Тотю Коев

Арианство

Гоненията срещу християните през първите три века дали своя отпечатък върху живота на Църквата. Макар и в по-малка степен и ересите през този период се отразили неблагоприятно. Естествено било да се очаква, че Медиоланският едикт от 313 година, който поставял християн­ството наравно с другите религиозни уче­ния в Римската империя, ще отвори нова страница в църковния живот. Наистина така и станало. Църквата получила въз­можност свободно да организира вътре­шния си живот. Но в нея навлезли мнози­на, които по дух и живот били и останали чужди на Христовото учение; станали християни, движени не от възвишени иде­али и чиста вяра, а от земни, лични инте­реси.

В религиозен план периодът IV-VIII век е изключително интересен. Наситен е с многостранна и извънредно богата по съдържание дейност на Църквата при изясняване и формулиране на някои исти­ни на вярата. Ако първите три века са отбелязани като епоха на гоненията, то IV-VIII век напълно основателно се отбе­лязват като епоха на триадологическите и христологическите спорове и изя­снения. Триадологическите спорове има­ли за основа троичността на Бога, христологическите – личността и изкупи­телното дело на Иисус Христос.

Условията благоприятствали еписко­пите от всички страни да се събират и заедно да обсъждат възникналите въп­роси. Така, наред с известните дотогава поместни или регионални събори, при император Константин Велики (324-337) се сложило началото и на вселенските събори, които са глас на цялата Църква. Тази дейност на Църквата се проявила в решителна борба срещу нейния най-опа­сен вътрешен враг – зародилите се и откърмени в недрата ѝ еретически уче­ния, и в оформяне на църковното учение и вероизповед – плод на тази борба. На еретическите заблуди трябвало да се про­тивопостави в чиста форма учението на Църквата.

Страстно разгорелите се борби през първата половина на IV–ти век били породени от появилата се още в средата на III-ти век ерес, която влязла в църковната история под названието арианство.

Макар тази ерес да е свързана с името на александрийския презвитер Арий, той не е неин родоначалник. Съвсем случай­но дал име на зародилото се в Антиохия около средата на III-ти век учение, което води началото си от мъченик Лукиан, дори още по-рано – от епископ Павел Самосатски. Арий бил член на образувалия се в началото на IV-ти век кръжок от последова­тели на Лукиан. При един спор със своя епископ Александър Александрийски Арий станал само изразител на новото учение и с това свързал навеки името си с него. Никога обаче той не е бил водач на арианството.

Както вече се спомена, началото на арианството трябва да дирим не в Алек­сандрия, а в Антиохия, в школата на мъченик Лукиан и неговия предшестве­ник Павел Самосатски.

Откога Павел Самосатски започнал да разпространява еретическото си уче­ние не е известно. Вероятно това е стана­ло наскоро след като заел епископската катедра. Че това учение било нецърковно личи от факта, че между 264 и 269 година в Антиохия били свикани три събора про­тив него и едва на третия той бил осъден като еретик.

Учението на Павел Самосатски не е нищо друго, освен доразвито и доведено до крайност динамистическо монархианство. Той му дал системна и научно-философска обработка. В резюме него­вото учение беше дадено по-горе при разглеждането на монархианството в не­говото динамистическо направление. Тук само за яснота трябва да се добави, че цялото учение на Павел Самосатски се свежда до въпросите за Логоса и Иисус Христос и отношението между тях.

Един измежду последователите на Па­вел Самосатски бил и Лукиан. От 272 до 303 година Лукиан бил учител в основаната от него екзегетичека школа в Антиохия. Ползвал се с голям авторитет на учен богослов-екзегет. В 311 година умрял мъчениче­ски за християнската вяра.

В учението си за Логоса Лукиан се различава от Павел Самосатски. В про­тивовес на него признава лично битие на Логоса. Според Лукиан Логосът не е единосъщен с Отца, не е съвечен на Него, не е и нероден, а е сътворен по волята на Отца преди всички времена. Логосът е творение, стоящо по-високо от всички други творения. Поради това Лукиан по­дчертавал силно божествената природа на Логоса. Не е сигурно дали той е учил за съгласие между волята на Логоса и тази на Отца. В Христа обаче той, както по-късно и Арий, отричал човешка душа. Учил, че възприелият човешка плът Ло­тос е заменил душата.

Учението на Арий няма оригинален характер. То се определя до голяма сте­пен от общите предпоставки на Антиохийската богословска школа. Според Арий Бог е самозатворена монада. Само Той е вечен, безначален, неизменен. Вси­чко друго, което съществува, по същност е чуждо на Бога. Това, което отличава Бога от всички други същества, е Негова­та безначалност или нероденост. Лого­сът има начало на Своето битие; не е произлязъл от същността на Отца, а е създаден от нищо по волята на Отца; Той е първото Божие творение. Бог Го сътво­рил, за да създаде чрез Него света; Той е посредник при сътворяването на света и същевременно е част от сътворения свят; Той е твар, съвършено Божие творение, но не е творец; като творение Логосът не е неизменяем.

Арий бил чужд на идеята за троичността на Бога. За него съществува само един едноличен Бог. Син и Дух Свети са само висши и първородни твари, необхо­дими посредници при сътворяването на света.

Учението на Павел Самосатски, Лукиан и Арий, независимо от различните нюанси между тях, отричало догмата за троичността на Бога и обезсмисляло из­купителното дело на Иисус Христос. А това вече криело сериозна опасност за църковното единство и за чистотата на църковното учение. Въпросът трябвало да получи дефинитивно решение от ця­лата Църква, което наложило свикване­то на вселенски събор.

Първи вселенски събор

Спорът между епископ Александър Александрийски и подчинения му през­витер от Александрия Арий бил изцяло на верова основа. Епископ Александър забранил на Арий да разпространява еретическото си учение. Арий не се подчи­нил. Той бил остроумен събеседник и за непродължително време спечелил много привърженици. Успял да увлече след себе си 1/3 от клира на Александрийс­ката църква и половината от клира в самия град Александрия. Въпреки този успех Арий чувствал, че положението му в Александрия не е сигурно. Подирил подкрепа между малоазийските еписко­пи. Най-голям негов защитник и съмиш­леник бил неприятелят на Александър – епископ Евсевий Никомидийски. Палес­тинските епископи под ръководството на епископ Евсевий Кесарийски били също на негова страна. Така спорът се задълбочил и разширил.

Когато в 324 година император Констан­тин Велики преместил столицата си в град Никомидия, останал поразен от раздорите, които вече разяждали Църквата. Опитал се да примири спорещите стра­ни, но не успял. Скоро сам се убедил, че спорът засяга същността на християнст­вото. Той побързал да свика епископите от цялата Църква, за да разрешат спор­ните въпроси. Освен арианския спор има­ло и други въпроси, които се нуждаели от съборно разрешение, например въпро­сът за празнуването на Пасха, за повтор­но приемане на отпадналите от вярата при гоненията и други.

С императорска грамота били пока­нени епископите от всички страни (не само от Римската империя) да се съберат колкото може по-скоро в малоазийския град Никея. Така през месец май 325 година там бил открит Първият вселенски събор, влязъл в историята още като Никейски. Преобладава мнението, че на събора присъствали около 318 епи­скопи. Времето от 22 май до 14 юни преминало в предварителни съвещания. На тях присъствали не само епископи, но и обикновени клирици (презвитери и дякони), дори и миряни. По тези разиск­вания твърде скоро се образували четири различни по веровите си възгледи пар­тии. Това е лесно обяснимо, като се има предвид, че бил поставен за разглеждане въпросът за Сина Божи, тоест дали Син Божи е истински Бог, единосъщен на Бога Отца, или е творение, заемащо пър­во място между творенията. За да ни бъде ясно при каква обстановка са работили членовете на събора, трябва предвари­телно да знаем какви са били образувалите се партии, на каква почва са възни­кнали и какви са били догматическите им различия.

Най-ярко оформилата се партия била тази на строгите ариани. Неин главен водач бил епископ Евсевий Никомидийски. Наброявала общо 17 души. Повечето от тях били от Антиохийската школа, което ще рече, че били под силното вли­яние на Лукиан, когото считали за свой учител. Ползвали се с широка извест­ност и богословска начетеност. Били рационалисти в богословието: догматиче­ските въпроси разрешавали по пътя на научното изследване. Мислели, че всеки християнин може и трябва сам и само по този път да ги разрешава. Затова между членовете на тази малка група липсвало единство.

Друга партия, значително по-многобройна от първата, била тази, чиито последователи по-късно получили име­то полуариани. Главен неин представител бил епископ Евсевий Кесарийски. Принадлежащите към тази партия били също образовани хора. В учението си за Света Троица прокарвали Оригеновия субординационизъм: приз­навали Сина Божи за Бог, но не равен на Отца, а по-нискостоящ от Него. Както строгите ариани следвали Лукиан, така полуарианите пък следвали Ориген. Крайните увлечения на първите били чужди на вторите. Партията на Евсевий Кесарийски заемала средно място меж­ду строгите ариани и православните. В нейните възгледи имало елементи и от ариански, и от православен характер. Затова и едните, и другите ги считали за свои привърженици.

Защитниците на православното уче­ние се делели на две партии. Към първата, която била немногобройна, принадлежали образовани, високотачени епископи, които добре разбирали същността на арианската ерес и пагуб­ното ѝ влияние. Те се отличавали с дълбока вяра, чист живот и солидно богословско образование. Измежду тях изпъквали най-вече епископите Алек­сандър Александрийски и Осий Кордубски (или Кордовски). Членовете на тази партия добре съзнавали, че за да се води успешна борба с арианството, не са достатъчни съществуващите до­тогава богословски изразни средства. Затова те подирили и нецърковни, извънбиблейски изрази: послужили си с термините „единосъщен“ и „от същно­стта“, които подривали основите на арианството. Към това били движени от чисти подбуди.

Решаващо значение в събора имала четвъртата партия. Тя била най-многочислена. Членовете ѝ се отличавали с проста, чиста и искрена вяра. Някои от тях притежавали и задълбочени богос­ловски знания. Всички обладавали висо­ки нравствени качества. Мнозина носели по телата си белезите от последното го­нение. На тях общо взето била чужда философската мисъл, всичко възприе­мали чрез чиста и дълбока вяра. На нея подчинявали своя разум. Според тях въ­просът за Света Троица превишавал всеки разум, бил съвсем непостижим, усвоявал се само чрез вяра. Те чувствали, че ари­анството руши основите на Църквата, и вземали дейно участие в споровете. Ос­ланяли се единствено на Свещеното Писание; не искали да отстъпят от древната вяра. Смут завладял душите им, когато някои от техните събратя си послужили с тер­мините „единосъщен“ и „от същност­та“. Продължителните спорове ги убе­дили, че арианството не може да бъде победено без употребата на тези терми­ни. Приели ги, но дълбоко в душите им останали следи от съмнение, смут и без­покойство.

Разискванията в редовните заседания на събора започнали веднага след тър­жественото откриване, на което присъс­твал и император Константин Велики. Арианите чрез своя главен водач епис­коп Евсевий Никомидийски предложили свой символ, който съдържал основните положения на арианското учение, а имен­но: че Син Божи е произведение и твар, че Той съществува не от вечност, че по съ­щност е изменяем и така нататък. Тези хули против Сина Божи възбудили почти у всички членове на събора негодувание, дори ярост. Негодуванието било от това, че арианите си служели с термини, каквито в Свещеното Писание не се употребяват за Сина Божи. Затова учението им било отхвърлено единодушно. Предложеният от Евсевий Никомидийски символ бил разкъсан. Това внесло смут между ариа­ните. Възникнали дори препирни между тях. С разкъсването на символа съборът произнесъл своята присъда над арианс­твото. Оставала втората, по-важната страна – да се намерят подходящи тер­мини, чрез които да се изяви и формули­ра точно, ясно и убедително учението на Църквата за Сина Божи. Разрешението на тази задача било твърде трудно.

Естествено било защитниците на пра­вославното учение, в противовес на ари­аните, да се позоват на термини от Свещеното Писание, чрез тях да разкрият ис­тинското учение за Сина Божи и да му придадат общозадължителен характер. Така и постъпили. Твърде скоро обаче се оказало, че избраният от тях път не дава достатъчни плодове. Арианите не отри­чали книгите на Свещеното Писание, нито пък изразите, които православните при­веждали. Те влагали обаче друг смисъл в посочваните изрази,тълкували ги посво­ему.

Оказало се трудно, дори невъзможно да се формулира чрез библейски терми­ни учението за божествения произход на Сина. Това особено добре разбрал вода­чът на умерените ариани (полуарианите) Евсевий Кесарийски. Той предложил го­тов символ, който трябвало само да бъде одобрен от членовете на събора и с това те да приключат догматическата си дей­ност. Евсевий Кесарийски проявил лов­кост и съобразителност. С предложения символ той целял съборът да санкциони­ра неговото разбиране – средно между православното и строго арианското. В символа били употребени понятия, взе­ти само от Свещеното Писание. Това задово­лявало желанието на православните. Слу­жил си с изрази от Оригеновото богосло­вие. С това привличал за привърженици умерените ариани. При изяснение на спорните въпроси си послужил с общи изрази. Това улеснявало строгите ариа­ни. В тези изрази те могли да влагат свой смисъл. Предложеният символ не бил съставен от Евсевий. В основата му ле­жал кръщалният символ на Кесарийската църква. Него Евсевий само развил и допълнил. Ясно било, че се поставя на преценка символът на една от най-дре­вните църкви. Това привлякло внимани­ето на всички. С допълнението Евсевий целял да изтъкне по-силно отликата ме­жду лицата на Света Троица, вероятно в противовес на православните, които по­дчертавали повече единството между трите лица на Бога.

От съществено значение за по-ната­тъшната работа бил моментът след про­читане на символа. Общото мълчание Евсевий приел като знак на одобрение. Неописуема радост изпитал той, когато сам императорът заявил, че напълно одо­брява прочетения символ. Твърде скоро обаче тази радост била заменена от смут, последван от разочарование. За да се даде най-точно, пълно и ясно определе­ние за отношението на Сина към Отца, императорът предложил да се добави към символа терминът „единосъщен“. С тази добавка се уяснявал спорният въп­рос, затова православните приели пред­ложението на императора. Арианите би­ли недоволни. Недоволен бил и Евсевий Кесарийски. Прекратени били обаче пре­дишните нескончаеми спорове. Болшин­ството от православните епископи се съгласили да приемат този термин не по дълбоко вътрешно убеждение, а защото се убедили, че по друг начин арианите не могат да бъдат сразени. Арианите пък го отхвърлили по следните причини:

1. като небиблейски;

2. като термин, който води към сливане лицата на Свeта Троица, и

3. като внасящ материална представа за Божията същност.

След изказаните мне­ния и станалите разисквания терминът „единосъщен“ (на гръцки омоусиос) бил при­ет от всички епископи. Изключение нап­равили само някои от строгите ариани. Обстановката благоприятствала да бъде разгледан подробно целият символ, ко­ето и станало. След тази преработка символът на Евсевий съвсем променил пър­воначалния си вид – променил се и по форма, и по дух. Като завършек на догма­тическата дейност на събора била прие­та и приложена към символа анатема. В нея още веднъж се посочват арианските заблуди и се определя отношението на Църквата към изповядващите ги.

С това приключила догматическата дейност на събора. Изработеният сим­вол не бил подписан само от двама епи­скопи: Теон Мармарикски и Секунд Птолемаидски, които били изпратени на за­точение в Илирия. Други трима: Евсевий Никомидийски, Теогнис Никейски и Марий Халкедонски подписали символа, но отказали да подпишат анатемата към него. И те били изпратени на заточе­ние.

Окончателният текст на изработения от отците на събора Никейски символ е:

„Вярваме в един Бог, Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Хри­стос, Божия Син, единороден, роден от Отца, тоест от същността на Отца, Бог от Бога, Светлина от Светлина, Бог истински от Бога истински, роден, несътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е произлязло – това, що е на небето и това на земята; Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе и се въплъти, и въчовечи, страда и възкръсна в третия ден, възлезе на небесата и ще дойде да съди живи и мъртви. (Вярваме) и в Светия Дух.

Тези, които говорят, че е било няко­га време, когато (Син) не е бил, че преди да бъде роден не е съществувал, и че е произлязъл от нищо; или (говорят), че има битие от друга ипостас или същ­ност; или че Син Божи е сътворен, или изменяем, вселенската Църква ги пре­дава на анатема“.

Победата на православните над ариа­ните на Първия вселенски събор била постигната благодарение на вмъкнатите в символа термини „единосъщен“ и „от същността“. Те разрушават основата на арианството и изразяват най-точно православното учение за отношението между Сина и Отца. И единият, и другият обаче са взети не от Свещеното Писание, те са небиблейски.

Възникват недоумения: православни­те не са ли повторили онова, в което по­преди обвинявали арианите? Не са ли отишли дори по-далече от тях? Защото терминът „единосъщен“ бил предложен не от член на събора, не от епископ, дори не от мирянин-християнин. Него пред­ложил император Константин Велики, който тогава бил още езичник. Нима той е познавал богословието по-добре, отколкото присъствалите на събора 318 епископи?

Внесените в символа термини „еди­носъщен“ и „от същността“ не били нещо съвсем ново. Макар и небиблейски, те не били чужди на богословската ми­съл преди събора в Никея. Отците на Никейския събор се възползвали умело от плодовете на езическата и християнс­ката богословска мисъл до това време. Те не въвели нещо ново. Оказали се само верни на своите предшественици, които в борбата си с езичеството и появилите се тогава ереси, запазвайки чистата си вяра, дали място и на човешкия разум. Арианството е опит да се разгадаят бо­жествените тайни само с помощта на човешкия разум. Естествено е било в борбата си срещу него отците на събора да потърсят и небиблейски изрази, да използват това, което разумът е достиг­нал с помощта и под ръководството на вярата. Макар че предложените изрази не били нещо ново, те не ги приели направо, а само след продължителни и обс­тойни разсъждения.

Относно второто недоумение. Импе­ратор Константин Велики не е изявил някакво свое дълбоко убеждение, като предложил термина „единосъщен“. Той не е имал научно-богословска подготов­ка. Станал е само изразител на правосла­вното мнение на събора. Като се има предвид, че императорът бил под силно­то влияние на епископа от Испания Осий Кордубски, който на събора бил ед­на от водещите фигури, не е трудно да се приеме, че именно Осий му е внушил да предложи термина „единосъщен“. Отци­те на събора приели този термин не защото бил предложен от императора, а защото най-точно и ясно изразявал същ­ността на разглеждания въпрос.

Като възприели термина „единосъ­щен“ (омоусиос), отците на събора внес­ли по-голяма яснота. Доказали убеди­телно, че Син по Своя произход няма нищо сходно с тварите; че Той има с Отца една и съща божествена същност, тоест че Той е единосъщен с Отца.

С употребата на термините „единосъ­щен“ и „от същността“ отците на Никейския събор осветили правото на сгря­вания от вярата разум да участва при разрешаване на религиозно-философс­ките проблеми. Те използвали в тази об­ласт постиженията на своите предшест­веници и на езическата философска ми­съл. В употребените небиблейски терми­ни вложили библейско съдържание. С това дали силен тласък на богословската мисъл, която през следващите няколко десетилетия доизяснила и окончателно формулирала учението на Църквата за Света Троица – догмат, който е в основата на християнското учение и върху който се изграждат всички верови истини.

Освен с централната тема – арианството, Първият вселенски събор се зани­мал и с въпроси от устройствен и междуцърковен характер. Разгледан бил въп­росът за празнуването на Пасха (Велик­ден) с цел да се регулират различните обичаи на Изток и на Запад. За съжаление протоколите от събора не са запазени и поради това не е възможно да се въз­произведе точно цялостната му дейност. Запазените откъслечни сведения дават основание да се установи, че въпросът за празника Пасха бил решен в смисъл, че времето за празнуването му ще определя Александрийската църква, а ще го опо­вестява римският епископ. Но по прин­цип ще се празнува от всички църкви едновременно, при това – в първия неде­лен ден след пълнолунието на пролетно­то равноденствие и след еврейския пра­зник Пасха. 

В резултат на разисквания относно църковната дисциплина съборът изра­ботил и приел 20 правила или канони. В по-голямата си част те са или повторе­ние и обяснение на застъпваното в апос­толските правила, или тяхно допълнение и приспособяване към тогавашните ус­ловия на църковния живот.

Първият вселенски събор завършил успешно своята работа и на 25 август 325 година бил тъжествено закрит. До голяма сте­пен той послужил за модел или образец за следващите вселенски събори.

 ____________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 84-91. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bSz