Георги Бакалов

Историята на едно религиозно дви­жение неизбежно поставя въпроса за не­говия създател. Историческа личност, човек от плът и кръв ли е Христос, или легенда, създадена от първите пропове­дници на това учение още в древността? Такъв въпрос не може да бъде риторичен поради важността на очаквания отговор.

От възникването на християнството в зората на новата ера до епохата на Евро­пейското просвещение през XVIII-ти век ня­ма данни за съмнения около реалното съществуване на Иисус Христос. В обла­стта на религията Средновековието пос­тавя не проблема за историчността на Христос, а за истинността на вероучени­ето и неговия божествен произход.

Съвършено друг подход използва Просвещението през XVIII-ти век. В основата му стои дълбокото съмнение, придруже­но с отрицание на всичко мистично. И въпреки че редица дейци от тази епоха изказвали съмнения предимно около бо­гочовешката природа на Христа, поня­кога се прокрадвал и скептицизъм отно­сно Неговата историчност. Все пак до последната четвърт на XIX-ти век няма кате­горични доводи против становището на Църквата. Едва в съчиненията на Фридрих Енгелс и Карл Кауцки Иисус Христос отк­рито се обявява за легендарна личност. Що се касае до християнството, невъзможността да се отрече историческата му легитимност кара споменатите автори да постулират тезата, че то се заражда без своя създател като движение на „рим­ския пролетариат“. Към това становище се присъединяват и други изследовате­ли, между които и един бивш богослов – Артур Древс, а по-късно същото вижда­не поддържат Робертсън и Калтхоф.

Необходимо е да се подчертае, че историчността на Христос и Неговата бо­гочовешка същност са два различни въ­проса. По отношение на второто има възражения още в Античността. Това Му качество например отричали езически­те учени Целз и Порфирий. След оконча­телната победа на християнството и пре­връщането му в официална религия на римовизантийската империя този въп­рос повече не бил обсъждан.

Изхождайки от съображението, че евангелистите Матей, Марк, Лука и Ио­ан са единствените свидетели, разказали подробно за живота на Христос, уместно е да се прецени и тяхната историческа достоверност. По-горе, във връзка с еван­гелските свидетелства за Христос, бе направен опит да се даде отговор на този въпрос. Без да се връщаме към него, само ще отбележим, че в по-ново време повод за съмнения стават констатациите на Давид Щраус (1808-1874 година). Според него в Евангелията се съдържа история и тя е свръхестествена Но, продължава Щраус, „или Евангелията са действителни исторически документи и тогава чудесата не могат да бъдат отделени от живота на Иисус, или чудото не може да се приеме за съвместимо с историята и тогава Евангелията не могат да бъдат исторически документи“. Крайният из­вод на Щраус е, че новозаветните книги съдържат митически разкази, което ре­шава и проблема с историчността на Христос.

Естествено подобно твърде крайно становище предизвиква алтернативна по­зиция, чийто изразител става Ернест Ренан (1823-1892). Огромна част от изслед­ванията му са свързани със задълбочени проучвания на всички известни докумен­ти за Христос, в това число и Евангели­ята. Опитът му обаче да съчетае рацио­нализма на научното изследване с худо­жествения подход към съобщенията на евангелистите в крайна сметка правят от неговия труд само един добър роман.

А. Ревел изхожда от презумпцията, че Христос е несъмнено велик религиозен деец, голям мистик и очарователен про­поведник, в когото скоро започнали да съзират нещо повече от обикновен човек. Така, продължава изследователят, се ра­жда и митът за неговата божественост.

Едва ли е възможно, пък и необходи­мо, да се разгледат всички версии отно­сно феномена Христос. Любопитно е обо­бщението на Ричард Остлитг в списание „Тайм“ от 1988 година, в което авторът излага четири от най-срещаните становища за Христос.

Първото от тях Го представя като странстващ мъдрец. Повечето от либе­ралните протестантски богослови отк­риват много общи черти между такива известни личности като Ганди, Сократ или който и да е харизматичен вожд и, разбира се, Христос. Обобщено те пред­ставят образа на Назарянина, който на­сочва вниманието си към нищите и царя­щото в света неравноправие.

Христос като циник. Разбира се, има се предвид класическото определение в неговия философски аспект, какъвто е например Диоген. Това е човек, проповя­дващ добродетели и налагащ си само­контрол. От това гледище проповедите на Иисус Христос твърде малко са насо­чени към апокалиптичния край на света и в много по-голяма степен третират проблемите на хуманизма в човешките отношения, целящ да притъпи остротата в противоречията между отделните про­слойки в обществото.

Третото обобщение представя Хрис­тос като апокалиптичен пророк. Поддържниците му изхождат от обстоятелс­твото, че Той бил повлиян от Иоан Кръ­стител и сурово настоявал за чистота на нравите, което доближава учението Му до есеите. Думите на Христос за „Царс­твото Божие“ всъщност третират проб­лема за възмездието като форма на спра­ведливост. В този смисъл апокалиптич­ното се свежда до радикалното преоб­разуване на света – очевиден факт в морално-етичен план след победата на християнството.

На четвърто място Ричард Остлитг предс­тавя Христос като вдъхновен равин. В този вид някои си Го представят като въплъщение на либералния юдаизъм, очистен от патриархалните норми на ев­рейската традиция и преди всичко на прастария закон за отмъщението. Вмес­то това Учителят (равинът) Христос про­тивопоставя учението за Любовта и Бра­тството.

Ако представените по-горе обобще­ния за Христос третират личността Му в морално-етичен план, разрешението на проблема за Неговата историчност тря­бва да се търси в документалните източ­ници на епохата, които най-общо могат да се назоват библейски и небиблейски. За библейските източници, почерпани от новозаветната книжнина, вече стана ду­ма. От документално-историческа глед­на точка обаче по-голям интерес предс­тавляват сведенията на независими от християнството източници, при това при­надлежащи на враждебно настроени спрямо него римски писатели.

От този вид най-ранни са свидетелст­вата на уважавания римски историк Тацит (55-120 година), който заемал и високо обществено положение в качеството си на патриций и консул. През 116 година Тацит публикува съчинението „Анали“, в 15-та гла­ва на което описва знаменития „Неронов пожар“ в Рим от 64 година. По повод обвинени­ята на императора спрямо християните, които произхождали „от низините на гра­дския плебс“, авторът заявява, че те во­дели началото си от „Христос, който бил осъден на смърт при управлението на Тиберий (14-37 скоби мои, Георги Бакалов) от прокуратора Понтий Пилат“. По-нататък авторът съобщава, че виновниците за пожара би­ли обличани в животински кожи и хвър­ляни на дивите зверове или разпъвани на кръстове и запалвани като живи факли.

Има още →