Ганчо Велев

Нашият народ има щастието – не без Божие благословение – да обитава дивен кът от земята. Колко искрен е Вазовият възторг пред красотата на Родината:

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!

Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

Земята пълна с цвете, небето със брилянти…

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Всред прекрасния свят от линии, форми и багри възвишава своя могъщ масив величествената Рила. В цяла Югоизточна Европа, от Алпите до Кавказ, няма по-висока планина от нея. През всички сезони хиляди туристи бродят из нейните де­бри, изкачват скалистите върхове и намират физическа и душевна отмора посред планинските простори. Любознателните се спират с интерес и пред новата косми­ческа лаборатория, кацнала върху рилския първенец. Рила е вече достъпна от всички страни по маркираните ѝ пътеки, които пък естествено водят до нейния ис­тински център – Рилския манастир. Благодатното сияние на тая чудна лаборатория на духа е озарявало умовете на около 30 поколения българи и ней­ният основател, Рилският пустинножител, се оказа най-чистият съсъд на све­тостта сред балканските народи от Х-ти век насам.

Първи ноември е празник на св. Иван Рилски и тогава стотици поклонници в хилядолетната му обител превиват колене пред мощите на светеца — покровител и будител на българския народ. На този ден (19.X. ст. ст.) се възпоменава пренася­нето на светите му мощи от Рила в Средец. От времето на Българското средновеко­вие са и другите два празника в негова чест: Успение на преподобни Иван Рилски (18 ав­густ ст. ст.) и Пренасяне мощите на преподобни Иван Рилски от Търново в Рилския ма­настир (1 юли ст. ст.).

Между трите дни за честване ноемврийският празник първенствува. Той е създаден още през Х-ти век при следните обстоятелства. След падането на Пре­славска България (972 година) комитопулите Давид, Моисей, Аарон и Самуил превърнали Средец (София) в столица на Западнобългарската държава. Градът бил в центъра на българските земи и се славел с една от най-старите епископски катедри на Балканския полуостров. Неслучайно тук е заседавал Сардикийският събор (343 година) за затвърдяване на православното изповедание на вярата и за примиряване на арианите с православните. Заради събора стъпил на наша земя и прославеният ревнител на светото Православие александрийският архиепископ св. Атанасий Велики, чието правомислие извикало всеобщо уважение към личността му. В този град на вълнуващи спомени се ковяла по-нататъшната история на България. Тук установил своето седалище избегналият византийски плен Дръстъро-Преславски патриарх Дамиан. Вероятно със съдействието на средецкия управител, еднакво заинтересования Аарон, патриарх Дамиан пренесъл мощите на св. Иван Рилски в новата столица, положил ги в катедралния храм (оцелялата и до днес, най-стара в София, кръгла църква «Св. Георги») и извършил канонизацията на отдавна прославилия се с чудеса роден светец. Тези именно църковно-народни тържества, които възпоменаваме на 1 ноември (19 октомври ст. ст.), още тогава, както се е целяло, предизвикали патриотична вълна сред народа, чиято воля за съпротива била още повече укрепнала. Затова и византийският император Василий II напразно обсаждал София и едва не загинал в бой със Самуил при Траянови врата (17 август 986 година). В такъв случай напълно обяснимо става и първото споменаване на Рилския пустинножител като светец под дата 19 октомври в месецослова натака нареченото «Зографско еван­гелие», писано в края на Х-ти век в западно-българските краища. Така изложената хронология на празника, която не съвпада с мненията на професор Йордан Иванов и на професор Васил Николов Златарски, принадлежи на професор д-р Иван Дуйчев и е изградена върху много остроумно и приемливо изяснение на Скилицовото житие в книгата му «Рил­ският светец и неговата обител» (София, 1947 година, стр. 187-198). Това датиране из­цяло приема и Левкийският епископ Партений, който дори смята, че пренасянето на мощите на св. Иван Рилски (с изразеното от светеца съгласие в игуменовото съно­видение) е станало на 19 октомври 980 година[1]. През епохата на Възраждането неправилно празнували на 19 октомври пренасяне мощите на св. Иван Рилски от София в Търново и то през 1238 година[2]. Същата грешка е допуснал и Сергей Василиевич Булгаков[3], когато се знае, че това е сторил Асен I след сполучливия си поход по долината на Струма през 1195 година.

На първи ноември (19.X. ст. ст.) възпитаниците на Софийската духовна се­минария – от 1950 година в Черепиш – скромно, но сърдечно честват своя па­тронен училищен празник. Нашата семинария се е създала и развивала под покро­вителството на преподобния наш отец св. Иван Рилски. Самоковско-Рилското бого­словско училище, на което тя е продължител, не би се открило още през 1876 година без щедрата пожертвувателност на риломанастирското братство.

Когато Спасителят в знаменитата Си проповед на планината синтезирал Своето божествено учение и между другото засегнал назначението и длъжността на апостолите, отправил им следната повеля: «Тъй да светне пред човеците светли­ната ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец» (Матей 5:16).

Основателят на българското отшелничество изпълнил бляскаво тази Христова повеля. Житието му ни е добре известно. Той израснал в самите недра на народа и вярвал горещо в Бога, на Когото съзнателно и усърдно е служил още в младините си. А за духовната борба наистина, особено на борбата със себе си, е нужна дълга подготовка от юношески години. Неговата младост била украсена със си­новно послушание и целомъдрие. Ненавиждайки празнословието, далеч от стре­межи към лекомислен и необуздан живот, той не преставал – по думите на житиеписеца Георги Скилица – да се поучава по Божиите църкви и слушал свещените книги, та подобно на трудолюбива пчела, полагал в съкровището на сърцето си Господните слова. Приел монашество убедено и вкусил от сладките плодове на про­светата в манастирите, които никнели в Симеоновия век на просвещение и били средища на усилена книжовна дейност. Той имал, следователно, възможност да се запознае добре с основните принципи на християнството и с правилата на монаше­ския живот, за да не тръгне из погрешни пътища, а да стане строг изпълнител на духовно подвижничество. После се отдал на пълно отшелничество. Силата на уеди­нените размишления и благодатно небесно озарение го довели до живо и дълбоко разбиране на Божията същност и величие. Чрез своите иночески подвизи св. Иван си изградил съвършен християнски характер, угаснали у него всякакви егоистични трепети. Превърнал се в неизтощим кондензатор на духовна енергия. И вече могъл да напусне усамотението си, бидейки съсъд на Божията благодат. От богатия си личен опит могъл да съветва начеващите около него монаси да не изживяват пла­хост по пътя на спасението, защото Божията сила в немощ напълно се проявява (2 Коринтяни 12:9).

Трудно възмъжавали духовно иноците около него и той, като св. апостол Павел страдал, докато не се изобразел Христос в тях (Галатяни 4:19). Св. Иван бил чужд на всяко безразличие към душевния мир и съдбата на своите монаси, на които в пред­смъртното си отдалечаване оставил своя прочут и дълбокосъдържателен «Завет». Първият му призив към тях бил: «Да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци». После напомня: «А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини»… «Ако прочее имаме безсъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо, защото Сам Той казва: Ако жена би забравила чедата си, Аз не ще ви забравя» (Исаия 49:15)… «Първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде» (Матей 6:13)… «Благословен е оня човек, който се надява на Господа» (Иеремия 17:7). Затова «не търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях, като оставяте Небесния цар, Ко­муто се записахте да бъдете воини (2 Тимотей 2:4). Щом сте излезли веднъж от света, не се възвръщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според каза­ното (Лука 9:62), като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към Небесното царство. Но и Апостолът съветва да забравяме онова, що е отзад, а да се стремим към това, що е напред (Филипяни 3:14), тоест да се стремим към лежащия пред нас подвиг, към който бяхме призовани от нашия подвигоположник Иисус Христос… Старайте се да живеете единодушно и единомислено». По-нататък на­сърчава киновийното монашество: «Общият живот изобщо е полезен на всички». Позовава се на Псалмопевеца: «Колко е хубаво и колко е приятно братя да живеят наедно!» (Псалом 132:1). Припомня и думите на Христа: «Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях» (Матей 18:20). Предупреждава и срещу необмислено увличане в анахоретство: «Горко на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне» (по Еклисиаст 4:10). И киновийното монашество е дебнено от опасности. «Не търсете първенство и началство, но помнете Оногова, Който е казал: който иска сред вас да бъде по-голям, нека бъде на всички слуга» (по Матей 20:26). Настоя­телите на манастирите (наставниците) да бъдат «мъже, засвидетелствани от всички в духовни деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и годни да пасат добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благоче­стието»… При това да избягват разногласията, «защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение… Имайте мир и светост – с всич­ки, но без тях никой не ще види Бога» (Евреи 12:14)… «С голямо единомислие и разсъждение устройвайте всичко според Бога»… «Ако ли пък се намери някой измежду вас, който сее плевели, раздори и други съблазни, такъв веднага отстранете отсред вашето събрание, за да не се обърне това на разяждаща живеница» (по 2 Тимотей 2:17)… «Придържайте се крепко о църковното правило»… Съветва ги да ценят физическия труд: «Ръчната работа да не бъде пренебрегвана от вас, но прочее в ръцете ви да има работа, а молитвата: «Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния» да бъде постоянно в устата ви, както и в ума ви споменът за смъртта[4]» .

Заветът на св. Иван към неговите иноци, за щастие, е запазен в препис от XIV-ти век, след като игуменът Дометиан пред турската опасност в 1385 година е съхранил неизвестно къде самия оригинал. В Завета личат богословската начетеност и богат жизнен опит на светеца, както и разбиранията му по основните въпроси на монашеския живот. Той е бил и си остава пътеводен лъч за българските монаси. Те трябвало да бъдат чужди на мирски влечения, но не и откъснати от новопросветения народ, на когото следвало да бъдат наставници във вярата и в преодоляването на непристойните езически обичаи и зли нрави. Християнството могло нравствено да облагороди обществото, затова св. Иван определял на българското монашество просветителна и евангелизаторска роля сред народа и с това ускорявал християнизирането на България.

Въодушевените рилски монаси предизвикали нова широка вълна на монашеско движение в нашата земя. Нови отшелници в Северна Македония през XI-ти век св. Прохор Пчински, св. Гавриил Лесновски и св. Иоаким Осоговски били приемници и ученици на Рилския светец, поради което заедно с него били наречени в житие на св. Иоаким света четворица. Всички те живеели със съдбата на народа и били истински негови будители и благодатни пазители. А над тях се възвисявала личността на св. Иван с всепризната светост, та дори великият търновски светител патриарх Евтимий му съставил превъзходно житие. Св. Иван Рилски влязъл в средновековната ни живопис като гологлав и бос отшелник, с развята от планински бури коса и дълга брада, с остър, проницателен поглед, облечен само в кожена дреха, със здраво стиснат кръст в дясната ръка и разгънат свитък в лявата. Такава е фреската от търновската църква «Св. апостоли Петър и Павел» (XIV-ти век). Нему били посветени и някои манастири, например Курилският и Германският в Софийско и Чипровският в Михайловградско.

Славата на родния ни светия и неговата света обител още през Средновековието прехвърлила кръга на българската народност. За неговата светост, за чудодейните му мощи се заговорило сред византийци, сърби, румъни и руси. Средецкият управител през XII-ти век, образованият византиец Георги Скилица, с вяра пише, че се е излекувал по чуден начин благодарение на вода, с която били промити мощите на св. Иван. В 1173 година в Средец византийският император Мануил I Комини, след като прекарал безсънни нощи от схващане на ръката си, се изцерил, като се намазал с миро, взето от мощите на светеца. Под влияние на подобни необикновени факти Георги Скилица му написал прочувствено житие, завършващо с гореща молитва. В него той съобщава още, че далматинският първенец Грудас от обич към св. Иван построил каменната му църква в София през XII-ти век. Както се вижда от месецослова на Галичкото евангелие (1143 година), русите богослужебно го поменували на 19 октомври. Така св. Иван ставал закрилник и застъпник на хора и от други народности. В Григоровичевия триод от XII-ти век Българската църква го прославя наравно със светите Солунски братя: «Да се увенчае с похвали Кирил Философ, който с брата си Методий приведе към Господа новоизбраното множество на славянския народ, а с тях да бъде възпят отец Иоан от Рилската пустиня[5]». Временното преби­ваване на светите мощи в унгарската столица Остригом (Гран) от 1183-1187 година донесли ново прославяне на св. Иван Рилски в среднодунавските страни.

След 275-годишно престояване на светите мощи в Търново, където на Трапезица имало храм в чест на светеца, рилските братя успели да ги пренесат от запустялата столица в току-що възстановения манастир (1469 година), преодолявайки много пречки с ходатайството на сръбската принцеса Мара пред Мохамед II. Владислав Граматик, като ни разказва в своята повест това бележито събитие, разкрива всеобщата голяма почит към св. Иван Рилски и в Търново, и в Никопол, и в София. В покорената страна нямало следа от българска държава и българска патриаршия. Стоял като крепост на българския дух и фар на надеждата Рилският светилник.

В трагичните за България робски векове Рилският манастир запазил висши ценности на народния дух: славянобългарско богослужение, българска народна реч, български книги и образованост. Тук никога не се е било служило на гръцки език. Бидейки ставропигия, той опазил своята автономия от съседните епархийски центрове, където елинизмът постепенно се загнездил. Грамотността била тук на почит. Иеромонах Неофит Рилски в своето «Описание болгарскаго священнаго монастыря Рылскаго (София, 1879 година) пише: «В той священний монастир има древний поместний закон, който повелява реченно, всяк от жителите монастирски, каков бил да бил да ся обучава в книжно учение, и не е допущено тука ни най-простому служителю да е безкнижен» (стр. 107). Десетки безименни духовници с рил­ска закваска са имали силно влияние върху народа, възпирали погърчването и помохамеданчването, с всички възможни средства укрепвали вярата му. Рилските метоси из българската земя били опорните точки на братята в религиозно-просвет­ната им работа. В тях рилските духовници-таксидиоти служели на славянски език, проповядвали на говоримия български език, изповядвали, откривали килийни училища за елементарно ограмотяване, разнасяли българска книжнина, подгот­вяли послушници за манастири, събирали помощи. А като се зададели големи празници, водели многолюдни поклоннически групи по несигурни пътища и пла­нински пътеки. Поклонниците идвали с духовен глад и жажда и прекарвали ня­колко дни, напълно обгрижвани с храна и квартира. Още преди изгрев-слънце забивали клепала и медни камбани. Разговорливи монаси обяснявали: «Слабите звуци на дървото и желязото ни напомнят неясните, тайнствени речи на проро­ците, а звънът на камбаните и тяхната стройна мелодия – евангелското благо­вестие, неговото тържество по всички краища на вселената, и ни навежда мисъл за ангелската тръба на съдния ден[6]». Слушали богомолците славянското богослу­жение по древните палестински и светогорски типици, изплаквали със сълзи бол­ката си пред мощите на народния светец, получавали душевна бодрост. Всички правели щедри дарения според възможностите си, особено след пожара на 13 яну­ари 1833 година. Тогава заприиждали помощи от Мизия, Тракия и Македония. Така с всенародни усилия били изградени през първата половина на XIX-ти век сегашните величествени сгради на манастира върху 8,800 квадратни метра. Архитекти били наши самородни майстори: първомайсторът Алексий от село Рила, първомайсторът Миленко от Блатешница, Радомирско, и майстор Павел Иованович от с. Кримин, Костурско. Върху мястото на грохналата Хрельова църква, на 1000 квадратни метра площ бил изграден големият манастирски храм «Св. Богородица», от пролетта 1834 година до есента на 1837 година, а украсяването му продължило повече от 20 години. Манастирска делегация била обходила Атон и видяла там кръстовидни куполни триконхални църкви от «атонски» тип, трикорабни базилики и трикуполни църкви от италиански тип. И братята поискали тяхната църква да съчетае тези три типа църкви. Майстр Павел обаче удържал на обещанието си да я направи «по-изрядна» от исканата. Тя е триапсидна, трикорабна, трикуполна, 35 метра дълга, 27 метра широка и около 30 метра висока. Великолепният иконостас работил три години дърворезбарят Атанас с учениците си и го завършил през 1841 година. Той бил солунски резбар, който носел прозвището Теладуро, тоест златар на филигранни изделия; през войната за гръцка не зависимост в 1821 година той бил пленен от турците и продаден като роб в Самоков. Така изникнала впоследствие Самоковската резбарска школа. Докато траели строежите, около манастира било възникнало цяло селище на зидари, каменари, дърводелци и общи работници, всички дошли със семействата си. Всички работили с голямо въодушевление и с обич към рилската светиня. А когато дошъл ред на зографията, две художествени школи се съревновавали с най-добрите си представители: разложката с братя Молерови и Самоковската със Захарий и Димитър Христови, Христо Зограф, Иван Образописов със синовете си и други. Не били забравени при изографисването на храмовете българските и южнославянски светии, както и ктитори (щедри дарители) с живописните им национални носии. За първи път от векове насам са били издигнати толкова величествени постройки, и то в робско време, без собствен държавен живот, без самостоятелна църковна власт[7].

Прехласнати в полихромната архитектура и орнаменти поклонници с гордост били въвеждани в манастирските книгохранилища, където им били показвани редки ръкописи с религиозно, църковно и по-общо съдържание, самостойни трудове на рилски книжовници – Владислав Граматик, Димитрий Кантакузин и други. Византийският благородник Димитрий Кантакузин пребивавал в манастира, ко­гато били пренесени мощите на св. Иван от Търново в Рила. С дълбока почит към светеца той произнесъл по този случай похвално слово и съставил службата му за първи юли[8]. Там могло да се покаже и договорът от 6 юни 1466 година между Рилския ма­настир и руския светогорски манастир «Св. Пантелеймон» (Русик) за взаимопомощ. За здравите връзки на риломанастирското братство с Православна Русия говорели много руски богослужебни книги с дебели кожени подвързии. Между тях била и първата печатна «Служба с житием преподобнаго отца нашего Иоанна Рильскаго», отпечатана от иеромонах Антоний Радивиловски в печатницата на Киево-Печерската лавра през 1671 година. По това издание по-късно отец Неофит Рилски щял да от­печата в Белград (1836 година) службата на светеца.

Могъщо въздействие върху църковното и народностно съзнание на поклонниците оказвали талантливи рилски духовници-проповедници. През XVII-ти и XVIII-ти век те били увлечени от движението на така наречените дамаскинари, които ратували за достъпна по съдържание и език народна книжнина и се били прочули със свежите си, достъпни и актуални слова. Един от най-видните представители на рилските дамас­кинари е иеромонах Иосиф Брадати (1690-1750). Той имал натрупани много впечатления от живота на народа при служебните си пътувания като духовник-изповедник. Знаел гръцки, свободно преработвал слова на св. Иоан Златоуст и Дамаскин Студит (починал 1580 година) и ги предавал на български, чист и общодостъпен език. Професор Цонев вижда в неговите творби «ядката на българската писменост през XVII-ти и XVIII-ти векове». С перо и слово иеромонах Иосиф Брадати се бори за чисти нрави у народа и против чуждите влияния, проникнали в българския бит. Той пръв прави амвонна критика на промъкващото се и в българските селища тютюнопу­шене. В «Слово иже во святых отца нашего Иоана Златоуста ради прочитание книгы» укорява открито: «нь въместо книги, котки дръжите, или кученца гладите, или мангале играете, или духан (тютюн) пиете и точите смрадны лиги и гнусно плювате[9]».

Въпросът за народната просвета силно вълнувал този буден рилски духов­ник. Засягайки задачите на душепастира, той поставял на предно място необхо­димостта от проповед на прост, говорим български език, както и разпространението на книжнина с достъпен за народа език. В «Слово поучение ради простим» иеромо­нах Иосиф Брадати казва: «Прилично ли ест правило без поучение, кога пастир соберет овци да ги кармит и не дава им трици и сол, ами почнит да им свирит, а они жално блеют, тако творят и мирски попове, егда соберут людие во церков, а они почнут да читат псалтир, да поют каноне, где могут прости людия да разумеют псалтирское тълкование и канонское четание. Мирски цръкви друго правило требуе да имат книги поучителни по прости язик да се разбират, и прости людие безкнижни да разумеют. Коя цръква неимат поучение, ония людия влазят и некр’мени излазят…[10].

В кръга на дамаскинарите, възглавяван от иеромонах Иосиф Брадати, ще да е бил като послушник родоначалникът на Българското възраждане отец Паисий Хилендарски. Престоят му в Рила предполагат Йордан Иванов, Боян Пенев, Пе­тър Динеков и други литераристорици, съдейки по неговата «История славяноболгарская». Отец Паисий е познавал добре Рилския манастир. Той пише: «От цяла България се стича народ да се поклони на светия отец Иоан… Той е от голяма полза за всички българи, затова всички българи са длъжни да го пазят и да дават милостиня на светия Рилски манастир, за да не угасне голямата българска полза и похвала, която получават от Рилския манастир чрез молитвите на светия наш отец Иоан, славния български светец.»

Изпълнител на св. Ивановите завети, будител и просветител на българския народ е бил и иеромонах Неофит Рилски, когото Константин Иречек спо­лучливо нарекъл «патриарх на българските писатели и педагози». С откриването на първото новобългарско училище в Габрово (януари 1835 година) Неофит Рилски положил началото на българското гражданско образование, прилагайки модерния алилодидактичен метод. Този начин на обучение бил въведен от английския свещеник Андреас Бел (починал 1832 година) в Източна Индия и усъвършенстван от Джозеф Ланкастер в Лондон. Верен на Завета («не търсете първенство и началство»), той откло­нил направената му покана да заеме епископската катедра в Шабац (Сърбия). Не е проявил славолюбие нито в Халки, като професор по славянска филология, нито като игумен на Рилския манастир. Религиозно-църковните му и просветно-патрио­тичните му идеали са неразкъсваемо вплетени и неделими. За него «няма нищо по­-мило от Отечеството». Човек не бива да се ограничава в своя личен живот, защото е част от едно «велико тяло – от народа». Иоаким Груев разказва в своите спомени, че в Копривщица отец Неофит държал нравствено-религиозни беседи за гражданите всяка сряда следобед. Това правел и другаде, където се застоявал като учител. Общувал с народа, затова добре познавал характера му. Виждал колко много още трябва да се работи над него и казвал: «Дордето гледат очите ми, аз не ще престана да се грижа за народната полза!» В училище отдавал голямо значение на обучението по български език. За онагледяване на уроците по география собственоръчно изработил първия български глобус, за достойнствата на който ласкаво се изказва нашият професор по география д-р Л. Динев[11].

На учениците си отец Неофит Рилски обичал често да казва: «Наблюдаването на природата, която е творение на ръката Божия, въздига душата към Бога и помага на човека да се усъвършенства». На входните врата на уединеното си жилище бил поставил следното свое четиристишие, изразяващо дълбоката му вяра в без­смъртието:

«Сей покой мой привременний ест:

В нем аз грешний пребиваю днес:

Нъ в век века зде не вселюся,

Утро бо в ином преселюся».

Не напомня ли това Завета на св. Иван Рилски – «в ума ви да бъде споменът за смъртта!» Иеромонах Неофит Рилски дочакал Освобождението и тихо починал през 1881 година[12].  

В културно-националните ни борби за църковна самостойност ставропигиал­ният Рилски манастир запазил привидна неутралност до излизането на фермана за основаването на Българската екзархия (28 февруари 1870 година). Отделни обаче членове на риломанастирското братство са взели най-активно участие в борбите, например рилските таксидиоти Хаджи Агапий в Самоков и Хасково, даскал монах Аверкий в Казанлък, риломанастирският духовник в Търново иеромонах Пахомий, иеромонах Христофор в Неврокоп, духовникът Игнатий в Пазарджик, ду­ховникът Герасим в Пловдив и други[13].

Измежду рилските постриженици Велешкият митрополит Авксентий е най-изтъкнатият поборник за църковна автокефалия. След отзоваването му от Велес, където оставил следи на просветител, той не приел да отиде в Драч и заминал за Цариград. В центъра на борбите той бързо се ориентирал и на 15 февруари 1860 година писал на Неофит Рилски: «Българският народ ще придобие без друго своите правдини, но трябва много труд, не малко търпение и неслучайно благоразумие[14]». С всичкия авторитет на патриаршески владика от 30 години Авксентий Велешки подкрепил Великденската акция на Иларион Макариополски (3 април 1860 година) заедно с Пловдивския митрополит Паисий и отишъл с тях на заточение, от 1861-1864 година, което стоически понесъл в Болу и Измит. Няколко месеца след освобож­даването си той починал в Цариград (1 февруари 1865 година), оставяйки свой завет към българския народ. Иларион го прочел на опелото пред хилядното опечалено мно­жество. В него между другото се казвало: «Дерзайте! Да не отпадат сърцата ви от настоящето униние. Бъдете постоянни в православната вяра на нашите праотци. Трудете се съгласно и дружно за придобиването на религиозните правдини, със самоотвержение очистете всичките плевели от Христовата нива. Внимавайте да не ви измами някой в сегашните критически обстоятелства. Обичайте (се) един другиго с братолюбие, защото Бог е любов, в който има любов, той пребивава в Бога, а от любовта ще произлезе благоденствието на нашето отечество, което изисква от нас самоотвержение, трудове и последната ни аспра[15]». Според Негово Светейшество Българския патриарх Кирил писмото-завет на Авксентий Велешки «имало дъл­боки политически подбуди и цели. Било е предназначено да обедини националната воля за продължаване на борбата за църковни правдини, без да бъде пропускан следваният дотогава път на отрицателно отношение и към примамките на като­лическата пропаганда [16]».

Авксентий Велешки оставил име на голям радетел за народна просвета. В нея той виждал бъдещето на Родината. На Неофит Рилски бил писал: «Когато любовта към просветата (ученолюбието) се разгори у един народ, никоя сила на земята не може да задържи и попречи на нейния напредък[17]. За откриването на Самоковско-рилското богословско училище той завещал всичките си средства – 100,000 гроша[18].

След Кримската война (1853-1856) у нас се засилили католическата и проте­стантската пропаганди. В западните религиозни пропаганди риломанастирското братство съзирало разслабване на българския народ във верско и национално от­ношение. Рилските таксидиоти произнасяли по селищата огнени речи против униатите и протестантите. Известният български фолклорист Васил Чолаков, който станал рилски брат под име Константин, отпечатал във Виена (1870 година) специална «Наръчна книга за различието на протестантското учение от истините на правосла­вието». Рилският манастир подпомогнал откриването на богословско училище именно в Самоков, за да бъде противопоставено то на загнездилата се там проте­стантска пропаганда.

В национално-освободителното движение Рилската света обител не е взела открито и дейно участие поради нейния характер и отдалечеността ѝ от дунавската граница. Революционната емиграция обаче запазила почит към най-големия бъл­гарски манастир. Рилските монаси са имали съчувствено отношение към револю­ционните борби и са укривали въстаници и революционери. Така например, когато Второто търновско въстание през 1686 година не успяло, вождовете му княз Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски, изтегляйки се по билото на Стара планина, покрити с рани и полумъртви били отнесени в Рилския манастир, гдето монасите ги излекували. След три години те успели да се завърнат в Москва[19].

Културно-историческата роля на Рилския манастир е всеобщо признат факт. Той продължава да има голямо църковно-национално значение и е на особена по­чит в православния свят. В последните години пред мощите на св. Иван Рилски се поклониха видни предстоятели на автокефални църкви – Московският патри­арх Алексий, Румънският патриарх Юстиниан, а напоследък и Антиохийският патриарх Теодосий VI. Всичко, което Рилската ставропигия пази като културно наследство, е дело на българската религиозност, рожба на св. Ивановите идеи, които винаги са стимулирали българина към творчество, давали са му светъл поглед за живота и са осигурявали църковно-народното единство. Дори само върху рил­ската летопис Иван Вазов е могъл да каже: «Няма народ на земята, който тъй ясно да е свързан със своята църква, както е българският. Историята на Българската църква, това е историята на българската култура и държава[20]».

__________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1960, кн. 11, с. 1-9. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Виж неговите «Богослужебни последования на все лето преподобному и богоносному отцу нашему Иоану Рилскому с приложением», София 1955 година, стр. 101.

[2]. Вж. Българска възрожденска книжнина, съставил д-р М. Стоянов, т. II, стр. 791.

[3]. Настольная книга для священно-церковно-служителей, Харков, 1892, стр. 293.

[4]. Виж пълния текст на Завета у: Йордан Иванов, Свети Иван Рилски и неговия, манастир, София 1917, стр. 136-142; а в превод у: Иван Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София 1947, стр. 138-149.

[5]. Йордан Иванов, пос. съч., стр. 17.       .

[6]. Неофит Рилски, пос. съч., стр. 123.

[7]. Вж. Н. Мавродинов, Изкуството на българското възраждане, София 1957, стр. 117-132, 251-254, 195-209. Проф. Хр. Христов, арх. Г. Стойков и академик Кръстю Миятев, Рилският манастир (история, архитектура, резби, стенописи), София 1957 г., стр. 11-60. М. П. Папенко, Архитектура Болгарии, Москва 1953, стр. 178-182.

[8]. Виж Левкийски епископ Партений, пос. съч., стр. 3, 37-55.

[9]. Д. Маринов, Иеромонах Иосиф Брадати, СбНУНК, кн. XVIII-1901, стр. 105.

[10]. СбНУНК, кн. XVIII, стр. 100, 102-103, 119. Боян Пенев, История на новата българска литература, т. II, стр. 195-196.

[11]. Д-р Л. Динев, Първият български глобус, сп. «География», г. III, 1953, кн. 1, стр. 9-11. – Первый болгарский глобус, Изв. АК НАУК СССР, географическая серия, М. 1957, стр. 81-84.

[12]. Боян Пенев, пос. съч., т. III, стр. 470-520. Г. Константинов. Нова българска литера­тура, София 1947, стр. 145-153.

[13]. Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков, Нови данни за историята и уредбата на Рилския манастир. Годишник на  Богословския факултет, т. XIII, 1935-1936 година, стр. 25-33.

[14]. Профeсор Иван Снегаров, Принос към биографията на Неофит Рилски, БАН, София 1951, стр. 416.

[15]. БИА ДБВК, Инв. II, А. № 929, печатно, Цариград, 7 януари 1865 година

[16]. Кирил Патриарх Български, Екзарх Антим, София 1956, стр. 217.

[17]. Профeсор Иван Снегаров, пос. съч., стр. 418.

[18]. БИА-ДБВК, Инв. № II, А. 770.

[19]. История на България, БАН, София 1954, т. I, стр. 269.

[20].«Църковен вестник», год. XXIII, бр. 24 от 7.X.1922 година.

Изображение: авторът Ганчо Велев (1921-1998) и св. Иван Рилски (896-946). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bIn