Лиляна Симеонова

За детството на цар Симеон (893-927) няма никакви сведения, а за младежките му години отпреди възкачването му на трона се знае твърде малко, и то от чужди източници. По тази причина за ранния етап от живота на бъдещия владетел са изказани различни хипотези. Наличният изворов материал обаче е толкова оскъден, че не позволява на нито една от тях да бъде потвърдена. За първи път срещаме името на Симеон в една приписка в така нареченото Чивидалско евангелие, което днес се пази в град Чивидале дел Фриули, откъдето произлиза и името му[1]. През Средните векове обаче това евангелие принадлежало на манастира в градчето Сан Канциан д’Изонцо (днeс Сан Канциано), който бил подчинен на патриаршията в Аквилея. Затова в науката въпросното евангелие е известно и като Codex Aquileiensis. Смятало се, че това е ръкописът, който е излязъл изпод перото на самия Евангелист Марко, тоест това е оригиналът на Евангелието от Марко[2]. Тази „светиня“ още през Ранното средновековие станала обект на засилено поклонничество: в манастира в Сан Канциано заприиждали пилигрими от Аламания и Бавария, Моравия, Карантания и Панония. Разположен на морския бряг в Триестския залив, Сан Канциано бил и естествена спирка за дипломатическите пратеничества от крайдунавските земи по пътя им за или от Рим. Отсядайки в манастира, поклонниците и дипломатическите пратеници гледали на неговото евангелие не само като на свещен предмет, но и като на liber memorialis: в полетата на неговия текст откриваме като маргинални бележки над 1,500 имена, датиращи от края на VIII-ми до края на Х-ти век[3]. Сред тях обаче не се срещат италиански или лангобардски имена; според издателя на приписките в Чивидалското евангелие Конрад Бетман имената са предимно германски и славянски[4].

Приписките, в които се споменават българи, са две: едната съдържа имената на българския „крал Михахел“ и неговите близки (двама братя, съпруга, четирима сина и две дъщери)[5], а другата – имената на група български пратеници, повечето от които са роднини помежду си и са били предвождани от Сондоке[6]. В изследването си върху маргиналните бележки в Чивидалското евангелие Бетман отбелязва, че двете приписки, в които се споменават българи, са дело на една и съща ръка и се явяват на две последователни, огледално разположени страници, като по всяка вероятност не става дума за хора от едно и също българско пратеничество: по-напред в манастира пристигнала групата на Сондоке и затова нейните имена са записани на по-голямо пространство в горния край на втората страница, а групата на „краля на българите“ дошла по-късно и затова нейните имена са вместени в малкото свободно пространство в долния край на предишната страница и дори името „Михахел“ е изписано сбито и с по-дребни букви под друго, по-ранно записано име „Георгиус[7]“. Едва ли княз Борис и неговото семейство са пътували до Рим. За такова пътуване не откриваме сведения в нито един друг извор от епохата. Не се знае обаче кой, кога и – не на последно място – защо е поискал от някой местен писар-монах да впише имената им в евангелието в Сан Канциано. В нито една от двете приписки с имена на българи не се споменават дати, няма име на писаря, който е записал тези имена в евангелието, не са назовани и поръчителите на приписките. В случая е важно, че в едната приписка са споменати поименно синовете на българския крал: Rasate, Gabriel, Simeon, Jacob. За втория и четвъртия син на краля (Гавраил и Яков) няма по-сетнешни известия в изворите. Може те да са починали млади. Що се отнася до „Расате“, това може да е по-скоро прякор, а не лично име на първородния Борисов син, когото добре осведоменият Константин Порфирогенет нарича Владимир или който, според аналите на абатствата в Айнсиделн и Фулда, се наричал Laodemur или Laodomur[8]. Той е наречен Владимир и в един старобългарски паметник – „Чудото на св. Георги с българина“, за който ще стане дума по-нататък.

В своя трактат-ръководство по управление на империята, посветен на неговия син и престолонаследник Роман, Константин Порфирогенет отбелязва, че в една българо-сръбска война сърбите успели да вземат в плен Владимир, сина на българския архонт Михаил-Борис, заедно с дванайсет велики боили. Притеснен за сина си, Борис против волята си сключил мир със сърбите; след това, за да се гарантира безопасността им на сръбска територия, българите били придружени от синовете на сръбския княз Мутимир чак до пограничната крепост Рас[9]. Възможно е пристигането на Владимир в тази крепост да е било събитието, ознаменувало освобождението му от сръбски плен и затова той да се е сдобил с прякора ‘Расате’[10].

В трактата „За управлението на империята“ не са посочени конкретни дати за тази българо-сръбска война[11], не се споменават и по-сетнешните войни на Симеон с Византия. По всяка вероятност Константин VII е възнамерявал да напише отделен труд, в който да разгледа отношенията на Византия с нейните основни съперници – арабите и българите, та затова и едните, и другите не са застъпени в DAI[12].

Точно в двора на Константин Порфирогенет обаче един чужденец можел да научи куп интересни неща от биографията на Симеон – някои от тях верни, а други изопачени от имперската пропаганда. Пратеникът на северноиталианския крал Лиудпранд, по това време дякон в Павия, прекарал една чудесна година в императорския двор (вероятно през 948-949 година). Така например Лиудпранд научил, че по времето на император Лъв Мъдри „начело на българите стоял силният воин Симеон – християнин, но непримирим враг на съседните гърци[13]“; че „след като великият император Лъв се бил преселил при Христа, споменатият доместик [Лъв] Фока, главнокомандващ сухопътните войски, излязъл с армия срещу краля на българите Симеон, който искал да стигне до Константинопол, и със сила го отблъснал“[14]; и че „като дал дъщерята на сина си Христофор за жена на неговия син Петър, който и сега царува, Роман [Лакапин] прекратил наченатия тормоз и го умиротворил, като го обвързал с договор за приятелство“[15]. За младежките години и образованието на Симеон Лиудпранд съобщава следното: „за техния Симеон казват, че бил emiargon[16], понеже още като момче бил обучаван във Византион [тоест Константинопол] на риториката на Демостен и логиката на Аристотел. Казват, че след като изоставил изучаването на изкуствата, той надянал монашеското расо. Но по-късно, подмамен от жаждата да управлява, преминал от спокойната тишина на манастира към бурния светски живот, като следвал завета по-скоро на Юлиан Отстъпник, отколкото на св. Петър, ключаря на Небесното царство“[17]. Във византийската столица Симеон по всяка вероятност е изучавал (или завършил?) тривиума, тоест долния курс на обучението по така наречените свободни изкуства[18], който включвал изучаването на граматика, риторика и логика. Не се знае кога и на каква възраст младият Симеон е пристигнал в Константинопол, така че по този въпрос отново навлизаме в сферата на хипотезите. Запазено е едно писмо на Фотий до „монаха-исихаст Арсений“, което издателите на Фотиевата кореспонденция – Василиос Лаурдас и Леендерт Вестеринк – датират в периода 873/75 година: това е времето, когато Фотий, вече завърнал се от изгнание, е бил учител на децата на император Василий I в двореца Магнаура[19]. В писмото си до Арсений бившият патриарх споменава за някакви българи, които били пристигнали във Византия и искали да станат монаси[20]. По-нататък в това писмо не се споменава нищо повече за тези българи, не се знае и в кой манастир – в столицата или другаде – са щели да постъпят те, най-вероятно като послушници. Възможно е препоръка за тях да е дал Фотий по молба на гръцкото духовенство, намиращо се по това време в България. За това, че – макар и свален от патриаршеската катедра – Фотий е продължавал да поддържа контакти с тези духовници, научаваме от едно ядовито писмо на папа Иоан VIII, писано между декември 872 и май 873 година. В него папата заплашва с отлъчване от Църквата и последваща анатема всички онези гръцки духовници в България, които продължавали да поддържат контакти с Фотий и да му симпатизират[21].

Кой е изпратил тези българи във Византия и дали младият Симеон е бил един от тях? Може те да са били изпратени там по препоръка на гръцкото духовенство в България, но със сигурност – и по заповед на княза. Макар да нямаме изрични сведения за това, можем да допуснем, че Борис е постъпил така, както век и нещо по-късно е постъпил киевският княз Владимир с младежи, които трябвало да се образоват. Ето какво съобщава по този повод така наречената Лаврентиевска летопис (тоест най-ранната версия на „Повест за изминалите години“): Владимир събрал момчетата от най-добрите семейства и ги изпратил да се учат на четмо и писмо; младежите били още неукрепнали във вярата и майките им ги оплаквали сякаш те са мъртви, но князът останал непреклонен [22].

Българите, пристигнали във Византия най-вероятно по Борисово нареждане, също ще да са били младежи. Само можем да се догаждаме кой е бил „монахът исихаст Арсений“, към когото те са били насочени. Твърде вероятно е Арсений да е бил игумен на влиятелен манастир, за което може да се съди по следните податки в изворите. Така например едно писмо на патриарх Николай Мистик, датирано от Ромили Дженкинс и Леендерт Вестеринк в периода 914/18 година, е адресирано до монах със същото име Арсений[23]. Николай Мистик почтително назовава този Арсений „пресвети“ и споменава, че Арсениевият манастир е получавал щедри дарения още при кесаря Варда, а след това – и при покойните императори Лъв VI и брат му Александър[24]. Не знаем за кой манастир става дума, но ако адресатът на двете писма – това на Фотий и другото на Николай Мистик – е един и същи „монах Арсений“, може да се заключи, че този манастир е бил влиятелен и богат още през 60-те години на IX-ти век, по времето на Варда[25] и оставал такъв близо половин век по-късно. Затова едва ли е случайно, че българите, изпратени от Борис, са били препратени – може би и с препоръката на Фотий – именно към този, а не към някой друг византийски манастир.

Дали обаче младият Симеон е бил един от тези бъдещи български монаси, за които споменава Фотий? Ако приемем датировката на Лаурдас-Вестеринк, че Фотиевото писмо до Арсений е писано около 873/75 година, тогава няма как Симеон да е бил един от тези българи, защото по това време той едва ли е бил на повече от 10-12 години. Обикновено се приема, че Симеон е роден около или малко след годината на покръстването на българите. Като аргументи в подкрепа на тази хипотеза се изтъкват думи на Николай Мистик. В едно от късните си писма до Симеон[26] патриархът казва: „ти си син на мира, тъй като беше роден на светия си баща по време на мир[27]“, тоест по време, когато между България и Византия вече е царял мир[28]. В друго писмо на Николай Мистик, датирано в 923/24 година, пък се казва, че по това време Симеон вече е към 60-годишен[29], от което следва, че той ще да е бил роден някъде около 864 или 865 година. Като се има предвид, че в Източното православие практиката е да се приемат за послушници младежи на възраст между 14 и 20 години, едва ли е било възможно десет-дванайсет годишният Симеон да е бил сред българите, които били изпратени при Арсений в случай, че тяхното пристигане във Византия се датира в 873/75 година. Ако приемем обаче хипотезата на митрополит Симеон, а именно, че Фотий е писал писмото си до Арсений през втория си патриархат, тоест в периода 877-886 година[30], тогава можем да допуснем, че Симеон е бил един от насочените към монаха Арсений българи, тъй като той вече ще да е бил във възрастта за послушник. Възможна е, разбира се, и трета хипотеза: младият Симеон да е бил изпратен в Константинопол индивидуално и по някое друго време, а не със споменатата от Фотий група българи. Тук можем да споменем и хипотезата на Джонатан Шепард: като изхожда от факта, че тривиумът се е изучвал от младежи на възраст между 15 и 19 години, той също смята, че е най-вероятно роденият малко след покръстването Симеон да се е обучавал в Константинопол в края на 70-те и началото на 80-те години на IX-ти век[31]. Няма обаче сведения за това Симеон да е учил в Магнаура.

Трябва да се отбележи и един друг интересен факт: по времето, когато Симеон е бил във византийската столица, там започвал да се възражда интересът към Античността и класическата литература и се полагало началото на така наречения енциклопедизъм във византийската книжнина[32]. Най-видни представители на това възраждане, условно наречено ‘Македонски ренесанс’, са както самият патриарх Фотий, така и неговият ученик – император Лъв VI Мъдри, a през следващия Х-ти век – Константин Порфирогенет и неговият интелектуален кръг, Арета Кесарийски и други. Очевидно това културно възраждане, от чийто дух младият Симеон е бил обладан още по време на обучението си в имперската столица, е породило у него трайна любов към книгите, изкуството и архитектурата.

Защо в даден момент Симеон е решил да изостави изучаването на „изкуствата“ и да надене монашеското расо? Какво го е накарало да прекъсне образованието си? Кога е станало това? В кой манастир се е замонашил той – може би в манастира в Равна, който се намирал недалеч от Плиска и вече е съществувал през третата четвърт на IX-ти век[33]? Историята не дава отговори на нито един от тези въпроси.

Не се знае и колко дълго е продължило Симеоновото пребиваване в манастира. Нека се върнем отново към Лиудпрандовия разказ: „по-късно, подмамен от жаждата да управлява, [Симеон] преминал от спокойната тишина на манастира към бурния светски живот“. В историографията преобладава тезата, че старият княз Борис е свалил от престола първородния си син и поставил на негово място по-младия си син Симеон, защото Владимир се опитал да възстанови езичеството в България. Но внимателният прочит на наличните извори показва, че има редица неясноти в историята с възкачването на Симеон на трона.

За опита на Владимир да върне новопокръстения български народ към обичаите на gentilitas – едно понятие с няколко значения[34] – ни съобщават само два латински извора: аналите на манастира в Айнсиделн, които отнасят събитията по детронирането на Владимир от баща му към 866 година[35], и „Хрониката“ на Регинон Прюмски, която е написана в началото на Х-ти век и отнася въпросните събития към 868 година[36]. Не може да се каже дали Регинон е ползвал Айнсиделнските анали като свой извор, или не. Така или иначе, това сведение е повторено и в два по-късни латински текста: хрониката на Зигиберт от Жамблу от началото на XII-ти век[37] и така наречения Саксонски аналист от четвъртото десетилетие на същия XII-ти век[38]. Изглежда, че през дванайстото столетие историята за детронирането на първородния Борисов син вече се е била превърнала в литературен топос (или мигриращ сюжет) в западноевропейската хронография и аналистика. Някои български учени се съмняват в достоверността на историята с ослепяването на Владимир[39], докато други я приемат за достоверна[40].

Ако обаче действително е имало опит за отказване от византийското християнство при Владимир, нямаше ли първи византийците да реагират на това и византийските автори незабавно да отбележат този факт? Както посочва Васил Николов Златарски, разполагаме само с два византийски текста, които споменават царуването на Владимир, като и двата са излезли изпод перото на по-късен византийски автор – Теофилакт Охридски. Това са: „Житие на Тивериуполските мъченици“ и „Пространно житие на Климент“ (глава XIX-та) [41]. И в двете Теофилактови съчинения се казва, че Владимир царувал четири години, след което си отишъл от този свят и управлението преминало в ръцете на брат му Симеон. В нито един от двата текста не се дават подробности за това по какъв начин Владимир си е „отишъл от този свят“.

В друг средновековен извор – така нареченото  „Чудо на св. Георги с българина“ [42] – се казва следното: „и докато [Михаил] беше още жив в монашество и вместо него владееше Владимир, първият негов син, по Божие благословение и Михаилово, Симеон свали брата си и се покачи на престола“. Как и най-вече защо Симеон е детронирал брат си с Божията помощ и с помощта на баща си в „чудото“ не се казва. По-логична изглежда хипотезата, че Владимир се е опитал да върне старата външнополитическа ориентация на страната като поднови съюза с източните франки[43] и именно това е накарало баща му – със съдействието може би и на Симеон – да го свали от трона. След 870 година България била въвлечена плътно в сферата на византийското християнство. Но през септември 892 година в България пристигнали пратеници на Арнулф Каринтийски. Той не можел да вземе надмощие в борбата си с моравския княз Светополк, който продължавал да разширява територията си за сметка на Източнофранкското кралство, в това число и в Панония. Затова Арнулф се нуждаел от възобновяване на някогашния съюз с българите, с което да подсили позициите си срещу моравците. Неговите пратеници останали в България през есента и зимата и си заминали през май на следващата 893 година[44]. По всяка вероятност свалянето на Владимир от престола и изпращането му в затвора е станало малко след това. Борис сложил на трона по-малкия си син, за когото бил сигурен, че ще остане верен на провизантийската ориентация на България. Така Симеон бил принуден да напусне „спокойната тишина на манастира“ и да се впусне в бурите на светския живот. Не след дълго българо-византийските отношения щели да се влошат дотолкова, че някогашният монах, книголюбецът Симеон щял да се превърне в „страшен войн и непримирим враг на съседните гърци“.

____________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Cividale del Friuli, Museo Archeologico Nazionale, Archivi e Biblioteca, codice CXXX-VIII: http://www.librideipatriarchi.it/evangeliario-forogiuliese  <11.8.2017>

[2]. В действителност ръкописът е ранносредновековен – най-вероятно от VI-ти век.

[3]. C.L. Bethmann, Die Evangelienhandschrift zu Cividale, Neues Archiv der Gesellschaft für ältere deutsche Geschichtskunde, Bd. 2, Hannover 1877. Според по-нови изследвания независимо, че някои листа от ръкописа липсват, броят на имената в приписките пак надвишава 1 600. Вж. U. Ludwig, Transalpine Beziehungen der Karolingerzeit im Spiegel der Memorialüberlieferung, MGH Studien und Texte 25, Hannover 1999, 175-236.

[4]. C.L. Bethmann, Die Evangelienhandschrift zu Cividale, 115. Срв. A. CRONIA. Revisioni dei nomi slavi nell’antico Codex Aquileiensis, in Studi aquileiesi offerti il 7 ottobre 1953 a Giovanni Brusin nel suo 70. compleanno. Aquileia 1953, 357-371.

[5]. C.L. Bethmann, Die Evangelienhandschrift zu Cividale, 119: hic sunt nomine de bolgaria. inprimus rex illorum michahel et frater eius dox et alius frater gabriel et uxor eius maria et filius eius rasate. et alius gabriel. et tertius filius simeon. et quartus filus jacob. et filia eius dei ancella praxi. et alia filia eius anna.

[6]. Пак там, 120: De bolgaria qui primus venit in isto monasterio. nomen eius sondoke et uxor eius anna. et pater eius johannes. et mater eius maria. et filius… mihael. et alius filis eius uuelecneo. et filia eius bogomilla. et alia kalia. et tertia mar… elena et quinta maria. et alia uxor eius sogesclaua. et alius homo bonus. petrus… et georgius.

[7]. Пак там, 117. Вж. и Й. Иванов, Българските имена в Чивидалското евангелие, в Сборник в чест на проф. Л. Милетич, София 1933, 626-638.

[8]. Annales Einsidlenses, а. 866, ed. G. Pertz, in MGH SS III, 140; Annales Fuldenses, a. 892, in ed. G. Pertz, MGH SS I, 408.

[9]. Const. Porphyr., DAI, cap. 32. 44-53, в Константин Багрянородный, Об управлении империей, ред. и прев. Г.Г. Литаврин и А.П. Новосельцев, Москва 1989, 142.

[10]. За произхода и етимологията на името ‘Расате’ са изказани различни хипотези: вж. Й. Иванов, Българските имена, 633 сл.; И. Дуйчев, Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България, София 1972, 100-101 и цит. лит. Стивън Рънсиман поддържа по-старата теза, според която ‘Расате’ е езическото име на Владимир: вж. S. Runciman, A History of the First Bulgarian Empire, London 1930, 133, note 1.

[11]. Петър Мутафчиев смята, че тази българо-сръбска война може да се датира в 870 година: вж. П. Мутафчиев, История на българския народ (681–1323), София² 1986, 152, бел. 2.

[12]. Предполага се, че Константин Порфирогенет е написал трактата си „За управлението на империята“ в периода 948-952 г. Вж. Введение – В: Константин Багрянородный, Об управлении империей, ред. и прев. Литаврин, Новосельцев, 5.

[13] Liudprand., Antapod., I.5, в Лиудпранд Кремонски, Разплата, История на Отон, Пратеничество в Константинопол. Предговор, превод от латински и коментар Л. Симеонова, София 2015, 47.

[14]. Liudprand., Antapod., III.26, в Лиудпранд Кремонски, Разплата, 139. В действителност през 917 година великият доместик Лъв Фока претърпял тежко поражение от Симеон на два пъти: най-напред при Анхиало, а малко след това – и при Катасирти, близо до Константинопол.

[15]. Liudprand., Antapod., III.38, в Лиудпранд Кремонски, Разплата, 146.

[16]. Еmiargon (гр.), във винителен падеж – полуаргосец, тоест полугрък. На места в текста Лиудпранд проявява склонност към архаизиране на топонимите и етнонимите. Затова той нарича гърците ‘аргосци’.

[17]. Liudprand., Antapod., III.29, в Лиудпранд Кремонски, Разплата, 141.

[18]. Свободни изкуства (лат. аrtes liberales; гр. ἐλευθέριες τέχνες) – знанията, които през Античността се смятали за необходими на свободния човек. Изучаването на „изкуствата“ било разделено на долен и горен курс: тривиум (граматика, риторика и логика) и квадривиум (аритметика, геометрия, музика и астрономия).

[19]. L. Simeonova, Diplomacy of the Letter and the Cross. Photios, Bulgaria and the Papacy, 860s-880s, Amsterdam 1998, 288.

[20]. Photii patriarchae constantinopolitanae Epistulae et amphilochia, eds. B. Laourdas, L. G. Westerink, II, Leipzig 1984, 159-160: Ep. 236. Митрополит Симеон датира това писмо по-късно – през втория патриархат на Фотий: вж. Митрополит Симеон, Посланието на цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис, Български старини V (1917), 22-24.

[21]. Johannis viii papae Epistolae passim collectae, Fr. 7, eds. E. Caspar, G. Laehr, in MGH Epistolae VII. Berlin 1928, 277.30-39.

[22]. The Russian Primary Chronicle. Laurentian Text, ed., trans. S.H. Cross, O.P. SherbowitzWetzor. Cambridge, Mass. 1953, 117. В тази най-ранна версия на руската хроника не се казва къде са били изпратени да се обучават тези момчета – в Константинопол или другаде.

[23]. Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, ed. L.G. Westerink, trans. R.J.H. Jenkins, Washington DC 1973, 264: Ep. 45.

[24]. Пак там, 547: Дженкинс и Вестеринк предполагат, че Арсений е бил игумен, тъй като „монасите“, до които патриарх Николай Мистик пише, никога не са хора на по-ниско ниво. Освен това, един „игумен Арсений“ се споменава и в друг документ от това време – Никита Пафлагон му бил писал писмо според сведение на Арета Кесарийски: вж. Arethae archiepiscopi Caesariensis Scripta minora, ed. L.G. Westerink, II, Leipzig 1972, 175-177.

[25]. Според Продължителя на Теофан кесарят бил убит на 21 април 866 година: вж. Продолжатель Феофана, Жизнеописания византийских царей, пeрев. Я.Н. Любарский. Санкт-Петербург 1992, 102.

[26]. Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 186-190: Ep. 27. Предполага се, че това писмо е писано през 922/23 година.

[27]. Пак там, 188.174-176.

[28]. Такава хипотеза изказва и Божилов: вж. И. Божилов, Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на Средновековна България, София 1983, 33.

[29]. Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 200.45-47.

[30]. Митрополит Симеон, Посланието, 22-24.

[31]. J. Shepard, Manners Maketh Romans? Young Barbarians at the Emperor’s Court, in Byzantine Style, Religion and Civilization. In Honour of Sir Steven Runciman, ed. E.M. Jeffreys, Cambridge 2006, 135-158, по-специално стр. 141.

[32]. P. Lemerle, Le premier humanisme byzantin. Notes et remarques sur enseignement et culture à Byzance des origines au Xe siècle, Paris 1971; N.G. Wilson, Scholars of Byzantium, London² 1996.

[33]. Гръцки надпис свидетелства, че храмът в манастира в Равна е осветен в 889 година, а самият манастир вероятно е основан в третата четвърт на IX-ти век: вж. К. Попконстантинов, Скрипторият в Равненския манастир: още веднъж за украсата на старобългарските ръкописи от IX–X-ти век, в Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване, съст. В. Гюзелев, А. Милтенова, София 2002, 719-725, по-специално стр. 720.

[34]. Вж. Иосиф Хананович Дворецкий, Латинско-русский словарь, Мoсква 1976, 454: gentilitas.

[35]. Annales Einsidlenses, a. 866, ed. G. Pertz, MGH SS III, 140.

[36]. Reginonis Chronicon, a. 868, ed. G. Pertz, MGH SS I, 580.

[37]. Sigeberti Gemblacensis Chronographia, а. 865, ed. C. Bethman, MGH SS VI, 341.

[38]. Annalista Saxo, а. 841, ed. G. Waitz, MGH SS VI, 575.

[39]. Ю. Трифонов, Достоверен ли е разказът за ослепяването на Борисовия син Владимир?, Училищен преглед XXVI/5-6 (1927), 864-890.

[40]. Васил Гюзелев, Княз Борис Първи. България през втората половина на IX-ти век, София 1969, 466-468.

[41]. Васил Николов Златарски, История на българската държава през Средните векове I/2, София 1971, 254, бел. 106.

[42]. „Чудото“ е част от сборник с анонимни творби, известен като „Сказание за железния кръст“: вж. А. Калоянов, М. Спасова, Т. Моллов, „Сказание за железния кръст“ и епохата на цар Симеон, В. Търново 2007. В българската историография се е наложило мнението, че „Чудо на свети Георги с българина“ съдържа достоверни данни за историята на Първата българската държава: вж. Васил Николов Златарски, История, 283–284; Иван Снегаров, Старобългарският разказ „Чудо на свети Георги с българина“ като исторически извор, ГДА IV/2 (1955), 217-240.

[43]. Такава хипотеза е изказана и от И. Божилов, Цар Симеон Велики, 38.

[44]. Annales Fuldenses, a. 892, ed. G. Pertz, MGH SS I, 408.24-39.

Изображения: авторът Лиляна Симеонова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9gx