Славчо Вълчанов

Старозаветният мъдрец Иисус син Сирахов ни е завещал едно валидно за всички времена наставление: „С всичката си душа благоговей пред Господа'“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 7:34). Винаги със страхопочитание и благоговение трябва православният християнин да пристъпва към изпълнение на всички разпоредби и установления, които „едната, света, съборна и апостолска Църква“ при многовековната си историческа мисия предлагала и предлага на човеците за тяхното спасение.

През тази година** съгласно богослужебния календар на светата Православна църква периодът от 17 февруари до 6 април е под знака на Великия пост. Нашата духовна майка – светата Православна църква ни напомня апостолския призив: „Сега е по-близо до нас спасението“ (Евреи 13:11). „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Коринтяни 6:2).Така пред нас се откроява църковната постна дисциплина като душеполезна тема за размисъл и поука.

*

Християнският пост като благодатно средство за спасение носи печата на богоустановеност. Неговото начало се корени в заповедта, която Бог дал на прародителите Адам и Ева в Едемската градина – да не ядат от дървото за познаване на добро и зло (Битие 2:17). Тази заповед съвсем точно е определена от Тертулиан като „правило на въздържанието“. Същата мисъл срещаме и у св. Василий Велики: „Това не яжте – е указание за поста и въздържанието“. „Постът не е изобретение, той е скъпоценност за отците. Всичко, що притежава древност, е почтено. Да уважаваме древността на поста!“

Богооткровеното Писание на Стария Завет съдържа много законоположения за поста. Пророците постоянно призовавали народа към пост и покаяние като спасителни средства против бедствия, стихии и падения. Великите постижения и прояви през старозаветната епоха са били свързани с духовна подготовка чрез подвига на поста. Така Моисей доброволно се отдал на четиридесетдневен пълен пост (без хляб и вода) на Синайската планина, за да се подготви за получаване на десетте Божии заповеди (Изход 34:28). Огненият пророк Илия благодарение на поста се удостоил да види славата Божия (3 Царства 19:4-13). С постническа добродетелност се отличила пророчица Анна, която вече 84-годишна, служела „Богу с пост и молитва денем и нощем “ (Лука 2:37). Последният от старозаветните пророци св. Иоан Кръстител се посветил на най-строг постнически подвиг, като живял в пустиня облечен в дреха от камилска вълна и се хранел само с акриди и див мед (Матей 3:4; Лука 1:80) и така станал най-велик измежду родените от жена (Матей 11:11).

Основата и нравствената същност на християнския пост е положена от Спасителя Иисус Христос. Той не само ценял и препоръчвал, но и Сам практикувал поста като силно средство за религиозно възвисяване. Той се подготвил за великото Си обществено служение и Голготска саможертва чрез пост в продължение на четиридесет дни (Матей 4:2). Христос препоръчвал поста, придружен с молитва, като средство за изгонване на зли духове (Матей 17:21) и предрекъл появата на поста след Неговата смърт, възкресение и възнесение (Матей 9:15).

По примера на Богочовека Христа светите апостоли и първите християни се отдавали на пост (срв. Деяния на светите апостоли 13:2-3; 14:23; 2 Коринтяни 6:5; 11:27). Именно като имала предвид тази богоустановеност на поста и неговото значение за религиозно-нравственото издигане на човешката личност, светата Православна църква в своята многовековна пастирска грижа за спасението на своите чеда е определила сложна постна дисциплина. Това са специални дни и различни периоди на пост, между които са продължителните Велики пости или Четиридесетница като подготовка за Възкресение Христово.

Преди всичко трябва да се подчертае,че християнският пост е същностна религиозна необходимост. Той притежава висока нравствена ценност. Господ Иисус Христос влял ново нравствено съдържание в постната дисциплина, позната също и на езическите религии и практикувана от иудейския народ. Така във връзка с разискването за поста с учениците на Иоан Кръстител и с фарисеите Христос заявява: „Никой не налива ново вино във вехти мехове; … ново вино трябва да се налива в нови мехове“ (Марк 2:22). Спасителят вложил в онаследената старозаветна постна традиция ново божествено съдържание, дух и смисъл. Новата структура и нравствено съдържание на християнския пост са ясно посочени в Христовата проповед на планината, в която е казано: „Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерите… А ти, кога постиш, помажи главата си и омий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:16-18).

От тези Христови слова, както и от духа на цялото Христово учение следва да се заключи, че християнският пост не се състои само във въздържание от храна и питие въобще или само от някои видове храна. Такова въздържание може да принадлежи и към човешкoто благоразумие и да се предписва от хигиената и диетиката. Християнският пост е въздържание, подчинено на определена, и то възвишена религиозна цел. То се отнася до човешкото тяло, но преди всичко до човешката душа. Постът oбхваща цялостния човек и го устремява към висши духовни ценности. Той е средство за укротяване на страстите, за подчиняване плътта на духа, за духовно подвижничество. Разбирано в широк смисъл, въздържанието е „телесно упражнение“, което „за малко е полезно“ (1 Тимотей 4:8). А християнският пост е благочестиво упражнение и религиозно-нравствен подвиг. Той е изискване на светата Православна църква, което води както към телесно, така и към душевно здраве на православния християнин, тъй като плодът от постната дисциплина е нравствено съвършенство, святост, спасение.

Поради своята възвишена нравствена същност християнският пост винаги се придружава от съответни духовни упражнения: разкаяние, усилено моление, борба с греха, добротворство. Той – според богослужебния израз (от вечернята в сряда на първата седмица от Великия пост) – е телесен и духовен едновременно. Само́ по себе си телесното въздържание няма религиозна стойност. Спасителят отсъжда: „Не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза от устата, то осквернява човека“ (Матей 15:11). Затова истинският пост трябва да бъде придружен от благочестиво настроение и да се изяви чрез добродетели, та да бъде духовно полезен. Външният, формалният пост, който винаги протича съгласно изискванията на постната дисциплина, трябва да бъде видим израз на вътрешно разположение: усилена молитва, усърдна добродетелност, обуздаване на плътски влечения, подтискане и изкореняване на страст, отблъскване на съблазън. Още през старозаветни времена св. пророк Исаия благовестеше: “Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай: раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си: видиш, ли гол  – облечи го, и от еднокръвния си не се крий“ (Исаия 58:6-7).

Разбира се, по Божи промисъл всяко време от човешкия живот е благоприятно за духовно подвижничество. Става дума за подвижничество, разбирано в най-широк смисъл – като стремеж към съвършенство по пътя на добродетелността. Всеки ден, всеки час може да настъпи духовното преобразяване на човешката душа. Но тъй също поради наша лична немара, или поради силата на злото в света всяко време, всеки час могат да ни донесат и духовна погибел. Ето защо Бог чрез гласа на светата Православна църква ни призовава да стоим всекидневно на будна духовна стража и да следваме единствения път на вечния живот. „Влезте през тесните врата: защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях: защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират “ (Матей 7:13-14). По-специално, като се съобразява с природата на човека, с нейния ритмичен живот (в който се редуват моменти на напрежение и отпуснатост, на труд и отмора), светата Православна църква целесъобразно е определила специалните дни и времена на постната дисциплина, за да бъде християнинът максимално улеснен в своя стремеж към усърдно подвижничество. През тези постни дни православните вярващи са призвани към по-строго и по-продължително въздържание от разкош в храната, облеклото и удоволствията, към сълзи на сърдечно покаяние и духовно съсредоточаване. Този, който доброволно се подчини на постната православна дисциплина и ревностно я съблюдава чрез непосредствено изживян благодатен опит, ще се убеди, че постът е единствено правилният път на духовна бран със злото и за богоуподобяване. Такъв човек – постник, подобно на старозаветния Страдалец – Раба Господен „със задоволство ще гледа подвига на душата Cи“ (Исаия 53:11). Ето защо въз основа на многовековния християнски опит светата Православна църква счита, че едно от най-надеждните средства, чрез които човешката душа достига цялостна обнова и вечно спасение, е постът. Оттук произтича неговото основополагащо значение в делото на спасението, осъществявано в реалните условия на многообразния земен живот.

Всеки от четирите постни периода (Рождественски, Велики, Петровски и Богородични пости) е благодатен живот по Бога. Православният християнин се стреми да осмисля всеки миг от предоставеното му от Бога време. Само чрез сълзите на покаянието и чрез тайнството изповед през постния период християнинът препобеждава жилото на греха и неговите гибелни последици. Тъй като бъдещето ни е неизвестно и всеки миг с неизвестния час на смъртта може да се затворят за нас вратите към него, светата Православна църква призовава своите чеда да не отлагат за неопределено време поста и покаянието, които още днес могат да се извършат. Класически са думите на св. апостол Павел, който ни напомня: „Ето сега е благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Коринтяни 6:2). Повелителен дълг на православния християнин е да осмисля това богодарувано време с „добрия подвиг“ (1 Тимотей 4:7) на вярата, добродетелността и молитвеното горене. Така той може да изживее като собствена изповед заявата на св. апостол Павел: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата упазих, прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия, и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване“ (2 Тимотей 4:7-8).

Тъкмо оттук произтича наложителността от строго съблюдаване на православната постна дисциплина в делото на спасението. При това трябва да се подчертае именно необходимостта от неотложното спазване на поста още „днес“, без леностно отлагане, защото постът е предназначен за живия човек-християнин, който живее в определено от Божия промисъл историческо време и изгражда спасението си „днес“, тоест в определен отрязък от Божията вечност.

Великият пост… Още отрано и постепенно светата Православна църква мъдро подготвя духовните си чеда за него. Така първата от четирите подготвителни недели е наречена в православния календар Неделя на Митаря и Фарисея, защото по време на светата Литургия се чете Христовата притча (Лука 18:10-14) за суетната молитва на гордия в самомнителната си праведност фарисей и за смиреното моление на каещия се грешник митар – класически пример на истинско покаяние. Нравственият урок от тази притча е вложен в евангелската отсъда: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лука 18:14). Следва Неделята на Блудния син, когато друга Христова притча (притчата за блудния син – Лука 15:11-32) предлага втори пример на духовно обновление – разказа за евангелския неразумен син, който първоначално самонадеяно се отдалечил от бащиния си дом. Докато митарят дълбоко се разкайвал с молитвения вопъл: „Боже, бъди милостив към мене грешника“ (Лука 18:13), тук грешникът се завръща в лоното на бащината, Божията любов с разтърсващата изповед: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син“ (Лука 15:21). И отново златен стих за наша морална поука: „Този син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери“ (стих 24). Третата подготвителна неделя е наречена Неделя Месопустна поради древнохристиянското установление, тогава да се заговява откъм блажни месни храни, придружено с въздържание от светски развлечения и удоволствия. По време на светата Литургия е положено да се четат евангелски слова (Матей 25:31-46), които разкриват основните християнски истини за безсмъртието на душата, за възкресението на мъртвите и за всеобщия, Страшния съд. При това Христос обещава вечно блаженство на тези Свои следовници, които изцяло са се посветили на добротворство и милосърдие и които проявяват тези добродетели в Негово име към бедните, оскърбените: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; странник бях и Ме прибрахте; болен бях, и Ме посетихте“ (Матей 25:34-36)… Доколкото сте сторили това на едного от тия мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (стих 40).

Неделя Сиропустна е последната подготвителна неделя към Великия пост. Християните са вече в предверието на светата Четиридесетница, която чрез подвига на поста духовно очиства и възражда човешката душа за достойно отпразнуване на светлото Христово Възкресение. Великият пост е установен от светите отци като възпоменание на 40-дневния пост на Господ Иисус Христос в Юдейската пустиня преди излизането Му на обществена проповед (Матей 4:2). Поначало постът е упражнение на волята и е във всяко отношение полезен за човека. Но той преди всичко е благоприятен повод за трезва равносметка, за утвърждаване в добродетелност и за усилване на молитвеното горение. Според древните отци и учители на Църквата постът и молитвата са двете крила, чрез които нашите души се въздигат от земята на небето, при Бога. Както птицата без крила не може да се вдигне от земята във въздуха, така и човешката душа без молитва и пост не може да премине от земния живот в духовния, небесния живот. Знаменателно е, че именно в Неделя Сиропустна, непосредствено в самото начало на Великия пост – с оглед по-действеното усвояване на спасителните плодове от предстоящия постнически подвиг на въздържанието – светата Православна църква предлага като  литургийно четиво апостолския призив: „Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее делата на мрака и да наденем оръжието на светлината“ (Римляни 13:12).

Тези изпълнени с дух и символика слова принадлежат на св. апостол Павел – най-плодовитият откъм мисионерски подвизи, книжовни трудове и благодатен духовен опит. Те призовават към покайно преодоляване мрака на греха и към дълбок нравствен прелом в душата чрез силата на християнския пост с цел – постигане на жадуваната Христова светлина и вечното спасение.

Прочетете още „Православният пост и ние*“ →

Борис Маринов

Молитвата има изключително значение в религията и за религията.

Авторитетни люде, изследвачи на религията – историци, философи и богослови, – и видни религиозни мислители утвърждават, че молитвата е сърцето, центърът, душата, същината на религията, и че, ако няма молитва, няма и религия. Така например:

Известният професор по сравнителна история на религиите Dr. Friedrich Heiler (Хайлер) нарича молитвата „сърце и център на всяка религия“, a Cornelius Petrus Tiele (Тиле), един от отците на сравнителната история на религиите, заявява: „Там, гдето молитвата е напълно занемяла, там е станало това същото със самата религия“.

Пионерът в психологията на религията именитият американски психолог-философ William James (Джеймс) е напълно съгласен с прочутия философ на религията Auguste Sabatier (Сабатие), че „гдето няма вътрешна (сърдечна – в скоби мои) молитва, там няма и религия“, и подчертава, че молитвата „представлява от себе си душата и същината на религията“.

Един от най-бележитите съвременни протестантски богослови професор Dr. Adolf Deissmann (Дайсман), от Берлинския университет, казва: „Религия има… там, гдето е жива у човека молитвата“.

Големият православен религиозен мислител Алексей Степанович Хомяков пише: „В молитвата е висшият живот на Църквата. Ние се молим затова, понеже не можем да не се молим. И тази молитва на всички за всякого и на всякого за всички е като че кръв, която се движи в тялото на Църквата: тя е неин живот и израз на живот, тя е думата на нейната любов и вечното дихание на Божия Дух“.

Но що е самата молитва[1]? Що е молитвата откъм външна и вътрешна страна?

Едно късо проучване относно „идейните предпоставки“, които лежат в основата на молитвата, един бегъл психологически анализ на „молитвеното преживяване“, едно кратко филологическо изследване на думата „молитва“ в някои древни и нови езици и една неколкоминутна екскурзия из Свещеното Писание, смятам, ще ни дадат достатъчно светлина, за да добием една по-ясна, по-пълна и по-вярна представа за молитвата въобще и за молитвата, погледната външно и откъм нейната същина.

Идейни предпоставки на молитвата

Не може да се моли онзи, който не е убеден в съществуването на божествена действителност, в съществуването на божествен свят. Това може да заключим и от следните апостол-Павлови думи, взети в по-широк смисъл: „Оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува“. Вярата в съществуването на божествена действителност, в съществуването на божествен свят е първата предпоставка на молитвата.

Онзи, който се моли, той се моли на нещо, което счита за лично: на нещо, което може да чуе, да разбере, да се отзове, да помогне и така нататък. Вярата в личен Бог (или богове) е втората предпоставка на молитвата.

Тук обикновено правят такива възражения: Ами при най-нисшата форма на религиозно почитание (поклонение) – „вещепоклонството“ (поклонение на естествен предмет: камък, раковина, череп и така нататък) и „идолопоклонството“ (поклонение на изкуствено направени образи: например златен телец) – за какъв личен бог или лични същества може да става дума? Дивакът просто почита самия предмет и самия идол, независимо от това: дали в него обитава някакъв дух.

После: съществуват и ред други „атеистични религии“, тоест религии без лични богове, например браманизмът и будизмът.

Трябва да кажа, че направеното по отношение на най-нисшата форма на религиозно почитание възражение почива на остарял и отдавна опроверган възглед.

Действително, някога учените са мислели, че дивакът почита самия предмет и идол, без оглед към някакъв си дух. Така е мислел и професор архимандрит (после епископ) Хрисант Ретивцев, автор на солидното съчинение „Религiи древняго мiра въ ихъ отношенiи къ христiанству, Историческое изследованiе“, Санкт-Петербург 1873-78 г., в 3 големи тома.

Доказано е обаче от мисионери и пътешественици, които основно изучили бита на диваците, че в „предмета“ или „идола“ дивакът предполага присъствието на особен дух или свърхестествена сила. Дори самият фетиш (естествен предмет на религиозно поклонение) „е, – по думите на мисионера Dieterle, – одушевено и представяемо като личност (курсива мой) оръдие на посредство между божеството и човека“. Wilhelm Schmidt, един от най-добрите съвременни познавачи на историята на религиите на примитивните народи, говори за лични отношения към божествата дори у пигмеите и пигмеоидите.

Що се отнася до твърдежа за някакви си „атеистични религии“, религии без лични божества, трябва да отбележа, че и тук има известно недоразумение. „Религия“ и „атеистична религия“ взаимно се изключват: „атеистичната религия“ не може да бъде „религия“ в истинския смисъл на думата (връзка между света на свърхестественото и света на емпирически естественото, между човешката личност и лични свърхестествени същества), както и „религията“ не може да бъде „атеистична религия“. Въобще думите „атеистична“ и „религия“ са логически несвързваеми.

Поддръжниците на мнението за съществуването на „атеистични религии“ се позовават, най-често, на браманизма и будизма.

Но Брама в браманизма не е нито фикция, нито отвлечена идея, „а е действително битие, с което браманистът влиза в общение по пътя на своеобразна аскетика“. Нещо повече: по свидетелството на авторитетни историци на религията, Брама, „това е личното върховно божество, като откровение на безличния Атман“.

Знае се, че Буда и неговите най-близки последователи „не са отричали съществуването на боговете от индийската митология, с изключение на Брама“.

Често Буда, когато размишлявал под дървото на мъдростта, е трябвало да се бори срещу заплашванията на принца на демоните – Мара и против съблазънта на дъщерята на боговете – Аспара. Значи, за него демоните, боговете, Мара, Аспара са действително съществуващи.

Прочетете още „Що е молитвата?*“ →

Иван Спасов Марковски

Сама по себе си взета, библейската критика не трябва да ни смущава, нито плаши, когато тя се върши по един обективен и научен начин. Защото критика значи обсъждане, преценяване и отделяне на вярното и правилното от невярното и неправилното. Така се дохожда до разни хипотези, теории, науки, изследвания и прочее. Те пък от своя страна разкритикувани и изследвани ни довеждат до истинско схвашане и учение. Без критика в този смисъл е невъзможно да се установи каквато и да е историческа достоверност или фактическа истина. Обстоятелството, че понякога критиката избива в неверности, дохожда до погрешни резултати и неправилни заключения, не бива да ни кара да отричаме изобщо критиката. В такъв случай имаме само неправилно провеждане на критическия метод, или преследване на преднамерена цел.

Ето защо налага се да изясним правилно въпроса: какво трябва да разбираме под библейска критика? Наистина тя може да бъде меч с две остриета. Или да си постави положителна задача с научно познавателни, образователни и творчески намерения, или пък да преследва чисто отрицателни цели: да подбие авторитета на Библията, да омаловажи нейното културно и възпитателно значение, да я отрича изобщо с цел да руши религиозната вяра. Така че има положителна, творческа библейска критика и отрицателна, разрушителна и лишена от научност.

Положителната библейска критика е цяла наука и принадлежи към спомагателните дисциплини на библейското изследване. Тя е тясно свързана с исагогиката и прави преглед на законите и принципите, според които се преценява каноничността и достоверността на отделните книги или на цялото Свещено Писание, след това неповредеността (интегритета) и нефалшифицираността на отделни места и откъслеци от Свещеното  Писание и прочее.

Ненаучна и лишена от творчество е преднамерената, отрицателната критика, която събаря и руши, без да твори и създава нещо ново. Който пристъпва към Библията с предубеждението, че казаното в нея е мит и легенда, че тя е излязла изпод ръката на невежи и неуки писатели, че тя е обикновено книжовно творение на еврейския народ, каквото имат почти всички древни народи, – такова отношение към тази единствена по рода си книга е лишено от научен метод и обективност. За такъв критик всички библейски проблеми са разрешени a priori, предварително. В Библията се говори за чудеса, за предсказвания и пророчества, за богооткровения и прочее – всичко това обаче за невярващия в съществуване на Бога и на промисъла е празна вяра. Той предварително си е поставил очилата на неверието и чете Библията с предварително настроение и преднамерено убеждение[1].

Библейската критика засяга главно: а) текстово-критични и б) литературно-исторически въпроси. Текстовата критика си поставя за цел да изследва дали текстът на някоя библейска книга не е дошъл до нас повреден или изопачен, и кой е правилният начин на четене, съгласно с оригинала. Често пъти между множеството ръкописи, дошли до нас, ще трябва да установим кой е най-верният и, по възможност, кой е най-стар и стоящ близо до оригинала. Това начало има значение не само за група книги или отделна книга, но и за отделни откъслеци от текста, както и за цели изречения или дори думи.

А когато изследвачът не може да открие различно четене в разполагаемите ръкописи, което да го наведе на мисълта за повреда в текста, в такъв случай той дири вътрешни основания да открие правилния текст. Така например, прибягва до паралелни места, до контекста[2], до кониектури (тоест предполагаемо най-вярно четене на известен израз или дума) и други.

Освен тази критика на текста, която е твърде стара и известна още на първите библеисти, в по-ново време и особено от втората половина на XIX-ти век постепенно почна да си пробива път литературно-историческата критика. Тя разглежда съдържанието на Библията откъм фактическата му страна. Изследва и преценява историческите, философски, нравствени и религиозни възгледи на библейските автори. Сравнява мислите и идеите, прокарани в свещените книги, с тези, които се срещат в извънбиблейската литература.

Във връзка с текстовата и още повече с литературно-историческата критика, често пъти важна роля играе въпросът за интегритета, автентичността и композицията на известна книга или част от нея.

Да се докаже интегритета на една библейска книга, ще рече да се докаже нейната неповреденост, нефалшифицираност и неизопаченост, а именно, че тя, по своята същност, е дошла до нас в онази форма, каквато е получила от своя автор или поне я имаме в последната ѝ редакция. Трябва да се провери дали някои стихове и думи или отделни откъслеци и глави на книгата не са по-късно вмъкнати или пък прибавени от втора и трета ръка и по този начин те нарушават първоначалното единство на текста.

Така например, мнозина библеисти приемат, че последните пет стиха от книга Рут (4:18-22) нямат първоначален произход и са отпосле вмъкнати. Също и последните стихове от книга Второзаконие (34:5-12), където се говори за смъртта на Моисей.

С проблема за интегритета е тясно свързан и въпросът за автентичността на една книга или откъслек от нея. За автентичността, тоест истинността, подлинността на известна книга се съди по това, дали тя произхожда от автора, комуто се приписва, било въз основа на данни, взети от самата нея, или пък от сигурно и достоверно предание. Не всички библейски автори обаче са се придържали в сегашната практика да се отбелязва или упоменава името на автора в началото.

Има такива случаи, когато съвършено липсват данни, за да определим кой е автор на известна библейска книга, и при все това църковното предание я приема за автентична. Не е толкова важно, дали този или онзи свещен писател е авторът ѝ. По-важно, в случая, е нейното високо-нравствено и религиозно съдържание и историческото ѝ значение.

Наред с въпроса за автентичност и интегритет в историко критическото изследване, важна роля играе и проблемът за начина, как е съставена известна библейска книга, или така наречения композиционен проблем. В по-ново време тя си извоюва все по-голямо и по-голямо значение, особено след разработването на литературно-историческата критика. Тук изследвачът се интересува главно от езиковия характер, от историческата достоверност на дадена книга или откъслеци от нея, и особено обръща внимание, дали няма някаква празнота, несвързаност или непоследователност в съдържанието и изкуствени „шевове“. Проблемът за композицията, в своите крайни изводи, стига до теорията за шрифтовите източници и по-нататък се дохожда до проблема за авторството, за времето и мястото на написване. Древните автори, за разлика от съвременните, обикновено са избягвали да дават тези сведения за своите трудове, затова и библейската критика неизбежно е поставена пред тяхното разрешение. Обаче, тук са най-големите спорове между самите критици. Затова ние не бива да отхвърляме така лекомислено установени църковно-традиционни схващания и да ги заменяме с модерно-критични построения.

Прочетете още „Библейска критика: същност, история и значение*“ →