Христо Попов

Пророчество за Египет

Глава 19-та

В тази глава пророк Исаия предсказва, как Бог ще дойде да съди Египет заради идолското нечестие и гордост на египтяните (19, 1-5) и какви благодетелни последствия ще има за самите египтяни този Божий съд (16-25).

Възседнал на бърз лек облак като на колесница, Бог ще дойде в Египет и при Неговото появяване всички египетски идоли ще паднат, а самите египтяни ще изпаднат в малодушие. Тогава ще се почнат бедствията за египтяните. Преди всичко, Бог ще накаже тях с междуособни войни, така че, ще се сражават брат против брат, град с град и област с област. Тези междуособици ще се свършат с това, че Египет ще попадне в ръцете на жестоки владетели (1-4). Към смутовете и гражданските преврати ще се присъедини отчасти и всеразрушаващото действие на природата: водите на Нил и на другите реки така много ще намалеят, че египтяните ще бъдат принудени да пият морска вода, и всички главни занаяти – риболовство, обработване лен и винарство, зависещи от изобилието на водите, ще изпаднат (5-10). Сред такива беди безсилна ще се окаже египетската мъдрост, и най-умните управители на Египет не ще могат да направят нещо в полза на народа (11-17). Но след такива преврати цели египетски градове ще разбират езика на Божиите пророци (язык ханаанитский) и благоговейно ще почитат Господ Саваот, така че, един град ще се нарече град Аседек, тоест град на правдата. Вместо идолските капища, египтяните ще построят жертвеник на Господ, така като по техните молитви Бог ще им изпрати човек спасител и наставник, чрез когото те ще познаят Бог, ще повярват в Него и ще Му принесат жертви и дарове (18-21). Тогава, благодарение на юдеите, ще се прекрати взаимната вражда между египтяните и асирийците, които, подобно на евреите, ще бъдат почитатели на истинския Бог (22-25).

Стих 1. Шествието Господне на облаце означава в Свещеното Писание явяването на Бог за съд (Наум 1:3; Матей 24:30). Потрясутся рукотворенная египетская – идолите, почитани от египтяните, няма да устоят, ще паднат, ще се изпочупят, което нещо, по думите на св. Ефрем Сирин, се изпълнило тогава, когато Господ наш Иисус Христос, бивайки младенец, бягал от Ирод и, носен на крилете (ръцете) на Пресветата Дева като на лек облак, влязъл в Египет. В преносен смисъл тези думи означават, че идолите ще паднат в мнението на египтяните, които, като не получат от тях помощ в нещастието, ще престанат да вярват в тях.

Стихове 2-4. Закон на закон (νομός ε̉π̀ι ύομόν) – област на област; Херодот с такова име нарича египетските области. Пророкът предсказва за междуособна война в Египет: това е станало при възцаряването в Египет на етиопския цар Тиргак, който първоначално прогонил царете от Горни Египет, а после, с помощта на подчинените египтяни, покорил и Долни Египет; така че, неговото възцаряване станало не без междуособна война. Но Тиргак дълго не царувал в Египет; той бил победен от Асаргадон асирийски цар, който покорил целия Египет и, като го разделил на области, поставил във всяка особен управител; тези управители, вероятно, се подразбират под жестоки владетели и царе. Юдейският цар Езекий твърде много се е боял от нападение на асирийците и затова, преди падането на Египет под властта на последните, той влязъл в сношение с Тиргак против Асирия. Това и дало повод на пророк Исаия да въстане против този съюз и да произнесе пророчество за Египет.

Стихове 11-13. Градът Тенес или Цоан се е намирал на източния бряг на Нилския ръкав и бил столица на Горни Египет, а Мемфис се намирал на западния бряг и бил столица на Долни Египет. Князи Танесовы – управителите на Танес. Обичай е бил в древно време – за управители да се назначават хора, прославили се между другите с особена мъдрост; така например, Йосиф, за мъдрото изтълкуване сънищата на фараона, бил направен пръв след царя управител на Египет; пророк Даниил и тримата негови другари поради своята особена мъдрост били направени областоначалници на вавилонската монархия. Египет така също имал своите мъдреци в лицето на управителите. Но във време на указаните бедствия, по думите на пророка, не ще има такива мъдреци, които биха могли да възвестяват Божието определение за разрушението на Египет и с това да предотвратят бедствието. Прелъстят – със своите съвети и предсказания ще вкарат в заблуждение.

Стих 17. Египтяните, както и много други езичници, почувствали страх пред наказващата ръка на Иехова след като ангел Господен поразил многочислената войска на асирийския цар Сенахерим под стените на Иерусалим, когато юдейският цар Езекий се е възвеличил в очите на всички народи (2 Паралипоменон 32:23). Вследствие на това победата на Асаргадон над Тиргак египтяните ще разглеждат като наказание от Иехова (убоятся совета ради).

Стихове 18-20. Пят градов – вместо неопределеното няколко; язык ханаанитский – древноеврейския език, на който говорели Авраам, Исаак, Яков и всички пророци да се кълне някой в Божието име, значи да признава Иехова за свой Бог. Аседек – град на правдата; това име показва, че някои от египтяните ще вярват в истинския Бог. Жертвеник и столп са еднозначещи и указват на това, че ще получат права наравно с евреите да принасят установените от закона жертви на истинския Бог. Жертвеник и стълп ще бъдат поставени в знак на завета с Бог (Битие 12:7; 13:18; 26:25) и в знамение на това, че египтяните могат да се обръщат към Господ с молитва, която ще бъде чута. Бог от Своя страна ще покровителства египтяните; както във времената на съдиите, когато юдеите, притеснявани от езичниците, се обръщали с искрена молитва към Господ, Той им пращал спасители в лицето на съдиите, така точно Той ще постъпва и с египтяните.

Стих 23. Поработают египтяне ассирианом – неправилен превод в славянската Библия, противоречащ на стихове 20, 24 и 25; в еврейската Библия е: “египтяните заедно с асирийците ще служат на Господ”.

Исаиното пророчество за обръщане на египтяните към истинския Бог се изпълнявало в историята постепенно. Отначало египтяните, чувайки за чудесата на Иехова, извършени за евреите, и за Неговото всемогъщество, почнали да се боят от Него, а после чрез евреите се запознавали с истинското вероучение. Религиозното общение на египтяните с евреите се е почнало особено от Александър Македонски. Той, след завоюването на Египет, построил град Александрия и поселил в него за търговия много евреи, които след него и сами започнали да се преселват тук при Филаделф, Евергет и Филометор. В царуването на Филаделф (в 271 година до Рождество Христово) извършен бил преводът на Свещеното Писание на гръцки език, което нещо облекчило за египтяните разбирането на Библията, така като гръцкият език в онова време бил международен. В царуването на Филометор, Оний (син на първосвещеник Оний ІІІ) построил в град Илиопол храм в чест на Иехова. Това още повече помагало за усвояване на еврейската религия от египтяните и подготвило тях да приема проповедта на Христос. Семената на Христовата вяра тук насаждал апостол и евангелист Марк и други християнски проповедници. Тук те основали църкви, между които особено процъфтявала в първите времена на християнството Александрийската църква.

Пророчеството за Египет, подобно на пророчеството за Вавилон, освен буквалния исторически, има още типичен смисъл: в обръщането на египтяните към истинския Бог и разпространението на християнството между тях пророкът представя образ (тип) на разпространение на християнската вяра между езичниците въобще. Според изяснението на св. Кирил Александрийски и блажени Иероним, типичният смисъл на пророчеството за Египет може да се предаде така:

Когато в която и да е езическа страна се проповядва за Бог, въплътил се за нашето спасение и за необходимостта на вярата в Него, тогава за пръв път ще бъде нанесен удар на идолите в тази страна. Но въдворяването в нея на християнството няма да мине без борба с езичеството. Жителите на страната ще се разделят на два враждебни лагера: едни, привързани към древното заблуждение и предадени на идолското нечестие, ще станат неспособни да приемат словото на истината; сърцата на други, напротив, ще устоят пред спасителната проповед и ще приемат християнството. Между езичниците и християните, живеещи в едни или разни градове на страната, даже и в едно семейство, ще се яви ожесточена борба, вследствие на религиозното разединение (срв. Матей 10:34-36). Езичниците ще прибягват за помощ към идолите, ще се обърнат за съвети към разни предсказатели, но всичко ще е напразно; даже притесненията на християните от страна на ожесточените царе не ще са в състояние да унищожат християнството (стихове 1-4). Страната ще е постигната от бедствия, съединени с религиозни войни, разпри и раздори (5-10). Царете със своите съветници ще се объркат, не ще бъдат в състояние да предприемат спасителни мерки за успокоение на страната (11-15). Доведени до безсилие в борбата с християнството, езичниците ще съзнаят, най-после, своите предишни заблуждения, ще благоговеят пред Господ и ще почитат онази страна, където Той извършил Своето служение на човешкия род: вместо идолослужението, постепенно ще се въдворява християнство, ще се основе църква в името на Христос, Който и ще бъде спасител на хората (стихове 16-21). Така, само чрез борба с езичеството и съединените с нея бедствия, християнството ще се въдвори в страната (стих 22). По такъв също начин християнството ще се разпространява и в другите страни; приелите това учение Бог ще направи Свой народ и ще им изпраща всички блага (23-25).

Забележка. Част от тази глава (стиховете: 1, 3-5, 12, 16, 19-21) съставя паримия на празник Сретение Господне, така като скоро след това събитие е последвало бягството на Иисус Христос в Египет, към което се отнася настоящето пророчество. Според древното предание, когато Богомладенецът Иисус бил донесен в египетския град Илиопол, всички идоли в градските капища при Неговото появяване паднали и това падане било начало и предзнаменуване на тържеството на християнската вяра над идолопоклонството, за което се пророчества в паримията. Това предание се споделя и от Църквата: “Следвайки пророческите предсказания, ние справедливо наричаме Тебе, Дево, лек облак: защото чрез Тебе дойде Господ да разруши лъжливите египетски идоли и да просвети служилите там” (Окт. воскр. гл. 1, утр. кан. п. 3, 1).

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 3*“ →

Христо Попов

Глава 9, стихове 1 и 2. “Сие прежде испий, тоест тази чаша на Божия гняв (гореспоменатите бедствия – 8:21-22) изпий преди другите и върши това скоро, страна Завулонова и земя Нефталимова и всички други, живеещи при морето и по онази страна на Йордан, цялата, така наречена, езическа Галилея! Но затова пък после тези хора, ходещи, така да се каже, в тъмнина, ще видят (видеша) голяма светлина”. Пророкът се обръща към жителите на тази страна и казва: “живеещи в страна и сянка смъртна над вас ще изгрее светлина!” Галилея – това е северната част на Палестина, заключаваща в себе си дяловете на Асировото, Завулоновото, Исахаровото и Нефталимовото колена (Иисус Навин 19:10-32). Наречена е езическа, защото в нея живеели и много езичници, под влияние на които галилеяните-евреи лесно се заразявали от езически суеверия и се предавали на порочен живот. В този, именно, смисъл пророкът и нарича жителите на Галилея ходящии во тме и живущии в сени смертней. Другите евреи не обичали галилеяните и, даже, ги презирали. У юдеити се било съставило даже такова понятие за Галилея, че оттам пророк не излиза (Иоан 7:41-52) и че от Назарет, галилейския град, нищо добро не може да се очаква (Иоан 1:46). Над тази полуезическа страна, по думите на пророка, ще изгрее великий Свет. Под велика светлина се разбира Иисус Христос, Който Сам нарича Себе Си с това име (Иоан 8:12; 12:46). По обяснението на евангелист Матей (4:13-16), тук се предсказва за заселването на Иисус Христос в Галилея, където и се започнала Неговата проповедническа дейност.

Стих 3. Пророкът обръща речта си към виновника на това духовно просветяване галилеяните и казва: “Много са хората (множайшия люди), които Ти (Месия, Господи) ще изведеш (от тъмнината на неведението) в Своята радост (във веселии Твоем извел еси), и те ще се веселят пред Тебе така, както (якоже) обикновено се веселят във време на жетва, или както тържествуват при дележ на придобивка”, тоест тяхната радост ще бъде най-искрена и непресторена. С думите видеша (2-ри стих) и извел еси пророкът говори за бъдещето в минало време. Понеже пророците говорели от лицето на Бог, за Когото не съществува разлика между минало и бъдеще, то твърде естествено било за тях – за бъдещите събития да говорят като за минали, толкова повече, че те и бъдещето нерядко съзерцавали така ясно, както настоящето и миналото.

Стих 4. Нататък пророкът указва и самите причини на тази искрена радост. Първа причина ще бъде – “че (зане) яремът, който е тежал над тях, ще бъде свален (отятся) от тях, понеже (бо) властта на притеснителите (жезл истязующих) ще съкруши Господ (разсыпа Господь), както някога във войната против мадиамяните”. Тук е думата за освобождение от духовно робство – от робството на греха и на дявола, но не и от някакво политическо робство. Иисус Христос не само не унищожавал политическото робство и не освобождавал Своите последователи от чуждоземна власт, но даже заповядвал на последните да се подчиняват на чуждите власти (Матей 22:21) и да си остават всеки в онова звание, в което ги е сварило християнството (1 Коринтяни 7:20; Ефесяни 6:5; Колосяни 3:22; Тит 2:9). Победата на Иисус Христос над дявола тук се сравнява с победата на Гедеон над мадиамяните (Съдии глава 7). Това показва, че чудесната победа на Гедеон била предобразователна. Гедеон победил мадиамяните с 300 без оръжие войници, които имали в ръцете си тръби и скрити в глинени съдове светилници; чрез звука на тези тръби и внезапната светлина на светилниците (след счупване на съдовете) той докарал неприятелите в забъркване и ги обърнал на бяг. Така и Иисус Христос победил дявола и освободил човешкия род от робството на греха с малко число истински войници, каквито са били апостолите и не с оръжие, а със светлината на евангелското учение.

Стих 5. Втора причина на искрената радост ще бъде – въдворяването на мир между хората: (ще се веселят) “така като (яко) тогава всяка дреха, придобита (собранну) с измама (лестию), и риза мирно ще повърнат и, даже, ще пожелаят, защото те (дрехите) да бъдат изгорени”. Този стих в еврейския текст е по-ясен (всяка военна дреха, обагрена с кръв, ще бъде изгорена) и е повторение на мисълта, изказана в Исаия 2:4.

Стих 6. Трета и най-главна причина на гореказаната радост (а също и причина на първите две причини) е, че (яко) за нашето спасение се роди Младенец, истински човек. Пророкът като че ли стои при Витлеемските ясли и се провиква: Отроча родися нам. Той съзерцава рождението на Месия-Младенеца като станало вече събитие Сын, и дадеся нам – за нас е отдаден в жертва Син Божий, Който е облечен с всичката власт и сила (егоже начальство) на Своя небесен Отец (срв. Матей 7:29; 28:18); на раме его – метафоричен израз, взет от обичая на източните царе – да носят червено наметало като символ на царско достойнство и власт. Другите свойства на Месия пророкът изобразява със следните величествени имена: велика совета Ангел – известител на великия предвечен съвет на Света Троица, в който от вечност било определено да се спаси човешкият род от окончателна погибел чрез страданията на Сина Божий. Пророците известявали на хората за решенията на този тайнствен съвет, но не всякога с пълна ясност, а някога съвсем прикрито. Чуден – по Своето същество, учение и дела. Советник – Той е бил не само известител на великия съвет, но, като Божий Син, и Сам участвал в този съвет. Бог крепкий и Властелин – Той не е твар или служебна сила на Бог, но е Сам Бог и независим Владика на всичко. Княз мира – началник, виновник на примирението: 1) на Бог с човека, така като изкупил хората от законската клетва (Галатяни 3:13), 2) на човека със своята съвест, която до изкуплението го укорявала за греховете и го застрашавала с Божия съд и, 3) на хората помежду си (Исаия 2:4; 11:6-8). Отец будущаго века – виновник, основател на бъдещия вечен живот. Думите: “приведу бо мир на князи, мир и здравие ему” в еврейската Библия ги няма. Според св. Василий Велики, тези думи са произнесени за Месия от лицето на Бог Отец и указват тайната на възкресението; а според обяснението на блажени Иероним, техният смисъл е, че “Христос дал мир на своите князе – апостолите и апостолските мъже, и оставил на вярващите здравето на Своето учение”.

Стих 7. Велие начальство – Неговата власт е безпределна (срв. Даниил 7:14; 1 Коринтяни 15:27; Евреи 2:8); мира Его несть предела на престоле Давидове – мирът в Неговото царство ще продължава вечно; исправити е и заступити – да установи и утвърди Давидовото царство чрез съд и правда. Несъмнеността на всичко казано пророкът удостоверява с думите: ревность Господ Саваота сотворит сия, тоест Господ на воинствата, ревнувайки за Своята слава непременно ще изпълни това, що обещава чрез Своите пророци.

Забележка. Думите на пророк Исаия, изложени в 8:9–10 и 6-тия стих, от 9–та глава, влизат в състава на Великото повечерие. 7:10–16; 8:1–4, 8–10 съставя паримия на 6–тия час и вечернята в навечерието на Рождество Христово, така като празнуваното събитие е изпълнение на пророчеството за Емануил; 9:9–7 съставя паримия така също в навечерието на Рождество Христово, така като в лицето на родилия се от Дева Христос се явил в света Онзи Младенец, за Когото се предсказва в Исаия 9:6–7.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 2*“ →

Христо Попов

Песен за лозето на Възлюбения

Глава 5:1-7

Тук пророкът излага алегорична песен, в която изтъква пред своите сънародници – как Бог всичко направил в тяхна полза и как те дали само едни лоши плодове.

Възлюбеният насадил лозе на възвишено, изпъкнало място (в розе) и на плодородна почва (на месте тучне). Той оградил добре избраната местност, очистил я от камъни, изкопал (окопах) и посадил най-отбрани лози, а след това в средата на лозето построил кула (столп) за пъдарите и градинарите. Очаквайки добро плодородие от лозето, Възлюбеният предварително устроил в него точило с предточилие за изтискване и събиране на гроздовия сок. Но надеждите му не се оправдали: благородната лоза родила кисели зърна, трънки (по славянски терние), негодни за употребяване (стихове 1-2). Огорченият Владетел на лозето вика юдеите да разгледат делото му с лозето: не пропуснал ли е той нещо в своите грижи за него, където то така жестоко не оправдало надеждите му (3-4). Мълчанието на поканените съдии оправдава грижливия и изкусен стопанин на лозето, затова той решава да дигне от лозето оградата, като го предостави на дивите зверове да го опустошат да прекрати всякакви грижи за него, като предостави на тръните и билките да го изпълнят и, даже, като забрани на облаците да проливат на него благотворен дъжд (5-6). В заключение на песента пророкът от своя страна обяснява, че Възлюбеният – стопанинът на лозето, е Сам Господ Саваот, Негово лозе е израилският народ, а юдеите (част от целия израилски народ) са нов сад (лозе), възлюбен от Бог. От Своя избран народ Бог очаквал правосъдие, а той извършил беззаконие (стих 7).

Стих 1. Първата половина на този стих трябва да се преведе така: сега ще запея на възлюбеното лозе песента на моя Възлюбен (еврейската Библия: “Ще запея на моя Възлюбен Неговата песен за лозето Му). С думите в розе, на месте тучне пророкът указва местожителството на Божия народ – Палестина, която е страна планиниста, възвишена и някога е била твърде плодородна страна: течели мляко и мед (Изход 33:3; Числа 13:28).

Стих 2. Точило – кораб, стискало (менгеме) за мачкане грозде и изкарване сока от него. Предточилие – вкопана в земята голяма каца, в която чрез особено отвърстие се втича сокът от мачканите в точилото гроздови зърна. Когато се говори за точило, винаги се подразбира и предточилие и, обратно, когато се говори само за предточилие, се подразбира и точило, както и в този стих. Ограждането, изкопаването, насаждането с хубави лози, устройството на пъдарска кула и предточилие – всички тези действия в преносен смисъл означават изобщо Божиите грижи за избрания еврейски народ, за който Бог направил всичко, що е необходимо за временното благополучие и за вечното спасение. Частно, под ограда се разбира синайският закон, чрез който Бог оградил еврейския народ от вмъкване в средата му на езическо заблуждение и нечестие. Под окопание или, както е в еврейския текст, очистване от камъни се разбира очистването на Обетованата земя от езичниците хананеяни, които Господ поразявал и изгонвал пред лицето на Израил при завоюването на Ханаан. Такова подготвително очистване Бог направил в Авраамовото семейство, като отделил от него всички недоброкачествени членове (Лот, Исмаил, Исав и други), така че, патриарсите: Авраам, Исаак, Яков и Юда, от когото произлязъл Божият “любим сад” – юдейското царство (стих 7), представят онази “избрана лоза”, от която и бил насаден в Ханаан при Иисус Навин Божието лозе – народът от 12-те Израилеви колена (гледай Псалом 79:9; Иеремия 2:21). Кулата (столп) означава служенията на съдиите, царете и пророците, които охранявали теократичното устройство на Божия народ от вътрешни и външни врагове. Точило или предточилие указват на старозаветното свещенство и жертвеника, на който се проливала кръвта на животните за очистване от греховете.

Стихове 5 и 6. Бог известява на юдеите: 1) че Той ще ги лиши от Своето покровителство и те, подобно на лозе, лишено от ограда и стена, ще бъдат разграбени от други народи, и 2) че няма да им праща Своите дарове чрез пророците и свещениците (“облаком заповем… не одождити”), вследствие на което сред тях ще се развият греховни привички (терние якоже на лядине – тръни в пусто, необработено място).

Стих 7 – вопль – беззаконие, викащо за отплата. Това пророчество се изпълнило с разрушението на Израилското и Юдейското царства от асирийците и вавилонзините, с разграбванията на тези царства, извършени от сирийците (при Селевкидите), египтяните (при Лагидите), и римляните, и с отстраняването на евреите от Божието Царство (новозаветната църква), поради неверието им в Христос (Матей 21:43).

Тази песен повторил Иисус Христос пред първосвещениците и стареите на еврейския народ, които сами произнесли над себе си присъдата за отхвърлянето им от Бог (Матей 21:33-41).

Забележка. Нататък, до края на главата (8-30) пророкът подробно преброява онези беззакония, с които опетнили себе си юдеите и за които ги очаква страшен Божи съд.

Призоваване на Исаия към пророческо служение

Глава 6-та

През годината, когато умрял цар Озий, който в 4-та книга Царства (14:21 и 15:1-7) се нарича Азарий, пророк Исаия видял в храма Господ да седи на високо издигнат (высоще превознесенне) престол. Около престола Му се намирали шестокрили серафими, които с две криле прикривали лицата си от благоговение пред славата на небесния Цар, с други две прикривали нозете си от скромност и от съзнаване своите недостатъци, а с останалите две криле летели. Възбуждайки се един другиго към славословене Господ, те с висок глас запели: “свят, свят, свят, е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава” (1-3). Гръмливият глас на пеещите разтърсил горнището на храмовата врата (наддверие), и вътрешността на храма се напълнила с благовонен дим (стих 4). От лицезрение на Божията слава Исаия се разтреперил, понеже съзнал своето недостойнство и почувствал опасност от смърт. Тогава един от серафимите взел с клещи разпален въглен от кадилния олтар и се докоснал с него до устата на пророка, като му казал, че това го очиства от греховете. След това Исаия чул Господ да казва: кого да пратя, и кой ще отиде при тези хора? – и изявил готовност да бъде Божий пратеник (5-8). Тогава Бог му заповядва да иде при тези хора и да им каже, че те ще слушат, но няма да разберат, ще гледат, но няма да видят, защото сърцето им е огрубяло (одебеле) и с ушите си трудно (тяжко) слушат, а своята способност за слушане и духовно гледане те нарочно затъпяват в себе си, за да не видят (да не когда узрят очима) своето бедно, ниско духовно състояние и, по такъв начин, да се обърнат към Бог с покаяние, за да ги изцери (9-10). А когато Исаия попитал – докога ще се продължава това безчувствено неразкаяно състояние у юдеите, – той в отговор получил откровение за окончателното запустяване на тази земя (Палестина), защото Сам Господ ще отдалечи от нея евреите и даже, като остане десета част от населението ѝ на нея, тя пак ще бъде разорена. Но както плодът на теревинта и жълъдът от дъба, след като паднат от своята чашка (из плюски своея), служат за продължение на дървесната си порода, макар самите дървета да са отсечени, така и светият потомък (семя свято) ще бъде опора (стозиние) на юдейския народ (11-13).

Забележка. От това, където за призоваването на Исаия към пророческо служение се говори в 6-та глава, никак не трябва да допускаме, че първите пет глави Исаия е написал преди божественото призоваване. В книгата се говори по-късно за повикването – или защото 6-та глава е написана по-късно от първите пет, или пък защото пророкът, преди да говори за своето избиране и да укаже мотивите на своята проповед, пожелал да напише няколко глави, в които ясно да обрисува нравственото състояние на юдейското общество, за да оправдае суровия укор, съдържащ се в 6-та глава.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 1*“ →

Христо Попов

Пророк Исаия (от еврейски Господ спасява) бил син на Амос (Исаия 1:1; 2:1) и, според църковното предание (Четии Минеи, 9 май), произлизал от царски род: баща му Амос бил син на цар Йоас и брат на цар Амасия (4 Царства 14:1). Пророкът е бил женен и имал деца (7:3; 8:3). Пророческото си служение прекарал в Иерусалим (37:2; 38:1; 39:3) при юдейските царе: Озий, Йоатам, Ахаз и Езекий (1:1). На това служение той бил повикан в годината, през която умрял цар Озий. Според еврейското предание и свидетелството на древните отци, Исаия завършил пророческото си служение в царуването на Манасий, от ръцете на когото и приел мъченическа смърт. Преданието разказва, че, когато нечестивият Манасий, озлобен против пророка за изобличенията му, пратил да го хванат, пророкът се скрил в кухината на едно голямо дърво, но пратените забелязали това и, като прерязали дървото, заедно с него прерязали и пророка. Може би, това събитие има предвид апостол Павел, когато говори за старозаветните праведници, че някои от тях “претрени (с трион рязани) быша” (Евреи 11:37). Че Исаия е живял и след смъртта на Езекий, за това свидетелства писателят на книгите Паралипоменон, който указва на “видение Исаии сына Амосова” като на книга, в която са описани деянията и добродетелите на Езекий по-подробно, отколкото в книгите Паралипоменон (2 Паралипоменон 32:32). Предполагат, че в царуването на Манасий Исаия пророчествал само 8 години. По такъв начин той служил около 70 години: 1 година при Озий, 16 години при Йоатам, 16 при Ахаз, 29 при Езекий и около 8 при Манасий (759-690). Според преданието, пророк Исаия бил погребан в Иерусалим, близо до Силоам, за да не изсъхват водите му; при обсадата на Иерусалим той със своите молитви изкарал извор из под Сионската планина и чрез това се поддържала водата на Силоамския поток. В царуването на Теодосий Младши мощите на св. пророк Исаия били пренесени в Панеада (малък град във Финикия) и поставени в храма на св. Лаврентий. Паметта на св. пророк Исаия църквата празнува на 9 май.

В книгата на пророка ясно е обрисуван неговият духовен лик. Този лик поразява със своето величие. Исаия е напълно убеден, че Сам Господ (глава 6) го е повикал на високото му служение, и, по силата на това съзнание, навсякъде проявява най-предано послушание на волята Божия и безусловно доверие към Иехова. Поради това той бил свободен от всякакъв човешки страх и хорските интереси винаги поставял по-долу от исканията на вечната правда Божия. С голямо мъжество той се явява пред Ахаз и в лицето му осъжда цялата негова политика (глава 7), рязко изобличава Севна, министър на двореца, като му забранява да изсича гробница, понеже Господ ще го хвърли като топка в широка чужда земя, където и ще умре (глава 22), изобличава и другите юдейски управители, свещеници, лъжливи пророци и целия народ (глави 2, 3, 5, 28 и други). В изобличенията си Исаия е толкова смел, че си позволява беззаконните велможи да нарича “князе содомски”, а еврейският народ – “народ гоморски” (глави 1, 10). Открито и без да трепне той порицава политиката на Юдейското правителство при цар Езекий (глави 30-32) и не се бои да извести на самия цар, смъртно заболял, да си направи завещание, понеже скоро ще умре (глава 38). Без да се бои, че ще го обвинят в непатриотизъм, той предсказва на Езекий, че цялото му потомство ще бъде отведено в плен Вавилонски. И думите му, сами по себе силни и убедителни, придобивали все по-голямо и по-голямо значение с течение на времето, понеже някои от неговите пророчества се изпълнили още през време на пророческата му дейност, а също и поради това, че думите му се придружавали от необикновени личби (глави 38, 7).

Освен пророческата книга, пророк Исаия писал още и за делата на царете Озий и Езекий (2 Паралипоменон 26:23; 32:32), но тази негова втора книга не е дошла до нас. Едно древно еврейско предание приписва на Исаия събирането и привеждането в порядък на последните 7 глави от книгата Притчи Соломонови, което донякъде се подтвърждава и в самата тази книга (Притчи Соломонови 25:1).

Състояние на съвременното на пророк Исаия юдейство и езичество

При Озий, когато Исаия бил призван на пророческо служение, Юдейското царство в политическо отношение станало доста могъществено. С многочислената си и добре въоръжена войска Озий успешно воювал против съседите си и твърде много разширил пределите на своето царство: на юг той владеел до границите на Египет и Червено море, на брега на което превзел търговското пристанище Елат (2 Паралипоменон 26:2 и 8:4 Царства 14:22), на запад подчинил Филистимската страна (2 Паралипоменон 26:6), а на изток му плащали данък амонитяните (2 Паралипоменон 26:7-8).

Външното политическо засилване на държавата се придружавало с увеличаване на богатството в народа, което водело към разкош, а успехът на военното оръжие давал повод към самомнение и гордост. Вследствие на това, религиозно-нравственото състояние на юдейския народ е било на твърде ниска степен. Макар самият цар да бил религиозен, но той не разорил противозаконните места за богослужение по височините, където народът продължавал да принася жертви. Същото нещо е било и при Йоатам.

В царуването на Ахаз положението на работите силно се изменило към по-лошо. Царят не само не се грижел да поддържа истинското благочестие между поданиците, но и сам даже започнал открито да служи на идолите – принасял жертва в долината на Еномовите синове и прекарвал своите синове през огъня (2 Паралипоменон 28:1-4). Истинската религия в народа дотолкова изпаднала, че в неговото царуване Иерусалимският храм бил съвършено запустен: всесъжения в него не принасяли, с тамян не кадели, светилниците били изгасени и вратите били заключени, а идолослужението станало току-речи всеобщо и повсеместно (2 Паралипоменон 24:24-25; 29:3-7). Вместо добродетели, у народа в това време виждаме само едни пороци: обиди, притеснения на слабите от силните, подкупи, разкош, невъздържание, гордост, лицемерие и други. Но с упадъка на религията и нравствеността, се поклатило и политическото могъщество на Юдейското царство. Израелският и сирийският царе почнали против него своите враждебни действия и искали да лишат Ахаз от престола. Вместо да търси защита против враговете си от Бог, Ахаз потърсил такава от сирийските богове (2 Паралипоменон 28:22-23) и повикал на помощ асирийския цар Теглатфеласар, като купил тази помощ с цената на храмовите съкровища (4 Царства 16:7). Но сирийските богове не го защитили, а Теглатфеласар не му принесъл никаква полза: освободен с негова помощ от сирийския и израелския царе, Ахаз, вместо това, станал данник (васал) на самия Теглатфеласар, така че, последният, по думите на Писанието, не бысть на помощь ему, но токмо в печали его (2 Паралипоменон 28:21).

Синът и приемникът на Ахаз – Езекий, се отличавал с благочестие и вършел угодни в очите на Господ дела и на Него се уповавал (4 Царства 18:3-5): унищожил предметите на идолското служение и възстановил във всичка чистота поклонението на Иехова. Но нито личният пример на царя, нито неговите разпоредби против идолопоклонството са указали някакво дълбоко въздействие върху поданиците му: идолопоклонството и нечестието наглед само отслабнали за известно време и по-малко се хвърляли в очи, но народът не забравял идолите, и неговата нравственост не се подигнала. Навсякъде и във всичко преобладавали възгледи и нрави езически. На отеческата вяра юдеите гледали като на обичай, а не като на нравствена потребност; жертви принасяли, но лицемерно, без да разбират значението им и без да имат съответно душевно настроение. Оттук произлизала и голямата изменчивост на народа в религията: за него като че ли било все едно – да се покланя на Иехова или на Ваал. При такова нравствено религиозно състояние на юдейския народ и политическото негово могъщество не могло да бъде трайно. Още в царуването на Езекий Юдейското царство претърпяло ужасно опустошение от асирийския цар Сенахерим и било заставено ежегодно да му плаща голям данък (4 Царства 18:13-16). Заради възгордяването на Езекий (2 Паралипоменон 32:23-25) и заради нечестието на юдейския народ пророк Исаия предсказал нови и още по-ужасни бедствия (4 Царства 20:16-18).

Манасий, приемникът на цар Езекий, за своето крайно нечестие видял вече отчасти изпълнението на Исаините предсказания: при него, по Божията воля, асирийците отново нападнали Юдея, взели него в плен и, свързан, откарали във Вавилон и, само когато се разкаял, го освободили (2 Паралипоменон 33:10-13).

Такова било положението на Юдейското царство. Що се касае до Израилското царство, което при пророк Исаия изживяло последните си дни, то се намирало в още по-лошо състояние. Идолопоклонството, въведено от Йеровоам І (3 Царства 12:26-30), и съединеното с него нечестие тук не срещнали никакви прегради в своето развитие: израелските царе един другиго превъзхождали със своето нечестие и ревност към идолопоклонство; свещениците и левитите, излезли от средата на самия народ (3 Царства 12:31), не могли да стоят по-горе от него, а истинските пророци тук били гонени и убивани. От това идолопоклонството и нечестието тук се разпространявали по-широко и по-бързо, отколкото в Юдейското царство, където свещениците и левитите били потомци на богоизбраното Левиино коляно, където между нечестивите царе имало и много благочестиви и където поради това истинските пророци имали повече свобода в своята дейност. Ето защо, Израилското царство по-рано от Юдейското изгубило своята независимост: в 6-тата година на Езекий, юдейския цар, то било окончателно разрушено от асирийския цар Салманасар – в 722 година преди Рождество Христово.

Още по-безотрадна картина представял от себе си тогавашният езически свят. Най-силни съседи на юдеите тогава били: на юг – египтяните, на север – сирийците, на изток – асирийците и вавилонзините. Тези народи взаимно си съперничели и воювали един с друг. По отношение към еврейския народ всички те се стремели да го подчинят или, в случай на война със съседа, да го направят надежден съюзник. В религиозно-нравствено отношение те всички потъвали в суеверия и пороци. Езическият култ изгубил всякакъв смисъл, станал пуста формалност, изпълнявана само по привичка, и заради това престанал да има и онова слабо влияние, което преди указвал върху нравствеността на народа. Оттук – най-широк простор на всякакви страсти и пълна разюзданост на нравите.

На еврейските царе е бил необходим един особен ръководител в сношенията им с тези народи. Такъв бил пророк Исаия: той порицавал съюзите с езичниците, изобличавал народите в нечестие и пороци и предсказвал, по повод на различни политически събития, бъдещата тяхна съдба. Наред с пророчествата от изобличителен характер, той се стараел да проповядва и на езичниците за истинския Бог и да внедри в съзнанието им мисълта, че Бог на евреите е Бог и спасител на всички народи и че само в Него, а не в своите идоли, те могат да намерят спасение.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение*“ →

Благовест Върбаков

Abstract

This publication (“One Hundred Years of Higher Theology in Bulgaria: Some Theological Reflections in the Theology of Professors Father Nikolay Shivarov and Totyu Koev) is dedicated to the celebration of the centenary of the Faculty of Theology at Sofia University “St. Kliment Ohridski” (1923-2023). Specifically, the theological reflection of the orthodox theological professors Father Nikolay Shivarov (1930-2022) and Totyu Koev (1928-2006) is examined. Attention is paid to some of their theological theses, which relate to basic questions about the study of theology, not only as a spiritual vocation, but also as a scientific field of universal knowledge. Among them are questions about the contemporary challenges of academic theology and the theological responses that should be given in view of globalization. These questions are considered in relation to the theological views of the mentioned professors of theology.

***

Юбилейните годишнини са повод за радост, но още и за равносметка. Те някак и от само себе си подтикват към (внимателен) прочит и (премислен) анализ на вече постигнатото, и наравно с това в зависимост от чувството на удовлетворение чертаят с надежда ориентири към бъдещето. Юбилеите и от подвига на внушителното си многовремие сякаш гордо „дръзновеят“ по целия път на житейския вървеж. И ако преди всичко те се отнасят за личното преживяно, то в случаите на една обща споделеност в една отминала заедност тържествеността им е значително по-емоционално наситена и сантиментално обоснована. Такъв е случаят с отбелязването на значими национални институции, като например образователните, чиято дейност за културното възрастване на нацията е от особено важно значение за образователния интегритет на държавата на международно ниво, освен на национално, което – естествено – се явява и тяхна основна мисия. Поводът да започна с тези думи е честването през настоящата 2023 година на вековния юбилей на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В личен план обстоятелството, че съм негов възпитаник още повече ме свързва с това честване, от една страна, и от друга – синовно задължава като учен, поел по пътя на науката тъкмо от тази образователна институция. Целта ми в следващите редове е не да правя опит за сбита историческа реконструкция на Богословския факултет – оставям това на историците, а да споделя – според вижданията си – някои по-важни моменти от следването ми, благодарение на които желанието да се посветя на изучаване на богословието окончателно се затвърди. Задачата ми ще е да насоча вниманието към някои от доайените на висшата ни богословска школа, за жалост повечето от тях покойници. Тяхното отношение както към самото богословие като нестихващ устрем за богопознание в академичното си призвание, така и към своите студенти беше на изключителна висота, коeто пораждаше у нас чувство на огромно възхищение и дълбоко преклонение. Защото придобитите от тяхната духовна и професионална опитност познания за действителната същина на православната вяра и традиция осезаемо съдействаха за нашето трайно въцърковяване и вграждане в благодатния живот и спасителна мисия на отечествената ни Църква.

Изложението на настоящата публикация няма да е просопографско проучване на академичната дейност на визираните от мен преподаватели на Софийския богословски факултет, а в нея ще се спра на отделни (проблематизирани в догматичното си изложение) теми от православното богословие, които в съдържателно отношение са несъмнено основоположни за правилното осмисляне и сетне изповядване на Христовото благовестие – такова, каквото е залегнало във и преподавано от учението на Църквата (по смисъла на посланието на апостол Юда в глава 1, стих 3). Към този идеен замисъл ще се придържа изложението. Конкретно ще се спра на спомените си професорите отец Николай Шиваров и Тотю Коев. Спирам се на тях, защото техните наставления по време на моето следване оставиха ярки спомени, които и до ден-днешен ме ръководят като богослов изследовател, за което им винаги ще благодаря и отправям горещи молитви към всеподателя Бога да упокои душите им в Своето царство – селението на праведните.

I.

Първата лекция като студент в Богословския факултет беше по Библейска археология. Преди това в кулоарите на факултета само бяхме чували името на преподавателя, за който се носеха легенди като един от доайените на българското академично богословие – старозаветникът професор протопрезвитер Николай Шиваров (1930-2022). Още с влизането си в аудиторията той респектира с осанката си: възрастен мъж с побеляла коса и брада, леко прегърбен от тежестта на годините, на места с впито лице, особено около очите, и с широко чело, сякаш разкриващо натрупаната през дългите години на житейска и творческа дейност мъдрост. Такъв го запомнихме – първият ни професор в расо. Разказваше увлекателно тежката и дотогава непонятна за нас материя и понеже виждаше, че трудно вниквахме в нея, често прибягваше до сравнение на старозаветните библейски постановки с актуални за съвремието предизвикателни ситуации, като това почти винаги го правеше с тънко чувство за хумор. Отец-професор Шиваров, който между нас го наричахме „дядо поп“, беше колкото сдържан в поведението си, толкова и колоритен в отношението си към студентите, но никога не си позволяваше да принизява от позицията си на духовник и преподавател границата с тях, с понечилите да изучават богословието на академично ниво. Тук искам да обърна внимание на две понятия, които макар и взаимнозаменяеми имат все пак своите отличителни разбирания – „богословие“ и „теология“. Това е нужно да направим, тъй като не само в ежедневната реч, но и в академичната липсва идейното им разграничаване. А това впоследствие води до очаквания, които не винаги кореспондират с намерението за професионална реализация на дипломираните богослови/теолози. Едните, приели призванието да са богослови, поемат по благодатния път на свещеническото служение, докато другите, теолозите – решават да допринесат за научното изясняване на религията като феномен на човешката култура, неимоверно дала силен тласък за развитието на цивилизациите, както и устойчиво да ги позиционира напред във времето, дори и да претърпят (известна) етническа трансформация.

И като отбелязвам това, възниква не по-малко важният въпрос от този за различното разбиране, включително и тълкуване, на богословието и теологията – въпросът за разграничаването на вярата от религията. Така, ако вярата поради естеството на психологическото въздействие логично би се съотнесла към богословието, което е според контекста на понятийното му (въз)приемане, то религията е с теологията. Това е заради научното изясняване на вярата, тъй като в крайна сметка тя онагледява и възпроизвежда определена религиозна доктрина. В този смисъл религията следва да попада в обсега на теологичното осмисляне, а вярата като мистично преживяване (по смисъла на Рудолф Ото) се налага да отстъпи назад в изследването на религията. Апологетичният прочит, който така или иначе е характерен за богословието, не е никак резултатен за теологията. И това е така, защото апологията по субективен път цели да удостовери истинността на вярата и наравно с това ясно да я посочи като единствен път за постигане на божествено единение. При теологията вярата се изследва в границите на религиозната доктрина с всичките ѝ преки и косвени фактори, които са я обособили. Това значително минимализира субективното наблюдение и дава възможност за по-голяма обективност на направените изводи.

Не липсват също и критики при определянето на понятийната двойка „вяра-богословие“ и „религия-теология“ както от страна на конфесионално обвързаните (даващи превес на вярата в своите разбирания), така и на секуларно настроените, особено на скептиците изобщо към евентуалната възможност за битийно трансцендиране на човека вследствие на вътрешно убеждение, без то да е повлияно от външна манипулативна намеса, каквато впрочем оказва религиозната парадигма. Феноменологията на религията е идейна константа, която веднъж изведена от „абстрактното“ си начало изисква понятизиране в систематичен порядък, за да може да се придаде доктриналния облик на нейната парадигма. Макс Вебер обръща внимание на това в своето фундаментално социологическо изследване на религията, като търси обяснение за култовата практика в границите на религиозната парадигма. Следователно той стига до убеждението, че богословието и теологията не може да се разграничат поради постоянното им взаимодействие. Това се потвърждава от факта, че в теологията, която систематизира вярата в определена религиозна доктрина, култът е освен богословски обоснован (мистифициран), но и изведен като практика (ритуализиран). Това означава, че богословието (вярата) служи за фундамент на теологията (религията).

II.

Разбира се, не бива да се критикува еднозначното определяне на понятията „богословие“ и „теология“, най-малкото защото са с един и същ етимологичен произход, а и богословие е превод на теология. Понятието „богословие“ произлиза от гръцката дума „θεολογία“ и е съчетание от две – „θεος“ (бог) и „λογος“ (слово, учение). Буквално означава учение за Бога, но в религиозен смисъл се влага основно идеята за мисловния процес при изучаването на божествената действителност. Тъкмо това поставя разделителната линия между богословието и теологията. В единия случай е налице спонтанно влечение към божествено единение (богословието), докато в другия – заедно с това и постоянно осъзнаван опит за дълбинно вникване в (първо)началата на тази божественост, както и непримиримото търсене на причините за вродения стремеж на човека да се оличности с нея, благодарение на религиозната си принадлежност (теологията). Разбирани по този начин тези две понятия, става ясно, че между тях конфронтация не може да има. Богословието се разкрива чрез самата изповед на вярата и способства за божествено проникновение, а теологията от своя страна е задължена посредством критичната отсъда на разума, характерна за философската рефлексия, да изясни какви са нейните (на вярата) същностно доктринални основания.

За пример ще посоча блажени Августин, който е първият християнски автор, който открито споделя за съмненията си в парадоксалността на вярата в разпънатия и възкръснал от мъртвите Син Божи. Раздиран от чувство на вина за съмнението си към Христовата жертва, той обгръща теологичните си размишления в богословска перспектива и по този начин съумява да открие нужните за утвърждаване на вярата му отговори. Съчинението му „Изповеди“ е своеобразен опис на тези съмнения и днес все още се явява един от водещите апологетични съчинения на Църквата, наред с тези на Тертулиан. За Августин вярата би трябвало да се аргументира личностно чрез преживяното по смисъла на религиозната опитност, която колкото повече се обогатява, толкова по-устойчиво се осъзнава. Авторитетът на Църквата несъмнено оказва силно влияние с култовата си практика при изповядване на вярата от страна на миряните, но Августин не се задоволява само с нея. Нужна е практиката дотолкова, доколкото служи за възпитание в системно участие в живота на Църквата. Това обаче далеч не означава, че е налице знание за вярата, а една конфесионална обвързаност и нищо повече. За да се постигне същинското познание, което надвишава в пъти простото знание, понеже първото навлиза в метафизични категории, богословието изиграва своята решаваща роля за това. То е непрекъснат мисловен процес за осъзнато опознаване на вярата чрез трансцендиране на битието.

Що се отнася до догматическите истини на вярата, постулирани от Църквата, те – оказва се – не са непременно задължителни за придобиване на религиозна опитност. Богословието не изисква това за сметка на теологията. Но ясно трябва да се разбере, че доктриналното определяне на вярата е абсолютно наложително за институционализиране на религията. Затова Църквата толкова ревниво пази догматическите (веро)определения от трансформиране, което не бива да се осъжда като проява на закостеняло мислене, а като отговорно задължение да се опази чисто Христовото учение до свършека на света. Тази нейна задача намира основания в есхатологичната концепция на това учение, чиято идейна насоченост разкрива истинността на Царството Божие като действителна реалност, но не само като очаквана, но и като вече реализирана в живота на Църквата. Тук отново може да се направи съпоставка между богословието и теологията: това очакване на Царството е богословска теза, а самото му осъзнаване е теологична. В единия случай изпъква вярата като достатъчно (само)достатъчна надежда, а в другия – догматическата основа на религията, на която тя (тази вяра) се основава и съотнесено към степента на преживяното се изповядва.

Прочетете още „Сто години висше богословие в България: някои богословски рефлекси в богословието на професорите отец Николай Шиваров и Тотю Коев*“ →