Здравко Кънев

„Ако ти си богослов, то ще се молиш истински;

и ако истинно се молиш, то ти си богослов“

Евагрий Понтийски

Настоящата статия е посветена на архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев – един титан на богословската мисъл в България, за когото несъмнено се отнасят цитираните думи на Евагрий Понтийски, защото в пълнота е усвоил и оделотворил богословието като истинско знание за Бога. Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев, по-известен сред богословите като дядо Е.,  е първият професор на Богословския факултет в София, както и първият ръководител на катедрата по „Систематическо богословие“.

В началото накратко ще представя най-главното от живота и творчеството на видния духовник и богослов, чиято 75-годишнина от кончината му отбелязваме през настоящата година[1].

Архимандрит Евтимий (в света Лука Найденов Сапунджиев) е роден на 25 юли 1884 година, в Копривщица, през 1898 година постъпва в Духовната семинария в Цариград, която завършва през 1904 година като първенец на випуска. На 29 юли същата година екзарх Йосиф го постригва в монашество с името Евтимий и го ръкополага в йеродяконски чин. Продължава своето образование в Киевската духовна академия, където през 1908 година се дипломира като „Кандидат на богословието“ и със званието „магистрант“. Обикнал духовното си звание и учителското призвание, на 1 септември 1908 година постъпва на работа като учител в Цариградската духовна семинария[2].

С изключителните си дарби от Бога и с широкия си светоглед, архимандрит Евтимий е избран и назначен за професор на новооткрития Богословски факултет към Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски“. Като титуляр на катедрата по Християнска апологетика, История на религиите и Християнска философия е изпратен на шестмесечна специализация в чужбина. Умира на 21 ноември 1943 година[3] в деня на св. Архангел Михаил и безплътните сили (според действащия тогава църковен календар).

Архимандрит Евтимий работи в няколко области: Християнска апологетика, История на религиите, Християнска философия, апология на Църквата и на православието, в областта на литературата, а в най-голяма степен се разгръща в областта на Християнската апологетика.

За най-значим в тази насока е определян трудът му “Кратък наръчник по християнска апологетика“ с обем 204 страници, който е издаден през 1942 година[4], но само първата му част. Маркирани са 156 теми от областта на Християнската апологетика, групирани в три раздела: „Апология на вярата“, „Апология на религията“ и „Апология на християнството“. В това съчинение, което е сравнявано с творчеството на най-големите апологети, задълбочено и същевременно достъпно за читателя, е разработена поставената проблематика.

Друго изследване в тази област е студията „Със скептика-младеж при Хекеля“, в която в апологетичен дух архимандрит Евтимий критикува мисленето на монтаниста Ернст Хекел. В неговото творчество, обхващащо позитивизма определян като най-сериозният противник на религиозната вяра, се съдържат голям брой „елементи на вяра“. В своята критика архимандрит Евтимий излага тезата, че всеки светоглед се гради не само върху знанието, но и върху предпоставки, в чиято основа като цяло се проявява вярата. Духовникът привежда много примери на взаимодействие между вярата и знанието и  така убедително доказва в своята основа „вяра в разума“.

Докато в студията „Със скептика-младеж при Хекеля“ проф. Сапунджиев постулира, че в основата на науката се съдържат елементи на вярата, то в другата си студия – „Със скептика-младеж при Спенсера“ – твърди, че научният светоглед се допълва единствено чрез необходимостта и опита на вярата.

В своето творчество отец Евтимий се спира и на една особено важна тема, а именно – религиозните съмнения и тяхното преодоляване. В началото на XX век духовникът пише специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“, в която откроява славните симптоми относно проблемите във вярата, които, оказва се, са валидни и днес. Като отбелязва, че Християнската апологетика трябва да обръща сериозно внимание на съмненията във вярата, духовникът изброява осем „огнища“ или осем пункта на съмнения: крайният интелектуализъм; крайният индивидуализъм; крайният естетизъм; грехът и греховните настроения; страданията и неправдите в живота; съмненията, които произтичат от жизнените съвкупности; слабата евангелска проповед[5];  неживеенето според вярата.

Основното, на което ще се спра от посочената студия на архимандрит Евтимий, са седмото и осмо гнездо на съмнение.

Когато прочетох седмото – „Слабата евангелска проповед“ – се запитах: нима е възможно да  има слаба евангелска проповед, след като всеки ден в храма се чете Светото Евангелие, нещо повече – то се прочита и на различни богослужения от така наречените „частни“ треби; и още – призивът на църквата преди богослужение ни приканва чрез камбанния звън и сутрин, и вечер. Архимандрит Евтимий дава точен отговор на въпроса, обвързвайки го, от една страна, със слабата подготовка на свещенослужителите, а от втора – с наблягането главно на прагматичната част на свещенослужението. При извършване на богослужението възниква и друг важен въпрос, този за езика, на който се проповядва и се води богослужението. Центърът на богослужебния живот е Светата литургия, в повечето случаи тя се води на църковнославянски език, който обаче в голяма степен остава неразбираем, както за богомолците, така и за самите свещенослужители. Необходимо е да се има предвид, че този език е руска редакция на старобългарския език, езикът, на който са проповядвали св. Цар Борис I, св. Патриарх Евтимий Търновски, св. Паисий Хилендарски и други[6].

В последните години в Българската православна църква протича неоткрит дебат за или против превеждането на  богослужението на съвременен български език. Според критиците на Православната ни църква, това е един от основните мотиви човек да не пристъпва към Божия дом, а оттук – и да не участва в светотайнствения живот. Разбира се, когато човек не иска да стори едно и друго действие или пък да отиде някъде, той е в състояние да приведе множество основания и то повече, отколкото могат да му дойдат на ум. Това е плод на врага на човешкото спасение, възпиращ хората „да стигнат до познанието на истината“[7] и да бъдат в радостта на Господ, Който в този паднал свят, е единствената „тиха светлина“[8].

Относно достигането на евангелската проповед до сърцата на хората, отец Евтимий извежда като проблем тяхната личностна подготовка, тоест как хората  подхождат към съответното богослужение и към слушането на проповедта. За да може в пълнота да приеме Словото Божие в сърцето си, е необходимо човек предварително да се подготви като очисти сърцето си и като събере ума си в проповядваното слово.

В този пункт на неверие архимандрит Евтимий извежда като приоритет както проповядването на вярата в правата традиция, така и нуждата да бъде адекватно на съвременността[9].

Голяма част от хората, които днес посещават богослуженията, не разбират онова, което се извършва и проповядва, а приемат чутото и видяното като театралност, която няма смисъл и не принася полза. Част от духовенството, главно по-възрастното поколение, пренебрегва това неразбиране и не предприема стъпки за въцърковяването и катехизирането на посещаващите Божия дом. За радост има и духовници, предимно млади, които с бодър ум и с крепка сила, в такт със съвремието и неговата динамичност, проповядват на разбираем език, който не е изпълнен с догматизъм и който не звучи назидателно.

Много често, посещаващите храма, влизат в него, водени от любопитство, по определен повод и най-вече подбудени от безспорната язва на вярата – суеверието. Добре е тези поводи, независимо от какъв тип и характер са, да бъдат използвани за всекидневно привличане на хората към стадото Христово, към църковната община. Суеверието, чиито корени са дълбоко в сърцето на българина, в голяма степен е последица от периода на социализма, когато за свещеници са ръкополагани (поставяни) хора, в чиито сърца е попаднало словото Божие, но веднага е било отхвърлено или не е покълнало, поради преследването на вярата тогава. 

Православното богослужение, което е дълбоко осмислено, поражда мистично настроение, което обаче не всеки разбира и правилно преживява. За голяма част от хората външната страна на църковните обреди, от една страна, и верността към традицията, от друга, са закостенели и назадничави[10]. За съжаление, хората, които остават чужди на светата Църква, проявявайки упорство и отхвърляне на светотайнствения живот, много често се обявяват против външните форми на религията – срещу организацията, култа и срещу всякакви изяви на религиозност; те не желаят да вникнат и не разбират, че вярата е дар, който не всеки притежава, но, онзи, който я има, е  свободен в пълнота.

Архимандрит Евтимий насочва вниманието ни и към някои слаби страни на проповядването на Евангелието: крайната обредност без разяснение и едно явление, което е характерно и днес – извършването на чудеса. Хората отиват на определено място с голям ентусиазъм само, за да видят някакво чудо, което за тях ще бъде повод за утвърждаване на вярата или пък ключ към влизането им в действената църковна общност. В това няма нищо осъдително, напротив, това деяние е похвално и благословено от светата Църква, но тогава, когато е в границите на нормалната разумност и сдържаност, а не когато преминава отвъд пределите на вярата, в смисъла на самоцел за посещение на дадено място и отхвърляне на духовния живот, чийто  център е Светата Евхаристия.

Средоточието на християнската проповед е Боговъплъщението, което е снизхождане на Бога към човека, докато възкресението и благовестието за Него, привеждат осветеното човечество при възхождането му към Бога. Затова проповядването на Евангелието е свещено задължение на членовете на Тялото Христово – Църквата, а проповедта за възкресението е в основата на апостолското благовестие[11].

Последното гнездо на съмнение във вярата, според отец Евтимий, е в начина на проповядване на Евангелието и проповедта чрез дело от свещенослужителя. Воден от думите Христови „ …по плодовете им ще ги познаете….“ (Матей 7:20),  духовникът излага един от най-съществените проблеми на практическото проповядване на вярата –  несъвършенствата в проповедта чрез дело. Старата максима – животът на свещеника е евангелието на народа, е мисълта, която всеки един от нас помни и същевременно очаква да се отобрази в живота на духовенството. Народ, който има духовенство, което живее на дело Божието слово, е благословен народ, защото чрез виждането на добрите дела на поставените за свещеници на Господа, мнозина ще достигнат до познанието на истината и прославят Онзи, Когото проповядват и прославят чрез живота си.

В родната ни Църква в началото на ХХ век, а и сега в ХХI век като пречка за разпространяването на Божието слово е недостатъчността на авторитетни религиозни водачи, както и недостигът на духовенство и монашество. Обществото ни страда от отсъствието на силни духовни авторитети, от нарастващото невежество сред духовниците и липсата на нови кадри, които в последните години са все по-малко, както в средните духовни училища, така и във висшите богословски школи. Недостигът на богословска култура днес може да доведе до още по-голяма загуба в проповедта на Словото Божие.

Когато човек се вглежда в онзи, който е над него, когато вижда, че поради слабостта си, не успява да се пребори с дадено изкушение или страст, тогава врагът на човешкото спасение му вменява мисли да не се бори и още – да не чува гласа на Църквата, който, поради лекомислие и в моменти на неверие, отхвърля и загърбва. За съжаление и сред духовниците има свещеници, които се поддават на изкушенията на този свят и изпълняват своите задължения и духовни служения като нещо рутинно, а на преден план се поставя само възнаграждението от требите, вместо спасението на човешката душа. Този проблем, който се наблюдава още от времето на проф. Евтимий Сапунджиев, е свързан с процеса на секуларизиране на духовността, който днес се задълбочава, но тъй като не е тема на настоящата статия, само го маркираме като религиозен проблем[12].

Някои свещенослужители системно започват да пренебрегват постите, служенията си и постепенно, но пагубно, угасват във вярата. Наблюдава се и рядко пристъпване към тайнството Покаяние и изповед, при което чрез метаноята на ума и метаморфозата на делата, човек не изпада в малодушие, а напредва в изпитанията на съвременния свят. 

Когато описва и разглежда това съмнение на вярата, отец Евтимий, определя духовенството като съсловно духовенство, тоест като такова, което се интересува повече от материалното, отколкото от духовното. За младите хора най-големият проблем е в слабата проповед чрез дело, в това, че има дълбока пропаст между християнското учение и етика и всичко онова, което се случва в обкръжаващия ги свят. Истинската правилна и постигаща целта си проповед е въздействаща само тогава, когато започне да се проявява навсякъде[13].

Основната мисъл, която вярващият човек е добре да запомни, че същината на неговия светоглед е в баланса и твърдостта на стоенето и във вярата, и в разума. Християнинът е на границата, защото макар и живеещ в света, той не е от този свят, „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“[14], защото живелището ни е на небесата[15].

Векът, в който живеем, е време на изключителна секуларност и развитие на технологиите. В този век на богопротивничество все по-често се гледа на Христовата православна църква като на нещо остаряло, незначително поради считаните за отживели морални и нравствени норми, които проповядва, и затова Църквата се приема като ненужна за модерното общество и неговите разбирания. Добре е духовникът да обърне особено внимание на два аспекта в служението си, които често се забравят – мисионерството и катехизацията. 

Мисионерският процес според Православната църква се разбира като преоткриване на изворите на преданието. Той е естествено продължение на Христовото дело във времето и пространството[16]. Духовникът трябва с душа и тяло да се отдаде в пълнота на това деяние, което по своя характер е равноапостолно. Да вложи цялото си сърце в този подвиг на вярата, защото онова, с което се заема, е не по-малко велико от делото на светите апостоли.

Катехизирането на народа е наболяла тема в родната ни Църква, защото в първите векове хората, които са се кръщавали, са носили ясна и жива представа за Спасителя, но с времето, този спомен, макар и да не е забравен, сякаш е поизбледнял. Затова св. Кирил Йерусалимски пише своите знаменити „Катехизически слова“, с които чрез тълкуване на едно от древните тайнства на просвещението – кръщението, подготвя кръщаващия се, не само с вяра, но и с разум, да познае Христовата вяра. Този проблем не бива да се подминава от духовенството, като преди кръщение, венчание, преди изповед и участие в светата Евхаристия, е добре да се организират курсове и лекции, чрез които на пристъпващите да се разясняват основното съдържание и значение на светите тайнства.

Краткият размисъл върху част от творчеството на архимандрит проф. Евтимий Сапунджиев убеждава, че неговото присъствие в общия църковен живот бележи епоха в съвременната история на Православието.

Думите на Евагрий Понтийски се отнасят в пълнота за дядо Е., защото  той съумява да съчетае академичната си дейност и живота на строг по нрав и аскетичен на дело човек.

Отец Евтимий се оказва пророк за своето време, което ярко проличава от студията му „Гнезда на съмнения във вярата“. Внушението е категорично: без добра богословска подготовка на пастирите, вървяща редом с духовния живот, в бъдеще би имало големи проблеми и дефицит от богословска култура и истинско знание за Бога. Всичко, което архимандрит Евтимий прогнозира като симптоми на упадък на духовенството и вярата, се отнася не само за неговото време, но и за днешното. Онова, което липсва на нас, православните християни, е живата вяра и връзка с Богочовека Христос, която се изразява пълноценно единствено чрез действеното ни участие в светототайнствения живот на Църквата, най-вече в Светата Литургия, като център и средоточие на духовния живот.

В това се изразява и заветът, оставен ни от проф. д-р архимандрит Евтимий Сапунджиев, в чиято личност хармонично са съчетани духовникът и професорът, родолюбецът и народният будител.

Използвана литература:

Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Гнезда на съмнения въ вярата. ГСУ, БФ, XVIII, 2, С., 1942.

Архимандрит Евтимий Сапунджиев. Псевдомонашество. ГСУ, БФ, XVIII, 8, С., 1941/1942.

Бигович, Радован. Църква и общество. С., 2003.

Легкоступ, Магдалена. От благовестието на проповедта към тайнството на просветлението. – В: Слова и доклади от Седмицата на православната книга 2010-2015 г. В., 2017.

Маджуров. Николай. Проф. Архимандрит Евтимий Сапунджиев като християнски апологет. Богословска мисъл № 3-4, раздел: Философия и култура, 2003.

Тонева, Клара. От душевното към духовното. Трудният път на съвременната интелигенция.  – В: „Мултикултурният човек“. Сборник в чест на проф. дин. Камен Гарена. ПУ „Паисий Хилендарски“, т. 2, С., 2016.

Тонева, Клара. Секуларизираната религиозност. С., 2018.

Свещеник Георги Гугов.  Социално-етически възгледи на проф. архимандрит Евтимий (Сапунджиев)  – Църковен вестник, 2013, № 23.

Протоиерей Зоран Кръстевич. Църквата и духът на времето. ВТ., 2016.

Янулатос, Анастасий, архиепископ на Православната църква в Албания. Мисията на Църквата – по стъпките на Христос. С., 2017.

________________________________

*Публикувано в Архимандрит Евтимий Сапунджиев, живот, църковна и академична дейност, Фондация за регионално развитие, С., 2020, с. 68-75. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Има се предвид 2018 г.

[2]. Маджуров, Николай. Проф. Архимандрит Евтимий Сапунджиев като християнски апологет. Богословска мисъл № 3-4, раздел: Философия и култура, 2003, с. 5.

[3]. Пак там.

[4]. Пак там, с.7.

[5]. Архимандрит Евтимий Сапунджиев. Гнезда на съмнения във вярата. ГСУ, БФ, VXIII, 2, С., 1942, с. 29.

[6]. Пак там, с. 32.

[7]. 2 Тимотей 3:7

[8]. Из вечерния химн „Свете тихий“, изпълняващ се по време на вечерното богослужение.

[9]. Тонева, Клара. От душевното към духовното. Трудният път на съвременната интелигенция. – В: „Мултикултурният човек“. Сборник в чест на проф. дин. Камен Гарена. ПУ „Паисий Хилендарски“, т 2, С., 2016, с. 760.

[10]. Пак там.

[11]. Легкоступ, Магдалена. От благовестието на проповедта към тайнството на просветлението. – В: Слова и доклади от Седмицата на православната книга 2010-2015 г. В., 2017, с.253.

[12]. Бигович, Радован. Църква и общество. С., 2003, с. 184.; Повече за същността на секуларизацията и за секуларизираните форми на религиозност виж у Тонева, К. Секуларизираната духовност, С., 2018, с. 15-104.

[13]. Тонева, Клара.  От душевното към духовното…., с. 763.

[14]. Евреи 13:14

[15]. Филипяни 3:20

[16]. Янулатос, Анастасий, архиепископ на Православната църква в Албания. Мисията на Църквата – по стъпките на Христос. С., 2017, с. 115.

Изображения: авторът Здравко Кънев и архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8st