият ред от отечески свидетелства от времето на апостолите до сегашно време, или така, че да се покаже общото съгласие на Църквата в известен период относно даден пункт на вероучението“.

Какво значи това? То значи: когато даже Св. Предание (да не говорим за Св. Писание) не помага в догматизирането на нови учения, явява се необходимост да се измисли ново предание, съвременно предание, което, макар и да не се покрива по съдържание с древното Св. Предание, да може да носи името предание, щом за него свидетелства общото съвмеременно съгласие на епископите в Църквата по даден въпрос на вярата.

Тази спасителна за непорочното зачатие теория се подема от римокатолическите богослови и се разработва под наименованието „живо предание“. Епископ Малу например с голяма ревност развива тази теория в споменатото свое съчинение. Според него Църквата можела да открива нови истини, по отношение на които нейното учение не е било ясно определено в миналото. Живото предание на Църквата било извор на вярата в този смисъл, че то било израз на вселенската вяра на Църквата в съвременността. Така епископ Малу се опитва да избегне необходимостта да търси в миналите векове ясни свидетелства за вярата в непорочното зачатие. „Сегашната вяра на Църквата или нейното живо предание било едно безпогрешно правило на истината, независимо от какъвто и да е писмен паметник и богословски аргумент“ (Le nouveau dogme…, p. 18-19).

Но може ли да се признае такава една теория за правилна? Тя издава своята несъстоятелност преди всичко с вътрешното противоречие, което се крие в термина „живо предание“. Ако под „живо предание“ се разбира онова, което Църквата сега вярва, без да се търсят писмени основания за тази нейна сегашна вяра в миналото, а под „предание“ – онова, което е вярвала в миналото и което тя е завещала като съкровище на вярата на следващите времена, не е ли ясно, че прилагателното „живо“, което има тенденцията да защити нововъведенията в догматическата област, не само влиза в конфликт с понятието „предание“, което изразява предадената от миналите векове на следващите такива постоянна вяра на Църквата, но и очебийно го обезсмисля и унищожава. „Живо предание“ е една пълна логическа безсмислица. „Живо предание“, уточнено като „съвременна вяра“, няма нищо общо с ясно установеното понятие „Свещено Предание“, което е извор на вярата, на постоянната и съвършена вяра, която не познава деление на минала и сегашна вяра. И понеже така схващаното „живо предание“ не се покрива със Св. Предание, което е извор на вярата, ясно е, че живото предание не може да бъде извор на вярата.

На второ място теорията за „живото предание“ отрича из основи понятието за Църквата като една, свята, съборна и апостолска. Та нали Църквата, за да бъде една, свята, съборна и апостолска, трябва през всички векове – от апостолско време до днес, а и до свършека на света, – да има една и съща вяра. Иначе тя престава да бъде една, свята, съборна и апостолска, щом ще бъде различна по вяра в разните епохи. Различното съдържание на вярата ще я дели на древна Църква и нова Църква, като първата в сравнение с последната не ще има същото в широта и пълнота „верую“, защото ще се окаже, че „живото предание“ е обогатило последната с нови догмати, които не са били чувствани в миналото, а може би даже да са били в онова време и съвсем неизвестни, какъвто е случаят с учението за непорочното зачатие, за непогрешимостта на папата и пр.

Но това не руши ли понятието за Църквата, която трябва да бъде винаги непроменима в своята вяра като „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15)? Та нали тя затова е непогрешима, защото пази от изопачаване повереното й веднъж завинаги (Иуда 1:3) съкровище от верови истини, на които тя дава догматически формулировки и определения в зависимост от надигащите се срещу тях лъжеучения! Когато ги формулира, тя няма съзнанието, че определя някакво ново догматическо учение, а че дава ясен и най-точен израз на неизменната си и повсеместна вяра. Затова, когато по повод на арианската ерес, появила се в ІV век, Св. Отци от І Вселенски събор са изразили вярата си в Божественото достойнство на Иисуса Христа чрез съответни догматически формулировки и са я посочили като общозадължителна вяра за всички членове на Църквата, те ни най-малко не са се смущавали от опасения, че може би все пак внасят нещо ново в църковната вяра, а са имали кристалното съзнание, че защитават срещу конкретно появилото се лъжеучение вековното общоцърковно вярване в Божественото достойнство на Сина Божи. „О, императоре, нищо ново съборът не въведе – казал Новацианският епископ Ацезий за І Вселенски събор – така са вярвали от апостолски времена“ (Сократ, Църковна история, 1, 10, PG, 67, 100).

А Отците на VІ Вселенски събор, като потвърдили вярата на Църквата, изразена в решенията и вероопределенията на предишните Вселенски събори, постановили: „С благодатта Божия определяме да се пази незасегната от нововъдения и изменения вярата, която ни е предадена от очевидците и служителите на Словото, от богоизбраните апостоли, а също и от светите и блажени отци“.

Това строго са спазвали както древните римски папи, някои от които особено са се отличили със своята твърдост в православието, така и църковни западни Отци и Учители от първите векове. О това здраво са се придържали даже и по-късни римокатолически богослови, опаявайки се с право от лоши последици за римокатолическата догматика при откъсването й от духа на този свещен принцип.

Папа Стефан І (починал 257) например увещава да не се привнася нищо ново към вярата (PL, t.ІІІ, col. 1175).

Папа Сикст ІІІ (починал 440) учи: „Да не бъде допускано никакво нововъведение, понеже нищо не бива да се прибавя към древното учение. Чистата и прозрачна вяра на древните не трябва да бъде размътвана чрез каквото и да било смесване с други неща“ (PL, t. L, col. 609).

Ориген (починал около 254) пише: „Ние не трябва да се отдалечаваме от първоначалното предание, нито да вярваме в нещо друго освен в това, което чрез постоянно (непрекъснато) приемство са ни предали Божиите църкви“. А св. Викентий Лерински (починал около 450) в своето знаменито съчинение „Commonitorium“ разкрива нашироко неизменните начала на истинското догматическо учение на Църквата, които накратко са изразени в бележитите му думи,цитиранни вече от нас: „Id teneamus, quod ubique, quod semper, quod ab omnibus creditum est“ (PL, t. L, col. 640). Изяснявайки понятието „предание“ като извор на вярата, той казва, че то е „това, което ви е било поверено, а не онова, което е било от вас изобретено; това, което произлиза не от вашия ум, но от учението, в което вие сте били наставени;… това, което приемствено е дошло до вас, а не е произведено от вас; това, на което вие трябва да бъдете не автори, а пазители, не основатели, а последователи; това, което вие трябва не да въвеждате, а да следвате“ (PL, t. L, col. 667).

Кой няма да почувства, колко изобличително звучат по отношение на римокатолическите богослови тези определения на понятието „Свещено предание“, при сравняването му с тяхната теория за „живото предание“, измислена от тях, тъкмо за да защити догматизирането на онова, което не им е било поверено, а е било от тях изобретено; на онова, което произлиза не от учението, в което са били от древност наставени, а от техния ум; на онова, което не е дошло приемствено до тях, а е било произведено от тях и пр.

Св. Викентий Лерински продължава: „Трябва да се бяга от това новаторство в думите, новаторство в учението относно предметите на вярата, от всичко, което не е съгласно с древността. Защото, ако се приеме нещо такова, ще стане нужно съвършено, или поне твърде много, да се накърни вярата на св. отци, ще стане нужно да се заяви, че почти цялата вселенска Църква в продължение на дълъг ред векове се е намирала в заблуда и не е знаела онова, в което е трябвало да вярва“ (PL, t. L, col. 670).

Не е ли тъкмо такъв случаят с въвеждането в римокатолическата догматика на догмата за непорочното зачатие на св. Дева Мария, който е бил съвършено непознат на древните свети отци? Днешните римокатолически богослови, приемайки сегашната римокатолическа вяра в непорочното зачатие като правилна, по необходимост обвиняват всички Св. Отци в заблуда по този въпрос, съгласно с безупречната логика на св. Викентий Лернски. Освен че рушат единството с древната Църква, по отношение на която сегашната римокатолическа църква се оказва с по-друго „верую“, допълнено с нови догмати, несподеляни тогава, те още и създават с факта на догматическите нововъведения условията за други новаторства, каквито с пълно право могат да се очакват в бъдещето – така че човек да не може от сега да предвиди, каква ще изглежда римокатолическата догматика след един век. Не е така със св. Православие. За него с положителност може да се каже, че то ще бъде до свършека на вековете със същото „верую“, каквото е имало още в апостолско време. На питането, как трябва да постъпва истинският християнин, когато види, че някое ново лъжеучение застрашава да зарази Църквата, св. Викентий Лерински отговаря: „Той трябва да държи за древността, която хитрите провъзгласители на новаторството не могат вече да изопачат“.

От по-късните римокатолически богослови, държащи здраво за древното Св. Предание, ще споменем няколко:

Мелхиор Кано (1509-1560) пише: „Това, което го няма нито в Писанието, нито в апостолското Предание, или което не следва от него с очевидност, то никога не може да бъде предмет на вяра“. Освен това правилно принципно твърдение у него намираме още и много ценно и съвсем твърдо изразено становище към учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Той казва: „Св. книги, взети буквално и в техния истински смисъл, не поддържат никъде, че блажената Дева е била напълно чужда на първородния грях. Напротив, те обявяват в главни черти, без никакво изключение, закона на греха за всички онези, които произхождат от Адам по пътя на плътското размножаване. Не може да се каже, че това вярване ни е дошло от апостолите чрез Преданието. И наистина, вярванията на Преданието са могли да дойдат до нас от апостолите само чрез посредството на епископите, наследници на апостолите; обаче явно е, че първите отци не са получили от апостолите учението за непорочното зачатие. Ако те го бяха получили, те щяха да го предадат на своите приемници“.

Босюе (1627-1704) казва: „Щом заговорят за предметите на вярата нещо, което един ден преди това не са споделяли, знай, че то е иноверие, тоест друго учение, несъгласно с православието. Всяко лъжливо учение, без особен труд и изследване от наша страна, може да бъде узнато веднага единствено по своята новост, понеже то ще бъде все пак нещо такова, което не е било постоянно известно“.

Под тази присъда на римокатолическия епископ, велик църковен оратор и богослов попада точно осъжданото още от Бернар Клервоски като новост учение за непорочното зачатие.

Фльори (1640-1725), знаменит църковен историк, говори: „За да бъде признато някое учение за член на вярата, трябва преданието за него да е съхранявано постоянно, от всички и всякога, и то да е съществувало във всички времена и да е засвидетелствано от единодушното изповядване на всички църкви… Ето защо е нужно да бъдат отхвърляни всички мними предания, основани върху лъжливи свидетелства, или върху частни и нови мнения. И така, никой догмат не трябва да бъде основаван върху лъжливи свидетелства, или върху частно мнение на някой учител, калкото и уважаван да е той. Вие напразно ще мъдрувате и доказвате, че известно учение е трябвало да бъде именно такова, и че това, което вие утвърждавате, е достойно за Божията премъдрост и благост. Трябва да се докаже, че Бог е искал да открие и действително ни е открил това. Трябва да се докаже не това, че Църквата е трябвало да вярва и в това, но това, че тя действително е вярвала така“.

И съвременният почти на папа Пий ІХ здравомислещ римокатолически богослов Либерман (1759-1844), автор на големия догматически труд „Institutiones theologiae dogmaticae“ е поддържал правилното древно-църковно схващане за Св. Предание и е заявил: „След Иисус Христос и апостолите не се съставят вече нови догмати“. Прилагайки пък този принцип към учението за непорочното зачатие, той е добавил: „Онези, които искат от Църквата тържествено признаване на непорочното зачатие на преблагословената Дева Мария, показват с това своето благоговение към нея, но издават заедно с това и пълно незнание на богословските начала. Църквата не изобретява нови догмати… Не трябва нито да се прибавя, нито да се отнема нищо по отношение на онова, което се съдържа в първоначалното Откровение“.

Всички тези цитати на римокатолически автори показват, колко противно на доскоро владеещите в самата Римокатолическа църква, унаследени от древността, здрави църковни принципи, и оттам колко неправилно е било насилственото налагане на едно учение, което не е съществувало като римокатолическа вяра доскоро, понеже не е намирало опора нито в Св. Писание, нито в Св. Предание – тези два единствено законни извори на вярата.

Опитите на имакулатистите да защитят своеволното внасяне на един нов и с нищо неоправдан догмат в съкровищницата на вярата с измислянето на теории като тази за „живото предание“ попадат под неподкупния съд на историята и под неумолимата и строга, но справедлива критика на най-здравомислещите римокатолически богословски умове от древността до най-ново време. Никакви макар и най-добре стъкмени нови теории не могат да оправдаят догматическите нововъведения, нито да обезсилят изпитаните от вековете здрави богословски начала на истински вселенската Църква. Всяко новаторство е в разрез с миналото и затова толкова решително се изобличава от него.

Не помага на имакулатистите и поставянето на новото учение за непорочното зачатие под закрилата на привлекателната формула „съзнание на църквата“. Според това новоизковано понятие, ако някои догмати не се съдържали в древното предание или в творенията на Св. Отци, са могли да бъдат скритом носени в „съзнанието на църквата“. Но какво означава „съзнание на църквата“? Може ли от това неясно и разтегливо понятие да се черпят основания за откриване на нови истини на вярата? Нима толкова мъгливи и колебливи са устоите на християнските догмати? Може ли например съвременното съзнание на църквата, или сегашното единодушно съгласие на вярващите, ако те не са в единодушно съгласие с вярващите от миналите векове, да бъде гаранция, че нововъвежданите вероопределения са правилни и истинни? Та нали истините на вярата трябва да имат своето твърдо основание в Св. Писание и в Св. Предание, без чиято опора те остават да висят във въздуха?

Наистина, чудновато е твърдението на епископ Малу, който, губейки се в своята теория за „живото предание“, казва: „Църквата е приложила този принцип, когато по силата на своето единодушно съгласие и на своето живо предание е определила учения, които не са се съдържали ясно нито в нашите свещени книги, нито в писмените паметници на нейната традиция (предание)“.

Скъса ли се връзката със св. книги на Библията и със Св. Предание, никакво единодушно съгласие на вярващите от дадено време, никакво „живо предание“ не може да попречи на заблудата и на лъжливото учение да навлизат в свещените и неприкосновени двери на божествената истина.

Но може да ни се възрази: „Нима единодушието на епископите на Римокатолическата църква, запитани писмено за отношението им към учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария, няма никакво значение като свидетелство на вярата и то от страна на онези, които имат свещеното задължение да я проповядват и пазят в чистота?“

На това ще отговорим следното:

Като оставим настрана печалните исторически факти, които ни говорят по-красноречиво от всичко друго, как се е дошло до това „единодушие“ на болшинството римокатолически епископи, ние питаме: болшинството гласове е ли самò по себе си всякога, при всички обстоятелства, гаранция за божествената истина? Протоиерей Александър Лебедев казва много правилно: „В Христовата Църква, като царство на духа, болшинството не е мерило. В старозаветната Църква, по времето на Христа Спасителя, истинската вяра била в Църквата, но голямото болшинство нейни членове начело с върховното свещенство се оказало заразено с лъжливи вярвания, поради което това болшинство отхвърлило истината и осъдило на смърт Онзи, Който съставял предмета на истинската вяра. Във времената на арианството болшинството също било на страната на лъжата. Но, разбира се, това болшинство не било считано за признак на истинността на арианското учение и на съприсъствието на Божия Дух в арианството – макар и арианите, подобно на католиците, също да са сочели на своето преобладаващо множество като на признак на истината. Според нашето убеждение, и малцинството може да бъде представител на истинската Църква, пазител на истината, жилище на Божия Дух. Така в старозаветната Църква пазител на истината било онова малцинство, което вярвало в Иисуса Христа като в Месия. Затова, може би и в дадения случай Божият Дух, а с Него и истината, са били не на страната на болшинството от 490 епископи, а на страната на малцинството от осемнайсетте несъгласни. По думите на Христа Духът Божи диша, дето иска (Иоан 3:8). Латиняните говорят, че Светейшият отец, папата, показва, на коя страна е истината и Св. Дух; където е той с болшинството, там е и Св. Дух, там е и истината. Но същността на истината и историята ясно свидетелстват, че и това не може да се приеме като признак на истината. Във времената на арианството папа Либерий, като подписал сирмиумската формула на еретиците и осъждането на Атанасий, защитника на православието, застанал на страната на арианите, а каквото се е случило веднъж, то може да се повтори и друг път, и трети път – и каквото е станало в онези времена, то може да стане и сега. В дадения случай във въпроса за непорочното зачатие, според нашето убеждение, това именно се е и случило. Папата с болшинството епископи застанал на страната на онова учение, в което малцинството епископи – малцинство, но благоразумно, – вижда много несъобразности, много необясними и неразрешими затруднения, накратко – вижда неистина, лъжа“ (с. 103-105).

Тези съвсем правилни мисли, изказани от един православен богослов, са вълнували и мнозина трезво мислещи римокатолици по време на провъзгласяване догмата за непорочното зачатие и са били своевременно изказани и от тях. Ние ще приведем извадки от писмото на един римокатолик, който като абонат на „Observateur Catholique“ е отправил до редакцията му своите схващания във връзка с наскоро провъзгласения догмат за непорочното зачатие. Утвърждавайки, че „голямото число в Църквата на Иисуса Христа може да закриля заблудата и че малкото число може да притежава истината“, той изтъква два важни принципа:

1. че не сегашната църква е безпогрешна, а само постоянната (неизменна) вселенска Църква и

2. че сегашната църква не говори чрез голямото число, но чрез онези, които остават верни на това, което е било вярвано навсякъде, винаги и от всички. Спирайки се на втория пункт, той доказва истинността му с авторитета на бл. Августин, като изяснява:

„В своето 93-то писмо светият учител, говорейки за арианството и за учудващите успехи, които отбелязала тази ерес, казва, че Църквата понякога може да бъде помрачена и покрита с множество съблазни като с облак – Aliquando obscuratur et tanquam obnubilatur multitudine scandalorum … И тогава тя се изявява чрез онези, които са най-твърди във вярата: sed etiam tunc in suis firmissimis eminet. Тези хора, най-силните във вярата, бяха по времето на арианството много малко по число. Атанасий, Иларий и някои други се бореха против огромното множество епископи и против самия епископ на Рим. Оставиха ли се те да бъдат повлияни от числото? Съвсем не! Те се издигнаха против заблуждението с толкова по-голяма енергия, колкото повече то искаше всичко да погълне; а Иларий произнесе анатема особено против Римския епископ, който, поради превъзходството на своето седалище, нанасяше повече от всеки друг вреда на Църквата, присъединявайки се към ереста.

Защитниците на истината по време на арианството бяха малобройни в сравнение с другите; блажени Августин казва това: Pauci quidem in comparatione coeterorum. Те образуваха малкото число (малкото стадо, в ск. м.), но Църквата блестеше в тях и чрез тях. Тя говореше чрез техния глас. Можеше ли светият учител да обори по друг по-ясен начин заблудата, която искат да направят валидна днес в Църквата, за да покрият толкова други заблуди?“

Накрая авторът казва, че ако на Божията нива плевелите се окажат в дадено време повече от житото, не е оправдано те да се признаят за добро семе. Колкото понякога и малобройно, доброто семе в Църквата Христова винаги е било и ще бъде само чистото жито (La nouveau dogme…, p. 235-237).

И така, теорията за „живото предание“, или за единодушието на епископите в съвремеността по даден въпрос, се оказва безпомощна да спаси новия римокатолически догмат за непорочното зачатие от оправданото му богословско отричане. Щом той няма никаква основа за себе си нито в Св. Писание, нито в Св. Предание, той се оказва неоткрит от Бога, въпреки че булата Ineffabilis Deus го обявява за „учение от Бога открито“. А щом не е открит от Бога, този догмат е измислен от човеци. А като човешка измислица, макар и най-благочестива, той не може да бъде предмет на задължителна вяра.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „14.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6d

12. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Вторият текст, посочен от Пий ІХ и от имакулатистите, е поздравлението на св. Архангел Гавриил към св. Дева Мария: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе! Благословена си ти между жените!“ (Лука 1:28), и във връзка с него думите на св. Елисавета: „Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба“ (Лука 1:42). В израза „Радвай се,благодатна“ (χαιρε, κεχαριτωμéνη), латинските богослови откриват учението за непорочното зачатие. Кардинал Гусе например казва: „Думите „благодатна“, „благословена между жените“, казани на пресвета Мария, преди да ѝ е разкрито намерението на Промисъла за нея, изразяват нейното особено преимущество – онова преимущество, по силата на което тя – трябва да се предполага – е била преизпълнена с благодат… и е била зачената благодатно в разлика с останалите чеда на Адам, които всички се зачеват в грях. Такъв е смисълът на гръцкия израз, който Вулгата превежда чрез gratia plena…Затова отците на Църквата винаги са сочели тези думи на Ангела, когато са считали за потребно да утвърждават християнския народ във вярата (която той е държал по предание) относно непорочното зачатие на Божията майка“.

В тези думи на кардинал Гусе се съдържат историческа неистина, и екзегетическа грешка.

Историческата неистина се отнася до твърдението на споменатия кардинал, че светите отци винаги цитирали тези думи на Ангела, за да утвърждават християнския народ във вярата относно непорочното зачатие. Как са могли те да утвърждават народа в една вяра, която те сами не са споделяли! Че не са я споделяли личи от техните съчинения, в които те никъде не говорят за непорочното зачатие. А не са я споделяли, понеже тя не е открита никъде в Свещеното Писание, нито пък е дошла до тях по пътя на Свещеното Предание.

Анонимният автор-католик на споменатото съчинение, озаглавено в руския превод „Римский новьІй догмат о зачатии Пресв. ДевьІ Марии“ и пр. доказва много обосновано, че нито един от Св. Отци не се изказва в такъв смисъл, който да подкрепя новия догмат. Св. Дева Мария е била наречена благодатна, не защото е била зачената без първородния грях, а защото на нея е било определено да стане майка на Бога. По тяхното мнение благодатта, с която е била пълна св. Дева Мария съгласно приветствието на Ангела, е Сам Иисус Христос, в Когото „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9) и в Когото са скрити всички съкровища на Божията премъдрост и знание (Кол. 2:3).

И екзегетически тезата на кардинал Гусе не издържа никаква критика. Какво означава κεχαριτωμéνη? Пълна с благодат – отговарят имакулатистите и продължават: Св. Дева Мария не би могла да бъде наречена пълна с благодат, ако нейната светост не беше „единствена, удивителна, постоянна, неограничена“. А щом светостта ѝ е такава, оттук следва, че самата тя винаги е била безгрешна, и не е имало дори един единствен момент, когато тя да се е намирала под властта на греха. Следователно тя е била свободна от първородния грях.

И тук имаме типично изопачаване смисъла на текста и насилствено влагане в него на идеи и мисли, които той не съдържа. Това толкова своеволно и против всякакви херменевтически правила изковано тълкуване, струва ни се не си заслужава труда да бъде опровергавано. Толкова е очебийна неговата несъстоятелност. Достатъчно е да споменем, че дори „Специалната комисия“ преди провъзгласяването на догмата, проучваща доказателствената стойност на този текст, е дошла до заключението: „Думите на Ангела в Лука 1:28 не са достатъчни, взети материално, да докажат привилегията на непорочното зачатие; те я доказват, ако се прибави към тях екзегетическото предание на св. отци“, тоест ако се намери за тях някакво подходящо на тенденцията на имакулатистите тълкуване. Но такова не се намира у Св. Отци, ако човек ги чете без имакулатистични предубеждения, както това ще видим по-късно в специалната глава за Св. Отци и непорочното зачатие.

Разсъждавайки върху двата главни библейски цитати, които римокатолическикте богослови привеждат в полза на непорочното зачатие – Битие 3:15 и Лука 1:28, Дом Беранже пише твърде искрено преди обявяването на новия догмат: „Ние ще се съгласим на драго сърце, че тези различни текстове не съставляват едно очевидно доказателство; но трябва да се признае също, че, ако едно благоприятно вероопределение дойде, смисълът на тези текстове ще бъде определен окончателно, и те ще добият стойност на положително доказателство, каквото им липсва досега“.

Какво означават тези признания, ако не следното: сами по себе си Битие 3:15 и Лука 1:28, 42 не доказват непорочното зачатие; но, ако папата внесе чрез едно догматизиране на учението за непорочното зачатие имакулатистичен смисъл в тях, те ще заговорят в полза на непорочното зачатие. Но това дали е добросъвестен подход към тълкуване на Словото Божие? От него трябва да се вадят истините на вярата, а не обратното – нови истини на вярата да се внасят в него!

Тук се налага да анализираме думата κεχαριτωμéνη, в която имакулатистите откриват опорна точка за своето учение. Св. Дева Мария е наречена „благодатна“, „пълна с благодат“. Какво значи това? Дали това, че тя е зачената без грях? Но всеки ще се съгласи, че за това тук и дума не става. Тя е наречена „пълна с благодат“, защото върху никоя друга измежду жените преди и след нея не се е изливала толкова много благодат, колкото върху нея. А тя е удостоена с такава преизобилна благодат, понеже е имала да изпълни великата мисия – да стане майка по плът на Богочовека! Така обосновава и Ангелът-Благовестник думите си: „Радвай се, благодатна!… Защото: „Ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния“ (Лука 1:31-32).

Това разбиране на κεχαριτωμéνη като „облагодатствувана“, а не като непричастна към първородния грях, се потвърждава от съпоставката на разглежданото място с други места от Словото Божие, където е употребена същата дума. В Премъдрост на Иисуса син Сирахов четем: „Не се ли слово паче подаяния блага: обоя же у мужа благодатна (18:17). На гръцки език стои παρà ẩνδρί κεχαριτωμéνω. В българския синодален превод този стих е предаден така: „Думата не стои ли по-високо от добро даяние? А у добродетелен човек има и едното и другото“. В латинската Библия думата κεχαριτωμéνω е преведена с понятието justificato – оправдан, което е близо до понятието „облагодатен“.

В посланието към Ефесяни четем: „…за да бъде хвалена славата на Неговата благодат, с която Той ни е облагодатствувал чрез Своя Възлюбен“ (Еф. 1:6). На гръцки език: έν η êχαρίτωσεν ημãσ. На латински език тук стои: in qua gratificavit nos, тоест „с която ни е облагодатствувал“.

Щом в споменатите паралелни места разглежданото понятие е превеждано на латински език с оправдан (justificatus), или с облагодатствувал (gratificavit), на какво основание на третото място то може изведнъж да означава по отношение на св. Дева Мария „безгрешна, чиста от грях, зачената непорочно“. На всекиго е ясно, че страдателното перфектно причастие κεχαριτωμéνη не може в никакъв случай да означава „безгрешна“ по простата причина, че няма такова граматическо значение. То може да значи само това, че св. Дева Мария е била просто преизпълнена, по казаните вече причини, с преизобилната благодат на Св. Дух, но нищо друго извън това. Защото, ако вярващите не се лишават „от никакъв дар“ (1 Кор. 1:7), колко повече майката Божия е заслужавала, предвид на великото си предназначение, да бъде пълна с благодат повече от всички човеци, gratia plena, както сполучливо превежда κεχαριτωμéνη Вулгата.

В Деяния на св. апостоли се казва за св. архидякон и първомъченик Стефан, че е бил мъж „изпълнен с вяра и Дух Свети“ (6:5). Пак там четем и за св. апостол Варнава: „Той беше мъж добър, изпълнен с Дух Свети и с вяра“ (11:24). А това да бъдеш изпълнен със Самия Дух Свети значи да имаш цялата пълнота на благодатта, която дава Светият Дух. Защото Светият Дух, Осветителят, е Източникът на всяка благодат. Св. архидякон и първомъченик Стефан и св. апостол Варнава са били следователно изпълнени с благодат подобно на св. Богородица. Но можем ли оттук да направим извода, че, щом са били изпълнени с Дух Свети и с Неговата благодат, те са били и непорочно заченати? Даже и римокатолиците биха сметнали за нелепо такова умозаключение. А ето че те правят тъкмо такова умозаключение по отношение на св. Дева Мария. А защо го правят? Защото то им е нужно, за да подкрепят с него новия си догмат. От съпоставката със св. архидякон и първомъченик Стефан и със св. апостол Варнава обаче проличава несъстоятелността на техния силогизъм.

Защитникът на непорочното зачатие епископ Малу, след като привежда думите на св. Елисавета, отправени към св. Дева Мария: „Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба“ (Лука 1:42), извлича от тях следното умозаключение: „С тези думи Св. Дух известява, че Мария е била благословена като нейния Син, тоест с едно съвършено, абсолютно благословение“. Но авторът на анонимното съчинение “Le nouveau dogme en présence de l’Écriture sainte et de la tradition catholique”, защитавайки истинско католическите, тоест вселенските и древни позиции на Църквата, от които той с горест вижда, че римокатоличеството се отдалечава, възразява смело на произволното тълкуване на епископ Малу, като му казва направо:

„Този извод, Ваше Преосвещенство, е лъжлив и еретически. Той е лъжлив в този смисъл, че Вие го извличате от един текст, където той не се съдържа… Вашият извод е еретически в този смисъл, че Вие сравнявате Мария, едно просто създание, с личността на нейния Син, Който не е нищо друго, освен личността на Словото. Словото не е имало нужда от никакво благословение, за да бъде осветено, тъй като То е самата светост по същество; тялото, в което То е благоволило да се облече, винаги е било свързано ипостасно с Неговата личност, така че то винаги е било тялото на Сина Божи. То следователно никога не е имало нуждата да бъде изключвано чрез привилегия от първородния грях; то е било изключено от него чрез самия факт на своето ипостасно свързване със Словото“.

Изводът на последния цитат е ясен: не в един и същ смисъл са наречени св. Дева Мария „благословена“ и Плодът на нейната утроба – „благословен“. Тя е благословена като твар, а Той е благословен като Творец. Тя има нужда да слезе върху нея Божието благословение, а Той няма нужда от благословение отвън, защото е Сам по Себе си благословен и Сам е извор на всяко благословение. Благословени се наричат в Словото Божие много праведници (Битие 24:31; Псалми 36:22; Исаия 65:23; Матей 25:34). А благословен се нарича и Сам Бог (Битие 24:27; Лука 1:68). Но от това не следва, че хората, наречени благословени, са непорочно заченати, нито че не съществува разлика между тях и Бога поради това, че едно и също прилагателно се прикачва и към тях – тварите – и към Бога-Твореца.

***

Имакулатистите привеждат и други текстове от Свещеното Писание, например текста, взет от Песен на песните, 4 глава, 7 стих: „Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на тебе“. Но и този текст няма нищо общо с качеството на Марииното зачатие. Той даже няма нищо общо с личността на св. Богородица, защото се отнася, според тълкуването на св. Андрей Критски, на св. Григорий Нисийски и други като св. Киприан, бл. Теодорит и Евсевий, към Църквата Христова, възлюбената невеста на Небесния Жених. Та и Словото Божие, което е най-добрият тълкувател на себе си, на други места употребява тъкмо за Църквата подобни изрази! Св. апостол Павел например говори, че Христос обикнал Църквата и предал Себе Си за нея, „за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото, за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна“ (Еф. 5:25-27). Римокатолическите имакулатисти казват, че Св. Отци са взимали много изрази от Песен на песните, за да ги приспособят към св. Богородица. Макар първичният символически смисъл на тези изрази да се отнасял към Църквата Христова, те са ги използвали като много подходящи за възпяване чудните достойнства на св. Дева Мария. Ала – ще възразим ние – ако те са правели това от самопонятна и оправдана ревност към св. майка на Господа и от преголямо благоговейно желание да я възвеличат по най-достоен за нея начин, това още не означава, че те са вадели от така възпяваната съвършена светост на небесната царица заключението, че тя е зачената непорочно. Едно е светост, а съвършено друго е непорочно зачатие.

Св. Дева Мария може да бъде възпявана като такава, в която няма никакво петно или порок, и пак това да не значи, че тя е зачената непорочно. Защото не един е случаят, когато грешни хора са се издигали с Божията помощ да голяма светост и са се очиствали от всякакво петно и порок. Тяхното безпорочно състояние на светост и съвършенство съвсем не говори, че те са заченати такива, а че са станали от грешници светци, което е още по-чудно като дело на Божията всемогъща благодат.

И така, текстът: „Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на тебе“ не говори за никакво непорочно зачатие, дори и да бъде отнесен към св. Богородица. Само произволът и насилието над текстовете могат да ги направят да казват това, което не се съдържа в тях. Да внесеш някой желан от тебе смисъл в даден текст е в края на краищата за всеки човек възможно, макар и не позволено. Но да изнесеш, процедирайки добросъвестно, от даден текст желания от тебе смисъл е невъзможно, ако той не се съдържа в него. И така, от анализа на посочваните най-важни текстове от Св. Писание в подрепа на догмата за непорочното зачатие се вижда, че той съвсем не е обоснован библейски. Затова не е за чудене, че има такива добросъвестни римокатолически богослови и то имакулатисти, които считат, че непорочното зачатие изобщо не е открито в Св. Писание.

Пето (Pétau) (починал 1652) например, изтъкнат догматист, строго ортодоксален в учението си, „посочвайки основанията, които го карат да признае благочестивото вярване, даже и не прави намек за доказателства от Писанието. Белармин казва в един Votum, пуснат пред папа Павел V в 1617 година: „In Scripturibus nihil habemus“, което според контекста трябва да се разбира в този относителен смисъл: Ние нямаме нищо, което да позволява да определим благочестивото вярване като истина на вярата, или да осъдим противното мнение като еретическо“. В римокатолическия Lexikon für Theologie und Kirche (1931) четем: „Св. Писание не предлага никакво изрично свидетелство за догмата“ (на непорочното зачатие, скоби мои).

От по-новите автори Шеебен, Бартман и много други признават, че новият догмат няма положителна обосновка в Свещеното Писание. А известният вече като голям защитник на учението за непорочното зачатие епископ Малу, като дава отчет за това, как се е обосновавало обикновено от имакулатистите това учение, отчасти от добросъвестност, отчасти от желание, като сочи грешките на другите, за да придаде по-голяма стойност на своите библейски аргументи, пише: „Нека го кажем откровено, от всички основания, които защитниците на тази привилегия са изтъквали като валидни, с тези, които те са извлекли от Свещеното Писание, се е постъпвало най-малко критично и точно. Често са се привеждали без разсъдливост и тъй да се каже случайно множество текстове, напълно чужди на предмета“.

За нас е съвсем понятно, защо са били привеждани безразборно всякакви текстове от Свещеното Писание в подкрепа на новия догмат. Отговорът е: защото няма истински свидетелства за него в Словото Божие. А той трябва все пак, като догмат, да има библейска основа. Щом не се намират ясни и недвусмислени цитати, прибягва се по необходимост до неясни и двусмислени стихове, които имат – нека го признаем – поне това достойнство, че не говорят против непорочното зачатие. Чрез претълкувания те се приспособяват към учението за непорочното зачатие. Това е твърде естествено.

Но ако епископ Малу упреква в неточност и безкритичност предшествениците си, дали мисли, че не заслужава същия упрек той, който нагажда Битие 3:15, Лука 1:28, 42, някои места от Песен на песните, от Притчи Соломонови и от Псалтира към учението за непорочното зачатие, без да се ръководи от принципите за критичност и точност? Той е принуден да ги пригодява и претълкува, за да получи от тях желания от него смисъл. Но тъкмо това приравнява неговото процедиране към това на предшествениците му и го прави некритично и неточно.

При важните самопризнания на римокатолически авторитети, че в Словото Божие няма изрично свидетелство в полза на непорочното зачатие, за нас става излишно да посочваме по-нататък несъстоятелността на библейското обосноваване на новия догмат с други още допълнителни, второстепенни и много по-малко убедителни текстове извън разгледаните най-важни и „най-безспорни“ такива. Но ние не можем да не отбележим тук, че, като не се намират в Св. Писание ясни и недвусмислени текстове в полза на непорочното зачатие, в него има ясни и съвсем недвусмислени места, които говорят против непорочното зачатие, взето дори като изключение.

Такива са:

1. Местата, които установяват безизключителната универсалност на първородния грях, разпрострял се върху всички потомци на Адам. Класическо е в това отношение изказването на св. апостол Павел, че грехът е влязъл в света „чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Римл. 5:12). Думата „всички“ не допуска никакво изключение.От греха следва осъждането. Св. апостол Павел посочва и осъждането като универсално, с което пак подчертава всеобщността на първородния грях. „Чрез престъплението на едного дойде осъждане на всички човеци“ (Римл. 5:18). „Всички са под грях“ (Римл. 3:9). „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия“ (Римл. 3:23).

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов изтъква всеобщността на греха с думите: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас” (1 Иоан 1:8). Писанието не знае иначе да говори за човеците освен като за грешници, заченати в беззаконие и родени в грехове (Псалом 50:7).

2. Против непорочното зачатие говорят местата, където се подчертава универсалността на изкуплението в Христа за всички човеци, универсалност, стояща в най-тясна и неразривна връзка с всеобщността на първородния грях. Това изяснява най-добре пак св. апостол Павел с думите: „Всички съгрешиха… оправдавайки се даром с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа Иисуса“ (Римл. 3:23-24). Той набляга, че Иисус Христос „отдаде Себе Си откуп за всички“ (1 Тим. 2:16), че Той е Спасител на всички човеци (1 Тим. 4:10). „Чрез правдата на Едного дойде на всички човеци оправдание за живот“ (Римл. 5:18). „Христос умря за всички“ (2 Кор. 5:15).

Света Дева Мария е човек, потомък на Адам и като такава тя е била обхваната от универсалността на Христовото изкупление, тъй като и тя се е нуждаела от Спасител. Тази нужда от Спасител сама тя ясно изтъква за себе си, като нарича Бога свой Спасител. „Душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой“ (Лука 1:46-47). Свободният от първородния грях или чистият от всякакъв грях няма нужда от изкупление, нито от Спасител. Изповядвайки Бога за свой Спасител, св. Дева Мария се е признала сама, по вдъхновение на Св. Дух, за включена в първородния грях. Това е изричното и недвусмислено свидетелство на Словото Божие, което няма нужда от претълкуване и изкуствено нагаждане към никаква предварително възприета идея, защото то самó по себе си е достатъчно ясно доказателство за заченатостта на пресветата майка Божия в първородния грях.

Установената връзка между универсалността на първородния грях и универсалността на изкуплението ни задължава да отхвърлим догмата за непорочното зачатие. Който поддържа този догмат, влиза в непримирим конфликт от една страна с учението на Словото Божие за всеобщността на първородния грях и на изкуплението, а от друга страна със самата св. Дева Мария, която нарича Бога свой Спасител (Лука 1:47).

3. Против непорочното зачатие на пресветата майка Божия свидетелства и неоспоримият факт на нейната смърт, признаван и от римокатолическите богослови. Откъде е смъртта? Тя не е била първоначално в Божиите планове. „Бог е създал човека за нетление и го направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта“ (Прем. Соломонова 2:23-24). Св. апостол Павел съвсем ясно утвърждава, че „чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, а по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Римл. 5:13). „Платката, що дава грехът, е смърт“ (Римл. 6:23). Ако света Дева Мария е умряла, ясно е, че и тя е платила данъка си на смъртта заради своето солидарно с всички останали хора участие в първородния грях. Иначе, ако тя беше чиста от този грях и от всякакви лични грехове, както учат римокатолиците, тя не трябваше да умира, защото би било несправедливо да бъде подхвърляна тя, чистата от първородния грях и от всякакви други грехове, на еднаква участ с грешниците.

Единствен, който е умрял, бидейки безгрешен и оттам свободен от задължения към смъртта, е Иисус Христос. Но Той е трябвало да умре:

а) защото е взел доброволно върху Си нашите грехове (Иоан 1:29; Исаия 53:4-7),

б) защото чрез невинната Си смърт трябвало два плати дълга на всички ни по отношение на смъртта и да ни дарува вечен живот (Римл. 3:25; Римл. 8:32; 1 Кор. 5:7; Еф. 5:2; Евр. 2:14-15).

Признае ли се св. Дева Мария за чиста от първородния грях и от всякакви лични грехове, и приеме ли като факт нейната смърт, трябва по необходимост тази неповинна смърт да се счете подобна на Христовата смърт, тоест изкупителна за грешните човеци, което и учат римокатолическите богослови, наричайки св. Богородица съизкупителка. Но този явно неприемлив извод убедително свидетелства за погрешността на неговите предпоставки.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „13.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d

11. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

След като проследихме историческия път, по който е минал новият римокатолически догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария и след като видяхме както от обстоятелствата на неговото възникване и тенденциозно разпространяване, така и от опорочената процедура на неговото обявяване, че той се оказва едно натрапено нововъведение, остава да видим неговата погрешност по същество. Това ще бъде и нашата следваща задача.

Новият догмат е оповeстен с булата на папа Пий ІХ „Ineffabilis Deus“. Той е формулиран на латински така: „Ad honorem sanctae et individuae Trinitatis, ad decus et ornamentum Virginis Deiparae, ad exaltationem fidei catholicae et christianae religionis augmentum, auctoritate Domini nostri Iesu Christi, beatorum apostolorum Petri et Pauli ac nostra, declaramus, pronunciamus et definimus doctrinam quae tenet, beatissimam Virginem Mariam in primo instanti suae conceptionis fuisse singulari omnipotentis Dei gratia et privilegio, intuiti meritorum Christi Iesu Salvatoris humani generis, ab omni originalis culpae labe praeservatam immunem, esse a Deo revelatam atque idcirco ab omnibus fidelibus firmiter constanterque credendam“. Това означава на български така: „В чест на светата и неразделна Троица, за прославяне и украса на Дева Мария, за издигане на католическата вяра и за умножаване на християнската религия, с властта на нашия Господ Иисус Христос, на блажените апостоли Петър и Павел и с нашата (власт), ние обявяваме, провъзгласяваме и определяме, че учението, което се състои в това, че преблажената Дева Мария в първия момент на своето зачатие, с особена благодат от всемогъщия Бог и по особена привилегия предвид заслугите на Иисуса Христа, Спасителя на човешкия род, е била запазена свободна от всякакво петно на първородния грях – е учение от Бога открито (богооткровено) и затова всички вярващи се задължават твърдо и постоянно да вярват в него“.

В папското определение новото учение, обявено за догмат, се нарича „от Бога открито“, което значи богооткровено. Но дали е наистина то такова? Дали Сам Бог ни го е открил чрез боговдъхновените писатели на каноническите книги в светата Библия? Дали има от него някакви следи в Свещеното Предание, това неписано Слово Божие, което устно е било предадено от светите апостоли на Църквата, която го е запазила в своите достоверни паметници – символите на вярата, древните литургии, апостолските правила, решенията на Вселенските и Поместните събори и светоотеческите писания? С тези въпроси ще имаме да се занимаваме оттук нататък.

В историко-учителното учение на булата „Ineffabilis Deus“, което предшества догматическата формулировка на новото учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария, се споменава не изрично, а някак несмело за библейската опора на новия догмат. Там се казва, че светите отци са откривали в Битие 3:15 пророчество за нашия Спасител Иисус Христос, Изкупителя на човешкия род и за Неговата пресвета майка, виждайки ги „съединени в една обща вражда против древната змия“. Но това, което Пий ІХ твърде предпазливо утвърждава в своята прословута була, се подема от римокатолическите богослови все по-смело и по-смело, за да се дойде дотам, та най-разпалените имакулатисти да съзират в Битие 3:15 ясно библейско потвърждение на догмата за непорочното зачатие, както ще се види това след малко.

И така, първият библейски текст, привеждан и от булата „Ineffabilis Deus“, и от всички следващи римокатолически богослови в полза на непорочното зачатие на св. Дева Мария, е мястото Битие 3:15 – „И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“. Пероне привежда това място така: „Inimicitias ponam inter te et mulierem, et semen tuum et illius: ipsa conteret caput tuum, et tu insidiaberis calcaneo ejus“.

Макар че всички свети отци, които тълкуват това място, да са единодушни в разбирането си, че съдържащото се в него пророчество се отнася към Семето на Жената, Което ще порази главата на змията, тоест към Христа, Победителя на дявола, злото и смъртта, папа Пий ІХ и имакулатистите-богослови го отнасят и към св. Богородица, използвайки за това свое тълкуване една фактическа грешка в превода на Вулгата, където вместо да стои думата ipsum (то), тъй като това местоимение трябва да замести, според еврейския оригинал, думата „семето“ (semen), което на латински език е от среден род, стои погрешно ipsa (тя), което местоимение изопачава смисъла на изречението, прехвърляйки ролята, която има да играе семето на жената, върху жената. Така превеждат този текст, следвайки сляпо Вулгата и нейните фактически грешки, много от привържениците на непорочното зачатие. Ето например преводът на епископ Малу: „Аз ще поставя вражда между тебе и една жена, между твоето семе и нейното; тя ще ти смаже главата, и ти ще се стремиш да я хапеш в петата“.

От този съвършено неверен превод римокатолическите богослови се стараят да направят извода, че св. Богородица е онази жена, която е победила дявола. За да може пък да победи дявола, тя е трябвало да има онази висока светост, в която се намирали Адам и Ева преди грехопадението. А за да има тяхната светост, тя не е трябвало да наследи греха им, който се предава от поколение на поколение чрез раждането. Следователно, тя е зачената непорочно, без първородния грях.

Пророческите думи на Битие 3:15, според кардинал Гусе, Пероне, Пасалия и други имакулатисти, ясно показвали, че Господ не искал да вижда – цитираме дословно Гусе – „пресветата Дева Мария да е подхвърлена на тлетворното ухапване от змията, тя да се намира, макар и за миг, под властта на дявола и да участва в греха на Адам и Ева… Ако тя не би била иззета от първородния грях, как би се оправдало предсказанието за непрестанната вражда между нея и змията? Разбира се, духът-изкусител се е опитвал да ухапе и нея, но напразно. Без да се гледа на неговата хитрост, той е бил победен от нея, и неговата глава е била смазана от нейната чиста и непорочна нога“. Св. Дева Мария е могла да го победи, защото не му е била подчинена нито за един миг чрез първородния грях. Тя е била зачената непорочно. Така разбирали Битие 3:15 според Гусе „св. Иустин, св. Ириней, Тертулиан, Ориген, св. Григорий Неокесарийски, св. Ефрем Сирин, св. Епифаний Кипърски, св. Амвросий, Максим Турински, Исихий, св. Андрей Критски, св. Иоан Дамаскин, Петър, епископ Аргоски, Бруно Астийски и други древни църковни писатели“.

Но в безименното римокатолическо съчинение „Римский новый догмат о зачатии пресв. Девы Марии без первороднаго греха пред судом Св. Писания и Предания св. отец“, Спб, 1858, което е превод на излезлия на френски език очерк под наслов „Études sur le nouveau dogme de l’immаculée conception… publiés par les auteurs des essais sur la réforme catholique“, Paris, 1857, e доказано документално с най-добросъвестно цитирани извадки от съответните светоотечески съчинения и с широки научни справки, че нито един от посочените от Гусе свети отци не тълкува Битие 3:15 в смисъла на новия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария; че тъкмо напротив, много от тях в изказванията си, че единствен Иисус Христос е заченат без грях, изключват всякаква възможност да се мисли за непорочно зачатие на което и да било човешко същество, та било то и св. Богородица, за която иначе поменатите свети отци говорят с най-голямо благоговение и преклонение.

Но имакулатистите против всички правила на херменевтиката, въпреки уличаващите ги в явна недобросъвестност факти, намират в Битие 3:15 все пак доказателство в полза на непорочното зачатие. Чрез изкуствено изграждани силогизми те нагаждат доста убедително за простодушния вярващ разглеждания библейски цитат към учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария и добиват в него библейско потвърждение на своя нов догмат. Ала всичките им изобретателни умопостроения рухват пред съкрушителната сила на този прост факт, че разглежданата теория е изградена върху фалшива основа – върху един опорочен превод на Вулгата. Когато става нужда да се подкрепи с цитати от Св. Писание един нов и силно оспорван догмат, може ли да се обосновава той с един изопачен, неверен, неточен превод? Това значи една заблуда да се защитава чрез друга заблуда.

Не бива да се забравя, че Вулгата не е оригиналният текст на Библията и че съдържа много неточности. В латинското издание на Библията от 1590 година, което папа Сикст V († 1590) с особена була одобрил, не давайки да се променя нито една дума в нея, се оказали две хиляди грешки! Климент VІІІ (папа от 1592 до 1605 г.) поверил на Белармин да поправи тези грешки, но и новото издание (1592) не било чисто от грешки. И изданията от 1598 и 1602 г. не могат да се похвалят с големи подобрения в това отношение. А общо взето, във всички издания на Вулгата нашият стих стои в редакцията, която Пероне привежда, за да защити с „библейски“ основания новия римокатолически догмат. Но всеки ще се съгласи с елементарното научно-богословско правило, че, когато се работи научно и се спори по смисъла на даден текст, той трябва да се тълкува по оригинал.

А ето как сами римокатолическите учени превеждат въпросното място от еврейския оригинал: „Аз ще поставя вражда между тебе и между жената и между твоето семе и нейното; това семе ще ти смаже главата, а ти ще го хапеш в петата“. Този превод е на учения римокатолик Sanctès-Pagnin. Подобно на Sanctès-Pagnin превеждат това място още и Père Houbigant, Vatable, Sasy и др. Преводът на 70-тте със своето „αΰτóσ συν τηρήσει κεφαλήν“ (макар че тук би трябвало да се употреби вместо αΰτóσ местоимението αΰτó, което съответства на гръцката дума σπéρμα), все пак е по-близко, отколкото Вулгата до оригинала и успява да предаде точния смисъл на текста, а именно, че семето на жената (тоест Христос) ще смаже главата на змията, подчертавайки чрез αΰτóσ личността на Месия – Изкупителя. Древните латински преводи (италийският и Иеронимовият преди неговото повреждане от преписвачите) дават точно според оригинала смисъла на това място; в тях стои ipse вместо ipsa. Всички еврейски ръкописи, някои древни преписи на Вулгата, самаританският текст и всички древни преводи като арабският, сирийският и др. ни подкрепят безрезервно против римокатолическото погрешно превеждане и още по-погрешно тълкуване на въпросния текст. В наша полза са цитиранията на този текст и тълкуванията му, срещащи се у Филон, Ионатан, св. Ириней Лионски, бл. Иероним, св. Иоан Златоуст, Петър Хризолог, св. Ефрем Сирин, св. Лъв Велики и др.

Ако приемем погрешния извод, произтичащ от превода на Вулгата, за догматически верен, тоест ако се съгласим с имакулатистите, че това място се отнася към св. Дева Мария, ще излезе, че не Иисус Христос, Божият Син, роден от семето на жената, а св. Дева Мария е изкупителката на човешкия род и победителката над дявола. А това е догматически абсолютно неправилно. Така не учат и римокатолиците; и те признават Иисус Христос за Изкупител на човешкия род. И все пак, давайки дан на погрешните си разбирания, те смятат св. Богородица за съизкупителка на човечеството. А според православното схващане това не може да бъде вярно. Св. Дева Мария не е съизкупителка, а само велика служителка на великата тайна на Боговъплъщението. Един е нашият Изкупител – Богочовекът Иисус Христос, за Когото Св. Писание свидетелства, че Той е семето, в което се изпълняват древните предсказания и обещания (Гал. 3:16). „За това се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола“ (1 Иоан 3:8). Той победи дявола в пустинята (Мат. 4:1-11), Той изпъди вън княза на този свят (Иоан 12:31). Той е наш Ходатай пред Отца (1 Тим. 2:5). „Той е омилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан 2:1-2). Той е приел плът и кръв и е умрял за нас, „та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола“ (Евр. 2:14). Той е, Който „отне силата на началства и власти и ги явно изложи на позор и на кръста възтържествува над тях“ (Кол. 2:15). Ако св. Богородица е победила дявола, тя го е победила, както и всички други светии не сама по себе си, а с помощта на Божията благодат, чрез Христа, Победителя над дявола, проклятието и смъртта, Който е победил злото за всички ни.

Че това е правилното разбиране, ни уверява Римл. 16:20, където св. апостол Павел говори: „А Бог на мира скоро ще съкруши сатаната под нозете ви“. В този стих, пълен с толкова вяра и въодушевление, св. апостол Павел предсказва скорошното участие на Христовите последователи в окончателната победа над злото и то не поради това, че св. Дева Мария е победила сатаната заради тях, а защото Сам Иисус Христос, Божият Син, е възтържествувал над силите на преизподнята (Кол. 2:15; Евр. 2:14). Без Него никой никога не би бил в състояние да възтържествува над дявола.

Св. Православна църква е разбирала винаги изкуплението като дело на Иисус Христос, а победата на светците над дявола – като последица от изкуплението в Христа. Тя е отнасяла винаги разглеждания текст в Бит. 3:15 към Иисус Христос, а не към св. Богородица. В това тя е следвала примера на великите Св. Отци от първите векове, които единодушно са тълкували това място като протоевангелиум, тоест като първо пророческо за Христа благовестие, изречено от Бога непосредствено след грехопадението за утеха и обнадеждаване на падналия в грях човешки род. Че разглежданото място никой от Св. Отци не е отнасял никога към св. Богородица, а винаги само към Иисус Христос, това признава и един такъв сеариозен римокатолически догматист като Бернхард Бартман, който дословно пише: „Върху Христа като Такъв, Който ще смаже главата на змията, поставят ударението отците, които тук никога не са подразбирали Мария“. Следователно, всички онези римокатолически богослови, които отнасят това място не към Иисуса Христа, а към св. Богородица, влизат в грубо противоречие със светите отци и вършат непозволено насилие над един ясен и недвусмислен текст. Ето и някои извадки от творения на светите отци, като доказателство и потвърждение на нашата мисъл.

Св. Иустин Философ, противопоставяйки на Ева, чрез непослушанието на която дошла смъртта, св. Дева Мария, майката на Господа, говори: „От нея се роди Този, за Когото… е казано на толкова много места в Писанието; чрез Него Бог поразява змията и уподобяващите се на нея ангели и човеци и освобождава от смърт онези, които се разкайват за греховете си и вярват в Него“. Св. Ириней Лионски направо говори за „Семето, определено да смаже главата“ на змията, „Което се е и родило от Мария“. А на друго място той повтаря това свое тълкуване на Бит. 3:15 с думите: „Тази вражда (против змията, тоест дявола – в ск. м.) Господ е съсредоточил в Себе Си, като е станал човек от жената и е смазал главата на змията“. Св. Ефрем Сирин говори: „Синът потъпка отвратителната змия и смаза главата на усойницата“. Негови са и думите: „От Тебе (Мария) ще излезе Дете, Което ще порази главата на змията“. Св. Григорий Нисийски дълбокомислено богословства: „Жената (Мария) е защитила жената (Ева). Първата (Ева) е открила пътя към греха, а тази (Мария) е послужила за явяването на правдата; онази е последвала съвета на змията, а тази е представила Унищожителя на змията (τòν άναιρéτην τού òφεωσ παρεστήσατο). Тук св. Григорий Нисийски, съпоставяйки св. Богородица с Ева, я издига много високо, но е далеч от мисълта да я представя като унищожителка на злото. За него такъв е Иисус Христос, Унищожителят на змията. Заслугата на св. Дева Мария се заключава в това, че тя е послужила за явяването в света на въплътената Правда. Св. Лъв І, папа Римски, като тълкува Битие 3:15, казва: „Щом злобата на дявола ни е заразила със своята отрова, Всемогъщият и Милосърден Бог веднага ни е дал лекарство, което Той по безграничната Си любов още отпреди е приготвил, за да обнови човека. Той е предвъзвестил на змията Онзи Син на жената, Който трябвало да дойде и Който със Своята сила ще съкруши нейната (на змията) гордост, предвъзвестил е Богочовека Христа, Който, роден от Девица, трявало да осъди чрез нетленното Си рождение насилника на човешкия род“.

От древните Св. Отци така учат още св. Епифаний Кипърски, св. Исидор Пелусиотски, св. Киприан Картагенски, св. Амвросий Медиолански и др. Св. Киприан Картагенски учи: „За този именно Син (възвестен от Исаия, гл. 7, стих 14) Бог е предсказал още в книга Битие, че Той ще произлезе от жена и ще смаже главата на змията, казвайки: и ще всея вражда между тебе и жената, между твоето семе и нейното семе; Той (ipse) ще те порази в главата“.

Блажени Иероним така тълкува Битие 3:15: „Той (ille) ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата. Или по-точно, както е в еврейския текст – Той (ipse) ще смаже твоята глава, а ти ще го жилиш в петата. Понеже нашият ход е бил спъван от змията, Господ съкрушил сатаната под нашите нозе“. Блажени Августин, който е следвал превода на Вулгата, е разбирал неправилно Битие 3:15, като, подведен от латинското местоимение ipsa, е отнасял този текст към св. Богородица, а не към Иисуса Христа. Ала въпреки това той съвсем не е намирал в този изопачен текст основание за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Напротив, той е учел, че само Иисус Христос е бил заченат без първородния грях и че св. Богородица не е била по зачатие безгрешна, а е наследила първородния грях. Ето и неговите думи: „Без всяко съмнение плътта на Христа не е плът на греха, но подобна на плътта на греха. Какво би ни попречило да разберем, че с изключение на тази плът на Христа, всяка друга човешка плът е плът на греха? Явно е всъщност, че тъкмо сластолюбието, чрез което Христос не е искал да бъде заченат, е в човешкия род принципът на разпространяването на злото; макар че тялото на Мария е дошло от сластолюбието, все пак тя не го е предала на тялото, което не е било заченато в нея по този начин. Който отрича тези неща и сравнява плътта на Христа с тази на всяко друго човешко същество, който и да е той, е един отвратителен еретик (detestandus haereticus)“.

Блажени Августин на много места в своите съчинения дава тълкувания на Битие 3:15, но нито един път не извлича от този стих учението за непорочното зачатие. „Бог е казал на змията – говори той, подрозбирайки под ipsa св. Дева Мария: – Тя ще те поразява в главата, а ти ще я жилиш в петата. Дяволът ще те жили в петата, за да те повали, когато се поколебаеш. Той ще те поразява в петата, а ти го поразявай в главата. Кое глава на змията? Това е началото на изкушението. Когато змията започне да ти внушава грях, отхвърли това изкушение, преди да се е родила усладата и да последва съгласяването. По този начин ти ще съкрушиш нейната глава, и тя няма да засегне твоята пета. Защо Бог е обърнал тези думи към Ева? Защото човек пада чрез плътта; за всеки един от нас Ева е нашата собствена плът“.

На друго място блажени Августин тълкува разглеждания стих в тайнствен смисъл: „Вие знаете, че след грехопадението на първия човек е било казано на жената, или по-точно на змията: тя ще те поразява в главата и пр. Тези думи съдържат велика тайна. Те се отнасят към Църквата… О, Църква, дебни внимателно главата на змията!“ Цялото богословие на блажени Августин, занимаващо се толкова задълбочено и подробно с въпроса за първородния грах и благодатта, е съвсем чуждо на новия римокатолически догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария.

Бернар Клервоски, ползващ се от изопачения текст на Вулгата, намира в Битие 3:15 указание за това, че св. Дева Мария е Онази, която ще порази главата на змията, и въпреки това и той, подобно на блажени Августин, не е откривал в това така тълкувано място доказателство за непорочното зачатие. Ето и неговото тълкуване: „Кого ако не св. Дева Мария е подразбирал Господ, когато е говорел на змията: и ще всея вражда между тебе и жената. И ако ти още се съмняваш, че Той е казал това за Мария, чуй какво следва по-нататък: тя (ipsa) ще те поразява в главата. Кому се приписва тази победа, ако не на Мария! Именно тя е съкрушила отровната глава, тя е унищожила всяко изкушение на лукавия“.

Коментирайки това тълкуване на Бернар Клервоски, протоиерей Ал. Лебедев казва: „Като обяснява протоевангелието точно както сегашните богослови (на Римокатолическата църква, ск. м.) и като същевременно съвършено отрича непорочното зачатие в своето писмо до канониците, Бернар показва, че може и да отнасяш първоевангелието към св. Богородица и пак да смяташ нейното зачатие за станало в прародителския грях; значи той не е предполагал необходима връзка между поразяването от нея на змийската глава и нейното непорочно зачатие, каквато връзка намират сегашните богослови“.

Разбира се, ние не можем да се съгласим по съвсем понятни научно-екзегетически съображения с грешката на Бернар Клервоски да се отнася победата над дявола към св. Богородица вместо към Иисуса Христа. Но и на имакулатистите, за които неговото тълкуване е правилно, трябва да стане ясно, че в този даже неправилно разбиран текст не съществува за тях никакъв аргумент в полза на непорочното зачатие. А няма и не може да има такъв аргумент по следните прости логически причини, а именно – за да бъде Битие 3:15 доказателство в полза на непорочното зачатие, трябва предварително да се докажат следните три важни неща:

1. Че под „жена“ не трябва да се разбира нищо друго освен св. Богородица. Това пък не може да се докаже, понеже много от авторитетните тълкуватели разбират под „жена“ Ева, пред която и за която Бог е говорел тези думи, а други разбират Църквата, която постоянно враждува против дявола (бл. Августин);

2. че победата над сатаната е дело на св. Богородица. И това не може да се докаже, понеже дори римокатолически автори признават грешката в превода на Вулгата и отнасят, следвайки оригинала и примера на Св. Отци, победата към Христа и

3. че враждата с дявола и тържеството над него стоят в необходима логическа връзка с непорочното зачатие и не могат да бъдат мислени без последното. Ала и това е абсолютно недоказуемо, тъй като се знае, че праведниците още в Стария Завет са водели непримирима борба с дявола, бидейки заченати в грях (Псалом 50:7), а новозаветните светци с помощта на Божията благодат са го и окончателно побеждавали, без от това да следва, че за победата им над него е трябвало те да бъдат непорочно заченати.

Мнозина привърженици на догмата за непорочното зачатие като иезуитите Пероне и Пасалия са чувствали, че и Вулгата с погрешно преведеното на латински език пророческо място от Битие 3:15 не е в състояние да подкрепи учението им за непорочното зачатие, та са се видяли принудени да признаят, че не могат в този текст да намерят конкретно основание за своя любим догмат. Същото признание неволно прави и римокатолическият професор Адолф Шпалдак, който казва: „Даже Откровението на св. Иоан Богослов (12 глава) или Протоевангеието (Битие 3-та глава) сами по себе си нищо не доказват без Преданието“. Ала и Преданието, както ще видим по-нататък, не е на римокатолическа страна.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „12.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3L

10. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

За да не бъдем упрекнати, че представяме тенденциозно въпроса за самочинното обявяване на догмата за непорочното зачатие, определяйки това обявяване не като плод на съборната дейност на епископите, а като едноличен акт на папата, и че сме се ползвали само от православни и протестантски източници, ние ще прибегнем и към римокатолически автори.Най-отявлени привърженици на новия догмат като епископ Малу и други признават, че свиканите епископи нямали за задача да обсъждат въпроса, а само да присъстват на този празник. Кардинал Брунели, който председателствал събранието на епископите по време на четирите заседания, на които те били запознати със съдържанието на булата, ги предупредил, че папата съвсем не е възнамерявал да събере епископите на събор, нито да ги упълномощи да обсъждат основанието на въпроса или навременността на определението – две неща, решението на които той запазва за себе си.

Същото потвърждава и кардинал Гусе (Gousset), който е написал цяло съчинение, озаглавено „La croyance générale et constante de l’Église touchant l’immaculée conception de la bienheureuse Vierge Marie“ (Paris, 1855), имащо за цел да докаже не само правотата на новия догмат, но и мисълта, че епископите не са играли никаква роля при дефинирането му, и че то е дело само на папата. Ето и неговите думи: „При все че Пий ІХ се е съветвал със св. колегия и с епископите на християнския свят, но той си е задържал правото да произнесе окончателната присъда за догмата на зачатието на Дева Мария“. Със съчинението си Гусе е целял да издигне абсолютния авторитет на папската власт, но не е досъгледал, че със същия аргумент е унищожил валидността на догмата за непорочното зачатие, тъй като е признал, че той е дело не на цялата Римокатолическа църква, а само на първия неин епископ, папа Пий ІХ, който по този въпрос е влязъл в явно противоречие с много свои предшественици. Никога в Църквата до Пий ІХ не се е процедирало така – папата еднолично със своята власт да обявява известно учение за догмат, без да пита Църквата, без да я остави тя да се произнесе по същество.

Паризис, епископ от Арас, изтъкнат ултрамонтанист, в своето малко съчинение озаглавено „Les Impossibilités“, описва церемонията по обявяване непорочното зачатие така: „В определения ден папата, който въплъщава в себе си цялата Църква, застана на катедрата на непоклатимата истина пред своите събрани братя, с които той свободно се бе съветвал, но без да иска от тях нито тяхното съгласие, нито тяхната преценка. Той стана прочее и говори сам, и утвърди като член на вярата, за всякога и за всички, че Мария е била зачената без грях“.

Тези думи на този отявлен защитник на папската власт и на папските разпоредби са по-красноречиви и по-изобличителни за папското самовластие в Църквата от всички други обвинения на противниците. Епископите нито са били канени да обсъждат, нито са имали свободата да се произнесат. Папата сам е провъзгласил новия догмат. Съборността на Църквата като принцип за решаване на важните догматически въпроси е била съвършено погазена и папско-монархическото начало възтържествувало.

Че самочинно е било догматизирано, с цел да се затвърди папската абсолютна власт в Църквата, едно неправилно учение, с което се увеличава броят на папските актове, много от тях отхвърлени от самите римокатолици като погрешни, това личи от цялата опорочена процедура на обявяването на новия догмат. Без догматическа обосновка с преки свидетелства от Св. Писание и Св. Предание, без обсъждане на въпроса от страна на цялата Църква, без събор, а в присъствието само на поканените епископи, съчувстващи на нововъведението, но въпреки това определени не да обсъждат, а да присъстват и одобряват, догматът бил обявен, анатемата за неприемането му – произнесена, Църквата била свързана с вяра в лъжовното учение.

При цялото внимателно процедиране и при всички допитвания и обсъждания в разни комисии и конгрегации, пак не било съобразено, че под тази папска анатема ще попаднат неволно и знаменити папи, светци и учени богослови на Римокатолическата църква като папите Инокентий ІІІ, Инокентий V, Климент VІ, Пий V, Инокентий ХІ и др. и като светците и богословите Анселм Кентърберийски, Бернар Клервоски, Тома Аквински, Бонавентура, Хуго де сен Виктор, Петър Ломбард, Алберт Велики и други, които решително са отхвърляли непорочното зачатие на св. Дева Мария като заблуда, да не говорим за древните велики светители и поборници за православието, които нямали и понятие от това ново учение.

Самите участващи във формалните заседания в Рим са чувствали излишността на своето присъствие. Кардинал Маки, един от защитниците на непорочното зачатие, доайен на свещената колегия, подчертава решаващата роля на папската власт в догматизирането на новото учение, като преди церемонията по провъзгласяването на догмата се обръща към папата със следните думи: „Онова, което така горещо желае Християнската църква и проси всецяло, за преумножаване на хвалата, славата и почитанието на пресветата майка на Бога, е това, щото нейното непорочно зачатие да бъде определено и предписано от Вашата върховна и непогрешима власт“. А след обявяването на догмата кардинал Маки благодарил на папата за това, че той благоволил със своя собствен авторитет да определи и узакони непорочното зачатие.

Явно е, че този нов догмат е бил дефиниран от папата и неговите приближени и наложен насила на цялата Римокатолическа църква. Порочната процедура на неговото обявяване не е от естество да го утвърди като истинско учение; напротив, тя го разобличава като новост, която няма нищо общо с вярата на древната Църква и на светите отци.

Известният западен църковен учител от V век св. Викентий Лерински е определил много сполучливо, коя е истинската и изначална вяра на Църквата, а именно, „quod semper, quod ubique et quod ab omnibus creditum est“, тоест което всякога, всякъде и от всички е вярвано.

Католиците се хвалят, че по времето на обявяването на догмата за непорочното зачатие на св. Дева Мария цялата почти Римокатолическа църква е вече вярвала в него. Това е отчасти вярно, защото иезуитите векове наред употребявали неимоверни усилия да насаждат тази вяра у народа. Но дори да беше то и напълно вярно, пак този аргумент не би бил достатъчен, за да оправдае догматизирането на частното мнение за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Защото, както добре изяснява безименният автор на прекрасното съчинение „Le nouveau dogme en présence de l’Écriture sainte et de la tradition catholique“, Църквата „не е християнското общество от този или онзи век,… но християнското общество от всички векове… Тази Църква – една, постоянна и идентична – е каналът, по който винаги е текла богооткровената истина, откакто Богочовекът й я е поверил. Богооткровената истина й е била дадена като залог.

Иисус Христос не ѝ е поверил мисията да я изработва (тоест сама да я измисля и съчинява – скоби мои). Във всеки век е имало в Църквата само погрешими хора, било пастири, било миряни; не е имало непогрешимост освен в постоянното свидетелстване на вековете, утвърждаващи всички заедно един догмат на вярата, вярван винаги и от всички. Когато в този или онзи век един догмат на вярата е бил оспорван или отричан, Църквата е свидетелствала за своята древна, постоянна и вселенска или повсеместна вяра. Епископите са били нейните органи, когато те са били отгласи на нейната вяра, респективно всеки за своята църква; но тяхното свидетелрство е било считано недействително, щом те са говорели лично от свое име“.

Ако латинските богослови, защитници на непорочното зачатие, се ръководят от често цитирания от тях принцип на св. Викентий Лерински, че „онова предадено учение трябва да се признава за истинско, което всякога, всякъде и от всички е било изповядвано като истинско“, те трябва сами да се откажат от новия си догмат, защото той не е бил изповядван „всякога, всякъде и от всички“. До ХІ век той е бил неизвестен. Много папи решително са го отричали. Цели католически страни дълго не са вярвали в него. Ако някои римокатолически автори се опитват да спасяват задължителността на новия догмат тъкмо с помощта на изтъкнатия принцип на св. Викентий Лерински, това е едно недоразумение.

Един например пише: „Викентий дава на всеки вярващ средство да узнава новото, внезапно появило се заблуждение като заблуждение, а именно, той предлага да се установи, дали то съответства на всеобщото съгласие на Църквата, или на свидетелството на древността“. Протоиерей Александър Лебедев, цитирайки тази мисъл, открива в думичката „или“ хитростта на автора, който се старае да избегне неумолимата присъда на принципа на св. Викентий Лерински със софизми. Протоиерей Лебедев казва: „Това, което у св. Викентий Лерински съставлява един признак с две части, то се разпада при латинския богослов на два независими признака. Според св. Викентий онова учение е лъжливо, което е и не древно, и не всеобщо, а според латинското тълкуване онова учение е лъжливо, което е или не древно, или не всеобщо. И обратното, според св. Викентий онова учение е истинско, което е и древно, и всеобщо, а според латинското мъдруване – онова учение, което е или древно, или в известен период всеобщо. Според принципа на св. Викентий, учението за непорочното зачатие е и не древно и не всеобщо, и поради това лъжливо; а според латинското представяне то, макар и да е ново, но в половината на сегашния (ХІХ-ти, в скоби мои) век е всеобщо, следователно е и истинско. Ето латинското извращение на принципа на св. Викентий“.

Непорочното зачатие не е било постоянна и повсеместна вяра на Църквата, понеже то не е нейно учение, а чужд елемент, привнесен отвън. А то не е нейно учение, понеже не е богооткровено, тоест не се съдържа в Св. Писание, нито е предадено на вярващите от апостолите и техните приемници по пътя на Св. Предание. Догматическата дейност на Църквата се е състояла не в откриване нови догмати, които не са били известни на предишните християнски поколения, нито в обявяването за догмат на вярата на някое благочестиво частно мнение, а в определянето на някоя оспорвана или отричана от еретиците богооткровена истина, която е била винаги и повсеместно вярвана като постоянен, повсеместен и изначален догмат на Църквата.

Така че папа Пий ІХ е извършил един своеволен и страшно отговорен пред Бога и пред историята акт, като, без да държи сметка за постоянната и повсеместна вяра на Църквата, е превърнал, злоупотребявайки с властта си, едно частно мнение, появило се на Запад едва в ХІ век, и за което предишните векове нищо не са знаели, в задължителен догмат на вярата. Така се приключило обявяването като богооткровено учение, винаги вярвано от Църквата на едно мнение, което в самите римокатолически богословски среди било предмет на оспорване повече от 800 години, тоест на едно мнение, което самата върховна римокатолическа власт не е смеела да обяви за догмат на вярата в продължение на дълги векове, а ту го обявявала за неправилно учение чрез някои свои папи (Инокентий ІІІ, Инокентий V, Климент VІ), ту го закриляла, забранявайки да се нарича то ерес (Сикст ІV), ту се е въздържала да се произнася по него (Павел V, Григорий ХV), като е заявявала, че „вечната Мъдрост още не е открила на Църквата Си сърцевината на тази тайна“ (Григорий ХV).

Можем ли да си представим тъй нерешително да е процедирала Църквата по повод например на оспорваната от арианите божествена същност на Христа! Можем ли да си въобразим, че Църквата е могла да отлага решителното си произнасяне по този въпрос с векове, докато дойде сгодният исторически момент за това? Не! Църквата веднага е казала думата си и то твърдо и решително, защото тя не е защитавала едно колебливо мнение, а една положителна вяра, вяра, която е била винаги изповядвана от истинските членове на Църквата. По божествената същност на Христа вечната Мъдрост е казала думата си в Свещеното Писание и в Свещеното Предание. Затова Църквата винаги е вярвала в тази божествена същност на Христа! Ако по въпроса за непорочното зачатие на св. Дева Мария, по признанието на папа Григорий ХV, „вечната Мъдрост още не е открила на Църквата Си сърцевината на тази тайна“, ясно е, че, неоткрита до ХVІІ-ти век, тя не може да бъде догмат на вярата и след ХVІІ-ти век, защото истините на вярата са открити от Христа още на апостолите и техните съвременници (Иоан 15:15). Иначе ще излезе, че днешните римокатолици имат по-богата по съдържание вяра отколкото светите апостоли!

Всичко това показва, че с обявяването непорочното зачатие за догмат на вярата Римокатолическата църква не е формулирала един винаги изповядван и застрашен от отричане изначален, богооткровен догмат на Църквата, а едно частно, колебливо и от гледище на Божественото откровение необосноваемо и затова неудържимо мнение. Тя е чакала то да се разпространи, да се закрепи в съзнанията на вярващите и чак тогава се е осмелила да го догматизира и то по подбуди не да подсигури спасението на вярващите чрез изповядването на една истина, отричането на която води към вечна гибел, а със скритата цел да се проправи пътят за провъзгласяването на догмата за папската непогрешимост и главенство в Църквата.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „11.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e 

9. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

VІІ. Папите Пий VІІ и Григорий ХVІ, които светителствували през първата половина на ХІХ век, позволили да се прибави в службата, изработена в чест на зачатието на св. Дева Мария (8 декември), пред думата „зачатие“ прилагателното „непорочно“. Това била последната, може да се каже, стъпка към официалното признаване на новата доктрина за общоцърковно учение. Доминиканците, виждайки ясно накъде отиват работите, сметнали за благоразумно да се откажат от всякаква по-нататъшна съпротива. Генералът на техния орден заявил на Светейшия отец, че той безпрекословно приема новата служба за непорочното зачатие и заедно с това открито и тържествено се отрича от онази доктрина, относно зачатието на Божията майка, която ордeнът дотогава защитавал.

По същото време в Рим започнали да се произвеждат медали в чест на непорочното зачатие, които, според мълвата, вършели чудеса и разпространявали славата на новото учение. Лопухин казва, „че тези медали се считали особено полезни против кучешкия бяс и протестантизма“. Станало нещо обикновено да се призовава св. Дева Мария като „зачената без грях“. Обръщения като това: „O, Marie, conque sans peche, priez pour nous qui avons recours a vous!“ взели да се печатат редовно в молитвениците и в катехизисите особено на иезуитите и влезли в ежедневна молитвена употреба. Протестите на някои здравомислещи клирици оставали без внимание. Предупрежденията, че чрез провъзгласяването за догмат на едно крайно спорно учение, за което няма никакво основание в Свещеното Предание и в Свещеното Писание; което не е било споделяно от светите отци, което даже и на Запад не е било известно в първите десет века, ще се изложи св. Престол; че догматизирането на едно мнение, което носи белезите на явна заблуда, ще ползва не Църквата, а противниците й, които покрай този догмат, като виждат, как той бива насаждан чрез изопачаване на историческата истина, чрез интриги и насилие, могат да подхвърлят на съмнение и останалите догмати на Църквата, не били взети под съображение. Ватиканът решил да завърши започнатото от неизвестните монаси от Средните векове и продължено от францисканците и иезуитите ревностно разпространяване на новото учение с тържественото му догматизиране. Това извършил папа Пий ІХ (1846-1878).

Не е без значение да спрем вниманието си върху тази интересна историческа личност. Роден през месец май, който е посветен в Римокатолическата църква на св. Дева Мария, бъдещият папа получил при кръщението си покрай името на св. апостол и евангелист Иоан Богослов – Иоан – и самото име Мария. Той се казвал Джовани Мария Мастаи Ферети. Майка му го възпитавала в дълбока римoкатолическа набожност към св. Богородица. Разказва се, че тя го излекувала от епилепсия. Под влияние на преживяното чудо той решил да се отплати на светата Дева, като обещал да й служи ревностно, синовно и всепредано. Наричан от биографите си „любимец на Мария“, той бил припознат от иезуитите и имакулатистите изобщо за най-подходящия човек, чрез когото могло да се проведе отдавна замисленото и отлагано до най-удобния момент провъзгласяване на новия догмат. Това не закъсняло да стане чрез папа Пий ІХ въпреки смелите предупреждения и обоснованите протести на редица просветени римокатолически духовници, държащи все още за древните традиции на Църквата.

Мерзлюкин, описвайки развоя на събитията от ХІХ век, казва: „Известният католически богослов абат Лаборд през 1852 г. отправил писмо в Рим до един кардинал, който бил върховен председател на конгрегацията на индекса. В своето писмо той всячески убеждавал кардиналите да повлияят на папата да не прави необмислената стъпка, да не възвежда в догмат на вярата едно учение, което няма никакво право на догматическо признание.“Нека – пише той – ако ви е угодно, се появи утре постановлението на върховния понтификат, обявяващ с всичката си авторитетна власт, че преблажената Дева Мария имала непорочно зачатие. Тогава? От това ще стане ли исторически невярно…, че св. Тома Аквински вярвал и учел тъкмо обратното? Или ще стане ли лъжа, че св. Бернар, най-велик почитател на пресвета Дева Мария, отхвърлил това лъжливо учение за непорочното зачатие, считайки го новаторство? Или ще стане ли неистина, че тази идея за непорочното зачатие никога не е съществувала в поученията нито на св. Анселм, нито на св. Григорий, нито на св. Лъв, нито на св. Фулгенций, нито на св. Иоан Златоуст, нито на св. Григорий Богослов, нито на св. Иероним, нито на св. Августин, нито на св. Амвросий?… Или ще бъде ли неистина…, че през целия ХІІІ век богословският факултет на Академията в Париж заедно с неговите основатели Alexandre de Hales, Albert le Crand и saint Bonaventure са учели съвършено обратно на тази доктрина за непорочното зачатие, тъй както и другите богословски факултети, и че едва значително по-късно започнали да учат по богословските факултети в полза на тази доктрина и то не като откровение, възвестено от Бога, а само като тяхно лично мнение?“

По-нататък Мерзлюкин продължава:

„Абат Лаборд не е епископ и не е висш чиновник на Ватикана; може би неговият глас не е достигнал до папа Пий ІХ. Но ето че духовният глава на Париж, известният архиепископ Sibour, на 26 февруари 1850 г. пише лично до папа Пий ІХ…

І. Съгласно самите принципи на богословието учението за непорочното зачатие на пресвета Дева Мария никак не е доказуемо и не може да бъде формулирано като истина на католическата вяра и толкова повече в никакъв случай не може да бъде налагано като вяра под страх на вечно осъждане (догмат).

ІІ. Определението или каквото и да било утвърдително постановление (в полза на учението), макар и църковната власт (светият Ватикан) да има възможност да го наложи, няма да бъде никак желателно (или своевременно), защото то нищо няма да прибави към славата на непорочната Дева Мария; напротив, то ще бъде твърде вредно за църковния мир и за благото на душите особено в моята епархия“.

Мъдростта в разсъжденията на архиепископ Sibour не оказала никакво влияние на папа Пий ІХ“.

И други твърде сериозни гласове се обадили, за да предупредят, че провъзгласяването на новото учение за догмат няма да бъде чест за римокатолическата вяра, нито ще бъде от естество да запази мира в църковните среди. Кардинал Шварценберг, епископите от Ермланд и Падеборн, князът-епископ Диненброк от Бреслау не виждали никакво основание, което да налага догматическото определение на непорочното зачатие и намирали условията на времето твърде неподходящи за това. Някои казвали, че не е небогословско въздигането на една pia sententia в догмат на вярата.

Гореспоменатият абат Лаборд не се задоволил с протеста си, направен пред кардиналите. Чувствайки, че това негово писмо не е стигнало до папата, той се осмелил, с риск да загуби положението си, да пише направо до Пий ІХ. Това историческо негово писмо е изпълнено с необикновено мъжество и готовност да се изповядва при всички обстоятелства свещената истина. Между другото той напомня в него думите на св. апостол Павел: „Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ (Гал. 1:8). Взимайки повод от тези думи, абат Лаборд казва на папа Пий ІХ, че не е позволено да се проповядва на християните нищо ново, което те не са получили в предишните времена. Изповядвайки истината, че само Иисус Христос се е родил без първородния грях, защото единствен Той е бил заченат без намесата на мъж, той заявява, че св. Дева Мария се е родила като всички останали хора под знака на първородния грях. По-нататък, обръщайки се към папата, той продължава: „Да Ви запази Господ, възлюбени отец… и да просвети очите на Вашето сърце (Еф. 1:18), за да видите змийската хитрост, приготвена против Вашата душа и против мира на цялата църква, от езиците на ласкателите. Ние ги знаем, ние познаваме тази лъжлива лъст, която постоянно Ви прелъстява. Тя Ви шепне, че Вашето име ще стане знаменито и ще се покрие със слава пред целия свят, ще затвърди господството на римските властители над цялата църква, стига само Вие да заповядате на християните от цял свят, на всички вярващи, на всички свещеници и епископи да вярват в това, което никой от Вашите предшественици не е рискувал да извърши, което никой събор не се е осмелил нито да определи в желателния за Вас смисъл, нито да постанови за изпълнение. Ето къде са примките на змията!Но ако Ваше Светейшество би възнамерило все пак за нещастие да издаде догмата и да заповяда да се вярва в него, то… знайте, че Вие ще си съберете не слава, а безчестие… Изобщо това ще бъде още едно доказателство, след толкова други вече от по-раншни времена исторически свидетелства, че главата на Римската църква, като всички хора, е човек слаб, склонен към грях, подхвърлен на заблуди, който всякога може да стане вероломен предател на своята свещена власт, тоест да бъде измамен и да измамва другите.

Вслушайте се в нашия глас, любими отец, защото ние търсим истинската слава на Ваше Светейшество, не при помощта на ласкателството, а по силата на любовта към истината, милосърдието и мира.

За себе си, за многочислените свещеници и вярващи миряни от двата пола, единодушни с мене в моите чувства,

Абат Лаборд де Лектур,
13 август 1854 г.”

И този последен зов не помогнал. Същата година, без да се обръща внимание на заплашителната анатема на св. апостол Павел, тъкмо от негово име и от името на св. апостол Петър, загинали мъченически в Рим, догматът за непорочното зачатие на св. Дева Мария бил обявен за непогрешима истина, задължителна за всички.

Най-важните моменти от историята на самото обявяване на новия догмат са следните:

Още през 1848 година папа Пий ІХ назначил комисия от богослови, за да разследва въпроса и да се произнесе – може ли да се провъзгласи въпросното учение за догмат чрез папско решение. От двадесетте члена трима се обявили против, а останалите – за, като някои от тях все пак поставили въпрос за ненавременността на подобно решение. И други комисии и специални конгрегации, назначени от папата, имали задачата всестранно да проучат поставения въпрос. В някои от тях взели участие най-горещи привърженици на новото учение, каквито били учените иезуити Пероне и Пасалия. Пероне бил автор на съчинението “De immaculate beatissimae virginis Mariae conceptu” (1847 г.), в което изказвал мисълта, че въпросът е назрял да бъде вече разрешен в положителен смисъл. Пасалия написал също специално изследване по въпроса за непорочното зачатие. В своето съчинение, издадено през 1854 година, той се мъчел с цитати от Св. Отци да докаже древността на въпросното учение. Но в често цитирания от нас труд “Le nouveau dogme en présence de l’Écriture sainte et de la tradition catholique”, в който обосновано се окачествява догматизирането на учението за непорочното зачатие като нечувано отстъпление от истината, авторът, който по понятни съображения скрил името си, казва, че съчинението на иезуита Пасалия представлява „истинска вавилония от фалшиви, апокрифни, осакатени или недействителни текстове” и че въпреки това неговото съчинение е послужило за основа и образец при съставяне булата на папа Пий ІХ, с която е провъзгласен новият догмат. Тъй че не папа Пий ІХ, а Пасалия, неговият главен инспиратор, бил истинският автор на булата “Ineffabilis Deus”. В обширна студия, поместена в “Dictionnaire de Theologie Catholique”, том VІІ, част първа, се отрича Пасалия да е скритият автор на булата “Ineffabilis Deus”. Там се изтъква, че няколко проекта били направени за тази цел, но че те не били използвани, понеже се оказали не съвсем сполучливи. „Един проект, Deus omnipotens et clemens, бил съставен от Пероне и бил обсъждан от петима богослови, от които само двама го одобрили. Последвал друг, Quemadmodum ecclesia, който бил вероятно дело на Пасалия… Този втори проект, както и първият, не бил използван” (сol. 1199). Така или иначе, факт е, че във всичките тези дела участвали само привърженици на новия догмат, така че е прав анонимният автор на “Le nouveau dogme…”, като твърди, че „Пий ІХ се е оставил да бъде подведен от своите комисии, в които не е бил допуснат да проникне нито един противник на догмата” (стр. 206).

Специалната конгрегация от двадесет богослови, която заседавала от 10 май 1852 година до 2 август 1853 година под председателството на кардинал Форнари, се занимала с важния въпрос – кои са белезите, или условията, по силата на които едно учение може да бъде издигнато в степен на задължителен догмат на вярата. И същата стигнала до следните странни заключения (цитираме римокатолическия източник):

„За да може едно предложение да стане истина на католическата вяра, никак не е необходимо, щото в миналото да не е имало (по него) различие в мненията в Католическата църква и да са били всички постоянно съгласни по този пункт, за който става дума. Не е никак необходимо да е невъзможно да се споменат писатели, даже с авторитет, които са противници на учението, което се възнамерява да се провъзгласи за догмат. Не е необходимо да има в негова полза експлицитни или даже имплицитни (тоест изрични или даже подразбиращи се) свидетелства от Св. Писание, понеже то не е единственият извор на Откровението. Не е никак необходимо, що се касае до Преданието, да притежаваме една поредица от отци и от свидетелства, възлизащи чак до апостолския век” (“Dictionnaire de Theologie Catholique”, col. 1200).

След изброяването на тези отрицателни условия, следват положителните. За да може едно учение да бъде догматизирано, достатъчни са тези показатели: „известно число тържествени свидетелства, които съдържат разискваното учение; фактът – да може да се посочи един или повече богооткровени принципи, които съдържат това учение; взаимната връзка на догматите, или, което е същото, необходимостта да се допусне като богооткровено едно учение, чието отхвърляне би довело необходимо и непосредствено до признаване за лъжливи на едни или повече богооткровени членове на вярата; съгласуваното учение на сегашния епископат; при известни условия практиката на Църквата, подразбирайки под това външните действия на култа и религията” (“Dictionnaire de Theologie Catholique”, col. 1200).

Всеки може да види от тези заключения на комисията, към какви произволи в догматическата област може да доведе такова съвсем ново и неизвестно на древната Църква процедиране.

На 2 фавруари 1849 година папата отправил известното свое окръжно послание “Ubi primum” до патриарсите, примасите, архиепископите и епископите на целия римокатолически свят, с което ги запитвал за тяхното лично отношение и за това на вярващите от техните диоцези към непорочното зачатие, както и дали всички имат желание да се догматизира вече това учение. Този начин на питане епископите с писма по един важен въпрос на вярата, макар и наречен от католически автори “concile par ecrit”, тоест църковен събор чрез писма (“Dictionnaire de Theologie Catholique”, col. 1197), не е имал всъщност нищо общо с истинските събори на Църквата. Защото, даже ако отминем без възражение формалната страна на работата – че не може с писма да се обсъжда толкова спорен и с право оспорван догматически въпрос, – погледнато и по същество, допитването, тъй както е направено в “Ubi primum”, се оказва съвсем различно от съборните църковни разисквания. Защото, това твърдо трябва да се подчертае, с окръжното послание въпросът не е бил поставен на обсъждане, тъй като епископите нямали за задача да свидетелстват за неизменната вяра на поверените им диоцези по отношение на новопроектирания догмат (“Le nouveau dogme…”, р. 208), а само да кажат, при това при ясно изразената в окръжното твърда ориентираност на папата към непорочното зачатие и при съвсем недвусмислено изтъкнатото му желание да догматизира новото учение – какво е тяхното, това на клира и на народа чувство към зачатието на непорочната Дева и към провъзгласяването му за догмат от Апостолския престол.

За всички епископи е било съвсем несъмнено и то от самия текст на окръжното послание, че папата е решил да провъзгласи непорочното зачатие за задължително вярване и затова те не смеели да се противят на това желание, изразено от най-високото място на Църквата, от страх да не си навлекат неприятности, тъй като ултрамонтанистите прибягвали до всевъзможни заплахи против онези, които не са били съгласни с тях (“Le nouveau dogme…”, р. 96, 215). Всички разбирали, че папата е отправил до тях окръжното, не за да обсъди съвместно с тях въпроса, а само за да изпълни една формалност, както и за да намери успокоителен отговор на спотайваната си тревога – дали опозицията не е твърде голяма, и дали няма да се очакват оттам неприятни изненади. Отговорили според някои католически автори над петстотин епископи, от които 490 били съгласни с проъзгласяването на новия догмат, а 18 се изказали резервирано. Според други, отговор се получил от 603 епископи, от които 56 или 57 са изразили несъгласие с дотматизирането на въпросното учение (“Dictionnaire de Theologie Catholique”, col. 1198).

Без да се спираме на неточността на цифрите, ние считаме за по-съществено да обърнем внимание върху обстоятелството, че, въпреки взетите мерки, е имало все пак опозиция. Тези 57 или 18 смели гласове, колкото и деликатно да определяли становището си, колкото и прилично да оспорвали благовременността на провъзгласяването на новия догмат, намирайки в аргумента за неблаговременност най-неуязвимата формула на отказ поради своето вътрешно несъгласие с новото учение, все пак са били гласове на протестиращи съвести. Но на тези правдиви гласове не било обърнато никакво внимание.

Известният протестантски богослов Овербек така представя смисъла и последствията на въпросното папско окръжно в своето съчинение „Светлина от Изток”:

„Предварително епископите на католическия свят получили от папата покана да се справят по този въпрос със своите богословски факултети и да донесат на папата народното мнение в техните епархии по този предмет. При това обаче папата направо се изказал, че сам той напълно е убеден в истината на догмата, който му предстояло да обнародва. Понятно е, че това обстоятелство трябвало безусловно да повлияе върху решенията на по-голямата част епископи. Тук едно е странно, че папата пита епископите за народното мнение в епархиите и с това като че ли придава тежест и сила на народното мнение, тогава когато (според възгледа на Римската църква) за чистотата на католическото учение могат да свидетелстват само епископите, а на миряните не е дадено право на глас в тези дела. Това оповестяване на папата, очевидно, не е имало особено значение и се обяснява само с желанието на папата да узнае, дали новият догмат няма да срещне съпротива сред народа и дали няма той да създаде разкол, дали посятото преди от него семе не е принесло вече плод, тоест достатъчно ли е подготвен народът за приемането на новия догмат. Последното се оказало вярно, тъй като молитвениците на иезуитите били разпространени навсякъде сред народа.

Когато по този път в Рим получили одобрението на епископите и осигурили видимото съгласие на цялата Църква, която е в разсеяние (ecclesiae dispersae), осмелили се да отидат и по-нататък. Папистите имали само една грижа – дали се е получило общото мнение на Църквата; а щом веднъж то е било получено, все едно им е било, дали това е станало от всеки епископ поотделно, или от всички епископи съборно. Но в този тъкмо извод се крие и лъжата, тъй като според учението на Църквата непогрешимостта принадлежи не на всеки епископ, взет поотделно, а на всички епископи, взети заедно. Понятно е, че на един събор, при свободното обсъждане на разните мнения и съмнения, възникващи при разглеждането на даден въпрос, в края може да бъде получен по-друг резултат, отколкото тогава, когато всеки епископ отговаря поотделно на въпроса, на който при това отнапред е посочен и самият отговор. В целия живот на Църквата трябва да се съзира взаимодействиетно на Божия Дух и на свободната воля на човека; но в дадения случай човешката свобода е била крайно стеснена; вместо събор, употребено е било иезуитското правило: Divide et impera.

Когато новият догмат бил съвсем готов, така че очаквали само неговото обнародване, тогава папата събрал в Рим значително число епископи, даже повече, отколкото са се събирали на някои най-важни събори; при това обаче папата решително обявил, че той ги е повикал не като членове на събора за разрешаване на въпроса, а само за участие в тържествения празник при обнародването на новия догмат”.

Как трябва да се тълкува това нечувано в историята несъборно, противосъборно, самочинно провъзгласяване на един нов догмат на вярата от страна на Римския епископ? Овербек намира обяснението му в планомерната, отдалеч смислена и тактично провеждана иезуитска подготовка на римокатолическата църковна общественост за приемането на друг един много по-важен за ултрамонтанистите от непорочното зачатие догмат – догмата за папската непогрешимост! Самочинното провъзгласяване на догмата за непорочното зачатие било само пробен камък, с помощта на който трябвало да се види, как ще реагират римокатолическите кръгове спрямо този самочинен папски акт, замислен отдалеч като подготвителен към признаване пълното право на папата да се разпорежда като непогрешим глава на Църквата не само в управлението й, но и в догматическото й учение. Опитът се оказал сполучлив. Папата и неговата армия – иезуитите – се потвърдили като несломима сила. Затова не закъсняло и провъзгласяването на другия догмат. Само 16 години след догматизирането на погрешното учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария същият Пий ІХ обявил и догмата за непогрешимостта на папата по въпросите на вярата, когато той говори ex cathedra.

Но да се върнем към нашата история за провъзгласяване догмата за непорочното зачатие. Папата поканил за есента на 1854 година значително число епископи да присъстват само на церемонията по обявяването на новия догмат.

Събрали се 54 кардинали и около 140 епископи, които в едно предварително заседание поздравили решението на папата с бурно одобрение. Те викали: „Св. Петре, научи ни! Утвърди своите братя!“ Това било на 24 ноември. Папският генерален викарий чрез една прокламация известил за близките дни на декември тържественото обявяване. Така идва 8 декември. Папата бива понесен в процесия в църквата „Св. Петър“ и, украсен с тройната корона, се качва на трона; деканът на св. колегия застава пред него и измолва от името на жадуващите християни височайшето определение за зачатието на Мария; наместникът на нейния Син отговаря, че той, за да може да удовлетвори тази молба, трябва да призове най-напред подкрепата на Св. Дух и, след като се изпява „Veni Creator“, той прочита отдавна стъкмения, обсъден и решен декрет, чиято кулминационна точка образува вероопределението, че Мария е била запазена от всяко петно на първородния грях още от първия момент на нейното зачатие чрез една особена благодат от страна на всемогъщия Бог, предвид заслугите на Христа.

Догматът бива обявен. Вековните спорове се прекратяват. „Roma locuta, causa finita“. Папската власт се утвърждава като непоклатима сила при безрезервната подкрепа на ултрамонтанистите. Отсега нататък папата ще може самовластно да законодателства и в догматическата област на Църквата. На балконите в храма „Св. Петър“ е поставена на стената модна дъска, надписът на която гласи, че Пий ІХ, като провъзгласил този догмат, удовлетворил желанието на целия християнски свят.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „10.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3y

8. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Но други католически писатели, като епископ Малу например, се опитват да представят нещата в съвсем друга светлина, а именно, че Тридентският събор се бил изказал в полза на непорочното зачатие, като, говорейки за първородния грях, от него изключил св. Дева Мария и че декретът на този събор върху първородния грях бил една косвена дефиниция на новия догмат. Сам папа Пий ІХ, който обявил догмата за непорочното зачатие, се позовава на Тридентския събор в своето „Апостолско послание”, издадено във връзка с обявяването на новия догмат, като казва: „… на Тридентския събор е било установено, определено и прието, че всички хора се раждат в първородния грях; обаче съборът тържествнено обявява, че, без да се гледа на всеобщността на това определение, той никак няма намерение да включи в това постановление преблажената и пренепорочна Дева Мария, майката на Господа”. Къде е истината?

Руският автор Мерзлюкин казва: „Както ще видим след малко, може би не е било съвсем така, както говори римският папа. Че на Тридентския събор е имало обсъждания и безкрайни дебати за непорочното зачатие, това е несъмнено. Несъмнено е и това, че във връзка с него са били взети решения или постановления съвършено приемливи като например всеобщата греховност – последица от Адамовото падение. Въпросът за непорочното зачатие на пресвета Дева Мария се разисквал на пета сесия на събора. Какво е било решено по този повод? Първите шест сесии били публикувани (обнародвани) в Париж в същата 1546 година, обаче в постановлението за всеобщата греховност нямало никакво „изключение” за Дева Мария. Нямало „изключение” за пречистата Дева Мария и в Парижкото издание от 1555 година, нито в сборника за съборите от de Carrawza, нито в сборника за съборите, издаден в 1550 година. Във всички тези издания, където са изложени формулировките на съборните постановления по интересуващия ни въпрос, Тридентският събор никъде не направил „изключение” за пречистата Дева Мария, когато се държало постановлението за всеобщата греховност. Едва в 1564 година в Рим, в отчета за съборите изведнъж се оказало това „изключение” за пресвета Дева Мария като неподвластна на всеобщата съдба в понасянето на последиците от прародителското прегрешение. Оттогава във всички следващи издания и официални отпечатъци се цитира постановлението на събора, съдържащо „изключението” за Дева Мария”.

Ясно е, че това „изключение“ е било отпосле вмъкнато в съборните постановления от някой ревностен и недотам добросъвестен в използването на историческите документи поддръжник на вярването в непорочното зачатие. За тази измама се хванали имакулатистите и самият папа Пий ІХ, обявителят на догмата за непорочното зачатие, за да може днес безпристрастният историк и наблюдател да констатира, че новият догмат на Римокатолическата църква от 1854 година има своите корени не в Св. Писание, нито в Св. Предание, нито в светоотеческото учение, а в заблудите на отделни монаси, изобличавани от римокатолически светци и учени мъже, в борбите за надмощие на някои ордени и в изопачаванията на историческите факти. Иначе, ако в постановленията на Тридентския събор, който за римокатолиците е вселенски, се съдържаше прочутото „изключение“, то би било равносилно на догматическо определяне безгрешността на св. Дева Мария и нейното неучастие в първородния грях и тогава би било недопустимо за католици след Тридентския събор да обсъждат този въпрос и още по-недопустимо да говорят и пишат против непорочното зачатие на майката Господня. Между това ние виждаме в историята, че и след Тридентския събор разприте не стихнали, споровете продължавали, като даже папи влизали в противоречие с други папи по този въпрос. Така например папа Пий V (1504-1552), канонизиран за светец от Римокатолическата църква, е бил противник на учението за непорочното зачатие. Александър VІІ пък бил поддръжник на непорочното зачатие.

Предпазливото държане на Тридентския събор по този спорен въпрос отначало дало известни благотворни отражения в полза на общоцърковната вяра и на древното Предание. Мнозина, даже измежду иезуитите, започнали да държат за постановлението на Тридентския събор да не се разисква по учението за непорочното зачатие. Така например иезуитът Малдонат поискал от Сорбоната през 1577 година отменяне на клетвата, която кандидатите за учени степени трябвало да дават, а именно, че ще защитават учението за непорочното зачатие, и даже се оттеглил от катедрата, която заемал, разстроен от разногласията. Белармин определил като предмет на празника „зачатие Богородично“ просто зачатието на бъдещата майка Божия, но не и качеството му на непорочно.

През ХVІІ век центърът на борбите във връзка с въпроса за непорочното зачатие се прехвърлил в Испания, където по това време орденът на иезуитите започнал да играе голяма роля. От завист към доминиканците, които се ползвали с добро име и голямо влияние сред народа, и от желание да застанат начело на целия религиозно-политически живот в Испания, иезуитите открили фронт на доминиканците, разчитайки, че могат да ги ударят най-чувствително с учението за непорочното зачатие, което доминиканците отхвърляли, стоейки на теологическите позиции на своя именит събрат – доминиканеца Тома Аквински. Вместо да обсъждат въпроса научно-богословски, иезуитите прибегнали до намесата на испанските крале, над които те имали голямо влияние като техни изповедници. По тяхна подбуда Филип ІІ обнародвал една наредба, съгласно която всички проповедници в началото на своите проповеди, трябвало да заявяват, че вярват в непорочното здачатие тъй, както вярват в реалното присъствие на Иисуса Христа в Евхаристията. Това било в очите на иезуитите едно твърде ефикасно средство да затворят устата на доминиканците-проповедници, чието влияние в Испания пречело на техните намерения. За да узаконят тези мерки и да могат да обвинят доминиканците, че се противопоставят на един догмат, те, образно казано, запретнали ръкави да получат от Рим (догматическо) определение чрез намесата на испанските крале. Но въпреки постъпките на Филип ІІІ и Филип ІV, папите Павел V и Григорий ХV отказали да се произнесат. Наследниците на св. апостол Петър се страхували от разкол. Апостолската катедра бдяла зорко да не се раздухват излишни вражди и затова здраво се придържала о своето догматическо поведение, чувствайки, че въпросът за непорочното зачатие още не е узрял за окончателно разрешение. Все пак не могли да не се направят известни отстъпки пред настояванията на испанските крале. „С един декрет на инквизицията (1617 година) Павел V забранил да се защитава публично в лекции и в проповеди твърдението, че Мария е зачената в първородния грях, а Григорий ХV, също с декрет на инквизицията, разширил тази забрана (1622 година) и върху писмата и беседите от частен характер (ne quisquam etiam in scriptis et sermonibus etiam privatis audeat asserere, quod B. Virgo in peccato concepta sit, exceptis quibus a Sede Apostolica fuerit hoc spiritualiter indultum – под последните се разбирали доминиканците, на които е било позволено да обсъждат въпроса помежду си, но не и в присъствието на други“ (Шеебен).

На испанската корона Григорий ХV отговорил, че „вечната Мъдрост още не е открила на Църквата Си сърцевината на тази тайна“ относно непорочното зачатие; „nondum aeterna Sapientia Ecclesiae suae tanti mysterii penetralia patefecit“. Тогава австрийският император Фердинанд ІІ, ръководен също от иезуитите, се намесил, използвайки своето голямо влияние. Във Виена, в църквата на иезуитите, било образувано едно братство на непорочното зачатие. Фердинанд ІІ се записал в него, застанал начело на конгрегацията и писал на папа Урбан VІІІ да издаде исканото определение. Множество малки принцове от Германия, всички ръководени от иезуитите, присъединили своите искания към това на императора. Но Урбан отказал да даде определението.

Едва папа Александър VІІ (1655-1667) направил важна отстъпка в полза на непорочното зачатие. След неговото възкачване на папския престол Филип ІV подновил своите настоявания за обявяване непорочното зачатие от страна на върховната църковна власт като задължително вярване. Иезуитът Евсевий Ниренберг отправил към новия папа молба, в началото на която той поставил една анаграма, с която се опитвал ласкателно да пророчествува, че Александър VІІ е избран от Бога да догматириза учението за непорочното зачатие. Папата не си позволил да го догматизира, но го изповядал в своята була „Sollicitudo omnium“, с което смятал да угоди на коронованите глави. Александър VІІ възстановил тържесктвената меса в деня ня зачатието на Божията майка със следното обяснение: „… душата на преблажената Дева Мария в първия момент на нейното сътворяване и съединяване с тялото е била запазена и изключена от първородния грях чрез благодатта и чрез специална привилегия от Бога предвид на бъдещите заслуги на Иисуса Христа, нейния Син и Изккупител на човечеството, и следователно в този смисъл тържествено се празнува денят на зачатието“ и пр.

С този си акт папа Александър VІІ влязъл в явно противоречие с предишните папи Инокентий ІІІ (починал 1216), Инокентий V (починал 1276) и Климент (починал 1352), които са учели, че св. Дева Мария е наследила първородния грях. Бъдещият догмат за непогрешимостта на папата, когато той говори по догматически въпроси ex cathedra, добре си подготвял пътя на узаконяване чрез тези печални исторически примери на явно противоречие между папите, изказващи се в диаметрално противоположен смисъл тъкмо по един важен въпрос на вярата!

Иезуитите употребили чудовищна енергия, за да заразят всички слоеве на обществото в католическите страни с новото лъжеучение. Те използвали разни средства – църковните катедри, печата, училищата, частните беседи и пр. Те учели вярващите, че изповядването на непорочното зачатие е едно могъщо средство да си привлечеш благоволението на св. Дева Мария и непременно да се спасиш. Техните молитвеници, съдържащи учението за непорочното зачатие и широко разпространени сред народа, подготвяли почвата за всеобщото и задължително приемане на новия догмат.

Иезуитите се опитвали да разнесат заразата даже и в православни страни. Украйна попаднала под тяхно влияние. Руската църковна власт от това време, по признанието на Мерзлюкин, недостатъчно сериозно отбивала проникването на това учение в чисто руски предели и особено в Киевската академия. С това се обяснява фактът, че Лазар Баранович, св. Димитрий Ростовски, Иоаникий Галятовски, Антоний Радивиловски и др. споделяли възгледа за непорочното зачатие. Те го и прокарвали в някои свои писания. Например св. Димитрий Ростовски в първото издание на своите бележити „Четьи Минеи“ изразил мнение в полза на непорочното зачатие. Когато обаче Всерусийският патриарх Иоаким обърнал внимание на това мнение като на латинска заблуда и предписал отказване от него, св. Димитрий със свойственото му смирение „последвал указанието на архипастира и вече не го повтарял. В същото време същият патриарх, по повод на възникналите в Москва горещи спорове по въпроса за времето на пресъществяването на светите Дарове, повдигнат също от киевските учени, обърнал внимание на всички латински новаторства, разпространявани във великоруската Църква чрез книгите на южноруските печатници. Той заповядал да се съберат тези книги; книгите се оказали с много латински заблуди; като ги разгледал и осъдил съборно, той влязъл в сношение с Изтока, просейки оттам разрешаване на въпросите, будещи недоумение. В отговор на това му изпратили съчинението на Севаста Киминита Трапезундски, в което на 273 листа се опровергават всички най-важни заблуди на латиняните и особено обстоятелно, на 100 листа, мнението за непорочното зачатие на Божията майка“ (протоиерей Александър Лебедев).

Всичко това показва, че в източноправославната Църква по това време е имало вече изработено твърдо становище по въпроса за непорочното зачатие, учението за което на Запад е все още свободно мнение, налагано обаче с голяма упоритост от иезуитите. Ала Православната църква не едва в ХVІІ-ти век се опомва да вземе отношение към непорочното зачатие. Тя още в ХІV-ти век взима неодобрителна позиция към оформящото се на Запад лъжеучение. Това протоиерей Александър Лебедев доказва много добре със следните аргументи: „В книгата „Скрижал“, изпратена в половината на ХVІІ-ти век от Иерусалимския патриарх Паисий на Всерусийския патриарх Никон, при обяснението на Богородичната песен на литургията „Достойно есть яко воистину“, за Пресветата Дева направо е казано, че „прародительна скверна бяше на ней“… Книгата „Скрижал“ е съставена в ХVІ-ти век по съчиненията на църковните писатели от предшестващите векове, а обяснението на Богородичната песен буквално с това изречение е взето направо от съчиненията на известния със своята ученост и исторически трудове Никифор Калист Ксантопул, живял в първата половина на ХІV-ти век. При обясняване на казаната песен, благоговейно изповядвайки Богородица като „честнейшую херувимъ и славнейшую безъ сравнения серафимъ“, той в същото време прави уговорка, че без да се гледа на такова превъзнасяне на Богородица – по естествено зачатие и рождение „прародительна скверна бяше на ней“.

Така Православната църква твърдо е била вече оформила учението си за участието на св. Дева Мария в първородния грях по времето, когато на Запад безконечно са спорели по този въпрос. За нея е било естествено да учи така, защото тя никога не е учела иначе. Тя имала основание за това свое становище в недвусмисленото учение на Свещеното Писание и в ясните светоотечески изказвания, че нито един човек не е изключен от първородния грях, включително и майката Господня.

Твърдото учение на Православната църква се вижда между другото и от надигащите се от време на време авторитетни гласове в защита на древното православно и светоотеческо учение против римокатолическите нововъведения. Така например Александрийският патриарх Митрофан (починал 1639) непоколебимо изповядал като официално верую на целия Изток, че Пречистата и Преблагословена Дева Мария е била очистена от всеки грях в момента на благовещението, когато Бог Дух Свети слязъл върху нея. Следователно, тя не била, както гласи новият римокатолически догмат, зачената без първородния грях, защото и родителите й и самата тя са го наследили. И Иерусалимският патриарх Доситей (починал 1707) се е изказал в същия смисъл. А неговия пример последвали много други авторитетни лица от Гръцкакта църква.

През ХVІІ век испанските крале и някои други държавни глави, които имали иезуитите за свои изповедници, направили нови постъпки пред папите Климент ХІ, Климент ХІІ и Бенедикт ХІV, за да измолят все още отказваното съгласие за обявяване непорочното зачатие като догмат на вярата. Но и сега това не станало. Все пак чувствало се, че не е далеч денят, когато иезуитите ще постигнат своята цел, тъй като те упорито и системно, не отстъпвайки пред трудностите и не отчайвайки се от неуспехите си, приучвали полека-лека всички вярващи към новото учение.

Реалните придобивки на имакулатистите през ХVІІІ век се изразяват не толкова в практически завоевания на нови терени в полза на непорочното зачатие, колкото в теоретични нови богословски обосновки на това учение. Бенедикт ХІV се опитал, още като кардинал Ламбертини в своята прочута книга върху празниците (ІІ, 15, параграф 1 и следв.) да посредничи между двете течения чрез различаването на conceptio activa и conceptio passiva, тоест на активно и пасивно зачатие у всеки човек, от които първото се отнасяло към момента на зачеването на тялото, а второто – към момента на съединяването на създаваната от Бога при всяко човешко зачатие душа с тялото. Той свързвал само с последното, тоест с conceptio passiva действието на освещаващата благодат.

Алфонсо Лигуори през същия век по друг начин защитавал непорочното зачатие. Той измислил нов аргумент. Според него, прилично било за Св. Троица да запази Мария от първородния грях: за Отца, понеже тя е Негова най-велика дъщеря, за Сина, защото тя трябвало да стане Негова майка, за Светия Дух, тъй като Той си я избрал за Своя съпруга.

Бъдещият нов догмат, по този начин, постепенно получавал своята богословска обосновка.

Така стояли работите, когато ХVІІІ-ти век слизал от историческата сцена, за да направи място на ХІХ-ти век.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „9. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-f